Публикувано на 22.12.2012 от Dragan Bachev

Какво казва науката?

Проф. д-р Д. Свиленов, инж. П. Щудер, В. Граф

Големият взрив

По въпроса за произхода на Вселената еволюционистите поддържаха десетилетия наред хипотезата за така наречения голям взрив. Тъй като днес все още се срещат привърженици на тази хипоте­за, ние ще я представим в схематична форма и ще посочим на­учни факти, които напълно я отричат. Според тази хипотеза цялата материя на Вселената е съще­ствувала първоначално под формата на малка свръхконцентрирана маса, известна в литературата като „космическо яйце“. Това „космическо яйце“ експлодирало. Получените милиони мате­риални частици се отдалечавали с огромна скорост от центъра на експлозията, започнали да изстиват, като по този начин се формирали галактики, системи, планети и, разбира се, нашата Земя. След определено време тези космически тела отново ще се съберат, ще образуват отново „космическо яйце“ и този цикъл ще се повтаря на всеки 20 милиарда години. Вселената няма край, материята е вечна. Така гласи в резюмиран вид хипотеза­та за произхода на Вселената.

Научни факти, противоречащи на хипотезата за „големия взрив“:

1)Тази хипотеза не може да отговори на въпроса как и откъ­де е възникнала материята и се е обособила в тази свръхконцентрирана форма (на космическо яйце). Материята не може да възникне от само себе си. Това противоречи на Първия закон на термодинамиката, тоест Законът за запазване на енергията. Тя никога не се губи, не изчезва, но се трансформира от една фор­ма в друга. А това означава, че нова енергия не може да възник­ва, нито пък съществуващата да се умножава. И още, енергия не може да възниква от само себе си, а трябва да бъде създадена от някого – както и животът не може да възниква от само себе си. Това е възможно единствено чрез творчески акт. За него го­вори Библията.

2)Теорията за „първичния взрив“ противоречи на Втория закон на термодинамиката (Закон за ентропията или за енер­гийната рецесия), съгласно който „всяка система, оставена сама на себе си, винаги се стреми от подреденост към загуба на тази подреденост, към хаос, към деструкция, към разпадане“. Кра­сивите автомобили един ден се превръщат в куп ръждясало желязо, къщи и красиви замъци – в руини, горещата вода изсти­ва, здравият човек се превръща в безжизнена материя. Този уни­версален закон означава, че в Природата е невъзможно разви­тие от нисшето към по-висшето и материята не е в състояние да се самоорганизира. Материята е подчинена на Закона на разпа­дането, разграждането, на ентропията, тоест на движение от слож­ното към простото. Такъв е законът на физиката и той е в пълно противоречие с учението на еволюционната теория. Вселената остарява и върви безвъзвратно към своя край.

Според физичните закони материята не е вечна, а това потвърждава учението на Библията: „Небе и Земя ще преми­нат“.

3)Съгласно теорията за „първичния взрив“ материята е веч­на, а енергията е форма на изява на материята. Това е в пълно противоречие с физичния закон на 20-то столетие (Законът на Айнщайн). Немският физикоматематик и носител на Нобелова награда А. Айнщайн постулира еквивалентните взаимоотноше­ния между материя и енергия, като доказа, че материята е фор­ма на изява на енергията – точно обратното на това, което еволюционната теория учи. И в този пункт еволюционната тео­рия противоречи на науката.Законът на Айнщайн потвърждава по категоричен начин библейския модел за произхода на Вселената.

4)След като науката откри и човешката опитност потвържда­ва Втория закон на термодинамиката, ние сме задължени да поставим въпроса за хармонията в природата и изключител­ната сложност на феномена „живот“, а именно: Как са възмож­ни те, на какво се дължат? Единственият логичен отговор гла­си, че съществува висша Сила, Която регулира хармонията във Вселената и комплексността на живота.

Тази Сила ние наричаме Бог.

5)Ако теорията за „първичния взрив“ беше вярна, как да обясним тогава някои от специфичните особености, характер­ни за планетата Земя?

Ето някои от тях:

– разстоянието от Слънцето и от Луната.

– Равномерното и константно излъчване на слънчева топли­на.

– Големината, масата и ротационните особености на Земя­та.

– Кислородно-въглеродното съдържание в атмосферата.

Това са само някои абсолютно задължителни предпоставки за съществуването на живота. Съчетаването на множество та­кива особености изключва случайността. Тогава остава един­ственото обяснение – съществуването на разумна Сила, Която целенасочено е създала тези предпоставки на Земята, за да на­прави възможен живота.

Тази Сила ние наричаме Бог.

6)Планетите на Слънчевата система притежават подчерта­ни различия помежду си (големина, повърхност, геофизична плътност, ротационна скорост, отдалеченост една от друга, хи­мичен състав, планетарна атмосфера и така нататък). Астрономите са установили, че различията между останалите тела в Космоса са още по-големи. Как се идва до тези различия, щом всички небесни тела имат еднакъв произход? Това е невъзможно да се обясни чрез теорията на „първичния взрив“.

7)Логично е да очакваме, че след взривяване ще настъпи хаос, в този случай – хаос във Вселената. Науката астрономия твърди: Във Вселената цари изключително впечатляващ и уди­вителен порядък, хармония и закономерност. Кой би дръзнал да оспори изключителната хармония и точност в движението на планетите в нашата Слънчева система? Елементарната логи­ка ни кара да търсим обяснението за този порядък в съществу­ването на Творец, Който е създал Вселената и бди за хармония­та в нея. Това показва и Законът за причинно-следствените връзки.

Произход на човека

Биологичната еволюция на човека е любима тема не само в образователната система. Тя се предлага под различни форми както в масмедиите, така и в широко предлаганата на книжния пазар научнофантастична и общопопулярна литература. Всеки от нас е виждал рисунки на космати маймуноподобни човеци, насядали край огъня в пещерата. Еволюционната реконструк­ция на човека, която може да се види в музеите, пресата и учеб­ниците по биология, е доста атрактивна и впечатляваща. Тя бързо завладява въображението на наблюдаващия и не оставя място за съмнение относно нейната научна стойност.

Ето как учебниците по биология представят еволюционно­то учение относно биологичната еволюция на човека:

-Приматите (най-висшите бозайници) са възникнали преди 65 милиона години

-Най-старата маймуна (парапитек) се появява преди 28 ми­лиона години

-Предшествениците на човекоподобните маймуни (плиопитек и дриопитек) – преди 20 милиона години

-Рамапитекът се появява преди 14 милиона години

-Австралопитек (маймуночовек), живял преди 3,2 милиона години

-Хомо хабилис, появил се преди 1,8 милиона години

-Хомо еректус, живял преди 800,000 години

-Неандерталският човек, появил се преди 300,000 години

-Хомо сапиенс (разумният човек), появил се преди 150,000 години. Тази еволюционна последователност показва значителни отклонения в различните учебни пособия и научнопопулярни книги. Тези отклонения варират от порядъка на стотици хиляди до милиони години, което за еволюционната теория е нещо дреб­но и незначително. По-важно е обаче откъде идват тези разли­чия? Обяснението трябва да се търси в негодността на палеон- тологичните методи (вкаменелостите и радиоизотопното раз­падане) за определяне възрастта на намерените находки. Това е и причината, поради която през последните години видовата принадлежност на добилите популярност находки от т. нар. хоминиди е поставена под съмнение както от учени-палеонтолози, така и от мнозина еволюционисти-антрополози.

Ние ще споменем съвременните схващания относно видо­вата принадлежност на някои от най-често тиражираните „хоминиди“:

Австралопитек: Открити са голям брой различни вкамене­лости. Смятало се е, че е прародител на човека, живял преди 2­3 милиона години в Африка. Множеството изследвания днес показват, че това е изчезнал вид маймуна, нямащ родствена връзка с човека.

Дълги и драматични са дискусиите в литературата относно автентичността и научната стойност на различни вкаменелос­ти, отнасящи се към групата на т.нар. „предисторически човек“ (Pitecanthropus erectus). Ще споменем някои от тях (18, 25):

–Човекът от Ява – днес е установено, че намерените вкаменелости принадлежат към два вида: черепът е на маймуната гибон, а бедрената кост е от съвременен човек.

–Кенийският човек – оказа се, че е съвременен човек.

–Пекинският човек – вдигна се голям шум около находката, но наскоро се установи, че е фалшификат. Вкаменелостите набързо изчезнаха.

–Пилтдаунският човек – оказа се, че е добре обмислена из­мама. Вече напълно забравен.

