Владимир Лоски

Троицата присъства в интелектуалната тъкан на христологическия догмат, сиреч в разграничаването на Лице и природа. Троицата е една природа в три Лица, Христос – едно Лице в две природи. Макар Божеството и човечеството да са разделени от безкрайната пропаст между сътвореното и несътвореното, те се съединяват в единството на една Личност.

Между триадологията и христологията съществува свързващо звено – единосъщието, тъй като терминът „единосъщен“, ομοούσιος, предназначен първоначално да определи вътрешнотроичното единство на Отец и Син, се появява отново в христологическия догмат, окончателно формулиран на Халкидонския събор. Христос, от една страна, е единосъщен на Отца по Своето Божество, от друга – единосъщен на нас по Своето човечество. Значи – две единосъщия, но един Единосъщен, едно Лице – същински Бог и в същото време същински човек. Ипостаста обема две природи: запазвайки едната, приема и другата, при това нито Божеството се превръща в човечество, нито човечеството в Божество.

Халкидонският догмат, точно отразил тайната на двете в едно, е завършек на дълга борба против опитите за рационално обяснение на Въплъщението чрез пренебрегването ту на Божествената, ту на човешката природа на Христа. Тези опити характеризират двете противоположни велики богословски школи на древното християнство – Александрийската и Антиохийската. Антиохийската школа е школата на буквализма в екзегезата, която концентрира вниманието си върху историческата страна на Свещеното Писание. Всяка символна интерпретация, всеки гносис на свещеното събитие ѝ се струват подозрителни и затова тя често не отчита вечността в историята. По този начин възниква опасността Иисус да бъде изтълкуван като един от индивидите в юдейската история – една твърде човешка история във времевите ѝ рамки. У Антиохийската школа историята до такава степен се затваря сама в себе си, че понякога дори подминава грандиозната поява на станалия човек Бог. Александрийската школа, в противоположност, е съсредоточена върху християнския гносис и в крайно алегоричната си екзегеза често отнема на библейското събитие конкретната му простота, прокарва тенденцията за игнориране на историческия, човешки аспект на Въплъщението. Тези школи оформят велики богослови, но и големи еретици, когато се поддадат на характерното за всяка от тях изкушение.

Несторианството, възникнало от антиохийския начин на мислене, разсича Христос на две различни лица. На всяко единосъщие съответства свой единосъщен и така се появяват Син Божи и Син Човечески, личностно обособени. Факт е, че богословската терминология по това време все още не е окончателно установена, разграничаването на лице и природа е твърде смътно и мисълта на Несторий дълго е могла да заблуждава. Този Константинополски патриарх принадлежи към Антиохийската школа, където негови учители са велики богослови, някои от които – Теодор Мопсуестийски, например – явно клонят към ерес (Теодор посмъртно е осъден). Несторий категорично разделя двете природи и посоката на мисълта му на пръв поглед е православна до момента, когато отказва да назове Пресветата Дева Богородица – „Теотокос“ – и предпочита термина „Христородица“. Благочестието на обикновените вярващи се надига и Несторий бива посрамен. Той не съумява да постигне тайната на личността, определя я с термините на природата и в крайна сметка отъждествява едното с другото. Несторий противопоставя Личността на Словото и личността на Иисус: според него те несъмнено са свързани, но единствено нравствено, чрез избраничеството, превърнало Иисус в своего рода вместилище на Словото. Несторий смята, че от Дева се ражда човешката личност на Христа и поради това тя е Христова, а не Божия майка. Двамата сина – Божият и човеческият – са съединени в Христа, но не са „едно“.

Но ако Христос не обладава единство на личностите, значи природата ни не е възприета истински от Бога и Въплъщението не е „физическо“ възстановяване. Ако няма същинско единство в Христа, няма и възможност за съединяване на човека с Бога. Така цялото учение за спасението губи онтологичната си аргументация: ние сме разделени с Бога както преди, обòжението е недостъпно за нас; Христос е само велик пример, а християнството се свежда до нравствено учение и подражание на Христа.

