Архимандрит Иларион
Животът е пълен с грапавини. Човек трябва много да внимава да не се препъне. Падне ли, ще се изцапа, ще се окаля и може да се осакати. А в такова състояние нито за себе си, нито за другите ще е приятен. Напротив, ако има съзнание за лично достойнство, в едно такова състояние той ще се срамува от другите и от самия себе си. И, ако не обръща внимание на положението, в което е изпаднал, съвсем ще се обезобрази. Калта в живота, това е грехът. За греха може много да се говори. Та кой ли не е изпитал жилото на греха? Той е навсякъде – във всички среди, при всички възрасти. От никого не е желан, но човек лесно му се поддава, «Защото не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя» (Римляни 7:15) – казва Апостолът от името на всички човеци. Там е бедата, че грехът може да омотае човека тъй, че последният да го смята за свой доброжелател. Сдружава се с него и все повече и повече пада, докато бъде погубен от него. Една легенда разказва: – В един запустял палат се загнездила страшна змия и никой не се решавал да влезе там, защото ще го ухапе. Но, ето, че се намерил един смел човек, който се заклел да я убие. И когато отишъл в двореца и надникнал, забелязал в гнездото на змията една голяма жълтица от аравийско злато. Взел я и си казал: Ако тази змия ми мислеше злото, не би ми дала такава жълтица. Минало се време. Змията ухапала коня му и, в гнева си, той се спуснал да я убие. Но пак намерил жълтица в гнездото и я пощадил. После ухапала слугата му, сина му, жена му; най-сетне и самия него ухапала за крака. И като оздравял, отишъл да я убие. Но, за негова изненада, намерил един голям и красив бисер и пак я пощадил. В края на краищата, змията го ухапала и в сърцето. И тъй, този човек, при все че е съзнавал грозящата опасност от змията, самоизмамвал се от блясъка на жълтиците и бисера и я пощадявал, докато го погубила.
Палатът – това е светът; змията – дяволът; отровата – това е грехът. Последният е наистина смъртоносна отрова за човека.
Човек трябва да се пази от изкушенията и примамките на греха, за да не бъде поразен смъртоносно. Трябва да бди, защото какви ли не разновидности има грехът. Понякога той тъй силно заслепява човека, че последният му става роб и почва да му слугува. Грехът може да заслепи човека, тъй че в неразумието си да бъде готов да пожертва заради него всичко. Това е падение, което и сам падналият не съзнава. Тогава и съвестта е помрачена, и разсъдъкът е в плен на греха. Църковният летописец Георги Кедрин пише, че Хонорий, син на Теодосий Велики – цар на Западната Римска империя, имал една птица, която, заради красивото пеене или пък заради красивите ѝ пера, много обичал и полагал големи грижи за нея. Нарекъл я даже с името на столицата Рим – Рома. Един ден, пред него се явил един от придворните му, който, цял разтреперан, извикал:
– О, царю, Рим загина!
– Как? – с ужас извикал Хонорий – аз току-що я чух да пее!
– Не говоря за птицата Рома, а за града, който е в опасност, нападнат от неприятелски войски – задъхан пояснил придворният.
– О, човече, как ме изплаши! – отвърнал царят едва ли не загубил ума си. Сега се успокоих, нищо, че градът Рома загинал, птицата, птицата само да е жива.
Какво безумно заслепление – не му е жал за древната столица Рим, за многото паметници в нея, за хилядния народ, а за птицата му!
Тъй човек понякога се увлича в греха – в празни, суетни неща, че забравя своите задължения към себе си, към другите – забравя душата си, народа, и нехае, че може да загуби и Царството небесно.
Колкото човек по-високо се издига, толкова може и по-ниско да падне, толкова и падането му е по-катастрофално. Колкото едно тяло е по-голямо, толкова по-голяма е и неговата сянка. Но, ако към слабостите на по-малките хората са снизходителни, към тия на големите – настоящите на високи и отговорни места – са безпощадни. Това е тъй, защото люшият пример на големия има много по-голям обсег на влияние.
Грехът загрубява, похабява не само душата, ами и лицето на човека. Тялото и душата са тъй свързани помежду си, че дават отражение един на други. Един мъдрец казал на сина си, който искал да пътува по света: – «Иди, сине мой, но запази чертите на лицето си!». Тази поръка е мъдра и дълбока. Действително добротата, благостта и добродетелите се четат по лицето на човека. Порокът разваля, а добродетелта разхубавява лицето на човека и отразява невинността му.
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 