2.8. Екзархия на Руската църква

Според чл. 8 на руско-грузинския договор през 1783 година между императрица Екатерина ІІ и цар Ираклий ІІ Грузинската църква получава нов статут, като се подчинява на Руската. Католикосът Антоний ІІ става синодален член и заема осмо място в иерархията след Тоболския митрополит. Той е брат на последния грузински цар Георги ІІІ (починал 1800). Тогава Грузинската църква има 20 епархии – 13 в Карталиния и Кахетия, 4 в Имеретия и 3 в Мингрелия. В началото на ХІХ век, когато Грузия става губерния от две провинции, Св. Синод предлага да се образуват съответно две големи епархии – Тифлиско-Картелинска и Телаво-Кахетинска. Но император Алескксандър І отлага одобрението на този проект.

През 1810 година католикосът Антоний е изтеглен в Петербург, а през следващата година е уволнен. Той умира през 1827 година. На 11 юни 1811 година императорът подписва указ, с който утвърждава синодалния доклад за сливане на 13-те грузински епархии в две – Мцхетска-карталинска и Алавердско-кахетинска. На Мцхетския митропоилит се дава титулът екзарх на Св. Синод. През 1814 г. е взето решение двате епархии да станат три – Мцхетска, Телавска (Осетинска) и Сигнахска. На 8 май 1915 година в Тифлис е учредена грузинско-имеретинскка синодална кантора, която се ръководи от екзарха. За първи екзарх е назначен през 1811 г. грузинецът Варлаам (княз Еристави), който е Ахтилски архиепископ. Той е заменен прпез 1817 г. от енергичния русин Теофилакт (Русанов), роден през 1765 г. През следващата година по негово предложение пак е преобразувана църковната структура на Грузия[214]. Вместо три епархии се формират четири във всяка област – Карталиния и Кахетия, Мингрелия, Имеретия и Гурия. Теофилакт насажда руския език в богослужението, довежда руски свещеници и открива руска семинария в Тифлис и енорийски училища в няколко градове. Срещу екзарха избухват размирици в Имеретия, които са потушени. През 1819 година Теофилакт получава митрополитски сан. Той умира през 1820 г. и се предполага, че е отровен[215].

От приемниците му са по-известни неговият приемник Иона (Василевский), Евгений (Баженов или Бажанов), Исидор (Николский), Евсевий (Илинский). Екзарсите лично ръководят Карталинската и Кахетинска епархия и имат два викарни епископи – Горийски и Алавердски. На теория Грузинската църква трябва да е автономна, но на практика автономията не съществува. Диоцезът намалява през 1885 година, когато се образува нова Владикавказка епархия. Руската държава отнема недвижимите имоти на Грузинската църква, които възлизат на 137 милиона рубли, и енорийските свещеници силно обедняват[216]. Екзарсите отиват да служат в Сионската катедрала в Тбилиси само под военен конвой. Русификацията предизвиква засилване на местния национализъм и социализъм. Фрапиращ пример за това е престоят на Сталин в Тифлиската духовна семинария (1894-1899), където той се оформя като революционер[217]. През януари 1894 година семинаристите в Тифлис се разбунтуват. Вместо да проучи оплакванията, екзархът Владимир издейства закриването на семинарията до септември същата година[218]. През 1901 година се предлага да се основе катедра по грузинска църковна история в Петербургската духовна академия, но идеята е отхвърлена пренебрежително[219].

През 1905 година 412 грузински духовници се възползват от указа за веротърпимост, издаден от цар Николай ІІ, и подават молба за възстановяване на автокефалния статут на Грузинската църква. Предсъборното присъствие, което заседава през 1906-1907 година, обсъжда предложението, но не го приема, а предвижда само частични реформи в управлението на тази църква. Руските власти с право се опасяват, че евентуалната църковна независимост на Грузия ще се повтори в политическата сфера. Антагонизмът между руските иерарси и грузинските вярващи довежда до убийството на екзарх Никон през 1908 година[220]. След две години властите заточават в Крим един от водачите на антируското движение епископ Кирион, който е грузинец.