– Откритият в САЩ зъб, приписван на т. нар. Hisperopithecus – оказа се, че е част от отдавна изчезнал вид дива свиня.Предполагаше се, че намереният през лятото на 2002 година в Южните Родопи на България череп има особено важна стой­ност в еволюционната верига на съвременния човек. Вестни­ците публикуваха тази „сензационна новина“ на първите си стра­ници. Наскоро анатоми от Лесотехническия университет в Со­фия установиха, че това е череп на говедо (!) Сензационната новина се забрави много бързо… Така масмедиите често мани­пулират и формират общественото мнение.

– От групата на еволюиралия през последните 150,000 годи­ни съвременен човек най-популярни са находките на неандерталски и кроманьонски човеци. Днес специализираната лите­ратура изобилства с публикации, определящи неандерталеца като истински човек, различен от съвременния толкова, колко­то се различават една от друга днешните раси. Една от харак­терните му особености е големината на мозъка – 1600 куб. см, тоест с 200 куб. см по-голям от средния размер на днешния човек. Този факт поставя еволюционната теория в затруднение по въпроса за произхода на интелигентността: дали последната е плод на еволюционно развитие или е в зависимост от големи­ната на мозъка, или пък има друг произход?

Ако към тези данни се добави и изключително интересният факт, че процентно към общото тегло най-голям е мозъкът при мишката (6,6%), а при човека е 2 до 2,5% от общото тегло, ще разберем, че човешкият мозък притежава качествени стойнос­ти, каквито няма никой друг биологичен вид.

Ще цитираме част от статия в списание Science News (102, 18, 1972, 324):

„Миналата година Лийки и сътр. намериха три челюсти, ко­сти от крака и повече от 400 изработени от човек каменни оръ­дия на труда. Тези находки бяха приписани на вида Хомо и възрастта им бе определена на 2 милиона години…Мозъчната кухина е твърде подобна на тази на съвременния човек…За наша изненада вкаменелостите показват, че характерното за човека ходене на два крака се е развило най-малко преди 2,5 милиона години“ (18).Логичният извод от тази публикация е, че съвременният чо­век е живял преди неандерталеца и „хомо еректус“, тоест епохата на т. нар. плиоцен. Естествено това елиминира преките еволю­ционни прародители на човека. Впрочем в тази сфера литера­турата изобилства с противоречия и куриози, граничещи поня­кога с научната фантастика.

Германският вестник „Sudwest Presse“ (14.11.2007) в публи­кация под заглавие „Фосилна находка от Кения поставя еволю­ционната теория под въпрос?“ цитира световноизвестното ре­номирано списание на американската академия на науките „The Proceeding of the USA Academy of Sciences“. Там четем: „Япон­ски и кенийски археолози открили в Кения остатъци от неизве­стен досега маймуночовек, която находка поставя под съмне­ние развитието на приматите (висшите бозайници, б. а.)… Гене­тичните изследвания на находката дават основание на учените да твърдят за напълно различно развитие на човека и маймуни­те още от около преди 8 милиона години“.

Еволюционистите досега твърдят, че това било станало пре­ди около 3 милиона години. Разбира се, един период от 5 мили­она години не е кой знае колко време за еволюционната тео­рия…

Радостно е, че напоследък все по-често се появяват добросъ­вестни учени, на които истината е по-ценна, отколкото спекула­циите на еволюционната теория. Цитираме статия под заглавие „Човечеството не е толкова старо, колкото се приема“ от сп. „ЕТОС“ № 5 от 2005 година. „Заради явна научна измама франкфуртският професор по антропология Reiner Protsch е уволнен и из­пратен в пенсия. Protsch съзнателно е определил скелетна на­ходка от човек на възраст от 36,000 години. Екип от експерти от Оксфорд установили, че тази находка не е по-стара от 7,400 го­дини. Това дава основание на други експерти да поставят под съмнение определените от Protsch възрастови стойности на други фосилни находки, които се оказали манипулация. Това дава основание на учените да считат, че историята на човечест­вото не е толкова стара, както учи еволюционната теория.“

В специализираната палеонтологична литература преобла­дава становището, че досега не са намерени доказателства от вкаменелости, представляващи преходни форми между майму­на и човек. В подкрепа е и фактът, че между маймуна и човек съществува непреодолима генетична бариера, както впрочем и между всички останали биологични видове. Човекът винаги е бил човек и маймуната винаги е била маймуна. Няма обектив­ни доказателства за еволюцията на човека от маймуната или от някой друг животински прародител.Днес на много места в света (Южна Америка, Югоизточна Азия, Африка, Австралия, Нова Зеландия и т. н.) живеят диви племена. Техният начин на живот наподобява в много отноше­ния описания в учебниците начин на живот на т. нар. „пещерен човек“. Но днес никой не счита тези диви племена за по-нисш стадий от развитието на човека или за по-малоценна човешка раса. Единственото обяснение е, че в резултат на изолация, не­дохранване, невежество и мутации тези племена са деградира­ли в интелектуално, социално, техническо и анатомично отно­шение, което е довело до израждане и постепенно изчезване на някои от тях. Днешните диви племена не се разглеждат като същества, достигнали определен етап в еволюцията на Homo sapiens, а тъкмо обратното – стигнали са определен етап в де­градацията (инволюцията) на човешкия вид. И с основание мно­зина учени палеонтолози си поставят въпроса: дали и някои от вкаменелостите нямат такъв произход?

Ембриология и еволюция

Еволюционната теория учи, че по време на ембрионалното си развитие (онтогенеза) човешкият зародиш повтаря стадиите на своето историческо еволюционно развитие (филогенеза). Тази концепция е развита от немския еволюционист Ернст Хекел (1866) като т.нар. „биогенетичен закон“. Този закон гласи: онтогенезата повтаря филогенезата. Според него в човешкия за­родиш се появяват най-напред хрилни цепнатини както при ри­бите; в по-късните стадии (четвъртия месец) човешкият плод е изцяло покрит с косми и прилича на зародиша на човекоподоб­ната маймуна. Това показва според Хекел, че човекът произли­за от животинския свят, тоест при развитието си в майчината ут­роба човешкият зародиш наподобява различни животински ста­дии, през които е минал (едноклетъчно, многоклетъчно безгръбначно, риба с хриле, маймуна с опашка и накрая човеш­ко същество).

Тази концепция заедно с рисунките на Хекел се срещат в учебниците по биология и днес. Тя се приема като много важно доказателство за животинския произход на човека.

Какво казва науката?

Няколко месеца след излизането на тази публикация Хекел е подложен на масирана критика. Професорът по анатомия от Базел Рютимайер и професор Уилям Хис от Лайпциг, както и изтъкнати ембриолози от това време обвинили Хекел, че него­вите рисунки са фалшиви. Хекел умишлено нарисувал еднакви ембриони, под които написал различни имена (!). Критичната кампания срещу Хекел се развила и продължила широкомащабно. Световноизвестни специалисти потвърдили, че повечето от рисунките на Хекел са фалшифицирани. Ембриологът Dr. Michael Richardson в сътрудничество с ембриолози от различни страни на света сравняват рисунките на Хекел с действителни ембриони на съответните видове и установяват, че рисунките на Хекел не съответстват на действителността. Цитираме учеб­ника по биология (глава „Еволюция“, стр. 72) на Peter Hoff и сътр. (53), по който се преподава в Германия: „Критиката на концепцията на Хекел и неговите рисунки е започнала веднага след публикуването им. Хекел е обвинен, че под еднакви емб­рионални рисунки е написал различни имена, при което Хекел дословно пише: Ако сравните младите ембриони от куче, пти­ца и костенурка, вие ще се убедите, че те са напълно еднакви помежду си. И действително тези рисунки са абсолютно еднак­ви. Хекел е трябвало да приеме тази критика и да признае, че там, където не е разполагал с достатъчен материал, той сам си го е нарисувал, просто за да потвърди концепцията си, която е създал“.Цитираме и учебника по биология на Ботев и сътр. (стр. 111): „На четвъртия месец от развитието си човешкият плод прилича на зародиша на човекоподобна маймуна и е изцяло покрит с косми“. Това не отговаря на истината. Съветваме авто­рите на учебника да се обърнат към който и да е гинеколог и да го попитат дали е така. Гинекологът ще им се изсмее в лицето! Жалко е, че се допуска такива нелепости официално, съзнател­но и безотговорно да се изучават от младите хора като „истини“ на еволюцията… Ето на такива основи е поставен този т. нар. „биогенетичен закон“ на Хекел, а чрез него и цялата еволюци­онна теория…

