Иван Г. Панчовски

Неразбирането на тази религиозно-нравствена истина довело до псевдовярата на Сократ, Джон Стюарт Мил и Уилям Джеймс[164], които приемали Божията всеблагост, но отхвърляли Божието всемогъщество. Подобна вяра, много, сполучливо наречена от Семьон Франк “скръбно неверие“ в отлика от „циничното неверие[165]„, споделя и Хартман, защото неговото идеално царство на ценностите е безсилно, безпомощно. Тържеството на неговите норми не само в емпиричния свят, но и във всеки друг свят, във всяка друга форма на битие и съществуване е зависимо само от немощните сили на пространствено и временно ограничения човек и следователно никога не може да бъде пълно.

Срещу абсолютизирането на основния категориален закон и по-специално срещу включването в неговия обсег всяка форма на битие и нравствените ценности въобще се противопоставят данните както на нравствения, така и на религиозния опит.

Обратно пропорционалното отношение между висотата и силата на нравствените ценности трябва да бъде признато за ненормално, защото против него се бунтува будното нравствено съзнание на всеки човек. Единствено смислено обяснение за това ненормално положение може да се намери в религиозния факт на грехопадението, към чиито сетнини трябва да причислим притъпяването на духовната будност и енергия на човека, обезсилването на духа в неговото назначение да господства над природата и над нисшите стихии и страсти, лишаването човека от сила винаги да служи на висши нравствени ценности. Николай Лоски с пълно право счита унизителното положение, в което ни оставя законът за обратното отношение между ранга на ценността и нейната сила, като производно иманентно наказание за нашето нравствено несъвършенство[166]. Разбира се, в разстроения вече от греха свят могат да се намерят и действително се намират много основания да се оправдае отбелязаното в основния категориален закон обратно пропорционално отношение между висотата и мощта на нравствените ценности и да се даде право на песимистическата вяра на скръбното неверие”. Ала ясно осъзнатият факт за безсилието и поражението на нравствените ценности и на светините, дори съзнанието на необходимостта на това безсилие и поражение, не може нито да опровергае, нито да обезцени, нито да изкорени изискването на всяко будно нравствено съзнание за окончателното тържество на правдата, а осъществяването на висшето благо в някаква друга форма на съществуване. Именно това така вярно доловено и схванато в неговата неумолима категоричност от Имануил Кант изискване на нравственото съзнание го възвърнало към вярата в окончателното тържество на правдата, в съвършеното осъществяване на висшето благо като хармонично съгласие на чиста добродетелност и блаженство чрез постулираните от практическия разум истини за Божието битие и за безмъртието на човешката душа въпреки горчивия опит от изпълнения с радикално зло емпиричен свят и въпреки съкрушителната критика на чистия разум против религиозните истини. На Кант станало напълно ясно, че ние не само не трябва да се откажем от вярата в моралния светопорядък и в неговото окончателно празнуване, но и не можем да сторим това, без да изменим на себе си, без да се откажем от себе си[167].

Като продължение и като коректив на тези Кантови разсъждения професор Фридрих Паулсен казва, че „тук ние нямаме работа с изискване, което вкарва всекиму вярата в съвестта, но с факт, защото всеки, включително и песимистът, вярва и не може да не вярва в моралния порядък на света и в победата на доброто[168].“

И наистина, колкото и да е трудно на човека, особено на съвременния човек, да вярва във всепобедната сила на висшите нравствени ценности, в окончателното тържество на доброто и във всемогъществото на всеблагия Божи промисъл, когато той непрекъснато е свидетел на крушение на възвишени ценности, на безогледен варваризъм и на чудовищен демонизъм, той не може да се откаже напълно във всяка форма от тази вяра, защото тя е вложена в съкровените дълбочини на неговата нравствена природа, защото тя се изисква от неговото нравствено съзнание и му е дадена „съвършено непосредно и с пълна очевидност в религиозния опит[169].”

