Георги Бакалов

Ренесансът от XIV-XVI век променил съществено духовно-политическия и кул­турно-религиозния живот във феодална Европа. Монополното господство на сре­дновековните идеологии и църковни до­ктрини било сериозно подкопано. Чове­чеството се устремило към откриване на нови светове, опознало в значителна сте­пен законите на природата. Смелите до­гадки на редица учени представили по нов начин проблемите на битието, сми­съла на живота и идеалните цели на об­ществата. Възникналите след XIII-ти век уни­верситети станали огнища на знания, но същевременно и опозиционни средища на проповядваните от векове „вечни“ ис­тини за живота. Светското образование станало търсено не само поради модни­те увлечения на епохата, но и поради насъщната необходимост от прагматич­ни познания. Управлението на новоконструираните машини, модернизираните кораби и усложнените производства на­сочило вниманието към природните и математическите науки. Като се добави към това и нарасналият интерес към Ан­тичността и нейната култура, става обя­снимо отрицателното отношение на Цър­квата, която усещала, че губи позиции и контрол върху интелектуалната сфера. Разбира се, в случая става дума за Римокатолическата църква, тъй като нейна­та Източноправославна посестрима се намирала в рамките на ислямската по­литическа общност и притежавала огра­ничени възможности за изява и влияние.

Трябва веднага да се подчертае, че условно наречената ренесансова култу­ра далеч не била антицърковна, а още по-малко антирелигиозна. Напротив, огром­на част от сюжетите, вдъхновили класи­ческите майстори на четката, са с рели­гиозна тематика. Сред дейците на Ренесанса се откриват имената на цяла плеада духовници и искрени почитатели на католицизма. В този смисъл трябва да се направи ясно разграничение между идеалите на Църквата, чиято непреходност е вън от всяко съмнение, и поведе­нието на отделни нейни представители, които си присвоявали правата на безапе­лационни съдници и непогрешими зако­нодатели в духовната сфера. Излишно е да се припомня, че науката, изкуството, литературата и прочее не влизат в непосред­ствения обсег на Църквата и всяка наме­са в тях придобивала характер на цензу­ра. Мнозина висши католически прела­ти не забелязали настъпилите измене­ния в духовния живот на европейските общества. Както и в епохата на същинс­кото Средновековие, продължили да се произнасят като последна инстанция по проблеми, които стоят далеч от същин­ската религиозна дейност на Църквата. Това било вече не само досадно, но и опасно за нейния авторитет.

Заслужава внимание и едно друго об­стоятелство, което самò по себе си рабо­тело срещу авторитета на църковната институция – папството. Като върхов­ни ръководители на католическата об­щност и фактически изпълнители на не­йната политика папите носели огромна отговорност за състоянието на Църквата и най-вече за дисциплината ѝ. Наченали­ят разкол в Западната църква след смърт­та на папа Бонифаций VIII (1294-1303) отвежда първосвещениците на Римската Църква във френския град Авиньон, ос­нователно наречен от историците „авиньонско пленение на папите“. В продъл­жение на близо седемдесет години те били прину­дени да изпълняват политиката на френ­ските крале, което им отнема статута на наддържавност. Когато папите отново се върнали в Рим, авторитетът на техния институт запада още повече, поради от­критата намеса на противоборстващи си политически сили, които използвали Све­тия престол за свои користни цели. Появяват се папи и антипапи, редуват се събори, заклеймяващи едни папи от дру­ги, сипят се обвинения, анатеми и низвержения. Понякога Католическата църква била управлявана едновременно от трима и повече папи, всеки от които имал претенции за легитимност.

В Късното средновековие Италия пре­дставлявала конгломерат от враждебно настроени една на друга държави, в чийто географски и политически център се намирала Папската държава. Избира­нето на поредния предстоятел на апостолическия престол заемало важно мя­сто в политическите комбинации на по­литическите сили. Църквата се лишила от възможността да избира и отстоява правата на своя глава, поради което на папския престол се издигали редица не­достойни люде. По сведения на добро­желателно настроени очевидци, в папс­кия двор нерядко царяла напълно светс­ка атмосфера, изпълнена с интриги, ко­варства, разюзданост и обидна за духов­ната институция разточителност. Всич­ко това естествено се отразило неблаго­приятно върху мнозинството от вярва­щите. Новото ренесансово мислене под­хождало към архаичните и тромави инс­титуции на Църквата критично. Очаква­ните промени се бавели и това нагнетя­вало напрежението.

