Иван Г. Панчовски

Велико благо е Църквата в света: спасителна е нейната мисия за чове­ците; безмерна е ценността на съзна­телната църковност. Тъкмо по този проблем ние обаче се натъкваме на въпиюща нужда, дори бихме могли да кажем на страшна беда в съвремен­ния религиозен живот. Тя се състои в разочарованието от Църквата, кое­то се забелязва у някои наши съ­временници. Това разочарование е се­риозна болест на съвременния рели­гиозен живот и може да има опасни последици: да отклонява от Бога, да отчуждава от Христа Спасителя, да поражда скептицизъм, да предизвик­ва неверие, да води към вечно осъж­дане и погиване. Нима днес не се чу­ва често да се говори: Църквата ни разочарова; надеждите, които възла­гахме на нея, не се оправдаха; ние не можем повече да ѝ се доверяваме; храмовете се посещават само от ста­ри хора, предимно от стари жени, кои­то постепенно скъсват връзките си с живота, отчуждават се от света и хо­рата, стават странни, непонятни, отегчителни.

Тук не влиза в обсега на темата ни да се спираме на тези хора, които с изказвания като горните повече искат да извинят себе си или да прикрият дълбоките, моралните причини за свое­то отчуждаване от Църквата. Но ние не можем да отречем, че има откро­вени и честни хора, които наистина са разочаровани от Църквата. Какви причини са предизвикали това разо­чарование и каква е нашата отговор­ност за него, как то може да бъде превъзмогнато и как да го предот­вратяваме в бъдеще това са про­блемите, които на първо място ни ин­тересуват и от чието откровено и чест­но обсъждане може да има голяма полза.

Първата причина за разочарование­то от Църквата е разсейването на енорията и упадъкът на Христовия дух в нея. Силата на Църквата се съ­стои най-вече в нейната съборност и светост.

Църквата взета както в нейната ця­лост, така и във всяка нейна орга­нична част, трябва да е съборна. Какво ще рече това? Ние няма да се впу­скаме в сложни догматически и цър­ковно-правни операции, за да опреде­лим в що се състои съборността на Църквата, а ще излизаме от непосредното християнско чувство и съз­нание. Съборността на Църквата оз­начава, че членовете на Църквата представляват органична цялост, коя­то е възглавявана по реално-мистичен начин от Самия Господ Иисус Хри­стос. Значи Църквата е общност от вярващи, които мистично са срастнати с Господ Иисус Христос, нами­рат се в благодатно общение с Него и чрез това представляват от себе си органична цялост, чувстват се едно цяло и действат като един човек. Христовият дух, който се вселява във вярващите, живее в тях и ги свързва в братско единство и в единна общ­ност, е изходното и творческо начало в Църквата. А ние всички много до­бре знаем, че на Христовия дух е не само чуждо, но и противно всяко обо­собяване и всяко изолиране от цър­ковната общност. Христовият дух оби­тава в Църквата, тоест в събранието на вярващите в Христа. „Дето са два­ма или трима събрани в Мое име – казва Иисус Христос – там съм Аз посред тях[1]“. Възвишен образец на църковната съборност представлява животът на първата християнска об­щина в Иерусалим. За вярващите от нея авторът на „Деяния апостолски“ свидетелства: „Множеството повяр­вали имаха едно сърце и една душа[2]“. Съборният дух на вярващите от пър­вата християнска община в Иеруса­лим стоял на такава висота, че той се отнасял не само до единството на вярата и се проявявал не само в еди­нодушното престояване в храма и в преломяването по къщите на хляб, тоест евхаристийно общение, но се от­насял също така и до единството на имуществата и се проявявал също в братското разпределяне на благата всекиму според нуждата и в общите трапези на любовта (агапии), където всички се хранели „с весело и чисто сърце[3].

Съборността на църковната община, на енорията, днес слабо се чувства. Заради това и Христовият дух е от­слабнал в нея. Църковната община се атомизира и вярващите се събират само на по-големите празници – и то най-многото за обща молитва. Хри­стияните присъстват на църковното богослужение само като отделни ин­дивиди, а не и като органично цяло, не като едно сърце и една душа; те стоят в храма един до друг, но като че ли всеки от тях е облечен в бро­ня, която затваря и изолира душата му за другите, която прави сърцето му недостъпно за стоящите около не­го негови братя в Господа. Заради то­ва когато човек влезе в храма и за­стане пред Бога за обща молитва с църковната община, той не чувства близостта на вярващите, сърцето му не се стопля от единството и едино­душието им, душата му не се слива с техните души и съвсем самотно се опитва да се издигне към безпредел­ните висини на Бога. А колко е труд­но това?! Не е добре човек да бъде сам въобще; не е добре той и пред Бога да застава сам и към висините на Божието съвършенство да се въззема сам: там той се извисява над големи пропасти и страшни бездни и се нуждае от братска подкрепа и подмога, от дружеско ободрение и на­сърчение, от съборно вдъхновение и подпомагане. Колко прекрасен е в то­ва отношение съветът на св. апостол Па­вел: „Нека бъдем внимателни един към други, за да се насърчаваме към любов и добри дела, като не напуща­ме събранието си, както някои имат обичай, а да се подкрепяме един друг[4]“. Съборният живот на църковната общ­ност трябва да бъде засилен, поне като се въведе в богослужението все­общо народно пеене, като се предприемат съвместни акции за благоустроя­ването и украсяването на храма, ка­то се уреждат групови поклоннически пътешествия и обиколки и като се про­веждат общи благотворителни инициа­тиви.

