Категория: Книги

Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право*

Публикувано на от Dragan Bachev

Abstract

Уважаеми читатели и посетители на блога,

Ангел Николов Ангелов (1950-2023) е роден в София. Целия му живот преминава в столицата. След завършване на основното и средното си образование и отбиването на войнския дълг, през седемдесетте години на миналия век записва и завършва последователно Инжeнеро-строителния институт (сега Висш институт по архитектура и строителство) и Духовната академия (сега Богословски факултет при Софийския университет). От 1980 г. до 1986 г. е заместник-главен счетоводител в Светия Синод на Българската православна църква, а от 1986 г. до 1992 г. е главен счетоводител на Софийска св. митрополия.

След 1992 г. до пенсионирането си през 2017 г. работи в охранителния бизнес.

От доста години познавам Ангелов, като колега-богослов (аз също съм завършил Духовната академия). Беше ми споделил, че е написал две книги, които са в ръкопис, както следва: „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право“ и втората книга – „Византийското право и неговото влияние върху правото на славяните“.Той ме помоли да наберем въпросните книги на компютър и първата книга за исляма в продължение на близо две години от ръкопис, я превърнахме в уърдов файл, като той ми диктуваше, а аз слагах текста на дигитален носител. Идеята беше когато наберем и втората книга, да бъдат издадени, но не се осъществи този замисъл защото Ангелов почина.

Готовата първа книга я представих на специалист по ислям – за мнение, препоръка, но този учен до когото се допитах (уточнявам, че е жена), каза, че това е по-скоро справочна книга, не представлява изобщо научен труд и не може да се ангажира да препоръча книгата като учебно пособие за студентите.

Нямам представа ако дам книгата в някое издателство, колко ще струва всичко, така че, мисля, лека-полека да я сложа тук в блога. Приятно четене.

Драган Бачев

***

Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право

Ангел Н. Ангелов

Въведение

В нашата страна има значителен брой хора изповядващи исляма. В последно време от Близкия изток пристигат бежанци, също така предимно мюсюлмани. За религията, богослужението и празниците на всички тези хора останалата част от населението има смътна представа. Освен това много българи отиват на работа в арабските страни, където също така се изповядва исляма. За съжаление тези наши сънародници незапознати с основните понятия на тази религия, с ислямското богослужение и право попадат понякога в големи неприятности.

На български език литературата, от която могат да се почерпят сведения по тези въпроси е твърде оскъдна и включва: превода на Корана от арабски език (Коран, С., 2008), книгата на Гълъб Гълъбов (Мюсюлманско право с кратък обзор върху историята и догмите на исляма, С., 1924), която е голяма библиографска рядкост и изследването на Чуков, В., В. Георгиев (Философия и теория на ислямското право, С., 1997), което също така е почти невъзможно да се намери. В последно време върху някои аспекти на исляма работи професор Клара Тонева от Богословския факултет на Софийския университет.

Настоящата работа е един скромен опит да се запознае българския читател с основите на ислямското вероучение, богослужение и право.

При изписването на имената и понятията сме се придържали към общоприетата им транслитерация на български език. Посочването на датите в повечето случаи е според Григорианския календар.

Когато мюсюлманите споменават или изписват името на пророка Мохамед те обикновено го съпровождат с думите „Да го благослови Аллах и да го приветства“. Това, че ние не споменаваме тази формула всеки път не е поради неуважение, а защото така е прието в европейската наука.

Към всяка глава е посочена препоръчителна литература и в края на изследването е поместена обширна библиография.

Доколко сме успели в задачата, която сме си поставили ще прецени читателят.

***

I. Сведения за живота на основателя на исляма

Мохамед, пророка на Аллах, се е родил в 570 година в Мека. През същата година Абреха, абисински (етиопски) владетел потеглил с голяма войска към Мека, за да разруши Кааба. Заедно с войската той водел няколко бойни слона. Арабите били объркани и изплашени, тъй като не били виждали слонове. Но когато войската на Абреха наближила Мека, слонът върху който владетелят седял застанал на колене и отказал да върви по-нататък, според преданието. Абреха се оттеглил и така градът и светилището били спасени. По-късно тази година била наречена „годината на Слона“.

Мохамед се родил в рода хашим на племето курейшити. Баща му Абдалах бил дребен търговец и починал малко преди раждането на сина си, а майка му Амана починала, когато той бил на шест години. След нейната смърт с отглеждането и възпитанието на Мохамед се заел неговият дядо Абд ал-Муталиб, който също така починал две години по-късно, след което за Мохамед започнал да се грижи до навършването на пълнолетие неговият чичо по бащина линия Абу Талиб. За детството и юношеството на Мохамед е известно много малко.

