Людмил Малев

Животът и делото на великия деец на българското национално-освободително движение са будели и будят интерес у много представители на народната историография. Първите изследвания върху отделни моменти или върху целия му жизнен път и дейност започват непосредствено след Освобождението. Техният брой обаче значително се увеличава след като дистанцията на времето позволява действително да се осмисли и оцени значимостта на стореното от него и на неговите възгледи. Въпреки многобройните изследвания, в живота и делото на Апостола на българската свобода има и немалко неизяснени моменти. Има и такива, които са получили невярно осветление.Един от тези недостатъчно изследвани въпроси е този за отказването на иеродякон Игнатий от монашеството и напускането му на духовния сан. На този въпрос биографите на Левски не отделят необходимото внимание, тъй като не придават особено значение на този немалък период от неговия живот (монашеството). Някои дори считат това време за подтискащо неговото развитие (3ахарий Стоянов, Иван Унджиев и други). Ето защо, според тях, Дяконът с облекчение „отрязва русите си коси и захвърля калугерската шапка“[1]. При по-задълбочен анализ на фактите около това събитие, а и от целия живот на Апостола, не е трудно да се достигне до истината за този съдбовен избор.

Пристъпвайки към разглеждането на този въпрос, първо трябва да изясним, че замонашването на Васил Иванов Кунчев не е поради заблуда или принуждение (3ахарий Стоянов, Иван Унджиев). Биографите му сочат, че, останал сирак твърде млад, Левски е предаден на грижите на вуйчо му архимандрит хаджи Василий – калугер от Хилендарския манастир, изповедник и таксидиот в Карлово и околията, при условие вуйчо му да го изучи и да му даде прехрана. Едва ли обаче главната причина е била осигуряването на насъщния на будния младеж. В 1851 година, годината на смъртта на неговия баща Иван Кунчев, Левски е четиринадесетгодишен – възраст, която за тогавашното време е била достатъчна, за да поеме занаята на баща си или да се заеме с друг поминък, с което би помогнал повече на семейството си, отколкото с отиването като послушник при вуйчо си. Така че не прехраната, а жаждата за образование, поощрявана от неговите родители, го тласка към духовното поприще[2]. Левски действително е бил забележителен със своето ученолюбие. На училище той тръгва на осмата си година. Първоначално посещава старото килийно училище, но само след година се прехвърля в градското взаимно училище, чиито три отделения завършва през 1849 година. Наред с предметите, изучавани в това училище, устроено по подобие на Габровското, той изучава черковно пение при известния по онова време учител Райно Попович[3]. През 1855 година архимандрит хаджи Василий е преместен в Стара Загора, където отвежда и своя сестриник. Още същата есен Левски е записан в Старозагорското частно класно училище, което заема предно място в развитието на новобългарското образование. Тук той постъпва в черковния хор на учителя Атанас Иванов, който е впечатлен от дарбата на младия певец. След завършването на втори клас Левски се премества в току-що учредения курс за свещеници. С това той следва желанието на майка си да го изучи за свещеник, да го види образован и просветен[4]. Годината е 1857 и Левски е на двадесет години. Трудно може да се приеме, че младеж като него, с буден ум и жажда за образование, би постъпил противно на волята си и би се подчинил единствено на желанието на вуйчо си и да постъпи в училище, което подготвя бъдещи духовници. Дори да се допусне това, необяснимо би било защо е отново пръв сред съкурсниците си, а не е посредствен или дори слаб ученик. Напротив, показаните резултати на годишния изпит изпълват архимандрит Василий със задоволство и той в изблик на роднинска гордост заявява тържествено, че ще изпрати своя послушник в Русия да продължи учението си[5].