Вече казахме, че много учени-ембриолози разобличиха тази лъжа. Един от тях е гьотингенският ембриолог Erich Blechschmid, който постулира биологичния „Закон за запазване на индивидуалността“. Блехшмид, както и редица други учени доказват, че ДНК на човека се различава от ДНК на останали­те биологични видове. ДНК на оплодената човешка яйцеклетка носи от самото начало на развитието на ембриона всички беле­зи, специфични за човешкия вид. А ДНК молекулата е носител на кодираната генетична информация, определяща цялостното развитие на индивида – от оплождането до смъртта. Знае се, че генетичният код е неизменяем и е абсурдно да преминава про­изволно по време на ембрионалното развитие през въображае­ми ембрионални стадии на някаква еволюционна верига. Това доказват молекулярно-генетичните изследвания. Ембриото на който и да е вид показва от самото начало специфичните особе­ности на този вид. Такова е и библейското учение по този въпрос – Библията назовава нероденото още дете „един малък човек“ и затова при аборта се отстранява не някакво си животно, а се убива един човек.От началото и до днес този т. нар. „биогенетичен закон на Хекел“ се отрича не само от учените-специалисти; самите еволюционисти се дистанцират от него. Ето какво пише един от известните еволюционисти, B.Rensch: „Формулираният от Хе­кел основен биогенетичен закон…не е убедителен, понеже емб­рионалните стадии не могат да се приравняват към развитите стадии на видовите предшественици“ (7). Още по-ясен е D. Peters: „Както за основния биогенетичен закон, така и за дру­гите подобни е възможно само едно заключение: той трябва да се забрави…Това е единствената мярка, която ще попречи в бъде­ще филогенетиката да си служи с неверни или безсмислени ар­гументи“ (7).

Признават го и по-новите учебници по биология. Цитираме отново Peter Hoff (53): „Фактически ембрионалното развитие не повтаря историческото развитие на вида. Напротив, то по­казва при всеки вид специфичните му особености…А за такова повторение в напредналите ембрионални стадии и дума не може да става. Така зародишът при бозайниците няма хрилни цепна­тини, а само заложби на такива…Ембрионалното развитие при гръбначните показва сходство с това при бозайниците, рибите, влечугите и птиците, но то никога не преминава през тези ста­дии“ (стр. 72).

Едно сравнение от обикновения живот ще ни помогне да разберем по-лесно тази обикновена истина: Всеки нов строеж изглежда в началото по един и същ начин. Всички сгради в на­чалните им фази си приличат. Но с напредване на строежа раз­личията изпъкват все по-ярко и накрая се получава такава сгра­да, каквато е планирана. Материалите са еднакви, строителни­те работи и методи на строеж също, но строителният план (това е кодираната генетична информация в биологичния свят) е ко­ренно различен.Това са само някои от научните факти, които разкриват, напълно разобличават и отричат спекулативните твърдения на Хекел. Въпреки този научен скандал учебниците по биология в много страни на света продължават да тиражират в пълен или съкратен вид тези фалшифицирани рисунки на Хекел.

Измамата на Хекел остави тежки и драматични последствия не само за науката, но за човечеството като цяло. Хекеловата концепция за развитието на ембриона заедно с еволюционния фактор на естествения отбор донесоха и продължават да носят ужасяващи последствия през последните 70 години. Модер­ната абортна епидемия е един от тези плодове. Логиката е мно­го проста: след като плодът в утробата на майката през първата половина на бременността не е човек, а някакво си животно, той спокойно може да бъде убит и абортиран. Всички световни и регионални войни в историята на човечеството през послед­ните 100 години не са дали толкова човешки жертви, колкото са убитите чрез аборт човешки ембриони само в Европа (!) … Ето това са „добрите“ плодове на Хекел и Дарвин, от които щедро се възползва съвременният и модерен човек! За съжаление, тази лъжа се преподава до днес като научна истина в образователна­та система на много държави по света.

Рудиментарните органи?

При обучението по биология на учениците се преподава, че рудиментарните органи са важно доказателство за еволюцията на растителния и животинския свят. Цитираме учебника по би­ология на Ангелов и сътр.: „В хода на еволюцията функцията на даден орган може да изгуби своето значение…в резултат на което тя отпада и този орган постепенно закърнява и става ру­диментарен“ (стр. 56). Според това схващане на еволюционна­та теория рудиментарните органи представляват непотребни остатъци от структури, които в предишен еволюционен стадий са имали важни и полезни физиологични функции.

Нашият коментар:

1)Когато се е формирало това „доказателство“ за еволю­ционната теория, при човека се изброяват около 180 такива рудиментарни органи. Някои от органите, считани за рудимен­тарни, са щитовидната жлеза, тимусът, опашната кост, епифизата, мускулите на ухото, сливиците, апендиксът, последните кътници (мъдреците), окосмяването на тялото и т. н. В учебни­ка по биология на Б. Ботев и сътр. те намаляват на 90 (стр. 109). С развитието на микроскопската анатомия и физиологи­ята числото на тези органи намалява още повече. В учебника по биология на Hoff и сътр. се изброяват 10 рудиментарни ор­гани. Днес всеки знае, че някои от споменатите по-горе орга­ни, считани за рудиментарни, имат много важни функции за развитието и физиологичната защита на организма. Едва ли някой би казал, че щитовидната жлеза е ненужен орган, а да не говорим за епифизата. Всеки лекар знае, че апендиксът съдържа в стената си лимфна тъкан, имаща функция, подобна на функцията при сливиците.Простият извод от тази кратка статистика е, че липсата на знание за специфичните функции на даден орган не ни дава право да го считаме за ненужен. Невежеството преднамерено и целенасочено се е използвало в случая за заблуждение на ши­роката аудитория.

2)Естествено, човек може да живее без тези рудиментарни органи. Но човек може да живее и без други органи (крак, ръка, бъбрек, око и т. н.), само че никой не би дръзнал да каже, че те са ненужни, тоест рудиментарни.

3)Ако следваме логиката на еволюционната теория, трябва да приемем, че колкото по-силно е изявен даден рудиментарен орган в някой индивид, толкова по-примитивен трябва да е той. Силно окосмените мъже едва ли са еволюционно по-несъвърше­ни, отколкото неокосмените (!)

4)Необяснимо е защо т. нар. рудиментарни органи се смятат за белег на еволюционно развитие. Точно обратното, закърня­ването на даден орган е много повече израз на опростяване на организмовите системи като цяло – нещо, което е в пълна про­тивоположност с приципа на еволюционната теория. Атрофия­та на даден орган едва ли е добър пример за еволюцията. Атро­фията настъпва вследствие на дегенеративни промени или е резултат от вредни мутации, но и в двата случая не се получава усложняване на структурата и усъвършенстване на вида.

5)Библейското обяснение за дегенеративните промени и принципа на регрес се подкрепя от действието на Втория закон на термодинамиката, въздействието на околната среда и замърся­ването на природата. В този процес човекът играе значителна роля.

И тъй, така наречените рудиментарни органи не могат да бъдат доказа­телство за еволюционната теория. Това е причината това дока­зателство вече да не се привежда с някогашната увереност.

Въпросът за смъртта

В еволюционната теория смъртта се разглежда като поло­жителен фактор. При преминаването в по-висша форма на раз­витие смъртта е задължителна необходимост. Благодарение на нея се появяват многоклетъчните организми. Без смърт не биха се появили по-висшите живи същества. Тя е фактор, който ус­корява еволюцията и е абсолютен край на индивидуалния жи­вот. Остаряването и смъртта са генетически програмирани и кодирани в клетъчните ядра на организма.

Такава е позицията на еволюционната теория относно фе­номена „смърт“.

Позицията на медицината, философията и човешката опитност

Няма наука, която да се занимава обстойно с въпроса за про­изхода и същността на смъртта. Медицината изучава механиз­мите, установява причините и констатира времето на нейното настъпване. По въпроса за смъртта еволюционната теория про­тиворечи не само на биологичните познания, но също и на фи­лософското понятие за феномена „смърт“, както и на многове­ковната човешка опитност.

Ето някои факти в това отношение:

1)Ако смъртта е генетически програмирана и кодирана в клетките на организма, както еволюционната теория твърди, трябва да поставим логичния въпрос: „Кой е програмистът, кой е програмирал и кодирал тази генетична информация?“ „И защо?“ „И кога?“ Материята не може да продуцира информа­ция, още повече такава, която да води до унищожението на жи­вота.

2)Еволюционната теория разглежда по-висшето развитие на материята като нещо положително. Непонятно е обаче защо това положително развитие става за сметка на смъртта на от­делните индивиди. А когато тези индивиди са млади? И кой може да гарантира, че следващата генерация ще бъде обезател­но по-развита и по-съвършена от изходната?

3)Многовековната опитност показва, че както човекът, така и животните се страхуват от смъртта. Човекът прави всичко възможно, за да удължи колкото може повече своя живот. Това противоречи на концепцията на еволюционната теория относ­но смъртта.