Първите опити за реформа на Като­лическата църква от XIV-XV век били далеч от радикалните искания, наложе­ни в началото на XVI-ти век. Опитите на таки­ва добри католици като английския про­фесор Джон Уиклиф, чешкия реформа­тор Ян Хус и италианския мислител Савонарола завършили с пълен неуспех. Папството упорито отказвало да нап­рави каквито и да било промени, което засилвало недоверието към Църквата.

В началото на XVI-ти век към гласовете за неотложни реформи се присъединила и Германия. Политическата разпокъсаност на страната и отдавна назрелите социал­ни конфликти станали обективна пред­поставка за открито негодувание от кон­сервативните структури на Римокатолическата църква. За наближаващата развръзка били необходими две неща: личност, която да оглави движението, и повод за отприщване на недоволството. Във второто десетилетие на XVI-ти век били налице и двете – личността била Мар­тин Лутер, а поводът – поредната раз­продажба на индулгенции.

Мартин Лутер (1483-1546) произхож­да от семейство на рудокопач. Образова­нието си оформя в католически учили­ща, завършва и Ерфуртския университет, където получава професорско звание. За огорчение на своите родители младият Лутер пренебрегва юридическата про­фесия и става монах в Августинския ма­настир до Ерфурт. В началото на духов­ната си кариера бил предан католик, който отрано проявил интерес към про­блемите на Спасението и Изкуплението.

През 1510 година Лутер попада в Рим, къде­то е дълбоко впечатлен от богохулството и неверието на част от католическото духовенство. От папската столица Лутер се завръща силно разколебан и вътреш­но убеден за скорошни реформи в Църк­вата. Още тогава у него назрява мисълта, че такава Църква не може да даде Спа­сение на вярващите. За това се изисквало лично общение с Бога и сърдечна вяра.

Когато по нареждане на папа Лъв X (1513-1521) в Германия се обявява повсе­местно събиране на средства за обновле­ние на храма „Св. Петър“, Мартин Лутер решава да се противопостави. За него и за мнозина познаващи отблизо пробле­мите на папството било ясно, че средс­твата имали друго предназначение – обо­гатяването на личния двор на папата. Събирането им ставало по добре познат от миналото начин – чрез продажба на индулгенции, които в Германия разпро­странявал доминиканският монах Тецел. Възмутителното в неговото поведе­ние било, че той открито хвалел „стока­та“ си, добавяйки при това, че папата бил равен на Христос. Неоспоримото богохулство предизвикало Лутер да за­лепи върху вратите на Витембергския храм прословутите си деветдесет и пет тезиса, с които подлагал на критика срамната търговия с индулгенциите. Вестта за Витембергските тезиси облетяла Германия и напра­вила автора им изключително популя­рен.

Първоначално Мартин Лутер не се опълчил срещу папата, смятайки, че мно­зина спекулират с името му. Обратът настъпил през 1520 година, когато Лъв X с нарочна була отлъчил Лутер от Църква­та. В справедливото си възмущение Лу­тер нарекъл документа „була на Анти­христа“ и публично го изгорил. С този инцидент фактически начева германска­та Реформация. Тогава никой не можел да предвиди, че това събитие поставя началото на продължителни и кръвопролитни религиозни войни, завършили едва през 1648 година. Фактически това били войни между католици и протестанти със силно изразен политически харак­тер.

Религиозните войни се оказали фа­тални за Германия. Войната се водела с изключителна жестокост и била гибелна за по-голямата част от населението. Це­ли поколения били възпитани и живеели в страх, лишени от насъщни нужди и елементарно образование. Може би един­ственият положителен резултат била из­воюваната в крайна сметка религиозна свобода, която изравнила католиците с протестантите. Последните всъщност се наричали лутерани, но след подаде­ния през 1529 година от тях писмен протест, започнали да ги наричат протестанти.

Прочетете още „Реформация и Контрареформация – продължение от публикация № 1447*“ →