Иван Г. Панчовски

г) домостроителство на спасението и човешка свобода

Промислителната дейност на Бога, проявявана чрез предопределеното от вечност домостроителство на човешкото спасение, също така не нарушава човешката свобода. Тя се намира в пълно съгласие с нравствената свобода на човека и с неговите свободни прояви. Преди всичко без човешката свобода би било безсмислено да се говори за каквото и да е изкупление и спасение. Ако човек не бе свободен и не бе злоупотребил с божествения дар на свободата, не би се появил грехът и следователно не би имало нужда от никакво изкупление и спасение. Свободата на човека е не само предпоставка на домостроителството на човешкото спасение, но и се зачита в него и то не може да се осъществи без съзнателното и свободно участие на човека в него. Да се твърди, че домостроителството на човешкото спасение е акт на Божия промисъл, който се извършва с финална необходимост и изключва човешката свобода и свободното участие на човека и следователно води към произволно предопределяне на едни за спасение, а на други за осъждане, значи да не се разбира самата същина на спасението и да се поругава Бог. Спасението предполага акта на свободата както от страна на Бога, така и от страна на човека. Бог не иска и не може да иска, насилствено спасение; то е несъвместимо с Божия замисъл за човека като свободна нравствена личност. Бог цени и очаква свободния отлик на човека на Своя зов; Той търси любов непринудителна, свободна. Спасението на човешкия род е акт на Божията премъдрост и всеблагост за изкупването на човека от греха, за освобождаването му от робството на греха и за посвещаването на всичките му сили в най-активна служба на доброто, в живот според Божията воля и в общение с Бога. Всичко това може да се постигне само при свободно съгласие и дейно участие от страна на човека. Поради това предвечното Божие определение за човешкото спасение не било приведено изведнъж в изпълнение; трябвало да измине сравнително дълго време, през което човечеството да бъде подготвено за него. Домостроителството на човешкото спасение има дълга история, защото спасението на човека не може да се извърши чрез едностранен акт от страна на Бога, без доброволното съгласие и активното участие на човека. Планът за човешкото спасение не може да се осъществи с механическа или магическа необходимост, която изключва човешката свобода и не оставя място за нейното проявяване. Тъй като спасението е насочено към човека като сътворен от Бога като съзнателна и свободна нравствена личност, то не може да се извърши без съзнателното и свободно съгласие и живо участие от страна на човека. „Бог като нравствено, свободно същество – пише видният представител на православната догматика професор протоиерей Павел Яковлевич Светлов – уважава свободата и у създадените от Него разумни твари, тоест людете, и поради това не им налага насила и спасение. Той към нищо не ни принуждава, а само ни подтиква, предразполага. Поради това и за нашето спасение Той е могъл да се яви само тогава, когато у самите грешни люде е съзряло желанието за Божествената помощ[123].” „За спасението на човека, надарен от Бога със свободна воля, според учението на Откровението – пише епископ Салвестър, – не е достатъчно само благоволението Божие, а се изисква и от страна на самия човек и съгласие, и живо участие. Затова именно предвечното определение Божие за спасението на човеците чрез Христос не било безусловно, а било поставено в зависимост от тяхната искрена и деятелна вяра, за което и Сам Иисус Христос, като учи за Бог, че Той тако возлюби мир, яко и Сина Своего Единородного далъ есть, прибавя: да всякъ веруяй вонь, не погибнетъ, но иматъ животъ вечннй… Веруяй вонь не будетъ осужденъ, а не веруяй, уже осужденъ есть[124].“

Ако Божият промисъл би действал с механическа, магическа или финална необходимост, която предопределя всичко и изключва всяка свободна проява на човека, то би следвало да очакваме, че предвечният Божи план за спасението на човеците ще се изпълни безостатъчно. В Свeщеното Писание на много места изрично е подчертано, че Бог не желае да погине нито един грешник, а всички да се спасят[125]. Всъщност това не става, защото мнозина не се откликват на Божия зов за спасение и не желаят да усвоят изкупителните заслуги на Христос Спасителя.

