Етикет: доброта

Как да станем добри*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иван Георгиев Панчовски

Съкровището на добротата е по-високо от всяка цена; за неговото измерване не са пригодни никакви монетни системи, никакви еталони. Достойнството, което човек си припечелва чрез проявите и делата на своята доброта, намира всеобщо признание. Няма по-пълно щастие и блаженство от това, което дарява добротата. От всички венци най-славен, неувяхващ и безсмъртен е този, който изплита добро­тата и с който украсява челото на човека. Затова – според израза на Максим Горки от пиесата му „На дъното“ – „всички хора, до един, живеят за най-добрия!… Всеки мисли, че живее за себе си, а излиза, че живее за най-добрия! По сто години…, а може и повече, за най-добрият човек живеят!… Човекът се ражда за най-добрия!“

Щом добротата е толкова велико съкровище, то наложително е да се запитаме: Как да развиваме, да възпитаваме и да усъвършенстваме природната предразположеност към доброта и да я превърнем в съзнателна сила? Как да изучаваме, да усвояваме и да прилагаме „трудното изкуство да бъдем добри“?

Нека още в началото се отбележи, че тук нямаме работа с непосилна задача. Достатъчно е човек да пожелае да стане добър и той ще намери сили в себе си да бъде такъв. Добротата е достъпна и по силите на всеки човек. Тя е скъпоценно съкровище, което всеки човек спотайва и собствената си душа. С малко напрежение на съзнанието и усилие на волята той може да го открие и да стане негов владетел и разпоредник. Безбройните телесни, нравствени и социални блага на добротата не са заключени за никого. В чудната градина на добротата може да влезе всеки човек и да се радва и наслаждава до насита на най-хубавите и бла­гоухании цветя на живота.

Вратата, през която се влиза в съкровището на добротата, е самопознанието. Ето защо преди всичко ние трябва да познаваме своята духовна природа, своето достойнство и призвание. Никога да не забравяме, че ние сме човеци, следователно нам най-много подхожда и прилича да проявяваме човечност, хуманност, добродетел или с една дума казано доброта. Значи да живеем в съгласие с духовната си природа, да оставаме верни на себе си, да изпълняваме призванието си, да стоим на висотата на човешкото си достойнство, ще рече да възпитаваме в себе си и да проявяваме в дейността си доброта. Много правилно е отбелязал още стоическият мъдрец Марк Аврелий: „Никой никога не се е уморявал да си доставя всевъзможни блага. Но най-великото благо, което човек може да си достави, е да действа съобразно със своята висша природа; а висшата, божествената природа на твоята душа ти заповядва неуморно да вършиш добро на другите като най-висше благо на самия себе си.“ Добротата не е дразнеща чуждица, прилепена отвън кожа или заето покривало: тя е осъзнаване и проявяване на своята ду­ховна самосъщност. При това положение не е достатъчно, че сме се родили хора: ние трябва още да станем човеци, тоест да възпитаваме в себе си и да проявяваме из себе си човечност, доброта. Ето защо който всекидневно изпълнява повелята: „Бъди човек!“ – заедно с това той непрекъснато се утвърждава в добротата и възраства в нейното достойнство.

По-нататък сигурен път за събуждане и утвърждаване на своята предразположеност към доброта е всекидневно да желаем и да извършваме добрини. Всяко добро дело увеличава добротата и радостта в собствената душа и в света. Който веднъж извърши добро дело, той може да познае превъзходната красота и ценност на доброто въобще. Тогава той така ще го обикне, че никога не ще иска да престане да му служи и да се наслаждава на прекрасните му плодове. Извършеното добро дело, макар да е незначително на пръв поглед, влече подире си друго  по-значително, по-велико. Така се идва до една добродетел, която поражда друга добродетел и води по сигурния път на нравственото усъвършенстване, защото добродетелите една на друга са приемствени и една от друга се пораждат.