През лятото на 1858 година Левски се завръща в Карлово. След като шест години е бил послушник, време, през което се запознава отблизо с монашеския живот и през което е получил добро образование, Васил Кунчев приема монашеско пострижение на 7 декември 1858 година в Сопотския манастир „Св. Спас“ и получава името Игнатий. Година по-късно е ръкоположен в иеродяконски чин. По същото време постъпва и като певец в карловската църква „Св. Богородица“. Младият дякон бързо става любимец на своите съграждани със своя вид и особено с чистия си школуван глас. В своите спомени Елисавета К. Попова, дъщеря на възрожденския учител Райно Попович, разказва: „Ние, ученичките, разпуснати по това време от училище, не бързахме да се разотидем, а събрани на групи около акацията и чешмичката, чакахме да видим как дякон Игнатий ще се появи из малкия комшулук. Със среден ръст, слаб, с дълго черно расо, дяконът беше внушителен.[…] Често пъти някои от нас тихичко последвахме дякона в храма, за да го чуем как той чете и пее. Дякон Игнатий имаше хубав глас“[6]. За неговата дарба и призвание свидетелстват и други съвременници, чиито спомени ще цитираме по-долу.

Всичко изложено дотук показва, че замонашването на Левски не е поради заблуда от страна на неговия родственик архимандрит хаджи Василий, че ще го изучи. Действително такова условие при предаването му като послушник е поставено от майка му Гина Кунчева. Но условието е да го изучи именно за свещеник, образован и просветен, както бе посочено по-горе, което е и изпълнено. А колкото до следването в Русия, стана ясно, че нито Левски, нито майка му са имали първоначално такова намерение. То е изказано от хаджи Василий, след като Левски е получил добро светско и духовно образование, когато той е на двадесет и една години и едва ли със своя буден ум и познаващ добре вуйчо си, би могъл да бъде залъгван.

Казаното потвърждава, че Левски с ясно съзнание и по собствена воля става монах и иеродякон. Възниква въпросът: защо тогава се решава на един акт, който за религиозния човек, какъвто безспорно е той, е престъпване на обет, даден пред Бога. Този въпрос предизвиква множество неправилни тълкувания на постъпката на Дякона, тъй като изследвачите го разглеждат или без да проследяват по-нататъшния духовен живот на Апостола, или с известна предубеденост. Ето защо се е установило мнение, че Левски, откъсвайки се от живота в манастира, категорично прекъсва връзките с религията. 3ахарий Стоянов пише: „Аз се осмелявам да предположа при нямането на верни сведения, че той искал да произведе по-голямо впечатление, да покаже на мало и голямо доколко калугерството е пусто, как той го презира и не се бои от неговите правила… Той желаел да докаже на съгражданите си, че калугерството и неговите ръждясали понятия са отживели вече своя век: нови хора и нови идеи са нужни на България…“[7]. Това е обяснението на един от биографите на Левски, което се крепи на предположение: „при нямането на сведения“ и на личните убеждения на 3ахарий Стоянов. В същия дух е мнението и на Иван Унджиев: „Тържественият ден и начинът, по който Левски се отказва от дяконството (по-горе Иван Унджиев посочва, че това е станало демонстративно – б. а.), не са избрани случайно. Той обаче… съзнателно избира този именно начин на действие“[8].  По-нататък се солидаризира с мнението на 3ахарий Стоянов, че актът на разстригването е един смел протест срещу „пустото калугерство“ и същевременно „нещо агитационно: нови хора и нови идеи са нужни на България“[9]. Същият автор дори привежда в полза на своята теза мнението на С. И. Сидельников, който в своя труд „Начало революционной деятельности Васила Левскаго“ твърди, че решението на Дякона да захвърли расото „разкрива зрелостта на политическото съзнание у Левски и неговото разбиране на лъжливостта на религията“[10]. Както се вижда, тези автори дават простор на своите предположения („аз се осмелявам да предположа“ – Захарий Стоянов, „вероятно“ – Иван Унджиев) и дори вменяват своите убеждения на Левски (особено С. Сидельников). Ние обаче категорично не можем да се съгласим с тях.