Спасение против свободно съгласие и доброволно участие в него от страна на човека би унищожило дадената от Бога свобода на човека и не би имало никаква нравствена стойност. Такъв акт не може да се припише на Бога, защото той би се намирал в най-остро противоречие с Божия замисъл за човека като свободна нравствена личност и би бил висша неправда – лишаване на човека от неговото нравствено достойнство и превръщането му от свободна личност в робско същество. На Бога не може да се припише такъв акт, защото Той е премъдър и свят и не може нито да Си противоречи, нито да върши неправда. Свещеното Писание, като излага доста дългата история на подготовката на човешкия род към спасителното дело на Христос Богочовека и самото това дело, винаги подчертава, че Божият промисъл не действа върху човека непреодолимо, не насилва човешката личност и не унищожава човешката свобода, а винаги убеждава и съветва, призовава и напомня, увещава и съдейства, поучава и възпитава и във всичките Си естествени и свръхестествени действия зачита човешката свобода и приканва човека за Свой съзнателен и свободен сътрудник, съработник[126].

Навсякъде в Свещеното Писание на Стария Завет се говори за човека като за свободно същество, което може да се подчинява на Божията воля, но може и да ѝ се противи, което може да върви по сочения му от Бога път на спасение, но може и да се отклонява от него и да върви по нашепвания му от сатаната път на гибел. И ето че още първият човек не изпълни Божията заповед и чрез това злото се вмъкна в света и внесе нравствената развала и смъртта. Цялата старозаветна история е история не само на послушание, но и на непослушание, не само на възход, но и на падение, не само на вяра и добродетел, но и на неверие и порок, не само на съдействие на Божиите промислителни действия, но и на ожесточена съпротива срещу тях[127]. В Свeщеното Писание на Новия Завет също така навсякъде се подчертава зачитането на човешката свобода от страна на Бога: човек може да приеме Христовото благовестие и Божията благодат и да се спаси, но може и да ги отхвърли и да се обрече на осъждане и гибел. Такова е в действителност отношението на човека към Божието домостроителство на спасението. То се изобразява на всяка страница в книгите на Новия Завет и особено рязко е подчертано, и картинно представено в притчите за сеяча[128], за царството Божие[129], за сватбата на царския син[130] и в трогателното обръщение на Иисус Христос: „Иерусалиме, Иерусалиме… колко пъти съм искал да събера чадата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, но не рачихте[131].” Спасението не е възможно без свободно решение и лично усилие, поради което те така настойчиво се изискват от Иисус Христос[132]. От човека зависи дали да възприеме изкупителните заслуги на Иисус Христос и да се спаси или да ги отхвърли и да погине. Духът говори: „Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене[133].“ Спечелената чрез християнската вяра и Божията благодат положителна свобода за цялостна преданост на Бога и служба на доброто също така не е безуловна необходимост, поради което св. апостол Павел напомня на християните: „Стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго[134].“

Прочетете още „Божи Промисъл и нравствена свобода – продължение 3*“ →

Иван Г. Панчовски

б) християнското учение за Божия промисъл

Християнското учение за Божия промисъл е необходимо и неразделно свързано с християнското учение за Бога като премъдър, всеблаг, вселюбящ и всемогъщ Творец. Бог, Който е сътворил света от безкрайна доброта и най-чиста любов, не може да не проявява грижа на запазване на света и за осъществяване на предопределената му цел. Следователно Бог не е само Творец, Който е сътворил света, оставил го е да съществува напълно самостоятелно и не проявява никакви грижи за него, както твърдят деистите, а е и Промислител, Който запазва света, управлява го, направлява го към неговата последна цел и му съдейства всемерно за нейното осъществяване. Св. Иоан Дамаскин пише: „Само Бог по природа е добър и премъдър. Като добър Той промишлява, защото не е добър онзи, който не промисля… Като премъдър Бог се грижи за съществуващото по най-добър начин[58].” Цялото Свещено Писание с право може да се нарече книга на Божия промисъл; то въздава нему възхвала, почти във всяка своя дума описва подробно и вдъхновено неговата непрестанна дейност и представя като негови дела историята на света и човечеството от сътворяването на всичко съществуващо до „оня велик ден на Бога Вседържителя[59]„. Ето някои от най-изразителните места от Свещеното Писание, в които се разкрива учението за Божия промисъл.

