Архимандрит Серафим Алексиев

Тук ще разгледаме празника „Зачатие Богородично” и непорочното зачатие

Поддръжниците на учението за непорочното зачатие с особена настойчивост подчертават обстоятелството, че това учение било отразено в твърде древния празник, известен в Православната църква още от VІІ или VІІІ в. под името „Зачатие святыя Анны егда зачать св. Богородицу“ (9 декември). Такова мнение изказва между другите имакулатисти и епископ Малу, в своето неведнъж споменавано досега съчинение „L’immaculée conception de la B. Vierge concidérée comme dogme de foi“, където той привежда като несъмнени доказателствата на Пасалия в полза на казаната теза. Тези доказателства, върху които е изградено убеждението на епископ Малу, се оказват несъстоятелни, тъй като представляват не цитиране на несъмнени свидетелства в полза на непорочното зачатие, а изреждане на разни емфатични изрази, които окачествяват св. Дева Мария като непорочна, пречиста, нескверна и прочие, изрази, употребявани, както видяхме вече, и от западни църковни учители – Анселм, Бернар, Бонавентура и др., без да се е влагала в тях вяра в непорочното зачатие.

За да потвърди основната си и съвсем погрешна мисъл, че непорочното зачатие е изначално вярване в Църквата, и търсейки доказателства за тази мисъл между другото и в празника, посветен на зачатието на св. Дева Мария, епископ Малу се старае да придаде колкото е възможно по-голяма древност на този празник и затова пише: „Учредяването на празника на непорочното зачатие се губи в нощта на времената; не е възможно да се определи неговата първа поява”.

В тази кратка фраза се съдържат неверни неща. Невярно е например определението на празника като ден на „непорочното зачатие”, когато се знае, че той е бил просто празник на зачатието на св. Дева Мария, който не е взимал отношение към въпроса, какво е то по същество – дали непорочно, или станало в първородния грях, – тъй като по време на учредяването на празника (според едни – в VІІ век, според други – в VІІІ век) не е съществувало даже като частно мнение учението за непорочното зачатие. То се е появило, както доказахме това по-рано, едва в ХІ век, ако не сметнем като задължаващи ни противоречивите изказвания в полза не непорочното зачатие на Пасхазий Ратберг в ІХ век. Така че невярно и крайно тенденциозно е да се нарича празникът, установен в чест на чудесното зачеване на бъдещата майка Господня, „празник на непорочното зачатие”.

Невярно е и указанието на неопределената, но подразбирана в разглежданата фраза дълбока древност на празника. С това твърде общо и неясно указание се цели да се създаде впечатление, че празникът е едва ли не от началото на християнството.А знае се съвсем положително, че светите отци, литургическите и други писмени паметници от първите пет века на християнската древност никъде не говорят за такъв празник, откъдето с пълна сигурност може да се твърди, че той не е споменаван наред с другите християнски празници само затова, защото още не е съществувал.

Литургистите са единодушни в убеждението, че празникът Рождество Богородично е по-стар от празника Зачатие на св. Богородица. А празникът Рождество Богородично не е бил известен в Църквата до V век. Блажени Августин, който в своята съвременност е бил известен със славата си на необикновено учен и добре осведомен по въпросите на вярата църковен писател, свидетелства, че по негово време (V век) Църквата празнувала само две рождества: Рождество Христово и рождество на св. Иоан Предтеча (PL, t. XXXVІІІ, col. 1301, 1313). Оттук следва, че празникът Рождество Богородично е установен след V век. Но понеже той е предшествал по време празника Зачатие на св. Богородица, ясно е, че последният празник е установен още по-късно. Кога именно? На този въпрос не е лесно да се отговори с пълна положителност. Но твърде вероятно е той да се е появил към VІІ век, тъй като св. Андрей Критски, който е живял във втората половина на VІІ век и в първата половина на VІІІ век (починал 740), е писал химни и песнопения за празника „Зачатие св. Анны, егда зачать св. Богородицу” (Энциклопедический словарь, Спб, 1894, том ХІІ, стр. 343). Тези песнопения се оспорват от някои като съмнителни в своята автентичност (Le nouveau dogme…, p. 58). Но и приемането на тяхната автентичност не ползва имакулатистите в техните старания да докажат дълбоката древност на празника, за който става тук дума, защото от изнесеното е ясно, че въпросният празник не е бил известен в първите шест века. Следователно, той не може да служи като потвърждение за древността на едно вярване, което би желало да мине като общохристиянско убеждение още от първия век на нашата ера.

Още по-убедително действа в това отношение историческата справка за появата на празника Зачатие Богородично в западната Църква. Учреден на Изток най-рано в VІІ век, той е минал на Запад очевидно по-късно. Това станало чрез гърците, живеещи в Италия (предимно в Неапол). Така че с оглед на появяването му на Запад с още по-малко право може да се говори, че то „се губи в нощта на времената”.

Ето какво говори по този въпрос протоиерей Григорий Сергеевич Дебольский: „На Запад празникът Зачатие на св. Дева Мария е установен по-късно, отколкото на Изток. Там устанявяването му в някои места отнасят към ІХ век. В ХІІ век Потон, презвитер Трирски, наричал този празник, извършван в някои западни манастири, нововъведение. Около средата на ХІІ век празникът Зачатие на Пресвета Дева Мария бил установен от Лионските каноници. Но Римската Църква дълго не го е имала” (Протоиерей Григорий Сергеевич Дебольский, Дни богослужениях православной кафолической восточной Церкви, том І, изд. девятое, Спб, 1894, стр. 111-112).

Срещу този празник не веднъж са се правели протести от отделни църковни инстанции на западната Църква. Например, Оксфордският събор от 1222 година „отхвърлил със своята VІІІ глава festum conceptionis като ненужен”. Францисканците приели празника на едно свое съвещание в Пиза през 1263 година. Според Тома Аквински, този празник бил празнуван само от отделни църкви, и Рим го търпял. Сам Тома Аквински не го отхвърлял, но не го свързвал с непорочното зачатие, както се опитали да направят това през първата половина на ХІІ век Лионските каноници, които Бернар Клервоски изобличил, а го е смятал за празник на освещаването на св. Дева Мария, освещаване, чийто момент не се знае точно.

Тенденциозното старание на епископ Малу да направи празника Зачатие Богородично празник на непорочното зачатие в смисъл, че уж така са вярвали от самото начало празнуващите го и на Изток, и на Запад, се изобличава от чисто римокатолически автори, при това имакулатисти.

X. Le Bachelet заявява деликатно, но с доста подчертано зачитане на свещената истина: „Към края на този период, като почнем от ІХ или от Х век, празникът на Марииното зачатие се появява само в ограничени кръгове… и в условия, които не позволяват да се настоява за някаква сигурна връзка между честването на празника и вярата в Мариината привилегия” (тоест привилегията на непорочното зачатие – ск. м.).