От младини той бил запознат с керванната търговия и понякога участвал в търговски пътувания. Една богата вдовица, Хадиджа, която научила за честността и почтеността на Мохамед му предложила да води търговските ѝ дела, а малко по-късно – да сключи брак с нея. По това време Мохамед бил на двадесет и пет години, а Хадиджа – на около четиридесет. Независимо от разликата във възрастта съпружеският им живот бил щастлив и те имали шест деца: две момчета починали още в младенческа възраст и четири дъщери: Рукайя, Ум Кулсум, Зайнаб и Фатима. Докато Хадиджа била жива Мохамед нямал други жени. След нейната смърт той си взел дванадесет жени. Почти всички те, без Айша, били зрели вдовици и в повечето случаи тези бракове носели политически характер. Правото на Мохамед да превиши разрешеният за мюсюлманина брой жени (четири) било обосновано с кораническо откровение. Той имал още един син Ибрахим от коптската си наложница Мария, който също починал като младенец. Рукайя се омъжила за Осман, който по-късно станал трети халиф, а след нейната ранна смърт Осман си взел за жена нейната сестра Ум Кулсум. Фатима се омъжила за Али, братовчеда на Мохамед и имала от него двама сина: Хасан и Хюсеин и две дъщери: Зайнаб и Ум Кулсум.

Благодарение на Фатима, която надживяла братята и сестрите си, родът на Мохамед (Ал ан-наби) не бил прекъснат. От нейните синове Хасан и Хюсеин произлизат многочислените в днешните мюсюлмански страни потомци на „семейството на Пророка“ (Ахл ал-Байт) – сайидите и шарифите. Фатима, Али и техните синове играят огромна роля в историята на мюсюлманите-шиити, както ще видим по-нататък.

Авторът Ангел Н. Ангелов (1950-2023)

След женитбата си за Хадиджа, Мохамед вече бил материално осигурен и имал повече време за молитви и размишления. За разлика от повечето свои съвременници араби, той бил много набожен и често се уединявал в пещера на планината Хира, която се намира на няколко километра северно от Мека. Там той се предавал на молитви. Мюсюлманите наричат предислямска Арабия ал-джахилия (време на незнанието). Това незнание, според убеждението на мюсюлманите, било предизвикано от ширещото се по онова време многобожие, когато езичниците не познавали истинския Бог. Обаче, Мохамед не бил самичък. Той бил между онези люде, които търсели по-чиста и благодатна религия, всред царящото наоколо многобожие. Мюсюлманските учени съобщават, че и преди Мохамед имало хора наричани хунафа (мн. ч. от ханиф). Те били привърженици на Авраамовата религия. Съгласно Корана (3:67[1]), Авраам (Ибрахим) не бил нито юдеин (йехуди), нито назарянин (назрани), но той бил благочестив (ханиф), покорен на Бога (муслим) и не бил в числото на многобожниците.

По време на едно от тези свои уединения в планината, в 610 година Мохамед получил откровение. Ангел Гавриил (Джибрил) му съобщил повелята на Бога (Аллах). Ангелът поставил върху гърдите му брокатено покривало, в което била сложена книга и Мохамед почувствал такава тежест, сякаш щял да умре. Джибрил му заповядал да чете, но Мохамед му отговорил, че е неграмотен, но ангелът продължавал да настоява и на Мохамед изведнъж се открил смисъла на тези думи (Коран 96:1-5). Джибрил му наредил да запомни тези думи и да ги предаде на хората.

Тази нощ се паднала в края на месец рамадан (юли, 610 година), месеца на пост и получила името Лейлят ал-Кадр (Нощта на могъществото, Нощта на славата). Тя се празнува на 27 рамадан, макар точната дата да е неизвестна [2].

Прочетете още „Основни сведения за исляма, ислямското богослужение и ислямското право*“ →

Защитата на вярата. Предизвикателства и проблеми днес (книга)

Публикувано на от Dragan Bachev

(Съставител: Андрей Касабов)

I. Предизвикателства пред съвременния човек

1.Иван Ж. Димитров, Секти в България

2.Клара Тонева, Модерният човек – между неверието и тежнението към Бога. За трите пласта у всекиго – езическия, старозаветния и новозаветния (следва)

2а. Клара Тонева, Модерният човек – между неверието и тежнението към Бога. За трите пласта у всекиго – езическия, старозаветния и новозаветния (продължение и край)

3.Александър Дворкин, Китайско-американската секта „Църква на Всемогъщия Бог“ и как тя вербува в интернет

4.Протоиерей Георгий Иоффе, Опити за разрушаване на християнската и научната картина на света в случая с филма на Галина Царьóва „Заговор против Бога“ (2017). Аудитория, задачи, цели

5.Свещеник Стоян Чиликов, „Тракийската църква“ в България (богословски анализ)

6.Лука Миленкович, Дейността на сектите в Сърбия (с фокус върху Нишкия регион)

7.Виктория Трайкова, Идеята за прераждането като проблем за духовния живот на младежите

8.Красимир Иванов, Психологични подходи за привличане на адепти към деструктивни религиозни общности

II. Предизвикателства и проблеми в Църквата

9.Свещеник Стоян Чиликов, Защита на вярата или свидетелство за вярата. Секуларизацията на Църквата

