Архимандрит  Захария (Захару)

Десет дни след Възнесението Господне, като знак на помирението между Бога и човека, на Петдесетница се проявяват даровете на Светия Дух. Но един от тези дарове – дарът на говореното на езици е различен. Труден е за разбиране и една от причините за това е, че изчезва към края на живота на св. апостол Павел. Освен това от по-късните му послания, в които той го поставя накрая в списъка на даровете на Светия Дух, ясно се вижда, че значението на този дар е отслабнало. Как трябва да се разбира това?

Знаем, че дарът за говорене на езици (glossolalia)[1] бе даден на зараждащата се Църква с конкретна цел. Старият Израил бе свикнал да се покланя и моли по един до голяма степен външен начин и, когато Дух Свети слиза в деня на Петдесетница, Той иска това да се промени. Намерението Му следователно е да научи хората да се молят в духа, в „скрития човек на сърцето” (1 Петр. 3:4). В деня на Петдесетница виждаме как хората възхваляват великите дела Божии, като започват да говорят чужди езици. Скоро този дар се разпространява широко, защото Бог иска Неговите думи да достигнат до краищата на света (Римл. 10:18) и новата вяра да донесе спасение за всички народи. С благоволението на Светия Дух мнозина биват насърчавани да говорят на езици. Онези, които се молят на езици, са щастливи, понеже са сигурни в едно: Бог е „преломяван сред тях” и е техен съработник.

И все пак този дар започва бавно да изчезва, защото постепенно престава да бъде полезен или помощник в обучението на Тялото[2]. Често се случва възхвалата и думите, произнасяни при глосолалия, да не бъдат разбрани от Тялото и това изисква помощта на вдъхновен от Светия Дух преводач. И макар някои от верните да продължавали да използват своя дар за говорене на езици, в един момент става ясно, че молитвата на слушащите е престанала да получава същото вдъхновение, както в дните и годините непосредствено след Петдесетница. Поради това св. апостол Павел казва: „Ще се моля с дух, ще се моля и с ум: ще пея с дух, ще пея и с ум” (1 Коринтяни 14:15). Така той разграничава молитвата в духа (πνεύμα) от молитвата в ума (νοῦς), като идентифицира първата с молитвата на чужди езици. Един стих преди това той казва: „Защото, ако се моля на непознат език, духът ми се моли, умът ми обаче остава безплоден” (1 Коринтяни 14:14).

Вярно е, че за апостол Павел духът и умът са почти идентични: понякога той казва, че висшата цел на християнството е обновяването на духа, а на други места – на ума. И все пак, в опита си да разгранича двете, ще кажа, че духът присъства в ума като нещо по-висше, по-дълбоко от самия ум и се разкрива чрез ума – така, както можем да кажем, че душата се открива чрез емоциите.

Когато обаче апостолът казва „ще се моля с дух, ще се моля и с ум: ще пея с дух, ще пея и с ум”, трябва да признаем, че се проявява определено противопоставяне. Молитвата с дух се идентифицира с молитвата на езици, където човешкият дух съзнава нахлуването на Бога в неговия живот. Нещо повече, имало е време, когато благодатта, която е учила хората да служат на Бога „в дух и истина” (Иоан 4:2) – с тяхната вътрешна същност – е била в такова изобилие, че е преливала в потока на ентусиазма. При тази вид молитва най-висшата същност на човешкото същество се вдъхновява от Бога, като получава Неговата енергия. Тогава човек се предава на диханието на Светия Дух, Който „духа, където иска” (Иоан 3:8), и Духът действа с „неизказани въздишки” (Римл. 8:26) в тези, в които обитава, понякога с думи отвъд разбирането на психологичния човек.

За разлика от този вид молитва, при молитвата на ума умът се издига към Бога в благочестиви мисли и благочестиво желание. Такава молитва се характеризира със свято покаяние или радост, но тя не може да се превърне в голям тласък и безгранична духовна екзалтация като току-що описаната при глосолалията. Човекът, който се моли в ума си, упражнява и определен контрол: той е в състояние да насочва своите мисли, желания и чувства. Неговите духовни способности действат обичайно, в характерната последователност; молитвата и славословията му се произнасят по съвсем разбираем начин и могат да провокират слушателите да участват в богослужението. Разбира се, сърцето участва в този вид молитва на ума, но определено липсва пълната отдаденост на диханието на Дух Свети. Апостол Павел препоръчва и двата вида молитва.

