Не лъжесвидетелствай против  ближния си (Изход 20:16)

Георги Тодоров

В последно време наново се възбуди общественият интерес към темата за „предаването” на Васил Левски. Излязоха няколко книги, които доказват, че поп Кръстю Никифоров не е предал Левски. Те обаче все още не са в състояние да обърнат общественото мнение, което продължава да вярва в мита за „предателството”, утвърден в произведенията на такива авторитети като Любен Каравелов, Захари Стоянов, Иван Вазов, Димитър Страшимиров, Антон Страшимиров, Александър Бурмов, Иван Унджиев, Константин Илиев и други.

Всъщност истинските митотворци са първите трима. След Каравелов, Вазов и Захари Стоянов митът за „предателя” поп Кръстю е напълно изграден. Мисленето на последващите историци, изследователи и литератори е предварително формирано от този мит и в своите творби те само го утвърждават и надграждат.

Любен Каравелов и „предателството”

„Кръстникът” на обвинението в предателство срещу отец Кръстю Никифоров е Любен Каравелов. До Освобождението той е единственият, който публикува версии за „предаването” на Васил Левски. Прави го чрез няколко публикации в различни броеве на вестник „Независимост” в периода 1873-1874 година.

Първата публикация е от юни 1873 година: „Научаваме се из достоверен източник, че покойния Васил Левски е предаден от двама Ловчелие. Един из тях, по име Добре, е механджия; а другият, по име Пано Петков, е обявлен чапкънин. Това известие се потвърдява с множество факти. Тук е помешан и един поп, но ние и до днес още не сме известени до колко е голямо неговото предателство”.

Тази публикация е изключително странна и не е получила достатъчно внимание от страна на изследователите. В нея редакторът Каравелов, цитирайки „достоверен източник” и потвърждение „с множество факти”, пряко обвинява поименно двама души в предателство. Публикацията излиза близо половин година след залавянето на Левски. Без съмнение през тези месеци съзнанието на Каравелов е било изцяло обзето от станалата трагедия, която предизвиква прелом в неговия живот. По всякакъв начин той е търсил да се добере до истината как се е случил провалът. И когато излиза с публикация по този въпрос, тя се оказва клеветническа. Двама души, независимо от техните други грехове, са публично и поименно лъжливо обвинени в нещо, което не са извършили.

И тъй митът за предателството е заченат в безспорна лъжа. Предателството се предпоставя, а тепърва се търси някой, на когото то да се припише. Обикновено тази дописка се прескача като нещо недостоверно и несериозно, но тя е извънредно важна. В нея виждаме в зародиш всичко, което ще ни се поднесе по-нататък – и „достоверни източници”, и „множество факти”, и самата тема за „предателството”, и „помешването” на „един поп”…

Публикацията не е безобидна клюка. Тя е престъпление. Извършено е с умисъл. Лъжата за предателството на Добре механджията и Пано Петков е преднамерено съчинена от някой, който знае, че не е истина. Каравелов не е нейният автор, но той съзнателно стана неин съучастник. Никога впоследствие той не отпечатва извинение спрямо несправедливо обвинените.

Втората версия за „предателството” е публикувана през август 1873 година пак от Каравелов в „Независимост”: „Позитивно вече се знае, че Васил Левски е предаден от поп Кръстя. Васил е дал на тоя поп малко парици и някои други неща да ги скрие, а тия парици и тия неща са били най-главната причина, която е накарала черковния служител да продаде една християнска душа на турските джелати…”

Защо Каравелов има нужда от предателството?

Идеята за предателството съхранява свръхчовешкия статус на Левски. Ако не е имало предателство, значи „Демонът на империята” се е оставил аджамийски да бъде заловен жив от уж некадърните провинциални турски заптиета при рутинно изпълнение на техните служебни задължения. Уловен е при нулеви предпазни мерки и при смущаващо слаба съпротива. Очакваме Демонът или да измисли нещо свръххитро и да се измъкне като невидим фантом, или поне геройски да избие половин дузина нападатели. Той не успява да убие и един от тях.

За Каравелов настава „мрак по пладне”, защото той е заложил всичко на Левски, вярвайки в неговите свръхчовешки способности. Ако неговият герой не е могъл интелектуално и физически да се справи с толкова стандартна ситуация, имал ли е качествата да се справи с далеч по-тежката отговорност на едно всенародно въстание? Ако не е имал такива качества, тогава Каравелов ще трябва да понесе отговорността за погрешния си избор и сляпата си вяра в този човек.

