Д-р Александър Омарчевски

IV.1.4. Папа Хормизд

Папа Симах починал на 19 юли и на негово място по всеобщо съгласие бил избран Хормизд (514-523). На 28 декември 514 година императорската сакра[809] отпътувала за Рим. С нея папата бил поканен, заедно с подчинените му епископи по негов избор, да се яви на 1 юли 515 година в Ираклия, „защото се появиха някои съмнения относно православната религия в готските провинции”. Изглежда, че по това време митрополитът на Тесалоники и екзарх на папата Доротей, който, както и предшественикът му, се придържал към Константинопол[810], се е намирал в двора на Анастасий. От страх пред императора Доротей влязъл в общение с Тимотей Константинополски, който във всичко се придържал към начина на мислене на Анастасий и действал в съгласие с него. По този повод 40 от подчинените му илирийски и еладски епископи се отделили от папския екзарх, изпратили пратеници в Рим при Хормизд и писмено го молели да ги приеме в общение[811]. На 12 януари 515 година Доротей и императорът поотделно изпратили писма на Хормизд, в които със злорада любезност известявали за прекъснатото общение[812]. Тези писма пристигнали в Рим около месец и половина (28 март) по-рано от официалната сакра. Хормизд отговорил на императора уклончиво, а на Доротей – с едва прикрито недоверие към изразените от него надежди за сдобряване и мир[813]. Най-после пет месеца след изпращането ѝ, едва на 14 май 515 година в Рим пристигнала и императорската сакра за събора през месец юли. Папата обещал да изпрати легация, която ще донесе детайлизираното му решение[814]. Преговори папата водил не само с императора, но и с Виталиан. Последният, с разрешението на Анастасий, изпратил пратеници в Рим[815], които носели писма и до Теодорих[816]. Кралят наредил на папата да последва молбата на Виталиан и да не отхвърля a priori поканата на императора. С помощта на Хормизд готският съперник на Анастасий станал важен помощник на халкидонската кауза. Сега със сигурност можело да се очаква, че дискусията около свалените епископи и обединителната формула на Севир ще разшири безвъзвратно разцеплението между император Анастасий и Римската църква. Във всеки случай Хормизд вършел необходимото, за да подпомага политиката на краля в полза на иерархическите интереси на Рим. Епископите Енодий Тицински и Фортунат Катански, които заедно с един презвитер, един дякон и един нотарий влезли в състава на легацията, донесли папското послание[817] до императора с дата 11 август 515 година. В него папата поставял като условие за явяването си на събора да бъдат изпълнени всички поставяни от смъртта на Акакий насам папски претенции. Освен това се настоявало за вдигане на схизмата срещу Tomus Leonis, което било пряко насочено против формулата на Севир. Легатите се ръководели от подробната инструкция[818] на папата, за да не станат, подобно на предшествениците си Виталий и Мизин, жертва не неопределени и двусмислени отстъпки, да не встъпят в каквото и да е компрометиращо ги общение със столичните клирици и да не признават Константинополския патриарх. Противно на това, те трябвало да приемат онези, които били в общение с Рим, но внимателно и с цел най-вече да се информират. Те трябвало също да провеждат и пропаганда. За целта им била дадена една formula fidei и онези, които я подпишели, встъпвали в общение с Рим[819]. Папата и кралят знаели много добре, че макар и добре инструктирана, легацията не би могла да се надява на никакъв успех пред император, който бил господар на собствените си решения, но очаквали, че Виталиан ще се погрижи за оказване на необходимия натиск. Легатите носели и писмо на папата до бунтовника, което трябвало да му връчат лично, без съдържанието му да стига до ушите на императора. Виталиан трябвало да действа като директен представител на папата, доколкото на него било възложено да събере подписаните formulae fidei и да ги препрати в Рим.

Всички тези факти показват, че през август 515 година, когато легатите заминали, Хормизд и Теодорих предпазливо са очаквали, че Виталиан ще остане най-влиятелната личност в Източната империя и ще успее да принуди императора да се подчини на волята му. Действително успехите на Виталиан дали силен тласък на халкидонистите, които се придържали към Рим. Епископите не само от Дардания и пограничните части на Илирик, но и от готските провинции, които юридически били подчинени на Константинопол, се покорили писмено или чрез пратеници на претенциите, изпълнението на които Рим изисквал, преди да одобри единението[820]. Папата и кралят обаче подценили мъдростта и енергията на възрастния император. След неуспеха на Виталиан това, което останало на практика, била продължаващата схизма между Рим и столицата, която все по-остро приемала формата на скандал между папата и императора.

На събора[821]в Ираклия (515 година) укрепнали връзките между илирийските епископи и Рим. Лаврентий, епископ на Лихнида в Нови Епир, бил стар и изпитан боец за Халкидонската вяра. Като победа на легатите може да се сметне подписването на formula fidei от Алкисон, митрополит на Никопол в Стари Епир, и неговия суфраган, които дотогава били против Рим [822].

