2.5. Изграждане на Църквата (ІV-VІІ век)

В състава на Грузинската църква още от нейното основаване влизат не само иверци, но и жители на Абхазия, Колхида (Мингрелия) и Кавказ[130]. Впоследствие абхазците и колхидците понякога се отделят от нея и се подчиняват на свои самостоятелни (αυτοκέφαλος) иерарси в градовете Севастополис и Фазис, които спадат към Цариградската патриаршия. От една страна, това обособяване се дължи отчасти на политическото отделяне на Абхазия и Колхида от Иверия и признаването от тях на византийската власт. От друга страна, мнозина абхазци, обитатели на Колхида, свани и лази приемат християнството не от иверите, а от Византия по време на император Юстиниан, който им изгражда или възстановява църкви и манастири и изпраща гръцки свещеници[131]. Кавказките планинци поради липса на мисионери, политически смутове и зороастрийска агитация често отпадат от църквата. Все пак Грузинската църква се грижи за тях и ги връща към себе си. Християнството се изповядва от планинците и през цялото Средновековие, защото през ХІІІ в. в един от цариградските събори участва епископ от Кавказ, а в друг събор през 1317 г. заседава вече Кавказки  митрополит[132].

В Грузия не липсват далновидни владетели, които полагат грижи не само за държавните дела, но и за своята църква. Трябва да се отбележи синът и приемник на Мириан – Бакур, при чието царуване (342-364) за първи път се съединяват под един скиптър жителите на Иверия, Колхида, Абхазия и даже Кавказ. Той се стреми да разпространи вярата сред всички свои поданици и да я наложи там, където тя първоначално не успява да проникне. Построени са много храмове, които често се издигат върху основите на стари езически светилища. За благоустройството на църквата Бакур открива няколко епископски катедри, а за подготовката на духовници той създава училища, в които преподават наставници от Гърция и Асирия. Цар Миридат, синът на Бакур, окончателно укрепва християнството сред жителите на Тао-Кларджети и Джавахети.

При цар Арчил (413-446) епископи от „Гурзан” (Грузия) участват в църковен събор, свикан от персийския католрикос. Тъй като тогава Грузия е част от Персия, по всяка вероатност Грузинската църква изпада във временна зависимост от несторианската Сироперсийска църква, а не от Антиохийската[133]. С помощта на Византия Арчил прогонва персийците. Подражавайки на ревността на св. Теодосий Велики, той прави всичко възможно а изкорени остатъците от зороастрийството, насаждано от тях (Картлис цховреба, І, 140)[134]. Царят дори свиква църковен събор, който анатемосва грузинския католикос Мобидан, заподозрян в тайно арианство и симпатия към персийската религия.

При управлението на Арчил по желанието на неговата съпруга Сандухта е преведен за първи път на грузински език Новият Завет. Местните летописци са запазили имената на двама от книжовниците – Давид и Стефан (V в.), които превеждат книгите на Св. Писание не от оригинала, а от сирийския превод. Смята се, че те превеждат само части от Библията, които Грузинската църква ползва до Х в. Тогава е направен нов, по-добър превод на всички свещени и богослужебни книги от гръцки език[135].

Следващият цар Вахтанг Горгасали (446-502) получава видения от Бога и въздейства върху поданиците си с личното си благочестие[136]. Той нарежда при всяка епископска катедра да бъдат открити училища. В тях започва превеждането на литургическите книги от гръцки на грузински език. Използвана е както гръцката, така и грузинската азбука, изобретена според Моисей Хоренаци през V век от арменския учен Месроп Мащоц, който създава друга азбука и за своите сънародници. С особена ревност се отличава архиепископ Петър. Той изгражда училища дори в отделни енории, поправя богослужебните книги, превежда нови, снабдява с тях всички храмове, изпраща опитни мисионери в Абхазия, Мингрелия и Кавказ и открива нови епископски седалища в различни области на Картли, Кахетия, Сомхетия и Имеретия.