10.Протоиерей Александър Новопашин, Гуруизъм в православните общности

11.Иво Янев, Младостарчество и псевдорелигиозност в Православието

12.Иконом Николай Нешков, Сектантството и духовният тоталитаризъм – външен или вътрешен проблем на Православната църква в България

13.Протоиерей Александър Новопашин, Комерсиално-религиозният проект на бившия свещеник Владимир Головин

14.Станислава Кьосева, Отхвърлянето на авторитетите като проблем

15.Димитър Русев, Богословски поглед върху деструктивната същност на езотеричното християнство

Автори
(по азбучен ред):

Александър Дворкин (Москва) – професор д-р, преподавател по мисиология и ръководител на катедрата за изследване на нови религиозни движения в Православния университет „Свети Тихон“, Москва. Той е един от най-добрите познавачи на сектите, създател и президент на Асоциацията на центровете за изследване на религиите и сектите. През 70-те години емигрира в САЩ, връща се преди 30-ина години. В Русия създава института „Св. Ириней Лионски“. Написал е 15 книги за различни култове, по история на Църквата и др., редактор-съставител е на още 4. Автор е на около 800 статии, публикувани на 17 езика.

Александър Новопашин (Новосибирск, Русия) – протоиерей, председател на катедралния храм „Свети Александър Невски“ в град Новосибирск, архиерейски наместник на духовната околия и председател на информационно-консултантския център при храма по въпросите на сектантството. Ръководи проекти за противопоставяне на деструктивни религиозни движения, рехабилитация на наркозависими, възраждане на практиките за медицинска и пастирска грижа за хора в труднодостъпни райони в Сибир, както и за филми по актуални за православния човек въпроси на съвремието: наркозависимост и сектантска дейност, деструктивни култове (негови филми са „Редом с нас“ и „Това не ме засяга“). Официален консултант по религиозните въпроси на държавни институции в Новосибирск и областта, включително и на регионалното управление за борба с организираната престъпност.

Виктория Трайкова (БФ/СУ) – докторант по История на религиите. Тема на дисертационния труд: „Идеята за прераждането в източните религии (богословски анализ)“. Област на научни интереси: история на религиите, християнска философия, християнска психология, християнска апологетика, психология на религиите, нехристиянски религиозни учения.

Георгий Иоффе (Санкт Петербург, Русия) – протоиерей, предстоятел на храм, посветен на иконата на Божията майка „Уталожи моите скърби“, в двора на психиатричната клиника в санктпетербургската Военномедицинска академия, председател на епархийския мисионерски отдел, вицепрезидент на РАЦИРС (Руската асоциация на центровете за изучаване на религиите и сектите) и преподавател по Практическа мисиология в Санктпетербургската духовна академия.

Димитър Русев (БФ/СУ) – докторант по Нехристиянски религиозни учения. Тема на дисертация: „Езотеричното „християнство“ в съвременна България – предизвикателство пред Църквата“. Научни интереси в областта на нехристиянски религиозни учения, история на религиите, християнска апологетика, психология на религията.

Андрей Касабов, съставител на книгата

Иван Желев Димитров (София) – професор д-р, дългогодишен преподавател по Свещено Писание на Новия Завет, директор на Дирекция „Вероизповедания“ на МС, създател и председател на българския Център за проучване на нови религиозни движения.

Иво Янев (БФ/СУ) – доцент д-р, преподавател по Пастирско богословие и Пастирска психология и психотерапия. Публикации: „Грижа за страдащата душа (пастирски грижи за хората с психични заболявания и душевни разстройства)“; „Пастирски грижи за деца и млади хора в риск в Древната църква“; „Капеланството и неговата роля при категориалното душегрижие в Църквата“; „Пастирско служение на св. Климент Охридски“ и др.

Клара Тонева (БФ/СУ) – доцент д-р, преподавател по История на религиите, История на монотеистичните религии, Нехристиянски религиозни учения, Религия и екстремизъм и др. Ръководи магистърска програма „Църква и медии“. Автор на книгите: „Мюсюлманката между традицията и модерността“; „Ако любов нямам…“; „Един православен поглед върху етиката на Мохамед“; „Християнство и Ислям. Основи на религиозната толерантност“ (съавт.); „Въведение в Православното догматическо бгословие“; „Църквата – общност на любовта“; „Ислямската представа за Иисус Христос (православно-богословско изследване)“; „Секуларизираната религиозност“.

Красимир Иванов (БФ/СУ) – психолог, докторант по Пастирска психология с научни интереси в областта на пастирското богословие и пастирската психология и психотерапия.

Лука Миленкович (Ниш, Сърбия) – студент в Богословския факултет на Белградския университет.

Николай Нешков (Софийска епархия) – иконом, енорийски свещеник и председател на храм „Св. Николай Мирликийски“ в гр. София, ул. „Калоян“ № 8.

Станислава Кьосева (БФ/СУ) – богослов, докторант по История на религиите, с тема на дисертацията: „Прояви на неоезичество в България“. Област на научни интереси: история на религиите, християнска апологетика, нехристиянски религиозни учения, психология на религията, етнография.