Да тръгнем по пътя на добрината и да вървим по друма на добродетелта, може би отначало ще ни бъде трудно, ала колкото повече напредваме, толкова повече ще опознаваме красотата на доброто и ще изпитваме неговата превъзходна радост и сладост. В моралните си наставления Сократ обичал да припомня прекрасните стихове на Хезиод от поемата му „Дела и дни“ (287 и сл.): „Пред добро­детелта безсмъртните богове поставиха потта; пътят към нея е дълъг и стръмен и неравен отначало; но стигнал горе, той става по-нататък лесен и удобен, колкото и труден да е бил.“

Добро и зло, добрина и злина не са цветен дим и човешка измислица. Те са нравствени реалности, които всеки миг се изправят пред съзнанието и волята на човека и очакват неговото становище и решение. Доброто и добрината са здраве, красота, радост, щастие, живот; а злото и злината са болест, грозота, мъка, нещастие, смърт. Поради това ние трябва винаги да предпочитаме доброто пред злото, добрината пред злината! Дори тогава, когато извършването на една добрина ни заплашва с по-малко или по-голямо лично затруднение, ние пак не трябва да се спираме и да отпускаме ръце, защото добрината не ще закъснее да ороси раната ни със своя божествен балсам и да ни дари с най-светлата утеха и надежда. Дори злините, бедствията и страданията, които според древногръцката митология се излели върху целия свят из кутията на Пандора, не загасили светлата и окриляща надежда в доброто и в неговата победа. Който е извършил добрина и е страдал за нея, той не само в душата си, но също и в тялото си ще бъде обладан от освежаваща приятност и от блажена сладост. Щом човек веднъж е изживял такива мигове,той ще познае безценното съкровище на добротата и ще я обикне както майка своята свидна рожба; тогава той никога и за нищо на света не ще отстъпи от нея и не ще се лиши от нейното щастие. Та нали добротата прилича на небесен лъч, който осенява цялото съзнание на човека и изпълва душата му с неземен мир, с божествено блаженство!

За християнина евангелската му вяра притежава огромна мощ бързо да възпламенява и да разгаря в буен и неугасим огън присъщата на човешката душа искра на доброта. Самопонятно е, че всяка доброта, а още повече безпределната, божествената, има сила да привежда в движение и да води към разцвет заложбата за доброта. Щом душата на вярващия човек се озари от слънцето на Божията доброта, щом чрез благодатния полъх на вярата очите му се отварят за Божия благ поглед, веднага сърцето му се отключва за добротата – подобно на разцъф- тяването на цветето, както художествено го представя Рабиндранат Тагор. Той пише: „Вам не е отредено да отключите пъпките за цветовете. Ако разклащате пъпката, ако я удряте, вашето допиране само ще я замърси; тогава ще я разкъсате на парчета и ще я захвърлите в праха. Обаче цветове не ще се появят нито бла­гоуханна миризма. Ах, вам не е дадено да отключите пъпките за цветовете. Обаче Този, Който може да отвори пъпката, прави това тъй просто: Той ѝ дарява само един поглед и жизнената сила потича през нейните жили. По Неговото дихание цветето разперва своите криле и ги разклаща във вятъра, цветовете изскачат навън като копнежи, благоуханието издава сладка тайна. Този, Който може да отвори пъпката, прави това тъй просто.“

Истинската религиозност, която поставя човешката душа в тайнствен допир с Божия дух и я потопява в безбрежния океан на Неговата съвършена доброта, с вътрешна непринуденост и необходимост подтиква към нравствено усъвършенстване, към добродетелно подвижничество, към небесно чиста доброта. Озарената от божествената доброта и възрастваща под небесната благодат доброта се прелива в светост. Тази доброта никога не изчезва и не променя прекрасния си образ, защото над нея сияе непотъмняващият нимб на светостта.