Той съветва да не се използва само едната, изключвайки другата, и предполага, че от време на време за едни може да бъде по-добре да се молят на езици, докато за други да се молят с ума.

Когато се молим в духа, ние се молим за себе си и за Бога, но когато се молим в ума, ние се молим не само за Бога и за себе си, но и за назидание на нашите ближни, и, следователно, за останалата част от Тялото. Изненадващо е обаче да видим, че св. апостол Павел показва определено предпочитание към молитвата на ума, която е свободно действие на човешкия дух, а не към молитва на духа, която е чист дар на Светия Дух. Неговото предпочитание обаче изцяло съответства с останалата част от Посланието до коринтяните. Например, той казва още, че истинският пророк ще контролира духа си: „И пророчески духове се покоряват на пророци” (1 Коринтяни 14:32). Пълното отдаване на глосолалията е свързано обаче с определена загуба на контрол: тя е един вид експлозия на благодат и радост, и докато ние сме напълно наясно, че Бог е в нас, по някакъв начин отделяме себе си от всяко внимание към нашите братя, членове на Тялото. Мнозина в ранната Църква са били надарени с дара на глосолалията, но с времето този дар става рядък. Проблемът не е сложен: когато някой е говорел на езици, той несъзнателно е отнемал духовното пространство на цялото паство, което не би извлекло никаква полза от този дар.

Най-доброто обяснение за Божия дар на езиците в ранната Църква се крие в необходимостта от научаването на новообърналите се християни да се молят в сърцето си, а не само външно, както вероятно са били свикнали да правят. Но Църквата скоро открива и един по-дълбок начин за обучаване на сърцето, в стремежа да се култивира вътрешният човек. Църквата открива призоваването на Името на Нашия Господ Иисус Христос и лека-полека молитвата на сърцето[3] заменя дара на глосолалията. Иисусовата молитва е начин да се молим в дух, без да губим какъвто и да е контрол над духа и, следователно, без да рискуваме да узурпираме пространството на другите членове на Тялото Христово (Всичко, което правим в Църквата, трябва да става по начин, зачитащ духовното пространство на нашите събратя. Когато учих богословие в Париж, научих от моите стари професори, че понякога, по време на Светата Божествена литургия, свещеникът може да вдигне ръце, но също така, че има неписано правило, което казва, че не бива да ги издига над нивото на ушите си. По същия начин трябва да постъпва с Евангелието и кадилницата, или когато казва Светинята е за светите. Да се старае в движенията му да няма преувеличение. Да бъде скромен и дискретен, така че неговото поведение да не привлича вниманието на другите).

В заключение, да говорим езици или да се молим в духа означава наистина да потопим ума си в морето на Светия Дух. Но самият апостол предпочита да ни издърпа към брега, така че да се избегне дори малката възможност за разстройване на Тялото на Църквата и ни казва, че всичко се прави, за да се назидават вярващите.

Засега най-добър възможен подход към феномена на глосолалията в наши дни – по начина, по който нашата Традиция ни учи да я разбираме – е, без да осъждаме или критикуваме, да помислим, че ако хората са възпрепятствани да служат Богу със своите сърца, Бог може да ги надари отново с дара на говорене на езици. Фактът, че този дар се появява днес, в модерни времена, когато пътят на сърцето е забравен или непознат, насочва към една единствена цел. Ясно е, че Духът Божи копнее да заведе всички хора у дома, в Църквата, да ги постави в Тялото и ги наставлява в тази благородна форма на служението, практикувана от християните в продължение на толкова много векове, за да могат сърцата им още веднъж да се облагородят чрез призоваване името на нашия Господ Иисус Христос. И ние знаем, че който приеме името Му, приема и спасението, защото „под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим” (Деяния апостолски 4:12). Ако този дар наистина е бил даден временно на някои, може би би им позволил да открият истинската, непрекъсна традиция на Църквата, на молитвата на сърцето – най-сигурната и смирена назидателна молитва, вдъхновение и спасение за човека. Чрез нея ние получаваме най-големия от всички дарове на Светия Дух, който изцелява природата ни и я оздравява, „упътва ни на всяка истина” (Иоан 16:13). Този дар ще позволи да носим пълнотата на божествената любов. И никога няма да отживее предназначението си – всъщност, ще ни придружава и отвъд смъртта.