Целият свят във всичките му части и сфери и с всичките му промени и явления се намира непрекъснато в обсега на Божията промислителна дейност. Иов казва: „Кой, освен Него, промишлява за земята? И кой управлява цялата вселена?[60]“ Чрез Бога, според думите на св. апостол Павел, всичко се държи[61]. Бог Син държи всичко с могъщото Си Слово [62]. Премъдрият Соломон казва, че Бог „се грижи за всички[63]„. В обсега на Божията промислителна дейност влизат дори атмосферните промени. Бог събира водните капки, за да се изливат в множество на дъжд[64]. От духването Божие става лед и водната повърхност се свива[65]. Светкавицата и гърмът излизат из устата на Бога[66]. Промислителната дейност на Бога, насочена към природата и природните явления, има и своя по-далечна цел: запазването на живите същества. Бог напоява земята, за да расте трева за добитъка, и злак, и всякакви други храни за полза на човека[67]. В Божията ръка е душата на всичко живо и духът на всяка човешка плът[68]. Бог дава на всички живот и дишане и всичко[69]. Той облича полската трева и полските кринове и храни небесните птици[70]. Без Божията воля не пада на земята ни едно врабче[71]. Човекът – запазването на неговия живот, неговото телесно и душевно развитие, неговият духовно-нравствен възход и най-главно неговото спасение – е специален предмет на Божията промислителна дейност; това е така наречената от западните догматисти providentia specialis в отклика от providenta generalis или universalis, чийто предмет е творението въобще. Бог устройва и изтъкава човека още в майчината утроба, извежда го от нея и непрестанно го закриля и покровителства[72]. Той непрекъснато премисля за облеклото, храната и здравето на човека, че дори и космите на главата му са преброени[73]. Промислителната дейност на Бога е насочена към всички люде: „Той е сътворил и малък и велик и еднакво премисля за всички[74].” “Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри и праща дъжд на праведни и неправедни[75].” Всеки миг от човешкия живот е под непрестанното действие на Божия промисъл; той го направлява към висшата му цел, подпомага го да се отклонява от пътя на злото и гибелта и да върви успешно по пътя на доброто и спасението[76]. Стъпките на човека се насочват от Господа[77]. Бог малко по малко изобличава заблудилите се и като им напомня в какво съгрешават, вразумява ги, та като отстъпят от злото, да повярват в Него[78]. Бог не иска смъртта на беззаконника, а да се обърне от пътищата си и да бъде жив[79]. Той дълго време ни търпи, понеже не желае да погине никой, а всички да се обърнат към покаяние[80]. Спасителят иска да се спасят всички и да достигнат до познание на истината[81]. Домостроителството на нашето спасение, насочено към всички, е също така дело на Божия промисъл[82]. Изкуплението и спасението на човешкия род чрез въплъщаването, учението и кръстната смърт на Бог Слово – ето висшата точка на Божията промислителна дейност[83]. Основаването на Църквата като проповедница на Христовото благовестие и съкровищница на благодатните дарове на Светия Дух и нейното функциониране в света са също специална проява на Божия промисъл. На вярващите в Бога и любещите Го Божият промисъл всичко съдейства към добро[84] и се грижи за тях[85], което дало основание да се говори за providentia specialissima.

Във връзка с естествения и свръхестествения начин на проявяване на Божията промислителна дейност говори се за естествен промисъл (providentia naturalis) и свръхестествен промисъл (pvodentia supranaturalis или extraordinaria). Естественият промисъл се извършва чрез вложените от Твореца сили и закони в природата и специално в човека като Божи образ чрез неговия разум и чрез неговото нравствено съзнание, чрез неговото падение и въздигане, чрез неговите сполуки и несполуки, чрез неговия страдалчески път и горчив опит в борбата със злото и чрез сладостта от службата на доброто и от вярата в Бога[86]. Свръхестественият промисъл се изразява в онези извънредни и чудодейни вмесвания в естествения ход на световното развитие и в живота на човечеството в неговата целокупност или в отделни негови членове като изявяване на Божията воля чрез старозаветните пророци, въплъщението, жизнения път и служението на Бог Слово, старозаветните и новозаветните чудеса, изкуплението на човешкия род и благодатните дарове на Светия Дух, чрез които Бог непосредно направлява света към предопределената цел – възстановяване на падналото човечество, спасението и освещаването му, възтържествуване на Божията правда и изграждане на Божието царство.

