Ангел Н. Ангелов
VII. Ибада – служение на Аллах
Думата „ибада“ произлиза от думата „абад“ и означава роб или слуга. Следователно, ибада е служение или поклонение на Аллах. В основата си то представлява онова, което мюсюлманите разбират като Богопочитание или религия (дин).
В Корана термина дин се употребява над сто пъти в различни значения. Той може да означава „съд“, „въздаяние“ (например в израза йаум ад-Дин – Съдния ден, Коран 1:4), „религия“, „вяра“ на отделния човек (Коран 39:2) и религията като система на ритуалната практика, която е основа на религиозната община (Коран 6:161; 3:73). Терминът дин се прилага както към исляма (Коран 3:19), така също и към езичеството (Коран 109:6), юдаизма или християнството (Коран 3:73). Обаче, основното кораническо значение на термина дин е свързано с най-важната идея в Корана за обезателното подчинение на Аллах и Неговата безпределна власт.
Многоаспектността на кораническото понятие дин родила множество негови тълкувания в средновековното мюсюлманско богословие. Терминът дин се възприемал обикновено като съвкупност от три понятия. Широко разпространение получило определението за дин, което се съдържа в един хадис на ал-Бухари, съгласно което ад-Дин е съвкупност от:
1) изпълнението на религиозните предписания (петте стълба на исляма);
2) вяра в истинността на исляма (ал-иман) и
3) усъвършенстване в нравствените добродетели (ал-ихсан).
В предната глава се спряхме подробно на петте стълба на исляма, поради това тук няма да се повтаряме.
Ал-Иман (от глагола амана в значение „вярвам“) – вярата е неотделима част от мюсюлманската религия (дин). В най-широко значение терминът иман се употребява повече от четиридесет пъти в Корана. Поради това, че религия и право са били едно цяло в ранния ислям, проблемът за вярата занимавал както мюсюлманските богослови, така също и законоведите. От VIII век нататък понятието „вяра“ става предмет на дискусии между различните богословски и религиозно-правни школи. Споровете се водели за същността на вярата, за нейните съставни елементи. Мюсюлманските учени определят три основни елемента на иман:
а) Словесно признание (икрар би-л-лисан, каул) на истинността на Аллах и Неговите пророци;
б) Вътрешно съгласие, осъзнаване чрез сърцето (итикад, тасдик би-л-калб, акд) на истинността на Аллах и
в) Добри дела (амал). Думата амал означава също така „действие“. Под добри дела (амал) се разбират действия, които се заключават в следване през целия жизнен път на Суната на пророка Мохамед или, най-малкото, на принципите, установени в мюсюлманската община.
Съвременните сунитски богослови, променяйки малко терминологията, също така подразделят вярата на три части:
– вяра на основата на традицията,
– вяра на основата на знанието и
– вяра като вътрешна убеденост.
Имамитското (шиитско) съдържание на вярата остава близко до сунитското. Исмаилитите продължават традицията да делят вярата на „външна“ (захир) – словесно признание (каул) и „вътрешна“ (батин) – убеденост в сърцето (итикад бил-л-калб).
Ал-Ихсан (чистосърдечие, съвестливост) – това е искреност при изпълнение на религиозните задължения, противоположна на лицемерното благочестие (рийа). В един от хадисите халифът Омар разяснява: “Ихсан – това е когато ти се покланяш на Аллах, като че ли го виждаш. А дори и да не го виждаш, като че ли той те вижда“. Ал-Газали употребявал термина ал-ихсан заедно с думата адл (справедливост), така че това съчетание придобивало значението „справедливост и съвест“. Като догматическо понятие ал-ихсан заедно с понятията ислям и иман съставя общото понятие дин (религия), където под ал-ихсан се подразбира пълно възприемане на всички догмати на исляма без съмнения в тях или претълкувания, тоест безпределна преданост към всички негови предписания. От понятието ал-ихсан произхожда едно от названията на вярващия мюсюлманин – мухсин. В ежедневието терминът ал-ихсан е синоним на думата ихлас – душевна чистота, искреност в мислите и постъпките[30].