Важно е да разберем феномена на глосолалията и да не бъдем съблазнявани от него. Нека преди всичко бъдем снизходителни към тези, които вярват, че са имали този дар, и внимателно да им посочим, че това е само началото на нещо далеч по-голямо, което ще ги отведе до сърцето на традицията.

Целта е да се евангелизират хора и по пътя към тази цел няма да ги отблъскваме или отхвърляме като „еретици”. По-скоро ще се опитаме да намерим положителния елемент и да го използваме, за да ги доведем до пълнотата на истината, тъй както св. Павел постъпи в обръщението си към атиняните. Той използва „незнайния Бог” (Деяния апостолски 17:23), за да ги доведе до единия, истински Бог, до знайния и възлюбен Бог.

Въпроси и отговори

Въпрос 1: Каква е връзката между езика[4]  и говоренето на езици на Петдесетница, когато Дух Свети слиза над апостолите?

Отговор 1: На Петдесетница апостолите говорят различни езици. Там има парти, мидяни, еламци и така нататък и тези, които получават дара, започват да говорят на тези езици, но в екзалтацията си те говорят и на непознати езици. Апостол Павел казва, че самите те не разбират какво говорят и е необходимо някой друг да тълкува. Каква е обаче ползата от това? Те самите знаят, че се покланят на Бога, но това не принася полза на останалите. Разбира се, има случаи в историята на Църквата, когато свети хора са получавали този дар и са били в състояние да комуникират чрез него. Когато, например, се срещат св. Василий Велики и св. Ефрем Сирин нито един от двамата не знае езика на другия, но успяват да общуват и да се разберат помежду си.

Въпрос 2: Днес в Америка, сред петдесетниците и харизматиците, битува мнение, че говоренето на езици е таен молитвен език, даруван им от Бога, чрез Светия Дух, за да не може дяволът да „вземе”[5] молитвите им. Как бихте коментирали това?

Отговор 2: Възможно е това, което тези хора чувстват, да е реално, но онова, което казват, е погрешно. Понякога хората не разбират през какво преминават. Може би те действително са получили докосване от Духа, защото Бог гледа сърцето на човека, но когато започнат да говорят, правят грешки, защото не разполагат с ключ за тълкуване на опита си, а този ключ е Преданието. Често на Запад съм виждал хора с големи дарования. Помня как, когато един пастор, в градче на юг от Лондон, говореше, имах чувството, че от устата му тече мед. Имах възможността да слушам записи на негови проповеди. Имаше необикновен дар и поглед върху Писанието. С лекота съчетаваше примери от различни части на Писанието, използваше един пасаж, за да говори върху друг и беше такова удоволствие и радост да го слушам. Имаше този дар за определено време в своята евангелска енория, но неочаквано една мисъл влезе в него – че трябва да излезе навън и да проповядва словото Господне на целия свят.

За съжаление, той нямаше отправна точка в своята църква, тоест някой, който да може да различи волята Господня за него и му каже: „Не, Бог ви постави на това място. Стойте тук! Изглежда, че Дух Свети сам свидетелства, чрез харизмата, която ви е дал, че това е вашето място”. Както и да е, той прегърна идеята, че трябва да проповядва словото Господне на целия свят и след няколко години чух, че бил в Швейцария, че бил изпаднал в голяма депресия и дори нямал желание да отслужва Господнята вечеря. За това молил някой лаик, докато той седял сломен и сам в ъгъла. Мисля, че този човек имаше този велик дар за определено време, но нямаше Традиция, която да го зареди и укрепи и му помогне да различи пътя на спасението и Духа. И, съвсем естествено, когато моментът на изпитанието дойде, той загуби. Проблемът, с който се сблъскват тези хора е, че нямат ръководството на Църквата, а това е така понеже нямат Предание. Има личности, които понякога поради голямата си лична любов към Бога и Писанието са заредени с ентусиазъм и успяват да направят много неща, но всичко се срутва така лесно, защото нямат съд, в който да сложат и съхранят благодатта, която са получили. За нас такъв съсъд се явява Църквата, заедно с Преданието – транспортното средство, което ни носи. Аз не презирам тези хора, много от тях са талантливи, но са жертви на собствените си предания. Няма постоянство в тях, защото нямат представа за Църквата в смисъла, в който я имаме ние. Често нашият манастир се посещава от англикански свещеници и те непрекъснато ни казват: „Само вие православните имате непрекъсната Традиция”. Те обаче не казват нищо повече, не отиват по-далеч и аз, разбира се, мълча. Какво мога да кажа?