Съборността на Църквата е нераз­делна от нейната светост. Църквата не е обикновен съборен организъм. Тя е събрание на вярващи в Христа, кои­то чрез своето вдъхновение от Хри­ста и чрез своето благодатно общение с Него се упражняват в добродетелно подвижничество и водят свeт живот. Църквата е свeта, не само защото ней­ният Основоположник и невидим Гла­ва е чист от всеки грях и е свeт, но и защото чрез вярата и тайнствата вяр­ващите в Христа придобиват Неговата праведност, очистват се от греховете си и се стремят да водят обновен жи­вот в светост. През първите векове на християнството Църквата е блестяла особено ярко със своята светост; тя не само е излъчвала из своята среда свети Божии угодници, които и до днес тачим, но и всички вярващи е въз­питавала в светост. В Свещеното Писание ця­лата Църква се нарича света и всич­ки нейни членове – светии.

Прочетете още „Превъзмогване на разочарованието от Църквата*“ →

Професор протоиерей Павел Яковлевич Светлов

Учението, че има провидение, Божи промисъл, е едно от най-светлите и отрадни учения на религията. Това учение говори на всички, потиснати от съзнанието, на зависимостта от железните закони на хладнокръвната към нас приро­да и на нищожеството и безсилието пред нея, че природата е царство на всемогъща и всеблага воля и мисъл на живия Бог, царство Божие, а не царство на някаква си жестока съдба, на случая, или игрище на безмислените и слепи сили и стихии на природата, че всичко в живота и приро­дата сред хаоса на явленията невидимо се насочва от всемогъщата Божия дес­ница към разумна цел; че човекът не е са­мо неотемлема част от целия механизъм на природата, а самò по себе си ценно битие, личност, в края на краищата, пред­назначена да покори на своя вътрешен мир, като оръдие и самата природа, наглед абсолютно хладнокръвно към всички наши понятия за доброто и злото, за висшето благо и цел на живота, към нашите желания за щастие, безсмъртие, ис­тина, правда, красота, – към всички на­ши човешки ценности. Че религията чрез вярата в провидение с особена несъмненост ни осигурява ценността на човешката личност и смисъл в живота, това усърдно и с успех го доказва „поезията на световната скръб“ и изобщо художествената литература на предишния и съв- ременен песимизъм (Байрон, Леонарди, Пол Хайзе, Едгар По, Шели, Кнут Хамсун, Хауптман, Томсън, Тетмайер, Пшибишевски, Леонид Андреев, Тургенев, Ги дьо Мопасан, особено Оскар Уайлд, с неговата „Бездна“, De profundis и други).

Какво нещо е живота на човека без Бо­га? Той е „нещо като голяма, правилно четириъгълна, съвсем празна стая, която няма ни врата, ни прозорци. Всичко в нея е грубо, окадено, едноцветно“… (Леонид Ан­дреев. Пролог към „Жизнь человека“). – Животът на човека „с неговото тъмно начало и тъмен край“ е покорно изпълване „кръга на желязното предначертание“ на природата. Той е светилник, който за късо време пламва „в нощта на небитието“, „запален от непозната ръка“ за не­що си… „Само топка кал е цялото земно кълбо, само призрак е цялото творение“ за безверния Леонарди, един от творците на отчаянието, „поета на световна­та скръб“. Всичко е обречено от съдбата на смърт и погибел безразделно. Тук се препоръчва „студено и безстрастно презрение към оная груба сила, която, ка­то управлява сляпо всичко в природата, без умора води всичко – съществува само към бездната на съдбоносното небитие“ – Други английски поети – песимист Том­сън пише: „Във вселената аз не намирам намек на доброто и злото, на благослове­ние или проклятие. Аз виждам навсякъде само върховния закон на необходимостта, а после безкрайната, бездънна и мрач­на тайна, неосветлена от никаква иск­ра“. В „The City of Dreadful Night“ вecттa, че безсмъртие няма, която в поемата странникът донася на страждущия ге­рой, Томсън я нарича „блага вест“. Смъртта дава избавление от страданията, от илюзиите в живота. Едничкия светъл проблясък, в живота, според мнението на поета, е само смъртта, която възпява усърдно в стансите, съставени в чест на смъртта, дето, например, четем; „Аз се уморих да блуждая в пустинята на живо­та, от вечните празни надежди, аз се умо­рих от борба и от мисли, които нищо не е в състояние да изясни. И аз си затварям очите и с приятен дъх викам към те­бе, о вечно спокойна смърт: ела и успо­кой моите горчиви мъки“ („То our Ladies of Death“). – Със своето безверие съвременният човек е доведен в същите онези мрачни познания на отчаянието, в кои­то го е намерила историята на човечеството преди идването на Христа. Сега, както и преди явяването на Христос, в света, днешните езичници, за които е останала незабелязана светлината на християнството, викат:

О, ако да можахме ние от недрата на природата

Или от себе си лъч на истината да извлечем…

…………………………………………………………………

Ние във вечна заблуда живеем.

Ще удари ли часът, когато ще бъдем прави?

Ние напразно очакваме проява на правдата,

Като само вкусваме отровата на безверието.

Време е вече Небето с царящето зло.

Да влезе в борба: би изчезнал лукавия дух

И би паднал тържествуващия порок…

Яве се при нас, от Небето изпратен пророче!

 (Байрон „Дон Жуан“)

Прочетете още „Песимизмът на безверието*“ →