Близък съратник на цар Вахтанг е Ражден, персиец от рода на Сасанидите. Той приема християнството в Грузия и става пълководец. Когато е пленен през 457 година, шахът го увещава да се върне към маздеизма. Накрая е привързан за кръст и надупчен със стрели. Мощите му са пренесени в Икортския манастир. Св. Ражден се смята за първия грузински мъченик (памет на 3 август)[137].

Според летописите цар Вахтанг отхвърля грузинския архиепископ Михаил и поисква от Византия друг църковен глава с ранг католикос (около 486-488). Антиохийският патриарх ръкополага Петър, ученик на св. Григорий Богослов, и 12 епархийски владици. Един от тях е Самуил, който по-късно сам става католикос към 472 година. Предполага се, че грузинският монах Петър Ивер изпълнява посредничеството, а въпросният патриарх е монофизитът Петър Тепавичаря (Фулон)[138]. По този начин православният Петър получава хиротония от еретик и Грузинската църква става монофизитска[139].

Тук е мястото да отворим скоба за една от най-трудните загадки в историята на Църквата – самоличността на гениалния мистик и философ, който се крие под псевдонима Дионисий Ареопагит. Неговите съчинения са четири: Мистическо богословие, За божествените имена, За църковната иерархия и За небесната иерархия, наричани с общото обозначение Ареопагитски корпус. С перото му се свързват и десет писма до лица, наречени с имената на сътрудници на апостол Павел. Произведенията са тълкувани от видни православни екзегети като Иоан и Георги Скитополски (VІ в.), Максим Изповедник (VІІ в.) и Герман Цариградски (VІІІ в.). За първи път Ареопагитският корпус се споменава в едно недатирано писмо на монофизитския патриарх Севир Антиохийски (починал 538).

Какво може да се каже за Псевдо-Дионисий Ареопагит? Сигурно е, че той живее през втората половина на V век, намира се под силното влияние на късноантичния неоплатонизъм, по убеждения е умерен монофизит и най-вероятно е палестински монах[140]. Досега са предложени 32 хипотези за идентификацията му. Една от убедителните принадлежи на Ш. И. Нуцубидзе и Е. Хонигман, които доказват, че Псевдо-Дионисий Ареопагит е тъждествен с видния грузински духовник и мислител Петър Ивер[141]. Той е монофизит, неоплатоник и епископ на Маюм в Палестина от 453 година до смъртта си през 491 година.Но окончателното потвърждаване или опровергаване на тази хипотеза е въпрос на бъдещето.

През V век в Грузия действат 33 епископии. Сред висшия клир прониква монофизитската ерес, защото някои епископи участват в арменския събор, свикан през 491 г. във Вагхаршапат, който отхвърля Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451). След 15 години 24 епископи, водени от католикоса, подписват вероопределението на арменския монофизитски събор в Двин през 506 г. Този събор приема компромисния „Енотикон” на император Зенон от 482 г. Но девет грузински епископи отказват да се присъединят към ереста и се предполага, че Грузинската църква изпада в разкол[142].

Силното арменско влияние в Грузинската църква се потвърждава от житието на св. Шушаник. Нейното рождено име е Вардени. Тя е дъщеря на св. Вардан и внучка на Саакануш, дъщеря на арменския католикос Исаак Партев. Омъжена е за бдешха (управител на погранична област) Васген, който доброволно приема зороастрийството. Шушаник не се октказва от християнството, за което е жестоко изтезавана и хвърлена в затвор за шест години от съпруга си. Тя извършва редица чудеса и според К. Кекелидзе умира между 472 и 476 г.[143]. Неизяснен въпрос е дали св. Шушаник е монофизитка, но е сигурно, че житието съдържа гностически елементи. Неговият автор – духовникът на мъченицата Яков Цуртавели, й приписва молитва, в която светицата иска от Бога да я очисти „от нощното и порочно рождение, което става от мъжкото и женското телесно сношение”, тоест тя се гнуси от секса дори в семейството като грях[144].