Въпрос 3: Преди години чух един теологумен за дара на говоренето на езици. Бих искал да чуя Вашия отзив. Според това мнение, първоначалният дар е продължение на Петдесетницата и ставало дума за говорене на човешки езици, но когато Евангелието било проповядвано на всички езици, дарът приключил, защото вече нямало нужда от него.

Отговор 3: Да, това мнение предполага идеята, че дарът на глосолалията има за цел да благослови всички наши езици. Мисля, че съм чел нещо подобно у св. Иоан Златоуст, но не помня точно къде. Както и да е, всеки който има опита от истинската Традиция на Православната църква не иска нищо повече, не му липсва нищо. Всички съвременни християнски деноминации отразяват някои аспекти от нашето Предание. Те се наричат евангелски, но със сигурност ние сме евангелски също, дори може би много повече, отколкото те.

Кратък коментар: Преди много години срещнах православен свещеник, превел цялата си енория през нещото, наречено говорене на езици, след което в крайна сметка отново я извадил от това състояние. Един мъж, който се обърнал към православието, отишъл при него и му казал: „Знаеш ли, че аз говоря на езици редовно”. Свещеникът го помолил да направи следното: „Следващия път, когато говориш на езици, направи кръстен знак на устата си и виж, какво ще стане”. Човекът направил това и когато си спомнил тази случка осъзнал, че повече от месец не бил говорил нито веднъж на езици. Решил да говори езици отново, но преди това пак направил кръстен знак на устата си. Година по-късно осъзнал, че не бил говорил нито веднъж през годината на езици. След това решил да опита трети път да говори езици и отново преди това направил кръстен знак на устата си. Никога повече, до края на живота си не проговорил на езици.

Въпрос 4: В духовните спомени на стареца Порфирий, Наранен от Любовта, беше описано, как той е получил дара на Светия Дух да вижда ясно нещата. Той се молел в притвора на храма, когато един стар отшелник дошъл в църквата. Мислейки, че е сам в храма, отшелникът скръстил ръце и започнал да издава звуци, които могат да бъдат описани като глосолалия – в този момент той сияел в Божествената светлина. От този момент старецът Порфирий смяташе, че този дар – да вижда ясно нещата – е свързан с молитвата на стария отшелник. Така че процесът на получаване на дара е много скрит и таен. Въпросът ми е, има ли други подобни примери, които можем да намерим в нашата Традиция?

Отговор 4: Всеки от нас повече или по-малко знае нещо за дара на говоренето на езици или за молитвата с дух. Когато сме сами в нашия дом, в стаята си, ние се молим по начин, по който не можем да се молим в църквата, пред другите.

Можем да оставим себе си да бъдем потопени в Духа на Бога и да Му говорим по свободен начин. Можем да Му кажем: „Господи, аз ти благодаря, че Твоите дела са Твои дела и няма подобен на Тебе” или „Господи, по-добре да не живея дори и един ден на земята, отколкото да остана без Твоята любов”. Когато Духът ни носи по този начин, ние произнасяме молитви, които са много лични и чувстваме силата на Светия Дух, но същевременно не бихме могли да се молим по същия начин заедно с нашите братя. Ето защо в храма се чете в един неутрален тон, така че другите, които са там, да слушат това четиво, ако желаят, или ако предпочитат, те могат да следват вътрешния ритъм на своята молитва, без да я нарушават.

Неприемливо е в храма да се чете сантиментално, лично ангажирано, тъй като това нарушава мира на другите. Чувал съм да се чете в църква по такъв ужасен начин, че не издържах и излизах от храма. Понякога, в манастирите, изглежда монасите четат по начин, който може да изглежда дори неблагочестив – гладко, равно, монотонно, без интонация, но това е така, защото те знаят, че други монаси са прекарали цялата нощ в молитва в килиите си и са стигнали до църквата със събран в сърцата дух, така че искат да се запази същия ритъм на молитвата. И това е възможно дотогава, докато всичко в църквата се извършва по неутрален начин.