4)Цитираме немската енциклопедия „ЖИВОТ“ (стр. 348): „Закономерното настъпване на физиологичната смърт различа­ва индивидуалния цикъл на многоклетъчните организми прин­ципно от едноклетъчните. Физиологичната смърт засяга всич­ки диференцирани клетки на многоклетъчния организъм като цяло. В противовес на тази смърт на целия организъм, заро­дишните клетки на многоклетъчните са потенциално също така безсмъртни, както едноклетъчните организми. Физиоло­гичната смърт е цената, която многоклетъчните живи същества трябва да заплатят, за да достигнат желаната от тях по-висша форма на организация“ (42).Оттук могат да се направят следните три извода: Първо, смъртта се е появила след възникването на живота; второ, смърт­та е привнесена към живота отвън и трето – биологичната фор­ма на материята (плътта) е само временен носител на живота и смъртта. Тези три извода ни задължават да поставим въпроса: откъде идват животът и смъртта? И още по-важния въпрос: какво става с личността на отделния човек, след като животът се отдели от материята (плътта)?

5)Как обяснява еволюционната теория и факта, че смъртта е всеобщо явление? Днес се знае, че едноклетъчните и прими­тивни живи същества също умират. А този факт ни показва нещо много важно: едно универсално и всеобщо следствие трябва да има и една универсална причина. Стремежът към усъвършен­стване на живото (тоест еволюцията) не може да е всеобща при­чина за появата на смъртта, тъй като и по-простите живи съще­ства са подчинени на закона на смъртта.

Позицията на Библията

Библията учи, че Бог е създал човека безсмъртен. Но по соб­ствена воля човекът отхвърли вечния живот, разделяйки се от своя Творец – и по този начин стана смъртен. Библията нарича този човешки акт грехопадение. Библейското определение на смъртта означава „разделен от…“. Преди грехопадението смъртта не беше известна нито на човека, нито на цялото творение. И тъй, причината за смъртта е грехът.

Различия между еволюционната теория и Библията относно смъртта

1)Произходът и причината за смъртта според еволюцията е стремежът за развитие и усъвършенстване на материята. Биб­лията казва, че смъртта се намира извън материята.

2)Според Библията смъртта е разделение на живото съще­ство от източника на живота. Според еволюцията смъртта е не­делима, необходима и задължителна съставна част на живота.

3)Библията нарича смъртта „враг на човека“, а еволюцията нарича смъртта фактор за развитието и усъвършенстването на живота.

4)Смъртта е цената, която животът трябва да заплати за сво­ето развитие (еволюцията). Според Библията грехът е причина­та за смъртта.

5)Според еволюцията смъртта, болестите и страхът са съставна част на живота. Според Библията те са следствие на грехопадението.

6)Еволюцията учи, че смъртта е програмирана в живота още от самото негово начало. Според Библията чрез грехопадение­то смъртта е кодирана в човека и в цялото творение.

7)Библията говори за два вида смърт: физическа и духовна. Физическата смърт не означава абсолютен край на човешката личност. Духовно човек продължава съществуването си в зад­гробния свят. Човек има възможността през живота си в този свят да определи сам съдбата си за вечността: вечен живот (об­щение с Бога) или вечна смърт (разделен от Бога). Библията казва: „Пред човека е живот и смърт, и което той пожелае, то ще му се даде“ (Премъдрост на Иисуса, Син Сирахов, 15, 17).

Как и кога възниква човешкият език (говорната реч)?

Отговаряме с цитат от учебника по биология на Hoff и сътр. („Evolution“) стр. 148: „На този въпрос може би никога няма да може да се отговори…Също не може да се отговори и на въпро­са кои са еволюционните причини, довели до появата на езика при човека“. И още един цитат от същия учебник: „Способност­та на човека да говори, да разбира какво се говори и да може да се учи да говори е негова вродена способност, която се основа­ва на специална генетична програма“ (стр. 147). Ще добавим и мнението на един от най-изявените еволюционисти на миналия век – G. Simpson: „Най-старият език, който може да се реконст­руира, е вече модерен, изтънчен и напълно завършен от еволю­ционна гледна точка“ (18). А световноизвестният лингвист J. Lancaster пише: „Еволюционният модел е сякаш напълно без­помощен да обясни произхода на човешкия език…това вероят­но е една от най-важните празноти в еволюционната теория, която показва непреодолима пропаст между човека и животни­те“ (7,18).

Според еволюционната теория появата на човешкия език е еволюционен процес. В учебника по биология (1995) Ангелов и сътр. пишат, че езикът се е появил при т.нар. кроманьонски човек преди 40,000 години (стр. 77). В друг по-нов учебник по биология (2001) Ботев и сътр. пишат, че езикът се е появил преди 1,5 милиона години (стр. 98), тоест много преди появата на разум­ния човек (Homo sapiens sapiens), появил се преди 150,000 го­дини (?!)…. Действително е учудващо това свободно и безотго­ворно боравене с хилядите години.

От приведените по-горе цитати могат да се направят съще­ствени изводи:

Еволюционистите предполагат, че човешката говорима реч е еволюционен процес, осъществен в продължителен период от време, благодарение на основните еволюционни фактори: случайност, мутация, селекция, с последваща обществено-социална и културна еволюция. По въпроса как, кога и защо е ста­нало това, между самите еволюционисти няма единно станови­ще. Преобладаващо е мнението, че на този въпрос еволюцион­ната теория никога няма да отговори.

Възможно ли е появата на човешката реч да бъде случаен и много дълъг еволюционен процес?

Какво казва науката по този въпрос?

1)От медицинската анатомия и физиология се знае, че чо­вешката реч се осъществява от следните задължителни компо­ненти: уста, език, ларинкс, мозък и околна среда. Не е възмож­но чрез мутация, селекция и случайно да се получи такава пре­цизна хармония между пет различни компоненти, от които за­виси човешката реч.

2)Съгласно еволюционната теория човекоподобните май­муни притежават сходни на човека анатомично-физиологични особености, при което би трябвало да се очаква тези животни да могат да се научат да говорят. Въпреки създаваните благо­приятни условия, многобройните и дългогодишни опити с чо­векоподобни маймуни никога не са дали положителни резулта­ти. Досега нито един експериментатор не е успял да постигне превръщането на животинските звуци в човешка реч. Ако висо­коразвитата наука не може да постигне това, как ще го направи сляпата природа, и то случайно? Огромният проблем на еволю­ционната теория е, че кодираната генетична програма липсва в мозъчната кора на животните. А всяка програма предполага задължително програмист. Оказва се, че човек не може да „им­плантира“ тази програма в животинския геном. Тогава кой е този програмист? Съгласно Закона за причинно-следствените връзки Този Програмист трябва задължително да е свръхинтелигентно Същество. Тази свръхинтелигентна Личност ние наричаме Бог.

3)Говоримата реч не гарантира обезателно селекционно предимство в борбата за съществуване. Защо е трябвало тогава в продължение на стотици хиляди години способността за го­ворене да се развива, след като човекът и без друго е достигнал висша фаза в йерархията на животинския свят (Homo sapiens)?

4)А къде са междинните форми, свързващи безсловесната човекоподобна маймуна и разумната реч при човека? И ако няма такива звена, по какъв начин бихме могли да докажем езикова­та връзка между животното и човека?

5)Специалистите езиковеди са на мнение, че в основата си всички езици имат нещо общо, което ги свързва. Според креационистите това означава, че при смесването на езиците във Вавилон (Битие, 11) преди повече от 4000 години основата им е запазена. Тогава са възникнали познатите днес осем езикови групи. Указание за първичния общ език са многото сходни думи в тези групи.

6)Когато се ражда, човек не може да говори, но е в състоя­ние да научи езика на родителите си. Чрез хармоничното съче­таване на споменатите пет задължителни компоненти и кодира­ната генетична програма в съответните три центъра на главния мозък започва, така да се каже, „инсталирането“ на майчиния език. Но безсловесният „първичен човек“ не е имал възмож­ността да чуе майчин език, за да го научи (тоест да го инсталира в главния си мозък). Този първичен човек действително е прили­чал на компютър без памет.7)Според еволюционната теория езикът също еволюира, развивал се е от по-прости към по-сложни форми на човешка реч. Днес специалистите-езиковеди твърдят обратното – слож­ността на езика не нараства. В сравнение с днешните модерни езици (например английския) древните езици са много по-комплицирани, с изключително сложна граматика и словосъчетания. Оказва се, че древният и малко образован човек е говорел по-сложен език в сравнение с днешния високообразован и цивили­зован човек. Парадокс! И тук еволюционната теория е в про­тиворечие с науката.

Налага се да направим логичния извод: човешкият език, го­ворната реч, е един нематериален феномен и трябва да има не­материален източник. Този свръхестествен източник ние нари­чаме Бог.

