Иван Петев

Проблемите свързани с човека и семейството винаги са привли­чали вниманието на определе­ни научни среди и са представ­лявали едни от най-актуалните теми през всички времена от историята на човешко­то съществуване. Още св. Василий Велики (IV-ти век) свидетелства за твърде големия ин­терес на науката към проблемите на чове­ка, станал обект на собствените си научни занимания и изследвания. „Много трудове, казва той, с преголямо усърдие са написа­ни за нашето тяло… човешко[1]“.

Към темата за човека и семейството се насочват с голям интерес антропологията и психологията, анатомията и физиология­та, медицината и педагогиката, правото и социологията и други науки. С не по-мал­ко старание и интерес към въпросите, свър­зани с човека, семейството и тяхната съд­ба, се отнася и богословската наука.

Светските науки с цялото си усърдие и сериозност разглеждат човека повече като биологичен индивид, като жител само на този земен свят. В своите изследвания тези науки, въпреки подчертаното си старание, не обхващат цялостно човешката природа, отнасят се само до една част от нея, до те­лесното ѝ устройство, а пренебрегват най-важното – нейната духовна същност, която остава недостатъчно изследвана и по-мал­ко позната.

Богословската наука обаче гледа на чо­века не само като на земно същество, но и като на бъдещ небесен обитател, като бъ­дещ жител и на Царството Небесно, защото единствено Божественото Откровение ни дава възможната, необходима, най-вяр­на и най-пълна информация за човека с не­говата телесна и духовна природа. Оттук се вижда защо почти на всички тълкуватели и изследователи на Свещеното Писание прави впечатление различният подход на Бога в творческия процес при създаването на ма­териалното битие, от една страна, и на ду­ховното битие, от друга. При изясняване на библейското учение по този въпрос, за да се вникне по-дълбоко в неговата същност и да стане то по-нагледно за възприемане и по-лесно за усвояване от страна на вярва­щите, църковните отци правят едно съпос­тавяне на двете категории на творението – свят и човек – при което сравнение ясно се вижда и очертава разликата в тяхното нрав­ствено-духовно измерение и ценност. За да се получи вярно знание по разглеждания въпрос, според св. Василий Велики трябва да се сравни произходът на човека и произ­ходът на света[2].

Докато всяко нещо от материалното битие възниква по Божия воля, чрез Него­вата заповед: „Да бъде!“, и се появява по силата на вложените в първоматерията за­кони, то човекът идва в битие не по силата на някаква заповед, а по силата на Божи съвет. Той не казал, както за останалите: „Да бъде човек!“, а лично го създал. Бог не е наредил и на някоя от служащите Му си­ли да сътвори това или онова, или земята да произведе сама, но взел лично участие при сътворяването на човека. „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъх­на в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“, се казва в книга Би­тие, втора глава, седми стих.

По óбразното изказване и картинно из­разяване на св. Григорий Богослов: Бог, „вземайки част от новосъздадената земя, с безсмъртните Си ръце състави моя образ и му вдъхна от Своя живот, защото изпрати в него дух, който е струя на невидимия Бог“. „Така, по заключението на светителя, от пръст и дихание е сътворен човекът, образ на Безсмъртния, защото и у двамата гос­подства естеството на ума[3]“.

Това лично участие на Бога в сътворя­ването на човека вече отделя човека от ре­да на другите творения и го поставя по чест и достойнство на по-високо място от тях, защото неговото величие се състои не в по­добието му на тварния свят, а в това, че е създаден по образ и подобие Божие.

Светите църковни отци не гледат на чо­века като етап или определен момент от веригата в развитието на някакъв еволю­ционен процес.

Според св. Григорий Нисийски „човеш­кото естество… не постепенно се развива­ло в съвършенство, а със самото начало на битието има в себе си съвършенството, с което било създадено[4]“. Ето защо по своя­та психофизическа структура и устройство човешкото естество е такова и сега, каквото е било то още при първоначалното му създаване.

По общата констатация на църковни­те отци появата на човека не е случайно яв­ление в творението, а резултат на предвечно замислен от Бога план. Още при създа­ването му Бог определил мястото, ролята и значението на човека в този свят.