Ние се опитваме да погледнем на дара за говоренето на езици в този дух. Може би Бог дава този дар, за да помогне на хората да се научат да се молят със сърцето си, да направят преход от външно към вътрешно. Сигурен съм, че много от вас познават този вид молитва. Много пъти, когато сте в стаята си и Бог дава определена благодат и вдъхновение, можете да коленичите, да удряте главата си в пода, да удряте гърдите си, да правите каквото поискате, но, когато сте в храма, не си позволявате да обсебвате пространството на вашите събратя. Каква велика култура! Спомням си една история от отците-пустинници. Един голям старец от Египетската пустиня влязъл в храма и, тъй като мислел, че няма никой в храма, издал неконтролируемо силен стон. Изведнъж чул шум в ъгъла и осъзнал, че един послушник се е скрил в храма за молитва. Отишъл и му се поклонил с думите: „Прости ми брат, защото аз все още дори не съм започнал[6].”

Мнозина от отците пустинници са имали тази култура – да крият харизмите си. Един велик отшелник приел трима монаси в килията си. Искал да разбере, що за молитвеници са, затова се престорил на заспал. Тримата монаси, като помислили, че домакинът им спи, се окуражили един-друг и започнали да се молят. Отшелникът видял как молитвата на двама от монасите излиза като огнен пламък, но третият се моли със затруднение. Интересното в случая е, че те изчакали своя домакин да заспи и дори сами те се престорили на заспали и всичко това направили, за да остане тяхната молитва скрита и да не загубят наградата си от Небесния Отец. Взели всички мерки, за да не изгубят етоса на смирението. Това е великата култура на Православната църква и ние не трябва да я губим.

Въпрос 5: Има три места в Новия Завет, които сочат, че Иисус Христос говори на арамейски: Ели, Ели, лама савахтани, Талита куми и Aвва (Отче). Защо новозаветните автори не превеждат тези Христови думи на гръцки или на иврит? Има ли някакви писмени коментари или мнения на използването на арамейския?

Отговор 5: Действително не знам как да отговоря на въпроса, но може би фактът, че тези думи са записани на този диалект, е с цел да се запази пълното им въздействие и смисъл. Ако погледнем превода на Новия Завет от оригиналния гръцки виждаме, че в много случаи текстът губи всякакъв смисъл, макар преводачите на Новия Завет на английски или френски, например, да са били големи учени. Имам предвид да кажем 2 Коринтяни 5:8-10 – и до днес не съм открил подходящ превод, който да може да предаде гръцкото значение[7]. Западът е жертва на лоши преводи. Вероятно, евангелистите са използвали арамейски в случаите, когато са искали да създадат особено въздействие, но не са могли да го използват прекалено много, тъй като тогава цялото Евангелие щеше да е написано на този диалект. Може обаче да има и други причини. Отговорът ми отразява моята собствена гледна точка – мисля, че съм малко предубеден срещу лошите преводи!

Въпрос 6: По отношение на предишния въпрос, начинът, по който бе представен, предполага, че текстът първоначално е написан на гръцки. Това обаче не е така: всички Евангелия се разпространяват отначало на арамейски и едва по-късно са преведени на гръцки. Ели, Ели, лама савахтани е записано на арамейски заради самото въздействие на използвания от Иисус език. То означава, че Той призовава Своя Бог. Ако сложите същите тези думи в гръцки или в друг език, те няма да постигнат същото значение. Преведени, те няма да имат смисъл.

Отговор 6: В Евангелието също така се дава превод на гръцки език. То запазва оригиналния диалект, но веднага дава и превода, може би за да се избегне объркването, което е съществувало между хората. Когато чуват тези думи, те мислят, че Иисус в този момент призовава Илия. Аз не съм учен, но ми е трудно да се съглася, че Евангелието от Лука е написано на арамейски.

Въпрос 7: Няколко пъти в последните дни казахте, че ние трябва да използваме Иисусовата молитва като средство за подпомагане. Преди време в Русия се е наложило обаче да забранят на хората да използват Иисусовата молитва, защото я превърнали в заклинателна магия. Бихте ли коментирали как се е случило това?