Действително Левски напуска монашеския живот и то два пъти: през 1862 и 1864 година, като втория път е окончателно. При първия поводът е конкретен: вестта за Легията на Раковски. В Белград го отвежда желанието да работи за свободата на своето Отечество и ясното съзнание, че освен духовни крепители, на народа са нужни и революционни деятели, които да се борят за негативното политическо освобождение. Това му убеждение не противоречи на религиозния му мироглед. В противен случай трябва да твърдим, че множеството духовници, бъдещи съратници на Апостола и изобщо участници в революционните борби на българския народ против турското робство, до един са захвърлили расата, убедени в пустотата на религията. Иеродякон Игнатий с нищо не намеква дори да се откаже от духовния си сан, а тайно заминава за Сърбия, за да се включи в Легията, която Раковски свиква, за да осъществи своя план за освобождението на България. Макар и кратко просъществувала, Легията изиграва огромна роля за формирането на Левски като революционер и решително предопределя второто му, окончателно напускане на монашеството. След разтурването на Легията той прекарва кратко време в Румъния. Тук, по думите на Иван Унджиев, който пък цитира 3ахарий Стоянов, лесно може да си осигури „най-скромни средства за прехрана“[11]. Според същия автор Левски не се бавил много в Румъния, тъй като „Букурещ все още не е станал център на революционната българска емиграция“[12]. Професор Унджиев при написването биографията на Левски е знаел, че след години румънската столица ще стане такъв център, но Левски тогава не би могъл да знае, така че Дяконът напуска Букурещ не поради споменатата по-горе причина, а за да се върне в България и да продължи предишната си дейност, тоест да се върне в манастира. Това се потвърждава и от факта, че той се завръща именно в Карлово, а не се установява на друго място и не се заема с друг поминък, което несъмнено би могъл да направи. През пролетта на 1863 година иеродякон Игнатий е в родния си град и заема отново своето място в манастира и в църквата „Св. Богородица“. Това обаче не трае дълго. Левски е арестуван и прекарва три месеца в Пловдивския затвор по подозрение, че е участвал в Легията на Раковски. В затвора се сблъсква още повече с турския произвол, насилие и деспотизъм, които се ширят и навън, сред народа. Излизайки от тъмницата, Левски поема отново своята служба, но животът му не може да продължи постарому. Шумът около неговата личност задълго не стихва. Подозрителната власт следи всяка негова стъпка, стремейки се да го компрометира. В същото време запалената искра от участието в Легията не угасва, а още повече се разгаря. При така стеклите се обстоятелства Дяконът не може да остане повече не само в манастира, но и в Карлово, и пристъпва към своя съдбовен избор.

На 19 април 1864 година, Великден, Левски извършва едно от най-решителните действия в своя живот – свалянето на расото и разстригването си. Това действие професор Иван Унджиев определя като освобождаване от външните знаци на дяконството, при това със „спокойна и непоколебима решителност“[13]. По-долу същият сочи, че „тържественият ден и начинът, по който Левски се отказва от дяконството, не са избрани случайно“[14]. Не може да не открием веднага противоречието, произтичащо от подценяването на този акт. Авторът първо пише, че дякон Игнатий се освободил от външните знаци на дяконството, а след това – за отказване от дяконство. Явно става дума за различни неща, които професор Унджиев смята за едно и също. Едно е освобождаване от външни белези на дяконството, друго е отказване от дяконство. Иеродякон Игнатий върши именно първото, което не говори в подкрепа на тези, които смятат, че той изобщо се отрича от духовния си сан. (Иван Унджиев, 3ахарий Стоянов). На това твърдение ще бъде отделено специално внимание по-долу. И 3ахарий Стоянов, и Иван Унджиев говорят за демонстративност на този акт и той действително би бил такъв, ако е извършен по време на празничната великденска служба в църквата, пред събралото се множество. Но каква демонстративност можем да открием при саморазстригването на Дякона в местността Алтън чаир, в присъствието само на двама негови приятели – Георги П. Христов и Христо Пулев. Едва ли Левски не е можел да прецени къде неговата „демонстрация“ ще произведе по-силен ефект. Съгласни сме обаче, че „тържественият ден и начинът… не са избрани случайно“[15]. Иеродякон Игнатий разбира съдбовността на този избор и нарочно избира деня на Христовото възкресение за начало на промяната в своя живот.

