Иеромонах Павел Стефанов

Тази Христова притча е изложена в Евангелието от св. Лука (16:19-31). При разглеждането и анализирането ѝ на преден план възниква въпросът: може ли този текст да се нарече изобщо „притча[1]“? Св. Амвросий Медиолански смята, че този откъс изглежда по-скоро повествование, отколкото притча. Същото мнение се споделя от св. Ириней Лионски и Тертулиан. Без да навлизаме в подробности, ще приемем традиционното в Църквата убеждение, което приема и тълкува евангелист Лука 16:19-31 като притча.

Трябва да се изясни и нейният ад­ресат. Според стихове 14-15 тя е отправена към фарисеите. Разбира се, те били сребролюбиви и алчни според свидетелството на евангелистите (стих 14; срв. Матей 23:14), но нито от свещената, нито от гражданската исто­рия не се вижда, че те са били така разточителни, както представеният тук богаташ. Иосиф Флавий пише в „Юдейски древности“ (18:1, 3) за фарисеите, че обръщали слабо внима­ние на своята трапеза, не тачели скъпите дрехи и садукеите ги осмивали за тяхното постене. По-скоро те били пестеливи, водели умерен живот, а някои от тях се отличавали със суров аскетизъм. Това се признава и от Самия Христос. Споменатият от Не­го фарисеин пости „два пъти в седмицата“ (Лука 18:12). Като точни пазители на буквата на Закона те се славили като духовни люде и не си позволявали разкош, пищност и разточителност.

За избягване на трудностите немският учен Мосхайм дори предполага, че притчата е насочена против садукеите и по неговото мнение ние трябва да видим тук пълно описание на тяхната страст към самоугаждане, жестокост и презрение към нуждаещите се. За садукеите бедността била престъпление или във всеки случай явно доказателство за проява на Божия гняв. Но в притчата не се споменава за присъствието на садукеи, а между стиховете 18-ти и 19-ти не виждаме намек за промяна в състава на слушателите. Може да се допус­не обяснението, че Господ, порицавайки фарисейството и свойствените за него мирски надежди и цели, кои­то го отдалечават от служението на живия Бог, взел пример от грях, наглед противоположен на сребролюбието, но създаван от същото пороч­но сърдечно настроение. Главната цел на притчата не е да покаже страшните последици от злоупотребата с богатството и жестокосърдечното презрение към бедните, а да изтъкне ужасните следствия от неверието, от упоритата привързаност към този свят и непризнаването на друга, не­видима, познаваема с вяра сфера, докато трагичният и за съжаление необратим опит не открие и за невярващите съществуването на отвъдното. Главното престъпление на богаташа е именно безверието. Презрението към нищетата и егоистичната разточителност са различии видове, под които се проявява този непростим грях.

Който не вярва в невидимия свят на правдата и доброто, в насладата от духовната радост, възлага надеждите си само на онова, което вижда, вкусва, напипва или обонява. Същността на въпроса не е в това дали той събира или разпилява. И в единия, и в другия случай той възлага надеждите си на светските „блага“. Грехът на богаташа – извор на всички други негови грехове – бил този, че той не вярвал не само в задгробния живот, но и в истината и любовта, които реално съществуват сред жестокосърдечния и себелюбив свят. Този грях бил много свойст­вен за фарисеите.

„Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво“. Българският превод тук е много добър; срв. славянския „веселяся светло“. Багреницата (порфирът) и висонът често се съпоставят в Библията (Естир 1:6; Откровение 18:12). Порфирът бил скъпа материя за горни дрехи с тъмночервен до вишнев цвят, имащ син­кав отблясък, а висонът бил долна дреха, бяла на цвят, направена от много фин египетски ленен плат, който бил ценен наравно със златото[2]. Пурпурните тъкани се използвали за царски дрехи (Естир 8:15; Даниил 5:7; 1 Макавеи 10:20, 11:8, 14:43) и за обличане на езически идоли (Иеремия 10:9), поради което те били предмет за гордост и разкош. Пурпурът и висонът били ежедневна дре­ха за богаташа, а разточителните пирове запълвали неговите дни и нощи.