Еволюция и религия

Според еволюционната теория възникването на религията е еволюционен процес: в ранните примитивни стадии човекът не е имал никаква религия, по-късно (пещерен човек) се появява политеизмът (многобожието). С течение на времето наред с политеизма се появява и монотеизмът (вярата в един Бог), към който се отнасят еврейската религия, християнството и ислямът. Религията не е нищо друго, освен израз на безпомощността на човека пред природните сили. Така той сам си измисля бога. С научно-техническия прогрес на човечеството религията ще губи все повече и повече своето значение и накрая напълно ще из­чезне. Според еволюционната теория високоразвитият цивили­зован човек няма да бъде религиозен.Този начин на мислене на еволюционистите е в противоре­чие не само с религиознанието, но също така със социологията, психологията и етиката. Ето някои факти в това отношение:

1)Праисторическите, както и най-старите исторически до­кументи показват, че не е имало време, когато човек да не е бил религиозен. Дори някои еволюционисти предполагат, че австралопитеците (преди 3,2 милиона години) са имали своя рели­гия (Linder Biologie, 1989, стр. 492).

2)Тези документи показват още, че първоначалната рели­гия на човека е била вярата в един Бог и че политеизмът (многобожието) се е появил по-късно (с появата на най-старите ци­вилизации). Дори в Китай (5-и век преди Христа) и при инди­анците от Северна Америка има исторически сведения за съще­ствуването на монотеистична религия и липса на езически кул­тове и многобожие.

3)Днес човечеството е достигнало много висока форма на развитие. Ако беше вярна еволюционната теория, религията отдавна трябваше да отпадне. Статистиката на ООН показва, че 84% от населението на света днес са религиозни. От тях над 50% са политеисти. Този факт показва, че човек по природа е религиозен, по рождение има някаква представа за своя Творец и притежава вроденото познание, че природата трябва да има свой Създател. И още нещо, във всеки има в по-голяма или по-малка степен развита съвест и нравствени ценности и не на по­следно място – стремеж за вечност. А тези неща са фундаментът, върху който се гради религиозното чувство у човека.В подкрепа на това свидетелстват предсмъртните думи и действия на някои известни атеисти-еволюционисти. Често по­следните мигове от живота на човека са много по-показателни, отколкото всички творения и думи, изказани приживе. Мнози­на свалят житейската си маска, когато застанат пред лицето на смъртта. Пред неизбежната реалност те стават откровени и го­ворят истината. Обикновено на смъртното легло се признава, че животът е преминал като една голяма илюзия. Ето някои при­мери:

Сър Томас Скот (атеист, президент на английската горна ка­мара): „До този миг аз си мислех, че няма нито Бог, нито ад. Сега обаче зная и го чувствам, че и двете са реалност и аз съм обречен на вечни мъки поради справедливата присъда на Все­вишния“.

Хенрих Ягода (сътрудник на Сталин и шеф на тайната поли­ция, осъден на смърт от Сталин): „Трябва да има Бог и Той ще ме накаже заради моите грехове“.

Франсоа Волтер (един от най-изявените атеисти). Неговата сестра пише: „Смъртта му беше нещо ужасяващо. Никога не бих желала да наблюдавам смъртта на атеист. Цялата нощ той крещя, молейки Бога за прощение на греховете си“.

Я. Ярославский (президент на международното движение на атеистите): „Моля ви, изгорете всички мои книги. Аз виж­дам ада, той ме чака, той е тук“.

Владимир Илич Ленин. Неговата сестра пише: „Умирайки в душевно умопомрачение, той молеше масите и столовете за прощение на греховете си“.

Кога и защо е възникнало семейството?

Цитираме учебника по биология на Ботев и сътр.: „Австралопитеките са живели в социални групи. В Етиопия са открити скелети на групи австралопитеки, загинали заедно преди около 3,2 милиона години. Тази находка е означена като Първото чо­вешко семейство…“(стр. 97).Според еволюционната теория бракът (семейството) е про­дукт на обществените взаимоотношения на човека в рамките на неговото социално и културно развитие. Ето какво пише из­вестният еволюционист R. Havemann (7): „В най-първичното човешко общество не е имало брак, а е съществувало това, кое­то ние наричаме днес групов брак“. След това този „групов брак“ преминал в неустойчив брак по двойки, а през време на патри­архата възникнало устойчивото еднобрачно семейство (моно­гамията). Със социално-културната еволюция на човека семей­ството ще укрепва все повече. Еволюционистите-комунисти вярваха, че бракът ще бъде най-стабилен в комунистическото общество, ще достигне своята най-висока чистота и трайност. Те учеха, че стабилността на семейството се обосновава преди всичко от социални, икономически и взаимни интереси.

Какво показва реалността?

Това учение на еволюционната теория е научно недоказуемо и е в пълно противоречие с историческите документи, социо­логията, с някои от собствените си еволюционни принципи, с многовековната опитност на човечеството и не на последно мяс­то, със съвременната наша действителност. Ето някои факти:

1)Възникването и стабилността на брака противоречи на селекционния принцип на еволюционната теория. С право Hoff и сътр. пишат, че груповият начин на живот е свързан със зна­чителни неизгодни моменти в хода на еволюцията, като например бързото разпространение на заразни болести (най-честата при­чина за масовото измиране на човека; днес 17 милиона души умират годишно от инфекциозни болести), нарастване на кон­курентните взаимоотношения и т. н. (стр. 115).

2)С течение на времето бракът би трябвало да става все по-стабилен, така че феноменът „развод“ днес да не ни е познат. Нека читателят сам прецени на какво ниво е днес стабилността на брака и да си прави изводи за правотата на еволюционната теория…В много от западните страни всеки трети брак завършва с развод. България не е по-назад (!)

3)Как ще обясни еволюционната теория хомосексуалните бракове? А не са ли модерните свободни бракове днес връщане на човечеството към така наречения „първобитно-общинен строй“? Тези две форми на социално взаимоотношение на модерния човек днес са в пълно противоречие с учението на еволюционната теория за развитието и стабилизирането на брака. А тенденци­ята не изглежда много благоприятна в това отношение – стати­стиката показва, че над 70% от младежите в България предпо­читат свободна форма на брачни взаимоотношения. Оказва се, че учението на еволюционната теория за т.нар. социална и нрав­ствена еволюция на човека е невярно.

4)Историята на човечеството показва, че пренебрегването на брака или неговото видоизменяне е довело до руинирането и изчезването на цели народи, империи и култури. Това показва, първо, че бракът не е плод на еволюционно и социално разви­тие на човека, и второ, че бракът е нещо изключително важ­но в човешкото общество.В какво се състои това значение на брака?

От гледище на библейското учение ще посочим четири важ­ни основания: Първо – семейството не е измислена от човека институция, а има божествен произход; второ – семейството е единственото място за възпроизводство на човека и интимна близост между мъж и жена, които се обичат. Предбрачните и извънбрачните сексуални взаимоотношения се осъждат от християнството като грях; трето – в рамките на семейството човек развива в себе си високи духовно-морални ценности, като любов, вярност, жертвеност, търпение, прощение и т. н.; четвърто – отношението между двама съпрузи в рамките на семейството е символ и сравнение на отношението между Христос и Него­вата Църква.

Половото размножаване – откритие на еволюцията?

„Преминаването от безполово към полово размножаване е със сигурност най-важната причина за усъвършенстването на биологичните видове и преминаването им в по-сложни форми на организация“ (7). Това са думи на известния еволюционист R. Kaplan (1972), който дебело подчертава, че произходът на половете и половото размножаване били едно от най-важните открития на еволюцията, тъй като чрез него е възможно значи­телно по-бързо да се постигне преминаването от един вид в друг и появата на по-висшите биологични видове.

Еволюционната теория учи, че „половото размножаване е възникнало в хода на еволюцията като активен защитен меха­низъм срещу вредните фактори на външната среда“ (Hoff и сътр., стр. 109), тоест като механизъм в борбата за съществуване.

С позицията си относно възникването на пола и половото размножаване в биологичния свят еволюционната теория се натъква на редица противоречия. Ето някои от тях:

1)Най-същественият биологичен белег при половото раз­множаване е „смесването на наследствения материал (генетич­ната информация) на два индивида от един и същи вид, което води до възникването на нов генетично специфичен индивид“ (Hoff и сътр.). В генетиката този процес се нарича рекомбина- ция и при него не възниква нова генетична информация, а става комбиниране на съществуващата. Можем да го сравним с игра­та на карти: при размесването на картите и последващото раз­даване се получава ново подреждане, но картите си остават едни и същи. Така при половото размножаване никога не може да възникне нов биологичен вид, а се получава нов индивид от същия вид, но със специфична генетична информация. А, както вече стана дума, кодираната генетична информация е най-съще­ственият и неизменяем специфичен белег, който отличава био­логичните видове един от друг. При оплождането генетичната информация остава непроменена. И така, при едновидовото полово размножаване не може да възникне никога нов вид. Все­ки животновъд и растениевъд добре знае, че при развъждането от една крава ще се роди винаги крава и от пшеницата никога няма да се получи слънчоглед.