Нравственото съзнание се бунтува не само против всеки нравствен нихилизъм, но и против всяко неверие в крайното тържество на доброто, защото чрез това се подкопават устоите на нравствеността, обезсмисля се нравствената борба, превръща се добродетелността в смешен илюзионизъм и фикционизъм. Всеки мъжествен героически борец за истина и правда дълбоко вярва в победата на доброто и поради това е готов дори да се пожертва за него: нека помним, че никой не желае да се жертва за нещо, което никога не ще възтържествува. „Във вярата, в неминуемата крайна победа на доброто – пише професор Фридрих Паулсен – са намирали сили всички борци да дадат живота си за любимото дело. Кой би се съгласил да умре за нещо, в неминуемата крайна победа на което той не вярва[170]?” В нашия нравствен опит, „в нашето човешко служене на доброто и правдата ние усещаме – при достатъчно будно и пълно съзнание, че съществува същинско добро и правда, усещаме живата поддръжка на това Начало, на Което служим. Някаква висша свръхчовешка и свръхсветовна Сила ни води и укрепва. Тя ни ръководи. Такъв е непосредният опит на всеки мъжествен героически борец за правда, дори когато той не си дава ясна умствена сметка за това и поради това счита себе си невярващ. Ако героическият борец е сам в света, ако той си дава сметка за огромната, подтискащата сила на злото, против което той е въстанал, ако той с горчивина съзнава, колко малко верни съюзници има в света, как навсякъде го дебне човешко нищожество, човешка подлост и страхливост, то в своето метафизично самосъзнание той, напротив – и против това, което твърди скръбното неверие, не се чувства сам. С опита за светостта непосредно е свързан опитът за някакво велико царство на светостта като реалност, към което той принадлежи, за някаква могъща неземна Сила, Която го пази и поддържа. В това се състои великата, вечна и непосредно очевидна правда на идеята за Бога като непоколебима крепост, като могъщ съюзник и вожд [171].”

Абсолютното върховенство на светостта и всемогъществото на всеблагия Божи промисъл още по-категорично са засвидетелствани в религиозния опит. В него Бог не бива преживяван като най-висш, категориално най-комплексен и следователно като обусловен и най-немощен принцип, като небитийна и безсилна светиня, а като абсолютно ценна Действителност, като върховна промисляща, направляваща и определяща Сила, като всемогъща света Воля. На това се дължи тъй категорично засвидетелстваният в sensus muminis момент на tremenda majestas. Религията тук напълно отговаря на съкровените копнежи и изисквания на нравственото съзнание; тя не оставя доброто да гине под ударите на злото и не обрича човека на безнадеждна усамотеност и безпомощност в борбата със злото, с демонични сили на „княза на тоя свят”. Религиозната личност има „чувство за метафизична обезпеченост, за притежаване вечен приют в лоното на върховната Реалност[172]”.

Прочетете още „Божи Промисъл и нравствена свобода – продължение 4 и край*“ →

Иван Г. Панчовски

г) домостроителство на спасението и човешка свобода

Промислителната дейност на Бога, проявявана чрез предопределеното от вечност домостроителство на човешкото спасение, също така не нарушава човешката свобода. Тя се намира в пълно съгласие с нравствената свобода на човека и с неговите свободни прояви. Преди всичко без човешката свобода би било безсмислено да се говори за каквото и да е изкупление и спасение. Ако човек не бе свободен и не бе злоупотребил с божествения дар на свободата, не би се появил грехът и следователно не би имало нужда от никакво изкупление и спасение. Свободата на човека е не само предпоставка на домостроителството на човешкото спасение, но и се зачита в него и то не може да се осъществи без съзнателното и свободно участие на човека в него. Да се твърди, че домостроителството на човешкото спасение е акт на Божия промисъл, който се извършва с финална необходимост и изключва човешката свобода и свободното участие на човека и следователно води към произволно предопределяне на едни за спасение, а на други за осъждане, значи да не се разбира самата същина на спасението и да се поругава Бог. Спасението предполага акта на свободата както от страна на Бога, така и от страна на човека. Бог не иска и не може да иска, насилствено спасение; то е несъвместимо с Божия замисъл за човека като свободна нравствена личност. Бог цени и очаква свободния отлик на човека на Своя зов; Той търси любов непринудителна, свободна. Спасението на човешкия род е акт на Божията премъдрост и всеблагост за изкупването на човека от греха, за освобождаването му от робството на греха и за посвещаването на всичките му сили в най-активна служба на доброто, в живот според Божията воля и в общение с Бога. Всичко това може да се постигне само при свободно съгласие и дейно участие от страна на човека. Поради това предвечното Божие определение за човешкото спасение не било приведено изведнъж в изпълнение; трябвало да измине сравнително дълго време, през което човечеството да бъде подготвено за него. Домостроителството на човешкото спасение има дълга история, защото спасението на човека не може да се извърши чрез едностранен акт от страна на Бога, без доброволното съгласие и активното участие на човека. Планът за човешкото спасение не може да се осъществи с механическа или магическа необходимост, която изключва човешката свобода и не оставя място за нейното проявяване. Тъй като спасението е насочено към човека като сътворен от Бога като съзнателна и свободна нравствена личност, то не може да се извърши без съзнателното и свободно съгласие и живо участие от страна на човека. „Бог като нравствено, свободно същество – пише видният представител на православната догматика професор протоиерей Павел Яковлевич Светлов – уважава свободата и у създадените от Него разумни твари, тоест людете, и поради това не им налага насила и спасение. Той към нищо не ни принуждава, а само ни подтиква, предразполага. Поради това и за нашето спасение Той е могъл да се яви само тогава, когато у самите грешни люде е съзряло желанието за Божествената помощ[123].” „За спасението на човека, надарен от Бога със свободна воля, според учението на Откровението – пише епископ Салвестър, – не е достатъчно само благоволението Божие, а се изисква и от страна на самия човек и съгласие, и живо участие. Затова именно предвечното определение Божие за спасението на човеците чрез Христос не било безусловно, а било поставено в зависимост от тяхната искрена и деятелна вяра, за което и Сам Иисус Христос, като учи за Бог, че Той тако возлюби мир, яко и Сина Своего Единородного далъ есть, прибавя: да всякъ веруяй вонь, не погибнетъ, но иматъ животъ вечннй… Веруяй вонь не будетъ осужденъ, а не веруяй, уже осужденъ есть[124].“

