Борис Маринов

Има люде, които твърдят, че рели­гията носела душевно разстройство, спирала духовния растеж, водела към духовно израждане и общ упадък.

Вярно ли е туй ?

За да се отговори на този въпрос, трябва да се направи: 1) една практи­ческа екскурзия из религиозния опит, мненията на психолози и психопатолози и из историята на народите и културата, с цел: да се чуе тяхното свидетелство за влиянието на рели­гията, и 2) един теоретически психоло­гически анализ на елементите на ду­шевния живот, с оглед към туй: въз­пира ли религията някой от тях в проявата и развитието му, или обрат­но: цялата човешка душа, в структу­рата и стремежите си, трябва да бъде обявена – както църковният писател Тертулиан я обяви, – не само за ре­лигиозна, но и за християнка.

Поради ограниченото място, с което разполагам, аз тук ще направя само първото.

Но, и при неговото изпълнение, по изтъкнатата вече причина, налага се да бъда колкото се може по-кратък и да се задоволим с минимума, и то, главно – с цитати и авторитети.

Пристъпвам към самата практическа екскурзия.

1. Какво казва религиозни­ят опит за влиянието на рели­гията върху човека? – Интерес­но и от полза е да чуем изповеди за религиозни преживявания от предста­вители на различни религии и при различни случаи. Но аз съм принуден да вървя по най-късия път, затуй ми­навам направо към нашия религио­зен опит.

Нека всеки от нас лично си при­помни своите религиозни преживява­ния, например, при: молитва, богослужения, изповеди, причащавания, религиозни празници (особено по Коледа и Ве­ликден)!

Едва ли ще се намери между нас такъв, който да твърди, че тия пре­живявания са му донасяли душевно разстройство, че са спирали духовния му растеж, че са го водили към ду­ховно израждане и общ упадък.

Напротив, уверен съм, че всички единодушно ще заявим, че религиоз­ните преживявания не само са ни но­сили покой и радост и не само са били за нас извор на сили и здраве, но са ни издигали високо и са правели да растем духовно и да се съвършенстваме, да живеем истински живот – в сила, красота и пълнота, обновявали са ни и са ни очовечавали.

Обръщайки поглед към авторитети, аз ще приведа само мисли за молит­вата и преживявания при молитва от големия молитвеник на великата руска земя – отец Иоан Сергиев Кронщадтски, който е живял според апостолската поръка: „Непрестанно се молете[1]“

„Молитвата – казва отец Иоан, – е дишането на душата, молитвата е ду­ховна храна и питие[2]“. „Молитвата е жива вода, с която душата утолява своята жажда[3]“. „Молитвата е осве­щаване на душата, предвкусване на бъдещото блаженство, небесен дъжд, който освежава, напоява и оплодотворява почвата на душата, сила и кре­пост за душата и тялото, очистване и освежаване на мисловия въздух, оза­ряване на лицето, веселие на духа, бодрост и мъжество при всички скърби и изкушения в живота, светилник на живота, успех в работите, … заякване на вярата, надеждата и любовта… Мо­литвата е изправяне на живота…, под­буда към делата на милосърдието… вместване в сърцето всички хора чрез любовта; сваляне на небето в душата[4]“. В молитвата има „светлина, животво­рен огън… покой и радост за сър­цето, живот и блаженство[5].“

„Усещах аз хилядократно в моето сърце – заявява отец Иоан, – че:… след усърдна молитва… Господ, по молитвите на Владичицата, или самата Владичица, по благостта на Господа, ми даваха като че нова природа на духа: чиста, добра, величествена, светла, мъдра, благоуханна, вместо: нечистата, унилата и вялата, малодушната, мрач­ната, тъпата, злата. Аз мното пъти се изменявах с чудно, велико изменение за удивление на себе си, а често и на другите[6].“

„Обичам да се моля – продължава същият, – в храма Божи, особено в светия олтар, пред престола или пред жертвеника Божи, защото чудно се изменявам в храма чрез Божията бла­годат; в покайната и умилителна мо­литва падат от моята душа бодилите, оковите на страстите, и ми става така леко; … аз оживявам в Бога и за Бога и цял от Него се прониквам и ставам един дух с Него;… сърцето ми е пълно с пренебесен мир, душата се просвещава с небесна светлина; всичко виждаш светло, на всичко гледаш пра­вилно, към всички чувстваш приятел­ство и обич[7]“…

Опитът показва, че тъкмо лишаването от религиозни преживявания, неу­довлетворяването на религиозната по­требност, неверието носи душевно раз­стройство, общ упадък и гибел.

Прочутият математик Огюстен Луи Коши, професор в Париж, веднъж бил на­клеветен на майка му за неговото „прекалено“ благочестие. За да я успо­кои, той ѝ написва писмо. В него до­казва, че в религията няма нещо такова, „което би могло да побърка някому главата, и че, ако се провери в лудни­ците, там биха се намерили повече лица, които вследствие на неверието, отколкото такива, които вследствие на религията, са се побъркали“… „Ако имам аз да измолвам нещо от Бога – пише Коши, – то е това: Той да за­сили и укрепи религиозното чувство, което е вложил в мене; все повече и повече да разпалва в сърцето ми лю­бов към творенията и чрез това да го съединява със Себе Си; никога да не допуска да изгубя вярата, в която съм възпитан; Той да ми прости всички грехове и мене, след като ме е обси­пал на земята със Своите милости, да ме приеме в Своето небесно наследие, в обществото на Своите светии. Аз не виждам във всичко това нещо, което би могло да ме умопобърка. Напротив, аз чувствам, че, ако бих изгубил светия дар на вярата, тогава би се случило това: че моята душа, като не би знаела вече на какво да се надява и от какво да се бои, не­спокойна и невежа относно съществу­ването на бъдещ живот, напразно би се клатушкала от едно нещо към друго, без да намери в бъдещето някакво успокоение; и тази неспокойност на душата и несигурност на мислите е онова, което понякога причинява пре­сищане от живота, а последното пък може да доведе до самоубийство[8].“

Често безбожници чувстват, че, като са изгубили религията, изгубили са нещо съществено – „опорната точка“ – и преживяват вътрешна неста­билност, вътрешна разклатеност.

Прочетете още „За влиянието на религията върху човешката душа и народите*“ →