Етикет: диоскор

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 15*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

ІV.1.2. Папа Анастасий ІІ

Новият човек, когото освободените вълни на дълго потисканата опозиция издигнали на катедрата – интронизираният на 24 ноември папа Анастасий ІІ (496-498), обърнал със същата енергия кормилото на римската политика в обратна спрямо тази на Геласий посока. На мястото на прекрасната изолация, в която той вкарал Римската църква, трябвало да се появи една спонтанна отзивчивост, която да породи атмосфера на доверие и да направи възможни преговорите. Тъй като общението между Римската и Константинополската църкви било прекъснато, налагало се новият столичен патриарх да бъде заобиколен и да бъде търсен директен контакт с императора, който и без това смятал църковната политика за свое лично дело. Спазваното дори от Феликс и Геласий задължение да известяват императора при встъпването си в длъжност, предлагало една удобна възможност да се разчисти пътят за преговори. За да могат те да започнат веднага, писмото[746], с което папата се представял на императора, било предадено от двама епископи, а не според обичая – от нисши клирици. Формално то не издавало липса на достойнство и самоувереност. Пред „владетеля на всички народи” папата се представял като заемащ катедрата на св. Петър, комуто Бог е признал първенството над цялата Църква. Станалата вече нарицателна претенция за изваждането от диптихите на името на Акакий била повторена и тук, но вече не като следствие от продължаващата да действа с неотслабваща острота анатема от 484 година, а като една отправена към личното благочестие на императора молба, да не търпи повече „неделимият хитон на Христа”, тоест Църквата, да бъде заплашвана от разделение заради името на един мъртвец. Тук тонът бил променен. Втората молба – императорът да върне Александрийската църква към православната вяра – се доближавала до същността на въпроса повече от когато и да било дотогава. Правното основание на Феликс и Геласий при проклинането личността и паметта на Акакий било, че той влязъл в общение с Петър Монг, без да го е грижа, че дълго преди това Римският папа, а и той самият са го били отлъчили. Така че, каквото и да би направил императорът, Акакий не е трябвало да приема Петър Монг в разрез с вече издадената от Рим присъда. Папа Анастасий поел риска да се откаже от тази осветена от римската традиция още от папа Лъв І безкомпромисна последователност. На базата на това, че един императорски едикт (Енотиконът) събрал отново църквите на Константинопол и Александрия, той смятал, че един новоиздаден подобен императорски едикт би могъл да върне александрийците към Православието. Подобно на Енотикона, и в този едикт следвало да се разгледат въпросите на вярата. В тази връзка папата заявява, че е готов да предостави едно изложение на вярата (expositio fidei) – предложение, което в Константинопол би трябвало да бъде разбрано в смисъл, че папата няма, подобно на предшествениците си, да се задоволи с едно диктаторско препращане към неизменния Халкидонски символ, а е готов на разумен компромис.

С императора не можело да бъдат водени преговори без разрешението на римския сенат, което пък зависело от волята на Теодорих. Остготският крал се възползвал от възможността да постигне това, което през 493 година пропаднало заради църковния въпрос – да бъде удостоен от императора с владетелските регалии, което би го легитимирало пред проимператорски настроените римляни. Освен това обединението на църквите, ако въобще се стигнело дотам, не трябвало да стане без неговото участие. Ето защо той поставил принцепса на сената Фест, който още през 490 година бил изпращан от него в Константинопол начело на делегацията, към която били причислени и двамата папски легати. Цялата тази подготовка изисквала време. Вероятно те пристигнали в Константинопол в началото на лятото на 497 година.Фест започнал дипломатическата кампания с блестяща маневра. Той успял да издейства в столицата да бъде въведен и почетен с подобаващата тържественост смятаният дотогава за чисто римски празник в чест на паметта на св. св. апостоли Петър и Павел на 29 юни 497 година[747].

За преговорите на делегацията на папа Анастасий ІІ с императора е известно само това, че е било постигнато толкова слабо споразумение, колкото и с александрийците. Новият патриарх Македоний не можел да изпрати в Рим синодика, в която, освен за встъпването си в длъжност, да покаже, че иска да възстанови общението си с Римската църква[748]. Но така завързаните връзки не били прекъснати. Имало желание да бъдат продължени преговорите с надеждата, че ще доведат до добър край. Това издава не само тонът на доклада, който александрийските апокрисиарии връчили на легатите, но най-вече успехът на Фест. Императорът признал Теодорих за крал и му върнал обратно регалиите, които Одоакър бил изпратил в Константинопол[749]. С това той му осигурил неговия най-голям триумф. Това Анастасий не би направил – да постави църковните си стремежи толкова високо над държавно-политическия разум, ако не бе почерпил от поведението на римските легати надеждата, че Фест не е обещал твърде много, когато му обрисувал приемането на Енотикона от страна на папата като един примамлив изглед за бъдещето, който би могъл да изчезне, ако арианинът Теодорих не бъде спечелен за единението на Православната църква чрез кралската титла. Трябвало е да бъде предотвратен евентуален провал на делегацията на Фест. След 498 година обаче повече не бил правен никакъв официален опит за възстановяване на църковното общение между Рим и Константинопол[750].

Най-трудни се оказали преговорите на Фест с александрийците. Апокрисиариите, които представлявали[751] останалите църкви в Константинопол, били на разположение, но от римска страна бил необходим посредник, който достатъчно добре да разбира и говори и гръцки език, за да бъде способен да се справя при дискусиите и да отговаря на догматическите и канонически въпроси на останалите апокрисиарии. Римската църква не разполагала с подходящо обучен клирик, на когото би могла да бъде поверена тази отговорна задача. Предприемчивият папа обаче не се изплашил от това. Той влязъл във връзка с Андрей Тесалоникийски с такъв успех, че този привърженик на Константинопол, който не угодил на Феликс и Геласий да прекъсне общението си с Акакий и столичната църква, наредил в храмовете на Тесалоники и в други църкви на провинция Македония да бъде прочетено гневното послание на Геласий до дарданските епископи от 1 февруари 496 година[752], резултатът от което бил, че местните клирици проклели Акакий, което вече означавало най-малкото скъсване с Константинопол. Това било един успех за папата при преговорите му с императора. Сред твърдите халкидонисти измежду източноилирийските епископи били силни опасенията, дали възстановяването на общението няма да бъде заплатено с догматически отстъпки. Епископът на Лихнида Лаврентий[753] напомнил с думи на загриженост на папата за неговия дълг „до известна степен да предаде медицината на вярата”[754] на илирийските епископи, изявява също и желанието една римска делегация да обиколи илирийските провинции[755]. Подобно писмо написал и дарданският епископ Урсицин[756]. Имало е обичай папата да прибавя по едно изложение на вярата към писмото, с което той известявал подчинените си италийски и илирийски епископи за встъпването си в длъжност. Същото направил и Геласий в първото си адресирано до Илирик писмо[757], когато с императивен тон полемизирал „против учението на Евтихий”, съобразно с римския начин на изразяване, като онези, които не приемали Халкидонския символ като неизменна формула на вярата, той наричал „евтихиани”. Анастасий не спазил този обичай и не изпратил expositio fidei след възкачването си на катедрата, тъй като искал да преговаря с Константинопол и не смеел предварително да се обвързва. В определена и настойчива форма, напомняща римската традиция, той представил една догматическа декларация[758], която в никоя точка не накърнявала Халкидонския символ и съдържала израза εν δυο φυσεσιν[759].

Молбата да бъдат изпратени легати в Илирик била отхвърлена от папата. Това би могло да стане, ако преговорите в Константинопол завършат успешно. Скоро след като това писмо отпътувало за Илирик, в Рим се появил изпратеният от Андрей Тесалоникийски негов дякон Фотин, който говорил само лично с папата, без при това да присъства нито един римски клирик, а след това заминал по негова поръчка за Константинопол, за да подпомага там римските легати при воденето на преговорите с александрийските апокрисиарии, тъй като вледеел и двата езика[760]. Той им разказал забележителни неща за своите тайни разговори с папата. Според него последният поддържал съответствието на Tomus Leonis с Никейския символ, което александрийските монофизити оспорвали от самото начало, но признавал, че в гръцкия му превод са се промъкнали грешки, така че атаките срещу превода още не могат да се смятат за удар срещу Православието[761]. Апокрисиариите попитали легатите дали този доклад относно възгледите на папата е точен. Те отговорили предпазливо, но по принцип не отрекли, че съществуващите грешки в превода липсват в латинския оригинал. Въз основа на това александрийците предали на легатите официалното изложение на вярата на тяхната църква. То не било нищо различно от Енотикона, с изключение на една догматическа маловажна и замислена като знак на любезност към Рим забележка, че папа Целестин е одобрил осъждането на Несторий на ІІІ Вселенски събор[762], както и с една поправка, която вече означавала една значителна отстъпка: в израза παντα δε τον ετερον τι φρονησαντα η φρονουντα η νυν η πωποτε η εν Χαλκηδονι η εν οιαιδηποτε συνοδωι αναθεματιζομεν (Който е мислил или мисли нещо друго, сега или в друго време, на Халкидонския или на който и да е друг събор, анатемосваме)[763] вместо η εν Χαλκηδονι (на Халкидонския) било поставено in quocumque loco (на което и да е място)[764]. Легатите официално приели документа за сведение и уверили, че искат да го представят на папата. Той бил готов, в случай, че александрийска делегация бъде изпратена в Рим, да ѝ предостави информация за това, как лично се отнася към представеното изложение на вярата. Те добавили още, че Диоскор, Тимотей Елур и Петър Монг са били противници на това изложение и техните имена би трябвало да бъдат извадени от александрийските диптихи. На тези претенции александрийците противопоставили изискването или легатите да се погрижат за човек, способен да докаже тези твърдения, или в случай че не успеят да намерят такъв, да се задоволят с тяхната декларация, че споменатите трима патриарси са смятали това изложение за православно, него са проповядвали и са предали на катехумените. Легатите не се впуснали в обсъждането на този въпрос, тъй като не били упълномощени. С това преговорите приключили. Александрийците изготвили един доклад по въпроса, в който включили и представено от тях изложение на вярата, снабдили го с претендиращо да бъде историческо въведение и всичко това предали от името на Александрийската църква на Фест и двамата епископи, за да го предадат на папа Анастасий, така че той чрез писмо до Александрийския патриарх или чрез посредник да изрази своето мнение по въпроса. Те били готови, ако папата се придържа (тоест допуска се, че той не е отстъпил от нея) към православната вяра (тук се визира Енотиконът), да изпратят в Рим легати за преговори за възстановяване единението на църквите[765].

ІV.1.3. Папа Симах и Лаврентиевата схизма в Рим (498-506)

Изглеждало, че започва нова ера за Православната църква, която обаче скоро и завинаги приключила. На 19 ноември 498 година, непосредствено преди завръщането на Фест и папските легати, папа Анастасий починал. След смъртта му се стигнало до двоен избор. Дякон Симах (498-514), който произхождал от Сардиния и бил роден като езичник[766], бил ръкоположен в Латеранската базилика на 22 ноември. Непосредствено след това[767], недоволните от този избор клирици поставили в базиликата „Санта Мария Маджоре” по-старшия по ранг клирик на Римската църква – архипрезвитера Целий Лаврентий (498-506)[768]. Едно такова противопоставяне изисквало време, за да могат спорещите страни да мобилизират силите си. Противниците на папа Анастасий, пробудени, изглежда, от тайните преговори с тесалоникийския дякон Фотин, вече били активизирани, когато овакантяването на катедрата предложило възможността привържениците на покойния папа да бъдат изненадани и да се прокара кандидатът на опозицията. Лаврентий не бил нещо повече от благочестив клирик, комуто тази роля се паднала заради старшинството, но не му прилягала. Привържениците на двамата претенденти си противодействали така ожесточено, че общественото спокойствие в Рим било застрашено. Теодорих ги поканил в своя двор в Равена и решил спора в полза на Симах, а Лаврентий бил обезщетен с епархията на Нуцерия[769]. С това мирът изглеждал възстановен. На базата на безредиците при избора му, Симах успял да прокара в Римския събор от 1 март 499 година нов избирателен ред[770], а в празнична процесия със сената и народа излязъл да посрещне[771] Теодорих, когато той посетил Рим през 500 година[772]. Под пепелта обаче продължавал да тлее огънят на раздора. От конфликта между традиционната, доведена до крайност от Геласий, папска политика и новия рискован курс на папа Анастасий се появило разделение между хората на две групи, което засегнало не само италийските епископи и римския клир, но и сената. Там, поне в началото, мнозинство имали лаврентианите под ръководството на патрициите Фест и Пробин. Властен и безскрупулен помощник на симахианите пък бил тогавашният министър на официите Фауст. Като определящ фактор се прибавяла и мъдрата и обмислена политика на Теодорих.

От небрежност или незнание папа Симах определил деня на Пасхата за 501 година според отдавна излязлата от употреба книга supputatio Romana[773] за 25 март, докато непряко подчинените на Рим провинции празнували Великден с 4 седмици по-късно, съобразно съставената под покровителството на папа Лъв І през 457 година Пасхалия на Викторий[774]. Стигнало се дотам Римската църква да не празнува Великден заедно с останалите християни. По оплакване на лаврентианите Теодорих наредил на папата да замине за Римини и там да чака да бъде поканен за преговори в Равена. Едва Симах напуснал Рим, придружен от презвитери, дякони и други нисши клирици, и бурята се разразила. Той бил обвинен в непристойни деяния с жени, а лавлентиански настроената част от римския клир отказала общение с прелюбодееца. Обвинения в този смисъл били изпратени и в Равена. Теодорих водел разследване и по този повод и наредил жените, с които папата бил обвинен, че е съгрешил, също да дойдат в Равена. Папата, който все още чакал в Римини да бъде поканен, при сутрешната си разходка видял отправилите се на път свидетелки и още същата нощ избягал с един придружител в Рим, където потърсил азил в една пристройка на храма „Св. Петър”. Неговите изоставени спътници се предали в двора и уверили краля, че нищо не са знаели за това бягство. Теодорих им заповядал да се завърнат в Рим и да известят сената и останала част от клира за бягството на папата. Лаврентианите, ръководени от Фест и Пробин, предприели третия си удар, като обвинили Симах в разпродажба на безценица на църковно имущество, което според каноните се наказвало с отлъчване, и наложили запор на църковните имоти и храмовете, с изключение на „Св. Петър”. Вероятно тогава те наредили на Лаврентий да остави епархията си и да дойде в Рим. Той обаче не поел ролята на антипапа, след което Теодорих бил помолен да изпрати Петър, епископ на Алтина, като визитатор, който на мястото на папата да води църковните дела и да доведе празнуването на Великденските празници[775]. Те се надявали, че едно бързо разследване от страна на кралския съд ще свърши останалото и Симах ще бъде победен. Неговите привърженици обаче прибягнали до рискованото в случая средство да искат свикването на събор. Това искане минало през сената и симахиански настроената част от клира го подкрепила. И двете спорещи страни настоявали пред краля да свика събор. Теодорих изпратил искания епископ за визитатор и свикал епископите от подчинените му провинции на събор, който трябвало да се проведе след Пасха (14 април) 502 година[776] в Рим. Съгласието на папата той си бил подсигурил предварително. Освен това той определил, че клирици, които са обвинявали Симах пред него в Равена, не могат да участват в събора, както и че предадените от тях на разпит роби от противниковата партия не трябва да бъдат подлагани на изтезания[777].