Друг мъченик от тази епоха е Евстатий от Мцхета, умрял за Христос през 589 година (памет на 29 юли). Той произхожда от род на персийски жреци и рожденото му име е Бгробандав. При царуването на Гурам Куропалат (575-600) той се преселва в Мцхета, където се занимава с обущарство. Приема кръщение от католикоса Самуил ІV (582-591) и се жени за християнка. Изпратен е на съд в Тбилиси заедно с други персийци,  приели християнството – Губнак, Багдад, Панагузнас, Перозав, Зарми и Стефан. Двама от тях – Багдад и Панагузнас, се отричат от Христос. По заповед на сатрапа Бежан-Бузмил св. Евстатий е обезглавен на 29 юли 589 г. Тялото му е пренесено в Мцхета и положено под престола на катедралата „Светицховели” (Животворящ стълб)[145].

В своя труд „За персийската война” (І, 1, ХІІ) Прокопий, летописец на император Юстиниан Велики (527-565), отбелязва Грузия като православна стръна. Това твърдение не е погрешно, защото православието е възстановено благодарление на 13 велики сирийски монаси, дошли в Кавказ при царуването на Парсман (541-555). Те водят борба срещу монофизитството, насаждано от сирийския мисионер Яков Барадей (541-578), и са канонизирани за светци (памет на 7 май). Някои от тези подвижници (например Иоан и Иосиф) обръщат към църквата много планинци от Кавказ и Кахетия; други (Антоний и Шио) основават прочути манастири и създават кохорта от достойни ученици; трети (Акив Некрески и Иесей) по молба на царя и католикоса се съгласяват да приемат епископски сан и укрепват папавославието със слово и дело[146].

Тъй като Грузинската църква се откъсва от орбитата на монофизитската ерес, на събора в Двин през 596 или 597 г. арменският католикос Авраам я отлъчва и дори забранява на вярващите да отиват на поклонение в Мцхета, за да се покланят на Св. кръст. На свой ред грузинският католикос Кирион забранява на своите пасоми да посещават арменското светилище във Вагхаршапат. За своята решителност той получава поздравително послание от папа Григорий Велики[147].

Друга важна промяна, която настъпва при цар Парсман е постепенното освобождаване на чуждите владици (сирийци и грузинци) и ръкополагането само на грузинци от средите на аристокрацията. Според летописа „Картлис цховреба (І, 207, 9-12) византийският император Юстиниан Велики издава указ по този повод[148]. За благодарност Парсман разгромява племената на хаскуните, които враждуват с Византия (І, 214, 25-33). Първият грузинец, който става католикос, е Сава, заменил Чермаг (542-557)[149].

През втората половина на VІ век Източна Грузия остава под господството на персийския шахиншах Хосрой Аноширван (539-579). Тогава дава живота си за Христос св. Евстатий Мцхетски. Той е персиец от кастата на зороастрийските жреци с име Хиробандак. Преселва се в Мцхета, където се издържа с обущарство. Жени се за грузинка и се покръства с името Евстатий. В житието му са споменати перси и сирийци, които симпатизират на християнството, но не са кръстени и не са подложени на гонения. Когато персийците канят Евстатий на религиозно пиршество, той не само отказва, но и осъжда остро езичниците. Хвърлен е в тъмница, от която е освободен след половин година поради ходатайството на местните велможи, включително и на католикоса. Но след три години, когато е назначен друг управител (марзпан), процесът срещу отреклия се от праотеческа та вяра Евстатий е подновен и той е екзекутиран[150].

Митрополитът на Колхида Кир е един от създателите на монотелитската ерес, която е напразно усилие за компромис между православието и монофизитството. През 623 г. той внушава тази фикция на византийския император Ираклий, който тогава се намира в Кавказ във връзка с похода срещу Персия. Василевсът издига Кир за Александрийски патриарх през 631 година. Самата Грузинска църква не приема монотелитската ерес[151].

Към 650 година в Грузия прониква ереста на албанците, които изповядват дуалистично лъжеучение, което е до голяма степен сходно със заблудите на манихеите и другите сирийски еретици. Грузинската църква свиква събор, който осъжда това лъжеучение[152].