Не трябва да се забравя, че той не се обвинява в някакво нарушение на Закона, не се изобличава в нито едно от тежките престъпления на богаташите (Яков 5:1-6). Иисус Христос не го нарича нито клевет­ник, нито притеснител на бедните, нито хищник. Престъплението му е в това, че прокаженият Лазар ле­жал безпомощно при вратата му. Христос не назовал името на бога­таша, а споменал по име само бедния просяк. Блажени Августин пише, че Спасителят прочел книгата на живота, където било записано име­то на бедняка, но не намерил в нея името на богаташа (Проповед 61).

„Имаше тъй също един сиромах, на име Лазар[3], който струпав лежеше пред вратата му и петимен бе­ше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа“. Пред дверите на богаташа, чието име било неизвестно на небесата, но гърмяло по цялата земя, бил захвърлен сиромахът Лазар. Може да се предположи, че той бил донесен тук от роднини и познати, които, след като сметнали, че са извършили достатъчно за него, сложили бремето си пред очите на човека, надарен с изобилни средства за облекчаване съдбата на нещастника. Не се споменава дали Лазар е лежал дълго време тук, но е ясно, че богаташът бил свикнал с лежащия пред вратите на двореца му просяк, защото веднага го познал в лоното Авраамово. Екзегетите Щраус и Кьонигсман се опитват да докажат, че богаташът бил наказан напразно, че единствената му вина се криела в богатството. Но той не можел да се позовава на своето незнание, защото ако действително не би знаел за мизерията, която го заобикаляла, са­мото незнание би му се вменило в грях.

Подобно на праведния Иов (Иов 2:7), Лазар бил покрит със струпеи и искал да се нахрани дори само с трохите от трапезата на богаташа (срв. Съдии 1:7). Отчужден от човешкото състрадание, той намирал съчувствие единствено в безсловесните животни. „Псетата“, които обикновено скитат без стопанин по улиците на ориенталските градове (Псалом 58:15-16; 4 Царства 9:35-36), „прихождаха, та ближеха струпеите му“. Св. Иоан Златоуст вижда в това картина на крайно злополучие, до което са го довели болестта и гладът. Не му достигали дори сили да разгонва псетата, които, лижейки струпеите му, усилвали неговото страдание. Но последното едва ли е истина. Народната мълва приписва на кучешкия език целебно свойство, тъй като неговата влажност и мекота смекчават болката от раните. Тази грижа на кучетата още повече подчертава пренебрежението и жестокостта на богаташа. Пред нас са две еднакво ярки картини: богата­шът, покрит с багреница, и Лазар, покрит със струпеи; единият е седнал на пищна трапеза, а другият жадува за трохи; единият е окръжен от тълпа кокетки и слуги, които задоволяват всички негови прищевки, а другият е окръжен само от псета, които идват да ближат стру­пеите му. Тълкувателите често обръщат внимание на факта, че нищо не е казано за нравственото състояние, вярата, търпението, надеждата на Лазар. В своята екзегетика на Псалом 85:1 блажени Августин прие­ма, че Христос подчертава и въздава чест на Лазаревото смирение, а въздава наказание на гордостта на богаташа.

Но тази житейска слава и житейска мизерия имат един и същ край. „Умря сиромахът“ – и каква див­на промяна! Онзи, комуто никой не желаел да служи, освен псетата, „бил занесен от ангелите в лоното Авраамово“. Някои тълкуватели виждат в тези думи изява на особено Божие благоволение. Лазар постигнал блаженството, за кое­то молели Заведеевите синове (Матей 20:23), бил приобщен към сон­ма на верните и по преимущество бил приет в лоното на Авраам, по­добно на това както на пасхалната трапеза възлюбеният ученик се облегнал на гърдите Иисусови (Иоан 13:23). „Лоното Авраамово“ не означава трапезата, описана в Матей 8:11 и Лука 13:29-30, а както се вижда от Иоан 1:18, в собствен смисъл представлява дълбок покой и висше вътрешно общение. Юдеите, от чието богословие е взет този си­ноним за всички правоверни, говорели, че се преселват при Авраам, блаженстват в неговото лоно, обитават Едемските градини или че пред Престола на славата се събират блажените, но очакващи души (Премъдрост Соломонова 3:1-3). Иосиф Флавий в книгата си „За Макавеите“, глава 13, приписва тези думи на един от мъчениците – Макавеи: „Ако умрем, Авраам, Иса­ак и Яков ще ни приемат в лоното си“. Христос осветил този израз и той преминал в речника на Църквата, при което означавал чуждото на болести, печал и въздихание би­тие на праведниците след смъртта в очакване на Второто пришествие на Иисус Христос и Неговото блажено царство. Това е именно раят (Лу­ка 23:43), пребиваването на душите под Божия жертвеник (Откровение 6:9) – място за блаженство, а не за сла­ва. С крилата на бремето Христово сиромахът се възнесъл към лоното Авраамово.