Колкото по-малко било постигнато при преговорите с Константинопол, толкова по-ревностно от Рим били обгрижвани новосъздадените връзки със Стари Епир[823]. Тамошните епископи избрали за приемник на починалия по време на преговорите в Константинопол митрополит Алкисон, Иоан, епископ на Еврия, и известили за това в Рим с молба за потвърждаване на общението. Иоан сторил същото. Това станало, но било обърнато внимание, в синодиката на поместния събор да не се конкретизира така точно изискваната от Рим анатема, както тя фигурирала в посланието на митрополита, а на епископите да се възложи само да подпишат изложението, което било донесено от римския иподякон Пулио. Освен това, папското съпроводително писмо към изложението трябвало да бъде прочетено публично във всички епископски катедри на диоцеза. Една такава намеса раздразнила митрополита на Тесалоники. Той се придържал към Рим само дотолкова, доколкото не искал да се откаже от произтичащите от статуса му на викарий привилегии. С подкрепата на Константинополската патриаршия и светските власти, той с интриги си отмъстил за това, че Иоан Никополски не го известил за встъпването си в длъжност. Още на 15 февруари 517 година папата писал на Авит, епископ на Виен в Галия, че е необходимо изпращането на нови легати в Константинопол, които чрез постоянни обвинения или да върнат тамошните управници в правия път, или пък да ги компрометират в очите на всички като непоправими[824]. По-предпазливо звучало това, което папата писал на 3 март същата година до Иоан Никополски[825]. На 3 април Енодий Тицински, този път придружен от Перегрин Мизенски, бил изпратен в столицата, снабден с папски писма[826], чийто брой и адреси издават, че двамата легати са дошли не за да молят и не заради мира, а за да документират, че халкидонистката партия там има в лицето на папата един съмишленик, който няма да я изостави. Трябвало да стане ясно, че схизмата не би могла да завърши по друг начин, освен ако римските изисквания, несмекчени в никоя точка, не бъдат възприети. Не ставало дума нито за епископските обвинения, нито за Енотикона или за догматически разисквания. Според твърдо установената от папа Феликс нататък римска практика била изисквана анатема в категорична форма на всички противници на Халкидонския символ и на онези, които, подобно на Акакий, влезели в общение с тях. От друга страна, Хормизд, въпреки схизмата, не се поколебал да напише лично писмо и до патриарх Тимотей. Легатите тъкмо били отпътували, когато в Рим пристигнал един дякон от Никопол и съобщил за нови преследвания на неговия митрополит. На 12 април били изпратени нови инструкции на легатите и две писма – едното до императора, а другото с остър тон до Доротей Тесалоникийски[827], в които с повелителен тон се настоявало да бъде прекратено всяко преследване на Иоан Никополски. С това търпението на императора се изчерпало. На 11 юли в едно писмо до Хормизд[828] той съобщил, че прекратява всякакви преговори. „Щом някои хора, които извличат своя духовен авторитет от самите апостоли, в своето непослушание не искат да изпълнят благочестивото учение на Христа, Който пострада, за да спаси всички, то тогава ние не знаем къде бихме могли да се срещнем с учителната институция на милостивия Господ и великия Бог… това, което ние повеляваме, е отсега нататък да се оттеглим мълчаливо, тъй като ние смятаме за неразумно да се обръщаме с дружески молби към такива, които в своето упорство не желаят да бъдат молени”[829]. На легатите било наредено да отпътуват под опеката на двама младши чиновници на магистъра на официите и на преторианския префект, които трябвало да се грижат за това, двамата епископи да не слизат в никой от градовете, в които спирал корабът им[830]. Така разделението продължавало навсякъде.

ІV.2. Император Юстин І. Вдигане на схизмата

ІV.2.1. Император Юстин І

Със смъртта на император Анастасий завършил периодът, в който била поставяна под въпрос трайната валидност на Халкидонския събор за Източната римска империя. Макар и след това да продължили тежките борби и в крайна сметка да се стигнало до загуба на монофизитските райони на Юг и Югоизток, все пак халкидонската вяра останала единственото официално изповедание в Източната римска империя.

Анастасий умрял, без да остави след себе си пряк наследник на престола. В действителност той имал много родственици, и богати, и много знатни[831], но поради внезапната си смърт не успял да се разпореди за назначаването на своя приемник. Естествено е, че при разгорялата се борба на православните с еретиците, която Анастасий наследил при възкачването си и не само не потушил, а допринесъл за разрастването ѝ, изборът на новия император не можел да протече спокойно, при общо съгласие и съблюдаване на всички приети процедури. Това бил повратен момент, от който зависело положението на борещите се страни – дали те ще са господстващи, или преследвани. Като се вземат предвид всички тези обстоятелства, както и фактите, съобщени от летописците относно промяната в престолонаследието, може да се заключи, че провъзгласяването на православен приемник на Анастасий не е действие на някаква малка придворна групировка, а по-скоро е излязло от дълбините на народните движения и представлява резултат от общата победа на православните в борбите им с еретиците в източната половина на Римската империя по време на предишните царувания; резултат от това, че ревнители за Халкидонския събор, тайно или явно, са се намирали във войската и при двора и са поддържали живи и дейни отношения с народа, православните монаси и клира.

С най-голямо внимание от царедворците на Анастасий се ползвал praepositus sacri cubiculi евнухът Амантий, злобен и коварен като Хрисафий и привърженик на Евтихиевата ерес[832]. Може да се смята, че той е бил един от най-важните водачи и подбудители на Анастасий в борбата му срещу халкидонистите, особено в случаите, когато той изхождал от ролята на примирител, като явно заемал страната на еретиците и преследвал православните[833]. Като евнух, според закона, Амантий не можел да стане император. Затова той мислел да даде короната на някой си Теокрит, който му бил подчинен и напълно предан, за да може да управлява чрез него. Когато се събрал съветът на министрите за избор на нов император, за да постигне целта си, Амантий извикал началника на дворцовата гвадрия (комеса на екскувитите) Юстин, дал му голяма сума злато и наредил тя да бъде раздадена на хората, от които зависел изборът на Теокрит за император. Юстин взел златото и го раздал на когото трябва, но за император бил провъзгласен не Теокрит, а самият той[834]. Наистина, при това настъпил неголям смут. В момента, когато от припряност настъпила суматоха и мнозина не знаели какво да правят, някои от участниците в преврата, неочаквано за останалите действащи лица, облекли в багреница трибуна Иоан и го вдигнали върху щит. Но той веднага бил свален и без труд прогонен от двореца. Самият Юстин го сметнал за толкова нищожен и безопасен противник, че дори не го и преследвал, а две години по-късно, отстъпвайки повече пред зле вкоренилия се обичай на своето време, повлиял той да бъде ръкоположен за епископ на Ираклия Тракийска[835]. Известявайки впоследствие папа Хормизд за обстоятелствата около своето възшествие на престола, Юстин между другото писал, че е избран и утвърден преди всичко от милостта на неразделната Троица, а след това – от светлейшите велможи на свещения дворец и светейшия сенат, от Църквата, димите, както и с гласа на победоносната войска, макар „сам да не желаел това и въпреки отказа му от предлаганата му висока чест”[836]. Цирковите партии на сините и зелените също се обединили около него. Всичко това се случило на 9 юли 518 година[837].