Прочетете още „Как да станем добри*“ →

Падане и ставане*

Публикувано на от Dragan Bachev

Архимандрит Иларион

Животът е пълен с грапавини. Човек трябва много да внимава да не се препъне. Падне ли, ще се изцапа, ще се окаля и може да се осакати. А в такова състояние нито за себе си, нито за другите ще е приятен. Напротив, ако има съзнание за лично достойнство, в едно такова състояние той ще се срамува от другите и от самия себе си. И, ако не обръща внимание на положението, в което е изпаднал, съвсем ще се обезобрази. Калта в живота, това е грехът. За греха може много да се говори. Та кой ли не е изпитал жилото на греха? Той е навсякъде – във всички среди, при всички възрасти. От никого не е желан, но човек лесно му се поддава, «Защото не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя» (Римляни 7:15) – казва Апостолът от името на всички човеци. Там е бедата, че грехът може да омотае човека тъй, че последният да го смята за свой доброжелател. Сдружава се с него и все повече и повече пада, докато бъде погубен от него. Една легенда разказва: – В един запустял палат се загнездила страшна змия и никой не се решавал да влезе там, защото ще го ухапе. Но, ето, че се намерил един смел човек, който се заклел да я убие. И когато отишъл в двореца и надникнал, забелязал в гнездото на змията една голяма жълтица от аравийско злато. Взел я и си казал: Ако тази змия ми мислеше злото, не би ми дала такава жълтица. Минало се време. Змията ухапала коня му и, в гнева си, той се спуснал да я убие. Но пак намерил жълтица в гнездото и я пощадил. После ухапала слугата му, сина му, жена му; най-сетне и самия него ухапала за крака. И като оздравял, отишъл да я убие. Но, за негова изненада, намерил един голям и красив бисер и пак я пощадил. В края на краищата, змията го ухапала и в сърцето. И тъй, този човек, при все че е съзнавал грозящата опасност от змията, самоизмамвал се от блясъка на жълтиците и бисера и я пощадявал, до­като го погубила.

Палатът – това е светът; змията – дяволът; отровата – това е грехът. Последният е наистина смъртоносна отрова за човека.

Човек трябва да се пази от изкушенията и примамките на греха, за да не бъде поразен смъртоносно. Трябва да бди, защото какви ли не разновидности има грехът. Понякога той тъй силно заслепява човека, че последният му става роб и почва да му слугува. Грехът може да заслепи човека, тъй че в неразумието си да бъде готов да пожертва заради него всичко. Това е падение, което и сам падналият не съзнава. Тогава и съвестта е помрачена, и разсъдъкът е в плен на греха. Църковният летописец Георги Кедрин пише, че Хонорий, син на Теодосий Велики – цар на Западната Римска империя, имал една птица, която, заради красивото пеене или пък заради красивите ѝ пера, много обичал и полагал големи грижи за нея. Нарекъл я даже с името на столицата Рим – Рома. Един ден, пред него се явил един от придворните му, който, цял разтреперан, извикал:

– О, царю, Рим загина!

– Как? – с ужас извикал Хонорий – аз току-що я чух да пее!

– Не говоря за птицата Рома, а за града, който е в опасност, нападнат от неприятелски войски – задъхан пояснил придворният.

– О, човече, как ме изплаши! – отвърнал царят едва ли не загубил ума си. Сега се успокоих, нищо, че градът Рома загинал, птицата, птицата само да е жива.

Какво безумно заслепление – не му е жал за древната столица Рим, за многото паметници в нея, за хилядния народ, а за птицата му!

Тъй човек понякога се увлича в греха – в празни, суетни неща, че забравя своите задължения към себе си, към другите – забравя душата си, народа, и нехае, че може да загуби и Царството небесно.

Колкото човек по-високо се издига, толкова може и по-ниско да падне, толкова и падането му е по-катастрофално. Колкото едно тяло е по-голямо, толкова по-голяма е и неговата сянка. Но, ако към слабостите на по-малките хората са снизходителни, към тия на големите – настоящите на високи и отговорни места – са безпощадни. Това е тъй, защото люшият пример на големия има много по-голям обсег на влияние.

Грехът загрубява, похабява не само душата, ами и лицето на човека. Тялото и душата са тъй свързани помежду си, че дават отражение един на други. Един мъдрец казал на сина си, който искал да пътува по света: – «Иди, сине мой, но запази чертите на лицето си!». Тази поръка е мъдра и дълбока. Действително добротата, благостта и добродетелите се четат по лицето на човека. Порокът разваля, а добродетелта разхубавява лицето на човека и отразява невинността му.