Стоян Чиликов (ПУ) – доцент свещеник д-р, преподавател в катедра „Теология“ на Пловдивския университет „Преп. Паисий Хилендарски“ и енорийски свещеник в храм „Св. Георги“, квартал „Дървеница“, София. Публикувани книги: „Празникът Успение Богородично в православната богослужебна традиция“; „Учението на Божията майка в богословието на св. Григорий Палама“; „Спасението на човека според св. Йоан Златоуст“; „Въведение в богословието на отците“; „Красотата на света“; „Православната вяра и живот“.

________________________________________________

Изображение: Андрей Касабов, съставител на книгата, която представлява сборник с доклади от международна конференция, София, 7-8 юни 2019 г.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-bwS

Нова книга по История на религиите в Богословския факултет при Софийския университет

Публикувано на от Dragan Bachev

В края на месец април излезе от печат книгата Християнство и ислям: доктринално противоборство (Според Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин) от професор доктор на богословските науки (дбн) Клара Тонева. Всъщност това е големия докторат, който тя успешно защити на 16 февруари тази година и оттогава е доктор на богословските науки. Книгата е голям формат, близо 400 страници, твърди корици, струва 30 лв. Може да се намери в Богословския факултет към Софийския университет при Драган Бачев, тел. 0889/771591 и 02/989-01-15, вътрешен 20.

Книгата очертава доктриналните различия по границата християнство-ислям през един важен за православната и въобще за християнската патристична традиция топос – творчеството на св. Йоан Дамаскин. Всъщност творчеството на светеца е отговор на случващото се през онази епоха – време на преломни поврати в историята на Източното Средиземноморие и в региона, а и в самата Византия, и е в съответствие с културните и духовните изисквания на времето тогава. Текстовете на св. Йоан Дамаскин, които са свързани с исляма, са четири, като 101-ва глава (измаилтяните) от „За ересите“ е първи опит за полемика с исляма от християнски ъгъл и е единственият труд, за който със сигурност се приема, че авторството е на св. Йоан Дамаскин.

Професор Тонева аксиоматизира религиозното различие, а не религиозното общо и/или типиката на религиозния феномен. По този начин тя елегантно прескача наглед съвпадащите, но всъщност ограничено абстрактните черти на религиозния феномен, които нито формират конкретно църковно общение, нито се транспонират в конкретни канонични основания. В строг православен смисъл тя подчертава, че Църквата е едновременно тяло Христово и пълнота на Светия Дух (Ефесяни 1:23), тоест Църквата е съборно единство, което е христологично, триадологично, пневматологично и есхатологично зададено и обосновано. Погледнато от друг ъгъл: пределното фокусиране върху религиозното единство не прескача утопичната претенция, която никога не прераства в реален онтологичен топос. Професор Тонева умело избягва тази подмамка и фундаментализира религиозното различие. Това би могло да изглежда като духовен и културологичен недостатък, политическа некоректност или оставане в случването, но всъщност „дебатът е не просто част от дискусията за различията, той е начин за искрен и същевременно отворен за отговори богословски диалог“.

От тази позиция, по този начин, на строг доктринален терен, откъм Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин и с Христов патос професор Тонева разгръща богословския диалог между християнството и исляма на фона на общата им старозаветна генеза. Последният аспект е важен, доколкото представя единната и все пак интерпретативно податлива почва на догматично и канонично обособилите се основоположения на християнството и исляма. В книгата се отстоява твърдението, че в Корана старозаветните повествования „не се предават последователно с всичките им детайли, липсва историческата датировка. Важни идеализационни уточнения са, че предметът на доктриналното противоборство се рамкира, първо, хронологично от монотеистичното установяване на исляма през средата на VII-ми век докъм средата на IX-ти век и, второ, през призмата на Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин. Арабин по произход, но роден в християнско семейство, живеещ в смесена ислямска и християнска среда в Дамаск и Палестина, (по думите на протоиерей Йоан Майендорф „в ума и сърцето си [той] живее във Византия“), и същевременно един от отците на Църквата, св. Йоан Дамаскин е не само свидетел на тези бурни религиозни времена, а и проникновен автор на систематични и полемични съчинения с основна цел за точно изложение на православната вяра: „истината, украсена и наредена сякаш със златна шевица“. Разбира се, от позиция на времето и най-вече с амбиция за прецизно теоретизиране професор Тонева засяга и други важни периоди от историята на взаимоотношенията между двете религии и най-вече от динамиката на техния доктринален сблъсък.

***

Клара Тонева, Християнство и ислям: доктринално противоборство (Според Ерес 101-ва на св. Йоан Дамаскин), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 2023, с. 1-383.

Изображения: проф. дбн Клара Тонева и корицата на новата книга. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-c4l

Жени свещеници?*

Публикувано на от Dragan Bachev

Николаос П. Василиадис
(из книгата му “Православие и феминизъм”)

А сега да се насочим към друг щекотлив въпрос – този за ръкоположението на жени. Мнозина питат: “Защо Православната църква не приема ръкоположението на жени?” Тук се налага да припомня, както ни учи Новия Завет, че единствен Господ Иисус Христос остава вечно Първосвещеник и единствен извършител на тайнствата.