Единодушната реакция на източното благочестие бързо приключва с несторианството, но тази мощна реакция поражда противоположна ерес. Защитниците на единството в Христа определят това единство с термини, които се отнасят до природата, и то Божествената природа, природата на Словото. В полемиката си с несторианството св. Кирил Александрийски предлага формулата „една природа на въплътилото се Слово“. Той нрави обикновена терминологична грешка, което става ясно от контекста. Св. Кирил си остава православен. Но някои негови ученици разбират формулата буквално: Христос има една природа – Божествена, оттук и названието на ереста — монофизитство (от μόνη – една, и φύσις – природа). Монофизитите не отричат човечеството у Христа, но то за тях е някак погълнато от Божеството като капка в океана. Човечеството се разтваря в Божеството или се изпарява при съприкосновението с Него като шепа вода, лисната върху горещи въглени. „Словото стана плът“, изтъкват монофизитите, но това „стана“ у тях напомня превръщането на водата в лед – то е само видимост, подобие, защото у Христа всичко е Божествено. Въобще, Христос е единосъщен на Отца, но не и на хората. Той е минал през Дева, без да заимства нещо от нея, а я е използвал за Своето явяване.

Колкото и да са многобройни нюансите в монофизитството, за всички монофизити остава едно общо ядро – Христос е истински Бог, но не истински човек, в крайна сметка човешкото в Христа е видимост; монофизитството се свежда до известен докетизъм.

И несторианството, и монофизитството са две дохристиянски тенденции, проявили се в Църквата, които от този момент не престават да заплашват християнството: от една страна, хуманистичната култура на Запада като наследство от Атина и Рим, от друга – космичният илюзионизъм и чистото самовглъбяване на древния Изток с неговия Абсолют, в който се разтваря всичко (образът на леда и водата е за Индия класическа илюстрация на отношението между крайното и безкрайното). От едната страна човешкото се затваря в себе си, от другата се поглъща от Божеството. Между тези две противоположни изкушения Халкидонският догмат изяснява истината за Бога и истината за човека по отношение на Христос – истинския Бог и истинския човек, дефинира тайната на единството им без разделяне или поглъщане.„Като следваме светите отци, всички съгласно поучаваме да бъде изповядан единият и същ Син, Господ наш Иисус Христос, съвършен по Божество и съвършен по човечество, истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло – единосъщен на Отца по Божество и единосъщен на нас по човечество – във всичко подобен на нас освен в греха, роден преди всички векове от Отца по Божество, а в последните дни – заради нас и нашето спасение – (роден) от Дева Мария Богородица по човечество – единият и същ Христос, Син, Господ, Единороден, в две лица неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно познавай (тъй че със съединението съвсем не се отрича различието между двете природи, напротив — запазва се свойството на всяка природа и двете се съединяват в едно лице и в една ипостас), не на две лица разделян или разсичан, но единият и същ Син и Единороден, Бог Слово, Господ наш Иисус Христос“.

„Неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно“ – така са съединени двете природи в Лицето Христос, като първите определения са насочени против монофизитите, а другите две – против несторианите. По същество и четирите определения са негативни: άσυγχΰτως, άτρε’τττως, αδιαιρέτως, άχωρίστως; те очертават апофатически тайната на Въплъщението, но не ни позволяват да си представим „как“ на тази тайна. Христос е изцяло Бог, като Младенец в яслите и като умиращ на кръста Той не престава да бъде участник в троичната пълнота и със Своето вездесъщие и могъщество да управлява вселената. „В гроба по плът, в ада с душа на Бог, в рая с разбойника и на престола бе Ти, Христе, с Отца и Духа всичко изпълни, Неописани“ — възклицава литургията на св. Иоан Златоуст.

От друга страна, човечеството на Христа е изцяло наше човечество, то не Му е присъщо по извечното My рождение, а Божественото Лице го създаде в Себе Си в лоното на Мария. И така, Христос има две воли, два разума, два начина на действие, но те винаги са съединени в едно Лице. Във всяко Негово действие участват две енергии: Божествена и човешка. Затова всички опити да се изгражда някаква „психология“ на Христа и в книги „За живота на Иисус“ да бъдат възпроизвеждани „душевните Му състояния“ винаги ще бъдат напразни. Ние не можем нито да се досетим, нито да си представим (и именно в това е смисълът на четирите отрицания) „как Божество и човечество съществуваха в една и съща Личност, още повече – ще повторим пак, – че Христос не е „човешка личност.“ Неговото човечество не притежава своя ипостас сред безбройните човешки ипостаси. И Той като нас има тяло, като нас има душа, като нас има дух, но нали нашата личност не е тази „съвкупност“, личността живее чрез тялото, душата, духа и извън рамките им; те само образуват нейната природа. Ако човек като личност може да напусне света, Син Божи с Личността Си може да влезе в него, защото Личност, чиято природа е Божествена, „ипостазира“ човешката природа, както казва през VI век Леонтий Византийски.