Как би протекъл един предоставен сам на себе си синодален съд, не е могло да се предвиди, защото никога не липсвали възможности делото да се протака. На симахианите и на самия папа този събор се струвал като котва, на която засега те можели да закачат своя кораб. Епископите от провинциите Лигурия, Емилия и Венеция, които били далеч от раздора в Рим, виждали тежко нарушение на традицията в това, че главата на Западната и първи по ранг епископ на цялата Православна църква трябвало да бъде изправен на съд пред подчинените му епископи[778]. По тази причина, на път за Рим те се отклонили и отишли до Равена, за да склонят краля да ги освободи от участие в събора. Те обяснили, че са стари и болнави и се опасяват да участват в един събор, който не е свикан от папата, а напротив, основание за който са обвиненията на неговите лични врагове, въз основа на които на него той трябвало да бъде съден. Когато кралят им отговорил, че папата е одобрил свикването на събора, те поискали да им бъде показана кореспонденцията, което и станало. Така те трябвало да се примирят и да отпътуват за Рим.

През лятото на 502 година съборът, известен още като synodus palmaris, започнал работа в Юлиевата базилика “Sancta Maria in Trastevere”. Докато още се съвещавали как и дали изобщо трябва да се преговаря, Симах се появил в залата, благодарил на краля, че е свикал събора и декларирал, че присъщият на папата авторитет с това е бил зачетен, след което настоял визитаторът веднага да напусне Рим, а църквата и имуществата му да бъдат върнати. Едва тогава той щял да се яви на разискванията и ако прецени за правилно, ще отговаря на обвиненията[779]. Дори и симахианите били готови да заплатят тази цена за продължаване на преговорите, тъй като визитаторът бил вече назначен от краля. Така съборът одобрил решението на краля[780], което гласяло, че Симах първо трябва да се оправдае пред синодалния съд, а после да бъде одобрено неговото възстановяване в предишния сан (restitutio in integrum). Тъй като, от своя страна, папата отхвърлил това изискване, работата на събора се затегнала и се появила опасност той да се саморазпусне. Симахианите не били далече от идеята да принудят папата да се яви на заседанията, за да не могат лаврентианите да прокарат срещу него задочна присъда[781], каквито присъди били издадени от съборите срещу Несторий и Диоскор. Гласувания и решения per majora (с мнозинство) били изключени,тъй като синодалните присъди, като боговдъхновени, по принцип трябвало да бъдат единодушни[782]. Нестихващото напрежение сред публиката било подходящо, за да предизвика смутове, и не липсвали елементи, които се възползвали от ситуацията[783]. Така епископите и от двете страни започнали да напускат Рим, но понеже това бягство не било всеобщо, тримата най-старши по ранг от тези, които останали – Лаврентий, епископ на Милано, Марцелиан, епископ на Аквилея и Петър, епископ на Равена – се обърнали към краля. Марцелиан бил лаврентианин, а Лаврентий Милански – на страната на Симах, на когото дори помогнал и финансово, но както и Равенският архиепископ, се придържал към коректността дотолкова, че от започването на съборните заседания суспендирал църковното си общение с обвинения папа. Епископите молели краля да премести събора в Равена. Той отговорил с обща заповед от 8 август 502 година[784], че всички епископи трябва да се съберат отново на 1 септември същата година в Рим. Тя била последвана от един доклад на сената и на Марцелиан, като представляващ събора[785], който съобщавал, че съборът ще изпълни кралската заповед, но изразявал мнението, че ще бъде трудно да се проведе съдебно дирене. Освен всички други неудобства било необходимо и личното присъствие на Симах. В своя отговор[786] до събора от 27 август кралят още веднъж настоявал да бъдат прекратени всички спорове и нещата да бъдат доведени докрай. Тъй като му било обещано, че съборът ще продължи на 1 септември, кралят вече не говорел за своето посещение в Рим, за което споменавал в писмото си от 8 август в случай, че съборът не може да се справи, но изисквал, ако епископите отхвърлят съдебно разследване, то мирът между сената, клира и народа да бъде възстановен. За да може Симах да се яви на събора без притеснения за своята сигурност, кралят изпратил двама от своите майордоми и един комес от най-висш ранг в Рим.

Още преди остготските чиновници, носещи кралското писмо, да били пристигнали в Рим[787], съборът се събрал, според заповедта, на 1 септември в базиликата на сесорианския дворец, наречена „Иерусалим”. Обвинителният акт бил прочетен и започнали дебатите по него, но били прекъснати. Без да изчака обсъждането, Симах нахлул в залата, заобиколен от група клирици, но присъстващите там лаврентиански епископи безцеремонно го изхвърлили навън. Когато впоследствие, съобразно с каноните, бил трикратно призован, той отказал да се яви и държал на този свой отказ, докато при четвъртото си призоваване не бил лично придружен от пристигналия междувременно остготски комес. На лаврентианите тази игра вече била омръзнала и те напуснали събора[788]. Самият Лаврентий заминал за Равена. Другите му привърженици се отказали от започналата чрез прочитането на обвинителния акт и призоваването на Симах съдебна процудера. За да бъде по някакъв начин изпълнена кралската заповед, били изпратени делегати в сената с молба да не се изисква продължаване на съдебното дирене. Освен това лаврентианските клирици били призовани, естествено напразно, да възстановят общението си със Симах. Един доклад до краля[789] разказвал какво се е случило след 1 септември и завършвал с молба за разпускане на събора, като се посочвало, че работа на краля е да се грижи за възстановяването на целостта на Римската църква и спокойствието в Рим и в провинциите. Теодорих обаче не отстъпвал и със заповед от 1 октомври 502 година изисквал от епископите, със или без процесуално разследване[790], да постановят заключителна присъда, за която те били отговорни пред Бога, но само и само с това мирът да бъде възстановен. За да придаде още по-голяма сила на тази своя заповед, кралят изпратил един сановник с писмо със същото съдържание в Рим, което трябвало да бъде прочетено пред събора, когато той отново започнел да заседава. Така на епископите не оставало нищо друго, освен на 23 октомври същата година да се съберат за последен път. Отново чрез делегати те помолили сената да не настоява за продължаване на процеса, а после била приета изискваната от краля sententia (присъда)[791] в следния смисъл: папа Симах, заемащ апостолската катедра, би следвало, доколкото това зависи от хората, необременен от обвинения да преподава тайнствата във всички църкви, подчинени на катедрата му, и да си възвърне църковните имущества във и извън Рим. Тъй като делото е предоставено на Божията присъда, всички били приканени заради мира да приемат от папата своето причастие. Римските клирици, които отпаднали от него, трябвало, след като се смирят пред него, да бъдат приети по милост в клира и да бъдат възвърнати в църковните си достойнства. Който след това съборно определение отслужи света Литургия в римска църква без одобрението на папа Симах, подлежи, като схизматик, на каноническо наказание.

Политиката, която „арианският” остготски крал провеждал спрямо Православната църква, имала същия успех като тази на некръстения император Константин Велики. Теодорих оставил на епископите да възстановяват разпадналото се църковно единство, като предоставял средствата на своята власт и на двете страни, но последователно отказвал своята лична намеса. След като не достигнал до общо решение, съборът се саморазпуснал и останал в очакване на кралското решение. Теодорих се бил постарал това да не стане по начин, който да не го принуждава да прибързва. При двойния избор през 498 година решението му било в полза на Симах. Не трябвало да се пропуска възможността да бъде доведена докрай политиката, която Фест водел с тесалоникийския довереник (дякон Фотин) на папа Анастасий в Константинопол. Впоследствие Теодорих нямал намерение да допусне падането на Симах и неговата партия, без значение дали обвиненията срещу него бъдат доказани, или не. Той само не желаел омразата на лаврентианите и техните могъщи покровители в сената да се обърне повече срещу него, отколкото срещу симахианите. Това не станало благодарение на неговата безпартийност дотолкова, че за своето надмощие той се нуждаел единствено от продължаване на благоприятстващия го раздор. Така възможността за Фест да продължава своята политика била изключена. Теодорих оставил Симах спокойно да действа, когато той, заедно с един римски събор от 6 ноември 502 година[792], непосредствено след palmaris, издал декреталия, с която се забранявала продажбата на църковно имущество, принадлежащо на Римската църква. Успоредно с това обаче кралят удовлетворил молбата на клириците и сенаторите, които не били в общение със Симах, да разреши на Лаврентий да се завърне от Равена в Рим, както и да не отзовава визитаторът Петър, епископ на Алтина. Така Симах оставал, както и дотогава, ограничен в храма „Св. Петър”, а Лаврентий заел Латеран и неговият клир отслужвал богослужението в римските храмове. Никой не се съобразявал с декреталията на Симах относно църковните имущества.

Авторът д-р Александър Омарчевски

Това състояние на нещата продължило около 4 години. Двете страни се сблъсквали, със или без кръвопролития, и последователно молели краля за защита. Едва през август 506 година на Симах му се удало да убеди Теодорих да му бъдат върнати от водача на лаврентианите Фест римските градски църкви. Лаврентий се оттеглил в едно от селските имения на Фест и там завършил битието си в спокойствие и строга аскеза. Сенатът въздигнал издадената на 6 ноември 502 година декреталия на Симах в ранг на свое решение, а на 11 март 507 година взел и съгласието на краля за това[793]. Спорен остава въпросът: какво освен това е постановил Теодорих, за да бъде удовлетворена и петицията на Симах за слагане край на схизмата? Тази петиция му била връчена от един александрийски емигрант на име Диоскор, който бил приет в римския клир като дякон заедно с бъдещия папа Хормизд. Той бил довереник и движел делата на Симах. През 519 година той бил включен в делегацията, която водела преговорите в Константинопол по прекратяване на Акакиевата схизма[794], където се изявил като енергичен дипломат, безусловно отстояващ Халкидонското православие[795]. Диоскор бил предвиждан от император Юстин за Антиохийски, а от папа Хормизд за Александрийски патриарх[796]. От тези намерения не се получило нищо, а през 530 година той докарал нещата дотам, че бил избран за антипапа на Бонифаций ІІ, но починал 28 дни по-късно[797]. Едновременно фанатично и лукаво, поради омразата на емигрантите към Константинополската църква и император Анастасий, и познавайки взаимоотношенията там така добре, както никой друг в цяла Италия, Диоскор успял да повлияе на Теодорих, който също от опит познавал константинополския двор и отношенията там, повече, отколкото представителите на спорещите римски страни. Освен това той се стараел да угажда на капризите на краля.

Смъртта на склонния към компромиси Анастасий, напразната и завършила с пълно поражение борба на лаврентианите, както и нарастващото укрепване на властта на Теодорих, изтласквали все повече Италия от влиянието на Източната империя. Старанията на императора като крайна цел да съедини отново двата Рима под своя скиптър чрез раздаване на отличия на знатни римски емигранти с цел да ги спечели за тази кауза, не довели до желания резултат. Докато силите на империята били ангажирани в една променлива тригодишна война (502-505) срещу персите, Теодорих си възвърнал панонската гранична крепост Сирмиум, като нанесъл през 504 година тежко поражение на съюзените ромеи и прабългари[798]. Разграбването на крайбрежните градове в Долна Италия от ромейската флота през 508 година[799] било проява на едно закъсняло и непълно отмъщение. Фактът, че през същата година Теодорих изпратил в Константинопол една делегация с предложение за мир, бил във връзка с войната с франките. По повод Акакиевата схизма не били водени преговори на официално ниво за възстановяване на църковното общение между Рим и Константинотол.

Лаврентианско-симахианската схизма, която през 506 година била прекратена само официално, парализирала експанзионистичните сили на папството дотолкова, доколкото водената от Геласий политика по отношение на Илирийския викариат не могла да бъде продължена от Симах. След избухването на споровете около Трисагиона в Константинопол, папската политика изведнъж отново се активизирала, дори станала по-смела от всякога. Геласий успял с помощта на отделни и предани му дардански епископи да възстанови връзката с Илирик, но не съвсем успешно. Той се обърнал със своето послание само към епископите, докато неговият приемник с умишленото и съзнателно прекъсване на едно дълго мълчание[800] вече изпратил не енциклики до своите събратя по сан, а един призив, който визирал клира, манастирите и всички миряни[801]. В него се казвало, че халкидонската традиция се потъпква от тези, които искат да възстановят ереста на Евтихий[802], съществува заплаха от преследвания, необходима е съпротива, тоест трябва да бъде избягвано всяко общение с привържениците на Енотикона. Докато истинското единство, именно чрез Халкидонския символ, а не чрез Енотикона, не бъде възстановено, без съмнение отново ще се появяват вирусите, които са заразили Константинополската църква. Накрая папата се обръща към илирийците с декларацията, че Римската катедра ще бъде в общение само с онези, които се разграничават от „отровата” на Евтихий, Диоскор, Тимотей Елур, Петър Монг и Акакий, тоест от официалната столична църква[803]. Папската пропаганда обаче не се ограничила само с илирийците, а искала да стъпи и сред монасите в Константинопол, които преди близо тридесет години се отрекли от Акакий, подкрепили схизмата с всички сили, а сега водели борба против въведената от Севир и неговите привърженици добавка към Трисагиона. От тази възможност се възползвал Симах, който дотогава не бил влизал в никакъв контакт с императора, за да му се оплаче от това, че със сила заставя благочестиви хора, които от дълго време предпочитали да стоят настрана от омърсяване от неверници, сега да встъпят в една престъпна общност[804]. Въпреки изопачаването на обстоятелствата е ясно, че става въпрос за въстанието от 512 година.То било предизвикано от монасите-халкидонисти от същите манастири, които преди това се борили против Акакий, и било жестоко потушено[805]. Ако това е така, следва да се предположи, че писмото до императора е било написано по време на папската енциклика до двете илирийски провинции, като двата документа са част от една политическа акция, което е толкова изненадващо и така малко пасва на отслабената поради Лаврентиевата схизма позиция на папата, че е по-вероятно да бъде приписана на един човек, който от обикновен римски клирик се издигнал до водач на папската политика, тоест на архидякон Хормизд, в чието лице още тогава бил виждан приемникът на Симах[806]. От само себе си се разбира, че една такава агресивна стъпка, като това оплакване до императора, не е могла да бъде предприета без одобрението на Теодорих. И двете – широката, насочена срещу Анастасий офанзива и тясното сътрудничество с краля на остготите – са сред характерните черти на политиката, която като папа провеждал Хормизд.