Юстин произхождал от бедно и незнатно семейство на земеделци от село Вередиана, провинция Дардания, диоцез Илирик[838]. Гонен от нуждата и чувствайки в себе си изблик на душевни и телесни сили, той се отправил по времето на император Лъв І в столицата, където постъпил на военна служба. Отличаващ се с физическа сила и красота, той бил зачислен в дворцовата гвардия. За служението му при управлението на Зинон не е известно нищо. Когато при възкачването на престола на Анастасий исаврийците се разбунтували, императорът се видял принуден да изпрати срещу тях най-добрите войници от своята гвардия, сред които бил и Юстин. Тогава той вече бил достигнал до сравнително високата длъжност на стратег. В края на управлението си, когато вече бил получил званието сенатор и заемал влиятелната длъжност на начачалник на дворцовата гвардия, Анастасий получил донос, че Юстин, племенникът му Юстиниан и някои други кроят заговор против императора. Много вероятно е да не е имало никакъв заговор, а двамата да са били наклеветени, защото в двора са били известни с подкрепата си за Православието и Халкидонския събор[839]. Анастасий ги осъдил на смърт, но според летописците Кедрин и Зонара ги помилвал поради един необикновен сън. На императора се явил един страшен (φοβερóς) мъж и му казал: „Царю, позволявам ти да убиеш всеки от твоите зломишленици, но Юстин и Юстиниан по никакъв начин не трябва да претърпят обида от тебе. Защото, макар и да искаш да ги лишиш от живота, няма да можеш да го направиш”. Анастасий възразил, че те са виновни за оскърбяване на величеството, но получил следния отговор: „Те са съсъди, способни да изпълнят Божията воля и промисъл, и всеки ще послужи на Бога във времето си”. Анастасий ги опростил[840]. Няколко месеца по-късно Юстин станал император. Почти всички летописци го наричат благочестив (ευσεβης) и божествен (θειóτατος), горещ ревнител за православната вяра, а Зонара – „най-православния господар на римляните”[841]. Тези отзиви на летописците за Юстин напълно се потвърждават и от отзивите на племенника му Юстиниан, който в първото си писмо до папа Хормизд го описва като „винаги приемащ православната религия с пламенна вяра”[842]. Като илириец, чийто майчин език бил латинският, той имал някои изгодни предпоставки за връзка с Рим[843].

Новият император бързо се заел с Халкидонския въпрос. Амантий, Теокрит и някои други влиятелни при предишния император лица, изявени привърженици на монофизитството, били екзекутирани като тирани, опитващи се да овладеят императорската корона и опасни за мира в империята. Смяната на властта показала, колко силни са били привържениците на Православието в столицата, отчасти поради влиянието на Виталиан, но по-скоро заради монасите и най-вече акимитите[844].

Постепенно настъпила пълна промяна в управлението и неговите основни отрасли. Конронясан от ръцете на патриарх Иоан, император Юстин І (518-527) сам положил царския венец на главата на съпругата си Лупикина (Лупиция), която народът вероятно заради нейната благост и доброта нарекъл и именувал Евфимия[845].

Самият Юстин бил напълно необразован. Настина, хронистите го наричат много опитен (πολυπειρος), но това трябва да се разбира единствено във военното дело. Що се отнася до тайните на държавната политика и доброто разбиране на обществените и международните отношения, то за това той бил доста невеж и стар. Той в буквален смисъл не можел добре да чете и пише и представлявал първият пример на неграмотен римски император [846]. Негов най-близък довереник, изпълняващ длъжността на квестор или държавен секретар, на първо време бил някой си Прокъл, „човек справедлив и известен с пълната си безкористност”, консервативен по убеждение, „съставящ новите закони не по друг начин и не желаейки да изменя нищо от съществуващия порядък на нещата”[847].

Напредналата възраст на владетеля се оказала в изгода на неговия племенник и бъдещ император Юстиниан, когото Юстин се постарал грижливо да образова. Юстиниан веднага станал комес на доместициите, после magister militum praesentalis[848] с титлата патриций. Привлечен от чичо си за съимператор, Юстиниан почти еднолично провеждал църковната политика. Първоначално, макар и само почетно, на него било възложено управлението на Африка и Италия. Нищо чудно още оттогава планът за бъдните завоевания да е започнал да зрее в главата на младия съимператор. Нямало държавно дело, в което той да не вземал участие. Министрите от правителството се съветвали с него и го смятали за наследник на престола[849].

На Юстин било подсказано, че още преди възкачването си на престола трябва да даде доказателства в полза на Халкидонското православие[850]. Затова били необходими незабавни и радикални мерки. Политиката на предишния император, която се опитвала да стои над спорещите страни и поддържала Енотикона, могла да се запази толкова дълго само благодарение на неговата силна и енергична личност. Новите владетели обаче трябвало да възприемат една ясна позиция по отношение на Халкидонския символ. Зад Севир и неговите приятели стояли единствено монасите, и то не всички, тъй като Египет не бил спечелен дори и с Енотикона. Манастирите във и около Константинопол били халкидонистки. Те били опасни дотолкова, доколкото Виталиан, който все още разполагал със своя армия, бил във взаимодействие с тях. Чичото и племенникът веднага привлекли в управлението гота, който така и не можал да стане император. Освен него, императорът извикал в двора и някои други, заточени от Анастасий заради православната им вяра[851]. В храма „Св. Евфимия” в Халкидон, където бил заседавал толкова оспорваният събор, пристигнали заедно императорът и Виталиан, разменили си клетви за вярност и заедно отпътували за столицата[852]. Готът получил титлата патриций. „Знаейки, че по друг начин не би могъл да предразположи към покорност Виталиан, освен ако не го приеме при себе си като приятел, Юстин прикрил своето коварство зад непроницаема маска и го въздигнал за военачалник на една част от така наречените несменяеми войски; след това, за да го заблуди и му внуши още по-голямо доверие, го направил (520 година – скоби мои) и консул”[853]. Виталиан се интересувал от богословие и бил преди всичко ожесточен враг на Севир[854]. Юстиниан насочил църковната политика към обезвреждането на последния още преди влизането на Виталиан в правителството[855]. През август 520 година станалият вече неудобен гот коварно бил убит в двореца.