При тези исторически данни, ясно е, че нито на Изток, нито на Запад денят Зачатие Богородично е бил празник на непорочното зачатие на св. Дева Мария. Че св. Православна църква не е влагала в него идеята на непорочното зачатие, личи между другото от следните мисли на Пролога, книга, изразяваща църковната вяра и църковното съзнание: „Така беше зачената св. Дева Мария и се роди по обещание, но от мъжко смешение. Единствен само Господ и Бог Иисус Христос се роди от Пресветата Дева без мъж… неизразимо и неописуемо, от Св. Дух, както Той само знае, съвършен Бог и съвършен по рождение човек” (Пролог, 9 декември, М., 1877, лист 28 на оборотЬ). В този пасаж, дето би било толкова уместно да се упомене, че св. Дева Мария е била зачената от своите праведни родители без порвородния грях, не се казва нито дума по това. Напротив, тук ясно се говори за естественото зачеване на св. Дева Мария, чрез което зачеване, според библейската (Пс. 50:7) и църковна вяра се разпространява прародителската греховна зараза.

И на Запад, както видяхме, този празник, доколкото е намирал почва за разпространение и утвърждаване, първоначално не е бил празник на непорочното зачатие. А когато почнали да правят опити за свързването му с непорочното зачатие, това срещнало решително неодобрение и силно порицание. Ако празникът след разпространяването си на Изток се е наложил и на Запад, той се е наложил не като ден за честване непорочното зачатие на св. Дева Мария, а като ден за отбелязване началния момент на нейното съществуване, понеже това радостно събитие дава начало за много други все така радостни и спасителни събития, съставящи най-важните моменти в дивния план на Божието домостроителство. Че съвсем не е била влагана на Запад в този празник идеята за някакво непорочно зачатие на св. Дева Мария, се вижда от обстоятелството, че дори най-добрият римокатолически литургист от Средните векове, какъвто е бележитият духовник Дурандус, епископ в гр. Менд (1230-1296), пише: „Някои празнуват още един пети празник – зачатието на Мария; те казват, че както се празнува смъртта на светиите не по причина на тяхната смърт, но поради тяхното приемане във вечния сватбен пир, по същия начин може да се празнува зачатието на Девата, не защото тя е била зачената, тъй като това е станало в греха, но защото първият миг на зачатието е бил онзи, в който Божията майка е започнала да съществува” (Le nouveau dogme…, p. 67).

От по-ново време големият римокатолически догматист Макс Шеебен признава, че не може да се твърди, че празникът „Зачатие Богородично” е имал за предмет вярата в непорочното зачатие. Защото, според думите му, „в древната Църква е било празнувано от гърците, а отчасти също от латиняните, особено в Неапол и в Равена, при това по-рано от зачатието на Мария зачатието на Христовия Предтеча, при когото не е могло да става, нито е ставала, дума за освещаване при зачатието. Както се вижда от съответните омилии на св. Петър Хризолот (V век), в този празник се чествали чудните събития, които стояли във връзка със зачатието на Иоан, което те или предшествали, или съпровождали, или следвали, и към които разбира се е принадлежало също неговото освещаване в майчината утроба. По подобен начин се е дало в Средните векове също и на Марииното зачеване едно по-широко съдържание, което се е и конституирало по аналогичен начин, като се е поставял произходът на Мария в нейното телесно зачеване… като предмет на празника в смисъл, че това първо начало от съществуването на майката на Спасителя е едно радостно събитие, за което трябва да се благодари на Бога, и което, поставено във връзка с произлязлото в майчината утроба освещаване на Мария, чието точно време не е известно, съставя встъпление към раждането на майката Божия и заедно с това подготовка за зачатието и раждането на Самия Христос. Така са схващали празника не само някои противници на учението за освещаването (на Мария – ск. м.) още в първия момент на личното й битие, за да се справят с факта на празника, или да го извинят, но отчасти в първо време и защитниците на празника и на учението” (тоест учението за непорочното зачатие – ск. м.).

Така говори един привърженик на догмата за непорочното зачатие. Като добросъвестен изследовател той не може да си затвори очите пред факта, че празникът „Зачатие Богородично” не само при появяването си, но и впоследствие (през Средните векове и дори по-късно) не е имал за предмет непорочното зачатие на св. Дева Мария.

Самото название на празника в Православната църква „Зачатие святьІя АнньІ, егда зачать святую Богородицу” съвсем ясно говори против тенденцията на имакулатистите, защото в това название, така формулирано, се посочва като цел на празника не непорочното зачатие, което въобще не е било вярвано в Църквата, а чудесното зачатие от страна на една жена, известна като безплодна и остаряла. Затова празникът включва и името на св. Ана: „Зачатие св. АнньІ”! Ясно е, следователно, от самото название на празника, че се има предвид от една страна да се изтъкне и достойно почете чудото на Божието всемогъщество, което разтваря една безплодна утроба, а от друга страна да се отбележи началният момент от съществуването на онази дивна богоизбрана Дева, която е трябвало да се издигне чрез смирението си по-високо от всички човеци и да надмине даже херувимите и серафимите, и в която е трябвало да се зачене безсеменно и роди безболезнено Спасителят на света – Христос.

Че няма нищо общо между православния празник „Зачатие св. АнньІ” и римокатоическото вярване в непорочното зачатие, се потвърждава не на последно място и от простото и неопровержимо обстоятелство, че в православния празник се чества активното зачатие на св. Богородица от нейните престарели родители („Зачатие св. АнньІ”), докато римокатолическият догмат за непорочното зачатие има предвид пасивното зачатие на св. Дева Мария, или вливането на създадената от Бога душа в заченатото тяло. Значи, два съвсем различни предмета съставят ядката на православния празник и на римокатолическия догмат.

Всичко това доказва, колко неоправдана е смелостта на римокатолически автори като Пасалия, епископ Малу и др., които твърдят, че този празник не само в западната, но дори и в източната Църква е имал за предмет непорочното зачатие на майката Господня (Le nouveau dogme… p. 72)!

Ала дори и да се съгласим с невярното римокатолическо твърдение, че още от самото си появяване този празник е бил празник на непорочното зачатие, може ли с него да се обоснове догматът на папа Пий ІХ от 8 декември 1854 година? Та нима с толкова късни свидетелства подобава да се подкрепя твърдението за изначалната древност на дадено вярване в Христовата църква? Ако празниците са някакъв отглас на Св. Предание и съдържат есенция от верови истини, нима може един празник от VІІ или VІІІ век, неизвестен дотогава на Църквата, да се използва като свидетелство за изначалното Св. Предание, което между другото тъкмо затова се цени като извор на вярата, понеже е толкова древно, колкото и самата Църква! Ако за някоя верова истина няма ясни свидетелства в древното Св. Предание, тя не може да бъде приета за изначална и още по-малко – за богооткровена.

Вярно е, че древността сама по себе си не може да бъде гаранция за правилността на дадено догматическо учение, тъй като то може да има в корените си някоя древна ерес, каквито са се появили още в апостолския век. Затова, ако иска да бъде признато за вярно, църковното учение трябва да има за свои поръчители освен Св. Предание, още и Св. Писание и светоотеческите творения. Но ако древността на дадено учение още не гарантира верността му, то новостта му съвсем ясно го разобличава като невярно, защото новостите в догматическата област са равнозначни на ерес. Нови догмати не могат да се появяват. Догматите са вечни и неизменни истини, формулирани, за да определят и уточнят срещу нападките на лъжеученията богооткровената вяра, „веднъж завинаги предадена на светиите” (Иуда 1:3). Ето защо, ако дадено учение не се среща нито в древното апостолско Св. Предание, нито в Св. Писание, където изрично се казва, че Христос е открил на Своите апостоли всичко, що е чул от Отца Си (Иоан 15:15), и ако то не е засвидетелствано като изначално в творенията на св. Отци, явно е, че такова учение е човешко изобретение, че то не е изначално убеждение на Цъарквата, че то е новост и следователно – ерес.

