Ангел Н. Ангелов

5. Шариатът и мюсюлманските празници

Класическият ислям е узаконил два празника – ид ал-адха (празникът на жертвоприношението, известен в нашата страна с турското име „курбан-байрам“) и ид ал-фитра (малкото разговяване, известно у нас под турското име „ураза-байрам“). Курбан-байрамът е част от мюсюлманското поклонничество в Мека (хадж). Този празник се отбелязва с жертвоприношение в десетия ден на последния месец от годината зу-л-хиджа, по време на поклонничеството, когато най-често се принася в жертва овен. Хаджът не може да завърши без жертвоприношение. Понеже не всички мюсюлмани имат възможност да извършат поклонничество в Мека, каноните на исляма предписват жертвоприношение да се извършва не само в Мека, а навсякъде, където има мюсюлмани, по целия свят.

Вторият празник ид ал-фитра или ид ал-сагир е посветен на края на мюсюлманския пост. Той започва в първия ден на следващия след рамадан десети месец шавал. Празникът продължава три-четири дена. В шариата се посочва само един, официален ден на този празник – когато се раздава особена милостиня, така наречената садака-фитра. Що се касае до няколко други събития, които се празнуват от мюсюлманите, тях можем само условно да ги наречем празници, още повече, че в ранния ислям те не са съществували.

Милад ан-Наби (мавлюд) е рожденият ден на пророка Мохамед, който се отбелязва на дванадесетото число от третия месец рабиал-авал. В ранния ислям този ден не се е отбелязвал и бидейки нововъведение, среща съпротива от строгите вахабити в Саудитска Арабия.

На 27 раджаб (седмия месец от календара) се празнува Лейлят ал-Мирадж (Нощта на възнесението) в памет на нощното пътешествие на Мохамед от Мека до Иерусалим, а оттам на небето, пред престола на Аллах. Тюркските народи наричат този празник „раджаб-байрам“.

На 14 шаабан (осмия месец от календара) празнуват Лейлят ал-Бараат (Нощта на Благословението, на Очистването). Този празник се пада на пълнолунието преди началото на рамадан. В тази нощ, обикновено, пророкът на Аллах се подготвял за рамадан, извършвайки нощни молитви. Мнозина мюсюлмани прекарват, също така, тази нощ в бдения и молитви. На 15 шаабан е прието да се посещават гробовете на роднините и да се четат заупокойни молитви. Някои мюсюлмани прекарват двудневен пост.

На 27 рамадан (деветия месец от календара) се празнува Лейлят ал-Кадр (Нощта на могъществото), в която пророкът Мохамед получил своето първо кораническо откровение. Някои мюсюлмани през последните десет дена на рамадан се отдават на доброволно затворничество (итикаф).

Халифът Омар (634-644) обявил мухарам за първия месец от мюсюлманския календар. Нова година (първо число на месец мухарам) се празнува в памет на хиджрата – преселването на пророка Мохамед от Мека в Медина и се отбелязва след появата на нова луна.

Буидите (Бувейхидите), които завзели през декември 945 година Багдад, били шиити-имамити и от 963 година въвели празнуването на ашура и Гадир ал-Хума.

При ашура, на 10-ти мухарам, шиитите извършват траурни мистерии в памет на мъченическата смърт на имам Хюсеин, по-малкия внук на пророка Мохамед и на неговите сподвижници, които загинали в 680 година при Кербела.

На 18-ти зу-л-хиджа шиитите празнуват тържествено Гадир ал-Хума. Това е водоем между Мека и Медина, където според шиитското предание, пророкът Мохамед при завръщането си от прощалното поклонничество в Мека, малко преди смъртта си, определил своя братовчед и зет Али за свой приемник, пред голям брой поклонници. Той казал: „На всеки, комуто аз съм застъпник, Али също е застъпник. О, Аллах,  бъди приятел на всекиму, който е негов приятел и неприятел на всeкиму, който е негов неприятел“. Сунитските богослови са на мнение, че по този начин пророкът е отбелязал заслугите на Али, а повечето отнасят този хадис към категорията мауду (недостоверен[41]).

6. Ислямът и труда

В исляма се смята за много важно, човек да се труди, а не да безделничи, превръщайки се в тежест за останалите. Да се паразитира върху гърба на другите е безчестно, изключвайки онези случаи, когато човекът не може да си намери работа поради заболяване или инвалидност.

„Да просят подаяние е разрешено само на три групи хора: на онези, които се намират в безизходна нищета, на онези, които са задлъжняли много и на онези, които са взели заем и не могат да го изплатят“ (хадис на Абу Дауд).

Ислямът прокарва рязка граница между достойния и недостойния начин за осигуряване на прехраната.

„Осигуряващият прехраната си по незаконен начин да не влезе в рая“ (хадис).

Преди всичко всеки начин за осигуряване на прехраната, който причинява ущърб и загуби на други хора се счита за забранен – „харам“. Ако начинът е честен и благороден, той се счита за разрешен – „халал“.