Културата на Грузия през ІV-VІІІ в. въплъщава християнските стойности. По предание първият храм е построен в Мцхета от цар Мириан по план на св. Нино. Най-ранните паметници на грузинската християнска архитектура възникват на мястото на древни езически светилища и се наблюдава приемственост между тях. В Грузия каноничната трикорабна базилика претърпява развитие. Централният кораб се отделя от страничните не с колони, а със зидани стени, в които има тесни проходи. През VІ в. в Грузия възниква своеобразен тип кръстокуполна църква, в която централният купол не се опира на стълбове, както във Византия, а на стените, а кръстообразното пространство се вписва в квадратен план. Куполният храм, чийто класически и най-стар образец е църквата „Св. Кръст” („Джвари”) до Мцхета, се развива своеобразно в Грузия, като следва архитектурата на древния жилищен дом („дарбази”)[153].

Сведения за грузински поклонници в Иерусалим са запазени още от ІV век. В Грузия отшелническото монашество е разпространено още през ІV век, а общежитийното монашество е въведено през V-VІ в. от така наречените 15 сирийски отци и достигнало голямо културно значение, особено в Тао-Кларджети. По-видни обитатели са: Зедадзнели, основан от св. Иоан Зедадзнели и разрушен от селджуците през ХІІ век, Гареджели, основан от св. Давид, Мгвимели, основан от св. Шио, Мгвимели, Гелати и др.[154]. Грузинци населяват редица манастири в Близкия изток. В началото на VІ в. грузинците установяват трайно присъствие в Иерусалим, където имат манастир „Св. Кръст”, завладян от гърците през 1685 година[155]. Според Прокопий той е възобновен от Юстиниан Велики[156]. Друг техен манастир в св. Град е „Св. Яков Стари”, присвоен от арменците. Много грузински иноци се подвизават в лаврата „Св. Сава Освещени”, Синайския манастир „Св. Екатерина”, в която има много грузински надписи и ръкописи[157], Цариград, Антиохия, Витиния в Мала Азия, на остров Кипър, Иверския манастир на Атон, Бачковския в България. През 1913 година в библиотеката на Иерусалимската патриаршия се пазят 147 грузински ръкописа главно от манастира „Св. Кръст”. В Ивер има 191 грузински ръкописа[158]. Грузинците са майстори на изкуството на миниатюрата[159].

Благодарение на християнството Грузия получава азбука и писменост. Местната книжовност е под арменско и сирийско влияние  до VІІ век, когато започва да изпитва въздействието на византийската книжнина. Първите известни паметници с грузинско писмо датират от V век[160]. Те се намират в грузинския манастир „Св. Кръст” недалеч от Витлеем и в Болниския Сион южно от Тбилиси. Някои учени смятат, че грузинската писменост възниква преди християнската епоха, но повечето приемат, че тя е свързана с налагането на новата вяра, което отговаря на действителността.

Забележителни успехи достига ранната грузинска литература[161]. Към V-VІ в. се отнасят оригиналните агиографски съчинения: „Мъченичеството на св. Шушаник” от Яков Цуртавели (V в.) и „Мъченичество на св. Евстатий от Мцхета” от неизвестен автор (VІ в.). В редица отношения те се различават от образците на византийската агиография[162]. През същата епоха се провежда усилена дейност за превеждане на светоотечески трудове от гръцки и сирийски език[163]. През ІV-V в. е преведена Библията. На византийския стил се подчинява и омилетиката[164].

В областта на литургиката Грузинската църква следва византийския обред с едно изключение – по време на литургията не се влива топла вода в Причастието подобно на Арменската църква. Тази особеност е порицана от канониста Теодор Валсамон през ХІІ в. и по-късно е изоставена[165].

Следва…(Виж по-долу вдясно бутон с надпис „История и настояще на Грузинската православна църква – продължение 6″, който трябва да се активира).