2)Ако причината за възникването на половото размножава­не е борбата за съществуване, как стои въпросът днес с хиляди­те биологични видове, които се размножават по безполов път или пък двата пола са обединени в един индивид? Тези видове са или неконкурентноспособни и отдавна вече не би трябвало да съществуват, или в най-добрия случай днес трябва да има изобилие от междинни форми на размножаване. Такива форми обаче не съществуват! А това показва, че едва ли борбата за съществуване е причина за възникването на разделнополовостта. Подкрепя ни и становището на Hoff и сътр. (1999) за отри­цателните страни на двуполовостта: по-слаба биологична конкурентност, „разреждане“ на генетичния материал, търсене на партньори и т. н. Това дава основание на авторите да определят разделнополовостта като „еволюционен парадокс“ и да си по­ставят въпроса „Как е могъл изобщо принципът на сексуалност­та да се наложи в хода на еволюцията“? (стр. 106).

3)Математически погледнато, е невъзможно да се появят едновременно еднакво развити и функционално активни всич­ки компоненти, осъществяващи половото размножаване: клет­ки, тъкани, органи, механизми, други системи и така нататък.

4)Фактически половият акт е само част от механизмите при реализирането на половото размножаване. Събирането на два­та пола (сексуалното поведение) е една от най-атрактивните области в биологията изобщо. Дали този програмиран инстинкт може да е плод на еволюционно развитие, или като всяка гене­тична програма трябва да има друг произход?

5)Да погледнем този въпрос и от морално-етична гледна точка: как еволюционната теория ще обясни тъжния факт, че най-висшият биологичен вид – човекът, съзнателно и целена­сочено е създал от един от компонентите на половото размно­жаване (половия акт) високопечеливша сексуална индустрия, която е унищожила и унищожава милиони хора? Може ли сексиндустрията и проституцията да се приемат като селекционно предимство в еволюционното усъвършенстване на Homo sa­piens? Ако еволюционната теория е права, че половото размно­жаване се е появило и развило като важен механизъм в борбата за съществуване, то човекът отдавна трябваше да е станал „свръхчовек“… Злоупотребата с този красив Божий дар никога няма да направи човека по-усъвършенстван биологичен вид. В животинския свят такава злоупотреба никъде и под никаква форма не се среща.

6)Клонирането е метод на безполово размножаване, при което става възпроизводство на генетично идентични индиви­ди. От гледище на еволюционната теория е необяснима тази огромна стъпка назад в развитието – връщане към примитивни­те форми на безполово размножение.

Дарвин и расите

Въпросът за произхода на човешките раси е един от най-неприятните проблеми, който стои пред биолози и антрополози-еволюционисти в миналото и днес. Този въпрос се разглеж­да още от Херодот преди 2,500 години. Но той се превръща в проблем, когато Дарвин издава основния си труд „Произход на видовете чрез естествен отбор“ с подзаглавието „Запазването на избрани раси в борбата за живот“(34). Макар че в неговата книга дискусията се съсредоточава върху видовете (расите) рас­тения и животни, явно е, че тя включва и различните човешки раси. Това личи от писмото на Дарвин до U. Graham от 1881 година (18), където четем: „Ако погледнем света в недалечното му бъде­ще, ще видим как безброй много по-нисши раси по целия свят ще бъдат елиминирани от по-високоразвитите раси“.

Дарвиновата идея за човешките раси се споделя и от воде­щи еволюционисти на XIX и XX век. Thomas Huxley (18) пише: „Няма здравомислещ човек с респект към фактите, който да вярва, че обикновеният негър стои наравно, а да не говорим, по-високо от белия човек“. Небезизвестният еволюционист G. Simpson (18) казва: „Човешките раси имат, или по-скоро са има­ли, същото биологично значение, каквото имат подвидовете на другите видове бозайници“.

От тези няколко цитата е явно, че Дарвин и еволюционистите от последните два века са приемали съществуването на био­логична неравностойност на човешките раси. От гледище на еволюционната теория в този факт няма нищо чудно, тъй като човекът като биологичен вид не е друго, освен част от дългата биологична верига на животинския свят. Еволюционизмът отъждествява понятието „раса“ с „подвид“ (Hoff и сътр., стр. 140), при което естествено разглежда расата като зараждащ се нов вид. Оттук следва, че ако расовото развитие е благотворно в борбата за съществуване, с течение на времето ще се появи нов по-добър вид. Последователността е ясна: Homo erectus ево­люира в Homo sapiens и тъй като еволюцията продължава, ло­гично е да се очаква един ден някоя от силните раси (подвидове) на съвременния човек (Homo sapiens) да еволюира в „свръхчовек“ (Homo superemus)!! Това еволюционистично мис­лене доведе в световен мащаб през XIX и XX век до расова и етническа дискриминация и, разбира се, до налудничавата идея на Хитлер за „чистата арийска раса“, което струваше на света десетки милиони жертви от т.нар. „примитивни човешки раси“ (евреи, цигани, славяни и т. н.)…

С усъвършенстването на научните изследвания днешните еволюционисти откриват редица нови проблеми в Дарвиновата теория за биологичните раси. Ето някои от тях:

1)Генетичните различия между отделните човешки раси са 10 пъти по-малки, отколкото генетичните различия между май­муната шимпанзе от Източна и Западна Африка, който вид оба­че външно изглежда напълно идентичен. А шимпанзето, спо­ред еволюционизма, е най-близкият до човека вид. Получава се биологичен парадокс, който води само до един извод: генетич­ните различия не са обуславящ фактор за външните расови бе­лези. А това потвърждава библейското становище, че всички раси са биологично идентични човеци и че расата не може да се третира като „подвид“, нито пък някога ще се стигне до „свръх­човек“, както еволюционистите от миналото приемаха.

2)Генетичните различия между отделните африкански чо­вешки популации (негроидна раса), тоест различията в рамките на една раса, са двойно по-големи, отколкото различията меж­ду отделните човешки раси. Въз основа на това Hoff и сътр. правят извода, че родината на съвременния човек била Африка. Тогава как ще се обясни високо изразената генетична идентич­ност между отделните раси? Това също потвърждава библей­ското учение, че всички раси са биологично еднакви.

3)Все още няма единно мнение относно броя на човешките раси днес. Мненията на антрополозите варират от 3 до 60. Това е дало основание на някои учени дори да поставят под съмне­ние изобщо този проблем, като пишат, че „понятието „раса“ за­почва да губи научния си смисъл“ (Ботев и сътр., стр. 101). Спо­ред авторите расовите различия водят началото си от т.нар. кро­маньонски човек, тоест много време след дислокацията на човека в различните континенти. Тук възниква обаче проблемът защо едни и същи условия на околната среда (екваториални области) не са довели до едни и същи расови разновидности? Би трябва­ло да се очаква, че хората от екваториална Африка, Венецуела и Сингапур трябва да бъдат от еднаква раса. А това не е така.

4)Повечето съвременни еволюционисти приемат тезата за единния произход на съвременния човек (тоест от една единстве­на прародителска линия) и второ, че никоя раса не е по-добра от другата. Точно такава е и библейската позиция.

Библейското виждане е, че всички раси са напълно еднак­ви в биологично, интелектуално и духовно отношение и всички в еднаква степен и пълноценно принадлежат към вида Homo sapiens. Тази позиция съвпада напълно с биологичното опреде­ление на понятието „вид“: система от естествено съществува­щи сходни индивиди (популация), които се кръстосват свобод­но помежду си, дават плодовито потомство и имат еднакъв генофонд. Тази биологична даденост е предпоставка и за същест­вуването на културна, социална и духовна равнопоставеност и, разбира се, нравствена отговорност на отделните раси. Ето защо външните различия между отделните раси нямат нито биоло­гична (Ботев и сътр., стр. 101), нито духовна обоснованост. А това показва, че не може да се очаква в бъдеще появата на нов биологичен вид „свръхчовек“.

И така, не само библейското учение, но и съвременните еволюционисти отричат учението на Дарвин и на неговите по­следователи от последните две столетия за разделението на чо­вечеството на нисши и по-висши раси.