Ясно е, че Левски се замонашва по лично убеждение и напуска монашеството не поради неговата „пустота“ или „лъжливост на религията“, а воден от желание активно да се включи в борбата за национално освобождение. Това твърдение се подкрепя и от неговия по-нататъшен живот. До смъртта си той остава монах по дух и по дело. Не е нужно тук да се спираме на неговата всеизвестна и пословична честност и морал, както и на монашески скромния му живот. Ще посочим обаче това, което категорично показва, че макар свалил расото, Левски остава дълбоко религиозен и в редовете на дяконския чин.

Макар и напуснал манастира, Левски продължава да участва в благодатния живот на Църквата, сиреч не престава да води живот на истински и дълбоко убеден християнин. Предчувствайки своята съдба, след като отрязва дяконските си коси, той ги запазва за „опело“[16] и „за вечно възпоминание“[17]. Разделяйки се с манастира, Левски не се разделя с божигробското кръстче, подарък от вуйчо му архимандрит хаджи Василий. При удобни случаи участва в църковните служби, което прави силно впечатление на съвременниците му. Тома Васильов от Тетевен пише в своите „Спомени за лица и събития през ХIХ-ХХ век“ следното: „Трябва да забележа, че той беше голям песнопоец и знаеше много песни. Еднъж дори пя в църква, с което даде материал за оживен разговор между богомолците, особено жените, през цяла неделя“[18]. За подобен случай разказва и Цаньо Захариев от Трявна, който в 1866 година работи иконопиство в тулчанското село Еникьой: „Църквата (в село Конгас – б. м.) още не беше пуснала. Васил Левски псалтстваше, но аз не го познавах още що за човек е. Но като чух, когато идеше: „Спаси Господи“, да казва: „Победи благочестивим българе“, и го проумях“[19]. А поп Минчо Кънчев от село Арабаджиево пише дори за свещенодействие от страна на Левски: „Левски, като облече попското ми джубе, надяна калимавката ми, наметна епитрахила ми и строго избърбори нещо като молитва“[20].

Дякон Игнатий не прекъсва и връзките си с духовни лица, както би трябвало да бъде, ако той напуска изобщо Църквата. Негови най-близки съратници са духовници – както монаси, така и от бялото духовенство[21]. Най-сигурните му скривалища и най-често използвани са били в манастирите – Сопотски „Св. Спас“, Троянски „Св. Богородица“ и други.

Едно от многото имена, с които Левски става известен в революционните среди и сред народа, дори първото от тях е Дякона. Би могло да се предположи, че това е случайно или че неговите близки съратници, познаващи неговото минало, са му дали това име. Истината обаче е друга. Иван Унджиев пише: „Още в първото си и най-ранно писмо, което изпраща на Раковски през 1866 година, бъдещият апостол се подписва с името Дякон Игнатий Левъскiй“[22]. Това говори, че две години след свалянето на расото Левски продължава да носи своето духовно име Д. И. тоест Дякон Игнатий. Не бихме могли да дадем логично обяснение на този факт, ако изхождаме от твърденията на горепосочените изследвачи, че Левски с облекчение се отказал от монашеството и дяконството. Ако е така, той би трябвало да се срамува от своето минало и да се стреми да го прикрива. Напротив, Левски е известен в тогавашна България най-вече с името Дякона, тъй като навсякъде го носи и то с подобаващо достойнство. В противен случай народът не би пропуснал да го изопачи, както е постъпвал с духовни лица, опорочили своето служение. Най-сетне самият Левски недвусмислено говори за това, че за себе си остава дякон и след размонашването. В минутите на своята последна изповед той държи да бъде споменат като духовно лице. Неговият изповедник в предсмъртния му час поп Тодор Митов разказва в спомените си пред различни автори следното: „Когато споменах името: „раба Божия Василий“, Левски ме прекъсна и каза: – Споменувай ме в молитвите си, отче попе, с името: „Иеродякон Игнатий“[23]; „Дядо попе, поменувай ме в молитвите си: Иеродякон Игнатий“[24]; „Дядо попе, помени ме тука: дякон Игнатий“[25].

