Д-р Александър Омарчевски

Опит на Аполинарий Лаодикийски да осветли христологическия въпрос

Аполинарий Млади[13] е роден около 310 година от родители елини-християни[14]. Притежавал огромна за времето си образованост, признавана дори и от неговите догматически противници. Църковният историк Филосторгий (368-430) поставя Аполинарий наравно със св. Василий Велики (около 329-379) и св. Григорий Богослов (около 330-389), признавайки ги за такива знаменитости, че в сравнение с тях и самият св. Атанасий Велики бил просто дете[15]. Той бил оригинален мислител, ревностен противник на арианството и защитник на Никейската вяра за единосъщието на Божествените лица. По чистотата на живота си представлявал едно от светлите явления на Изток, поради което православните дълго оставали в приятелски отношения с него, макар вече чистотата на догматическите му възгледи да била помрачена. Бил преследван от арианските епископи на Лаодикия – Теодот и Георгий, като последният стигнал до там, че го лишил от църковно общение[16]. Годината на епископското му ръкоположение е спорна – между 360 и 362 година, но е по-вероятно да е преди 362 година, защото на Александрийския събор през същата година е имало и пратеници на Лаодикийския епископ Аполинарий, които там подписали от негово име, че Христос е приел човешко тяло не бездушно и безумно[17]. Починал около 392 година.

Христологията на Аполинарий е твърде интересна и оригинална, като не всичко в нея е еретическо. Така например против учението на евионитите, които отричали божествентия произход на Христос, Аполинарий утвърждава мисълта, че Христос е съвършен Син Божи; против докетите, които отричали човешкия Му произход, изповядва истината на Боговъплъщението и приемането на човешка плът чрез Дева Мария, която заради това е наречена Богородица[18]. Недоумението му, довело до отклонение от църковното учение, се появява при опита му да реши възникналия въпрос: възможно ли е и как е станало съединението на двете съвършени природи в лицето на Иисус Христос? На този въпрос той се опитва да отговори въз основа на своите възгледи за човешката природа и за греха като нейна неизбежна принадлежност. Подобно на Платон, Аполинарий също е трихотомист. Човешката личност според него се състои от тяло (σωμα), душа (ψυχή) и дух или ум (πνευμα или νους). На тази база той изгражда оригинална теория за греха. Закваската на греха лежи в душата на човека, която като отделна съставка на цялостната човешка личност няма ум и самоопределение, но нейните пориви и желания са силни. От друга страна, умът (духът) е самоопределящ се, автономен, но слаб. Той се афектира от противоположните искания на душата и съобразно с тях направлява и цялата човешка дейност. За да победи греха, на човек му е необходим достатъчно много ум, за да не се поддава на греховните желания на душата. Именно липсата на тази сила на ума го прави, поради присъщата му свобода, източник на греха, на греховното начало  у човека, като тялото остава само съучастник, посредник и оръдие на греха.

За изходен пункт на христологията на Аполинарий послужил изразът: και ο Λόγος  σαρξ εγένετο (Иоан 1:14). Считайки, че е открил разковничето в този израз, той се опитал, в разрез с църковното учение, според което на това и на много други места в Свещеното Писание под „плът” се разбира целокупният човек, без да накърни Божествената природа на Логоса (както правел това Арий), да омаловажи човешката природа на Христос, като я представи непълна, лишена от човешки разум, състояща се само от тяло и душа, докато мястото на духа или ума било заето от Божествения Логос. Това е според него единственият възможен изход от създалото се затруднение по въпроса за съединението на природите, понеже не е възможно съединение на пълната и съвършена Божествена природа с пълната и съвършена човешка природа. Ако се приеме това, то в Личността на Иисус Христос биха се получили два сина – единият по естество, а другият по осиновяване, което би довело вече не до Троица, а до Четворица. Така според Аполинарий се запазвала съвършената Божествена природа на Логоса, както и реалното единство на Личността на Изкупителя[19]. Той бил съвършен човек, тъй като имал одушевено от душа тяло и разумна човешка плът, макар разумът Му и да не е бил човешки, а мястото да е било заето от Божествения Дух (Логоса). За противоречие тук според него не може да се говори, тъй като на душата по природа ѝ е свойствено да бъде управлявана от нещо друго. Нейното естествено състояние не се нарушава от това, дали ще я управлява човешки, или Божествен дух. За нея това е безразлично. В лицето на Христос Спасителя на човешката Му душа е даден неизменен ум, затова естествено Той е безгрешен. У Него, следователно, няма аскет, няма нравствена борба, прогрес, няма и раздвоение. Той не е просто съсъд, храм на Божеството, но органично единство на човека и Бога, една природа, една ипостас, една енргия, истински Бог и истински човек. Невъзможно е за Него да се говори като за две лица или две естества, но Той е една природа на въплътения Бог Слово (μια φύσις τοũ Θεοũ λογου σεσαρκωμένη)[20], покланяема заедно с плътта с единно поклонение. Става въпрос за една природа сложна или смесена (σύνθετος или σύγκρατος). Така той въвежда в учението си за съединението на двете природи в лицето на Иисус Христос термина смешение (μιξις)[21]. С него обаче не изразява сливане на двете природи, а по-скоро само взаимно проникване[22]. Против обвинението, че двете природи се сливат и стават единосъщни, той дава следния пример – душата и тялото са съвсем различни субстанциално помежду си, но при съединение в едно органично цяло запазват своите отличителни свойства. Така и в лицето на Христос божественото и човешкото съставят една природа, но те пребивават без да се сливат и без да преминават едно в друго. Така Христос Се явява и разносъщен (като Бог), и единосъщен (като човек) по отношение към човечеството. Този двойствен характер на природата Му се изявява през целия Негов земен живот: Нему са присъщи както чудесата, така и съвсем човешки слабости. Аполинарий нарича Христос „небесен човек”, защото духът Му е божествен. От небето слязла Личността, която прави човека човек, а плътската природа на Христос е взета от св. Дева Мария. Едва след съединението ѝ с Логоса тази плът е станала божествена, а по-точно – обожествена[23].