След като били създадени всички не­обходими за живеене условия, едва тогава, според св. Григорий Нисийски, човекът бил „въведен последен в творението“, защото „заедно с началото на битието си трябвало да стане и цар на подчинените… отчасти зрител, отчасти владетел[5]“ в света. Според църковните отци човекът е съединително­то звено, което привежда в единство „не­видимото и видимата природа[6]“. По думи­те на св. Григорий Богослов той е творе­ние „средно между смъртните и безсмърт­ните… мъдър тълкувател на небесното, ве­лик владетел на земята[7]“. Според църков­ните отци човекът е този, който дава сми­съл и на другото битие, без него всичко се обезсмисля.

Бог поставил човека в предварително създадените за него благоприятни условия за живеене, но той не бил само пасивен наб­людател и съзерцател на сътвореното от Бога, а имал задължението да го пази, да го обработва и да се грижи за него, да дава имена на животните (Битие 2:15-26) или, ка­зано с други думи, чрез въздействието си върху предоставената му от Бога среда, да създава и да твори както материална, така и духовна култура[8]. Но тези права и тази чест за господство в живота Бог не е дал само на мъжа. Според библейския разказ за творението при появата на човека Бог не е сътворил само мъж или само жена, а ги сътворил двама.

„И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори. И благослови ги Бог, като им ре­че: плодете се и множете се, пълнете земя­та и обладайте я и господарувайте над мор­ските риби (и над зверовете), над небесни­те птици (и над всякакъв добитък, над ця­лата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята“ (Битие 1:27-28).

Интересно е тук да се обърне внима­ние върху една малка, но съществена под­робност. Създаването на жената не е ста­нало така, както това при човека – от зем­на пръст и дихание Божие. Естеството на нейната природа е взето от човека. Каквото е естеството на мъжа, такова е то и на жената. Това се потвърждава от думите на самия човек, казани за жената: „… ето, то­ва е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си)“ (Битие 2:23). По самата струк­тура на тяхната природа мъжът и жената не се различават съществено един от друг, освен в полово отношение. Затова съвсем правилно и вярно звучи казаната в Библи­ята житейска истина, на която всички сме свидетели, че „ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът“ (Битие 2:24).

Според думите на църковния писател Тертулиан: „Колко славна е връзката на двама вярващи, когато имат една надежда, живеят според едни правила и служат на един Господ! Те са брат и сестра, двамата са съпрузи; в тях няма разделение нито по тяло, нито по душа. Те наистина са двама в една плът, а където плътта е една, там и душата е една[9]“. Това съвместно общуване на мъжа и жената е така силно, че ги до­вежда до пълно единство. В този съюз меж­ду двата пола, между мъжа и жената, се пос­тавя основата на семейството и се полага началото на общия съвместен живот.

Семейството обаче не е човешка фор­ма на общуване, появила се в определен мо­мент от историята на човечеството, и, спо­ред някои, ще дойде друг момент, когато тя ще изчезне така, както се е появила. Не чисто биологични влечения или социални инстинкти, нито само икономически инте­реси или политически съображения са пос­тавили началото на семейството като фор­ма на съвместен живот между двата пола. Според св. Иоан Златоуст семейството по­чива върху Божие установление и върху потребностите на човешката природа, ка­то служи за задоволяване на естествените влечения и чувства, пораждани от всеотдай­ната искрена и чиста любов между мъжа и жената[10].

Според Библията семейството се възп­риема като най-малката основна клетка на обществото. Образно казано, семейството е онази тайнствена лаборатория, в която, по Божия воля, се създава нов живот и в която се раждат бъдещите членове на об­ществото. Ако тази клетка е здрава – и об­ществото ще преуспява, но ако тази основ­на най-малка единица на обществото бъде разрушена, ще се разложи и самото общес­тво.

За да укрепи създадената свещена връз­ка между мъжа и жената и за да я направи по-здрава и по-устойчива срещу житейски­те бури и съблазни, срещу изкушенията и козните на тъмните сили в този свят, Бог, без да ограничава свободната воля на чо­века, дал редица морални норми и предпи­сания, които следва да се спазват от всич­ки.

Прочетете още „Човекът и семейството в библейска, светоотеческа и съвременна светлина“ →