Ползвана литература

1)Ангелова, Д., Как да ползваме одобрените учебници, без да развием комплекс, че сме глупави, в. „СЕГА“, 7 октомври 2004;

2)Ангелов, П., и сътр., Билогия 10 клас, Просвета, 1995;

3)Ботев, Б., и сътр., Биология, 10 клас, НП, 1988;

4) Ботев, Б., и сътр., Биология 10 клас, Анубис, 2001;

5)Бъчваров, М., и сътр., Философски реч­ник, Партиздат, 1977;

6) Виланд, К., Камъни и кости, Научен креационизъм, България, 2001;

7) Гит, В., Творил ли е Бог чрез еволю­ция?, ВЕРЕН, 1997;

8) Димитров, О., и сътр., Биология 9 клас, Булвест, 1999;

9) Димитров, О., и сътр., Биология 10 клас, Булвест, 2001;

10) Дюлгеров, Д., Наука и религия, СИ, 1946;

11) Маклийн, Г., и сътр., Сътворението, ВЕРЕН, 1996;

12) Николова, М., и С. Китанова, Биология 10 клас, ТПП, 2001;

13) Келер В., Библей­ски събития, Синодално издателство, 1960;

14)Киров, Д., и сътр., Християнска етика, Слънце, 2003;

15) Моррис, Г., Сотворение мира: научный подход, Inst. Creation Research, San Diego, 1981;

16)Морис, X., Библията, науката и сътворението, ОМ, 1994;

17) Морис, X., Наука и Библия, Госпъл, 1995;

18)Морис, X., Научен креационизъм, Нов човек, 1995;

19)Опарин, А., Поява на живота върху Земята, Народна култура, 1949;

20) Попов, С., Защо вярвам в Бога, Абагар, 1993;

21) Свиленов, Д., Библия и наука, ethos, 2, 2001, 17;

22) Свиленов, Д., Библия и наука (Уникалност на Библията), ethos, 3, 2001, 17;

23)Свиленов, Д., Еволюционната теория в криза, Про­зорец, 2004, 4, 18;

24) Свиленов, Д., Миналото, настоящето и бъде­щето на човечеството според Библията, Звездан, 3. изд., 2005;

25)Хобринк, Б., Еволюцията яйце без кокошка, Оупън Доор, 1993;

26) Часовникарова, Ц., и сътр., Биология 10 клас, Гея § Либрис, 2002;

27) Ashton, J., Die Akte Genesis, Schwengeler, 2001;

28) Beck, H., Biologie und Weltanschuung, Haensler, 1979;

29) Behe, M., Darwin,s Blaeck Box: The Biochemical Callenge to Evolution, Touchstone, 1998;

30) Bayrhuber, H. u. a., Linder Biologie. Gesamtband, Metzler, 1989;

31) Blackmore, V., and A. Page, EVOLUTION The Great Debate;

32) Bliss R., at al., Origin of Life: Evolution Creation, C.L.P. Publishers, 1990;

33) Bowden, M., Science VS Evolution/Sovereign Publications, 1991;

34) Darwin, Ch., Die Entstehung der Arten durch naturliche Zuchtwahl (Originaltitel: On the origin of species by means of natural selec­tion, or preservation of favoured races in the struggle of life, London, 1859), Suttgart, 1967;

35) Dembski, W., Intelligent Design-The Bridge Between Science & Theology, IVP, Illinois, 1999;

36) Denton, M., Evo­lution: Theory in Crisis, Burnett Books, London, 1985;

37) Dietmar F. u. W. Buehne, Brief an einen Atheisten, CLV, Bielefeld, 2000;

38) Don Batten и сътр., Fragen an den Anfang. Die Logik der Schopfung, CLV, Bielefeld, 2001;

39) Eibach, U., Gentechnik und Embryonenforschung. Leben als Schopfung aus Menschenhand?, Brockhaus, Wuppertal, 2002;

40) Ellinger, Th. et. al., Schopfung und Wissenschaft, WW, Haensler, 1988;

41) Geisler, N. u. R. Brooks, Wenn Skeptiker fragen, Dillenburg, 1996;

42) Geissler, E. at. al., Kleine Enzyklopedie LEBEN, VEB, BI Leipzig, 1981;

43) Gish, D., Fossilien, stumme Zeugen der Vergangen- heit, CLV, 1992;

44) Gitt, W., Das biblische Zeugnis der Schopfung, Haensler 1991;

45) Gitt, W., In 6 Tagen vom Chaos zum Menschen;

46) Gitt, W., Faszination Mensch, CLV, Bielefeld, 1996;

47) Gitt, W., Am Anfang war der Urknall?, CLV, Bilefeld, 2000;

48) Gitt, W., So steht geschrieben, Haensler 2000;

49) Gitt, W., Die ganze Schopfung in sechs Tagen!, IDEA Spektrum, 15, 2002;

50) Gitt, W., Am Anfang war die Information, Haensler, 2002;

51) Gitt, W., FRAGEN, die immer wieder gestell werden, CLV, 2003;

52) Glashouwer, W., So entstand die Welt, Haensler, 1980;

53) Hoff, P. u.a., Evolution, Schroedel, 1999;

54) Jauncey, J., Naturwissenschaft auf den Spuren Gottes, Onken, Kassel, 1964;

55) Johnson, Ph., Darwin on Trial, InterVarsity Press, 1991;

56) Junker, R., LEBEN-Woher? Das Spannungsfeld Schopfeng/Evolu- tion, WW, Himberg, 2002;

57) Junker, R. u. S. Scherer, EVOLUTION – Ein kritisches Lehrbuch, Weyel, 2001;

58) Junker, R. S. Scherer, Fragen an die Evolutionstheorie, Faktum, 11)12, 2002;

59) Junker, R. u. S. Scherer, Schopfung oder Evolution?, WW, 2001;

60) Keller, W., Und die Bibel hat doch recht, Ekon Dusseldorf, 1978;

61) Ken Hamm, Gibt es Gott wirklich, CLV, Bielefeld, 2000;

62) Linnemann, Eta, Original oder Falschung, CLV, Bielefeld, 1999;

63) Lutzer, E., Sieben Grunde warum ich der Bibel vertrauen kann, Dillenburg 2000;

64) MacArthur, J., Der Kampf um den Anfang, CLV, Bielefeld, 2003;

65) McDowell, J., Die Fakten des Glaubens, Haensler, 2003;

66) MacDowell, J., Das kann ich nicht glauben, CLV, Bielefeld, 2002;

67) Morris, H., The Sientific Case for Creation, Inst. Creation Research, 1981;

68) Morris, H. a. G. Parker, What is creation Science?, Master Book, 1987;

69) Mueller, P., Es gibt keinen Zufall, Paulus Verlag, 1990;

70) Pailer, N., Geheim- nisvolles Weltall. Hypothesen und Fakten zur Urknalltheorie, WW, 1999;

71) Pro Genesis, Das Schopfungs-Modell, Schwengeler, 2003;

72) Ostermann, E., Das Glaubensbekenntnis der Evolition, TELOS, Haen- sler, 1978;

73) Ostermann, E., Wissenschafftler entdecken Gott, Haen- sler, 2001;

74) Paul M., Und es gibt doch eine Zuckunftt, MWW Heu- kelbach, 2001;

75) Penkazki, W., Wer bist Du Gott?, Wuppertal, 1994;

76) Pool, M., A Guide to Sciene and Belief, Lion, 1990;

77) Rohrbach, G., Naturwissenschafft, Weltbild, Glaube, Brockhaus, 1986;

78) Rohr­bach, H., Schopfung: Mythos oder Warheit?, Brockhaus, 1990;

79) Scherer, S., Der Jesus Code, Interview, Neues Leben, 46, 2001;

80)Scheven, J., Daten zur Evolutionlehre im Biologieunterricht, WW, Haensler, 1982;

81)Scheven J., Karbonstudien: Neues Licht auf das Alter der Erde, WW, Haensler, 1986;

82) Stutz, H., Die Millionen fehlen, Sch­wengeler, 1996;

83) Thaxton, Ch., The mystery of life,s origin, Lewis and Stanley, 1992;

84)Ullrich, H., Was Stammmbaeume verschweigen, Seidel&Seidel, 1995;

85) Wilder-Smith, A., Die Naturwissenschafften kennen keine Evolution, Schwabe, 1985;

86)Wilder-Smith, A., Der letzte Schritt der Logik, Schwengeler, 1996;

87)Wilder-Smith, A., Herkunft und Zuckunft des Menschen, C.M. Fliss, 2001;

88)Wurmbrand, R., Atheismus-ein Weg?, Stephanus Ed., 1990.

Цитатите от Библията са взети от Синодалното издание на Биб­лията (1993).

Цифрите в скоби са указание за цитираната литература.

Авторите:

Проф. д-р Д. Свиленов, доктор на биологическите науки. Рабо­тил е в Българска академия на науките в продължение на 36 години. Автор на множество публикации и книги в областта на медико-биологическите изследвания.

Инж. П. Щудер, дългогодишен ръководител на Reinhard (Швей­цария).