Това съзнава дълбоко и римокатолицизмът. Затова той се старае да търси доказателства за своя нов догмат в древността. Но ето, ние доказваме въз основа на Св. Писание, на историята и на патрологията, пък и позовавайки се на римокатолически автори, че това римокатолическо учение не е открито в Божественото откровение и не е било известно на древните св. Отци, поради което се отхвърля и от римокатолически светци и църковни учители от Средните векове като новост; че то се е появило едва към ХІ век, и че преди тази дата няма никакви свидетелства за него в древността. С това ние така категорично оборваме неправилното твърдение, че то е старо и изначално, както категорично бихме оборили претенциите за дълбока старинност на дадена икона, ако докажем по някои сигурни признаци, че тя е от ХІХ век.

Историята свидетелства, че празникът „Зачатие св. АнньІ, егда зачать св. Богородицу” (9 декември) не е имал нищо общо с много по-късно появилото се вярване в непорочното зачатие на св. Дева Мария. Това вярване едва впоследствие е потърсило да се приюти под крилото на появилия се преди него споменат Богородичен празник. Ако от „Зачатие Богородично” може да се вади заключение за древното празнуване на непорочното зачатие на св. Дева Мария, тогава по аналогия трябва да се каже, че Църквата, която тачи и едно друго човешко зачатие – зачатието на св. Иоан Предтеча (23 септември), навярно е искала да подчертае, чрез самия факт на празнуване зачатието му, и неговото непорочно зачеване, толкова повече, че:

1. И то е станало при аналогични чудесни обстоятелства от престарели родители;

2. Че роденият в резултат на него велик Божи угодник – по преценка на самия Христос, най-големият пророк между родените от жени (Лука 7:28) – е имал, подобно на св. Богородица, много пряко отношение към Богочовека и Неговата спасителна дейност в света чрез проповедта си за Него (Лука 3:16-17, Иоан 1:25-26; 29-34) и кръщението, което е извършил над Него (Мат. 3:13-17) и

3. Че и зачатието на св. Иоан Предтеча е наречено в последованието на службата, точно както зачатието на св. Дева Мария, „свето”, „божествено” и „славно”.

Но неоправдаността на подобни произволни заключения е явна за всички. Тя се признава поради това даже и от римокатолическа страна. Имакулатистът Жужи например говори във връзка с епитетите, прикачвани и към Марииното, и към Иоановото зачатие, че „те сами по себе си са недостатъчни да докажат, че византийците са допускали непорочното зачатие”. Колкото в празника на Иоановото зачатие може да се търси идея за непорочното му зачатие, толкова и в празника на Марииното зачатие може да се открива подобна идея.

И така, римокатолическите имакулатисти, които използват празника „Зачатие Богородично”, за да защитят чрез него своя нов догмат, грешат в следните два пункта:

1. Те вадят заключение за древността на своето ново учение от един празник, който се е появил много късно и на чието установяване на Запад се е гледало от мнозина като новост и

2. Те откриват в този празник имакулатистично съдържание, каквото той първоначално съвсем няма и каквото едва няколко века след появяването му започва да се влага в него на Запад.

Най-големите римокатолически учени от Средните векове, като Тома Аквински, Бонавентура, Викентий Ферие, Вилхелм дьо Мец, Антоний Флорентийски, Павел Прузки, Алваро Пелайо, папа Климент VІ и др. (Le nouveau dogme…, p. 78-80), поставени пред свършения факт на все повече утвърждаващия се на Запад празник „Зачатие Богородично”, като държали от една страна общоцърковното убеждение, че и св. Дева Мария е зачената в първородния грях, и като не искали от друга страна да отхвърлят този приет вече празник, в желанието си да го обосноват богословски и оправдаят църковно-обществено, го обяснявали като празник на Марииното освещаване, чрез което тя била очистена от сквернотата на първородния грях, с който и тя била зачената подобно на всички други Адамови потомци (Пс. 50:7). В този кръг се движат мислите на споменатите по-горе авторитетни римокатолически църковни учители.

Тома Аквински е много ясен и категоричен. Той казва: „Това, че се празнува денят на зачатието, не дава основание да се мисли, че Мария е била света в своето зачатие; но понеже не се знае, в кой момент тя е била осветена, чества се моментът на това освещаване чрез празника на зачатието”.

И Бонавентура споделя мнението на Тома Аквински. У него четем: „Някои празнуват зачатието на светата Дева с особено благочестие. Аз не искам да ги похваля открито, но не смея и да ги укоря направо. Аз съвсем не смея да ги хваля, защото св. Отци, които са установили другите тържества за светата Дева, и които са били изпълнени с любов и почит към тази блажена майка, не са ни научили да празнуваме нейното зачатие. Св. Бернар, който беше един от най-горещите нейни ревнители, е упреквал онези, които са го тачели… Обаче, аз не смея и да упреквам тези, които са допуснали този празник…. Може би той се отнася повече към деня на освещаването, отколкото към този на зачатието. Но както и да бъде, благочестивите души могат да се радват на това, което е започнало в деня на зачатието. Кой би могъл, действително, да узнае, че Девата, от която се роди Спасението на света, е зачената, без да отправи по този повод към Бога тържествени благодарствени молитви и без да се възрадва в Господа?”

Вилхелм де Мец пише: „Празникът на зачатието не трябва да бъде празнуван никак, тъй като светата Дева е била зачената в първородния грях. Някои обаче твърдят, че този празник се отнася по-скоро към освещаването, отколкото към плътското зачатие” (Le nouveau dogme…, p. 79).

Павел Прузки заявява: „Зачатието на светата Дева може да се разглежда по два начина: или от гледище на наследяване на първородния грях, и тогава то не бива да се чества; или от гледище на бъдещото освещаване и на Христовото въплъщение, и тогава може да се празнува”.

Всички тези цитати показват, че празникът на непорочното зачатие е бил приеман само като празник на очистването на св. Дева Мария и като празник на въвеждането вярващите в кръга на радостните събития, които са довели до освобождаването на целия човешки род от греха, проклятието и смъртта.

Просто изненадващо е, че някои имакулатисти с голяма самоувереност търсят в така изяснявания празник от най-видни римокатолически схоластици празник (“conceptio Virgini”) преки основания за древността на своето ново вярване, когато по-разумно би било обратното – да премълчават за него, тъй като историята на този празник ги изо бличава в непозволено в догматическата област новаторство.