Анастасий[807] парирал с ответен удар – ръкоположението на Симах било притивозаконно. По-нататък той повтарял това, в което вече бил упрекнал римския сенатор Фауст, когато той бил при него, за да иска признаването на Теодорих, че папата осъдил вярата на императора и сенатът се присъединил към него. В действителност обаче нито Симах е отлъчвал императора, нито пък той го обвинявал в това. Отговорът на папата бил не по-малко остър[808], но това си останала само една словесна престрелка.

Следва…(виж тук).

_____________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[746]. Anastasius, Ep. 1 ad Anastasium imperatorem (ed. Thiel), S. 615; Coll. Avell., Ep. 102.

[747]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 16.

[748]. Ibid., cap., 17. Читателят трябвало да остане с впечатлението, че халкидонистки настроеният Анастасий е искал да се свърже с естествено защитаващия Халкидонския символ папа Анастасий, но бил възпрепятстван за това от императора-еретик Анастасий. Това е едно тенденциозно извъртане. Както сам Theodorus Lector свидетелства, Македоний подписал Енотикона, а папа Анастасий, за разлика от предшествениците си, е бил готов да обсъжда Халкидонския символ.

[749]. Anonymus Valesianus, Chronica, p. 322.

[750]. Според една забележка в Theodorus Lector, Fragmente (ed. F. Diekamp), S. 555, дякон Силван от диоцез Ориент се потрудил много за православната вяра, пътувал и до Рим, за да допринесе за църковното единение, но не бил приет от папа Симах. Това наподобява преразказаните от Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 61, думи на александрийския монах Доротей, който бил написал едно съчинение за Халкидонския събор и разпространявал преписи от него в диоцез Ориент и Константинопол.

[751]. Официалният израз αποκρισιαριοι, обикновено означава една постоянна длъжност, а не легация по определен повод.

[752]. Coll. Avell., Ep. 95; Coll. Beroll., Ep. 41.

[753]. Ср. Marcellinus, op. cit., p. 99.

[754]. Coll. Avell., Ep. 81, р. 225; 228.

[755]. Ibid., р. 228.

[756]. Ср. АСО ІІ 5, р. 14; Coll. Avell., Ep. 81.

[757]. Coll. Avell., Ep. 79; Coll. Berol., Ep. 39.

[758]. Coll. Avell., Ep. 81; Coll. Berol., Ep. 37.

[759]. Coll. Avell., р. 226: in utrisque substantiis. Ощe Marius Mercaror. – In: ACO I 5, 26-27, поставя заедно като равнозначни синоними substantia и natura, също както и Геласий, ср. Coll. Avell., Ep. 79, р. 221.

[760]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 229.

[761]. Coll. Avell., р. 470.

[762]. Ibid., p. 471.

[763]. Ср. Schwartz, Ed., Codex Vat. gr., 1431, p. 54.

[764]. Coll. Avell., р. 472.

[765]. Coll. Avell., Ер. 102.

[766]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 230. Писмото на Симах до император Анастасий вж. ibid., S. 154.

[767]. Тъй като Симах бил ръкоположен по-рано, лаврентианите го сравнявали с Исав, който по своя вина се лишил от предимствата на своето първородство, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 230.

[768]. Родовото име Caelius се среща в списъците на присъстващите и сред подписите на епископи и клирици със значението на фиктивно титулуване, както императорът и висшите сановници се стараели да наричат с името Flavius. Ср. Mommsen. – In: MGN auct. antiqu., t. 12, p. 490, където като най-стар пример трябва да се допълни подписът на Caelius Felix, in: Coll. Veron., Ep. 5, p.7.

[769]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 231.

[770]. Ср. MGN auct. antiqu., t. 12, p. 399.

[771]. Anonymus Valesianus, op. cit., p. 324.

[772]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 231.

[773]. Ibidem.

[774]. Ibidem.

[775]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 232.

[776]. Pfeilschifter, Theodorich der Grosse…, p. 71.

[777]. По принцип е било недопустимо роби да свидетелстват против господарите си, въпреки че се срещали и изключения.

[778]. В източната част на империята един такъв свикан от императора събор би бил валиден, докато на Запад това било немислимо. Лаврентианите обаче не признали възражението по принцип на симахианите против синодален съд на папата.

[779]. MGN auct. antiqu., t. 12, p. 427.

[780]. Ibidem.

[781]. Ibid. р. 423.

[782]. Schwartz, Ed., PS, S. 234.

[783]. MGN auct. antiqu., t. 12, p. 419-420.

[784]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 168.

[785]. Ibidem.

[786]. Ibidem.

[787]. MGN auct. antiqu., t. 12, p. 429.

[788]. Ibid., р. 422; 425.

[789]. Ibid., р. 422.

[790]. Ibid., р. 424.

[791]. Ibidem.

[792]. Ibid., р. 438.

[793]. Ibid., р. 392.

[794]. Coll. Avell., p. 594.

[795]. Ср. Coll. Avell., Ер. 216.

[796]. Coll. Avell., Ер. 175.

[797]. Ср. АСО ІІІІ 2, р. ХVІІІ.

[798]. Ср. Bury, Hist. of the later Rom. emp. 1, p. 460.

[799]. Marcellinus, op. cit., p. 97.

[800]. Coll. Avell., p. 487.

[801]. Coll. Avell., Ер. 104; Coll. Berol., Ep. 47, от 5 март 513 година.

[802]. Ibid., p. 489. Тук се имат предвид Севир, Тимотей Константинопоски и императорът.

[803].  В инструкцията, която папа Хормизд дал на своите легати през 515 година, се приемало като възможно и това, че императорът може да отвори дума и за писмото на папа Симах, ср. Coll. Avell., p. 516.

[804]. Schwartz, Ed., PS., S. 156.

[805]. Malalas, op. cit., p. 408.

[806]. Това показват приложените от Pfeilschifter, op. cit., p. 138, писма на Енодий до него (Ер. 410, 417).

[807]. Schwartz, Ed., PS., S. 153

[808]. Ibid.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7j

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 11*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

ІІІ. Същност и развой на Акакиевата схизма

ІІІ.І. Религиозната политика на Анастасий І

Зинон умрял на 9 април 491 година[466], без да остави мъжки наследник. Брат му Лонгин, когото Ил затворил през 475 година в една исаврийска крепост и освободил чак през 485 година[467], консул през 486 година и 490 година, се надявал да го наследи, разчитайки на исаврийците в Константинопол и на магистъра на официите – негов сънародник и съименник[468], но исаврийците вече били омръзнали на всички. Ариадна, вдовицата на Зинон, която била в ситуация[469], подобна на тази на Пулхерия след смъртта на Теодосий ІІ, лесно спечелила съгласието на сената и армията за избора на силенциария Анастасий Дикор, илириец от Епидамн или Дирахиум (днес Дуръс). Той произхождал от незнатно семейство. Още като юноша пристигнал в Константинопол, постъпил тук в дворцовата стража и скоро достигнал до второстепенната длъжност силенциарий, която заемал до самото си избиране за император. Този незначителен пост не му обещавал царуване. Анастасий бил с красива външност. Висок, строен и силен, той отрано привлякъл вниманието на императрица Ариадна и станал неин любовник. Той бил с две различни на цвят очи – лявото черно, а дясното светлосиньо, което не само не намалявало красотата му, но дори го правело особено приятен и интересен. Илириецът бил 60-годишен, когато неочаквано станал император. Ариадна била силно влюбена в него, което послужило като главна причина той да бъде избран, въпреки протестите на патриарх Евфимий. На 11 април 491 година, Велики четвъртък, император Анастасий І (491-519) бил коронясан, а 40 дни след възцаряването си, той, дотогава все още ерген, се оженил (21 май 491 година) за Ариадна[470] и с това окончателно укрепил своята върховна власт. Разглеждан като политик и държавник, той може да бъде отнесен към най-забележителните византийски василевси.

Анастасий, който в своята дълга служба имал възможността да опознае вулгарността на исаврийците, бил решен да се освободи от тях, като в началото пристъпил към тази задача толкова меко, колкото било възможно. Най-опасният от тях – Лонгин[471] от Кардала, когото през 484 година Зинон направил магистър на официите, той освободил от длъжност, но му разрешил да замине за Исаврия, както и на мнозина други, които повече не искали да изпълняват своите длъжности в Константинопол[472]. Но тъй като все още мнозина от тях оставали в столицата, той ги интернирал заедно с роднините на Зинон. Новината, че Лонгин готви въстание в Исаврия, предизвикала конфискация на останалото в столицата имущество на всички прогонени. През следващата 492 година една голяма армия, сформирана от Лонгин и другите исаврийци, настъпила към Константинопол. При Котвайон във Фригия тя била пресрещната от императорските войски и разбита; но да бъде сломена съпротивата, която бунтовниците оказвали в планините си, било доста трудно. Едва през 497 година станало възможно да им бъде нанесен решителен удар, а през 498 година и окончателният. Този път работата била свършена както трябва: разбойническите планини и пиратските свърталища били унищожени, главатарите на контрабандистите били екзекутирани, а племената, на които не можело да се има доверие, били преселени в тракийските погранични райони[473].

Императорът построил множество крепости[474]. Недоволен от това, че не е пропъдил враговете от Изток, той възстановил срещу персите крепостта Дара (Анастиополис) в Месопотамия, чиито останки и до днес будят учудване, както и дългите погранични укрепления, които преминават източно от провинциите Арабия и Палестина[475]. За предпазване на столицата и нейните околности от нашествията на северните варвари той построил така наречената „Дълга стена”, която се простирала от Черно до Мраморно море на разстояние 400 стадия (около 60 км) от Константинопол[476]. Във вътрешнополитически план, за да ограничи бюрокрацията, той забранил да се откупуват militia, тоест цивилните и военните държавни длъжности[477], с което целял да ограничи поне един от източниците на корупцията. Той изгонил от столицата всички доносници и клеветници[478]; забранил борбите на гладиатори с диви зверове и преобличането на момчета в женски дрехи; поощрявал художниците и учените; възобновил военните маневри, които били доведени до упадък преди него; издал заповед, съгласно която само християни могат да бъдат адвокати[479].По отношение на бедните той бил жалостив и им раздавал голяма част от доходите си[480]. Заедно със състраданието си към тях, като държавник той се грижел и за благосъстоянието на своите поданици: наказвал фокусниците и шарлатаните със заточение, когато се докажело, че лъжат народа, отнемат имуществото му и го обричат на бедност[481]. Анастасий развил голямо строителство, за което се премълчава в посветените на него панегирици. То включвало водопроводи, пристанища, заграждане с крепостни стени на селищата в бедната на градове провинция Кападокия[482]. Снабдяването на столицата било поверено на специална постоянно действаща институция. Нововъведение било и това, че на провинциалните градове били отпускани субсидии за формиране на хранителни запаси в случай на глад и война[483]. В Александрия бил поправен фарът, който бил много необходим на мореплавателите.

В икономическата сфера ще отбележим само два големи негови успеха: първо, при смъртта му в хазната е имало 320,000 фунта злато[484] и второ, за което е хвален от всички летописци, през май 498 година той отменил [485] един от най-непосилните данъци – χρυσαργυρον[486]. Данъчното бреме обаче все още оставало доста тежко, а и не претърпяло съществена промяна при реформите, повечето от които имали по-скоро палиативен характер.

Финансовото състояние на империята във времето, когато Анастасий поел властта, било доста тежко, за да може той да си позволи завоевателни амбиции[487]. Въпреки това той успешно водил войни по границите срещу бунтуващите се бедуински главатари и персийския цар Кавад. Срещу прабългарите му провървяло по-слабо. Постоянно от тяхна страна е имало грабителски набези, като те изчезвали така бързо, както се и появявали[488]. Когато в последните години на вече над 80-годишния император въстанал готът Виталиан, толкова опасен, колкото и Теодорих по времето на Зинон, старецът не загубил самообладание в критичната ситуация и така силно ударил врага, че осигурил спокойствието на империята. Върху подробностите от неговите реформи тук не можем да се спираме с оглед на темата.

Повечето летописци обаче се отнасят негативно към неговите религиозни убеждения. Наистина той е бил набожен; възстановил много църкви в Константинопол[489]; имал навика още с песента на петлите да отива в храма и стоял там, докато всички не си тръгнат[490]; постел редовно. Но при всички тези свои добри качества той се придържал към ереста на Евтихий[491]. Евагрий отбелязва, че сред народа се разпространявала мълва, че Анастасий се придържа към манихейския начин на мислене заради това, че патриарх Евфимий взел от него писмено изповедание на вярата и удостоверение, че няма да прави нововъведения в Църквата[492]. Но, пита се, защо патриархът ще иска от него това, ако дотогава не е имало мълва, че той е еретик? От по-нататъшното описание на Евагрий става ясно, че Анастасий съчувствал повече на еретиците, отколкото на православните[493]. В Иерусалим още приживе той бил предаден на анатема, а някои извадили името му от диптихите като еретик[494]. Майка му била манихейка, а чичо му Клеарх бил арианин[495]. Затова, отбелязват летописците, манихеите и арианите се зарадвали, като разбрали за избирането му за император[496].

Гледната точка на Евагрий за Анастасий по същество изразява само характера на неговата обща политика по отношение на различните еретици. Състоянието на империята и Църквата при смъртта на Зинон било следното: „Халкидонският събор, казва Евагрий, в това време не бил нито явно признат в светите църкви, нито пък изцяло отхвърлен, и всеки от предстоятелите се разпореждал така, както смятал за добре. Само някои от тях доста мъжествено отстоявали това, което било изложено на този събор, и не позволявали да се отхвърли дори и сричка от неговите определения, нито пък в тях да се допусне промяна, макар и на една буква, и вълнувайки се с голяма разгорещеност, не приемали в общение тези, които отхвърляли неговите постановления. Други пък не само не признавали Халкидонския събор и неговите определения, но и предавали на анатема както самия събор, така и посланието на папа Лъв. Трети – едни, подлъгани от хитрото изложение на царските грамоти, а други, с особено усърдие грижещи се за мира – се опирали на Енотикона на Зинон и също водели спорове помежду си за една или две природи; така че всички църкви се разпаднали на части и техните предстоятели не искали да бъдат в общение един с друг. Оттук произтичали и извънредно многото разделения и на Изток, и на Запад, и в Либия: нито източните епископи имали единение със западните и либийските, нито пък те взаимно с източните. Нещата стигнали до огромен безпорядък; защото, както източните предстоятели не влизали в общение помежду си, така и разпореждайки се с престолите в Европа и Либия, не благоприятствали нито на взаимното единение, нито на единението с предстоятелите извън техните граници”[497]. Мнозинството от крайните монофизити (акефали) както и преди било съсредоточено в Александрия, а повечето от горещите привърженици на Халкидонския събор били в Константинопол. Иерусалим с намиращите се в него и наоколо манастири, а също и много други градове в Палестина, след първоначалните вълнения при появата на монофизитството, сега се поуспокоили и „относно правата вяра пребивавали в единомислие”[498]. В Антиохия православните също били мнозинство; но еретиците, отстъпвайки по численост, ги превъзхождали по предприемчивост и дързост. Като цяло по численост приятелите на мира във всички части на империята превъзхождали радикално настроените: масата била склонна да пожертва вселенския авторитет на Халкидонския събор, стига с това да бъдел съхранен мирът в Църквата; но заедно с това масата отказвала и пряко да го осъди, тъй като държала на неговото учение и осъждала Евтихий и Диоскор[499].