В изпълнение на окръжното на Светия Синод от 12 декември 1909 година духовните консистории в цялата империя съобщават през следващата година данни за притежаваните от тях храмове и земи. Според сводката грузинските епархии са едни от най-бедните в страната. Грузинското попечителство разполата със 179 църкви и 2111.05 десетини земя, Гурийско-Мингрелското – с 97 храма и 156.13 десетини земя, Имертинското – с 276 храма и 790.12 десетини земя, а Сухумското – само със 71 храма и 3938.2 десетини земя[221].

Трябва да се признае, че русите полагат грижи за духовната просвета в Грузия, която обслужва техните имперски цели. През 60-те години на ХІХ век. Екзархията издава на грузински език сп. „Грузинский духовньІй вестник”. „Прибавлението” към него излиза на руски език. От 1886 до 1902 година се публикува на грузински и руски език двуседмичното църковно-религиозно списание „Мцкемси” (Пастир), а от 1891 година ежеседмично излиза на двата езика официалното списание „Духовный вестник Грузинского экзархата”, за който духовниците задължително са абонирани. Когато това издание започва да се пълни със статии на тема автокефалия, то е спряно от цензурата през 1906 година. След три години се основава двуседмичното списание „Вестник Грузинского экзархата”, което излиза до 1917 година.

Значителна културно-просветна дейност развива братството „Пресвета Богородица”, учредено от екзарха архиепископ Павел (1882-1887). То издава на грузински и руски език религиозно-нравствена литература, организира четения, духовни концерти и др. През 1897 г. братството е преобразувано в Мисионерско духовно-просветно братство, което обучава деца и открива библиотеки и читални. На границата между ХІХ и ХХ век важно събитие е ревизията на грузинския превод на Библията. През 1888 година в Тифлис е открит Църковно-археологически музей, в който са събрани над 1000 ръкописа и 3000 други експонати, датирани между V и ІХ в. Този музей става център за научни изследвания в областта на църковното изкуство и древностите на Грузия и двигател за възраждането и разпространението на местната култура.

Кавказката мисия е възобновена през 1815 година след учредяването на Грузинската екзархия. Върху основата на Осетинската духовна комисия през 1860 година възниква Дружество за възстановяване на християнството на Кавказ. Дейността му включва не само мисионерство, но и просветата на местното население. Активни грижи за дружеството полага Московският митрополит св. Филарет (Дроздов)[222].

По сведения на протопрезвитер Стефан Цанков в началото на ХХ век Грузинската екзархия обхваща 4 епархии (Грузинска, Имеретинска, Гурийско-Мингрелска и Сухумска), 1 278 397 вярващи, 2354 храма, 26 мъжки и 5 женски манастира, 1716 свещеници, 231 дякони, 526 монаси, 100 монахини, 179 църковни библиотеки, 590 църковно-енорийски училища (с 23 070 ученици) и 13 манастирски училища (с 546 ученици). Освен това има много послушници, епитропи и манастирски болници[223].

Руската статистика от 1909 година дава по-различни данни: 1 726 040 вярващи, 2486 храма, 31 мъжки и 10 женски манастири, 1695 свещеници и 68 протоиереи, 640 монаси, 85 монахини и така нататък[224].

2.9. Промени след 1917 година

Грузинската църква се възползва от радикалните събития в Руската империя след февруарската революция през 1917 година. На 12 март същата година, когато в Русия е свалена монархията, в Мхцета е свикан събор. Той възстановява автокефалията на църквата въпреки съпротивата на грузинския екзарх архиепископ Платон[225]. За местопазител е определен Гурийско-Мингрелският епископ Леонид (Окропиридзе). Временното правителство на Керенски се опитва да лавира между имперското статукво и неизбежните промени. На 25 юли то издава Временни правила за управлението на Грузинската църква, според които католикосът е църковен глава на „всички грузинци”, а не на Грузинската църква. С тези формулировки се признава териториална, а не национална автокефалия. Руските енории се изваждат от юрисдикцията на местната църква. Затова правилата предизвикват негативна реакция.

По същото време в Тифлис е основан Съюз на руските клирици и миряни, който на 27 март 1917 година се обръща с молба до руския Св. Синод да основе в Закавказието Руска екзархия. В отговор на тази молба на 14 юли същата година са издадени временни правила за управлението на руските енории на Кавказ и е назначен епископ Теофилакт. Той обаче е изгонен от Грузия. Новият руски екзарх Кирил изобщо не е допуснат в Тбилиси. Между Грузинската и Руската църква настъпва схизма, която продължава четвърт век[226].