Знае се от историята със сигурност, че много борби е коствало на римокатолическите ревнители на непорочното зачатие да го свържат с празника „Зачатие Богородично”, без да могат дълго време да увенчаят усилията си с успех. Францисканците въвели празника в много манастири и църкви, намиращи се под тяхно влияние. Те устройвали тържествени служби в чест на този празник. Но срещали спънки даже от страна на някои папи. Така например, папа Климент VІ, стараейки се да обуздае имакулатистите, обявил, че не следвало да се празнува денят на зачатието на Пресветата Дева, тъй като за празник се обявявало някое събитие поради светостта на онова, от което се извеждал празника. А зачатието на св. Дева Мария не било свето, тъй като тя била зачената в първородния грях.

Но на Базелския събор (1431-1449) францисканците се добрали до успех, като било утвърдено с решение празнуването на Богородичното зачатие. Обаче самите францисканци все още не смеели да поставят пред думата „зачатие” прилагателното „непорочно” (immaculatа). След Тридентския събор францисканците и иезуитите правели нови опити да свържат с въпросния празник на св. Богородица идеята за нейното непорочно зачатие. Но пак без успех. В 1644 година самата конгрегация на Инквизицията е забранила да се нарича празникът „Зачатие” празник на „непорочното зачатие”, като е позволявала с това прилагателно да се окачествява само личността на светата Дева, тъй като тя, според римокатолическото схващане, нямала никакви лични грехове (Le nouveau dogme…, p. 82).

В Рим не се е вярвало в непорочното зачатие даже до края на ХVІ век. А големият богослов на Римската курия Белармин (1542-1621) е заявявал, че не би могло от честването на въпросния празник да се заключава за вяра в непорочното зачатие (Le nouveau dogme…, p. 83).

Според неговите изрични думи „главната основа на празника на зачатието не е непорочното зачатие, а просто зачатието на бъдещата майка Божия”.

Появилите се по това време противоречащи един на друг папски декрети относно този въпрос са резултат от различните и често най-противоположни влияния над папите от страна на някои влиятелни личности и силни ордени. „С тези различни влияния, които са се налагали едно след друго на папите или на римските конгрегации – казва римотаколикът-автор на анонимно написаната книга Le nouveau dogme en présence de l’Écriture Sainte et de la Tradition catholique”, – се обясняват противоречията, които се срещат в техните декрети до последно време. Човек сега разбира, защо службата на непорочното зачатие, премахната в 1678 година, е била разрешена следващата година; защо папа Пий V, доминиканец, не е бил съгласен с непорочното зачатие на францисканеца папа Сикст ІV; защо папа Александър VІІ е говорел в своята була “Sollicitudo” за непорочното зачатие, когато папа Климент ХІ е допускал само служба на зачатието на непорочната Дева и се е разгневил твърде много против един италиански епископ, който, обнародвайки булата, я напечатал с израза непорочно зачатие… Актовете на папите и на римските конгрегации от Сикст ІV до наши дни (тоест до 1854 г., ск. м.) са били противоречиви; всеки човек, който е безпристрастен и без предразсъдъци, ще признае тези противоречия като несъмнени факти; и от тях той ще заключи, че непорочното зачатие, отхвърляно положително от Църквата до Сикст ІV, е било признавано от това време, но само от някои папи, на които са противоречели други папи, облечени в същия авторитет” (р. 82-82).

Едва през 1847 година, тоест седем години преди провъзгласяване на новия догмат, Ватиканът прибавил в службата за този ден прилагателното “immaculata” към съществителното “conceptio” и подготвил по този начин узаконяването на неправилното ново учение, внедрявайки го в съзнанията на вярващите чрез мощните средства на богослужението.

Но щом това говорят фактите на историята, представяни в този вид от римокатолически автори, могат ли да бъдат прави твърденията на имакулатисти като Пасалия, епископ Малу и др., че в празника „Зачатие Богородично” още от самото му начало се е празнувало непорочното зачатие на св. Дева Мария както в източната, така и в западната Църкви? (Le nouveau dogme…, p. 72-77).

След всичко казано дотук става съвсем ясно, че е абсолютно несъстоятелно използването на празника „Зачатие св. Анны, егда зачать св. Богородицу” в полза на лъжеучението за непорочното зачатие.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „20. Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-78

Архимандрит Серафим Алексиев

Не спасява ли новия догмат и другото средство, към което прибягват имакулатистите – търсенето му по околни пътища в други истини, в които той уж имплицитно се съдържал. Според поддръжниците на непорочното зачатие, у светите отци имало многобройни и превъзходни похвали за св. Дева Мария, които ú приписват една „светост съвършена, постоянна и неограничена“, мисъл, изказвана от Пасалия, епископ Малу и други. От тези похвали трябвало да се заключи, че никоя привилегия не може да бъде отказвана на св. Дева Мария, следователно, не може да ú бъде отказвана и привилегията на непорочното зачатие. Такъв път на косвени умозаключения, които са по-скоро софизми, отколкото правилни логически изводи, защитниците на непорочното зачатие са принудени да правят по простата причина, че им липсват преки доказателства и преки, недвусмислени изказвания на светите отци в полза на непорочното зачатие. За да си помогнат в тази липса, те измислят теорията за имплицитно съдържащите се неясни истини в други, ясно изразени истини и догмати. Според тази теория, не е необходимо учението за непорочното зачатие да е изразено – било в Свещеното Предание, било в Свещеното Писание, било у светите отци – експлицитно, тоест съвършено ясно, изрично, положително, щом то се съдържа имплицитно, тоест щом е подразбирано в други догмати на вярата и в други изказвания.Епископ Малу, който ревностно поддържа тази изкуствена теория, за да я онагледи, дава като пример на имплицитна, подразбирана истина от историята на догматите вероопределението за двете воли в Иисуса Христа, което учение се е съдържало така да се каже имплицитно в догмата за Боговъплъщението. Но както справедливо му възразява авторът на „Le nouveau dogme en présence de l’Écriture Sainte et de la tradition catholique“, епископ Малу смесва неформулираните още, но съществуващи и вярвани открай време в Църквата догматически истини с тези, които сам той, епископ Малу, нарича подразбирани и неясни. Визираният автор направо му казва:

„От това, че догматът за двете воли в Иисуса Христа е бил дефиниран едва в VІІ-ти век, Вие нямате право да заключавате, че вярата на Църквата по този въпрос не е била определена. Църквата не прибягва към официално дефиниране на този или онзи догмат освен тогава, когато този догмат е атакуван; но от това, че тя не дефинира, не трябва да се вади заключението, че тя не притежава експлицитно (тоест съвършено ясно) истината, която тя дефинира, когато е принудена да защити вярата си. Дефинирането на Църквата е само констатиране на вселенската вяра; не може да се констатира това, което не съществува. Между това една имплицитна истина не е нищо друго освен една непозната истина. Църквата никога не върви от непознатото към познатото както отделният човек; тя няма нужда да проявява досетливост като отделния индивид; тя утвърждава това, което е получила от Преданието, това, което е вярвала всякога“ (p. 21).Цитираният анонимен богослов, сам католик, с явна болка за все повече отдалечаващото се от древнохристиянската вяра модерно римокатоличество, продължава: „Чрез такова процедиране с имплицитните истини, открити по един неясен начин и предавани чрез живото предание, без писмени паметници, лесно е… да се промени цялото откровение и да се замени християнството с една нова религия. Но позволено ли е, заради един мним догмат от ново време, да се измислят толкова опасни системи (теории ск. м.)?“ (p. 22). По-нататък, изтъквайки здравия църковно-вселенски принцип на св. Викентий Лерински да се приема за неоспорима истина на вярата само онова, „quod ubique, quod semper, quod ab omnibus creditum est“, авторът изтъква, че този здрав принцип влиза в явно противоречие с теорията на имплицитните истини, като разтваря широко вратите на произвола и новаторството в областта на догматическата вяра на Църквата, и заключава: „Ако този принцип (на св. Викентий Лерински, ск. м.) не се прилага към всички боготкровени истини, човек може да измисля нови такива; човек може да създава нови догмати; религията става тогава една човешка система и не е вече божествено дело; всеки логично разсъждаващ човек, следвайки… тези нови теории, ще отхвърли не само непорочното зачатие…, той ще отхвърли цялото откровение и ще стане рационалист“ (p. 23). Такъв е резултатът от създаването на нови теории за оправдаването на произволните нововъведения в догматическата област на Римокатолическата църква.Ние, православните, не можем по никакъв начин да се съгласим с метода на римокатолиците да се извеждат нови догмати по пътя на издирването на имплицитно съдържащи се истини в други истини. Ние не можем да се съгласим с чудноватия метод – от признаването пълната светост на св. Деава Мария да се прави изводът за нейното непорочно зачатие. Сами римокатолически трезви богослови не са били съгласни с този съвсем произволен и странен метод.Щом Бог не е казал никъде нищо в Св. Писание за непорочното зачатие на св. Дева Мария, щом това учение не се съдържа и в Св. Предание, не може да се вади заключението за него нито от факта, че майката Божия е наречена „благодатна“ и „благословена между жените“ в Словото Божие, нито от всички онези напълно оправдани сами по себе си венцехваления, с които светите отци величаят Приснодевата като най-света между светците. Венцехваления могат да се отправят към св. Дева Мария не само като към непорочно зачената, но и като към осветена Дева, която, макар и зачената в грях като всички хора, което е ясното учение на Свещеното Писание (Римляни 5:12), е била очистена от грехове чрез действието на преизобилната Божия благодат, изляла се върху нея, и чрез личния неин подвиг, който има предназначението да привлича и преумножава тази благодат. Ако е така, как може от венцехваленията да се вади заключение за непорочното зачатие на св. Дева Мария!

Знае се, че светата Православна църква повече от Римокатолическата възпява с най-високите мислими суперлативи майката Божия, наричайки я в нейния акатист глъбина, в която и ангелските очи не могат да проникнат, и носителка на Онзи, Който носи всичко, и мост, по който онези, които са на земята отиват на небето, и ключ за райските двери, и покров за света по-широк от облаците, и вместилище на невместимия Бог, и пресвета колесница на Онзи, Който седи върху херувимите, и преславно селение на Онзи, Който се носи от серафимите, и съкровище на Божия промисъл, и кораб на спасението, и непоколебим стълб на Църквата, а в песента „Достойно есть“ я величае като „по-досточтима от херувимите и несравнимо по-славна от серафимите“, и въпреки това не учи за никакво нейно непорочно зачатие.

Не е тайна, че св. Православна църква, без да вярва в непорочното зачатие на св. Дева Мария, я нарича „непорочна“ и дори „пренепорочна“. Обаче приписването непорочност и пренепорочност на св. Дева Мария не значи, че ú се приписва непорочно зачеване от страна на нейните родители, а значи само, че ú се признава превелика и непостигната от никого другиго светост.

В Свещеното Писание се наричат непорочни (във Вулгата – immaculati) онези, които ходят по Закона Господен (Псалом 118:1). Иов свидетелства за себе си: „Чист съм, без порок, невинен съм (във Вулгата – immculatus) и в мене няма неправда“ (33:9). А св. апостол Павел пише до „намиращите се в Ефес светии и вярващи в Христа Иисуса“: „Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Който… ни избра чрез Него, преди да се свят създаде, за да бъдем свети и непорочни (във Вулгата – immaculati) пред Него“ (Ефесяни 1:1-4).

Значи ли всичко това, че окачествените в посочените места като непорочни са непорочно заченати? Съвсем не! То значи само това, че те – чрез подвиг и добра воля с помощта на всесилната Божия благодат – са стигнали до светост и непорочност. Оттук следва, че и назоваването на св. Дева Мария от страна на Църквата и на светите отци „непорочна“ и „пренепорочна“ не води към извода, че тя е и зачената непорочно. Иначе трябва по логиката на римокатолическите имакулатисти да приемем, че и окачествените от св. апостол Павел ефесяни като „непорочни“ трябва да се сметнат за непорочно заченати!

Какво следва да кажем в заключение към тази глава? Според теорията за имплицитно съдържащите се в Свещеното Писание и в светоотеческите творения истини трябвало да се вярва в непорочното зачатие на св. Дева Мария като в несъмнена истина, понеже това учение било изявено прикрито в Словото Божие и у светите отци. Но – ще възразим ние – според здравото православно богословие, онова пък, което се изявява съвършено открито и ясно, било в Свещеното Писание, било у светите отци, ни принуждава да отхвърлим решително новия римокатолически догмат като заблуда. Защото извори на вярата не могат да бъдат човешки теории, та били те и най-гениални, а само Божественото откровение – Свещеното Писание и Свещеното Предание.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „15.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c

Архимандрит Серафим Алексиев

След като проследихме историческия път, по който е минал новият римокатолически догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария и след като видяхме както от обстоятелствата на неговото възникване и тенденциозно разпространяване, така и от опорочената процедура на неговото обявяване, че той се оказва едно натрапено нововъведение, остава да видим неговата погрешност по същество. Това ще бъде и нашата следваща задача.

Новият догмат е оповeстен с булата на папа Пий ІХ „Ineffabilis Deus“. Той е формулиран на латински така: „Ad honorem sanctae et individuae Trinitatis, ad decus et ornamentum Virginis Deiparae, ad exaltationem fidei catholicae et christianae religionis augmentum, auctoritate Domini nostri Iesu Christi, beatorum apostolorum Petri et Pauli ac nostra, declaramus, pronunciamus et definimus doctrinam quae tenet, beatissimam Virginem Mariam in primo instanti suae conceptionis fuisse singulari omnipotentis Dei gratia et privilegio, intuiti meritorum Christi Iesu Salvatoris humani generis, ab omni originalis culpae labe praeservatam immunem, esse a Deo revelatam atque idcirco ab omnibus fidelibus firmiter constanterque credendam“. Това означава на български така: „В чест на светата и неразделна Троица, за прославяне и украса на Дева Мария, за издигане на католическата вяра и за умножаване на християнската религия, с властта на нашия Господ Иисус Христос, на блажените апостоли Петър и Павел и с нашата (власт), ние обявяваме, провъзгласяваме и определяме, че учението, което се състои в това, че преблажената Дева Мария в първия момент на своето зачатие, с особена благодат от всемогъщия Бог и по особена привилегия предвид заслугите на Иисуса Христа, Спасителя на човешкия род, е била запазена свободна от всякакво петно на първородния грях – е учение от Бога открито (богооткровено) и затова всички вярващи се задължават твърдо и постоянно да вярват в него“.

