Димитър Пенов
Изкуството е една форма на религията (Огюст Роден)
Може да се каже, че от всички културни прояви изкуството стои най-близко до религията. Защото докато моралът и науката само постепенно и след преодоляване безброй пречки ни възвеждат към Абсолютното, изкуството, подобно на религията, ни поставя изведнъж в атмосферата на това Абсолютно, пренася ни да Го съзерцаваме в някаква чиста, безметежна форма. По самата си същност изкуството е съзерцаване красота и предаване чрез външни образи и форми чувствата, предизвикани от това съзерцаване. Красотата не е в края на краищата нищо друго, освен идеалното, това, в което не забелязваме недостатък, съвършеното, тоест Абсолютното. Тук няма значение противоречието между нашите конкретни представи за красотата, обусловени от най-различни причини, защото и при това противоречие всеки отнася своите образи към една последна безпротиворечива Красота. Само по силата на това той сам цени и от другите брани собствените си представи и им придава безотносителен смисъл. На връзката между изкуството и красотата не противоречи и изобразяването на грозотата в живота, на отвратителното. Тук само по обратен, отрицателен път се събужда копнежът по красотата, изживява се болно нейната липса. Връзката на красотата с Абсолютното е в това, че едва в Него се осъществяват всички идеали и всяко съвършенство – отвъд разпокъсаността на околния живот[1]. Бог е не само абсолютното Добро и абсолютната Истина; Той е и абсолютната Красота.
1. Изкуството в религията
Колко тясна е връзката между религията и изкуството, ни показва вече основната роля, която изкуството играе в култа, в богослужението на историческите религии. Достатъчно е само един празничен ден да присъстваме на богослужението в наша църква, за да видим застъпени всички основни форми на изкуството: самата храмова постройка е използвала архитектурното изкуство, а отвътре е украсена с живопис, църковните химни са поетични произведения, по-голямата част от които музикално са предадени от големи композитори и се изпълняват от хор. Тържественост, хармония и ритмичност обединяват цялата служба в едно художествено изпълнение, чрез което се въздигат душите. По самото си съдържание пък богослужението е най-великата богочовешка драма, която увлича и разтърсва до дъно цялото същество. „Особено в църковните химни, казва философът Хьофдинг, ние като че ли слушаме възклика на човешката душа, чрез който много хиляди люде в продължение на векове са изразявали своя страх и своята надежда, своята скръб и своята благодарност, своето падане и своето възраждане. Всеки отделен човек чувства, че тук има пред себе си великия общ спомен на хилядолетията в областта на вътрешния живот. Той намира тук основните принципи, с чиято помощ лесно осмисля собствения си опит. В църковния култ се разиграва великата драма на вековете и индивидът получава тук по-широк поглед за разбиране и оценяване на собствения си живот. Като участва в богослужението, той преживява великите основни противоречия на живота, неговите чувства се проясняват и идеализират, когато мисълта е насочена към спомняните събития и към почитаните от църквата като образци лица [2]“.
Самият свърхрационален характер на религията, който прави невъзможно или поне недостатъчно изразно средство за нея логическите понятия, отваря широко вратите ѝ за изкуството в неговата най-благородна форма. Има наистина не само отделни лица, но и цели религиозни течения, които биха желали да „освободят“ богослужението от изкуството, понеже по тяхна преценка то материализирало, овъншнявало духовния характер на религията. Може да се каже обаче, че тези разбирания произлизат от недооценяване духовния характер на самото изкуство, от спиране поглед само на външните му форми. Срещу тях е насочено възражението на такива авторитети като големия философ Рудолф Ойкен. „Колкото религията е по-духовна, казва той, толкова по-малко ние сме в състояние да я обхванем, толкова по-необходими стават за нея картината и сравнението, толкова повече се нуждае тя от помощта на фантазията и на изкуството. Протестантизмът е премахнал в това отношение някои ценни неща, които не може да възстанови едно изкуствено реставриране, а само едно основно преобразуване. Изкуството има в областта на религията една много съществена и то неслучайна, а постоянна роля[3]“.
Вильям Джеймс още по-подчертано изтъква значението на изкуството за религията. Като сравнява протестантството и католицизма в това отношение (православието той изобщо не познава) и като оценява високо протестантската естественост (той сам е протестант), той все пак признава: „В сравнение с величествената сложност на тържественото богослужение, гдето постоянното движение никак не вреди на хармонията на цялото, гдето никоя подробност, колкото и да е скромна, не изглежда незначителна, тъй като тя е част от велико цяло – какъв безцветен изглежда евангелският протестантизъм, какъв изсушен изглежда религиозният живот на тези уединени хора, които се надяват, че сред пустош ще срещнат Бога. Реформацията е дръзнала да превърне в прах цялото това построение. Но на човек, привикнал към съзерцаване на огромни изгледи на величие и слава, разголената схематичност на евангелизма прави такова впечатление, както ако от дворец биха го завели в ковачница… Католицизмът представя на въображението такива разкошни пасища, такива дивни сенчести места, в него има толкова много ядки с различни видове мед и той е така снизходителен в своите многообразни призиви към човешката природа, че протестантизмът винаги ще изглежда в очите на католика като някаква пустиня“[4].
Не по малко е значението на творческото въображение и на изкуството за самото създаване и изграждане на историческите религии като цялостни стройни системи. „Основателите на религиите, както справедливо изтъква Ойкен, никога не биха могли да спечелят сърцата и да владеят умовете на хората, без помощта на царствена фантазия, която облича в конкретни живи образи съзерцаваната духовна дълбочина и която допринася да се свърже цялото световно многообразие в стройно цяло. Възвестяваното ново царство не остава само мъгляво начертание и празни надежди, а застава като живо – така нагледно, близко и изпълващо цялата душа, че превръща целия околен сетивен свят в призрак и сянка и му придава ценност и смисъл само чрез съзерцавания по-висш порядък на битието. Такава близост и наложителност новият свят може да достигне само благодарение на това, че една царствена фантазия противопоставя на забъркаността на живота една картина, която го надвишава и придава на тази картина най-силни очертания и най-светли краски. Така тя изпъква пред човечеството със завличаща сила, която го откъсва от неподвижността на всекидневния живот, обединява го чрез една обща цел, произвежда бурни устреми чрез тържествени обещания и страхотни заплахи, постига немислими иначе резултати. Това пробиване път в царството на невидимото, това не на шега, а с всичката сериозност създаване нова действителност, това преобразяване световете, което прави човека чужденец за околното сетивно битие, а пък царството на вярата превръща в негова родина – това е най-великото, каквото изобщо е предприемано и постигано от хора. За да постигнат това, основателите е трябвало да бъдат велики мислители, нещо повече от мислители – велики художници, нещо повече от художници – титани на делото[5].
2. Религията в изкуството
Изтъкнатата служба на изкуството по отношение на религията в нейните конкретно-сакраментални и мистични форми оправдава мисълта на Шлайермахер, че „изкуството е език на религията“. Възможността пък за известно отъждествяване на двете се дължи на религиозните основи на изкуството.
По своя исторически произход изкуството във всичките си видове се е зародило и развило около храмовете, в служба на религията. Ако проследим по-нататъшното му историческо развитие, ние пак го виждаме свързано с религията. Заличим ли от историята имената на религиозните творци, премахнем ли религиозните произведения, от цялата история на изкуството ще остане само сива, безплодна пустиня. Няма тогава катедрали и оратории няма повечето симфонии и възторжени химни; няма Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаел и Данте; няма необозримата пълнота от мотиви, раздвижвали през хилядолетия сърцата[6].