В посланието до евреите се говори ясно и подробно за светостта на единствения и вечен Първосвещеник и Богочовек – нашият Господ. Иисус именно е онзи, който принесе кръстната жертва “веднъж” (Евреи 9:28), един-единствен път във времето и завинаги остава единствен посредник между Бога и човеците. Той се моли за хората, дава заповеди, подтиква ги да живеят живот свят.

Свещеникът в църквата не е някакъв “друг” свещеник и жертвата, която принася, не е някаква “друга” жертва. Това е единствено и завинаги свещенството и жертвата на Христа. Същото подчертава и молитвата на херувимската песен на божествената Литургия, която изброява: “Защото Ти си, Който принася, и Който бива принасян; Който приема и Който бива приеман, Христе Боже наш…” Това означава: Ти си Този, Който невидимо принасяш, бидейки Първосвещеник и като безценна жертва биваш принасян и бидейки Бог приемаш и като небесен хляб биваш разделян, Христе Боже наш…“

Тази уникална свещеническа власт, това първосвещеническо достойнство, Богочовекът – нашият Господ, предаде на светите апостоли. Тях Той изпрати в света да проповядват евангелската истина и да продължават Неговото спасително дело. На тях Той даде властта да извършват светите тайнства, които Сам установи, и да предават на вярващите божествена благодат, която ги освещава. Но след като делото и пратеничеството на апостолите е делото и пратеничеството на Христа Спасителя, на великия и единствен Първосвещеник във вековете за всички хора “чрез Църквата”, затова и свещенството Му не можеше да бъде ограничено по часове и дни (тоест по време). То трябваше да пребивава в Църквата и след смъртта на апостолите. Затова те ръкоположиха свои наследници, разглеждайки ги като продължители на своето дело в Христовата Църква. На тях дадоха завета да избират и други достойни наследници за продължение на свещеническото служение. Така че от единствения и вечен Първосвещеник, Господ Иисус Христос, Който има неприкосновено, непрекъснато, ненакърнимо, вечно и ненарушимо свещенство (Евреи 7:24, 25), се предаде свещеническото достойнство на апостолите, и от тях на архиереите и свещениците посредством тайнството свещенство.

Следователно уникалното и тайнствено свещенство е непосредствено свързано с личността на Христа Спасителя, Който я отдаде на Своите наследници. Поради това още от самото начало съзнанието на Църквата е изключило участието на жени в това тайнство “въз основа примера на Господа”, Който бе мъж, и “въз основа на апостолското предание и практика”, и особено след като св. апостол Павел изясни новата действителност на връзката между мъжа и жената в Христа (Галатяни 3:27-29)[1]. Нашата църква, подчертава протопрезвитер Евангелиос Мадзунеас, учи ясно, че “свещеникът представлява непосредствено Христа, но най-вече епископът е видима глава на нашата Църква”, както пише богоносният Игнатий[2]. Така че, тъй като Христос, носителят, образът на това единствено по рода си свещенство е мъж, а не жена, всякога както Самият Първосвещеник, свещениците трябва “да бъдат мъже, за да се запази символическото съответствие между свещенослужителя и Христа”. Протопрезвитер Мадзунеас пише също много характерно следното относно нашата тема. Прилагам текста с известни съкращения, защото прекрасното му съчинение е съставено с научна цел. Той пише:

“От богословска гледна точка отеческата роля на свещеника в Църквата отразява ролята на Бог Отец в Света Троица. Тази роля не е възможно да бъде сменена с майчинска такава (на женска личност), колкото в християнското семейство, толкова и в християнското общество. И двете роли, както мъжката, така и женската, са важни в Църквата, но не са взаимозаменяеми. От една страна една женска личност е по-близо от всички твари до всевишния Бог – това е личността на Богородица. Женска, а не мъжка личност роди Христа и се удостои да държи в утробата си в продължение на девет месеца Словото Божие. От друга страна идването на земята на Бога като мъж не е просто случайност. Бог, обръщайки се към дявола след грехопадението на първосъздадените хора, казва: Този – Иисус Христос – Който ще се роди от Дева, ще те стъпче и ще ти строши главата, и ти – дяволът – ще Му ухапеш само петата, тоест само ще Го нараниш (Битие  3: 15). Така че идването на Спасителя като мъж има символическо значение, което е познато посредством християнското Предание както на Изток, така и на Запад“[3].

Следователно свещенството е непосредствено свързано с богочовешката личност на Христа Спасителя, Който е единственият и вечен Първосвещеник. Нашият Господ е „вторият“ Адам, „човек… от небето“ (1 Коринтяни 15:47). Той стана човек подобен на нас във всичко „освен в греха“ (Евреи 4:15) и принесе един път завинаги (Евреи 5:28) кръстната Си жертва като Първосвещеник, за да ни изкупи от греха. Основавайки Своята Църква, за да продължи изкупителното Си дело след светлоносното Си Възнесение, установи ведно с това и тайнство свещенство. Това уникално свещеническо служение и пастирско достойнство Той даде единствено на мъже – на светите апостоли.