Няма нищо срамно в това да се изпълнява някаква скромна работа. Напротив, срамно е да се зависи от чужди подаяния, след като човекът е способен сам да си осигурява прехраната.

Работодателят е длъжен честно и справедливо да се отнася към своите работници и редовно, без забавяне, да заплаща техния труд.

„Отдай на работника парите му, още преди да е изсъхнала върху него потта от труда му“ (хадис на Ибн Маджа).

Работните места трябва да са оборудвани съгласно техниката на безопасността и работниците не бива да бъдат заставяни да работят до изнемогване в ужасни условия, без никакъв отдих.

Даването на пари под лихва се оценява като непочтен начин да се печели от чуждите нужди и страдания и е абсолютно забранено от Корана. Взимането на проценти прави богатите хора още по-богати, а бедните още по-бедни и зависими, като ги оплита окончателно в дългови задължения. Затова ислямът е създал свои банки, които са разработили честни начини за приемане на парични влогове, без всякакво взимане или даване на проценти по тях, в пълно съгласие със законите на шариата.

„Да бъде проклет онзи, който е снизходителен към лихварството и онзи, който плаща лихва, и онзи, който е свидетел на това, и онзи, който води сметка за това“ (хадис на Абу Дауд).

Даването на пари под лихва, както и всяка непочтена печалба в търговията се нарича „риба“ и има голям спектър от значения, без да се ограничава само с банковите проценти. В исляма за да си извоюваш име на добропорядъчен, трябва да се отнасяш към парите като към средство, а не като към стока, в противен случай собствениците на големи парични суми могат да получат несправедливо преимущество пред производителите и търговците. Те могат да почакат, докато цената на стоката падне и да принудят търговците към разпродажба на минимални цени и да задържат стоката дотогава, докато цената ѝ не се повиши. Подобни практики са забранени в исляма. Капиталът трябва да бъде в оборот, а не да се натрупва за личните нужди на малцина избраници. За да се урегулира окончателно този проблем, ислямските правителства облагат с данък всички пари, които не са в оборот[42].

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 8*“ →

Ангел Н. Ангелов

Всеки човек, на който поста може да навреди, се освобождава от това задължение. Такива са онези, които се нуждаят от специални грижи: малките деца, старците, бременните жени и кърмещите майки. Инвалидите и хората, чието състояние може да се влоши при съблюдаването на поста, също така се освобождават от това задължение. От него се освобождават воините, участващи в бойни действия и душевноболните, които не могат да осъзнаят религиозната значимост на поста. Всички изброени по-горе са задължени да постят след изчезване на причините, които са пречели за изпълнението на това задължение. Ако все пак съблюдаването на поста е невъзможно, тези хора трябва да раздават милостиня през всеки пропуснаят ден от поста, ако, разбира се, средствата им позволяват. Децата обикновено започват да постят в ранна възраст, като пропускат отначало само обяда или вечерята, а от дванадесетгодишна възраст те постят наравно с възрастните.

Лейлят ал Кадр, нощта в която Мохамед получил първото кораническо откровение, се празнува по традиция на 27 рамадан. Огромно количество мюсюлмани прекарват тази нощ в джамията на съвместна молитва. Мюсюлманите смятат, че тази нощ проведена в молитви и размишления е способна да дари толкова благодат, колко не могат да дарят хиляда нощи, посветени на молитва.

След залез слънце, по време на поста, вярващите прекъсват своя пост с някаква сладка напитка (кайсиевият сок е любимо питие) и плодове, за предпочитане са фурмите, защото такъв е бил обичаят на пророка Мохамед. Неразумно е веднага, без предварителна подготовка да се поема тежка храна, онези, които постъпват така, често заболяват. След лека вечеря, известна като ифтар, се извършва вечерната молитва (салат ал-магриб) и чак след това мюсюлманите пристъпват към основната трапеза.

Смята се за невежливо да се яде, пие или пуши в присъствието на човек, който съблюдава пост. В някои мюсюлмански страни за подобна постъпка могат да ви арестуват и да ви задържат до края на поста. Някои туристи, посещаващи ислямски страни, трябва поне от уважение към религиозните чувства на вярващите, да се въздържат от приемането на храна по време на поста, за да не предизвикат твърде нежелателни последствия.

Мнозина мюсюлмани твърдят, че поста е много добра оздравителна практика, защото стомахът през това време си отпочива. Мюсюлманите по време на поста ядат повече плодове и по-малко пикантна храна, отколкото обикновено.

Нарушилите поста случайно трябва да компенсират пропуснатите дни след завършването на рамадана. Нарушилите ас-Саум умишлено трябва, освен да компенсират тези дни, да се покаят(ат-тауба) и да извършат изкупителни действия (ал-каффара). Освен общия пост има и индивидуален пост, поради някакъв обет или просто от благочестие.

