Вера Бонева

Съвременните поколения почти не познават личността и обществе­ната дейност на Гаврил Кръстевич (1818-1898 г.), но неговата исто­рическа фигура категорично присъства в много от най-важните процеси, свър­зани с енергичното придвижване на бъл­гарите към ценностите на новото време, осъществено през втората половина на XIX-ти век.

Деликатен и незлоблив по харак­тер, умерен в действията и възгледите си, широкоинформиран по въпросите на юриспруденцията, филологията, исто­рията и богословието, Гаврил Кръстевич е ед­на от най-влиятелните личности от кръга на цариградските българи през послед­ните предосвобожденски десетилетия. Работил дълги години като висш сановник в системата на турското правосъдие, той живее с ясното съзнание на българ­ски интелигент, с мисълта, че носи лична отговорност за културния просперитет и суверенното развитие на своя народ. Тази духовна нагласа предпоставя ак­тивната обществена позиция на бълга­рина Гаврил Кръстевич. От страниците на цариградските списания и вестници той страстно пропагандира идеите на Просвещението. Научнообоснованата му концепция по езиковия въпрос, публи­цистичните му статии и преди всичко прецизната му работа като редактор на списание ”Български книжици” през 1859 година му отреждат съществено място в книжов­ните пространства на нашия възрожден­ски културен живот. Историческите му съчинения представляват интересен при­мер за едно относително хармонично съ­четание на патриотически патос с висок професионализъм и научна добросъвест­ност. Без съмнение обаче най-значимият принос на Кръстевич към историята на българския XIX-ти век е свързан с учас­тието му в църковно-националното дви­жение.

Интересни са обстоятелствата, при които Кръстевич навлиза в средите на църковните дейци. През пролетта на 1850 година младият юрист се завръща от остров Самос, където в продължение на пет години е управлявал като наместник на самоския княз Стефан Богориди. Ско­ро той е назначен за член на търговския съд в Цариград и като такъв още същата есен пътува със съдебна мисия в Света гора. След решаването на имуществения спор между два атонски манастира Кръ­стевич успява да убеди местните власти да освободят заточения тук иеромонах Иларион (бъдещият епископ Иларион Макариополски). Удовлетворени от пос­тигнатия успех, двамата българи поемат пътя към Цариград, където ще застанат начело на църковно-националното дви­жение; Иларион – със страстната си про­повед и с дръзкото си поведение, а Кръстевич – с дипломатическия си такт и с широките си познания[1].

Многостранна и плодотворна е дей­ността на църковника Гаврил Кръстевич. Той е член на ръководството на българската цариградска община, участник във всич­ки българо-гръцки комисии, натовар­вани след 1856 година от Високата порта със задачата да потърсят решение на „Въп­роса“, главен автор на двата правител­ствени проекта за независима българска църква от 1868 година, автор на основния текст на Фермана за учредяването на Българ­ската екзархия, автор на предварителния текст на Екзархийския устав приет през 1871 година[2]. Всяка от посочените изяви е тол­кова многозначителна, че заслужава са­мостоятелен анализ. Настоящето изло­жение ще засегне само един аспект от историческия образ на църковника Гав­рил Кръстевич – неговата теоретическа концепция за историческите, правните, политическите и каноническите основа­ния на българския църковно-национален суверенитет.

След издаването на Хатихумаюна през 1856 година  българите поставят още по-настойчиво искането си за самостоятелна национална църква. В тази ситуация Ви­соката порта нарежда на Патриаршията да свика събор на светски и духовни ли­ца-християни, който да състави проект за реформи на Православната църква в Империята. При абсолютно мнозинство на гръцките представители съборът от 1859-1860 година потвърждава пълната власт на Патриаршията над българския народ[3]. Следейки отблизо работата на събора, Гаврил Кръстевич е възмутен от неот­стъпчивостта на Вселенския престол. Под напора на чувството за справедли­вост той написва една обширна студия, озаглавена ”3а Цариградския патри­арх”, и я публикува в списание „Български книжици”[4]. В нея доказва, че църковната юрисдикция на Патриаршията пред­ставлява относителна величина във вре­мето и пространството. С конкретни фак­ти, извлечени от автентични гръцки, ла­тински и старобългарски източници, Кръстевич проследява развитието на патриаршеската институция в Констан­тинопол от III-ти  до XIX-ти век. Той внушава идеята, че нейната духовна власт над Из­тока е възникнала постепенно, а могъ­ществото ѝ винаги е било функция на силата и политическото влияние на импе­риите, които са имали за своя столица царствения град на Босфора.