Прочетете още „Падане и ставане*“ →

Основни принципи на социално-милосърдната дейност, съгласно учението на Православната църква*

Публикувано на от Dragan Bachev

Костадин Нушев

Костадин НушевХристиянството заема централно място в историята и съвременното развитие на много европейски народи и чрез своята духовна култура и нравственост влияе и днес върху различни области на обществото и живота на вярващите. Още от самото начало на мисията на Църквата в света вярващите християни се стремят да изпълнят Христовите заповеди и изисквания за любов към ближните и милосърдно служение.

Християнското милосърдие е проява на безкористната любов към ближните и е насочено към страдащите и нуждаещите хора в този свят. То се проявява чрез добри дела и практическа подкрепа за ближните. Физически, психически и морално болните, както и бедните, страдащите и онеправданите, са, според учението на Иисус Христос, главният обект на християнското милосърдие и социалната грижа на Църквата. Не бива да забравяме също така и здравите, успелите, богатите и управляващите, които Църквата не пренебрегва, а им благовести с много любов, търпение и надежда като ги призовава към справедливост и солидарност с по-бедните и социално слабите.

Основният принцип на християнското добротворство и милосърдие е те да бъдат извършвани за слава на Бога и като израз на Христовата любов. Спасителят в Евангелието казва: „Аз съм лозата, а вие – пръчките; който е съединен с Мене и Аз – с него, той дава много плод, защото без Мене не можете да постигнете нищо“ (Иоан 15:5). Връзката на християните с Бога е много важна предпоставка за действеност на милосърдната проява, чиито добри последици се проявяват не само в тукашния свят, но и във вечността. Друга, също така важна предпоставка за истинността на милосърдното дело е духовното състояние на човека или съдържанието на неговото сърце, от което извират не само делата, но и намеренията и мислите: „Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася доброто, а лошият човек от лошото съкровище на сърцето си изнася лошо; защото от онова, което изпълва сърцето, говорят устата му“ (Лука 6:45).

Прочетете още „Основни принципи на социално-милосърдната дейност, съгласно учението на Православната църква*“ →

„Етиката“ на Мохамед – продължение 3*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Клара Стаматова

5. Ислямското разбиране за добродетелността и греха

Като установява разделителна линия между варварство и цивилизованост, ислямът наред с новите ценности – мъдрост и умереност – възприема и традиционни добродетели, като смелост, щедрост и взаимопомощ, но ги обогатява и отстранява техните отрицателни мотиви и последствия (например разпалване на племенни вражди, гнет, насилствено отнемане на частната собственост и други). При сравнението на периодите преди-след исляма се очертава преходът от страха пред дахр (неумолимата съдба)[46] и окончателната смърт – към вярата в Аллах и спасението във вечността; от буйството – към благоразумието; от хаоса – към строгия ред; от неудържимите страсти – към тяхното овладяване.

За мюсюлманите добротата и благородството са плодове на солидарността, които изискват взаимно забравяне на оскърбленията, както и въздържание от обиди и употребата на прякори.

Щедрост и милостиня. Според исляма материалните блага не са богатство, нещо повече, увеличаването на благосъстоянието на общността невинаги се оценява положително, защото пресищането може да доведе до развращаване на мюсюлманите и до възникване на безредици. Човекът има право да се радва на всички блага, но те трябва да се употребяват за действителна полза. Мохамед често напомня, че Аллах увеличава благосъстоянието на тези, на които иска и че „онези, които не вярват, с нищо не ще ги избавят от Аллах – нито имотите, нито децата им”[47]; „Знайте, че земният живот е само игра и забави, и украса, и хвалба между вас, и умножаване на имотите и децата, продобно на растения след дъжд – възхищават сеячите, после изсъхват и ги виждаш пожълтели, после стават на съчки. А в отвъдния живот има сурово мъчение или опрощение от Аллах и благоволение. А земният живот е само измамна наслада”[48].