След своята последна изповед, като истински християнин Левски приема св. Причастие[26].

Отказването на Иеродякон Игнатий от монашеството и напускането му на духовния сан е един съществен момент от неговия живот, който заслужава подобаващо внимание, фактите около него, доскоро бегло споменавани или изопачавани, при по-задълбочен анализ разкриват този съдбовен акт на Апостола в нова светлина, съществено различаваща се от общоприетата. Въз основа на изложеното могат да се направят следните заключения:

1. Васил Иванов Кунчев приема монашеско пострижение и дяконско ръкоположение поради следните причини:

– израства в религиозна среда на родители с живо християнско и обществено съзнание;
– получава добро образование, което по това време е преимуществено достояние на църковните среди;
– притежава духовна дарба и призвание да служи на Бога и на своя народ.

2. Иеродякон Игнатий напуска манастира, за да се включи активно в борбите за освобождение на поробеното Отечество, без да се отрича от Църквата и без да се отказва от дяконството, за което говори следното:

– запазва своето религиозно чувство, духовно име и уважение към християнските символи;
– при удобни случаи участва в църковни богослужения;
– негови най-близки съратници са клирици, а едни от най-сигурните му убежища са в манастири;
– в предсмъртния си час не се отказва от светите тайнства на Църквата: Изповед и Причащение.

Не всичко по тази важна тема е намерило място в тази кратка статия. Въпросът е дискусионен, така че има още какво да се прибави. Все пак и казаното по-горе е достатъчно да се направят посочените изводи, което се надяваме е скромен принос в изясняването на недостатъчно изследвани моменти от живота и дейността на Дякона Васил Левски.

________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1997, кн. 5, с. 20-25. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Иван Унджиев, Васил Левски, С., 1967, с. 62.

[2]. И. Унджиев, пос. съч., с. 38.

[3]. Н. Жечев, Нему друг равен нямаше, С., 1987, с. 156.

[4]. И. Унджиев, пос. съч., с. 38.

[5]. Пак там, с. 39.

[6]. Н. Жечев, пос. съч., с. 156.

[7]. 3. Стоянов, Васил Левски, С., 1977, с. 53.

[8]. И. Унджиев, пос. съч., с. 63.

[9]. Пак там.

[10]. Пак там, 62.

[11]. Пак там, с. 58.

[12]. Пак там.

[13]. Пак там.

[14]. Пак там.

[15]. Пак там, с. 63.

[16]. Ж. Попов, Без сън, без покой, С., 1986, с. 27.

[17]. Н. Жечев, пос. съч., с. 98.

[18]. Пак там, с. 41.

[19]. Пак там, с. 77.

[20]. Пак там, с. 105.

[21]. За поп Кръстьо вж. Иван Петев, По-важни моменти от живота и делото на иеродякон Игнатий-Васил Левски, С., 1993.

[22]. И. Унджиев, пос. съч., с. 55.

[23]. Ив. Петев, пос. съч., с. 130.

[24]. Пак там.

[25]. Пак там, с. 131.

[26]. Подробно вж. Ив. Петев, пос. съч., с. 121-123.

Изображения – авторът Людмил Малев и Васил Левски (1837-1873), източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-2gC