в) Божи промисъл и човешка свобода

За нас тук най-важно е да установим отношението на Божия промисъл към свободата на човека: дали Божията промислителна дейност оставя място за свободна проява на човека или обхваща, определя и извършва всичко и човек е само оръдие в Божите ръце? Самата представа на Свещеното Писание за Бога като свят личен Дух, като премъдър и всемогъщ Творец, като всеблаг и вселюбещ Отец, като саможертващ се Изкупител и Спасител на човечеството вече съдържа в себе си отрицателен отговор на този въпрос. Промислителната дейност на така схванатия Бог не може да протича в каузална или финална детерминираност, която не дава никаква възможност за свободно проявяване на човека. Съответно на святата лична същност на Бога „промисълът Божи е духовна сила”, а духовната сила при своите действия не унищожава дейността и борбата на естествените и нравствени сили[87]”.И действително, според свидетелството на Свещеното Писание, Бог като свят личен Дух е създал човека от любов по Свой образ, следователно създал го е свободна духовно-нравствена личност. Бог – според думите на премъдрия Иисус, син Сирахов, – „отначало сътвори човека и го остави в ръцете на произведението му. Ако желаеш, ще запазиш заповедите и ще завардиш благоугодна вярност.Той ти е предложил огън и вода: към което желаеш, ще простреш ръка. Пред човека е живот и смърт, и което той пожелае, то ще му се даде[88].“ Чрез създаването на човека Бог не е искал да постави начало на робски същества, които да се подчиняват механически на природните закони и сляпо на своите инстинкти и да следват безпрекословно повелите на Божията воля. Бог е пожелал и създал духовно-нравствени личности, които съзнателно, чрез собствена преценка, да се вдъхновяват от доброто и от ценността и възвишеността на Божиите изисквания и свободно да ги изпълняват. „Към свобода сте призвани вие, братя – пише св. апостол Павел; – само че свободата ви да не служи като повод да угаждате на плътта, но с любов си услужвайте един другиму[89].“ В цялото Свещено Писание вее дух на свобода. Всички отци и учители на Църквата пламенно и обосновано разкриват и защитават свободата на волята, „И Бог – пише св. Ефрем Сирин – създал човека свободен, като го е почел с ум и мъдрост[90].” Същата мисъл изказва и св. Иоан Дамаскин, като пише: „Бог украсил човека със свободна воля[91].”

Достойнството на човека, което го издига в безмерна висота в сравнение с неорганичната и органичната природа, с растителното и животинското царство, се състои в неговата съзнателност и свобода, чрез които той принадлежи към духовно-нравствената и божествената сфера. Съответно на това превъзходство на съзнателно-свободната човешка личност пред всички предмети и индивиди от неорганичното и органичното царство Бог придава висша ценност само на тези човешки прояви, които са изява на неговото съзнателно и свободно подбуждане, искане и решение. От любов към свободата, за нейно опазване и за нейно възрастване – тази висша духовна ценност, без която няма нищо ценно самò по себе си и всички религиозни и нравствени ценности се превръщат в миражна сфера, в призрачна действителност – Бог дори допуща време да се прояви „властта на мрака[92]“ и да се дойде до положението, че човешките мисли, не са Божии мисли и човешките пътища не са Божии пътища[93]. Така вследствие на свободата си човеците могат да се противят на Бога и да не изпълняват Неговата воля[94], чрез което се поставило началото на злото в емпиричния свят и на всичките му катастрофални последици. Поради злоупотребата с висшия дар на свободата “племената замислят суетни неща” и “князете се съвещават заедно против Господа и против Неговия Помазаник[95]”. И въпреки всички тези катастрофални последици от злоупотребата със свободата Бог я зачита и запазва, защото тя притежава безмерна значимост като предусловие на духовно-нравствените ценности въобще, на достойнството на човешката личност и на възвишен, творчески духовно-нравствен живот. За всекиго е „непосредно очевидно, че Божество, Което може да създаде свят от свободни същества и да им даде в някакъв обсег възможност, за самостоятелно искане и действане наред със Собственото Си господство, е извършило несъмнено по-велико, по-възвишено дело, отколкото Божество, в Чийто свят всичко протича само автоматично, както някога се е мярнало пред очите на Неговото „извънвременно” знание и Чието „всемогъщество” и „всезнание” биха били накърнени, ако би станало нещо, което не е точно и ясно предопределено в Неговата идея за света[96].“