В папското определение новото учение, обявено за догмат, се нарича „от Бога открито“, което значи богооткровено. Но дали е наистина то такова? Дали Сам Бог ни го е открил чрез боговдъхновените писатели на каноническите книги в светата Библия? Дали има от него някакви следи в Свещеното Предание, това неписано Слово Божие, което устно е било предадено от светите апостоли на Църквата, която го е запазила в своите достоверни паметници – символите на вярата, древните литургии, апостолските правила, решенията на Вселенските и Поместните събори и светоотеческите писания? С тези въпроси ще имаме да се занимаваме оттук нататък.

В историко-учителното учение на булата „Ineffabilis Deus“, което предшества догматическата формулировка на новото учение за непорочното зачатие на св. Дева Мария, се споменава не изрично, а някак несмело за библейската опора на новия догмат. Там се казва, че светите отци са откривали в Битие 3:15 пророчество за нашия Спасител Иисус Христос, Изкупителя на човешкия род и за Неговата пресвета майка, виждайки ги „съединени в една обща вражда против древната змия“. Но това, което Пий ІХ твърде предпазливо утвърждава в своята прословута була, се подема от римокатолическите богослови все по-смело и по-смело, за да се дойде дотам, та най-разпалените имакулатисти да съзират в Битие 3:15 ясно библейско потвърждение на догмата за непорочното зачатие, както ще се види това след малко.

И така, първият библейски текст, привеждан и от булата „Ineffabilis Deus“, и от всички следващи римокатолически богослови в полза на непорочното зачатие на св. Дева Мария, е мястото Битие 3:15 – „И ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“. Пероне привежда това място така: „Inimicitias ponam inter te et mulierem, et semen tuum et illius: ipsa conteret caput tuum, et tu insidiaberis calcaneo ejus“.

Макар че всички свети отци, които тълкуват това място, да са единодушни в разбирането си, че съдържащото се в него пророчество се отнася към Семето на Жената, Което ще порази главата на змията, тоест към Христа, Победителя на дявола, злото и смъртта, папа Пий ІХ и имакулатистите-богослови го отнасят и към св. Богородица, използвайки за това свое тълкуване една фактическа грешка в превода на Вулгата, където вместо да стои думата ipsum (то), тъй като това местоимение трябва да замести, според еврейския оригинал, думата „семето“ (semen), което на латински език е от среден род, стои погрешно ipsa (тя), което местоимение изопачава смисъла на изречението, прехвърляйки ролята, която има да играе семето на жената, върху жената. Така превеждат този текст, следвайки сляпо Вулгата и нейните фактически грешки, много от привържениците на непорочното зачатие. Ето например преводът на епископ Малу: „Аз ще поставя вражда между тебе и една жена, между твоето семе и нейното; тя ще ти смаже главата, и ти ще се стремиш да я хапеш в петата“.

От този съвършено неверен превод римокатолическите богослови се стараят да направят извода, че св. Богородица е онази жена, която е победила дявола. За да може пък да победи дявола, тя е трябвало да има онази висока светост, в която се намирали Адам и Ева преди грехопадението. А за да има тяхната светост, тя не е трябвало да наследи греха им, който се предава от поколение на поколение чрез раждането. Следователно, тя е зачената непорочно, без първородния грях.

Пророческите думи на Битие 3:15, според кардинал Гусе, Пероне, Пасалия и други имакулатисти, ясно показвали, че Господ не искал да вижда – цитираме дословно Гусе – „пресветата Дева Мария да е подхвърлена на тлетворното ухапване от змията, тя да се намира, макар и за миг, под властта на дявола и да участва в греха на Адам и Ева… Ако тя не би била иззета от първородния грях, как би се оправдало предсказанието за непрестанната вражда между нея и змията? Разбира се, духът-изкусител се е опитвал да ухапе и нея, но напразно. Без да се гледа на неговата хитрост, той е бил победен от нея, и неговата глава е била смазана от нейната чиста и непорочна нога“. Св. Дева Мария е могла да го победи, защото не му е била подчинена нито за един миг чрез първородния грях. Тя е била зачената непорочно. Така разбирали Битие 3:15 според Гусе „св. Иустин, св. Ириней, Тертулиан, Ориген, св. Григорий Неокесарийски, св. Ефрем Сирин, св. Епифаний Кипърски, св. Амвросий, Максим Турински, Исихий, св. Андрей Критски, св. Иоан Дамаскин, Петър, епископ Аргоски, Бруно Астийски и други древни църковни писатели“.

Но в безименното римокатолическо съчинение „Римский новый догмат о зачатии пресв. Девы Марии без первороднаго греха пред судом Св. Писания и Предания св. отец“, Спб, 1858, което е превод на излезлия на френски език очерк под наслов „Études sur le nouveau dogme de l’immаculée conception… publiés par les auteurs des essais sur la réforme catholique“, Paris, 1857, e доказано документално с най-добросъвестно цитирани извадки от съответните светоотечески съчинения и с широки научни справки, че нито един от посочените от Гусе свети отци не тълкува Битие 3:15 в смисъла на новия догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария; че тъкмо напротив, много от тях в изказванията си, че единствен Иисус Христос е заченат без грях, изключват всякаква възможност да се мисли за непорочно зачатие на което и да било човешко същество, та било то и св. Богородица, за която иначе поменатите свети отци говорят с най-голямо благоговение и преклонение.

Но имакулатистите против всички правила на херменевтиката, въпреки уличаващите ги в явна недобросъвестност факти, намират в Битие 3:15 все пак доказателство в полза на непорочното зачатие. Чрез изкуствено изграждани силогизми те нагаждат доста убедително за простодушния вярващ разглеждания библейски цитат към учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария и добиват в него библейско потвърждение на своя нов догмат. Ала всичките им изобретателни умопостроения рухват пред съкрушителната сила на този прост факт, че разглежданата теория е изградена върху фалшива основа – върху един опорочен превод на Вулгата. Когато става нужда да се подкрепи с цитати от Св. Писание един нов и силно оспорван догмат, може ли да се обосновава той с един изопачен, неверен, неточен превод? Това значи една заблуда да се защитава чрез друга заблуда.

Не бива да се забравя, че Вулгата не е оригиналният текст на Библията и че съдържа много неточности. В латинското издание на Библията от 1590 година, което папа Сикст V († 1590) с особена була одобрил, не давайки да се променя нито една дума в нея, се оказали две хиляди грешки! Климент VІІІ (папа от 1592 до 1605 г.) поверил на Белармин да поправи тези грешки, но и новото издание (1592) не било чисто от грешки. И изданията от 1598 и 1602 г. не могат да се похвалят с големи подобрения в това отношение. А общо взето, във всички издания на Вулгата нашият стих стои в редакцията, която Пероне привежда, за да защити с „библейски“ основания новия римокатолически догмат. Но всеки ще се съгласи с елементарното научно-богословско правило, че, когато се работи научно и се спори по смисъла на даден текст, той трябва да се тълкува по оригинал.