Документът „Апостолски постановления“ – съчинение от края на IV век – засягайки въпроса дали жени могат да кръщават, свидетелства, че това „противоречи на закона и е нечестиво“. А ръкоположението на жени, според „Апостолски постановления“, е дело „на елинското (тоест езическото) безбожие“, а не „на Христова наредба“:

„Но ако трябваше и кръщението да се извършва от жени, тогава Господ щеше да бъде кръстен от собствената Си майка, а не от Иоан Предтеча. И когато ни (нас апостолите) изпращаше да кръщаваме, щеше да изпрати и жени със същата задача. Никъде обаче Той не е заръчал, нито писмено е предал такова нещо, тъй като много добре познава природата ни и това, кое е прилично за самата практика, доколкото е създател на тази природа и законодател“[4].

Така че достойнството на свещенството и по последование, и по позволение за извършване на светите тайнства Господ ги даде единствено на светите апостоли и посредством тях – на епископите, и на презвитерите в Църквата.

Достойно за внимание е и това, че Господ на Тайната вечеря, на която установи тайнството Евхаристия, и на която присъстваха единствено дванадесетте Негови ученици, поръча само на тях: „Това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19), тоест, това да правите и вие, за да носите в паметта си и паметта на тези, които идват след Моята кръстна жертва, която принесох за вас, така и Изкуплението и Спасението, които получихте с тази жертва.

Когато обаче Юда стана предател и неговото празно място сред апостолите трябваше да се запълни, те, следвайки вярно Господа – своя учител, не повикаха жена да поеме апостолското достойнство, въпреки че жени бяха тези, които първи видяха Христа веднага след Възкресението и въпреки, че жени приеха първи заповед от Господа да благовестят Неговото възкресение на учениците, и да станат така апостоли на апостолите.

Богочовекът – нашият Господ и боговдъхновените апостоли са имали в своето отговорно и трудно свещеноапостолско дело много на брой и твърде способни сътруднички и достойни помощници жени. И докато апостолите ръкополагаха чрез тайнството свещенство епископи, сред тях нямаше ни една от иначе достойните във всичко ученички на Господа. А това сториха, както вече казах, по примера на Господа. Но така е не защото Господ и апостолите подценяваха или презираха женския пол, който е особено ценен в спасителното дело на Господа, апостолите и изобщо в Църквата. Те не правеха и някакво разделение, нито пък желаеха да съхранят някаква уж престижна обществена неравнопоставеност, както твърдят някои врагове на Църквата.

Дякониса Фива и други жени, за които споменава св. апостол Павел в шестнадесета глава на Послание до римляни, не са принадлежали към първото ниво на свещенството; за тях важи онова, което пише апостолът за Фива: Тя стана „помощница на мнозина“ християни и на мене (Римляни 16:1, 2). Жените дякониси от апостолските времена „се заемали“ с делото на дяконското служение с благословия и ръковъзлагане (хиротесия) на епископите[5]. Те служели в делата на любовта сред християнските общности и най-вече помагали на бедните[6].

Именно тази линия, зададена от Господа и апостолите, следва вече две хиляди години цялата Христова Църква, която въпреки всички схизми и ереси остана единна по този въпрос.

Древната Църква се е сблъсквала с темата за женското свещенство единствено, когато е била поставена пред проблеми с ереси, които са допускали жени до свещеническо достойнство. Тези еретици, повлияни от идолопоклоннически религиозни вярвания, които в своите храмове са имали жени-свещеници, въвели в своите общности освен еретическото си учение и жени-свещеници. Такива бяха гностикът Марк и еретиците квинтилиани, които имаха за водачи две жени – Квинтила и Присцила. Също антидикомарианитите и колирибианите, чиито членове били само жени, които вместо да служат Богу, служели… на Пресвета Богородица. Те разбира се извършвали това служение с помощта на “жени-свещеници”[7]. Освен това в еретическата общност на проповедника Марк жени произнасяли молитвите по време на тайнство евхаристия и подавали потира с виното на вярващите. В ереста на Маркион жени заклевали и кръщавали членовете на сектата, а в ереста на Монтан така наречените “пророчици” Присцила и Максимила стояли в иерархията до самия Монтан[8].

Тези еретически практики са в пълно противоречие с онова, което е учил единственият и вечен Първосвещеник – Господ Иисус Христос, с онова, което са учили апостолите. Затова и Църквата немедлено и без колебание се е противопоставяла на тези ереси. Големите писатели и свети отци на Църквата като св. Ириней Лионски, Тертулиан, св. Киприан Картагенски, св. Епифаний Кипърски, св. Григорий (Назиански) Богослов ги осъдиха като “противозаконни и нечестиви” и дори “демонични”[9].