На 20 юли 518 година Юстин издал едикт, който трябвало да бъде обнародван във всички църкви в империята. В него се заповядвало всички православни, заточени при Анастасий заради вярата, да бъдат свободни да се завърнат по местата си. Те били възстановени в предишните си достойнства и длъжности. Еретиците, поставени на техните места, били заточени и подобаващо наказани. Халкидонският събор бил внесен в диптихите наред с другите три вселенски събора, за да могат всички църкви да се радват на желания мир. Радостта на православните била безгранична. Народът ликувал в столицата, така и в провинциите. „След като – пише Кирил Скитополски – указите (κελευσεις) на Юстин били донесени в Иерусалим, там се събрало безчислено множество монаси и миряни; дошъл и св. Сава и бил проведен епископски събор. Божествените укази били обнародвани на празника (Преображение – скоби мои), 6 август, и четирите събора били внесени в свещените диптихи”[856]. Иоан Иерусалимски убедил св. Сава и някои други игумени от Йорданската пустиня сами да разнесат и обнародват императорските укази чак до пределите на Кесария и Скитопол. Навсякъде те били посрещани тържествено. Насреща им, за да ги приветстват, излизали митрополити и епископи, известни със своята святост (например Иоан Хузивит, епископ Кесарийски); в знак на победата били отслужвани молебени веселили се и даже пирували[857]. Скоро след обнародването на този първи едикт, Юстин издaл още един, който забранявал на севирианите да заемат обществени длъжности и да служат в армията[858].

Непосредствено след издаването на едиктите последвало и тяхното прилагане. Естествено цялата строгост на репресивните мерки на правителството преди всичко била насочена срещу предводителите на монофизитството. Филоксен, Петър Апамейски и други епископи, техни съмишленици, сравнително лесно били изпратени на заточение[859]. Свален от катедрата си бил и Юлиан Халикарнаски като упорит еретик, който не признавал Халкидонския събор за вселенски[860]. Доста по-трудно обаче било за властта да се справи с ловкия и деен Антиохийски патриарх Севир, който оглавил монофизитското движение. Той бил и най-обвиняваната от всички страни личност. Правителството съзнавало тежестта на вината на Севир, но било принудено да се съобразява и с неговата популярност, авторитет, както и с висотата на положението му. Еретиците в Антиохия били силни и многобройни, като в края на царуването на Анастасий заемали почти всички важни длъжности. Севир пък, без да се съобразява с императорските едикти, с осъждането и низвергването си, дори и с факта, че на негово място бил избран и ръкоположен нов патриарх, продължавал да стои в Антиохия и да ръководи своите последователи. Императорът издал строга заповед на управителя на диоцез Ориент Ириней да го залови и изпрати в столицата, за да бъде съден. Въпреки блокадата на града обаче, Севир успял да избяга (октомври 520 година). В Селевкия той се качил на кораб и отишъл в Александрия. Там пристигнал и Юлиан Халикарнаски, който също се спасил от гнева на императора. По огромния брой на еретиците в града, Александрия била смятана за най-сигурното убежище от влиянието на столицата.

На мястото на Севир на антиохийската катедра бил поставен Павел ІІ (519-521), началник на странноприемницата Евула и столичен презвитер. Юстин сам го предложил за антиохийски патриарх, като човек, когото добре познавал и в твърдостта на чиято вяра не се съмнявал. Наредено било ръкоположението му да се извърши в Константинопол, на което с всички сила се противопоставили легатите на папа Хормизд, които били в столицата, за да преговарят за уния. Те доказвали, че всеки патриарх трябва да бъде ръкополаган, според древния обичай, в града, за който е избран. Този спор продължил цели три месеца. Накрая легатите успели да се наложат и през юни 519 година Павел бил ръкоположен в Антиохия[861]. По заповед на Юстин той внесъл в диптихите отците от Халкидонския събор и наредил същото да сторят и всички църкви от неговата патриаршия. Противниците на Четвъртия вселенски събор обаче, които смятали, че привържениците на Халкидонското веропределение, влизайки в общение с Рим изпадат в несторианство, се обособили в самостоятелна схизматична група. Вина за появилия се разкол е имал не само изкусният в интригите Севир, но и новоизбраният патриарх Павел не се оказал на висотата на своя сан. В старанието си да угоди на всеки за всичко той стигнал дотам, че всички, дори собствените му слуги се отрекли от него. Отвсякъде завалели доноси до императора срещу него. Павел, опасявайки се да не му се случи нещо лошо, сам се отказал от катедрата си (521 година), а скоро след това починал (522 година). На негово място бил избран Евфрасий (521-526), родом от Иерусалим.

Епископите от Дардания и Илирия, които в последните години на Анастасий скъсали с Константинополския патриарх и били в общение само с Рим, по примера на останалите църкви побързали да възстановят общението си със столицата, след като получили едиктите на Юстин[862]. Единствено Александрия оставала непристъпна крепост на еретиците, неподатлива на настъпващото Православие и били необходими специални мерки, насочени конкретно към нея грижи и старания на правителството[863].

ІV.2.2. Патриарх Иоан ІІ Константинополски

Патриарх Иоан ІІ Кападокиеца (518-520) бил кротък и нерешителен по характер. Православен по душа и дълбоко предан на халкидонската вяра, той не смеел да се обяви открито в подкрепа на Четвъртия вселенски събор. Патриархът се страхувал не толкова от Анастасий, колкото от неговата дясна ръка – евнуха Амантий. Иоан станал пряк свидетел на извършения обрат в държавното управление. Като най-видното лице в държавата в този момент, той можел да играе водещата роля, още повече, че сега се решавало по-нататъшното положение на православните, към които той самият се числял. Той обаче предпочел да се остави да бъде носен от течението на събитията[864]. Седмица след смъртта на Анастасий, в неделя (εν ημερα κηριακη), 15.VІІ.518 година, патриарх Иоан се отправил с духовенството в Голямата църква (старата „Св. Софѝя”). Там го очаквала голяма тълпа от монаси и миряни, които не били влизали в общение с Акакий и Тимотей. Те настоявали патриарх Иоан, който се примирил с промяната също така бързо, както по-рано Анатолий бил сторил това, да се качи на амвона и да държи реч. Патриархът едва пристъпил към амвона, когато народът, провъзгласявайки многолетствие за императора, императрицата и патриарха, поискал от последния анатема на Севир. При непрестанните настоятелни акламации на вярващите той трябвало сам да се превърне в инструмент за прокарването на промяната в религиозната политика. Иоан нямало от кого да се страхува: Амантий вече не управлявал. На трона бил православният Юстин. Ние разполагаме с подробното описание на един свидетел на събитията от 15-ти и 16 юли 518 година[865]. След това народът твърдо поставил следните условия:

1.Тържествено прокламиране на „светия Халкидонски събор”;

2.Изпращане на заточение на Севир Антиохийски, който многократно е наричан „манихей”, тоест изопачаващ истината за Въплъщението, макар това и да не е отговаряло на истината и

3.Признаването на определението Богородица за св. Дева Мария, въпреки че то отдавна вече не било оспорвано.

Заставайки на амвона, за да успокои народа, който бил твърдо решен да не отстъпва в исканията си, патриархът отговорил, че сега няма нужда от вълнения и шум, защото нищо не е престъпено от това, което е определено относно правата вяра, и заявил своята привързаност към Православието, което ловко описал като приемане на 4-те вселенски събора, с което си спестил отделното признаване само на Халкидонския събор, което било по-трудно за него. На първо място той поставил символа на 318-те никейски отци, който служел като основен белег за Православие[866]. Все пак той признал и Халкидонския събор като „неотменим”[867]. „Вие знаете, мои най-възлюбени – казал той, – трудностите, които аз понесох за правата вяра още като презвитер; вие знаете, че аз я поддържам и досега и така ще бъде до смъртта ми. Ако вие настоявате да утвърдим събора на светите халкидонски отци, то знайте, че ние ще го сторим по съвета на благочестивия и христолюбив наш господар. Сега малко се успокойте и нека се помолим пред светия олтар”. Но народът извикал: „Ще залостим вратите и няма да излезем дотогава, докато не анатемосаш Севир”. Патриархът произнесъл анатемата. Освен това той подчертал, че иска, както и досега, да се придържа към традицията на светите отци, „с надеждата да обедини разделените църкви”. Това би следвало да се признае като водещ мотив в поведението както на патриарха, така и на Анастасий. След като базираната върху Енотикона политика на починалия император се провалила, Иоан ІІ можел да свърже своята надежда за обединяване на църквите единствено с повторното признаване на Халкидон. По този въпрос народът имал своя собствена представа. В продължителните си скандирания той настоявал за специалното му прокламиране в рамките на едно „събрание (συναξις) на Халкидонския събор”, тоест на едно литургично честване[868], което трябвало да стане още на 16 юли[869]. Това била и важната крачка към въвеждането на „празника на Халкидон”, довела до включването му за постоянно в празничния календар на Константинополската църква[870].

На следващия ден (понеделник, 16 юли) патриарх Иоан отново дошъл с духовенството в храма. Сцената от предния ден се повторила, като сега народът поставил и искането да бъдат пренесени в Константинопол с почести тленните останки на загиналите за Православието столични патриарси Евфимий и Македоний, а имената им, заедно с това на папа Лъв І и Халкидонският събор, да бъдат внесени в диптихите, като така се възстанови и единството в Църквата. Освен това народът настоял и за „един цялостен празник за Църквата”[871]. Това означавало не друго, а цялостно изчистване на следхалкидонската криза с породените от нея верски и лични проблеми. В течение на три дни (15-ти, 16-ти и 20 юли) това ставало все по-ясно. Патриархът, епископите и духовенството, които били в момента с него, отговорили, че от своя страна ще вложат цялото си старание, за да не бъдат съблазнявани вярващите. Както се вижда от литургията, отслужена на 16 юли, най-напред халкидонската тема е повдигната при четенето на диптихите. Народът настоявал в тях да бъдат включени:

1.Четирите вселенски събора (това представлявало едно разширяване на заявените в акламациите от предния ден искания. Очевидно, на хората допаднало предложението на техния патриарх да споменава Четвъртия вселенски събор наравно с останалите три)[872];

2.Имената на свалените патриарси Евфимий и Македоний, както и на папа Лъв І Велики.

Като външен израз на реабилитиране на свалените преди това православни Константинополски патриарси трябвало да бъде тържествено организирано пренасянето на тленните им останки. От друга страна, водачите на противниците на Халкидон и другите еретици, несторианите и евтихианите като цяло, трябвало да бъдат осъдени. Що се отнася до вече починалите, то техните останки трябвало да бъдат разпръснати. На 16 юли поименно се настоявало за отхвърлянето на Несторий, осъждането на Севир Антиохийски и неговите последователи. Но тъй като всичко трябвало да бъде направено според каноните и по определения ред, патриархът поискал да му бъде позволено да свика събор на епископите, които да изследват и решат всичко според божествените правила и съгласно мнението и волята на императора. След като народът отново заплашил, че ще блокира храма, Иоан ІІ отстъпил и внесъл в диптихите исканите от народа имена, които дяконът прочел от амвона. Народът възкликнал: „Слава, Тебе, Господи”, изчакал да свърши литургията и се разотишъл по домовете[873]. Така на 16 юли 518 година празникът на Халкидонския събор (заедно с останалите три вселенски събора) бил тържествено почетен за първи път в константинополската литургия[874]. В този акт намерило категоричен израз византийско-литургическото потвърждаване на решаващите събори на древната Църква. В специални послания Антиохийската и Иерусалимската църкви били призовани да възприемат този празник[875].