А ето как сами римокатолическите учени превеждат въпросното място от еврейския оригинал: „Аз ще поставя вражда между тебе и между жената и между твоето семе и нейното; това семе ще ти смаже главата, а ти ще го хапеш в петата“. Този превод е на учения римокатолик Sanctès-Pagnin. Подобно на Sanctès-Pagnin превеждат това място още и Père Houbigant, Vatable, Sasy и др. Преводът на 70-тте със своето „αΰτóσ συν τηρήσει κεφαλήν“ (макар че тук би трябвало да се употреби вместо αΰτóσ местоимението αΰτó, което съответства на гръцката дума σπéρμα), все пак е по-близко, отколкото Вулгата до оригинала и успява да предаде точния смисъл на текста, а именно, че семето на жената (тоест Христос) ще смаже главата на змията, подчертавайки чрез αΰτóσ личността на Месия – Изкупителя. Древните латински преводи (италийският и Иеронимовият преди неговото повреждане от преписвачите) дават точно според оригинала смисъла на това място; в тях стои ipse вместо ipsa. Всички еврейски ръкописи, някои древни преписи на Вулгата, самаританският текст и всички древни преводи като арабският, сирийският и др. ни подкрепят безрезервно против римокатолическото погрешно превеждане и още по-погрешно тълкуване на въпросния текст. В наша полза са цитиранията на този текст и тълкуванията му, срещащи се у Филон, Ионатан, св. Ириней Лионски, бл. Иероним, св. Иоан Златоуст, Петър Хризолог, св. Ефрем Сирин, св. Лъв Велики и др.

Ако приемем погрешния извод, произтичащ от превода на Вулгата, за догматически верен, тоест ако се съгласим с имакулатистите, че това място се отнася към св. Дева Мария, ще излезе, че не Иисус Христос, Божият Син, роден от семето на жената, а св. Дева Мария е изкупителката на човешкия род и победителката над дявола. А това е догматически абсолютно неправилно. Така не учат и римокатолиците; и те признават Иисус Христос за Изкупител на човешкия род. И все пак, давайки дан на погрешните си разбирания, те смятат св. Богородица за съизкупителка на човечеството. А според православното схващане това не може да бъде вярно. Св. Дева Мария не е съизкупителка, а само велика служителка на великата тайна на Боговъплъщението. Един е нашият Изкупител – Богочовекът Иисус Христос, за Когото Св. Писание свидетелства, че Той е семето, в което се изпълняват древните предсказания и обещания (Гал. 3:16). „За това се и яви Син Божий, за да разруши делата на дявола“ (1 Иоан 3:8). Той победи дявола в пустинята (Мат. 4:1-11), Той изпъди вън княза на този свят (Иоан 12:31). Той е наш Ходатай пред Отца (1 Тим. 2:5). „Той е омилостивение за нашите грехове“ (1 Иоан 2:1-2). Той е приел плът и кръв и е умрял за нас, „та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола“ (Евр. 2:14). Той е, Който „отне силата на началства и власти и ги явно изложи на позор и на кръста възтържествува над тях“ (Кол. 2:15). Ако св. Богородица е победила дявола, тя го е победила, както и всички други светии не сама по себе си, а с помощта на Божията благодат, чрез Христа, Победителя над дявола, проклятието и смъртта, Който е победил злото за всички ни.

Че това е правилното разбиране, ни уверява Римл. 16:20, където св. апостол Павел говори: „А Бог на мира скоро ще съкруши сатаната под нозете ви“. В този стих, пълен с толкова вяра и въодушевление, св. апостол Павел предсказва скорошното участие на Христовите последователи в окончателната победа над злото и то не поради това, че св. Дева Мария е победила сатаната заради тях, а защото Сам Иисус Христос, Божият Син, е възтържествувал над силите на преизподнята (Кол. 2:15; Евр. 2:14). Без Него никой никога не би бил в състояние да възтържествува над дявола.

Св. Православна църква е разбирала винаги изкуплението като дело на Иисус Христос, а победата на светците над дявола – като последица от изкуплението в Христа. Тя е отнасяла винаги разглеждания текст в Бит. 3:15 към Иисус Христос, а не към св. Богородица. В това тя е следвала примера на великите Св. Отци от първите векове, които единодушно са тълкували това място като протоевангелиум, тоест като първо пророческо за Христа благовестие, изречено от Бога непосредствено след грехопадението за утеха и обнадеждаване на падналия в грях човешки род. Че разглежданото място никой от Св. Отци не е отнасял никога към св. Богородица, а винаги само към Иисус Христос, това признава и един такъв сеариозен римокатолически догматист като Бернхард Бартман, който дословно пише: „Върху Христа като Такъв, Който ще смаже главата на змията, поставят ударението отците, които тук никога не са подразбирали Мария“. Следователно, всички онези римокатолически богослови, които отнасят това място не към Иисуса Христа, а към св. Богородица, влизат в грубо противоречие със светите отци и вършат непозволено насилие над един ясен и недвусмислен текст. Ето и някои извадки от творения на светите отци, като доказателство и потвърждение на нашата мисъл.

Св. Иустин Философ, противопоставяйки на Ева, чрез непослушанието на която дошла смъртта, св. Дева Мария, майката на Господа, говори: „От нея се роди Този, за Когото… е казано на толкова много места в Писанието; чрез Него Бог поразява змията и уподобяващите се на нея ангели и човеци и освобождава от смърт онези, които се разкайват за греховете си и вярват в Него“. Св. Ириней Лионски направо говори за „Семето, определено да смаже главата“ на змията, „Което се е и родило от Мария“. А на друго място той повтаря това свое тълкуване на Бит. 3:15 с думите: „Тази вражда (против змията, тоест дявола – в ск. м.) Господ е съсредоточил в Себе Си, като е станал човек от жената и е смазал главата на змията“. Св. Ефрем Сирин говори: „Синът потъпка отвратителната змия и смаза главата на усойницата“. Негови са и думите: „От Тебе (Мария) ще излезе Дете, Което ще порази главата на змията“. Св. Григорий Нисийски дълбокомислено богословства: „Жената (Мария) е защитила жената (Ева). Първата (Ева) е открила пътя към греха, а тази (Мария) е послужила за явяването на правдата; онази е последвала съвета на змията, а тази е представила Унищожителя на змията (τòν άναιρéτην τού òφεωσ παρεστήσατο). Тук св. Григорий Нисийски, съпоставяйки св. Богородица с Ева, я издига много високо, но е далеч от мисълта да я представя като унищожителка на злото. За него такъв е Иисус Христос, Унищожителят на змията. Заслугата на св. Дева Мария се заключава в това, че тя е послужила за явяването в света на въплътената Правда. Св. Лъв І, папа Римски, като тълкува Битие 3:15, казва: „Щом злобата на дявола ни е заразила със своята отрова, Всемогъщият и Милосърден Бог веднага ни е дал лекарство, което Той по безграничната Си любов още отпреди е приготвил, за да обнови човека. Той е предвъзвестил на змията Онзи Син на жената, Който трябвало да дойде и Който със Своята сила ще съкруши нейната (на змията) гордост, предвъзвестил е Богочовека Христа, Който, роден от Девица, трявало да осъди чрез нетленното Си рождение насилника на човешкия род“.