При това състояние на Църквата, влизаща в състава на тогава все още обширната Източна римска империя, Анастасий решил да приеме за основа на своите действия в религиозната област Енотикона на Зинон. Той искал всички църкви да се наслаждават на мира и да са в общение помежду си. По тази причина той изисквал от техните предстоятели, приемайки Енотикона като основа за мира и взаимното общение, по въпросите на вярата да се разпореждат според местните традиции. „Анастасий, казва Евагрий, като човек разположен към мира, решително не искал никакви нововъведения, особено в положението на църквите, и с всички мерки се стараел светите църкви да не бъдат смущавани, а всички негови поданици, с прекратяването на всички разпри и спорове по църковни и граждански дела, да се наслаждават на дълбок мир”[500]. Зинон, бидейки в дълбините на душата си склонен към монофизитството, но познавайки многочислеността и политическото значение на православните в Константинопол, от когото единствено зависела властта на императора, бил принуден да покровителства православните и притеснявал еретиците, дори и след като издал Енотикона. Няма съмнение, че и Анастасий съзнавал силата и значението на православните в столицата; но в отношенията си към еретиците той бил по-умерен от Зинон и отишъл по-далече. На всички фракции той разрешил да се придържат към различията в своите мнения, стига те да приемат Енотикона, да не се чуждеят до крайност една от друга, да не предават Халкидонския събор на анатема, но и да не го провъзгласяват за вселенски, въобще – да съзнават себе си като членове на едно и също християнско семейство и на една и съща държава[501].

Възможно ли е било цялостното провеждане на такава политика при състоянието и взаимоотношенията между описаните групи? Успял ли е Анастасий да запази бепристрастието, което се очаквало от един василевс? Желанието да проявява своите вътрешни нагласи, да разпространява своите вярвания и идеи във възможно най-широк кръг от последователи, да служи на истината, както заради самата нея, така и заради собственото си спасение, представлява дотолкова съществена потребност на духовната природа на човека, колкото и храната, питието и движението – за телесната. Дори и само поради тази причина не следвало да се очаква, че опонентите в областта на вярата ще останат в покой. Освен това, в самия характер на предначертаната от Анастасий религиозна политика се забелязва едно обстоятелство, което не благоприятствало за мира в Църквата. Императорът обявил свобода на мненията при условие приемането на Енотикона, което вече изключвало свободата. Този подход бил сметнат от православните като нов опит за въвеждане на монофизитството. Анастасий, на свой ред, не винаги се държал на висотата на безпристрастието; увличан от борбите на спорещите, нерядко в сблъсъците на православните с еретиците той заставал на страната на последните. А това само затвърждавало убеждението на първите в зловредността на неговата политика по верските въпроси.

Личното благочестие на Анастасий не било отричано дори и от Рим[502]. Когато след смъртта на Петър Гнафей (488 година) Антиохийската катедра се овакантила, в Константинопол било широко разпространено мнението, че Анастасий е човекът, който може да въведе ред в сложните църковни отношения в столицата на диоцез Ориент и той бил причислен към кандидатите за патриаршеския престол[503]. Широката благотворителност, забраната на цирковите зрелища[504] и пантонимите[505] били прояви на благочестивото му съзнание. Но личното благочестие на Анастасий не може да бъде отделяно от разбирането му за длъжността на владетеля. Задължението на всеки християнски император да се грижи за това, една-единствена църква да възнася към небето своите необходими молитви за здравето и победата на единната империя, означавало за него повече от една традиция. То тежало върху него като една свята служба, за която той носи отговорност пред Бога. Вече като зрял мъж той преживял разделението в Александрийската църква и от непосредствена близост наблюдавал как Енотиконът на неговия предшественик я върнал обратно към общение с Константинопол. На него му се струвало престъпно да пожертва този успех. В съзнанието му било заложено и той смятал за съдбоносно за себе си и за правителството да не се държи дистанцирано от църковните дела и дейци. Той не признавал, че Енотиконът е бил един несполучлив опит за преодоляване на противоречията, породени от появата на монофизитството. Въпреки всички трудности, той останал верен докрай на избраната от него линия, която считал за правилна: да не се бърка в работата на богословите, да не се опитва да фабрикува догмати и да не злоупотребява по зилотски с императорската си власт. Той не преследвал монасите, в чието лице без разлика виждал свети мъже, когато те се противопоставяли на политиката му[506].Такива преследвания, каквито предприели Юстин и Юстиниан веднага след отмяната на Енотикона, при него няма, а когато считал за необходимо да отстранява епископи, той строго изисквал това да става без кръвопролитие[507].

Кедрин предава един факт, отнасян от него към края на управлението на Анастасий, който е много характерен за определяне на отношенията между църковната и гражданската власти в тази епоха. Един епископ на име Инианд (Оινιάνδος) обладавал непреодолима сила да обръща всички еретици, с които говорел, от ересите им в Православието. Императорът го повикал при себе си и започнал да го убеждава да премине в редовете на неговите привърженици, като му обещал да изпълни всяко негово желание. Благочестивият епископ обаче му отговорил следното: „По-добре ти премини на страната на православните, за да не би, като следваш ученията на нечестивите Севир, Евтихий и Доскор, да наследиш вечния огън”. Като казал това той взел края на императорската му мантия и продължил: „Господарю, тази одежда няма да те последва след смъртта ти, но там ще те съпътстват единствено благочестието и добродетелите ти. Остави Църквата, която Христос изкупи с кръвта Си. Ти си неук и не можеш да правиш правилни умозаключения, ти не знаеш с точност нито един от догматите на Църквата. Ти само с подигравки или с лъжливи думи можеш да сплашваш неразумните. Радвай се на собственото си достойнство, на това че си император, и не наказвай предстоятелите на църквите”. Изслушвайки тази простичка и заедно с това силна реч на смирения епископ, Анастасий, отбелязва Кедрин, се обидил и нищо не можал да отговори. Той предложил на Инианд неголям паричен подарък, но последният, „гледайки единствено на вярата си в Бога и на благочестието”, не пожелал да вземе нищо. Макар и много беден, епископът предпочел да се чувства свободен от всичко земно[508]. Този факт, разказан от Кедрин, от една страна, говори за благородството и възвишеността на мислите на благочестивия епископ, а от друга – за мекостта и снизходителността на характера на Анастасий. Инианд поискал от него да премине към Православието и да съдейства на представителите на църквите или поне да им предостави свобода на действие. Анастасий би могъл да възрази на това с въпроса: а къде е Православието? Може ли императорът да остане равнодушен към силните и страшни вътрешни вълнения и безпорядък в империята? И не следва ли той в своите разпореждания съветите на църковната власт? – Но той замълчал, уважавайки чистосърдечната и проста реч на епископа.

Авторът д-р Александър Омарчевски

До края на живота си императорът останал верен на първоначалната си политика – примиряване на враждуващите партии на основата на Еноткикона. Разбира се, неговото лично религиозно убеждение го заставяло да бъде повече от снизходителен към монофизитите, така че в неговите ръце Енотиконът приличал на православно средство за въвеждане на монофизитството. Но въпреки всичко трябва да се отбележи и това, че враждебното настроение на православните и техните бунтове срещу Анастасий в много отношения били в основата си породени от факта, че той явно не искал да заеме страната нито на ревнителите на Халкидонския събор, нито на крайните монофизити.

Анастасий умрял (починал 9 юли 518 година)[509] скоропостижно, ударен от мълния, и бил погребан в храма „Св. Апостоли” в един гроб с жена си Ариадна, починала в края на 515 година. Опитът му да продължи делото на Зинон за примиряване на враждуващите групи въз основа на формула, изключваща точните определения, може да послужи като красноречиво доказателство, че както истината сама по себе си не търпи никаква двусмисленост и неопределеност, така и човешката природа не може да се успокои от широки формули, които могат да вместят в себе си и едното, и другото, а всяка иска точен израз в своя предмет. Затова примирението на партиите на основата на общи, допускащи двусмислено тълкуване формули, било невъзможно, и то най-вече в епоха, в която стремежът към разясняване на религиозната истина е бил най-силен. Невъзможно е било и заради това, защото правителствените лица, при всичкото си желание и държавна необходимост да бъдат безпристрастни, не са можели да останат такива в разгара на силната религиозна борба.

Следва…(виж тук).

_________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[466]. Malalas, op. cit., p. 391.

[467]. Marcellinus, op. cit., p. 93.

[468]. Theophanes, op. cit., p. 135.

[469]. Ср. Priscianus, Panegyricus, p. 301.

[470]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 7; Evagrius, op. cit., III, cap. 29; Theophanes, op. cit., p. 210; Cedrenus, op. cit., 1, p. 622.

[471].  Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 137.

[472].  Evagrius, op. cit., III, cap. 29.

[473]. Това се потвърждава от факта, че императорските генерали, провели операциите, са били удостоени с консулата съответно: Иоан Скита за 498 година, а Иоан Гърбавия за 499 година, ср. Brooks, op. cit., p. 237.

[474].  Cedrenus, op. cit., 1, p. 630; Malalas, op. cit., p. 399.

[475].  Ср. Procopius, op. cit., p. 6; Zacharias, KG, VII, 6, 115-119.

[476]. Evagrius, op. cit., III, cap. 38.

[477]. Ср. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 53; Priscianus, op. cit., p. 201.

[478]. Cedrenus, op. cit., 1, p. 626: ουτος τους δηλατορας έκ της πóλεως τελείως έξεκοψεν.

[479]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 53.

[480]. Cedrenus, op. cit., 1, p. 626.

[481]. Cedrenus, op. cit., 1, p. 629; Malalas, op. cit., p. 395.

[482]. Ср. Malalas, op. cit., p. 406.

[483]. Ср. Priscianus, op. cit., p. 206; Procopius, op. cit., p. 13. Тежки гладни катастрофи, обаче, предизвикани от скакалци, не могли да бъдат предотвратени с тези мерки, както сочи Josua Stylites, op. cit., p. 38.

[484]. Ср. Острогорски, Г., История на Византийската държава, с. 114; Procopius, op. cit., p. 121. В обращение по това време е златният solidus (гръцки номизма) с тегло 4,48 г., а един фунт злато е бил равен на 72 солида, ср. Острогорски, Г., История на Византийската държава, с. 85.

[485]. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 53. Този данък Анастасий унищожил по настояване на монасите, ср. Capizzi, C., Anastasio I, p. 141.

[486]. Какъв отзвук е имало при тази отмяна, показва най-добре съобщението на Josua Stylites, op. cit., p. 31, за радостта в Едеса; също и речта на св. Сава пред императора започва с благодарността на цялото римско общество за отменения преди 13 години данък, ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 54.

[487]. Характерни за неговата мирна и дефанзивна политика са първите преговори с персийския цар, след като Анастасий поел властта, ср. Josua Stylites, op. cit., p. 20; 21.

[488]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 217.

[489]. Theodorus Lector, op. cit., ІII, cap. 21.

[490]. Cedrenus, op. cit., 1, p. 626.

[491]. Ibid., p. 625.

[492]. Evagrius, op. cit., III, cap. 32.

[493]. Ibid., cap. 44.

[494]. Ibid. cap. 34.

[495]. Theodorus Lector, op. cit., ІII, cap. 7; Theophanes, op. cit., 210-211.

[496]. Ibid.

[497]. Evagrius, op. cit., III, cap. 30.

[498]. Ibid., cap. 33.

[499]. Ibid., cap. 31.

[500]. Evagrius, op. cit., III, cap. 30.

[501]. Ibid.

[502]. Ср. Coll. Veron., 8, p. 21, 3; Anastasius, Ep. 1, (Ed. Thiel), p. 616,

[503]. Ср. Theophanes, op. cit., p. 135; Procopius, оp. cit., p. 3.

[504]. Ср. Theodorus Lector, op. cit., ІI, cap. 53; Priscianus, op. cit., p. 223.

[505]. Ср. Procopius, оp. cit., p. 12. Това е било предизвикано от едно определено произшествие, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 143; Malalas, op. cit., p. 168, което Marcellinus, op. cit., поставя през 510 година. Тази заповед обаче е била валидна само за Константинопол и едва ли е била задълго.

[506]. Ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 51.

[507]. Ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 34, който дава една точна преценка на императора от лична позиция. Едно непосредствено впечатление за личността на императора дават писмата му до папа Хормизд (ср. Coll. Avell., Ep. 125; 138) и до палестинските монаси (ср. Usener, Theodosios, p. 60). Освен това и мястото у Severus, Ep. 2, p. 16, не е за пренебрегване, тъй като той е познавал добре императора.

