(Матей 26:30, 36-56; Марк 14:26, 32-52; Лука 22:39-53; Иоан 18:1-12)

+ Драговитийски епископ Иоан

Тайната вечеря завърши. Иисус и единадесетте ученици изпяха устано­вените за седера[1] хилели[2] (хвалебни песни[3]) и напуснаха иерусалимската горница. След пасхалната вечеря законът разрешаваше да се излезе за кратко време сред природата[4], за да се почувства още по-силно в нощната прохлада пролетният празник (хаг хаавив). Защото пасха (еврейски пессах)[5] не е само праз­ник на свободата, на избавлението на еврейския народ от дома на робството (Изход 13:3) и излизането му от Мицраим (Египет). Както всички поклоннически празници на Израил, пасха е празник и на природата. Равините не одобрявали тези нощни разходки след седера, тъй като често пъти, по ези­чески пример, те се превръщали в шумни процесии с танци, музика и гуляи. Оттук иде предписанието в хагада, че след като се изяде в края на седера онази част от безквасния хляб (маца), наречена афикоман[6], нищо повече да не се вкусва.

Иисус се отправя заедно с учениците Си към Елеонската планина[7], която се издига на изток от Иерусалим. В западното ѝ подножие имало градина с маслинови дървета, от които тя получила наименованието си „Гетсимания“ (преса за маслини). Това място и по-рано е било свидетел на тихите молитвени събрания на Божествения Учител с Неговите ученици. Тук в близост до храма, но отделено чрез долината на потока Кедрон и от шума на прииждащите пок­лонници за пасха, Иисус често идвал с апостолите, когато е бивал на праз­ници в светия град. Това Му посещение обаче е за последен път. От сърце беше пожелал Той да яде с учениците Си тази пасха преди да пострада (Лука 22:15). Сега, след като беше извършена службата на пасхалната вечеря, Иисус поиска да изпълни насаме и индивидуалната молитва „тефилат-йахид“, както беше проповядвал на слушателите Си: „А ти, кога се молиш, влез в скриш­ната си стая и, като заключиш вратата, помоли се на твоя Отец“ (Матей 6:6).

Пролетната луна обливаше със сребриста светлина цялата околност. Иерусалимският храм блестеше като бисер и приличаше на неземно видение. Отдалеч долиташе ревът на жертвените животни и глъчката на търговците. Сухият пустинен вятър шарав носеше тежкия мириз на изгоряло месо и тлъстини. Малката дружина на Учителя от Назарет мълчаливо вървеше по освете­ната пътека, която първо слизаше към потока Кедрон, а след това извиваше по склона на Елеонската планина, за да се изгуби в мрака на старите масли­нови дървета на Гетсимания. Учениците този път не се възхищаваха от вели­колепието на храма. Умора от крайно душевно напрежение се беше отпечатала върху техните сериозни лица. Тежко предчувствие за настъпване на нещо необикновено, съдбоносно свиваше сърцата им. Нима в тази нощ ще се изпълни всичко, писано чрез пророците за Сина Човечески и предсказано от техния Божествен Учител преди възлизането им в Иерусалим, че Той ще бъде пре­даден на първосвещениците и книжниците и ще Го осъдят на смърт, и ще Го предадат на езичниците, и ще се поругаят над Него, и ще Го бичуват, и ще Го оплюят, и ще Го разпнат и убият (Марк 10:32-34)? Та нали Той е Христос, Синът на Живия Бог (Матей 16:16), Царят Израилев (Иоан 12:13)! Но що озна­чаваше тогава този необикновен седер, на който хаггада шел пессах[8] беше заменена с прощална беседа и първосвещеническа молитва, а кидуша – с установяване на тайнството евхаристия? Учениците бяха смутени от тъмните слова на техния Учител, Който ставаше все по-загадъчен за тях.

От всички най-много страдаше апостол Петър. Той не можеше да допусне, щото неговият Господ, Който го беше избавил от морските глъбини (Матей 14:30-31), да пострада. Затова той беше Му възразявал, без да мисли що е човешко и що е Божие (Матей 16:23), като се водеше само от желанието Учителят му да бъде запазен. Нима ще остави той сатаната да разсее учениците Му като  пшеница? Нали за него Иисус се беше молил да не оскъднява вярата му и да утвърждава братята си (Лука 22:31-32)? Не, той няма да се отрече от своя Учител, дори ако потрябва и да умре с Него (Матей 26:35). Но може ли тогава да се съмнява в словата на Пророка от Назарет? Остават още няколко часа докато петли пропеят[9]. Нима в това кратко време той три пъти ще се отрече от Христа, че Го познава? Кой ще му разреши това недоумение? Другите ученици? Та лицата им ясно говорят за скръбта, която ги е обзела. Учи­телят? Но Петър се страхува да не чуе отново упрека: „Махни се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън!“ (Матей 16:23).