_______________________________

* Изд. Фабер, Велико Търново, 2008. Публикуване тук с разрешението на автора Константин Рачев.

[130]. Esbroeck, M. v., Lazique, Mingrelie, Svanethie, et Aphkhazie du IV-e au IX-e siècle. – In: Il Caucaso: Cerniera fra culture dal Mediterraneo alla Persia, t. 1, Spoleto, 1996, 195-218 (Settimane di studio…, XVLIII).

[131]. Кулаковский, Ю., Где построил Юстиниан храм для абазгов, Археологические из-вестия и заметки, 1897, № 3.

[132]. Макарий, митрополит Московский и Коломенский, История Русской церкви. – http://orel.rsl.ru/nettext/russian/makary/mak1104.htm#number3.

[133]. Tarchnišvili, M., op. cit., S. 178.

[134]. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 54.

[135]. Blake, R. P., C. M. Briere, The Old Georgian Version of the Propets, Paris, 1961-1963 (Patrologia Orientalis, 29,2,139; 29,3,140; 29,4,141; 29,5,142; 30,3,145); Blake, R. P., C. M. Briere, The Old Georgian Version of the Gospels from the Adysh Gospels with Variants of the Opiza and Tbet Gospels, t. 1-4, Paris et Turnhout, 1928-1955 (Patrologia Orientalis, 20,3,98; 24,1,116; 26,4,128; 27,3,132).

[136]. Esbroeck, M. v., La vision de Vakhtang Gorgasali et sa signification. – In: Proceedings of the First International Symposium in Kartvelian Studies, Ed. By E. Khintibidze, Tbilissi, 1988, 181-191.

[137]. Рафаил, архим., цит. съч., с. 25-27.

[138]. Janin, R., Géorgie, col. 1252-1253; Tarchnišvili, M., op. cit., 184-185.

[139]. Toumanoff, C., Caucasia and Byzantium, Traditio, t. 27, 1971, 167-169.

[140]. Христов, Ив., Християнският неоплатонизъм в корпуса на „Ареопагитиките”, Неоплатонизъм и християнство, ч. 1, Гръцката традиция ІІІ-VІ в. Ред. Ив. Христов и Д. Димитров, С., 2002, с. 129-172.

[141]. Нуцубидзе, Ш. И., Тайна Псевдо-Дионисия Ареопагита, Тбилиси, 1942; Honigmann E., Pierre l’Ibérien et les écrits du Pseudo-Denys l’Aréopagite, Bruxelles, 1952.

[142]. Алексидзе, З. Н., Кавказ и христианский Восток в период между ІV и VІ Вселенскими соборами, Труды Тбилисского университета, т. 241, 1983, с. 213-218. Ср. Hewsen, R. H., Armenien und Georgien. Christentum und Territorialentwicklung vom 4. bis zum 7. Jahrundert, Wiesbaden, 1987 (TAVO, B VI 4); Esbroeck, M. v., Les trios formes de l’antichalcedonisme de 451 à 553 et ses repercussions dans le Caucase, в: Традиции и наследие христианского Востока, ред. А. Муравиев и Д. Афиногенов, М., 1996, с. 382-398.

[143]. Кекелидзе, К., Памятники древнегрузинской агиографической литературьІ, Тбилиси, 1956, с. 9.

[144]. Цит. по:Мученичество св. Шушаник. – http://portal-credo.ru/site/index.php?act=lib&id=176. За житието вж. Хинтибидзе, Э. Г., „Мученичество Шушаник” и древнейшая византийская литература, Тбилиси, 1978; Цуртавели, Я., Мученичество Шушаник, Тбилиси, 1983.

[145]. Lang, D. M., op. cit., p. 81-93.

[146]. Ibid., p. 57-80.

[147]. PG, t. 77, col. 1204. Ср. Зекиян, Л., Раскол между Грузинской и Армянской церквами в начале VІІ в. (РетроспективньІй очерк), ТрудьІ Тбилисского университета, т. 241, 1983, с. 197-212.