Гаврил Кръстевич разказва накратко ос­новните моменти от историята на Тър­новската патриаршия и на Охридската архиепископия, като илюстрира с богат документален материал правомерния ха­рактер на тяхната духовна юрисдикция над българските земи. С точен правно- политически анализ той доказва, че тези две църковни институции са унищожени незаконно. Интересното в случая е, че ако логическите доводи и историческите факти, приведени от Кръстевич, доказ­ват правото на българите да се отделят от Вселенския престол, то според него от гледна точка на съвременното законо­дателство претенциите им за пълна цър­ковна независимост влизат в противо­речие с „танзиматския усул”, който с фермани и берати е узаконил духовната власт на патриарха в Империята. Затова Кръстевич предлага исканията на бъл­гарите да не излизат извън системата на действащото право и по-специално да се води борба за възстановяване на ста­ринната процедура владиците да се из­бират от „духовните началници и мир­ските първенци на народа” в съответната епархия.

Умерената позиция на Кръстевич в случая произтича от неговия еволюционистки възглед. Той смята, че ако се въведе споменатата процедура, гръцките архиереи по българските земи ще бъдат заместени от български и така възник­налата иерархия ще се конституира в независима църковна институция. Опит­ният държавник добре разбира, че в ус­ловията на пълно господство на гръцкия националистически дух в структурите на Патриаршията всяко максималистическо искане води до засилване на конфрон­тацията и ражда само безсмислени спо­рове.

Неразбран правилно от повечето си сънародници, в началото на 1860 година Кръс­тевич е обвинен в конформизъм и остро е критикуван от Тодор Бурмов и от Георги Сава Раковски[5]. Двамата общественици с раз­лични доводи защитават програмата за пълна църковно-национална независи­мост, която изглежда много примамли­ва, но в практически план се оказва трудноосъществима. Критичното отношение на Бурмов и Раковски спрямо студията ”3а Цариградския патриарх” им попречва да забележат, че опитният юрист си е оставил една възможност за евен­туална по-радикална позиция. Той зая­вява, че ако българите не останат доволни от решенията на събора, ”те ще се при­нудят да се обърнат към царското ми­лостиво правителство и да искат особна иерархия, която да зависи от своя народ­на Патриаршия или Архиепископия[6].“

Разкритите факти показват, че в навечерието на Великденската акция Гаврил Кръстевич е обладан от дълбоко коле­бание. Той добре разбира, че трябва да предпочете един от двата съществени за него принципа – легитимизма или пат­риотизма. След непродължителен раз­мисъл върху основните житейски цен­ности той избира патриотизма. В случая ясно изпъква идеалната мотивация на възрожденеца, защото той нито е поста­вен в екстремални условия, нито в чисто прагматичен план има интерес да пред­почете Отечеството пред службата.

Преодолял вътрешното си колеба­ние, в началото на 1860 година Гаврил Кръстевич намира начин да декларира своето ка­тегорично решение с всички възможни средства да защитава правото на бъл­гарите за църковна самостоятелност. От името на търновския делегат на църков­ния събор Хаджи Николи Минчоглу той публикува на гръцки и български език една полемична брошура по църков­ния въпрос, в която заявява недвусмис­лено: „Изгубили от една страна доверие към гръцкото духовенство, съзнали от друга страна своята народна чест и досто­лепие, българите ще бъдат принудени да се отрекат съвършено от упражняваната върху тях духовна власт, за да образуват своя независима духовна иерархия[7]”.

Разкритата позиция намира отра­жение и в обстоятелството, че Кръстевич е един от организаторите на акцията от 3.IV.1860 година, чрез която цариградските българи официално декларират жела­нието на целия народ да учреди своя независима православна църква[8].

Едно съществено обстоятелство по­влиява решително върху ориентирането на Гаврил Кръстевич в целите на църковно-националното движение. През лятото и есента на 1860 година като юридически съ­ветник той съпровожда Великия везир Мехмед Кабразлъ паша в една негова обиколка из балканските земи на Им­перията. Варна, Шумен, Разград, Русчук, Лом, Видин, Прищина, Велес, При­леп, Битоля, Воден – това са само част от местата, където високата държавна ко­мисия спира, за да проучи положението на християнското население[9]. Прекият досег на Кръстевич с конкретните про­блеми на българите от различните кра­ища на Империята затвърждават убеж­дението му, че неговият народ е дозрял за суверенно развитие и в културен, и в обществено-политически план.

В началото на 60-те години българ­ската програма за църковно-национална независимост намира адекватен израз в прошението на цариградските българи до Великия везир от 16.VII.1861 година[10]. Ра­зискванията върху станалите широко известни „осем точки” са продължител­ни и безрезултатни. Безрезултатни са и усилията на тримата българи – участни­ци в патриаршеския събор от 1864 година, да придвижат „Въпроса” по посока към не­говото решаване. На последното заседа­ние на събора Гаврил Кръстевич като българ­ски делегат се възползва от правото си да изрази писмено своето мнение. Пъл­ният текст на изложението му е публику­ван във вестник „Съветник” от 29.VI.1864 година[11].

Прочетете още „Гаврил Кръстевич за правните, политическите и каноническите аспекти на българския църковен въпрос (1856-1872 година)*“ →