Само Иисус върви спокойно към съдбоносното място. Той знае, че тази пасха е последна за Него, и че заедно с хилядите жертви ще трябва и Той да бъде принесен като непорочен агнец за греховете на света. Той бе свършил делото, що Отец Му бе дал да изпълни; прославил бе Неговото име и бе предал словата, чрез които човеците ще могат да достигнат до богопознание и вечен живот. Единствена грижа представляват учениците Му, които са още толкова неукрепнали във вярата. За тях Той сега трябва да се моли, както и за ония, които по тяхното слово ще повярват в Него, та да бъдат всички в пъл­но единство, както Той е с Отца. След дневния труд, продължителната беседа с учениците и предвиждайки настъпването на ужасните страдания, на Иисус е необходимо чрез молитва да се подготви и да почерпи сили за предстоящия велик подвиг. Както древният Израил се е борил с ангела (Битие 32:24-30), така и новият Израил трябва да се пребори с княза на този свят. Къде можеше да стане тази тайнствена борба, ако не в мрачната тишина на Гетсиманската градина, както някога в пустинята?

Когато стигат в Гетсимания, Иисус оставя учениците Си и се отдале­чава навътре в градината, като взима със Себе Си само Петър, Яков и Иоан. Тези трима избрани ученици бяха способни да съзерцават божествената Му слава на Тавор. Пред тях Той разкрива сега цялото Си сърце: „Душата Ми е прескръбна до смърт; останете тук, бъдете будни с Мене и се молете“ (Матей 26:38; Лука 22:40). Такива слова са съвършено нови и неочаквани за учени­ците, които са свикнали да виждат своя Учител винаги спокоен и благо­душен.

Време е Иисус да изпълни тефилат-йахид. Той се отдалечава от учени­ците на един хвърлей камък, пада по лицето Си и започва да се моли така, както се молят в храма. В това уединение трябва да се разреши окончателно начинът на спасението на човешкия род от греха и смъртта – чрез кръстни страдания на Богочовека, или чрез други неведоми пътища, скрити в безд­ната на Божията премъдрост. Учениците познават тези молитвени упражне­ния на своя Учител. Те винаги плахо са се отдръпвали настрана, когато Той молитвено е беседвал лице с лице със Своя Небесен Отец в една непосред­ственост, която ги е карала да треперят.

Иисус предчувства Своя край. Нему е ясно, че възлизането Му в светия град е жертвоприношение при което Той ще бъде „приносяй и приносимий“. Той ще трябва като евед Яхве, раб Божи, да претърпи страдания, като смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна. И все пак – не е ли тази нощ лел шимурим, тоест нощта на закрилата? Нощта, в която Яхве простря крепката Си десница над Своя народ Израил и го запази от ръката на фараона? Нощта, през която Той го изведе със силна ръка от Египет, от дома на робството? Нощта, в която Той отмина къщите на синовете Израилеви, а порази всички първородни в Египетската земя (Изход 12:27, 29)? Но нощта от първия ден на пасхата – лел шимурим – означава преди всичко „нощ на бдението“, както е дадено в Писанието: „Тая нощ е бдение Господу за всички синове Израилеви“ (Изход 12:42). Затова през тази нощ еврейският народ трябва да се уподоби на своя Бог, за Когото пророк и цар Давид беше казал: „Няма да задреме Оня, Който те пази; не дреме и не спи, Който пази Израиля“ (Псалом 120:3, 4). В такава нощ на Божии чудеса и милосърдие бого­избраният до Христа народ трябва да бди. Затова Иисус моли учениците Си да бъдат будни заедно с Него и да се молят, та лел шимурим да бъде и за Него нощ на закрила. Но те са немощни и заспиват. За сломената от тъга човешка плът е трудно и един час да бди заедно с Богочовека.

Прочетете още „Гетсиманската трагедия*“ →