[508]. Cedrenus, op. cit., 1, 633-634. Сходен с този факт предава Кирил Скитополски в житието на св. Сава. Императорът се разгневил на патриарх Илия Иерусалимски, за това, че той не приемал осъждането на Евфимий и Македоний, държал на Халкидонския събор и привлякъл на своя страна и Флавиан Антиохийски. Беди застрашавали Иерусалимската църква. По молба на Илия св. Сава и други игумени на палестински манастири заминали за Константинопол, за да молят императора да не смущава мира в Иерусалимската църква. Императорът ги приел много радушно, изпълнил всичките им молби и ги надарил богато. Св. Сава имал специална аудиенция при него, на която Анастасий разкрил причините за гнева си срещу патриарх Илия. „Той, казал императорът, се надсмя над нашата власт, когато в писмата си до нас пишеше, че отхвърля всяка ерес, която въвежда нещо ново срещу правата вяра и не приема постановеното на Халкидонския събор заради съблазънта, произтичаща от това, а в същото време отказа да приеме декретите за низлагането на Евфимий и Македоний за несторианство, противодействаше и на Сидонския събор (свикан по заповед на Анастасий и председателстван от Сотирих и Филоксен – скоби мои), който анатемоса Халкидонския събор, и дори увлече със себе си и патриарх Флавиан”. Св. Сава отговорил, че Илия Иерусалимски съблюдава правата вяра, няма уклон нито към несторианството, нито към евтихианството, поради което цяла Палестина моли императора да остави светия град Иерусалим на мира, да не закача патриарх Илия и въобще да не смущава събора на архиереите. Анастасий бил толкова трогнат от простотата и откровената реч на отшелника, че накрая му казал: „добре е казано в Божественото писание: който ходи в непорочност, ходи безопасно (Притчи Соломонови 10:9). Но моли се за нас и остави грижите, защото ние постановяваме, че, заради твоя святост, нищо няма да бъде сторено срещу вашия архиепископ, а и тебе пускаме оттук с всички почести”, ср. Vita Sabae, 50-52. Анастасий се съгласил да изпълни всички молби на св. Сава, но Марин Апамейски попречил на изпълнението на някои от тях. Впоследствие патрирах Илия бил свален заради отказа му да влезе в общение със Севир Антиохийски. Неговият приемник Иоан ІІІ Иерусалимски, поддържан от св. Сава, св. Теодосий и останалите монаси и народа, тържествено анатемосал Несторий, Евтихий, Севир, Сотирих и всички, които не приемали Халкидонския събор. Тогава императорът осъдил на заточение св. Сава и всички останали, които подкрепили патриарха, ср. Vita Sabae, сар. 56-57.

[509]. Cedrenus, op. cit., 1, 635-636; Theophanes, op. cit., p. 250; 253; Theodorus Lector, op. cit., ІI, cap. 57; Evagrius, op. cit., III, cap. 44. Времето на смъртта на Анастасий се обозначава различно. Теофан смята, че Анастасий умрял на 9 юли 11 индикт, което не е вярно. Кирил Скитополски отнася смъртта му към 9 юли 518 година, ср. Vita Sabae, сар. 60, което отговаря на истината.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7f

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 5*

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

1.3.2. Ситуацията в Антиохия

Антиохийската църква била коренно противоположна на силно централизираната Египетска. Редица способни и умни иерарси, от Мелетий (360; 362-365; 378-381) нататък, отново издигнали на висота патриаршията на диоцез Ориент; последният от тях Иоан І (429-442) – се изявил като яростен противник на св. Кирил Александрийски, с което насърчил усилията на Ювенал Иерусалимски да се отдели от Антиохия и обособи една нова патриаршия в Светия град. Изкушен от примера на александрийците, Иоан Антиохийски мечтаел за иерархическа династия в Антиохия и с тази цел направил племенника си Домн ІІ (442-449) свой приемник на катедрата. Неговото управление не било на висота. На Разбойническия събор Ювенал Иерусалимски отнел от Антиохийската патриаршия не само трите Палестини, но и двете Финикии и Арабия. Ето защо на Халкидонския събор на Домн му било отказано възстановяване на катедрата, за която бил предпочетен Максим І (450-456). Той, подобно на Анатолий Константинополски и Ювенал Иерусалимски, дължал този пост на преминаването си от Диоскор към Православието. В Халкидон на Антиохия била направена отстъпка само дотолкова, че ѝ били върнати двете Финикии и Арабия.

Докато в Палестина и в самата столица на Източната империя опасността от противниците на Халкидон изглеждала премахната, монофизитството спечелило около 455 година нарастваща подкрепа в Антиохийската патрирашия. Особено в Сирия то намерило фанатични привърженици сред монасите и аскетите. Който си мисли за това, че съвсем доскоро Антиохия е била център на противоположното богословско направление – несторианството, може само да се чуди на този обрат. Във всеки случай не подлежи на съмнение, че епископите, които дотогава се придържали към Несторий и през 431 година осъдили св. Кирил Александрийски, вече не изразявали единодушното мнение на своите пасоми[202]. За този обрат особена вина имат монашеските тълпи около архимандрит Варсума, който, в качеството си ревностен монофизит, бил поканен от Диоскор Александрийски за участие в Разбойническия събор. Още преди Халкидонския събор той създавал проблеми в Сирия, събирайки около себе си хиляди свои единомишленици-монаси[203].

Скоро след възкачването си Максим, по лични причини, станал неспособен да управлява[204]. Следващите двама негови приемници – Василий І (456-458) и Акакий (458-459) – починали след краткотрайно управление. Мартирий (459-471) имал големи затруднения от страна на монофизитите.

След като пристигнал в Антиохия заедно със Зинон, честолюбивият Петър Гнафей си поставил за цел да овладее патриаршеския престол на диоцез Ориент. Той се постарал да спечели доверието на исавриеца. След това започнал да събира около себе си „аполинариански”, тоест антихалкидонски настроени монаси и ги фанатизирал в полза на литургическия текст „распныся за ны” в Трисветата песен и да буни клира и народа срещу законния патриарх Мартирий. Той предавал на анатема всеки, който отричал, че Бог е разпнат. От това произтекли смутове и безпорядък сред народа, насочени срещу патриарха. Мартирий бил принуден да замине за Константинопол и да докладва на императора. Милостиво приет и изслушан, вследствие ходатайството на столичия патриарх Генадий[205], той се завърнал в Антиохия с надеждата, че въоръжен с императорския авторитет, ще съумее да възстанови своя собствен, но там той заварил такива раздори и вълнения, че в храма публично се оттеглил от катедрата с думите: „отричам се от клира непокорен, от народа непослушен, от тази църква, изгубила чистотата си, а оставям за себе си само достойнството на свещенството”[206]. Гнафей решил, че вече е постигнал целта си. С подкрепата на Зинон той принудил един свикан в Селевкия събор да го ръкоположи за патриарх на Антиохия[207]. За да си възвърне обратно Сирия Втора, той провъзгласил Иоан, наречен Кодонат[208], един низвергнат константинополски презвитер, за митрополит на Апамея, но без успех, тъй като апамейците изгонили неканения владика. Действията му не се харесали в Константинопол. Информиран от патриарх Генадий за тази явна несправедливост, императорът осъдил узурпатора на антиохийската катедра на заточение в оазиса в Горен Египет и постановил, че легитимен приемник на Мартирий става Юлиан (471-475)[209]. Петър Гнафей успял да избяга в Константинопол. Там той бил скрит в намиращия се на източния бряг на Босфора и известен като халкидонистки настроен манастир на акимитите[210], където продължил еретическата си дейност. На Юлиан пък, когото енергичната намеса на патриарх Генадий поставила на мястото на най-после осъдения Петър, се случило по-лошо: той починал от гняв[211] заради преврата на Василиск, който върнал Гнафей обратно на Антиохийската катедра (475 година).

1.3.3. Бунтове в Египет

Преди всичко обаче Египет е бил мястото, където още през управлението на Маркиан се събирали злокобни буреносни облаци, които предвещавали катастрофа с непредвидими последици. Още по време на преговорите в Халкидон станало ясно, колко тежко и дори невъзможно ще бъде да спечели Египетската църква за каузата на Православието. Диоскор Александрийски, свален от събора като главен виновник за злото и ръководител на Разбойническия събор, бил изпратен от императора на заточение в град Гангра в Пафлагония. Тринадесет от дошлите с Диоскор на събора египетски епископи твърдо отказали да се подпишат под Tomus Leonis. Те не можели да направят това, докато не бъде избран нов Александрийски патриарх, с чиято воля, съгласно местната традиция, те във всичко трябвало да се съобразяват. В противен случай при завръщането им техният живот щял да бъде застрашен[212]. На овакантената Александрийска катедра, по искане на египетските епископи и по общо определение на целия събор, бил избран и ръкоположен от четирима от отпадналите от Диоскор епископи Протерий (451-457), човек кротък, снизходителен и със съвсем православен начин на мислене. Така спокойствието в Александрия могло да бъде запазено по-дълго, отколкото в Палестина, въпреки че при хиротонията на новия патриарх се стигнало до кръвопролития и убийства[213]. Една малочислена групировка, сформирана вследствие бруталната твърдост и остротата, с които режимът на Диоскор преследвал роднините и приятелите на св. Кирил Александрийски, застанала доброволно на страната на православните и допринесла за падането на Диоскор на Халкидонския събор. Начело на нея стоял бившият презвитер и иконом на Александрийската църква Несторий, който впоследствие станал епископ на Фрагония в провинция Втори Египет[214]. Тази именно малка група дала на императора възможността да запази в Египет поне рамките и статута на Православната църква дотолкова, че да стане възможно встъпването в длъжност на новия патриарх. Макар Протерий Александрийски да бил протопрезвитер и довереник на Диоскор, част от монасите и паството го смятали за натрапник, който трябва да бъде отбягван. Преди това той се славел като непоколебим противник на събора, но това сега не го ползвало с нищо[215]. Срещу него се образувала силна опозиция от презвитери, монаси и миряни, които не били в общение с него и в своите манастири служели отделно богослужение[216]. Скоро тази борба между спорещите страни прераснала във всенародно въстание.

Протерий Александрийски можел да изпълнява задълженията си единствено под закрилата на императорските войски, което още повече дразнело наранената национална гордост на неговите противници от александрийските гилдии и еснафи, които твърдо отстоявали иерархическия абсолютизъм на Александрия на Изток. Опитът му чрез внимателно формулиране на халкидонските определения да бъде усмирена монофизитската опозиция се разбил в нейния фанатизъм. Този опит само породил недоверието на Рим към него и папа Лъв го принудил да признае безусловно Tomus Leonis, което направило невъзможно каквото и да било сближаване на патриарха с клира и народа не само в Александрия, но и в цял Египет[217]. Протерий и малцината епископи и клирици, които го подкрепяли, дължали не само църковните си доcтойнства, но и живота си на военачалника на Египет Дионисий и неговите гарнизони, благодарение на които той успял да потуши избухналото въстание[218]. Народът се надигнал яростно срещу магистратите и войниците; много от последните изгубили живота си, след като преустроеният в църква храм на Серапис, в който те се били оттеглили, бил запален над главите им. Освен това те спрели и доставките на пшеница от Александрия за Константинопол. След доклада на префекта на града Флор за случилото се, Маркиан наредил пшеницата, транспортирана по река Нил, да се складира не в Александрия, а в град Пелусия, откъдето да бъде изпращана в столицата. Флор забранил безплатното раздаване на хляб на александрийците, затворил баните и театрите[219], а за възстановяване на реда императорът изпратил подкрепление от две хиляди редовни войници от Константинопол[220]. Притиснати по такъв начин и измъчвани от глад, жителите на града сами започнали да молят императора да върне Протерий и прекратили бунта. Последният встъпил в изпълнение на задълженията си и се заел с устройване на силно разстроената Александрийска църква[221].

В провинцията обаче халкидонската кауза била изгубена. В началото не по-малко от десет епископи, включително влиятелни личности като епископа на Оксиринх, се обявили срещу Диоскор[222], но не успели да убедят населението и монасите в справедливостта на акта на свалянето му от епископската катедра[223]. Самият Протерий щял да спечели жителите на Оксиринх, ако не била намесата на Петър Ивериеца, изпратен там в изгнание[224]. Той се застъпил за правата на своята епархия, доколкото можал, например в продължителния спор с папа Лъв по въпроса за датата на Пасхата през 455 година, който той спечелил за голямо разочарование на мнозина от Запад[225]. Още през 453 година в театъра се чували възгласите, инспирирани, както се твърдяло, от божествени сили: „Диоскор – обратно в града! Православните – обратно в града! Изповедникът – на неговата катедра! Изгорете костите на Протерий! Изпратете Юда в изгнание! Изгонете Юда!”[226]. Диоскор бил представян като велик изповедник, който се осмелил да се противопостави на императора и да отлъчи неблагочестивия папа Лъв, заради което сега плащал „данъка” за своята правота. Неговата смърт на 4.ІХ.454 година в Гангра предизвикала веднага спад на доверието към антихалкидонската кауза, но Протерий се оказал неспособен да се възползва от това. След като Диоскор вече не бил на сцената, императорът се надявал, че отношенията в Александрия ще могат да се уредят по мирен начин.

Протерий Александрийски не бил господар в собствения си дом. Обкръжението му се състояло предимно от аристократи и държавни чиновници[227]. Благодарение на тях най-твърдоглавите фанатици – Тимотей Елур и Петър Монг, вече отлъчени от Църквата, били принудени да напуснат Александрия. Някои от по-упоритите провинциални епископи, също били свалени от катедрите им. След смъртта на Диоскор монофизитите, за които той продължавал да бъде единственият законен Александрийски първопредстоятел, били в невъзможност да изберат негов приемник. Голямото мнозинство в Египетската църква се било отделило от Протерий с отвращение. Те го наричали мелхит[228] и не искали да го признават за свой патриарх. Възгласите на тълпата в Александрийския театър отразявали правдиво народните настроения и надежди за мъст. За съжаление, не им се наложило да чакат дълго.

Новината за смъртта на император Маркиан († 27 януари 457 година)[229] веднага насочила събитията в друга посока. Със смайваща бързина от укритията си изскочили свалените и осъдени епископи и клирици и заедно с множество монаси заплашили Александрия. Управителят на Египет, Дионисий, от отсъствието на когото се възползвали бунтовниците, след завръщането си в града не бил склонен безрезервно да поддържа Протерий и самоволно да се меси в политиката на новия император. Той се опитал да им въздейства по мирен път, като ги убеждавал временно да напуснат града. Тимотей Елур, когото преди години св. Кирил Александрийски взел от пустинята и направил презвитер[230], настройвал египетските монаси против патриарха. Според свидетелствата на летописците, за да бъде сигурен, че ще достигне патриаршеския престол, Тимотей се явявал през нощта пред килиите на анахоретите и викал всекиго поименно. Когато събуденият монах питал кой го вика, Тимотей отговарял: „Аз съм ангел и съм изпратен от небето да ви възвестя да прекъснете общението си с Протерий и Халкидонския събор и да изберете за епископ на Александрия Тимотей Елур”[231]. На него му се отдало да осигури мощна подкрепа в тези кръгове и най-вече сред монасите в Енатон, Октодекатон и Икостон. Това били манастири, отдалечени съответно на девет, осемнадесет и двадесет мили от Александрия[232]. Той бил подпомаган и от Петър Монг (Заекващия), който като дякон на Диоскор присъствал на свалянето на своя епископ в Халкидон и оттогава станал непримирим противник на събора[233].