Отговор 7: Чувал съм за този проблем, но не съм проучвал въпроса. Това, което знам е, че когато няма прегрешения, няма нужда от закон. Законът се появява само тогава, когато има прегрешения. Ето защо, докато ползваме това, което Църквата ни е дала правилно, не е необходима никаква забрана. Когато обаче се появят отклонения, тогава от Църквата трябва да се вземат мерки.

Въпрос 8: Няколко пъти правите разграничение между духовна и психологическа реалност: духовните срещу психологическите сълзи, духовната скръб и срам – срещу психологическата мъка и срам. Това разграничение бе много полезно. Смятате ли, че има психологическа употреба и на Иисусовата молитва – като антипод на дълбоко духовната ѝ употреба?

Отговор 8: Разбира се, Иисусовата молитва е в състояние да обхване всички нива на човешкия живот. Енергията, съпътстваща името Христово, когато то се призовава с почит, смирение и внимание, винаги е духовна и, разбира се, ще задоволи всички нужди на молещия се.Ако отговаря на духовните нужди на човека, тя със сигурност ще отговаря и на психологическите му нужди, и ще донесе мир дори и на тялото. Има три нива на съществуване: физическо, психологическо и духовно. От физическото ниво към духовното разстоянието е едно и също при всички хора, но при жените средното ниво е малко по-високо, отколкото при мъжете, затова понякога жените бъркат чисто психологичните състояния с духовните. По-трудно е за мъжете да се объркат, но те са по-уязвими на физическо ниво. Жените могат да останат по-дълго на психологическо ниво, докато мъжете не могат – падат твърде бързо на плътското. Ние, свещениците специално, трябва добре да знаем това и винаги да бъдем нащрек. Разстоянието между обикновеното ниво на живот, който всички ние живеем, както и нивото на освещение е едно и също за мъжете и за жените, но разстоянията между трите нива – физическо, психическо и духовно е различно. Старецът Софроний (Сахаров) ни обясни тези неща и това е полезно да се знае в нашата пастирска грижа. Добре е да знаем къде се крие нашето слабо място, така че да бъдем внимателни.

Въпрос 9: Моят въпрос е свързан с последните думи, които нашият Господ казва на Кръста: „Свърши се” или „завърши се”. Завършено ли е делото преди смъртта Му? Завършеното дело отделено ли е от Неговата смърт и Възкресение? Как спасението се вписва във всичко това и как Вие разбирате поправянето на случилото се в Едемската градина, на резултата от греха на Адам и Ева? Как те са изгонени, как човечеството се оказва от тогава под проклятие и вдигнато ли е това проклятие?

Отговор 9: „Свърши се” означава „Тя [жертвата] е съвършена”, защото жертвата е извършена чрез смъртта на Господа. В този момент се осъществява несправедливата смърт на Господа – осъждане на справедливата смърт, която ние получаваме заради нашите грехове.

В Гетсиманската градина Господ се моли с кървави капки пот за спасението на света. Жертвата на духа вече е била предложена, но е трябвало да бъде запечатана с физическата смърт на Христос на кръста. Нашата смърт е просто смърт, защото тя е резултат от нашите грехове, но смъртта на Христос е несправедлива, понеже Той е безгрешен. Но Той доброволно отдаде Себе Си на смърт заради нас, за да унищожи нашата смърт. И, разбира се, след като жертвата е предложена, всичко е възстановено, тя е достатъчна за нашето спасение. Не знам дали разбрах точно, какво ме попитахте.

Въпрос 10: Чрез Христовия Кръст и Неговото Възкресение дойде спасението, но дали имаме този опит в Църквата?

Отговор 10: Ние го имаме частично, а у светците е дори по-пълно. В този живот е винаги частично, но това е гаранция за пълнотата, която ще дойде след всеобщото Възкресение. Сега получаваме припечеленото от духа, депозита от капитала, който ще ни бъде поверен изцяло в онзи ден. Това, което е важно сега, е, че имаме уверението и информацията в сърцата си, че това възстановяване вече се е случило. Дали, когато се позоваваме на Възкръсналия Господ, имаме малко топлина в сърцата или получаваме по-голяма екзалтираност от Духа, това е едно и също нещо – и двете свидетелстват за една и съща реалност: че Господ е възкръснал и смъртта няма вече власт.