След това патриархът предоставил всичко за решение на συνοδος ενδημουσα. На 16 юли 518 година поместният събор бил свикан в отсъствието на патриарха, за да разгледа исканията на народа[876]. Той получил и едно подписано от архимандритите[877] изложение, както и една молба от константинополските православни монаси за признаване на четирите събора[878]. Съборът обобщил тези искания в пет синодални решения, които били съобщени на патриарха с молба да ги препрати на императора[879]. Настоявало се за:

1.Внасяне в диптихите имената на пострадалите за вярата патриарси Евфимий и Македоний и обявяване за недействително всичко, което е сторено срещу тях (restitutio memoriae Euphemii et Macedonii);

2.Връщане и възстановяване в сан и длъжност на всички заточени епископи, клирици, архимандрити, монаси и миряни, които пострадали за вярата, както и възстановяване на конфискуваните им блага;

3.Внасяне в диптихите на 4-те вселенски събора (Никея, Константинопол, Ефес и Халкидон);

4.Внасяне в диптихите имената на св. папа Лъв І Велики и св. Кирил Александрийски и

5.Нечестивият Севир да бъде анатемосан и лишен от всякакво иерархическо достойнство.

Последното искане било подкрепено с връчването на една специална молба на православните клирици и монаси от Антиохия, която била предадена на патриарх Иоан ІІ и съдържала цяла редица от обвинения срещу Севир[880].

Съборът приел решение в смисъла на тази молба на монасите, която отразявала настроенията на целия константинополски клир и народ. Едва приключило заседанието, съборните отци побързали чрез патриарха да информират императора за резултата от своята работа. Решенията били доведени до знанието му за сведение и утвърждаване на истината.

Патриархът съобщил това решение на ενδημουσα на Иоан Иерусалимски и Епифаний Тирски[881], митрополит на Приморска Финикия и предстоятел на прототрона на Антиохийската патриаршия, тъй като Антиохийската катедра все още била заемана от еретика Севир. В писмото си до Иерусалимския патриарх той нарича изразеното в храма желание на народа „станало по вдъхновение свише”. На шести август в Иерусалим било прочетено императорското потвърждение на тези 5 предложения на тържествено събрание на епископите и монасите[882].

В отговорите си на посланието на столичния събор, приети със съгласието на своите поместни събори, Иоан ІІІ Иерусалимски и Епифаний Тирски преди всичко изразявали своята безмерна радост, след което одобрявали всичко, което се случило в Константинопол. Епифаний отговорил с едно изпълнено с обвинения против Севир писмо, прочетено в град Тир на 16 септември. Той бил напълно съгласен с възстановяването на паметта на Евфимий и Македоний, като молел в столицата същото да бъде сторено и с паметта на Флавиан Антиохийски, който също несправедливо претърпял гонение и заточение за православната вяра[883]. Доста обширното послание на Епифаний е забележително още и затова, че напълно потвърждава молбата на антиохийските клирици, като обвинява Севир в същите тежки престъпления [884].

Антиохийските клирици, едва чули за смъртта на Анастасий и възкачването на православния Юстин, побързали на свой ред да отправят до Иоан Константинополски и неговия събор молба, в която преди всичко изразявали своята радост за станалата в столицата църковно-държавна промяна, след което описвали бедите, които претърпяла Антиохийската църква от нечестивия Севир. Той незаконно овладял престол, който винаги му е бил чужд; принудил законния пастир, благочестивия Флавиан, да напусне; произволно низвергнал православните клирици и на тяхно място поставял еретици; нарушил мира и общението между църквите и постоянно предизвиквал разпри в тях; в разрез с каноните приемал клирици, отлъчени от други епископи, и им раздавал църкви. Вместо да пази духовното си стадо, той сам го изтребвал, като едни жестоко бичувал, други хвърлял в затвора и морил с глад, подбуждал юдеите да убиват християни, най-вече монаси. Веднъж той наредил да бъдат избити повече от 350 монаси от Сирия Втора, като телата им да бъдат разхвърляни без погребение, за да бъдат изядени от кучетата и птиците. Той разрушавал странноприемници и опустошавал храмове, а свещените съсъди претопявал за свои нужди. Заграбвал църковни имоти и дори се занимавал с магьосничество. В заключение, антиохийските клирици молели събора да приеме, макар и със закъснение, надлежни мерки за премахване на злото, нанесено на тяхната църква и почти целия Изток, да ги избави от този нечестивец Севир, и умоляват императора бързо да им изпрати хора разумни и с изпитана честност, които с помощта на местните опитни мъже, да възстановят реда и поправят това, което е разрушено. В подобни престъпления епископите от Сирия Втора обвинявали и Петър Апамейски, когото те наричали сътрудник и най-близък човек на Севир. Веднага след смъртта на Анастасий те анатемосали Севир и Петър.

Тъй като Петър Апамейски нямал приемник, петима епископи от провинция Сирия Втора: Кир, епископ на Мариам, Зоил Рафанейски, Севириан Аретузки, Козма Епифанийски и Евсевий, епископ на Лариса[885], при вестта за императорския декрет изпратили едно писмо до Константинополския патриарх и συνοδος ενδημουσα. В него те се хвалели, че отдавна са отлъчили Севир и Петър, а сега отново потвърдили проклятието си, защото някои от ръкоположените от противниците им епископи все още пазели катедрите си[886]. Към писмото те приложили и един дълъг протокол, изготвен в присъствието на управителя на провинцията, в който клириците от Апамея подробно описвали срамните дела на митрополит Петър.

Следва…(виж тук).

_____________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[809]. Coll. Avell., Ep. 109.

[810]. Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 64; Theophanes, op. cit., p. 162.

[811]. Theophanes, op. cit., p. 242; 247-248; 250; Cedrenus, op. cit., 1, p. 632; Evagrius, op. cit., III, cap. 43; Theodorus Lector, Fragmenta, p. 586; Malalas, op. cit., p. 406.

[812]. Coll. Avell., Ep. 105; 107.

[813]. Ibid., Ep. 106, 108 от 5 април 515 година.

[814]. Ibid., Ep. 110 от 8 юли 515 година.

[815]. Ibid., р. 514.

[816]. Theophanes, op. cit., p. 160.

[817]. Coll. Avell., Ep. 115.

[818]. Ibid., Ep. 116.

[819]. Ibid., app. IIII, p. 800; Coll. Berol., Ep. 49.

[820]. Hormisdas papa, Ep. 9 (ed. Thiel), p. 760.

[821]. Съборът бил открит на 1 юли 515 година в Ираклия в отсъствие на папските легати, но скоро след падането на Виталиан бил преместен в столицата и в края на годината – разпуснат, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 252.