През септември същата година Кирион ІІ (Садзаглишвили) е избран за „патриарх-католикос на цяла Грузия”. Грузинците са поканени да участват в църковния събор в Москва през 1917-1918 година, но те не се отзовават. Грузинският език отново е въведен в богослужението. През юни 1918 година Кирион е мъченически убит в Марткофския манастир. От неговото перо са излезли редица ценни трудове по историята на Грузинската църква. На 17 октомври 2002 година той беше канонизиран от Светия Синод на Грузинската църква заедно с редица други светци.

По повод обявената автокефалия руският патриарх св. Тихон (Белавин) отправя послание от 29 декември 1917 година до Грузинската църква, в което критикува начина на възстановяване на автокефалията като неканоничен и се прави паралел с едностранната автокефалия на Българската екзархия през 1872 година. В посланието се казва: „Само Съборът на кириархалната Църква може да дарува независимост на тази или онази Поместна Църква. Без Събор на кириархалната Църква всякакви актове на провъзгласяване на църковна независимост се признават за недействителни и нямащи канонична сила… Ако това изискване не се спазва, Църквата е заплашена от схизма… Умолявам Ви, братя, в името на нашия Господ Иисус Христос да няма между нас разделения и да бъдем всички ние съединени в един дух и в едни мисли. Да застанем на пътя на мира и взаимната любов и съвместно да обсъдим създалото се положение…“[227].

За приемник на Кирион е избран Гурийско-Мингрелският епископ Леонид (Окропидзе). Известен е като публицист и мисионер. През 1921 година, когато Грузия става съветска република, трети католикос с допълнителен титул „архиепископ Мцхетски и Тифлиски” става Амвросий (Хелая). Той се отличава с антипатия към руското влияние и е арестуван през 1922 година, защото изпраща до международната конференция в Генуа меморандум, с който протестира срещу атеистичната политика на болшевишката власт[228]. Един епископ и няколко свещеници са хвърлени в затвора. Амвросий е осъден на смърт, но присъдата му е намалена на девет години и той умира в затвора през 1927 година. Канонизиран е за светец през 1995 година. За да получи признание Грузинската църква прави опити да влезе в общение с другите православни църкви през 1926-1927 година. Писма са изпратени и до Българската църква[229]. В типичния си стил Цариградската патриаршия неофициално контактува с Грузинската църква, но официално не я признава.

През 1927 година в Тбилиси е свикан църковен събор, който е манипулиран от комунистите. Той отрича меморандума от 1922 година, заявява, че църквата се ползва с пълна „свобода”, и порицава връзките между грузинските емигранти, папата и Кентърберийския архиепископ. Решенията на събора са подписани от католикоса Христофор ІІ (Цицкишвили). Той е хиротонисан за Урбниски епископ през 1921 година, без да е приел монашество. От 1927 година замества Амвросий като католикос до кончината си в началото на 1932 година. Негова заслуга е, че нормализира отношенията между Грузинската и Руската църква.

Поради казионната позиция на църквата и въстанието, избухнало през 1924 година, православието в Грузия не е подложено на такива жестоки преследвания, каквито изпитва Руската църква[230]. Все пак от 22 църкви в Тбилиси са закрити 12, а 30 свещеници са принудени или подлъгани да се откажат от сана си. Провежда се усилена атеистична пропаганда. През 1930 година Съюзът на войнстващите безбожници наброява 25 000 членове, а организацията на младите атеисти – 6000 души[231].

Виден грузински духовник и учен, който работи в чужбина между двете световни войни, е архимандрит Григорий Перадзе. Той е роден през 1899 година в Тифлис, завършва Духовната семинария и учи във Философския факултет на местния университет. През 1921 г. съборът на Грузинската църква го изпраща да продължи образованието си в Богословския факултет на Берлинcкия университет. След четири години той се прехвърля във Философския факултет на Бонския университет. Там за своята дисертация „Начало на монашеството в Грузия” той получава степен доктор по философия. По-късно Перадзе се занимава с патристически изследвания в библиотеките на Британския музей и Оксфордския университет. Става доцент в Бонския университет, където чете лекции по древногрузинска и арменска литература. През 1931 година той приема монашество и е ръкоположен за свещеник. Чете лекции в Оксфордския университет по история на Грузинската църква и грузинската патристика, а през 1932 г. започва работа като преподавател в Православния богословски факултет на Варшавския университет.

