Свещеник главен асистент д-р Людмил Малев                                          

I. Исторически сведения по налагането на схизмата    

С края на Второто българско царство (1396 година) престава да съществува и самос­тойното българско църковно управление. От началото на XV-ти век неканонично унищо­жената и понижена в ранг на митрополия Търновска патриаршия е включена в диоцеза на Константинополската църква. Охридската архиепископия, учредена от визан­тийския император Василий II като продължителка на автокефалната Българска цър­ква от Първото царство, продължава свое­то съществуване до 1767 година, когато също е неканонично унищожена и погълната от Цариградската вселенска патриаршия. По този начин християнското българско население, противно на волята си (което е вид­но от постоянните прояви на борба против гръцкия църковен гнет, съпътстващи бор­бите срещу османския поробител) е прину­дено да води религиозен живот под чуждо духовно ръководство, нескрито проявява­що претенции за народностна асимилация на българския етнос. В периода на Българ­ското възраждане борбата за църковно обо­собяване придобива организиран характер и след близо едновековни драматични прояви е увенчана с частичен успех. На 28.11.1870 година българите се сдобиват с дълго чакания султански ферман, който предвиж­да учредяването на Българска екзархия, в диоцеза на Цариградската патриаршия, с автономно българско църковно управле­ние. 

Този акт на османската власт е приет от засегнатите страни с коренно противо­положни разбирания за неговото прилага­не. Българите виждат в него достатъчно со­лидно основание да се обособят в църков­но-религиозно отношение, като зависи­мостта им от Фенер е само номинална.

Становището на Патриаршията, прину­дена да се съобрази със султанския указ, е, че териториите, населени с преобладаващо българско население, съставят един нов ек­зархат на Вселенския патриарх, с не особе­но широка автономия. Последвали споро­ве по устройването, управлението, вътрешноцърковния и междуцърковния живот на Българската екзархия. Две години след из­даването на фермана отношенията между българи и гърци не само че не придобили по-ведър характер, но били доведени до пра­га на пълна враждебност. Най-спорните въпроси касаели епархиите в екзархийския диоцез и правото за избиране и поставяне на митрополити на отделните епархийски центрове. Тези спорове довели до прекъс­ване на българо-гръцките църковни връз­ки. Нещо повече – предизвикали предприе­мането на крайната и поради това изклю­чително рядко прилагана санкция в правос­лавния свят – Цариградската патриаршия наложила схизма над Българската църква. С това не само българите, но и всички, ко­ито признавали и влизали в каноническо общение с българската църковна иерархия, се обявявали за схизматици.

Наред с църковните причини, за дос­тигането на този печален за православния свят акт, спомогнал и сблъсъкът на поли­тическите интереси на отделни представи­тели на балканските страни и великите си­ли. Най-активна в полза на налагането на схизмата била Гърция. В българската цър­ковна еманципация тя виждала окончател­ния провал на идеята за бъдещ политичес­ки и духовен монопол над балканските християни. Поради това не жалела сили и средства за промяната на новото църковно статукво на Балканите и връщането му към приемлива за Патриаршията и гръцката страна форма. Използвайки връзките си с Фенер и влиянието си над гръцкото духо­венство, което съставяло огромното мно­зинство от клира на Вселенската патриар­шия, в началото на 1872  година правителството в Атина поставило пред патриарха в Цариг­рад остро въпроса за налагането на схизма над Българската църква. Това всъщност не била крайната цел на Гърция. Схизмата ка­то факт би отдалечила и дори би превърна­ла в непостижима цел посочената гръцка духовна и политическа идея. Очакваният резултат бил: българите да бъдат респектирани от възможността за отлъчване от православния свят (с всичките произтича­щи от това последици) и да се смекчи тях­ната неотстъпчивост в стремежа им към пълно църковно обособяване. В помощ на гръцката кауза бил впрегнат целият про­паганден потенциал на националистически настроените кръгове. С особен жар се екс­плоатирала идеята за опасността, която представлявало „войнстващото“ обединено славянство, подкрепяно от Русия, за гръко-езичния свят и европейските държави. По­мощ за политиката на Атина оказали и дип­ломациите на Австрия и Англия, които с възможността си да влияят на турската по­литика осигурили изключително важната, макар и неофициална подкрепа на османс­ката власт. На открития на 29.VII.1872 г. поместен събор в Цариград нарочен прате­ник на великия везир Мидхат паша (отк­рит русо-и славянофоб) обявил, че турска­та страна не би погледнала на евентуално налагане на схизма като противоречащо на политиката на турското правителство спря­мо етносите в състава на империята. Това било и негласно насърчаване на намерени­ята на Вселенската патриаршия. Дни по-късно, на 16 септември същата година съборът про­възгласил Българската църква за схизматична.