Авторът д-р Александър Омарчевски

Вълненията прераснали в открит бунт. Недоволните завладели главната църква в града, а двама от свалените епископи поставили Тимотей Елур за патриарх[234]. След това, предвождани от него, нападнали Протерий в храма по време на службата в първия ден на Пасха (20.ІІІ.457 година). Протерий избягал от тях в кръщелната – място, почитано като най-свещено и недостъпно за извършване на злодеяние. Бунтовниците го последвали там и го убили заедно с придружаващите го шестима клирици. След като това им се сторило недостатъчно, те започнали по най-зверски начин да издевателстват над трупа на убития патриарх, „показвали го на всички и викали: Протерий е убит”. После влачили трупа му из градските улици, нанасяйки му всевъзможни удари, като в яростта си даже започнали да ръфат вътрешностите на свещеномъченика. Накрая изгорили останките му, а пепелта разпръснали по вятъра. Православните епископи и клирици избягали в Константинонол, където подали доклад-жалба[235] до император Лъв, в който подробно изложили всички насилия, извършени от еретиците над православните. Доклад до императора изпратили и самите еретици, в който молели за утвърждаването на Тимотей на патриаршеската катедра. Необезпокояван повече от държавните власти, узурпаторът се държал като легитимен патриарх, а управлението му в Александрия продължило малко повече от две години (457-460). Първостепенната задача, която той си поставил, била да очисти Египетската църква от халкидонските „нововъвъдения”. Той се справял отлично с нея до началото на 460 година, когато по заповед на император Лъв І бил заточен в Гангра.

Следва…(виж тук).

_______________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[202]. Ср. Bardy, G., – In: Fliche-Martin, op. cit., p. 287.

[203]. Ср. Лебедев, История…, т. ІІ, с. 7.

[204]. Nikephorus, Historia syntomos (ed. de Boor), p. 131: εξεβλήθη δι πταισμα; ср. Leo, Ep. 85 от 11 май 455 година до Юлиан от Кос.

[205]. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 13, 15-16.

[206]. Ibid., cap. 20-22.

[207]. Johannes Diakrinomenos. – In: Miller, Melanges, 1, p. 66.

[208]. Theophanes, op. cit., p. 128.

[209]. Nikephorus, op. cit., 131; ср. Schwartz, Ed. PS, S. 182, 3.

[210]. Има две съобщения за този първи период в бурното битие на Петър Гнафей: в едно писмо до Акакий от Рим от 476 година, in: PS, S. 121, и у Theodorus Lector: I, cap. 20-22, които не съвпадат във всички подробности; ср. още: Cedrenus, op. cit., 1, 611-612; 617; Theophanes, op. cit., 175-176; 187: και Πέτρον Γναφέα κρυπτόμενον εν τη μονη των Ακοιμήτων, откъдето може да се заключи, че сред монасите-акимити се срещали и монофизити.

[211]. Theodorus Lector. – In: Cramer, Anecdota Parisiensia 2, p. 105; Theophanes, op. cit., p. 121.

[212]. АСО ІІ 1, 2, 112-123.

[213]. Liberatus, Breviarium, cap. 15. – In: ACO II 5, p. 123; Evagrius, op. cit., II, cap. 5.

[214]. Ср. АСО ІІ 1, р. 215. Той принадлежал към египетските епископи, които през 457 година избягали в Константинопол и там агитирали за задължителното въвеждане на Халкидонското вероопределение, ср. Leo, Ep. 100 и подписите в Cod. Encycl., L IIII 897; M VII 530. Още през 453-454 година дворът го използвал за една дипломатическа мисия в Рим, за да повлияе там в полза на Протерий, ср. АСО ІІ 4, 83-84.

[215]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2 и Liberatus, Breviarium, cap. 14, p. 99.

[216]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2 (ed. Brooks 1), p. 106, 22-25.

[217]. Vita Petri Iberi, p. 61.

[218]. Ср. Theophanes, p. 106; Theodoros Lector. – In: Excerpta Vatopediana, p. 31.

[219]. Лебедев, История…, т. ІІ, с. 5; ср. Курганов, пос. съч., с. 177.

[220]. Evagrius, op. cit., II, cap. 5.

[221]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 11.

[222]. През 458 година папа Лъв адресирал своето Ер. 160 до 15 епископи, които били дошли в Константинопол, за да представляват интересите на Протерий.

[223]. Ср. Chron. ad ann. 846 (ed. Brooks-Chabot), p. 163.

[224]. Vita Petri Iberi, 61-62.

[225]. Leo, Epp. 121; 129; 133; 137; Jalland, St. Leo the Great, 350-358.

[226]. Vita Petri Iberi, р. 59.

[227]. Liberatus, Breviarium, cap. 14, p. 98; Michael the Syrian, Chronica VIII, cap. 12, p. 91; ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2. ; ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2.

[228]. Muralt, op. cit., p. 65. Оттогава египетските монофизити започнали да наричат всички православни мелхити (тоест „царски”, лоялни към императора), а техните патриарси – мелхитски патрираси.

[229]. Ср. Theodorus Lector (ed. Cramer), p. 109.

[230].  Schwartz, Ed., PS, S. 172. Според хрониката на Иоан, епископ на Никиу (88, 14), Тимотей е бил преди това иеромонах в манастира Калмон; ср. Cronicle of John, Bishop of Nikiu (ed. R. H. Charles), p. 110.

[231]. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 8, in: PG 86, cols. 169-172; ср. и бележката на Valesius, ibid., col. 170, 6. Посоченото там значение на прозвището „Елур” в смисъл на котка, невестулка, тъй като Тимотей подобно на тези животни през нощта обикалял нагоре-надолу, е несъстоятелно; ср. Zacharias Rhetor, op. cit., IV, cap. 1. (ed. Brooks), p. 118.

[232]. Ср. Vita Petri Iberi, 64-65; Cauwenbergh, P. van, Etude sur les moines d’Egypte, p. 69. От едно писмо на Диоскор от мястото на заточението му до монасите в Енатон са запазени фрагменти, ср. Lebon, J., Monophysisme severien, 85-86.

[233]. Gesta de nomine Acacii. – In: Coll. Avell., p. 445.

[234]. Ср. Поснов, М., История…, т. 2, с. 277.

[235]. Codex Encyclios, cap. 7-8; ср. Coll. Avell., ep. 99. Докладът, който избягалите епископи и клирици връчили на император Лъв и на Константинополския патриарх Анатолий относно този бунт, е издържан фактологически. В пълно противоречие с тях са по-късните интерпретации на противниците им, ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 5, р. 169, и за ръкоположението на Тимотей; Severus, Ep. 2, 3, p. 252. Малко по-различно са представени нещата от Johannes Rufus, Vita Petri Iberi, p. 64: фалшифицирани, тези източници се опитват да прехвърлят вината за отвратителното убийство на Протерий върху войниците, както и да представят ръкоположението на Тимотей Елур като неоспоримо от каноническа гледна точка. Evagrius, op. cit., II, cap. 8, е бил запознат с докладите и на двете страни, но предпочита да се придържа към православните източници.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7s

Акакиевата схизма (484-519) – продължение 4

Публикувано на от Dragan Bachev

Д-р Александър Омарчевски

1.3. Съпротива срещу Халкидонския символ. Църковно-богословски аргументи „за” и „против”

С цялото си поведение на Халкидонския събор, а и до края на живота си император Маркиан давал израз на непоколебимата си позиция в подкрепа на Халкидонското вероопределение. Повечето от неговите противници, най-вече египтяните, били принудени поне временно да отстъпят. Няколко по-смели духовници като например Евстатий Беритски – поддръжник на Диоскор, който бил деен участник в Разбойническия събор (449 година), написали под протоколите на Халкидонския събор: „подчиних се по принуда и без съгласие”[129].Мнозинството от епископите обаче приели Халкидонския символ, приветствали Маркиан като „новия Константин, новия Павел, новия Давид” и „светилник на православието”[130] и се разотишли по епархиите си, след като, по молба на императора, се занимали и с някои административни проблеми[131].

Както се вижда, единството на християнския свят, разстроено две години преди това, сега било възстановено. В следващите си заседания съборът бил единен във всичките си стремежи и цели – палестинци, илирийци, сирийци и малоазийци, дълбоко разделени допреди година, гласували одобрение на каноните. Те укрепвали позицията на епископата по отношение на монасите и особено удовлетворявали архиереите. Нов манастир вече не можело да се строи без съгласието на епархийския епископ. Монасите от градовете и селата били задължени да се подчиняват на епископите и да спазват изискванията им. Забранено им било под страх от отлъчване да подслоняват или подпомагат избягали роби[132]. Макар много от тези неща да останали само „мъртва буква”[133], епископската съпротива срещу произволите на монасите преутвърдила авторитета на тяхното управление и на най-висшия църковен форум – вселенския събор. Но така демонстрираното единство на епископите почивало върху много крехка основа. На този събор главната ос била Рим-Константинопол-Антиохия, вместо дотогавашната Рим-Александрия, но въпреки това не съществувало истинско единство в целите на големите диоцези. Периодът от тридесет години, които делят събора от Енотикона на Зинон (482 година), са време на постепенно втърдяване на традиционните становища с незначителна готовност за компромиси. Рим и Александрия в съгласие отказвали на Константинопол привилегиите, дадени му от ІІ Вселенски събор и 28-мото правило от Халкидон, но пък били в неразрешим спор помежду си относно Tomus Leonis и решенията на самия събор. Константинопол, от своя страна, приел събора с известни резерви, но се стремял да отстоява привилегиите си за сметка на Рим и Александрия [134].Иерусалим бил склонен да следва столицата по отношение на учението и приемал нейната водеща роля на Изток, но се влияел и от съседството си с Александрия. Антиохия постепенно изгубила своята сплотеност и се върнала към ролята си от ІV век – на награда за партията-победител. Рим наблягал върху неповторимостта на апостолския си авторитет спрямо всички останали пришълци[135].Сред народа в столицата мненията клонели към консолидиране в три направления:

1)онези, които продължавали да смятат Евтихий за православен;

2)много по-силната групировка на тези, които отхвърляли Несторий, Евтихий и Tomus Leonis, която по-късно станала известна като „колебаещите се” (диакриномени)[136] и били истинските предшественици на монофизитите; и

3)преобладаващата по сила и численост фракция на халкидонистите.

В различните си провинции Египет се оказал разделен между голямото множество антихалкидонисти, малка група предимно ентусиазирани монаси, останали верни на Евтихий, и друга малка, но за момента по-силна група от прохалкидонисти. Също и в Сирия започнали да се налагат подобни партийни тенденции: Източна Сирия се обърнала към монофизитството, докато западната част и крайбрежието оставали верни на Халкидон. Там споменатите за народната реакция, документирани от Johannes Rufus половин век по-късно, впечатляват със своето единодушие. Когато той е писал, през време на управлението на Антиохийската патриаршия от Севир (512-518), там съществувало силно напрежение между халкидонистите и техните опоненти. Самият автор бил противник на Халкидон, но въпреки това, поредицата от описателно изброяване на 93-те пророчества, свързани със случая и известни като „Свидетелства” (Plerophoriae), изразява елементи от духа на епохата [137]. Имало видения за император Маркиан, който се пече в ада[138] наред с Ювенал Иерусалимски и други „предатели”. Разочарованието било съчетано с гняв. Пасомите в Исаврия, където и умерената (енкратистка), и монашеската традиции били силни, възприемали като невероятен факта, че техните епископи, най-вече Василий Селевкийски, са реабилитирали Ива и Теодорит и са осъдили Диоскор едва две години след като предали на огъня учението за двете природи и неговите последователи[139].Монасите имали видения на Христос, проклинащ Халкидон, тъй като Халкидон се бил отрекъл от Него; или Сатаната, който им се присмивал и им казвал, че щом епископите се прекланят сега пред него, защо и монасите не го правят[140]? Някои от по-смелите духом писали на императора, че „светът е загинал, бесовете танцуват в Църквата и народът умира без кръщение”[141]. Онези, които избирали едната или другата страна, често правели това едва след дълбоко допитване до сърцата си[142]. „Ние сме в общение с нашите отци”, станал лозунгът на онези, които отхвърляли стореното от „изменниците-клирици” в Халкидон [143]. Така разделението избухнало спонтанно из целия Изток.

За престижа и проницателността на Маркиан красноречиво говори фактът, че общественият ред бил възстановен за по-малко от две години. Макар императорът да бил считан за „нов асириец” от мнозина от монасите, дори и най-големите му противници му пожелавали „дълъг живот” и го молели само да „възвърне правилата на отците”[144]. Те се борели срещу изпратените в подкрепа на Ювенал Иерусалимски войници, за които знаели, че са римляни, и които смятали като равни на демоните[145], но в крайна сметка „волята на императора” била суверенна. Дори в Александрия „заплахите на император Маркиан предизвиквали страх”[146].

И така, освен в Константинопол, императорът трябвало да потуши преди всичко още две огнища на църковна борба – в Иерусалим и в Александрия.

1.3.1. Въстание в Иерусалим

Единството, демонстрирано от епископите на събора, не намерило отражение в провинциите след завръщането им по епархиите. Някои от тях, като Таласий Кесарийски и Ювенал Иерусалимски, са могли да „преклонят глава”,пред волята на императора, но не такъв бил случаят с монасите и народа.

Трайната народна присъда била изразена от Захарий Митилински през следващото столетие с думите, че „под претекст потушаване ереста на Евтихий Халкидон наложил и засилил ереста на Несторий, и чрез заместването на една ерес с друга разделил и смутил целия християнски свят”[147]. Масите реагирали спонтанно. Според тях Халкидон защитил „двете природи” на Несторий и не се опрял на Свещеното Писание[148], а учел, че този, който бил разпнат, не бил Бог, а човек. Говорело се, че евреите били зарадвани от новината[149]. Крайният резултат бил поредица от изблици на негодувание в Египет, Сирия и Мала Азия. Само някои влиятелни религиозни водачи като св. Симеон Стълпник в Сирия[150] и св. Евтимий Велики в неговия манастир, недалеч от Иерусалим[151], били готови да приемат, че Халкидон би могъл да бъде помирен с Никея.