Той победи смъртта и света. Дори когато имаме един малък залог в този живот, който ще дойде в пълнота в онзи ден, това е достатъчно, за да ни утвърди в пътя ни. Защото „верният в най-малкото е верен и в многото, а несправедливият в най-малкото е несправедлив и в многото” (Лука 16:10). Виждаме това в живота на апостол Петър – макар Господ му казва, че ще се отрече от Него три пъти, Той го иска да бъде смел, а не тества куража му. Когато апостол Петър влиза в преторията, за да разбере какво се случва, малко момиче отива при него и казва: „О, ти си от Галилиея, от учениците на Иисус”. В този момент няма реална опасност за него, но може би в този момент св. Петър е презрял момичето и го е сметнал за недостойно да чуе Пророка от Галилея. Той е невнимателен и казва: „Не зная, за какво говориш”. Така апостол Петър се подхлъзва леко и врагът веднага намира в това пролука, за да влезе в него. Не след дълго отново имаме повторение на същата история: „и тоя беше с Него”. Този път подхлъзването на апостол Петър е по-голямо и той отвръща: „Не познавам човека”. Така врагът го завладява още повече. Третият път той се отрича от Христос и отстъплението му е такова, че образно можем да кажем, че губи кръщението си. Че напълно се отчуждава от Господа. Слава на Бога, че Господ се е молил предварително и, че енергията на Неговата молитва остава, за да го спаси! „И когато пропя петелът и Господ се обърна към него, Петър бе наранен в сърцето си, той излезе и плака горчиво” (Матей 26:69-75). Виждате как, понеже св. Петър е бил невнимателен в малкото нещо, накрая изкушението станало неизмеримо. Така е и с нас: ако сме невнимателни в малките неща, ще паднем в големи. Например, ако някой дойде и ни каже: „Нека отидем и ограбим една банка”, ние ще го отхвърлим с думите: „Махай се, какви ги говориш?”. Но ако не сме внимателни, можем да сложим в джоба си пет лева, които не са наши, но принадлежат на Църквата. Така ще се подхлъзнем леко, врагът ще ни хване и ще се подхлъзнем отново и отново и ще извършим още по-големи и още по-страшни неща. Или пък, ако някой дойде и ни каже „хайде да прелюбодействаме”, ние ще отговорим: „Махай се, как бих могъл да оскверня храма Господен и да го превърна в инструмент на нечистота?”. Ако обаче си позволим да интимничим с друг човек, тогава врагът ни хваща и ние отиваме по-далеч, като всеки път започва оттам, където сме спрели предишния път, и накрая потъваме в калта на нечистотата. Думите от Свещеното Писание работят и в двете посоки: всеки, който е верен в малкото, ще му се даде сила от Бога, за да придобие дори това, което е голямо, и който не е верен или внимателен в малкото и позволява интимничене, несправедливост или нещо друго да се вмъкне в неговия живот, ще се окаже неверен в това, което е било голямо, и ще бъде напълно загубен. Виждаме, че такива неща се случват през цялото време в живота на Църквата, следователно е по-добре да бъдем внимателни и да пазим словото Господне. Простете ми.

Превод: Венцислав Каравълчев

___________________________________

*Източник: http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Моето разбиране за дара на говоренето на езици се базира на учението на отец Софроний (Сахаров) и на идеите на св. Филарет Московски в неговата проповед върху 1 Коринтяни 14:15 („Ще се моля с дух, ще се моля и с ум: ще пея с дух, ще пея и с ум”) в: Choix de Sermons et Discours, Vol. II, transl. A. Serpinet, Paris: E. Dentu 1866, p. 435-445.

[2]. Църквата (бел. прев.).

[3]. Умната, Иисусовата молитва (бел. прев.).

[4]. Майчиния (бел. прев.).

[5]. Разбере (бел. прев.).

[6]. Abba Tithoes in The Sayings of the Desert Fathers, p. 198; cf. John the Dwarf – Ibid, p. 77.

[7]. Смисъл на текста (бел. прев.).

Изображение: авторът, архимандрит  Захария (Захару). Източник – http://predanie.dveri.bg.