[822]. Coll. Avell., Ep. 119; 120.

[823]. Ibid., Ep. 117-122.

[824]. Ibid., Ep. 137, р. 563.

[825]. Ibid., Ep. 124, р. 537.

[826]. Ibid., Ep. 126, р. 128-132.

[827]. Ibid., Ep. 127, р. 133-134.

[828]. Ibid., Ep. 138.

[829]. Ibid., p. 565.

[830]. Schwartz, Ed., PS, S. 255.

[831]. Procopius, De bello Persico, I 1, cap. 11-12, p. 50; 57; Evagrius, op. cit., IV, cap. 1. Най-близки негови сродници били тримата му племенници от сестра му – Ипатий, Помпей и Пров, двама от които – Ипатий и Помпей, загинали по време на въстанието „Ника” през януари 532 г. като бунтовници, стремящи се да завладеят императорската корона, ср. Procopius, op. cit., I 1, cap. 24.

[832]. Константинополският народ го приравнявал със Севир и го наричал манихей, каквото прозвище било давано тогава на всички монофизити, тъй като те отричали човешката природа на Иисус Христос, считайки я за призрачна, ср. Harduin, op. cit., t. II, p. 1337; 1340.

[833]. Бароний пряко нарича Амантий главен виновник за цялото зло, причинено на православните при царуването на Анастасий, ср. Baronius, Annales ad anno 518, Nr. XVIII.

[834]. Ср. Evagrius, op. cit., IV, cap. 2: „Юстин, дали защото с тези пари подкупил народа, или защото с тях спечелил благоразположението на така наречените екскувити – за това разказват на ухо – спечелил царската власт за себе си”. Procopius, Anecdota, cap. 6, p. 44, разказва, че Юстин достигнал до императорската власт по силата на властта си на началник на дворцовата гвардия. Theophanes, op. cit., p. 255, пише „Препозитът (тоест началникът на царските покои – скоби мои) Амантий дал на Юстин пари, за да ги раздаде, така че Теокрит да бъде провъзгласен за император; но войската и народът не избрали Теокрит, а провъзгласили за император Юстин”. Malalas, op. cit., p. 410: „Войските, охраняващи преторианския дворец (εξκουβιτóρων, тоест войниците, назначени за охрана на императорската персона – скоби мои), заедно с народа го (Юстин -скоби мои) венчали (за царството – скоби мои), провъзгласили, по Божие благоволение (κελευσει θεου), за император, защото бил началник (κωμνης) на преторианците”. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 37, само отбелязва, че след смъртта на Анастасий „за император бил провъзгласен Юстин, мъж престарял”. Zonaras, Annales, I, XIV, cap. 5, свидетелства, че „когато, след смъртта на Анастасий се състоял съвет за избор на нов император, евнухът Амантий, бидейки началник на царските покои и ползващ се с голямо влияние, желаейки да възведе на престола някой си, близък нему Теокрит, дал на Юстин пари за раздаване на войниците, за да изберат онзи (Теокрит – скоби мои) за император. Юстин обаче раздавайки парите, дал да се разбере, че той самият иска да получи царството, и бил възведен на висотата на самодържавието от народа и войниците”. От всички приведени свидетелства на летописците явно личи, че Юстин съвсем не е играл пасивна роля при избора на новия император. Ср. още Vasiliev, A. A., Justin I, p. 9-42; 68-82; Stein, E., Palanque, J. R., Historie du Bas-Empire, t. II, p. 219-273; Haacke, R., Die kaiserliche Politik… – In: Chalkedon II, 141-152; Hofmann, F., Der Kampf der Paepste… – In: Chalkedon II, 84-94.

[835]. Victor Tunnunensis, op. cit., p. 228.

[836]. Baronius, op. cit., Nr. LXVII; ср. Nr. LXIX; PL, t. LXIII, cols. 426-427.

[837]. Evagrius, op. cit., IV, cap. 1; Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 60; Malalas, op. cit., p. 410.

[838]. Известията на летописците за местопроизхода на Юстин не са единодушни. Procopius, op. cit., cap. 6, p. 43, го описва като илириец от Вередиана. Evagrius, op. cit., IV, cap. 1, и Zonaras, Annales, I, XIV, cap. 5, го наричат тракиец. Мalalas, op. cit., p. 410, пише, че Юстин е тракиец от Вередиана. Theodorus Lector, op. cit., cap. 37, и Theophanes, op. cit, p. 253, го определят като илириец. Въпросът за местонахождението на Вередиана, Тавризия, Улпиана и на самата Дардания, като родни места на императорите Юстин и Юстиниан, остава спорен между историците, ср. Курганов, Отношения…, с. 270 сл.

[839]. Baronius, op. cit., Nr. XIII. Византийските хронисти пряко не говорят за гонение на Анастасий срещу двамата на верска основа. Във всеки случай от изворите прозира, че освен откритата борба на православните срещу еретиците, се е водила и задкулисна и подмолна такава, ср. Курганов, пос. съч., с. 274.

[840]. Cedrenus, op. cit., 1, p. 635; Zonaras, op. cit., I, XIV, cap. 4.

[841]. Zonaras, op. cit., I, XIV, cap. 5, ср. Theophanes, op. cit., 253-254; Malalas, op. cit., p. 410; Cedrenus, op. cit., 1, p. 636. Procopius, op. cit., cap. 6, нарича Юстин „нито добър, нито зъл към своите поданици”.

[842]. Baronius, op. cit., Nr. LXXIV; PL, t. LXIII, col. 431.

[843]. Ср. Zacharias Rhetor, HE VIII, cap. 1, p. 140: „съмишленик на римските граждани”.

[844]. Ср. Bacht, H., Die Rolle…, 269-271, 289; Pargoire, J., Acemetes. – In: DACL 1, 318-321. Важна е и статията на Halkin, Fr., La vie ancienne de saint Marcel l’Acemete. – In: AnBoll 86 (1968), 271-321.

[845]. От гръцки ευφημος – благоговеен, благочестив, свят, щастлив, радостен; ср. Evagrius, op. cit., IV, cap. 2.