Трябва специално да се отбележи, че в нашите дни претенции да се ръкополагат жени повдигаха постоянно и настойчиво, и за съжаление успяха в претенциите си, еретиците протестанти, които обаче са в непрекъснати достигащи до крайности противоречия помежду и вътре в самите им еретически общности.

Свещеникът трябва да е мъж, за да се запази с това и символическото съответствие между служещия и великия Първосвещеник Христос. И затова именно свещенството е благодат “на отобразяващия представителството на Христа, на Жениха с невестата”, тоест на Църквата, а “не на невестата жена с Невестата-Църква”[10].

Прочетете още „Жени свещеници?*“ →

Кратък очерк за Вселенските събори на Римокатолическата църква

Публикувано на от Dragan Bachev

(автор Драган Бачев)

Увод и начало на изложението

Продължение 1 на изложението

Продължение 2 на изложението

Продължение 3 на изложението

Продължение 4 на изложението

Продължение 5 на изложението

Продължение 6 на изложението, заключение и край

Изображение: авторът Драган Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aFc

Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ) – книга*

Публикувано на от Dragan Bachev

(автор: Бисер Божков)

1.Предговор, предисловие, въведение, начало на изложението – стр. 5-16.

2.Богословски поглед върху джендърните стереотипи; За сътворението. Различието между мъжа и жената; Що е Църква – еклисиологичен анализ; За светския празник на „деня на жената“ (8 март); Еклисиологичен анализ на същността на семейството – стр. 16-25.

3.За празника Свето Благовещение (25 март); Кратки еортологични данни за празника Свето Благовещение; Богословско съдържание на празника Свето Благовещение; Идеите на секуларизацията; Същност на атеизма; Социологични аспекти на понятията джендърни стереотипи и феминизъм; Обзор на идеите за лайфстайл на феминизма – стр. 26-36.

4.Еклисиологичен и социологичен анализ на феминизма; Главни свойства на феминизма като идеология; Феминизмът в Църквата; Размяна на ролите между половете; Критичен анализ на джендърните стереотипи; Инфантилизацията на мъжете – стр. 36-47.

5.За маскулинизацията на жените; Същност на андрогинизма; Джендърните стереотипи, предпоставка за дисфункционални семейни отношения; Правен анализ на така наречената Истанбулска конвенция – стр. 48-60.

6.Основни позиции на Светия Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия относно Истанбулската конвенция; Основни позиции на Светия Синод на Българската православна църква – Българска патриаршия пред Конституционния съд за понятието „пол“ по конституционно дело № 6/2021 година – стр. 60-69.

7.Правно мнение по конституционно дело № 6/2021 година на Конституционния съд на проф. д-р Даниел Вълчев, декан на Юридическия факултет при Софийския университет; Кратък анализ на Решение № 15 от 26.10.2021 година на Конституционния съд по конституционно дело № 6/2021 година относно понятието „пол“ – стр. 69-79.

8. Продължение от точка 7 и Заключение – стр. 79-91.

9.Използвана литература за книгата „Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ)“ – стр. 92-102.

Изображение: авторът Бисер Божков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-aB7

Използвана литература за книгата Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ)

Публикувано на от Dragan Bachev

На кирилица

Авдеев, Д. Православният възглед за душевните болести. С., 2013.

Антонова, Цв. Отношението на Българската Православна църква към болшевишката революция в началото на 20-те години на ХХ век. С., 2011.

Антим (Шивачев), йером. Истините на Православната вяра. С., 1992.

Ананиева, Н. Конституционно право. Вaрна, 2006.

Архимандрит Авксентий. Еортология (История на православните празници и пости). Пловдив, 2012.

Архим. Алипий, архим. Поликарп. Догматическо богословие (курс от лекции). Атон, 2003.

Бер-Сижел, Ел., У. Калистос, епископ. Жената в Православната църква. Силистра, 2002.

Берг, Б. Американският феминизъм. М., 1999.

Брек, Дж. Свещеният дар на живота. С., 2002.

Бердяев, Н. Смисълът на творчеството. УИ. С., 1994.

Бл. Августин. Малки трактати. С., 2001.

Библейски речник. П., 1995.

Бигович, Р., прот. Църква и общество. С., 2003.

Бигович, Р., прот. Църквата в съвременния свят. С., 2013.

Бояджиев, Ц. Философия на европейското средновековие. С., 1994.

Бътлър, Дж. Безпокойствата около родовия пол. С., 2003.

Влахос, Е., митр. Православна психотерапия. Велико Търново, 2009.

Вышеславцев, Г. О семейной жизни по учению Филарета, Митрополит Московский. М., 1894.

Вълчев, П. Ислям. Православие, 2009.

Гагаров, А., С. Иванов. Наръчник на православния християнин. С., 2003.

Гаповой, Е., Р. Усмановой. Антология гендерной исследований. П., 2000.

Георги (Капсанис), архим. Обожението като цел на човешкия живот. Атон, 2012.

Глахов, И. Я., свещ. Женский вопрос, его причины и оценка с християнской точки зрения, Християнское чтение. Част 2, Сб., 1903.