Коранът отрича егоизма, дори нещо повече – той е недвусмислено свързван с безбожието. Идеята за задължителната милостиня се съдържа в следните коранични стихове: „На раздаващите милостиня мъже и жени, които дават хубав заем на Аллах, ще им бъде умножено и ще има за тях добра награда”[49]. Още по-утвърждаващи са и други аяти: „Аллах не обича горделивите, самохвалните, които се скъпят и повеляват на хората скъперничество”; Богобоязливите ще бъдат сред градини и извори… в техните имоти имаше дял за просяка и за нуждаещия се”[50]. Често се привежда и кораничният стих, според който Мохамед „се намръщил и обърнал гръб, защото при него дошъл слепец”[51]. Според ислямската традиция обаче въпросният слепец произхождал от богато семейство, което означава, че част от богатството му принадлежи на бедните: „И отдай на роднината правото му, и на нуждаещия се, и на пътника (в неволя). Това е най-доброто за онези, които искат да видят Аллах. Те са сполучилите. Аллах не ще ви обогати за онова, което давате с лихва, за да се обогатите от имотите на хората, а за онова, което давате като милостиня закат, искайки да видите Аллах. На тези ще се умножи”[52].

Необходимо е да уточним обаче, че Коранът порицава прекалената и показна щедрост. Мюсюлманинът, който користно демонстрира разточителност, за да го прославят, или за да бъде възнаграден, не се оценява като добродетелен: „Не бъди щедър, за да се възгордяваш от това”… „И не сторвай ръката ти да е прикована към шията [в скъперничество], и не я разтваряй всецяло, та да не станеш упрекван, безпомощен”[53]. С подобно съдържание е и следният медински стих: „И раздавайте по пътя на Аллах и не се хвърляйте със собствените си ръце към гибелта, и благоденствайте. Аллах обича благодетелните”[54].

Между другите добродетели, основаващи се на ислямската солидарност, две са особено подчертани в Корана – искреността и честността, а втората е основно качество в общността на търговците. Ислямът изобличава и заклеймява тези, които лъжат, но едновременно с това се допускат някои хитрини, стига сърцето на мюсюлманина да остане вярно и непоколебимо[55].

Кораничната забрана за убийство се разбира от само себе си, като изключение правят случаите на правораздаване и джихад. Човешкият живот е свят, защото е даден от Аллах, следователно не само убийството, но и самоубийството подлежат на наказание. Важно е да се отбележи и забраната за врачуването, играта майсир[56], както и заповедта за предпазване от лекомислени клетви – празнодумни или безцелни, освен ако те не се правят в името на Аллах.

Според исляма добротворството може да бъде показано по различни начини. Едно от имената-достойнства на Аллах – хакк (ар. истина), изразява неговата същност като абсолютна реалност: „Аллах е Истината”[57]. Тъй като според Корана всеки пророк, включително и Мохамед, е носител на „хакк” в смисъл на божията воля, то първоначалното му значение е на „нерушим закон”, тоест това, което е достойно за уважение, което е истинно и справедливо. Едновременно с прилагането на доброто и избягването на злото, всеки мюсюлманин по силата на този нерушим закон има и религиозни задължения, които следва да изпълнява.

Като цяло ислямският религиозен живот има договорен характер и е закономерно моралът, който поражда, да е от същия тип. Ако в християнството нравствеността е не само обективна мярка за оценяване на характера и поведението, но и динамичен отговор на човешката свобода, на екзистенциалната същност на човека[58], то в исляма моралът е ориентиран не към идеята за спасението, а към обредните задължения на мюсюлманина. К. Браун основателно посочва, че „ислямът и юдаизмът поставят по-силен акцент върху подчиняването на правилата, а християнството – на мотива, лежащ в основата на действието, на вярата. Дори се изказват мнения, че отличителна характеристика на исляма е акцентът не толкова върху ортодоксията (правилното разсъждаване), отколкото върху ортопраксиса (правилното поведение)[59].

Следва…(Виж долу вдясно бутон с надпис „Етиката на Мохамед“ – продължение 4″, който трябва да се активира).

____________________________________

[46]. През втори и трети век по хиджра в резултат на догматически спорове предислямският възглед за дахр окончателно е неутрализиран, а съдържанието му (в смисъл на древен фатализъм) постепенно е изместено към ислямското разбиране на божественото предопределение (повече у Павлович, П., Съдбата в представите на джахилията и исляма. – В: История и култура на древна Арабия, С., 2001, с. 83-113; Евстатиев, С., Средновековните арабски историци за обществото и…, с. 51-55; Стаматова, К., Свободата на човешката воля и могъществото на предопределението в исляма, списание Духовна култура, 7/2003, с. 7-9

[47]. Срв. Коран 3:10.