Авторът д-р Александър Омарчевски

Повод за едно по-голямо движение против Халкидонския събор дали монасите от Иерусалим и околностите, чийто водач бил монах Теодосий[152]. Още преди завършването на събора той на място предизвикал големи безредици, а след това избързал да отиде в Палестина, за да съобщи, че отците се обявили в подкрепа на несторианството, като започнал демагогски да интригантства сред местните монаси против Халкидон[153]. Теодосий вероятно се присъединил към групата на Карос и Доротей[154], макар че неговото име не се споменава в деянията. Евагрий[155]твърди, че още в Халкидон той е предизвиквал безредици. Това бил същият монах Теодосий, който през 448 година, пристигайки от Антиохия, създал в Александрия настроения против Домн Антиохийски и Теодорит Кирски[156]. За него говори и Захарий Ритор, според когото той се борил „в продължение на дълги години за вярата” (тоест за монофизитството – скоби мои)[157]. В началото той живеел в един от египетските манастири, но, „уличèн тук в злодеяние срещу своя епископ, той бил изгонен от манастира. Когато оттам той пристигнал в Александрия, бил заловен от Диоскор и жестоко наказан с бой с пръчки като смутител и неспокоен човек, а след това, като злодей, бил развеждан на магаре из града”[158]. С появата на монофизитските спорове Теодосий преминал на страната на еретиците и станал един от най-дейните им главатари. В Иерусалим той спечелил доверието на вдовицата-императрица Евдокия и под нейно покровителство започнал да извършва насилия, в които дейно участие взели монасите Роман и Маркиан[159]. Едни от противниците на монофизитството те екзекутирали, други подлагали на изтезания, а някои лишавали от имущество[160]. Теодосий наредил да обезглавят Севириан, епископ на Скитопол, за това, че последният го обвинил в неправоверие и беззакония. По същия начин той заповядал да обезглавят и дякон Атанасий от храма „Св. Възкресение”, който го уличил в безбожие. Тялото му триумфално било влачено из улиците на града и след това захвърлено на кучетата. Заради насилията на Теодосий, Иерусалим, според буквалното описание на хрониста, приличал на завладян и опустошен от варварите град. С новината за предателството на Ювенал Иерусалимски и победата на несторианството в Халкидон Теодосий предизвикал ожесточен метеж сред монасите в Палестина.

Ювенал Иерусалимски, който дотогава винаги бил на страната на александрийците[161], едва бил стъпил на палестинска земя, когато монасите се стекли на тълпи към Кесария, за да искат обяснение от него. Те го смятали за предател, не само защото бил ревностен помощник на Диоскор на Разбойническия събор, но и заради това, че преди да отпътува за събора твърдо заявил пред множеството клирици: „Tomus Leonis е юдейски и идеите, които той съдържа, са тези на Симон Влъхва. Всеки, който го приема, заслужава да бъде причислен към юдеите”[162]. На практика обаче в Халкидон той участвал в съставянето и подкрепил ороса. Още по време на събора срещу него се разпространявала една подписка, която съдържала анатема на Лъв Римски и на Ювенал Иерусалимски[163]. Според Захарий Ритор, той извикал на монасите: „Quod scripsi, scripsi” („каквото писах, писах”)[164]. Тогава монасите му отговорили: „В такъв случай ние няма да те приемем, защото ти престъпи клетвите и обещанията си”. Наложило се със сила да бъде предотвратено нахлуването им в града, още повече, че част от населението застанало на тяхна страна[165]. Тъй като Ювенал Иерусалимски отказвал да отхвърли решенията от Халкидон, избухнали такива безредици, че той предпочел да избяга в столицата и да потърси защита от императора [166]. Заради насилията на Теодосий, Домн Антиохийски пък се отделил в пустинята. Тогава монофизитите избрали и ръкоположили Теодосий за Иерусалимски патриарх. Получавайки хиротонията и управлението на катедрата, той започнал произволно да ръкополага епископи и свещеници, като се стараел да подмени всички православни клирици и с монофизити. Така например Петър Ивериеца (409-488), който заменил кариерата си в императорския двор с монашеско уединение, на 7.VІІІ.452 година[167] бил ръкоположен за епископ на град Маюма в Газа[168], където египетското влияние било традиционно силно[169], а архимандрит Теодосий станал епископ на един друг, не точно обозначен град[170]. Единствена лаврата на св. Евтимий Велики останала незасегната от промените и около нея се концентрирала православната опозиция. Напразно узурпаторът Теодосий се опитвал да спечели св. Евтимий на своя страна. За да се избави от натрапничеството му, игуменът се оттеглил временно (до средата на 453 година) в пустинята Рува (Ρουβα), откъдето се завърнал едва след прогонването на монофизитите[171]. Управлението на Теодосий в Палестина продължило около две години. Император Маркиан, узнавайки за вълненията в тази провинция, изпратил войска със заповед той да бъде заловен. През 452 година бунтовниците се обърнали към императрица Пулхерия с обвинения за обезпокояването на манастирите им от военните подразделения, разквартирувани в тях след началото на вълненията. Отговорността за извършените престъпления те прехвърляли върху чужди елементи. Относно вярата си те не отказвали да осъдят Евтихий, но не признавали Халкидонския събор и Tomus Leonis[172].

С помощта на войската Ювенал отново встъпил в управление на иерусалимското паство[173] през 453 година, като доизживял дните си († 458 година) сред безмълвната ненавист на монасите. Поведението му било мотивирано от лична амбиция и затова летописците се отнасяли към него с презрението, което си заслужил[174].

След като бил свален, Теодосий избягал при епископ Макарий[175], който като архимандрит ръководел Синайския манастир, а поставените от него епископи, с изключение на Петър Ивериеца, който бил сродник на Пулхерия, били свалени[176]. Естествено и този път това не станало без насилия. В Наблус (библейския Сихем) монасите отказали да влязат в общение с Ювенал. По тази причина те били нападнати от войници и самаритяни, които ранили и убили мнозина[177]. Архимандритите Роман и Тимотей били заловени и затворени в Антиохия. Двамата водачи на антихалкидонската опозиция обаче не били единни в собствената си догматика. Тимотей бил подозиран от своите последователи в евтихианство. Като чул за това, Теодосий се опитал тайно да отиде в Антиохия, за да ги помири[178]. Но в околностите на град Сидон [179] той бил разкрит и заловен. Император Маркиан наредил да бъде доведен в Константинопол и затворен в манастира Диос[180]. В крайна сметка, след като бил осъден на заточение, Теодосий посъветвал и останалите опоненти на императора да отстъпят[181]. След смъртта на Маркиан през 457 година Теодосий бил освободен от император Лъв І, но починал няколко дни по-късно в Сикай[182].

Не само в Наблус монасите упорствали в съпротивата си срещу своя законен епископ. Според Vita Theognii монасите-сепаратисти (авторът Кирил Скитополски ги нарича апосхисти) завладели още около 455 година властта в иерусалимските манастири[183]. Така архимандрит Елпидий, игумен на манастира на авва Пасарион[184] в Иерусалим, който по-рано по поръчение на узурпатора Теодосий се опитвал да спечели св. Евтимий Велики на страната на въстаналите монаси, се завърнал на страната на Ювенал. Противно на него, приятелят му архимандрит Геронтий [185], който се грижел за манастирите Мелания на Елеонската планина, упорствал в своята опозиция срещу Ювенал Иерусалимски и Халкидонския символ[186]. Същото се отнасяло и за вече споменатия архимандрит Роман, който основал един манастир в Текуа[187]. При това положение до голяма промяна не довело и споменатото писмо на Ювенал и палестинския събор до презвитерите, архимандритите и монасите в Палестина[188]. В него определено се подчертава, че Никейският символ не е обезсилен в Халкидон и че формулираното в Ефес (431) изискване да не се прибавя или отнема нещо от Никейската вяра е напълно спазено. Монашеската опозиция обаче продължавала да упорства в съпротивата си, така че в крайна сметка Ювенал не виждал вече друг изход, освен да помоли императора да амнистира заточените „светии” (монаси), още повече, че с оглед на сушата и глада, които сполетели Палестина през петте години на заточението на „pater monachorum” Роман, населението постоянно се бунтувало срещу своя патриарх[189].

Палестина е един специфичен случай в развитието на целия монофизитски спор. Намирайки се между изцяло монофизитския Египет и прогресиращо ставащата такава Сирия, Палестина, след преодоляването на първите изблици на гняв срещу Ювенал Иерусалимски, клоняла стремително към лагера на халкидонистите[190]. За това съществували три основни причини:

1)статутът на патриаршията зависел от признаването на Халкидонския събор поне за каноничен и следователно настойчивото искане на египтяните за анатемосването му било неприемливо;

2)светите места въвличали Иерусалим в много по-пълно общуване със Запада и с императорския двор в Константинопол чрез постоянния поток от богати и набожни поклонници, което на свой ред привлякло струпването на голям брой монаси, пристигащи от всички части на Изтока. Многонационалният характер на палестинското монашество се явява като несигурен фактор в тази ситуация. През V и VІ век монашеските водачи там често не били местни хора. Самият св. Евтимий Велики произхождал от град Мелитина, близо до арменската граница. Лаврата, която той основал през 428 година, включвала неговите първи 12 ученика, сред които били Домн, бъдещ Антиохийски патриарх, трима братя кападокийци, образовани в Сирия, четирима мелитинци, трима пустиножители от Синай и само един палестинец, презвитер от град Скитопол[191]. През VІ век пък един от най-известните палестински монаси е бил Леонтий Византийски[192]. Тези мъже можели да приемат египетския пример на благочестие, но били склонни да съдят за интелектуалните спорове според своите разбирания: Евтимий поддържал Халкидон, докато Петър Ивериеца, един друг чужденец, спадал към противниците на събора;

3)много хора от провинциалното неселение си оставали самаритяни или юдеи, тоест отявлени противници на християнството, и били готови да отстояват своята идентичност всеки път, когато им се предоставял изгоден случай. Самаритяните участвали в групата на монасите, враждебно настроени към Ювенал Иерусалимски през 453 година, после въстанали при Зинон и отново при Юстиниан[193]. През VІ век историкът Прокопий, свидетелствайки за своите преживявания в родната си Кесария, описва как голямото множество от населението приемало християнството, за да избегне проблеми, свързани със закона, но при сгоден случай то мигновено преминавало към манихеите или многобожниците, както ги наричали. Затова в Палестина, по една или друга причина, религиозните етикети понякога означавали и антиимператорски чувства и настроения[194]. В този случай манихеите са може би монофизити[195]. Въпреки техния брой, лаврите си оставали в известна степен изолирани гръцко-говорящи територии, по-тясно обвързани с външния и прохалкидонски настроен свят, представен на Светите места, отколкото с каквато и да била форма на провинциално благочестие.Тяхната сигурност и дори съществуването им зависели от Константинопол[196].

Ситуацията, която последвала завръщането на Ювенал Иерусалимски през 453 година, богато илюстрира действащите противоположни течения в Палестина. Ключовата личност там, освен патриарха, била вдовицата на император Теодосий ІІ – Евдокия, която от 443 година се била установила в околностите на Иерусалим и се изявявала като поетеса и страстна покровителка на изкуствата и строителството, както и убедена привърженичка на учението на св. Кирил[197]. Там също бил и Петър Ивериеца. За цяло едно поколение манастирът на Петър, разположен във вътрешността около Маюма, бил основен център на антихалкидонската съпротива в Палестина. Измежду тези, които се вдъхновявали от манастира, „пълен със свети мъже, които носели кръста”, е бил и един млад знатен мъж от Писидия на име Севир (роден около 465 година), бъдещ патриарх на Антиохия.

Каузата на Петър обаче била кауза на малцинството. Отначало Евдокия горещо подкрепяла него, а и други монашески лидери както Роман, който бил противник на Ювенал Иерусалимски, но през 455 година отдалечени политически събития довели до промяна на ситуацията. Кралят на вандалите Гейзерик завладял Рим, където се намирала дъщерята на Евдокия на име Лициния Евдоксия заедно с двете си дъщери. Евдокия се обърнала за помощ към роднините си в Константинопол. Те ѝ обещали подкрепа[198], но при условие, че се помири с Ювенал[199]. Преди това тя била получила писма в същия смисъл от св. Симеон Стълпник, св. Евтимий Велики и неуморимия папа Лъв І[200]. Евдокия отстъпила и общението ѝ с Ювенал Иерусалимски било възстановено, въпреки че продължила да поддържа игумена Роман чак до смъртта си през 460 година. Така Палестина приела халкидонизма, а Петър Ивериецът се оттеглил в Египет[201].

Следва…(виж тук).

____________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[129]. Zacharias Rhetor, op. cit., IІІ, cap. 1, (ed. Brooks), p. 105. Там Захарий твърди, че друг противник на вероопределението – Амфилохий, епископ на Сиде, е бил заплашен с насилие от архидякон Аеций и принуден да подпише. Същият се изказал в полза на Тимотей Елур в проведената от император Лъв анкета през 457 г.

[130].  Mansi, op. cit., vol. VII, cols. 132; 169; ACO II 1, 2, p. 140; 155. Пулхерия била наречена „новата Елена”.

[131].  Mansi, Ibid., col. 177; ACO II 1, 2, p. 158.

[132].  4-то правило. Ясно е, че сам Маркиан е предложил първоначалната редакция на канона; вж. Mansi, VII, col. 173; ACO II 1, 2, p. 156-157. Епископите прибавили думите: „Епископът на града трябва да упражнява надзор върху манастирите”, ср. Bright, W., Notes on the Canons.

[133].  Ср. Leo, Ep. 118.

[134].  Вж. Zacharias Rhetor, op. cit., IV, cap. 5, където авторът прави интересен анализ на причините, поради които Анатолий внушил съдържанието на въпросника до епископите през 457 година, ср. Frend, W. C. H., The Rise of the Monophysite Movement, 161-162.

[135].  Вж. Dvornik, F., The Idea Of Apostolicity in Byzantium, p. 93.

[136].  Johannes Ephesinus, HE, II, cap. 37; 47 ги отнася към периода след Халкидон. Сp. също Bareille, G., Diakrinomenes. – In: DTC 7, cols. 732-733.

[137].  Пълният текст, издаден в РО, 8, 1 (ed. F. Nau), и в съкратена форма в Michael the Syrian, Chronica, VIII, cap. 11-12. За кариерата на Йоан, който наследил Петър Ивериеца като епископ на Маюма през 488 година, вж. Schwartz, Ed., Rufus, ein monophysitischer Schriftsteller, Heidelberg, 1912.

[138].  Plerophoria, 27.

[139].  Ibid., 21; 22 (видения на Пампрепий).

[140].  Ibid., 9.

[141]. Michael the Syrian, Chronica, VIII, cap. 12.

[142]. Както и самият Петър Ивериеца. Нужно му било видение, за да бъде напълно убеден, че Халкидон е заблуда, ср. Vita Petri Iberi (ed. Raabe), p. 55. Неговото дълбоко колебание, преди да приеме ръкоположение от Теодосий, в своята самокритичност също може да бъде символизирано като „еретическо”, ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 4.

[143]. Plerophoria, 62, цит. от Michael the Syrian, Chronica, VIII, cap. 11. За Халкидон като „време на отстъпление” вж. Vita Petri Iberi, р. 52.

[144]. Michael the Syrian, Chronica, VIII, cap. 12.

[145]. Plerophoria, 4. За сравнението на войниците с „римляни”, вж. също Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 2.

[146]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 11.

[147]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 1.