Герасим (Браницки), еп. Православна християнска етика. С., 2005.

Герман (Ставровунийски), о. За смирението. С., 2011.

Гордън, Л. Какво ново в историята на жените.

Феминисткото знание. ПОЛИС. С., 2002.

Гроздев, Ив., Божков, Б. Отстъплението от Бога, предпоставка  за разпадане на семейството. УИ. С., 2015.

Гяуров, Хр. Жената в християнското семейство. ГДА, 1959.

Дамянова, П., М. Николчина, Д. Камбуров, Р. Мухарска. Времето на жените. С., 1997.

Духанин, В. Защо да запазим девството до брака. С., 2014.

Дюлгеров, Д. Ръководство за изучаване Ветхозаветните законоположителни книги на Свещеното Писание, С., 1936.

Ильин, Е. П. Дифференциальная психофизиология мужчины и женщины. Сб. Питер, 2006.

Ильин, И. А. Книга надежд и утешений. Апостол Веры. М., 2006.

Илиева, М. Избрани стандарти в антидискриминационното право. С., 2009.

История на Комунистическата партия на Съветския съюз. Изд. на БКП. С., 1963.

Карамихалев, Й., свещ. Записки по православна християнска етика. С., 2010.

Карелин, Р., архим. Без Църквата няма спасение. Атон, 2004.

Карелин, Р., архим. В търсене на истината. М., 2001.

Калистос, У., еп. Жените в Православната църква. С., 2002.

Концептуална рамка за равнопоставеност на жените в България. ЦИПЖ. С., 2004.

Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, съставена на 11.05.2011 г. в град Истанбул (Турция), подписана от Република България на 21.04.2016 година.

Коев, Т. Православен катехизис. С., 1999.

Кирова, М., К. Мерджанска. Теория през границите: въведения в изследванията на рода. С., 2000.

Киров, Д. Богословие на обществения живот. С., 2002.

Кораз, Ж. Хомосексуалността. С., 2000.

Котогонова, В. Женщина и проблема гендера.

Санкт-Петербургский центр гендерных проблем, 2002.

Костантин (Горянов), архиепископ. Служението на жените в Църквата. С., 2011.

Колева, Б. Що е gender и има ли почва у нас? Сп. „Етически изследвания“, бр. 3, кн. 1/2018 г.

Курляндский, И. А. 1937 год: власть не от Бога. Вопросы истории. М., 2009, бр. 10.

Куби, Г. Актуализация на джендърната проблематика – една тайна революция. Ню-Йорк, 2008. 

Лазар (Абашидзе), архим. Тайните недъзи на душата. С., 2002.

Лазар (Абашидзе), архим. Какво е необходимо да знае съвременният православен християнин. С., 2018.

Ларше, Ж., Кл. Терапия на менталните болести. С., 2013.

Легойда, В. „И ще остави човек баща си и майка си…“. Тайната на пола в православната традиция. Беседа с дякон Андрей Кураев. В: LiterNet, 29.06.2003.

Лоу, М., М. Бенсън. Трудният съюз между феминизма и академичната общност. Феминисткото знание. ПОЛИС. С., 2002.

Липовецкий, Ж. Третья женщина. СПб. Алтера, 2003.

Манзаридис, Г. Християнска етика, Т. 1. С., 2011.

Манзаридис, Г. Православен духовен живот. С., 2011.

Марковски, Ив. Библейският разказ за сътворението, С., 1924.

Марковски, Ив. Библейска археология. С., 1948.

Манов, Б. Християнството и правата на жените. Сп. NotaBene, 2009.

Марковски, Ив. Библейският разказ за сътворението, С., 1924.

Марковски, Ив. Библейска археология. С., 1948.

Матюс-Грийн, Фр. Полът (мъже, жени, пол и феминизъм). Велико Търново, 2010.

Мдзунеас, Ев., протопр. Църковно право. Т. 1 (Обща част). Атина, 1979.

Митрополит на Едеса, Пела и Алпомония Иоил. Словото на Апостолите. Варна, 2021.

Николчев, Д. Брак, развод и последващ брак в Православната църква. С., 2006.

Николчев, Д. За прелюбодейството и развода. ДК – СИ.  Кн. 4,  2000.

Никодим (Милаш), еп. Православно църковно право. Белград, 2004.

Нина (Кригина), монахиня. За женската еманципация. М., 2013.

Николози, Дж., Линда Е., Николози. Превенция на хомосексуализма. С., 2008.

Нов Библейски речник. Нов човек. С., 2007.

Норууд, Р. Параноя на страстта. С., 1998.

Нушев, К. Развитие на православното нравствено богословие. С., 2013.

Основи на социалната концепция на РПЦ. С., 2006.

Пашев, Г. Ст. Православно християнско учение за нравствеността Т. 1, С., 1939.

Пено, З. Основи на православната вяра – Катехизис. Велико Търново, 2009.

Прочетете още „Използвана литература за книгата Джендърните стереотипи – православен поглед (еклисиологичен и правно-социологичен анализ)“ →