[48]. Пак там, 57:20.

[49]. Пак там, 57:18.

[50]. Пак там, 57:23-24; 51:15, 19.

[51]. Пак там, 80:1-2.

[52]. Пак там, 30:39-40.

[53]. Пак там, 17:29.

[54]. Пак там, 2:195. Християнството също се стреми към приблизително имотно изравняване. Във второто си послание до коринтяни св. апостол Павел препоръчва: „Ако някой има усърдие, той е угоден по това, каквото има, а не по това, каквото няма. Не че искам да бъде на другите леко, а вам тежко, но за изравнение: сегашният ваш излишък да допълня техния недостиг, та да има равенство, както е писано: „Който е събрал много, не е имал излишък, и който – малко, не е имал недостиг” (2 Кор. 8:12-15). Иисус Христос порицава злоупотребата с богатството и неправилното разпореждане с него. Като осъжда алчността на повечето богати хора и привързаността им към земните блага, Спасителят посочва колко трудно ще спаси душата си този, който обича богатството повече от Бога. Разбира се, християнството не осъжда заможността, ако богатият я използва за добри цели, макар че без нея този човек по-лесно ще бъде приет в царството Божие (повече у Киров, Д., Богословие на обществения живот, С., 2002, с. 142-148).

[55]. Ислямът категорично забранява лихварството, но днес е невъзможно да има банкерство без лихва. Ислямските банки лесно „заобикалят” старата забрана, като официално не вземат лихва, когато дават заем, но получават част от печалбата (Минков, М., Защо сме различни? Междукултурни различия в семейството, обществото и бизнеса, С., 2002, с. 283).

[56]. Майсир е широко разпространена игра сред арабите, при която се разигравали парчета месо от камила или други животни. Често мъжете й се отдавали с такава страст, че забравяли молитвата и други задължения. В Корана редом с виното тази игра се смята за средство, с което сатаната сее вражда и ненавист сред мюсюлманите, стремейки се да ги отклони от споменаването на Божието име (Коран 2:216; 5:93).

[57]. Пак там, 22:6.

[58]. Повече у Янарас, Хр., Свободата на нравствеността и етосът на човека. – В: Изтокът и Западът за личността и обществото. Богословски перспективи, В. Т., 2001, с. 103 сл.

[59]. Браун, К., Ислямът, юдаизмът, и християнството в сравнителна перспектива. – В: Християнството и нехристиянските религии. Съст. и прев. И. Мерджанова, Силистра, 2003, с. 168. В християнството крайният предел на нравственото падение е смъртният грях, наречен в Евангелието хула против Светия Дух: „Всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости на човеците” (Мат. 12:31-32). Библейското разбиране за същността на греха, на неговите свойства и последици най-изразително е разкрито от св. апостол и евангелист Иоан Богослов (1 Иоан 3:4-11; 5:17) чрез подчертаването на следните негови главни характеристики: „потъпкване на Божията чест”, „беззаконие”, „неправда”, „лъжа и мрак” и „безредие в любовта”. В Божественото Откровение се посочват редица грехове, които принадлежат към смъртните и които лишават от царството Божие: убийството (Битие 4:10), содомията (Битие 18:20), нанасянето на побой над родителите (Изход 21:15), ограбването на работниците от страна на работодателите. Св. апостол Павел изброява много категории грешници, които поради извършените от тях тежки грехове няма да наследят Божието царство. Такива са: неразкаялите се и непоправили се неправедници, блудници, идолослужители, прелюбодейци, мъжеложци, крадци, користолюбци, пияници, хулители, грабители (1 Кор. 6:9-10). Св. Иоан Богослов поставя между смъртните грехове и човеконенавистничеството: „Който не обича брата си, пребъдва в смърт. Всеки, който мрази брата си, е човекоубиец; и знаете, че никой човекоубиец няма вечен живот, който да пребъдва в него” (1 Иоан 3:14-15).

_________________________________

*Публикувано в Годишник на СУ, Богословски факултет, том 6, нова серия, С., 2008, с. 209-262. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът д-р Клара Стаматова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-u