 II. Вътрешни последици от схизмата

По своята същност схизмата е отлъч­ване на определена църковна общност (в случая това е Българската екзархия) от ка­ноническо общение с останалия правосла­вен свят. Това означава, че религиозният живот в тази общност е обявен за несъответстващ на догматите и каноните на Цър­квата, а на иерархическите лица се отрича правото да преподават Божията благодат. В подкрепа на това говори определението на събора, наложил схизмата. Според него Българската църква е „племенно сборище, устроено от люде из средата на българския народ, които внасят в Христовата църква ново учение – филетизъм (племенно разли­чие), несъгласно с евангелското учение и каноните“ (Църковен вестник, 1945 брой 9-11). Съборът обя­вил „за чужди на едната света, съборна и апостолска Църква, сиреч за схизматици, всички (българи), които приемат филетизма, основали са свой особен жертвеник и са образували свое особено самочинно сбо­рище – именно архиереите Иларион Макариополски, Панарет Пловдивски, Иларион Ловчански, Антим Видински, Доротей Со­фийски, Партений Нишавски и Генадий Велешки,всички ръкоположени от тях ар­хиереи, свещеници, дякони и всички ду­ховници и миряни, които се намират в общение и единомислие с тях, съдействат или ги приемат като свещени и канонич­ни и тяхното нечестиво благословение и свещенодействие“ (Пак там).

Това определение, дело на Цариградс­ката патриаршия, било прието при участие­то на източните патриарси, кипърския ар­хиепископ и присъстващите на събора епар­хийски архиереи. Единствен противник от предстоятелите на древните патриаршии бил Иерусалимският патриарх Кирил. Скоро след това обаче бил свален от престола и Си­нодът на свещения град се присъединил към подкрепящите схизмата. За прекратяване на общението с българите и тяхното осъждане с нарочно послание били уведомени и оста­налите поместни предстоятели. Всички те, придържайки се към принципа на единство и взаимно зачитане правото на автокефал­ните църкви да решават вътрешните си въп­роси (какъвто де юре е спорът между Ца­риградската патриаршия и Българската ек­зархия), се присъединили към наложената схизма, но на практика не прекратили отно­шенията си с Българската църква.

В епархиите на Екзархията вестта за на­ложеното отлъчване не само не смутила българите, но била приета от мнозинство­то от тях с облекчение, като знак за пълно освобождаване от опеката на фенер. Схизмата не дала почти никакво отраже­ние на вътрешния живот на Българската църква. Може да се приеме, че повечето ми­ряни, с изключение на тези, които активно участвали в църковния живот, не почувст­вали резултатите от нейното налагане, а ня­кои и не разбирали смисъла на наложено­то им ограничение. Българите по традиция изповядвали вярата такава, каквато им би­ла предадена от дедите им. Участвали в бла­годатния живот на Църквата чрез богослу­жението, тайнствата и обредите, без да зна­ят или не искайки да приемат, че свещена­та иерархия по смисъла на съборното ре­шение от 16.IX.1872 година е канонически не­призната. Нещо повече – ръководена от низвергнатото от фенер духовенство и от неговите приемници, Българската църква укрепвала, отстоявала и затвърждавала мястото си в младата държава и сред бъл­гарското общество.