VIII. Джихад
Първоначално под джихад (усилие) разбирали борба за вярата, в защита и разпространение на исляма. По отношение на тази борба в Корана се съдържат нееднозначни указания, отразяващи конкретни условия от дейността на Мохамед в меканския и мединския период от неговия живот:
1) да не се влиза с „многобожниците“ в конфронтация и те да се привличат в истинската вяра „с мъдрост и добро увещаване“;
2) с враговете на исляма да се води отбранителна война;
3) да се нападат неверните, но така, че военните действия да не съвпадат със свещените месеци;
4) да се нападат те по всяко време и навсякъде.
В разработените по-късно от факихите (богословите-законоведи) концепции за джихад, този термин се изпълва с ново съдържание: прави се разлика между „Джихад на сърцето“ (борбата със собствените лоши наклонности), „Джихад на езика“ (одобряване на хубавото и забрана на порицаваното), „Джихад на ръцете“ (вземане на дисциплинарни мерки по отношение на престъпниците и нарушителите на нормите на нравствеността) и „Джихад на меча“ (въоръжената борба с неверниците, на падналите, в която е осигурено вечно блаженство в рая), като се посочват думите на Мохамед от хадисите: „Ние се завърнахме от малкия джихад, за да пристъпим към великия джихад“. Духовното самоусъвършенстване се обявява за „велик джихад“, а войната с неверните – за „малък джихад“.
Джихад се смятал за едно от главните задължения на мюсюлманската община. От гледна точка на обекта на въоръжената борба в трудовете по право се различават шест вида джихад:
1) против „враговете на Аллах“ (тоест онези, които заплашват съществуването на общината, онези, които преследват мюсюлманите и против езичниците);
2) против тези, които заплашват неприкосновеността на границите (тоест против агресия отвън);
3) против вероотстъпниците (лъжепророците);
4) против „притеснителя“ (ал-баги);
5) против разбойниците и
6) против монотеистите-немюсюлмани, отказващи да плащат данъка джизя.
Изборът между „меч“ (смърт) и приемането на исляма се предлагал главно на езичниците. Що се касае до „хората на Писанието“ (ахл ал-китаб), на тях се предлагало или да приемат исляма, или да плащат джизя, или война. В страните извън пределите на Арабския полуостров, където мюсюлманите навлизали за пръв път, целта на джихада била не приемането на исляма от тамошните жители, а тяхното подчинение на ислямската държава и преминаването им в положението на покровителствани – зимии (ахл аз-зимма), задължени да плащат джизя. От края на VII век приемането на исляма, което освобождавало новоповярвалите от плащането на този данък, даже не се поощрявало, тъй като нанасяло ущърб на мюсюлманската хазна.
От джихад били освобождавани непълнолетните, ненормалните, слугите, жените, болните и немощните, лицата, които нямат походно снаряжение и длъжниците, които не получават разрешение от своите кредитори. Според предписанията, касаещи взаимоотношенията между воюващите страни, в противниковия стан е забранено да се убиват жените и непълнолетните, ако те не се сражават против мюсюлманите. Възрастните мъже стават военнопленници (асара). С военнопленниците имамът можел да постъпи по три начина: да ги осъди на смърт, да ги освободи срещу откуп или да ги превърне в роби. Имамът можел също така да освободи военнопленника, като го превърне в зими (покровителстван). Не се разрешавало да бъдат убивани военнопленниците, приели исляма. На територията на противника не бивало да се унищожават посевите и градините. Съгласно всички мазхаби (юридически школи), подлежало на унищожение онова имущество на противника, което не можело да бъде прехвърлено на мюсюлманска територия. Относно добитъка, обаче, нямало единодушие. Някои мюсюлмански учени причисляват джихад към „стълбовете на исляма“, като шести стълб[31].
Бог каза: "Да бъде светлина". И се появи светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.