Несправянето на Левски означава тотален личен провал за Каравелов.

И тук идва на помощ версията за „предателството”, която психологически върши три неща:

1.Съхранява донякъде геройския статус: героят не се е провалил в стандартна ситуация; срещу него се е действало подло, не по правилата.

2.Каравелов, както по-късно и априлските въстаници, навсякъде твърди, че Османската империя е прогнила и че турците са некадърни. И днес в нашето съзнание турското заптие е карикатурен образ; то бива въртяно на пръст от хитроумния Левски, а почне ли стрелбата, то бяга от страх или пада сразено.Версията за „предателството” крепи представата за малоценност на турците.

3.„Предателството” пренасочва отрицателните чувства, породени от провала (включително екзистенциалната депресия у Каравелов) не към провалилите се Левски и Каравелов, а към трето лице – „предателя”.

Със залавянето на Левски рухва цялата организация, а заедно с нея и мечтата на Каравелов. Митът за „предателството” му служи, за да съхрани вярата си във възможността на тази мечта и в своята правота.

Вазов и митът за „предателството”

Иван Вазов е човекът, който е оказал най-голямо въздействие върху възпитанието и светогледа на българския народ през последните векове. Най-влиятелната му стихосбирка е „Епопея на забравените”, която започва именно с одата „Левски”, една от най-ярките и разтърсващи поетични творби на народния поет. В нея той заявява:

Той биде предаден, и от един поп!

Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,

тоз позор за Бога, туй петно на храма

Дякона погуби чрез черна измама!

Тоз човек безстиден със ниско чело,

пратен на земята не се знай защо,

тоз издайник грозен и Божи служител,

който тая титла без срам бе похитил,

на кого устата, пълна с яд и злост,

изреваха подло: „Фанете тогоз!”

На кого ръката не благословия,

а издайство свърши, и гръм не строши я,

и чието име аз не ще спомена

от страх мойта песен да не оскверня,

и кого родила една майка луда,

който равен в адът има само Юда,

фърли в плач и жалост цял народ тогаз!

И тоз човек йоще живей между нас!

Никога в българската поезия и проза на всички времена не е изричана по-вдъхновена, по-злословна, многоречива, изрична, поетична и незабравима хула спрямо един човек.

Ясно е защо Вазов има нужда от мита за предателството. Причините са художествени. Нужна му е драматургия, нужна му е антитеза, за да подчертае тезата, нужно му е черно, за да подчертае бялото. Той изгражда художествен образ на свръхчовек, а свръхчовекът не може да бъде хванат жив при обикновена полицейска хайка и само десет реда след като поетът вече ни е заявил, че турската власт:

обсаждаше двайсет града изведнъж

да улови тоя демон вездесъщ

Одата „Левски” е публикувана в стихосбирката „Гусла”. Предисловието на книгата носи дата 2 октомври 1881 година. Единадесет дни преди това, на 21 септември 1881 година, поп Кръстю вече е бил предал Богу дух.

Преди да напише тези убийствени редове, Вазов не е направил опит да установи истината. Ако беше отишъл до Ловеч и беше говорил със смъртноболния по това време поп Кръстю, подобни стихове нямаше да бъдат написани. Народният поет е приел за чиста монета вече създадения мит, пришпорил е въображението си и е изваял истински шедьовър на клеветническото изкуство.

Народната приказка за „лошата дума” съдържа съзнание за огромната сила на словото. Великата словесна дарба, която поетът е имал, не е била съпроводена, уви, със също така велико съзнание за отговорност при боравене със словото.

Вече се доказва, че всички тези думи са вдъхновени от една лъжа. Но една лъжа, когато е повторена чрез четене и рецитация милиони пъти, замества истината. Какво се прави оттук нататък? Не можем да отменим омразата и презрението, които, заедно с поета, милиони българи са изпитвали към „предателя” поп.

Със силата на какъв талант ще изтрием срама, който е тегнал върху паметта на този човек? А на неговите потомци? И ще можем ли след това още да вярваме на народния поет в другите му писания?