През 1936 година отец Григорий посещава Св. Земя. Търси следи от грузинско присъствие в местните манастири, разчита древни грузински ръкописи и изказва хипотезата, че в Иерусалим се намира гробницата на грузинската царица св. Тамара. Среща се с Иерусалимския патриарх Тимотей.

През 1942 година Перадзе е арестуван и откаран от нацистите в концлагера Освиенцим, където е умъртвен в газова камера. Той приема доброволно да умре, за да замени един осъден глава на многодетно семейство. Последният след войната съобщава на Варшавския митрополит Дионисий за саможертвата на грузинеца. Съборът на Грузинската църква в Мцхета през 1995 г. канонизира отец Григорий за мъченик[232].

Следващият католикос-патриарх Калистрат (Цинцадзе) е бивш свещеник, който се замонашва и е хиротонисан за епископ и митрополит през 1925 г. Той заема поста на католикос-патриарх от 1932 г. до смъртта си през 1952 година. Избран е за почетен член на Московската духовна академия през 1949 година. През 1943 година съветската власт рязко променя отношението си към Руската църква и разрешава да бъде избран за патриарх Сергий. Той изпраща в Тбилиси Ставрополския архиепископ Антоний, който урежда отношенията между двете църкви. Схизмата е отменена на 31 октомври 1943 година, когато Антоний влиза в евхаристийно общение с грузинския Свети Синод. Католикосът Калистрат участва в интронизацията на новия руски патриарх Алексий І през февруари 1945 година [233].

Приемник на Калистрат е католикосът Мелхиседек ІІІ (Пхаладзе), който от 1915 до 1925 г. е свещеник. Полага монашески обет и е хиротонисан за епископ. През 1943 година става Урбниски митрополит, от 1952 година до кончината си през 1960 година е католикос-патриарх. Участва в много миротворчески инициативи, които са в съзвучие с външнополитическата стратегия на СССР.

Седми католикос-патриарх е Ефрем ІІ (Сидамонидзе). Той приема монашество през 1923 година. Хиротонисан е за епископ след четири години, а става митрополит през 1945 година. Той заема патриаршеския престол през 1960 година и възглавява Грузинската църква до смъртта си през 1972 година. Полага грижи за възстановяването на църкви и манастири, занимава се с обществена дейност, основава в Мцхета през 1963 г. пастирски курсове, превърнати в семинария през 1969 година, издава Новия Завет на грузински език и др. Носител е на редица църковни ордени. По време на неговото служение Грузинската църква преживява гонението на Никита Хрушчов (1959-1964). Тя взема решение да влезе в Световния съвет на църквите през 1962 година, с което излиза от изолацията и привлича интереса на световното християнство към своето положение. През 1962 година 3.1 милиона вярващи грузинци се обслужват само от 7 епископи, 105 свещеници, 80 енории, 3 манастира и 1 църковно издателство. Кризата продължава и до 1972 година остават само 5 епископи и 44 енории в цялата страна[234].

Приемник на Ефрем е осмият католикос-патриарх Давид V (Девдариани). Ръкоположен е за свещеник през 1927 година. Постриган е за монах през 1956 година и в същата година е хиротонисан за епископ. По-късно става Урбниски митрополит. От 1972 година Давид V е предстоятел на Грузинската църква. Той умира през 1977 година[235].

От 25 декември 1977 година до днес грузнски католикос-патриарх е Илия ІІ (светско име Ираклий Шиолошвили). Роден е през 1933 година в град Орджоникидзе (от 1991 година – Владикавказ). През 1956 година завършва Московската духовна семинария, а през следващата година като студент в Московската духовна академия приема монашество и е ръкоположен за иеродякон и иеромонах. Хиротонисан е през 1963 година за Шемокмедски епископ, викарий на католикос-патриарх Ефрем ІІ. От 1967 г. митрополит Илия ръководи Сухумо-Абхазката епархия, а от 1969 година и Мцхетската Духовна семинария. Между 1978 и 1983 година той заема поста президент на Световния съвет на църквите. Илия ІІ е получил почетна докторска степен от православната семинария „Св. Владимир” в Крестууд до Ню-Йорк[236]. Във връзка със 70-годишнината си и 25-годишнината от патриаршеската си интронизация през 2002 г. католикосът получи такава степен и от Тбилиския университет[237].