Ако Божият промисъл би действал с механическа, магическа или финална необходимост, която предопределя всичко и изключва всяка свободна проява на човека, то би следвало да очакваме, че предвечният Божи план за спасението на човеците ще се изпълни безостатъчно. В Свeщеното Писание на много места изрично е подчертано, че Бог не желае да погине нито един грешник, а всички да се спасят[125]. Всъщност това не става, защото мнозина не се откликват на Божия зов за спасение и не желаят да усвоят изкупителните заслуги на Христос Спасителя.

Спасение против свободно съгласие и доброволно участие в него от страна на човека би унищожило дадената от Бога свобода на човека и не би имало никаква нравствена стойност. Такъв акт не може да се припише на Бога, защото той би се намирал в най-остро противоречие с Божия замисъл за човека като свободна нравствена личност и би бил висша неправда – лишаване на човека от неговото нравствено достойнство и превръщането му от свободна личност в робско същество. На Бога не може да се припише такъв акт, защото Той е премъдър и свят и не може нито да Си противоречи, нито да върши неправда. Свещеното Писание, като излага доста дългата история на подготовката на човешкия род към спасителното дело на Христос Богочовека и самото това дело, винаги подчертава, че Божият промисъл не действа върху човека непреодолимо, не насилва човешката личност и не унищожава човешката свобода, а винаги убеждава и съветва, призовава и напомня, увещава и съдейства, поучава и възпитава и във всичките Си естествени и свръхестествени действия зачита човешката свобода и приканва човека за Свой съзнателен и свободен сътрудник, съработник[126].

Навсякъде в Свещеното Писание на Стария Завет се говори за човека като за свободно същество, което може да се подчинява на Божията воля, но може и да ѝ се противи, което може да върви по сочения му от Бога път на спасение, но може и да се отклонява от него и да върви по нашепвания му от сатаната път на гибел. И ето че още първият човек не изпълни Божията заповед и чрез това злото се вмъкна в света и внесе нравствената развала и смъртта. Цялата старозаветна история е история не само на послушание, но и на непослушание, не само на възход, но и на падение, не само на вяра и добродетел, но и на неверие и порок, не само на съдействие на Божиите промислителни действия, но и на ожесточена съпротива срещу тях[127]. В Свeщеното Писание на Новия Завет също така навсякъде се подчертава зачитането на човешката свобода от страна на Бога: човек може да приеме Христовото благовестие и Божията благодат и да се спаси, но може и да ги отхвърли и да се обрече на осъждане и гибел. Такова е в действителност отношението на човека към Божието домостроителство на спасението. То се изобразява на всяка страница в книгите на Новия Завет и особено рязко е подчертано, и картинно представено в притчите за сеяча[128], за царството Божие[129], за сватбата на царския син[130] и в трогателното обръщение на Иисус Христос: „Иерусалиме, Иерусалиме… колко пъти съм искал да събера чадата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, но не рачихте[131].” Спасението не е възможно без свободно решение и лично усилие, поради което те така настойчиво се изискват от Иисус Христос[132]. От човека зависи дали да възприеме изкупителните заслуги на Иисус Христос и да се спаси или да ги отхвърли и да погине. Духът говори: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене[133].“ Спечелената чрез християнската вяра и Божията благодат положителна свобода за цялостна преданост на Бога и служба на доброто също така не е безуловна необходимост, поради което св. апостол Павел напомня на християните: „Стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго[134].“

Прочетете още „Божи Промисъл и нравствена свобода – продължение 3*“ →