Но двете природи в Христа, без да се смесват, взаимно се проникват. Божествените енергии се излъчват от Христовото Божество и пронизват човечеството Му, в резултат то е обòжено от самия момент на Въплъщението, както разтопеното желязо става огън и при все това по природа си остава желязо. Преображението отчасти открива на апостолите пламъка на Божествените енергии, озаряващ човешката природа на Учителя. Взаимопроникването на двете природи, проникването на Божеството в плътта и веднъж завинаги придобитата възможност плътта да проникне в Божеството се нарича „перихореза“, περιχώρησις εις άλλήλας , по думите на св. Максим Изповедник, или communicatio idiomatum на латински език. „Плътта, без да загуби това, което притежаваше, стана Слово, отъждествявайки се със Словото по Ипостас“, пише св. Иоан Дамаскин. Христос става човек по любов и остава Бог, огънят на Божеството Му завинаги възпламенява човешката природа; ето защо светците, оставайки хора, могат да бъдат участници в Божеството и да станат богове по благодат.

Въплъщението

В пролога на евангелието от Иоан, отнасящо се едновременно и до Христа, и до Троицата, в четиринадесети стих звучи великата истина на християнството – увереността в това, което младият Августин усилено търси в метафизиката на Платон: „Словото стана плът“.

Всичко, което знаем за Пресветата Троица, научихме от Въплъщението, подчертава св. Иоан Богослов. Откровението се изпълни, когато едно от Божествените Лица, Синът Божи, стана човешки син и „живя между нас“. Без съмнение, нехристиянската мисъл често се е догаждала за тайнственото значение на числото три, но винаги е обгръщала своите предчувствия в сумрака на двусмислените символи. За пълното откровение относно Троицата е необходимо Въплъщението. От Стария Завет сякаш се свлича покривало и се разкрива тринитарната му същност: Господарят на вселената изявява Себе Си като Отец; човекът, съзерцаващ „славата на Единородния от Отца“, съглежда откровението на Божествената природа и богословието става възможно като съзерцаване на Самия Бог, понеже Λόγος σαρξ έγένεто – „Словото стана плът“.

Именно тогава започва домостроителството на Сина, Който встъпва в историята на света. Вярно е, че плътта е последният предел на очовечаването. Не само душата, но и тялото са „приети от Христа“. Думата „плът“ обозначава в случая цялостната човешка природа. И „ставането“ на Словото „плът“ е включено в пълнотата на Божественото битие за голяма съблазън на метафизиците. Син остава Бог в лоното на неизменната Троица, но нещо се прибавя към Неговото Божество – Той става човек. Непостижим за ума парадокс: без да промени Божествената Си природа, която нищо не може да оскъдни, Словото изцяло приема нашето състояние, дори и смъртта. Тази тайна, тази надминаваща всичко проява на любов може да се постигне само с термините на личния живот: Личността на Сина преодолява границите между трансцендентното и иманентното и влиза в човешката история. Подобно изграждане не се вмества в категориите на Божествената природа, неизменна и вечна, но нетъждествена с Ипостасите; благодарение точно на него Христос става човек, а другите две Лица на Пресветата Троица не страдат и не биват разпнати, и именно поради това можем да говорим за собствено домостроителство на Сина. Несъмнено Божественото домостроителство принадлежи на Божествената воля, волята на Пресветата Троица обаче е една; несъмнено е също, че спасението на света е една воля на Трите и „който е посветен в тайната на Възкресението е узнал целта, в името на която Бог сътвори всичко в начало“ (св. Максим Изповедник). Общата воля се оделотворява различно от всяко Лице – Отец праща, Син проявява послушание, Дух съпровожда и действа, с Негова помощ Син влиза в света. Волята на Сина е волята на Св. Троица, но Неговата воля е воля на послушанието. Спасява ни Троица, но за извършването на спасителното дело в света се въплъщава Син. Според учението на патрипасианите Отец е страдал, бил е разпнат ведно със Сина като Единосъщен с Него. Но да се твърди това, означава да не се прави разлика между природа и Лице в Бога. Ясно е, че макар разграниченията да ни помагат да избегнем ереста, те не са в състояние да направят повече от това да набележат очертанията на тайната; те са път, строго прокаран от вярата и молитвата, без които тези разграничения биха били празни думи. И тук тайната е тайна на послушанието – в Бога е цялото единство. Но Христос обладава не само Божествена, но и човешка воля, и доколкото Отец и Син като че ли някак се разделят, съгласието на двете воли в Христа ознаменува послушанието на Сина пред Отца, а тайната на послушанието е тайна на нашето спасение.