Захари Стоянов и митът за „предателството”

Можем ли впрочем да вярваме на Захари Стоянов? През 1883 година той публикува своята книга „Васил Левски (Дяконът). Черти от живота му”. Тук под формата на историческо биографично изследване той надгражда върху създадения вече мит, като внася и свой принос. Дописката в „Независимост” говореше за „малко парици и някои други неща”. Стоянов наддава: „У него имало дебели комитетски суми, които нему щели да останат след предателството на Левски.”

Но с какво да си обясним тази безкритичност на автора към мита за „предателството”? От една страна, и тук имаме художествени причини. В края на книгата авторът нарича себе си „горещ обожател” на Левски, а в самото ѝ начало той обявява целите си, продиктувани от „национален егоизъм”. Като коментира почестите, които се оказват след Освободителната война на „чуждите гробове и величия”, Стоянов възкликва „А нима нашите собствени братя, нашите херои (каквито и да са те), най-после нашата гордост не заслужават горните почести?” Той не е търсач на истината, а целенасочено изгражда образ на свръхчовек.

Изследвания показват, че Захари Стоянов необяснимо защо не е използвал Ловчанския архив, който му е бил даден от Никола Цветков за писането на биографията. А в нея изрично се оплаква от липсата на архиви.

Както и в други свои творби, авторът смесва достоверните исторически факти със свои измислици, които изопачават истината или поне я „доукрасяват” в желаната от него посока.

От писанията на Захари Стоянов личи неговата неприязън към Църквата и църковниците (освен духовниците-революционери). Тази неприязън със сигурност се е увеличила след Освобождението, когато той влиза в първата българска масонска ложа „Балканска звезда” в Русе, просъществувала от март 1880 година поне до края на 1882 година, а може би и до пролетта на 1883 година. Точно това е времето, когато Захари Стоянов събира материалите за своята биография на Левски, обмисля книгата и работи по нея. Антиправославната идеология на масонството несъмнено е мотивирала допълнително автора в изграждането на клеветническия мит срещу поп Кръстю. Примерите за това са безброй, като например определението за „примките на предателя, примки, които се състояли от патрахил, от черна капа и от черковен требник.”

Истината

Истината е, че по мнението на всички сериозни съвременни изследователи няма доказателства, че Левски е бил предаден от поп Кръстю. Налице са само косвени улики, някои от които са доказано изфабрикувани. Относно самото залавяне на Левски фактите говорят, че то не се дължи на предателство, а на поредица от грешки…

Съществуват сериозни основания да се смята, че поп Кръстю е жертва на съзнателна кампания за оклеветяване от страна на участници в комитетската дейност, главно в Ловеч и Плевен.

Почтеният историк, както и почтеният човек е длъжен да приеме, че отец Кръстю Никифоров е невинен по тези обвинения – до доказване на противното.

Впрочем все още липсва фундаментално научно изследване по този въпрос, което да обобщи всичко постигнато от науката на настоящия етап. Може би най-полезната част от това изследване би било да се проучат движещите сили на клеветата и личната отговорност на всеки от участниците в тази вече 130-годишна драма на българската съвест.

От друга страна, едва ли имат основание опитите за героизиране на поп Кръстю. Нямаме сведения той да е велик духовник или мъченик за вярата, а е бил по-скоро жертва на велика несправедливост. Не е толкова забележителен с това, което е направил, колкото с това, което са му направили другите. Ловчанският свещеник е най-ярката жертва на клевета в цялата българска история. Идеята да му се издигне паметник е по-скоро търсене на психологическа компенсация за 130-годишното му очерняне. Самият той няма нужда от възвеличаване, а от реабилитация по отношение на несправедливите обвинения и очистване на името му.

Верният път към това очистване е починът, получил благословията на Ловчанския митрополит Гавриил, който постави паметна плоча на храма „Успение Богородично” в Ловеч с надпис: „В този храм служи поп Кръстю Тотев Никифоров, живял: 1838-1881 година, борец за църковни, национални и социални свободи. Светлата му памет бе помрачавана 120 години.”

Нравственото и духовното здраве на България изисква от нас да продължим работата си по тази тема. Но целта на нашите действия и изследвания не бива да бъде предпоставеното оправдаване или обвиняване на когото и да било, а само една – истината. Защото казано е: „И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни” (Иоан 6:32).

__________________________________________________________

*Публикувано във вестник Ловеч глас, бр. 74 от 24 октомври 2011, с. 5

Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: отец Кръстю Тотев Никифоров (1838-1881). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-2wi