От древните Св. Отци така учат още св. Епифаний Кипърски, св. Исидор Пелусиотски, св. Киприан Картагенски, св. Амвросий Медиолански и др. Св. Киприан Картагенски учи: „За този именно Син (възвестен от Исаия, гл. 7, стих 14) Бог е предсказал още в книга Битие, че Той ще произлезе от жена и ще смаже главата на змията, казвайки: и ще всея вражда между тебе и жената, между твоето семе и нейното семе; Той (ipse) ще те порази в главата“.

Блажени Иероним така тълкува Битие 3:15: „Той (ille) ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата. Или по-точно, както е в еврейския текст – Той (ipse) ще смаже твоята глава, а ти ще го жилиш в петата. Понеже нашият ход е бил спъван от змията, Господ съкрушил сатаната под нашите нозе“. Блажени Августин, който е следвал превода на Вулгата, е разбирал неправилно Битие 3:15, като, подведен от латинското местоимение ipsa, е отнасял този текст към св. Богородица, а не към Иисуса Христа. Ала въпреки това той съвсем не е намирал в този изопачен текст основание за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Напротив, той е учел, че само Иисус Христос е бил заченат без първородния грях и че св. Богородица не е била по зачатие безгрешна, а е наследила първородния грях. Ето и неговите думи: „Без всяко съмнение плътта на Христа не е плът на греха, но подобна на плътта на греха. Какво би ни попречило да разберем, че с изключение на тази плът на Христа, всяка друга човешка плът е плът на греха? Явно е всъщност, че тъкмо сластолюбието, чрез което Христос не е искал да бъде заченат, е в човешкия род принципът на разпространяването на злото; макар че тялото на Мария е дошло от сластолюбието, все пак тя не го е предала на тялото, което не е било заченато в нея по този начин. Който отрича тези неща и сравнява плътта на Христа с тази на всяко друго човешко същество, който и да е той, е един отвратителен еретик (detestandus haereticus)“.

Блажени Августин на много места в своите съчинения дава тълкувания на Битие 3:15, но нито един път не извлича от този стих учението за непорочното зачатие. „Бог е казал на змията – говори той, подрозбирайки под ipsa св. Дева Мария: – Тя ще те поразява в главата, а ти ще я жилиш в петата. Дяволът ще те жили в петата, за да те повали, когато се поколебаеш. Той ще те поразява в петата, а ти го поразявай в главата. Кое глава на змията? Това е началото на изкушението. Когато змията започне да ти внушава грях, отхвърли това изкушение, преди да се е родила усладата и да последва съгласяването. По този начин ти ще съкрушиш нейната глава, и тя няма да засегне твоята пета. Защо Бог е обърнал тези думи към Ева? Защото човек пада чрез плътта; за всеки един от нас Ева е нашата собствена плът“.

На друго място блажени Августин тълкува разглеждания стих в тайнствен смисъл: „Вие знаете, че след грехопадението на първия човек е било казано на жената, или по-точно на змията: тя ще те поразява в главата и пр. Тези думи съдържат велика тайна. Те се отнасят към Църквата… О, Църква, дебни внимателно главата на змията!“ Цялото богословие на блажени Августин, занимаващо се толкова задълбочено и подробно с въпроса за първородния грах и благодатта, е съвсем чуждо на новия римокатолически догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария.

Бернар Клервоски, ползващ се от изопачения текст на Вулгата, намира в Битие 3:15 указание за това, че св. Дева Мария е Онази, която ще порази главата на змията, и въпреки това и той, подобно на блажени Августин, не е откривал в това така тълкувано място доказателство за непорочното зачатие. Ето и неговото тълкуване: „Кого ако не св. Дева Мария е подразбирал Господ, когато е говорел на змията: и ще всея вражда между тебе и жената. И ако ти още се съмняваш, че Той е казал това за Мария, чуй какво следва по-нататък: тя (ipsa) ще те поразява в главата. Кому се приписва тази победа, ако не на Мария! Именно тя е съкрушила отровната глава, тя е унищожила всяко изкушение на лукавия“.

Коментирайки това тълкуване на Бернар Клервоски, протоиерей Ал. Лебедев казва: „Като обяснява протоевангелието точно както сегашните богослови (на Римокатолическата църква, ск. м.) и като същевременно съвършено отрича непорочното зачатие в своето писмо до канониците, Бернар показва, че може и да отнасяш първоевангелието към св. Богородица и пак да смяташ нейното зачатие за станало в прародителския грях; значи той не е предполагал необходима връзка между поразяването от нея на змийската глава и нейното непорочно зачатие, каквато връзка намират сегашните богослови“.

Разбира се, ние не можем да се съгласим по съвсем понятни научно-екзегетически съображения с грешката на Бернар Клервоски да се отнася победата над дявола към св. Богородица вместо към Иисуса Христа. Но и на имакулатистите, за които неговото тълкуване е правилно, трябва да стане ясно, че в този даже неправилно разбиран текст не съществува за тях никакъв аргумент в полза на непорочното зачатие. А няма и не може да има такъв аргумент по следните прости логически причини, а именно – за да бъде Битие 3:15 доказателство в полза на непорочното зачатие, трябва предварително да се докажат следните три важни неща:

1. Че под „жена“ не трябва да се разбира нищо друго освен св. Богородица. Това пък не може да се докаже, понеже много от авторитетните тълкуватели разбират под „жена“ Ева, пред която и за която Бог е говорел тези думи, а други разбират Църквата, която постоянно враждува против дявола (бл. Августин);

2. че победата над сатаната е дело на св. Богородица. И това не може да се докаже, понеже дори римокатолически автори признават грешката в превода на Вулгата и отнасят, следвайки оригинала и примера на Св. Отци, победата към Христа и

3. че враждата с дявола и тържеството над него стоят в необходима логическа връзка с непорочното зачатие и не могат да бъдат мислени без последното. Ала и това е абсолютно недоказуемо, тъй като се знае, че праведниците още в Стария Завет са водели непримирима борба с дявола, бидейки заченати в грях (Псалом 50:7), а новозаветните светци с помощта на Божията благодат са го и окончателно побеждавали, без от това да следва, че за победата им над него е трябвало те да бъдат непорочно заченати.

Мнозина привърженици на догмата за непорочното зачатие като иезуитите Пероне и Пасалия са чувствали, че и Вулгата с погрешно преведеното на латински език пророческо място от Битие 3:15 не е в състояние да подкрепи учението им за непорочното зачатие, та са се видяли принудени да признаят, че не могат в този текст да намерят конкретно основание за своя любим догмат. Същото признание неволно прави и римокатолическият професор Адолф Шпалдак, който казва: „Даже Откровението на св. Иоан Богослов (12 глава) или Протоевангеието (Битие 3-та глава) сами по себе си нищо не доказват без Преданието“. Ала и Преданието, както ще видим по-нататък, не е на римокатолическа страна.

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „12.Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“, който трябва да се активира).

_________________________________________________

*Хабилитация под заглавие „Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария“ в машинопис, от 1962 година.

Изображение: авторът архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-3L