Оттук се налага с логическа необходимост заключението, че Божият промисъл за човека не може да отиде в разрез с Божия замисъл за човека като свободно духовно-нравствено същество и следователно целта на Божията промислителна дейност за човека трябва и може да е насочена главно към запазване и осъществяване на човека като свободна, духовно-нравствена личност. Бог по Своята премъдрост, любов и всемогъщество е пожелал да създаде свободна личност, която да се проявява свободно и по лътя на свободата да се издига и възвишава към съвършенство и святост. Божият промисъл като проява на същите Божии свойства – премъдростта, любовта и всемогъществото – има за своя задача да съдейства всемерно за най-успешното осъществяване на този замисъл за човека. Божият промисъл е положителна, творческа, градивна духовно-нравствена сила, вследствие на което той нито унищожава свободата – най-възвишеното у човека,- нито я задушава, нито ѝ слага препятствия, нито я омаломощава, а винаги и навсякъде я запазва, въздейства за нейното правилно развитие и всестранно разкритие, подпомага я за непрестанен възход и за цялостно осъществяване като нравствена свобода, тоест като положителна, идеално добра свобода.

След това изяснение въпросът дали е възможно за Бога да остави място за проява на човешката свобода във всеобхватната, всепроникваща и всеуправляваща телеология на Своя промисъл – е несериозен, особено при мисълта за Бога като свободно и свято лично същество, което не е тъждествено с каузалния или с телеологичния ред в света, каквото е безличното божество на пантеизма. Нито Божието всемогъщество се подкопава и нарушава от относителната свобода на тварите, както погрешно мислели Сократ, Лутер, Калвин, Цвингли, Хобс и Джеймс, нито този, който задържа, макар и най-малка част от волята си за себе си, извършва грабителство у Бога, както твърдял Фенелон[97], нито пък Божието всемогъщество поглъща и унищожава човешката свобода. Всемогъщество не означава „всетворчество[98]”, а само съдържа в себе си възможност за всетворчество. Вследствие на това Бог поради всемогъществото Си има възможност да твори всичко и да не оставя място за никаква свободна и творческа проява на човека, но това трябва да бъде пожелано от Него като съгласно с Неговата премъдра, любеща и свята природа. Всемогъществото на Божията воля никога не може да бъде отделено от Неговата премъдрост, всеблагост, любов и святост. Божието всемогъщество не е изолирано от останалите Божии свойства; то се намира в пълна хармония с тях, винаги “действа в съгласие с тях и никога не се намира в противоречие с тях и не влиза в противодействие с тях. Бог – според думите на псалмопевеца – „върши всичко, що иска[99]„, но Той иска само доброто, защото е абсолютно добър (άγαθός)[100]. Според св. Епифаний, Бог може да върши всичко, що пожелае, ала Той върши само това, що е съгласно с божествената Му природа[101]. Щом Бог по Своята всеблагост и любов е поискал да създаде духовно-нравствени личности и да ги надари с относителна свобода – отблясък от Неговата абсолютна свобода, то Той иска и следователно може да огради и опази тази свобода и по отношение на всемогъществото на промислителната Си дейност. Бог като духовно-нравствена сила може да се самоограничи, за да даде възможност за съществуването и проявяването на людете като свободни същества. „Но чрез това самоограничение никак не се унижава величието и могъществото на Бога, а напротив се възвишава[102].“ Нещо повече. Божият промисъл, като проява на свято лично същество, на премъдър и всеблаг Творец и любещ небесен Отец, няма друга цел по отношение на човеците освен цялостно да им съдейства да се утвърждават, развиват и усъвършенстват като свободни духовно-нравствени личности за съзнателно и свободно извършване на доброто и за съзнателно и свободно богообщение. Божието промисляне, според видния представител на православното догматическо богословие епископ Силвестър, е “безкрайна Божия любов, която създала човека за вътрешно и свободно общение със Себе си, а затова и подир падението му не преставала да дири такова общение и единение с него[103]„.