За нас, с оглед на темата, е важно да проследим възгледа на Аполинарий за изкупителното дело на Иисус Христос, той като именно тук еретическите му възгледи изпъкват особено ярко. Той не допускал мисълта за страдание на Божеството, в което бил обвиняван. Действително той е казвал, че „Бог е пострадал”, но този израз не бива да се приема буквално. Божеството според него е страдало доброволно, а не по необходимост, не принуждавано от своята природа, а по-точно следвайки я. То по-скоро състрадавало с нея по силата на рефлексното действие върху Божеството на факта, че приетото от Него тяло страда. Тук именно е и неговата слабост, защото според възгледа му за една сложна или смесена природа в случая се налага да приемем две взаимно изключващи се положения по отношение на една, макар и сложна, природа – от една страна, безстрастието на Божествената природа, а от друга – страданията на човешката. От гледна точка на последствията на Икуплението, може да се каже, че неговата система носи пелагиански оттенък – ролята на човека в Изкуплението е твърде завишена, което противоречи на по-горе изложения му възглед за човека, според който активната му част, която трябва да победи греха – умът (духът) е толкова слаба и повредена, че за да може Христос да победи греха, е било необходимо човешкият Му ум да бъде заменен с Божествен, без което Той не би успял да извърши изкуплението. Така с божествената помощ Той е успял да победи греха, да изкупи човечеството, но какво остава за другите хора, оставени на слабия им ум и греховната им душа? Как те с тези слаби оръжия ще победят греха? Отговорът на Аполинарий гласи – всеки човек може „по подражание на Христа” да придобие за себе си плодовете на изкуплението и да победи греха в своя личен живот. Този възглед не издържа критика, тъй като и самият Аполинарий в своята система не предвижда изкуплението на всички хора. Изводът, който бихме могли да направим от така изложеното еретическо учение е, че то отрича един от основните християнски догмати, какъвто е този за Изкуплението. В учението на Аполинарий пък се твърди точно обратното – в делото на Изкуплението участвали само тялото и неразумната човешка душа, а отсъствал именно главният виновник за падението на човека – неговият разумен и свободен дух.

Аполинарий пръв поставил на цялостно разглеждане и догматико-богословско изяснение христологическия проблем, а учението му е първата подробно разработена христологическа система. При разработването ѝ той допуснал множество еретически мисли, макар и да вършел това с най-добри намерения, с цел да утвърди и обогати православноито учение[24]. Освен това трябва да се отбележи, че по негово време христологическата терминология била още съвсем бедна или почти не съществувала. Така той смесвал термините природа и лице и затова учел, че Христос имал не само едно лице, но и една природа, и че двете природи образували една сложна, смесена природа.

Независимо от това Аполинарий дал силен тласък на христологическата мисъл и сложил върху нея своя отпечатък и през следващата епоха.

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „В търсене на истината – продължение 2″, който трябва да се активира)

_____________________________________

*Публикувано в списание Богословска мисъл, Supplementum I, 2003, издание на Богословския факултет при Софийския университет. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[13]. Наричан е така, за да се различава от баща си Аполинарий Стари, презвитер също в Сирийска Лаодикия, срв. Болотов, В. В. Op. cit., с. 136; с. 1341.

[14]. Коев, Т. Op. cit., c. 91.

[15]. Болотов, В. В. Op. cit., с. 136.

[16]. Ibidem.

[17]. Ibidem.

[18]. Коев, Т. Op. cit., c. 91-92.

[19]. Серафим, архимандрит, Съединението на двете природи в Христа според Православието и според Нехалкидонските църкви, ГДА, т. ХVІІ, с. 7 (319).

[20].Този израз, приписван на св. Атанасий, принадлежи на Аполинарий и се смята за негово основно вероизповедание. Затова и архимандрит Серафим, оp. сit., с. 7, с основание смята, че Аполинарий може да бъде разглеждан и като първия монофизит.

[21]. Болотов, В. В. Op. cit., с. 144.

[22]. Коев, Т. Op. cit., c. 94.

[23]. Ibidem.

[24]. Робертсон, Дж., История християнской церкви, т. І, с. 250.

Изображение: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1x