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 9″, който трябва да се активира).

_____________________________

* Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константин Рачев.

[214]. Гугутишвили, М. Г., ВопросьІ реорганизации Грузинской автокефальной правоснлавной церкви (первая половина ХІХ в.). – Антирелигиозная пропаганда на современном этапе (Тбилиси), ВьІп. 4, 1978, с. 25-42.

[215]. Тальберг, Н., История христианской Церкви, М., 1991 (http://www.krotov.оrg/libr_min/t/talberg/talb24.html#_Toc525199331).

[216]. Мчедлидзе, Г. Д., Социальное положение сельского духовенства в Грузии (ХІХ в.), Историко-этнографские штудии, Тбилиси, 1982, с. 45-50.

[217]. Agursky, M., Stalin’s ecclesiasticial background, Survey, 1984, № 4, 1-14.

[218]. „Быть может и в моем песке и соре найдется какая-нибудь крупица” (Дневник Аполлинария Николаевича Львова. Подготовка текста, вводная статья и комментарии С. Л. Фирсова)., Нестор, 2000, № 1, 91-92, 98.

[219]. Тс., Руската църква, Грузинският екзархат и православието в него, Църковен вестник, № 10, 16 юни 1901, с. 7-8.

[220]. За него вж. язвителната характеристика в „Быть может…”, с. 109, 163. Срв. Софийский, Л. Н., Высокопреосвященный Никон, архиепископ Карталинский и Кахетинский, Экзарх Грузии (1861-1908), Спб., 1909.

[221]. Морозан, В. В., Экономическое положение Русской Православной Церкви в конце ХІХ – начале ХХ вв., Нестор, 2000, № 1, с. 325-327.

[222]. Е. К. [Епископ Кирион], Краткий очерк истории Грузинской Церкви и Экзархата за ХІХ столетие, Тифлис, 1901.

[223]. Цанков, протопр. Ст., цит. съч., с. 41-44.

[224]. Грузинский экзархат, Полный православный богословский энциклопедический словарь, Репр. Изд., т. 1, М., 1992, с. 686-687.

[225]. Егоров, В. свящ., К истории провозглашения грузинами автокефалии своей Церкви в 1917 году, М., 1917, с. 9.

[226]. Пак там, с. 22-23.

[227]. Церковные ведомости, 1918, № 3-4 (www.church.ru/xxcentury/1917.html).

[228]. White, S., The Origins of Détente: The Genoa Conference and Soviet-Western Relations, 1921-1922, Cambridge (MA), 1985.

[229]. Снегаров, Ив., Отношенията между Българската църква и другите православни църкви след провъзгласяването на схизмата, църковен архив, т. ІІІ-ІV, 1929, с. 65 (http://pravoslavie.domainbg.com/03/main.phtml?dest=2).

[230]. Срв. Стефанов, иеромонах Павел, История на Руската православна църква през ХХ век, Шумен, 1997.

[231]. Attwater, D., op. cit., 152-153.

[232]. Скурат, К. Е., цит. съч.

[233]. Коев, Тотю, цит. съч., с. 15.

[234]. Bryner, E., Die Ostkirchen vom 18. Bis zum 20. Jahrhundert, Leipzig, 1996 (Kirchengeschichte in Einzeldarstellungen, III/10), S. 68-69. Ср. Jones, S. F., Soviet Religious Policy and the Georgian Orthodox Apostolic Church: From Krushchev to Gorbachev, Religion in Communist Lands, 1989, № 4, Winter, 290-312.

[235]. Горазд, архим., Почина в Господа светейшият и блаженейши Давид V, католикос-патриарх на цяла Грузия, Църковен вестник, № 2, 11 февруари 1978.

[236]. Наум, архим., Споделяме радостта на св. Грузинска църква, Църковен вестник, № 14, 5 май 1978.

[237]. Грузинский патриарх стал почетным доктором Тбилисского университета – http://www.pravoslavie.ru/cgi-bin/sykon/client/display.pl?sid=363&did=852&do_action=viewdoc“>http://www.pravoslavie.ru/cgi-bin/sykon/client/display.pl?sid=363&did=852&do_action=viewdoc

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-O