Прочетете още „Божи Промисъл и нравствена свобода – продължение 2*“ →

Иван Г. Панчовски

Всички неща и същества се отнасят към атман, както искрите към огъня, които принадлежат към неговата същност и изскачат от него. „От атман – се казва в Упанишадите – изтичат всички живи духове, всички светове, всички богове, всички същества“ (Brih. 2,1,20). Всичко се прониква от атман, всичко е негова проява, всичко участва в неговото блаженство. Няма действие, дело и постъпка, които да не се извършват от атман. Не само човеците, но и боговете действат единствено чрез силата, която той дава. Людете се подбуждат и към добри, и към зли дела от него. Всички промени в природата, всички чувства, мисли, влечения и постъпки на хората и боговете, целият светопорядък, се свеждат в края на краищата към атман (Вrih. З, 8, 9). В Упанишадите се казва изрично, че атман е „пазител на света, той е повелител на света“ (Вrih. 4, 4, 22), въз основа на което атман се признава за вседържител на света, който запазва всичко съществуващо, и за владетел на света, който всичко направлява, ръководи и управлява. Разбира се, атман в тази си функция не действа отвън, а отвътре. Той направо се нарича Ашагуатш (Вrih. З, 7), тоест „вътрешен ръководител“. Той пребивава вътре в нещата, той е тяхната душа, а те са неговото тяло; той ги направлява, ръководи и управлява отвътре. На много места (Вrih. 2, 5) атман се нарича „могъщ безсмъртен дух“, който обитава във всички космични и психични явления и чрез това прави възможно тяхното действие и взаимодействие.

Щом като целият свят, доколкото въобще съществува, е само саморазкритие, самоманифестация на Браман-атман, то ясно е, че не може да се говори за никаква свобода в световния процес и в човешките постъпки. Свободата би била възможна при предпоставката, че атман би бил друг, отколкото е. Според това пантеистическата система на Упанишадите застъпва строг детерминизъм. Боговете и човеците във всичките си прояви и постъпки само разкриват своята природа, своята същност, която е атман. Разбира се, Упанишадите говорят, че човек е свободен, че той може да живее в свобода. Тази свобода обаче не е нищо друго освен постъпване, което се изгражда върху познаване нашата тъждественост с вечно свободния атман и се състои във вярност на своята природа. Вечно свободният атман, който детерминира нашите постъпки, не е чужда, противоположна нам същност, а нашето собствено аз. Разбира се, тази метафизична свобода е ненарушима необходимост; тя не позволява никакво изключение и няма нищо общо с нравствената свобода, върху която се изгражда нравственото постъпване и която стои в основата на етиката. Тя се състои в необходимо саморазкриване на природата на атман[23].

В европейския културен кръг несъмнени наченки на подобно монистическо пантеистическо понятие за Бога се установяват във философската система на Хераклит Ефески (535-475 година преди Христа). При него се явява идеята за божествен Разум, който направлява, ръководи и управлява всичко, но не произволно, а закономерно и необходимо, защото неговото действие е резултат на разкритието на неговата собствена същност. Божеството обгръща в себе си всичко и чрез присъщия му закон за противоречието произвежда из себе си всичко като необходимо разкритие на своята огнена природа. Поради това Божеството се явява също като необходимост и справедливост, като световен ред и световен закон, който обуславя и предопределя всичко. Човек не прави изключение в това отношение. Той също е включен във всеобхватния световен процес на необходимото проявяване на божествената субстанция. Човешката душа идва от същото божествено дихание, което като топъл полъх излъчва из себе си целия свят; всички прояви на душата са изява на нейната първооснова. Ясно е, че в свят, който е необходимо разкритие на едната божествена субстанция и в който всичко става по необходимост, не може да се говори за нравствена свобода[24].