Макар да не давала почти никакво от­ражение върху религиозния живот на ре­довите миряни, схизмата играела негатив­на роля по отношение на Българската цър­ква като институция. Това станало особено осезателно след Освобождението (1878 година) и по-специално след Берлинския договор от същата година. По силата на установените в него клаузи, границите на българската държава били стеснени значително спрямо определения с фермана от 1870 година екзархийс­ки диоцез. Това от своя страна водело до трудности по осъществяването на българ­ското църковно управление в останалите извън границите на България земи, насе­лени с българи. До голяма степен препятс­твията произтичали от продължаващата схизма. От нея се възползвали както Ца­риградската патриаршия в претенциите си към епархиите извън Княжеството, така и турското правителство. При нежелание да удовлетвори определени искания от българ­ска страна в областта на църковната поли­тика, липсата на канонически статут на Българската екзархия бил сериозен аргу­мент.

Друг вътрешноцърковен проблем бил статутът и седалището на Българския ек­зарх. ферманът за учредяване на Екзархи­ята не упоменава изрично къде трябва да пребивава постоянно българският цър­ковен глава. Чл. 9 посочва, че българският метох заедно с българския храм в Цариг­рад „ще зависят от българския екзарх и на последния ще е позволено да дохожда, кол­чем бъде потребно, в столицата ми и да пре­бивава в речения метох“. Този текст пораж­да две последици: първо – турската страна дава възможност на българите да опреде­лят седалището на българския екзарх; вто­ро – българските църковни учреждения в Цариград са подведомствени на българско­то църковно управление и екзархът може да пребивава в столицата на Османската империя когато и колкото се налага, при съблюдаване на древните правила в патри­аршеската столица.

Отначало установяването на Българс­кия екзарх за постоянно в Цариград не съз­дава особени проблеми, поради статута, оп­ределен му от фермана. Като подведомст­вен на Вселенския патриарх (Българската екзархия се учредява като автономна в ди- оцеза на Патриаршията), екзархът не на­рушава каноническото изискване в едно се­лище да има само един автокефален цър­ковен предстоятел. По смисъла на султан­ския документ той е един от епископата при Цариградската църква.

С усложняването на отношенията меж­ду двете страни и особено след налагането на схизмата обстоятелствата коренно се променили. Екзархът открито демонстри­рал привързаността си към стремленията на българските църковни дейци за устрой­ването на независима Църква, чието седа­лище българските интереси диктували да остане в Цариград. Това се налагало от предвидените във фермана клаузи. Чл. 5 позволявал на екзарха да влиза в преки от­ношения с османските власти на всички ни­ва, а чл. 6 изисквал по религиозни дела той да се обръща към патриарха и неговия си­нод. С оглед на състоянието на комуника­циите в Османската империя през втората половина на XIX-ти век, налице била нуждата седалището на българския църковен пред­стоятел да бъде именно в столицата. Кано­нически погледнато, след изострянето на отношенията между двете страни, патри­архът имал право да изисква преместване­то на българския екзарх. От своя страна, българите не желаели да се лишат от въз­можността за постоянно присъствие в сто­лицата. След споменатия Берлински дого­вор оставането на екзарха в Цариград ста­нало наложително, поради останалите из­вън пределите на Княжеството екзархийс­ки епархии, чиито интереси най-добре можело да се отстояват именно в османската столица. С течение на времето, след като всички догматически и канонически обви­нения към Българската църква от страна на Вселенската патриаршия постепенно от­паднали, сблъсъкът по въпроса за седали­щето на Българския екзарх останал на практика единственият съществен спорен момент в отношенията между двете църк­ви. Неговото отстраняване по-късно ще увенчае с успех опитите да се вдигне схиз­мата.

Прочетете още „Схизмата над Българската църква (1872-1945 година)*“ →