„Умря и богаташът, и го погребаха“. Както може да се заключи от хода на разказа, това събитие ста­нало след смъртта на Лазар, тъй като на богатия бил даден по-дълъг срок за покаяние. Лазар, който ле­жал пред очите на богаташа, бил последно изпитание за него, а равнодушието към Лазар била последната капка, препълнила чашата на Бо­жието дълготърпение. В изричното споменаване на неговото погребение се съдържа рядка ирония. Светът, който обича своето, несъмнено придружил богаташа до гроба с изключителна пищност. По улиците на града се проточила дълга погребална процесия с неизбежната тълпа наети професионални оплаквачки; тялото било намазано с благовонни масла; надписът на великолепната гробница също свидетелствал за великите заслуги на покойника; хиляди жълтици били пръснати за погребалното угощение[4]. Тук жалката светска суетност се противопоста­вила на истинското величие в Бога.

Смъртта събудила богаташа от сладкия сън на удоволствията и го пренесла в строгата и страшна веч­на действителност. Театърът, в кой­то той играел ролята на богаташ, завършил. От този стих притчата преминава извън пределите на нашия земен опит в света на безтелесните духове. И отвъд гроба Бог продължава да говори с човешки глас, за да бъде разбран от хората. Но едновременно с това става трудно да се различи буквалният от иконосказателния смисъл на разказа. Тертулиан в трактата си „За душата“ (глава 7) приема тази притча дословно, макар че има и известни съмнения. Пищно погребаният богаташ се ока­зал в ада, защото както лоното Ав­раамово не е небе, а води към небето, така и адът не е геена, а води към нея. „Смъртта и адът бидоха хвърлени в огненото езеро“ (Откровение 20:14), което представлява ад в собствения смисъл на думата. Това е тъмницата, където са заключени ду­шите на грешниците до деня на Великия съд; това е бездната, където гадаринските бесове се боели да попаднат, защото както раят е предвкусване на небето, така и мястото, където се намирал богаташът, е предверие на геената. Неговата разкошна багреница била заменена от огнена одежда, както сам той потвърждава: „Мъча се в тоя пламък[5]“.

В продължение на известно време богаташът все още не могъл да свърже настоящето с миналото, понеже страшната промяна на неговото състояние му се струвала временен кошмар. Но когато в края на краищата той дошъл на себе си и измерил дълбочината на своето падение, „подигна очите си, видя Авраама от­далеч и Лазаря в лоното му“ (срв. Исаия 65:13-14; Лука 13:28). Това из­речение прекрасно пояснява истината, че нещастието на осъдените се усилва при сравняването на тяхното състояние с блаженството на спасените. „И, като извика, рече: отче Аврааме“. Той не преставал да се надява, че плътското му предимство ще му донесе някаква полза, поне­же намекнал за произхода си от Ав­раам, като го нарекъл „отец“ или баща (Матей 3:9; Римляни 2:7; Иоан 8:41). Той молел за слабо и нищожно облекчение: „Смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък“. Не е излишно да се отбележи, че тази молитва е единственият пример за призоваване на светиите, за който споменава Свещеното Писание, но тя далеч не е утешителна (Иов 5:1). Има друг Отец, за Когото богаташът не иска да знае – Отецът на блудния син: „Само Ти си наш Отец; защото Ав­раам не ни познава, нито Израил ни признава за свои“ (Исаия 63:16).

Прочетете още „Притчата за богаташа и бедния Лазар*“ →