[148]. Каухчишвили, С. Г., цит. съч., с. 62.

[149]. Janin, R., Géorgie, col. 1252; Tarchnišvili, M., op. cit., S. 186.

[150]. Цулая Г. В., Из раннесредневековой грузинской агиографии: „Страсти св. Евстафия Мцхетского”. – В: Древнейшие государства на територии СССР, М., 1991, с. 116-134 (текст и в Интернет – http://www.krotov.org/acts/06/mzheta.html).

[151]. Малицки, П., История на християнската Църква, ч. ІІ, С., 1956, с. 88-89.

[152].Макарий, митрополит Московский и Коломенский, История Русской церкви. – http://orel.rsl.ru/nettext/russian/makary/mak1104.htm#number3

[153]. Джанбаридзе, П., Памятники архитектурьІ Грузии, Л., 1973; Беридзе, В., Древнегрузинская архитектура, Тбилиси, 1974; Alpago-Novello, A. etc., Art and Architecture in Mediaeval Georgia, Louvain-la-Neuve, 1981.

[154]. Чибинашвили, Г. Н., ПещерньІе монастьІри, Очерк по истории искусства Грузии, Тбилиси, 1948.

[155]. Blake, R., Cataloque des manuscripts géorgiens de la bibliothèque patriarcale greque à Jerusalem, Orient Chrétien, 3-e serie, t. III, 1923-1924.

[156]. Чачавидзе, В. И., Петр Ивер и археологические раскопки грузинского монастьІря в Иерусалиме, Тбилиси, 1974.

[157]. Esbroeck, M. v., The Georgian Inscriptions. – In: Stone, M., The Armenian Inscriptions from the Sinai, Harvard, 1982, p. 171-179; Idem, Le manuscript sinaitique géorgien 34 et les publications récentes de liturgie palestinienne, Orientalia Christiana Periodica, t. 46, 1980, 125-141.

[158]. Blake, R., Cataloque des manuscripts géorgiens de la bibliothèque de la Laure d’Iviron au Mont Athos, Orient Chrétien, 3-e serie, t. VIII, 1931-1932; IX, 1933-1934.

[159]. Амиранашвили, Ш. Я., Грузинская миниатюра, М., 1966; Алибегашвили, Г., ХудожественньІй принцип иллюстрирования грузинской рукописной книги ХІ – начала ХІІІ в., Тбилиси, 1973; Шмерлинг, Р., Художественное оформление грузинской рукописной книги ІХ-Х вв., ч. 1-2, 2 изд., Тбилиси, 1979.

[160]. Влидимиров, Л. И., Писменост и книжнина в Закавказието, Библиотекар, 1990, № 5, с. 5-9.

[161]. Древнегрузинская литература, Хрестоматия, сост. Л. В. Менадзе, Тбилиси, 1980 (2 изд., 1987); Кекелидзе, К. С., А. Г. Барамидзе, История древнегрузинской литературьІ (V-ХVІІІ вв.), Тбилиси, 1987; Fahnrich, H., Georgische Literatur, Aachen, 1993; Idem, Georgische Schriftsteller A-Z, Aachen, 1993; Rayfield, D., The Literature of Georgia: A History, Oxford, 1994/2000.

[162]. Кекелидзе, К. С., Памятники древнегрузинской агиографической литературьІ, Тбилиси, 1956; Апциаури, Д. В., О некоторьІх вопросах художественного отображения идейной борьбы в грузинской агиографии (V-ХІ вв.), Тбилиси, 1984.

[163]. Pätsch, G., Die Patristik und Georgien.- In: Das Korpus der griechischen  christlichen Schriftsteller, Berlin, 1977, S. 129-137.

[164]. Esbroeck, M. v., Les plus anciens homéliaires géorgiens. Étude descriptive et historique, Louvain-la-Neuve, 1975 (Publications de l’Institut Orientaliste de Louvain, 10)

[165]. Снегаров, Ив., цит. съч., с. 612, бел. 16.

Изображение: авторът Константин Рачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-T