За съблюдаването на поста трябва да следят кадиите, управниците, полицията и всички мюсюлмани. Обаче, такъв контрол никога не може да бъде достатъчно ефективен, затова съблюдаването на поста се явява въпрос на лично благочестие. Откритото пренебрегване и демонстративното нарушаване на ас-Саум се разглежда като кощунство и предумишлено правонарушение и се наказва в съответствие със законите на всяка отделна мюсюлманска страна.

Данъкът в полза на нуждаещите се мюсюлмани (аз-закят) е следващото задължително предписание в исляма. Мюсюлманските законоведи тълкуват този термин като „очистване“ (заплащането на данъка „очиства“, прави безгрешно използването на собствеността, върху чиято стойност той е заплатен). В меканските сури аз-закят означава материална помощ, милостиня. Редовното облагане в полза на нуждаещите се членове на общината се е появило, по всяка вероятност, веднага след хиджрата, но съдейки по това, че изброяването на имащите право на помощ се появява чак в предпоследната, по това време, сура (Коран 9:60), значителни суми са постъпили едва след сключването на договора с бедуините (630 година), след влизането в Мека. Размерът на данъка, вероятно, се е определял всеки път различно, а не по един и същи начин. Регламентирането на аз-закят по всяка вероятност се отнася към началото на управлението на халифа Омар (634 година).

Данъкът бил плащан само от възрастните дееспособни мюсюлмани върху:

1) посевите;

2) лозята и фурмовите палми (относно зеленчуковите градини мненията се различават);

3) добитъка (товарните и селскостопанските животни не се облагат);

4) златото и среброто и

5) стоките.

Облагаемият минимум (нисаб) за земеделската продукция е пет васка (975 килограма), за добитъка – пет камили, двадесет крави или четиридесет овце (конете се облагали само при продажба), за златото и среброто – двадесет динара или двеста дирхема, за стоките – след съответното оценяване. Нископробните монети се приемали според съдържанието в тях на скъпоценен метал. Женските украшения, както и златната и сребърна украса на оръжието не се приемали.

Събирането на този данък от земеделските продукти, в размер на една десета от реколтата, се извършвало веднага след нейното прибиране, а от останалото, в размер на една четиридесета – след изтичане на календарната година. Със събраните суми се разпореждал кадията и те трябвало да бъдат изразходвани в течение на една година и само в онази област, откъдето са били събрани, изключение представлявали средствата, предназначени за газиите (воини за вярата). Право за получаване на помощ от тези средства имали: бедняците; събирачите на аз-закят; лицата, заслужаващи поощрение (твърде неопределена категория); несъстоятелните длъжници, газиите и приходящите (новодошлите), които нямали средства за завръщане у дома. Закят върху земеделската продукция често се наричал ушр и обикновено не постъпвал в разпореждане на кадията, но този въпрос трябва допълнително да бъде изследван. Една пета (хумс) от добива на злато, сребро и скъпоценни камъни, която също била смятана за закят, постъпвала в държавната хазна. В повечето случаи под закят се разбира данък върху добитъка, парите и стоките.

Подобна милостиня няма нищо общо с помощта, която средствата за масова информация призовават да се оказва на жертвите на трагични катастрофи. Това е особена форма на милосърдие, известна в исляма като садака (доброволна жертва), макар и да не съвпада напълно с това понятие. Закят е редовна свещена милостиня. Мюсюлманите са длъжни да се грижат за своите семейства и за нуждаещите се, но освен това Аллах изисква от тях и заплащането на религиозен данък в размер на една четиридесета част (2,5%) от тяхното благосъстояние, без да очакват благодарност Коран (26:109). Това е напълно разумна сума, която не представлява особена тежест. Данъкът се взима само от имущество, което е било придобито през съответната година. Той помага на мюсюлманина да преодолее своята алчност, а на получаващия помощ – да пребори своята завист, ревност и омраза.

Извършват милостиня (закят) обикновено анонимно, за да се избегнат всячески обърквания и затруднения. Обаче, милостиня може да се оказва и публично с цел да бъдат поощрени и другите вярващи към това Богоугодно дело (Коран 2:273). Коранът, обаче, осъжда хората, превръщащи милостинята в театър (Коран 2:266).

Плащането на закят зависи от съвестта на вярващия. Никой никого не проверява и даже този данък не е държавен, макар че, ако се наложи, ислямските власти могат да вземат участие в събирането и разпределянето на парите. Очевидно е, че закят – това е изпитание и проверка за искреността и благочестието на мюсюлманите.

Пророкът на Аллах винаги е проявявал грижа за бедните и нуждаещите се и ясно е посочил, че според него „не е вярващ онзи, който яде до пресита, докато неговият ближен е гладен“ (хадис на Муслим).

Последният от петте стълба на исляма, но по важност един от най-значимите, е хадж (пътешествие с определена цел) поклонничеството в Мека – люлката на исляма. Той е задължителен (поне веднъж в живота) за мюсюлманите, които са в състояние да го извършат, който не е в състояние да предприеме поклонничество, може да изпрати вместо себе си „заместник“ (вакил ал-хадж).

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право – продължение 4*“ →