[148]. Вж. Kyrill von Skythopolis, Vita Euthymii, (ed. Schwartz), 41-42. Ср. също присъдата на Тимотей Елур, изложена в съчинението му „Против Халкидон” (fragmenta, ed. Nau), 226-236, и в по-популярна форма Johannes Rufus, Plerophoria, 59.

[149]. Вж. писмото, за което се твърди, че е написано от евреи и изпратено на Маркиан, възпроизведено в Michael the Syrian, Chronica, VIII, cap. 12: „До милостивия император Маркиан от еврейския народ. Дълго време ние бяхме смятани, като че ли нашите предци са разпнали Бог, а не човек. Откакто се събра съборът в Халкидон и показа, че този, който е бил разпнат, е бил човек, а не Бог, ние молим да бъдем оневинени за тази грешка, а нашите синагоги да ни бъдат върнати”.

[150]. Позицията на Симеон може би е била някак неопределена. Evagrius, op. cit., II, cap. 10, цитира писмата, които Симеон изпратил до император Лъв І в отговор на втората Енциклика през 457 година, с които приемал Халкидон и съветвал императрица Евдокия да стори същото; но пък Иоан Ефески, цитиран от Dionisius von Tell-Mahre (ed. Nau), p. 458, го изкарва, най-малко поне в началото, противник на събора. Че монофизитите силно са желаели да го имат на своя страна, е ясно от Michael the Syrian, Chronica, VIII, cap. 12. Те се опитвали да му припишат фалшифицирано писмо против Халкидон. За стълпниците въобще вж. Delehaye, H., Les Saints Stylites.

[151]. Kyrill von Skythopolis, Vita Euthymii, cap. 27, (ed. Schwartz), 41-43.

[152]. Ср. Bacht, H., Chalkedon II, 244-255. Подробно за Теодосий съобщава сам императорът в писмото си до Макарий, игумен на Синайския манастирл – In: ACO II, 1, 3, № 29, 131-132.

[153]. Ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 3; Kyrill von Skythopolis, Vita Euthymii, cap. 27, р. 41; Festugière, Les moines d’Orient III, 1, 95-96. Devreesse, R., Les premières années du monophysisme, p. 257, смята, че самият Евтихий е избягал в Иерусалим и е бил подстрекател на избухналото там въстание против Халкидонския събор. Ср. Bacht, H. – In: Chalkedon II, 244-246; Honigmann, E., Juvenal of Jerusalem, 249-251. Това бягство обаче не е било осъществено, ср. Grillmeier, A., Eine Flucht des Eutyches nach Jerusalem?, 645-653. Забележката в творбата на дякон Пелагий за презвитер Исихий, ср. Duchesne, L. Histoire ancienne de l’Eglise, t. 3, 345-351, свидетелства единствено за това, че Евтихий е минал през Иерусалим на път за заточението си; Bardy, G., – In: Fliche-Martin, Histoire de l’Eglise 4, p. 277, 2.

[154]. Ср. Leo, Ep. ad Marcianum. – In:ACO II 4, p. 95, 20-26.

[155]. Evagrius, op. cit., II, cap. 5; ср. също Vita Petri Iberi (ed. R. Raabe), p. 53, на когото тук вероятно се позавава Евагрий.

[156]. Flemming, J., Ephes. Syn. 449, S. 131, 33; Honigmann, E., Juvenal, p. 249.

[157]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 3.

[158]. Курганов, пос. съч., 175-176.

[159]. За съдбите на тези двама предводители на монасите ср. Vailhé, S., Les monastères de la Palestine, 195-198; 273. Първоначално и двамата били монаси в манастира на авва Пасарион в Иерусалим, но го напуснали в знак на протест срещу Халкидон. Впоследствие Маркиан възприел едно по-положително отношение към събора, докато Роман останал убеден монофизит (апосхист). Vita Petri Iberi (ed. Raabe), p. 53, споменава само „игумена на монасите Роман” като водач на тази опозиция. Kyrill von Skythopolis, Vita Euthymii, 27, 42-45 споменава и още други монаси, които се били изкушили от Теодосий, като Елпидий, най-младия от великия манастир на авва Пасарион, който заедно с Геронтий ходили при св. Евтимий като пратеници на узурпатора, както и ликиецът Герасим, който обаче бил вразумен от светеца и се върнал в Православието.

[160]. Ср. Посланията на император Маркиан: до архимандритите в Елия. – In: ACO II 1, 3, p. 125; до епископ Макарий от планината Синай, ibid., p. 132; и до събора в Палестина, ibid., p. 133.

[161].  На ІІІ Вселенски събор Ювенал бил смятан за втория водач на кириловата партия. През 449 година той облагодетелствал Евтихий; заедно с Диоскор и Таласий е бил един от водачите на Разбойническия събор. На 8 август 449 година, измежду 113 епископи, той първи гласувал за реабилитиране на Евтихий, като дори го нарекъл „изцяло православен” (orthodoxotaton, ср. АСО ІІ, 1, 1, р. 182). Ювенал гласувал с Диоскор за свалянето на Флавиан и Евсевий Дорилейски (ibid., p. 192), а също и на Ива Едески и Теодорит Кирски, ср. Honigmann, E., Juvenal, p. 237. През 449 г. той имал вече 27 години патриаршески стаж, Диоскор – 5 години, а папа Лъв – 9 години. За кратко време Ювенал успял да разшири юрисдикцията си върху още три провинции: Финикия І и ІІ и Арабия (до 451 г.). Преди отпътуването си за Халкидон той все още отказвал да подпише Tomus Leonis (ibid., p. 240). Лъв реагирал с множество писма до Анатолий Константинополски. В Leo, Ep. 85. – In: ACO II 4, p. 44, се казва: „На него (Разбойническия събор – ск. м.) Диоскор показал своята зла воля, а пък Ювенал своята неопитност”. Една тежка присъда за епископ с толкова дълъг стаж! Тази неопитност напомня за присъдата на Лъв І над Евтихий. – In: ACO II 2, 1, p. 24; ср. Hohigmann, E., op. cit., p. 240, 26. На Халкидонския събор Ювенал и Диоскор били в началото главните обвиняеми заради събора от 449 година. Заедно с Таласий и другите обвиняеми той подчертал, че там е играл само второстепенна роля. След като Таласий и Евстатий Беритски осъдили вероизложението от 449 година и признали Флавиан за православен, накрая и Ювенал се разграничил от Диоскор заедно с всички палестински, илирийски и 4 египетски епископи; само 6 египетски епископи окончателно останали със сваления си патриарх, ср. Perrone, L., La chiesa di Palestina, p. 90.

[162]. Vita Petri Iberi (ed. Raabe), p. 53; ср. Zacharias Rhetor, op. cit., III., cap. 3; Plerophoria, 25.

[163]. Тя се съдържа в монофизитските текстове, които F. Nau издава на база сирийски ръкописи. – In: PO, 13, 237-238: „Аз, Анастасий, презвитер от Иерусалим, налагам анатема на безбожния символ, който произхожда от безбожния събор, който сега е свикан в Халкидон, на базата на неговите безбожни и чужди учения, които противоречат на апостолската вяра, както и на тези, които заседават на него, както и на тези, които се придържат към него или го подпишат и там (на събора – ск. м.) вземат участие, (аз анатемосвам – скоби мои) също и безбожното писмо на Лъв, епископа на Рим, и ученията, които то съдържа; и те също са чужди на католическата вяра, както и ренегата Ювенал, защото той подкрепи и подписа тези (учения – скоби мои); (аз анатемосвам – ск. м.) също и всички онези, които са в общение с него и мислят като него, както и ръкоположенията, които той е извършил след изпадането си в грях. Аз анатемосвам всеки, който признае за епископ Ювенал, заради неговите разбирания за Бога. Без да съм бил принуден, подписах това със собствената си ръка”. Тази формулировка действително произхожда от времето на Ювенал, тъй като в този си вид едва ли би имала някакъв смисъл след смъртта му. Презвитер Анастасий е споменат, според Honigmann, E., op. cit., p. 251, 24, в Kyrill von Skythopolis, Vita Euthymii, cap. 30 (ed. Schwartz), p. 49; по-късно той станал Иерусалимски патриарх (458-478).

[164]. Zacharias Rhetor, op. cit., III, cap. 3.

[165]. Plerophoria, 10; Vita Petri Iberi (ed. Raabe), 53-54.

[166]. Bardy, G. – In: Fliche-Martin, Histoire de’l Eglise, Vol. 4, 276-277.

[167]. Ср. Frend, W. C. H., The Rise of…, p. 149.

[168]. Vita Petri Iberi (ed. Raabe), p. 56; Evagrius, op. cit., II, cap. 5.

[169]. Zacharias Rhetor, op. cit., II, cap. 4. За египетските контакти с Маюма и тяхното влияние за християнизирането на района вж. Marcus Diakonos, Vita Porphyrii, cap. 58. За ръкоположението на Теодосий вж. Kyrill von Skythopolis, Vita Euthymii, p. 42; Johannes Rufus, Vita Petri Iberi (ed., Raabe), p. 54.

[170]. Johannes Rufus, De commemoratione… (ed. Brooks), 151-153.

[171]. Kyrill von Skythopolis, Vita Euthymii, p. 42; Vailhé, Saint Euthyme le Grand, p. 298.

[172]. Писмото не е запазено; неговото съдържание обаче би могло да бъде реконструирано от отговора на императора. – In: ACO II 1, 3, p. 125, 4; ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Euthymii, p. 47-49; Genier, R., Euthyme, 198-200.

[173]. Evagrius, op. cit., II, cap. 4; Theophanes, op. cit., 165-166.

[174]. Zacharias Rhetor, op. cit., ІII, cap. 3; ср. Plerophoria, 17-19.

[175]. АСО ІІ 1, 3, № 29, 131-132. Към това писмо е присъединено и писмото на императрица Пулхерия до Васа, игумения на един от женските манастири в Иерусалим, в което я предупреждава за заблудите на Теодосий. – In: ACO II, 1, 3, № 31, p. 135; относно Васа ср. и Kyrill von Skythopolis, Vita Euthymii, p. 49, 20-22.

[176]. Петър обаче доброволно отишъл на заточение уж по откровение свише, ср. Zacharias Rhetor, op. cit., ІII, cap. 7. Във Vita Petri Iberi, p. 53 не се споменава нищо по този въпрос.

[177]. Според Zacharias Rhetor, op. cit., ІII, cap. 5;

[178]. Johannes Rufus, De Commemoratione… (ed. Brooks), cap. 15, от когото произлизат тези съобщeния, добавя, че някои посочват като причина за това пътуване намерението на Теодосий да предпази Симеон Стълпник от заблужденията на Теодорит Кирски; ср. Vita Petri Iberi (ed. Raabe), p. 62, 4.

[179]. Ср. Zacharias Rhetor, op. cit., ІII, cap. 9.

[180]. Johannes Rufus, De Commemoratione, cap. 16, нарича архимандритите от този манастир „много ревностни за губителното учение и защитници на Халкидонския събор”.

[181]. Vita Petri Iberi (ed. Raabe), p. 58: „императорът издал срещу него това, което се нарича forma. В това време всички те отстъпили и се оттеглили, защото такава беше препоръката на патриарх Теодосий…”

[182].   Johannes Rufus, De Commemoratione, cap. 15-16. Според Vita Petri Iberi (ed. Raabe), p. 62, 4, Теодосий починал още докато Маркиан бил жив.

[183]. Kyrill von Skythopolis, Vita Theognii, 24, 115-117.

[184]. Кирил Скитополски, Житие на преподобния наш отец свети Сава Освещени, С., 1998, с. 7.

[185]. Известен е като (вероятен) автор на Vita der juengerer Melania.

[186]. Kyrill von Skythopolis, Vita Euthymii, 49, 7-10; по негово време Елпидий е бил въздигнат от Ювенал за „pater monachorum”, ibid., p. 363.

[187]. Ср. Vailhé, S., Les monastéres de la Palestine, 195-196.

[188]. Ad reverentissimos presbyteros et archimandritas et religuos monachos Palaestinae provinciae sub eius diocese constitutos. – In: ACO II 5, p. 9.

[189]. Johannes Rufus, De Commemoratione, 25, 17-18.

[190]. Нейните патриарси били грубо третирани от антихалкидонските писатели. Петър Иерусалимски е описан в ранните години от управлението на Юстиниан като „безхарактерен и променящ се с всеки сезон”, ср. Michael the Syrian, Chronica, IX, cap. 23, p. 199, а Севир не харесвал патриарх Илия по същите съображения, ср. Severus, Selected Letters (ed. Brooks), I, Ep. 42, p. 119.

[191]. Kyrill von Skythopolis, Vita Euthymii, cap. 8. За учениците на св. Евтимий в неговата лавра, ibid.; ср. и Chitty, D., The Desert a City, p. 85.

[192]. Оригенист, ср. Schwartz, Ed., Kyrill von Skythopolis, p. 388.

[193]. Michael the Syrian, Chronica, IX, cap. 6, p. 148, казва, че самаритяните дори си поставили свой собствен цар, на име Юст, и смята, че „римляните в Палестина” просто образували една общност наред с останалите такива. За въстанието на самаритяните през управлението на Юстиниан при което епископът на град Неаполис е споменат сред жертвите, вж. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 172.

[194]. Procopius, Anecdota XI, vol. 3, cap. 26, с препратка за въстанието на самаритяните под ръководството на Сабар. За твърдението, че от самаритяните се очаквало да бъдат врагове на християните, вж. ibid., р. ХХVІІ.

[195]. Вж. по-долу.

[196]. Несигурната позиция на християнството в Палестина през VІ век се потвърждава и от Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 172.Той говори за „малцина на брой и угнетявани християни в Палестина” и за признателността им към Юстиниан.

[197]. Тя била първата от византийските императрици-писателки. Речта ѝ в Антиохия била толкова дълго аплодирана, че гражданите решили да поставят статуя в нейна чест. Тя описвала живота на светците в омировски стил, ср. Beck, H. G., Eudocia. – In: RAC 6, col. 847.

[198]. Това не помогнало особено на Лициния Евдоксия и едната ѝ дъщеря – Плацидия, които до 462 година не били върнати на Константинопол, докато другата ѝ дъщеря – Евдокия, била омъжена за наследника на Гейзерик – Хунерик.

[199]. Основните моменти в тази история са предадени от Kyrill von Skythopolis, Vita Euthymii, p. 47; Nicephorus Callistus, HE, XV, cap. 13.

[200]. Ср. Leo, Ep. 123 от 15 юни 453 година, придружено и от писма от нейни роднини в Италия.

[201]. Vita Petri Iberi (ed. Raabe), p. 59. Постъпвайки по този начин, той скъсал връзките си с двора, ср. Michael the Syrian, Chronica, VІІІ, cap. 12, p. 90.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7r