Философската идея за Божественото провидение получи значително по-завършен израз в монистическо-пантеистическата система на стоицизма. Стоиците схващали Божеството като активно, формиращо и оживотворяващо начало в света, което прониква пасивната, безформена и мъртва материя и твори всичко в нея. Светът се схваща като живо същество (ζώον), което във всичките си грубо материални части е проникнато от фино материалната световна душа – духа или божественото в света[25]. Божеството обуславя всяко съществуване и всяка промяна, понеже то, като разум (λόγος), всичко твори с предопределена цел и го ръководи към нейното осъществяване; оттук Божеството в всеуправляващо Провидение (Πρόνοια). Всичко обхващащият и определящ закон на Провидението действа като всепокоряваща сила, като ненарушима необходимост (ανάγκη), като неизбежна съдба (ειμαρμένη), състояща се от непроменлива редица от причини и действия. Нищо в света не става без предшестваща причина и следователно нищо не е случайно и произволно[26]. Човешката душа е живеещият в човека Бог, поради това тя има същите способности и също така е подвластна на закона на Съдбата. „Ние – казва Сенека – не може да изменим реда на нещата.“ „Нека човек смята, че всичко, което се e случило, е трябвало да се случи“, „като понася мъжествено ударите на Съдбата[27]„; Характерен е в това отношение и следният израз на Сенека: Volentem fata ducunt, nolentem trahunt[28].

Единственият извор на каузалния и финален детерминизъм стоическата философия е идеята за Божественото провидение, което не се разбира като грижа на съзнателно и лично същество, а като необходимост, съдба. По силата на това всичко е детерминирано, предопределено, и никой не е в състояние да измени нищо в течението на световния процес и на историческите събития. Светът възниква от божествения огън и се унищожава чрез „световен пожар”, за да се зароди отново по същия начин и да бъде точно копие на предишния. Тази оставаща вечно еднаква φύσις се развива съобразно със своята разумност и необходимост винаги по същия начин: в нея не може да се появи нищо ново. “Този, който вижда сегашното, видял е и всичко минало, що се е случило в течение на вековете, и всичко, което ще се случи някога в бъдещето. Понеже всичко е еднородно и сходно[29].” Ясно е, че в тази монистическо-пантеистическа система, гдето владее всепокоряващата и необходима съдба на Божественото провидение, няма място за никаква свобода на човека. Въпреки това стоиците твърдят, че Божеството и човекът са абсолютно свободни, като, разбира се, свободата се схваща от тях като природна и финална необходимост. Такова метафизическо понятие за свободата обаче е несъстоятелно и несъвместимо с етическото понятие за свободата: там, гдето пред човек е открит само един път – да се подчинява на природната каузалност и на съдбовното предопределение на Божественото провидение, не може да се говори смислено за нравствена свобода и за нравствен живот.

Философската идея за Бога придоби напълно завършена пантеистическа формулировка в системата на Барух Спиноза. Според него, Бог е абсолютно, безкрайно същество, тоест единствена субстанция[30]. Бог е всебитието, всереалното и извън Него нито съществува, нито е мислимо нещо[31]. Всичко, що е, е в Бога и нищо не може да съществува и да се мисли извън Него[32]. Отделните предмети, чиято сума образува света, са иманентно разкритие на божествената субстанция; те са само нейни начини на проявяване, нейни видоизменения, модификации[33]. Човек също така е само модус на божествената субстанция. Всички неща, събития, процеси и явления извират по вътрешна (логикоматематическа) необходимост от божествената природа. Бог действа само според законите на Своята природа[34], тоест абсолютно свободно, което е равнозначно с абсолютно необходимо. Поради това в природата няма нищо случайно; божествената същност определя по необходимост, що да съществува и как то да се проявява[35]. И така, Бог е единственото самостоятелно същество, а всичко друго е Негова необходима проява и следователно е зависимо от Него; Той като иманентна причина на всички неща обгръща ги в Себе Си и предопределя не само тяхното битие, но и начините на тяхното съществуване и проявяване[36]. Единственото нещо, което Бог не може, то е да създаде неща, които да са независими от Него. Божието творчество не е нищо друго освен саморазвитие на Бога[37]. Въпреки най-строгата детерминираност на всички природни промени и човешки постъпки от необходимостта на божествената природа, Спиноза съвсем не изключва свободата. Тя обаче е тъждествена с необходимостта, както бе в Упанишадите и при стоиците. „Такава вещ се нарича свободна – пише Спиноза, която съществува единствено само по необходимостта на своята собствена природа и се определя към действане само чрез себе си[38].“ В този смисъл свободата не се състои в свободното решение, а в свободната необходимост (libera necessitas)[39]. Волята не е свободна причина, а само необходима[40]. Оттук и „интелектуалната любов към Бога” е цялостно отдаване себе си на природата и пълна покорност на необходимостта. В нея липсва стремеж да се въздейсва върху Бог и да се предизвика изменение в необходимото съдбовно течение на природния и историческия процеси.