Син се въплъщава, за да възстанови възможността за единение на човека и Бога, единение не само разрушено от злото, но и невъзстановимо без участието на човека. Първото препятствие пред съединяването – разделянето на двете природи (човешката и Божествената) – е отстранено със самия факт на Въплъщението. Остават двете други препятствия, свързани с падналото състояние на човека – грехът и смъртта. Делото на Христос е да ги победи, да прогони от земния космос тяхната неизбежност – не безпрекословно да ги унищожи (това би било насилие над породилата ги свобода), а подчинявайки Самия Бог на смъртта и ада, да обезвреди смъртта и подготви излекуването на греха. Смъртта Христова отстранява преградата между човека и Бога, издигната от греха, а Възкресението Му изтръгва от смъртта „жилото ѝ“. Бог слиза в меоничните бездни, зейнали в творението след греха на Адам, та да може човек да възходи до Божеството. „Бог стана човек, за да може човекът да стане бог“, три пъти подчертава св. Ириней. Същия израз срещаме и у св. Атанасий Велики и в крайна сметка той става общ за богословите от всички епохи. Апостол Петър първи написа, че трябва да станем „участници в божественото естество“ (2 Петр. 1:4). Дълбокият смисъл на Въплъщението се таи във физическата и метафизичната представа за благодатно преобразуваната природа, в това постигнато от този момент възстановяване на човешката природа, в този разкъсващ смъртната тъма светъл лъч, който сочи обòжението.

„Първият човек Адам стана жива душа, а последният Адам – животворен дух… Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето. Какъвто е земният, такива са и земните; какъвто е Небесният, такива са и небесните; и както сме носили образа на земния, тъй ще носим и образа на Небесния“ (1 Коринтяни 15:45, 47-49).

Да обобщим: Христос е слезлият от небето Нов Адам, Човек втори и последен. Не явява ли този „Небесен Човек“ на земята ни някакво по-друго небесно и висше човечество, както мислят някои гностици? В какво тогава би се изразило Въплъщението? Нали Христос би преминал през Своята майка, без да възприеме нещо от нея! Тайната на Въплъщението е тайна на Богочовека, същински съчетал в Себе Си двете природи и придобил от Пречистата Дева човешкото ѝ естество. Чудото на смирението: Словото „усвоява“ собственото Си творение, в решителния момент на Благовещението Бог взема от Мария зачатъка на Своето човечество, собствената Си човешка природа.

* * *

Въплъщението се реализира с действието на Светия Дух. Това значи ли, че Дух е Жених на Дева, че при девственото зачатие Той съответства на съпруга, както предполагат някои богослови? Подобно разбиране би било грубо рационализиране на Христовото рождение. Защото ако говорим за Жених на Пресветата Дева, при това само в метафизичен смисъл, доколкото тя представя Църквата, то тя не би могла да има друг Жених освен Сина. В безсеменното зачатие Самото Слово е Семето. Дух съвсем не е Жених на Мария, Той довършва очистването на утробата ѝ, прави я абсолютно девствена и така вдъхва на Дева Мария със самото съвършенство на чистотата сила да възприеме и роди Словото. Всесъвършеното девство, дарено от Духа като чистота на цялото същество, съвпада с Богомайчинството.

* * *

И така, Христос не е човешка личност: Той е човек, но Личността Му е Божествено Лице. Христос е човек, но Личността Му е от небето. Оттук и апостол Павловият израз „Небесен Човек“.

Може ли да се говори за съединяване на двете природи, за „сътрудничество“ между тях, както казват отците? Самите те непрекъснато се доуточняват, подтиквайки и нас да изчистваме езика си. Човечеството на Христа никога не е било отделна и предшестваща Го природа, която се присъединява към Божеството. Тя никога не е съществувала извън Христовата Личност, Той Сам я създава в Ипостаста Си – не „от нищо“, защото за тази цел е трябвало да се възстанови цялата история, цялото човешко състояние, но чрез Дева, пречистена от Светия Дух. Несътвореното Лице Самò твори човешката Си природа и тя от самото начало е „човечество“ на Словото. По-точно, това не е съединяване, дори не е възприемане, а единство на две природи в Личността на Словото от момента на Въплъщението. „Неограниченият неизказано се ограничава, а ограниченият се разраства до Неограничения“, пише св. Максим Изповедник. Бог „плътски“ влиза в плътта на историята. Историята е риск, Бог поема риск. Той, Пълнотата, снизхожда до крайните предели на битието, подкопано от греховната непълнота, за да върне на свободните същества възможността за спасение, без да накърни свободата им.

_____________________________________

*Източник – http://ceacbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът Владимир Лоски (1903-1958). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5oJ