[846]. Procopius, op. cit., cap. 6; Malalas, op. cit., p. 410; Theophanes, op. cit., p. 253.

[847]. Procopius, De bello Persico, I 1, cap. 11, p. 52. Квесторът имал задължението да подготвя законопроектите и да ги докладва на императора.

[848]. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 68.

[849]. Procopius, De bello Persico, I 1, cap. 11.

[850]. Coll. Avell., p. 638; 597.

[851]. Например Апиан, Диогениан, Филоксен и др., ср. Malalas, op. cit., p. 412.

[852]. Zacharias, KG, VIII, cap. 2, S. 142.

[853]. Evagrius, op. cit., IV, cap. 3; Malalаs, op. cit., 411-412; Theophanes, op. cit., 254-256; Zonaras, op. cit., I, XIV, cap. 5. Почти всички хронисти са единодушни, че Виталиан претърпял смърт заради онези бедствия, които причинил на империята по времето на бунта си през управлението на Анастасий.

[854]. Zacharias, KG, VIII, cap. 2, S. 142; Evagrius, op. cit., IV, cap. 4; Theophanes, op. cit., р. 165.

[855].  Codex Encycl., L V 177; 201; 236-237; M VIII 1058; 1083; 1086; 1119; 1122.

[856]. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 60.

[857]. Ibid, p. 61; Zonaras, op. cit., I, XIV, cap. 5; Theophanes, op. cit., 255-256;

[858]. Baronius, op. cit., Nr. LXV. Текстът на този едикт не е запазен. За него споменава Юстиниан в своя едикт за еретиците (ibid.). Кога той е издаден, дали непосредствено след първия, или по-късно, със сигурност не може да се твърди, макар че Бароний го споменава под 518 година, непосредствено след първия едикт на Юстин.

[859]. Theophanes, op. cit., р. 255; Cedrenus, op. cit., 1, p. 637.

[860]. Liberatus, op. cit., cap. 19, p. 153.

[861]. Ср. PL, t. LVIII, cols. 472-473.

[862]. Baronius, op. cit., Nr. LXXIV.

[863]. Liberatus, op. cit., cap. 19.

[864]. Baronius, op. cit., Nr. VІ; Harduin, op. cit., t. II, p. 1360.

[865]. Вж. Collectio Sabbaitica (ed. Schwartz). – In: ACO III, 71-74. Тези акламации били записани и преброени и трябвало да бъдат предадени на императора, ibid., р. 76. Освен това те били взети сериозно под внимание от събора, проведен на 20 юли, в неговия доклад до патриарх Иоан, ibid., 62-63, който се позовава на „народа с жените и децата”, на ветераните, на армията и монашеството, ibid., 63-64; монасите от своя страна се позовават на своя libellus до συνοδος ενδημουσα, ibid, р. 67.

[866]. Ср. АСО ІІІ, р. 73.

[867]. Ibid., p. 75.

[868]. Ср. Meyendorff, J., Imperisl Unity…, p. 212; Salaville, S., La fete du concile…-In: Chalkedon II, 677-695; Vasiliev, A., Justin I, 136-144.

[869]. Ibid., p. 73.

[870]. Вж. Salaville, S., La fete du concile…-In: Chalkedon II, 677-695, където подробно е описано развитието и съдържанието на литургическия празник. Ние ще се спрем само на най-важното.

[871]. Ibid., p. 75.

[872]. Ср. АСО ІІІ, р. 75. Festugière, A. J., Les moines d’Orient, t. III/2, p. 90, смята, че за споменаването на четирите събора в диптихите се е говорило съвсем накратко (ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 162). В действителност, пише Festugière, „диптихите са списъци с имена на хора (живи и починали), а не списъци на събори”. Съобразно със споменатите свидетелства от Константинопол обаче това предположение не би могло да се счита за правилно.

[873]. АСО ІІІ, р. 76; Harduin, op. cit., t. II, 1334-1342; ср. Кургатов, пос. съч., 277-278.

[874]. За последвалата история на този празник и неговото разпростиране върху седемте вселенски събора, вж. Salaville, S., op. cit., 687-690. В началото като Пети вселенски събор в диптихите бил добавен Константинополският (536 година), на който били осъдени Севир Антиохийски, Петър Апамейски, Антим Константинополски (535-536 година) и монахът Зоар. На този събор били прочетени докладите за събитията от 15-ти и 16 юли 518 година.

[875]. Grillmeier, A., Jesus der Christus…, Bd. II, 1, S. 363.

[876]. АСО ІІІ, 62-66; Vasiliev, A., Justin I, р. 146.

[877]. Codex Encycl., L V 172; M VIII 1051. В началото стоят подписите на архимандритите от манастирите Диос, на Таласий Босия (ανυποδητος) и на акимитите, ср. АСО ІІ 1, р. 146.

[878]. АСО ІІІ, 67-71.

[879]. АСО ІІІ, 63-64; Codex Encycl., L V 164; M VIII 1043.

[880]. Petitio clericorum et monachorum Antiochensium ad Iohannem Patriarcham et Synodum constantinopolitanam. – In: ACO III, 60-62, подписано от 26 представители на Антиохийската църква. Основното обвинение било за нападението над поклонническата група сирийски православни монаси, извършено в близост до манастира на св. Симеон в Първа Сирия през есента на 517 година, при което загинали около 350 от тях. Докладът на оцелелите вж. в Coll. Avell., Ep. 139, p. 566.

[881]. Codex Encycl., L V 185; M VIII 1066-1067.

[882]. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 236.

[883]. В Иерусалим имената на Евфимий и Македоний не били изваждани от диптихите, ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 50.

[884]. Harduin, op. cit., t. II, 1318 – 1334; 1342-1365; Ср. Baronius, op. cit., Nr. LVI, който съобщава, че в същото време, когато споменатите горе молби и жалби били представени на императора, монофизитските водачи също се постарали да го убедят, че тези клирици и монаси са еретици-несториани. Императорът поискал изповедания на вярата и от двете страни. Било им наредено да изготвят писмени изложения на вярата си и да ги изпратят на Юстин.

[885]. Codex Encycl., L V 216; M VIII 1098.

[886]. Ibid., L V 213; M VIII 1095.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7l