От това изложение е ясно, че пантеизмът на Спиноза е натуралиcтичен и механистичен, поради което той отхвърля всяка телеология и не говори за Божествено провидение. Все пак не подлежи на никакво съмнение, че щом Бог включван Себе Си всичко съществуващо като Своя модификация и всяка промяна е необходимо разкритие на Неговата субстанция, то нравствената свобода на човека е химера и етиката се превръща във физика или метафизика. И действително, етиката на Спиноза отрича основните етични категории добро и зло, тъй като в детерминиран свят всичко е необходимо и следователно се намира извън нравствената оценка[41].

Под несъмненото влияние на Спиноза се е намирало развитието на пантеизма от Шелинг и Хегел включително до Фридрих Паулсен и Вилхелм Вундт.Божественото провидение като необходима, всеобхватна, всеопределяща и всепокоряваща сила на Всеединното и Вседействителното според пантеизма, е единствената и последна причина на всяка вещ, на всяка промяна и на всяко явление в света. Каузалният и финален детерминизъм на пантеизма не оставя никаква възможност за нравствена свобода, защото всичко в света – неговата поява, неговото развитие неговите прояви – е необходимо видоизменение, модификация, на безличната божествена същност в процеса на нейното саморазкритие. Основната пантеистическа формула Deus sive Natura сочи, че Бог не e нещо отделно от природата и нейните закони. Той е постоянно присъщата и определяща сила на всичко съществуващо. Той е световна душа или воля, която всичко ръководи и движи само от себе си.

Пантеистическият бог е вседух и всеживот, който прониква всичко, движи го, оживотворява го; той е скритата зад всяко съществуване тайна и всемогъща сила, която направлява и ръководи всичко; той е безкрайният поток на историята, който всичко увлича и носи със себе си; той е всеобщият разум, който мисли във всичко; той е всъдеприсъстващата воля, която всичко определя и от която ние не можем да се отклоним; той ни прониква отвсякъде, изпълня ни със своя дух и ние, както и целият свят, сме само негова проява[42]. Накъсо казано, пантестическият бог е вседействителното, което обгръща в себе си всичко и което действа във всичко. Извън него не съществува нищо и без него нищо не се проявява. Quiquid est, in Deo est, et nihil sine deo esse neque concipi potest – казва Спиноза[43]. Индивидуалните духове, според професор Фридрих Паулсен, са включени във всеобемащата връзка на Божия живот и са само отделни брънки в нея[44]. Разбира се, при такъв възглед за отношението на човека към Бога не може да се говори смислено за самостоятелност и свобода на човека, макар професор Фридрих Паулсен, подобно на другите пантеисти, да се опитва да прави това. Всъщност извън Божията воля няма друга свободна воля и извън Божия живот няма друг самостоятелен живот. „Божият живот – пише професор Фридрих Паулсен – е мястото на всички цели, в него е поставен всеки момент на действителността с осмислена необходимост, неговото самоосъществяване или ентелехия е основата и целта на всички неща. За нашето сетивно познание природните закони са общата форма, в която се проявява Божията воля, природното течение със своята причинна законосъобразност е разкритие на вътрешната, телеологичната последовност на всички моменти в развитието на Божията същност. Или с Кантови изрази mundus sensibilis и каузалният закон са проява на mundus intelligibilis и на неговия естествен закон: нравствения закон[45]”. Професор Фридрих Паулсен, както и останалите пантеисти, не се смущава, че чрез този възглед, който отрича свободата на човека, в божествения живот необходимо трябва да се включи също лъжливото, извратеното и лошото. Според професор Фридрих Паулсен, неразрешената проблема за произхода на злото може да се разреши само чрез тезата, че „и в Божия живот не липсват вътрешни противоположности“, които, разбира се, се сливали най-после във великата хармония, която дори не достига до ухото на смъртния човек[46].

Прочетете още „Божи Промисъл и нравствена свобода – продължение 1*“ →