В. Граф, бивш учител и гимназиален директор в гр. Netphen (Гер­мания).

Следва…(виж тук)

_______________________________________________________________________________________________________________

*Материалът е предоставен от проф. д-р Дечко Свиленов.

Изображение: проф. д-р Дечко Свиленов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка зда тази публикация – https://wp.me/p18wxv-39k

Проф. д-р Д. Свиленов, инж. П. Щудер, В. Граф

Какво казва науката?

Увод

При изложението на настоящата тема ние се основаваме на съвременните научни постижения, на собствения ни опит и осо­бено на дългогодишните изследвания на световноизвестните специалисти в тази област. Тук ще споменем имената на профе­сорите В. Гитт, Р. Юнкер, 3. Шерер, X. Рорбах, X. Морис, Б. Хобринг и много други (виж списъка на използваната литера­тура). На тях дължим нашето уважение и дълбока благодарност.Най-напред ще отговорим на въпроса защо се занимаваме с тази тема? Ето някои от нашите основания:

1.Днес еволюционната теория е широко разпространен на­чин на мислене. В много държави на света тя оказва голямо влияние в редица области на живота. В повечето училища и университети еволюционната теория се представя и преподава като наука, като по този начин формира мирогледа на цели по­коления.

В противоположност на нея библейското учение за сътворе­нието се представя като легенда или средновековен ненаучен начин на мислене, който се приема и поддържа само от религи­озни и необразовани хора. 3адължени сме да си отговорим на въпроса правилен ли е такъв начин на мислене и можем ли безусловно да го приемем?

2.Както еволюционната теория, така и библейското учение за сътворението представляват два различни начина на мис­лене, два различни мирогледа. Практически те се приемат един­ствено на вяра.Тук става дума за два различни и напълно про­тивоположни видове вяра. Кой от тях е правилен, могат да от­говорят единствено науката и личната опитност на човека. Ето защо ние ще ги разглеждаме в светлината на науката, за да ус­тановим къде е истината.В края на краищата става дума и за най-важния въпрос в живота на човека: въпросът за съществуването на Бога. Все­ки човек трябва да си отговори: има ли или няма Бог; приема ли или отхвърля съществуването Му. От отговора на този въпрос се определят до голяма степен смисълът и целта на живота на човека.

3.През последните няколко десетилетия резултатите от на­учните изследвания все по-често се оказват в противоречие с основните концепции на еволюционната теория. Много от съвре­менните учени изгубиха доверието си към нея (виж цитирана­та литература). Това ни задължава да си поставим въпроса: на­истина ли еволюционната теория е научна теория или тя е про­сто атеистичен начин на мислене?

Днес мнозина учени от различни области на познанието по­ставят достоверността на еволюционната теория под съмне­ние. Защо?

4.По темата „Еволюция или Сътворение“ има твърде много популярна и специализирана литература. Различни книги, учебни пособия и огромен набор от научни списания предлагат често на широката аудитория високоспециализирани научни познания, трудно разбираеми за обикновения читател. Желани­ето на авторите е тази специфична научна материя да бъде пред­ставена на общоразбираем и достъпен език.

5.Знае се, че погрешната информация води до тежки по­следствия. Това засяга всички сфери на живота, като особено показателни са в областта на политическите системи и идеоло­гията. Понякога горчивите плодове на погрешната информация тровят обществената атмосфера десетилетия или столетия и определят съдбата на милиони хора. Дали еволюционната тео­рия има правото да претендира, че е носител на достоверна на­учна информация, след като в човешката история се наблюда­ват не малко негативни явления, плод на еволюционизма? Тук бихме споменали начина на мислене в областта на биоетиката, някои социални явления, както и същността на редица полити­чески системи от недалечното минало.

6.Авторите са запознати с изложението на еволюционната теория в учебните пособия по биология от различни държави. Бихме желали да покажем някои от противоречията, неправил­ните заключения, спекулативното боравене или премълчаване на научните факти и преди всичко липсата на елементарна от­говорност при изложението на основните доктрини на еволюционизма. Особено силно са изразени тези тенденции в по-ста­рите учебници, докато мнозина от съвременните автори при­знават, че в някои отношения еволюционната теория не се потвърждава от науката и многовековната опитност на човека.

7.Темата „Еволюция и Сътворение“ е важна както за рели­гиозния човек, така и за атеистите. Християнинът трябва да знае в какво вярва и как да защитава своята вяра от погрешни уче­ния и идеологии. Също и атеистът трябва добре да познава фун­дамента, върху който той изгражда живота си.

8.Никой не би могъл да остане равнодушен, когато в така наречения „музей на еволюцията“ се разглеждат изключително атрактив­ни музейни експонати (предимно реконструкции), за които се твърди, че са научно доказани истини. Но дали това е така? Раз­бира се, че обикновеният посетител няма възможността за та­кава проверка. Сигурното е, че тази гледка завладява бързо фан­тазията на посетителя и оказва влияние върху неговото мислене.

Настоящата тема ще бъде разгледана в следните аспекти:

1.Какво учи еволюционната теория, от една страна, и биб­лейският модел за сътворението, от друга, относно:

а) Феномена „живот“, произхода на биологичните видове и на човека?

б) Материята, Космоса и природните закони?

2.Какво казва науката за еволюционната теория и учението на Библията по тези въпроси? Отрича ли ги или ги потвържда­ва?

3.Неразрешими проблеми и последствия на еволюционната теория.

4.Какво би означавало за читателя, ако библейското учение за сътворението е вярно?

Ще започнем с феномена „Живот“

А.Еволюционната теория учи, че „животът е изява на материята и се различава от неживата материя с по-високата си сложност; той е форма на движение на материята, по-висша от физическата и химическата форми“. А Енгелс допълва: „Жи­вотът е начин на съществуване на белтъчните тела…“ (5). Възникването на живота и развитието на биологичните видове е комбинация от случайност, мутация, селекция (отбор), раз­множение, обмяна на веществата, изменчивост, наследственост. Животът е самоорганизиращ се и самовъзпроизвеждащ се био­логичен феномен, който е възникнал случайно от неживата ма­терия. Ламарк счита, че този процес се осъществява непрекъсна­то. В продължение на много дълъг период от време той се е развил в по-сложни форми – от първичната коацерватна капка и белтъчна молекула е достигнал до най-висшата си форма на изява – човека. Според еволюционния модел животът е съчета­ние от два чисто физико-химични процеси: на материя и енер­гия. Възникването и развитието на живота е самоконтролиращ се процес, а основен генератор и двигател за непрекъснатото му самоусъвършенстване са случайността, мутациите, естест­веният отбор и борбата за съществуване. При възникването и развитието на живота еволюционната теория изключва намеса­та на какъвто и да било нематериален източник. Еволюционна­та теория учи, че материята е единствена и вечна субстанция на битието. Енергията е форма на изява на материята.Б.Библейското учение за сътворението говори за същест­вуването на Творец, Който е създал живота. Първоначално са създадени енергията и материята. Материята не е вечна, а фор­ма на изява на енергията. Материята е подложена на непрекъсна­та деградация. Животът е създаден спонтанно от Твореца чрез Неговата сила, слово, мъдрост и воля. Творецът е вложил стро­го определена цел в създадения живот, биологичните видове и човека. Библията учи, че Иисус Христос е Източникът и Тво­рецът на живота. „В Него беше животът“ (Иоан 1, 4). А Хрис­тос казва за Себе Си: „Аз съм Животът“ (Иоан 14, 6).

Библейският модел за сътворението отговаря на въпросите: откъде е животът, защо е създаден той и каква е неговата цел.

Така изглежда възможно най-краткото изложение на библей­ското учение за сътворението и същността на живота.

От така направеното изложение на еволюционната теория и на библейското учение за сътворението се вижда, че по въпроса за произхода на живота, на биологичните видове и на човека тези два възгледа са абсолютно противоположни един на друг. От тази елементарна констатация следва задължителният въпрос:

Къде е истината?

Кой от двата модела има право?

Отговорът би трябвало да гласи:

Този модел има право, който не противоречи на науката, тоест моделът, чиито твърдения се потвърждават от науката и от мно­говековната човешка опитност.

Какво казват еволюцията и науката за Вселената, живота, биологичните видове и човека?

Случайното възникване на живота е невъзможно

Биологичната наука твърди, че случайното възникване на живота е невъзможно. Ако учените в бъдеще успеят да създадат жива клетка от нежива материя, то това естествено ще е много силно доказателство за огромната интелектуална енергия и стой­ността на техническото оборудване, необходими за създаването на такава изключително сложна по строеж и функция биоло­гична единица, каквато е клетката. Глупаво е да се мисли обаче, че по пътя на случайността може да възникне от само себе си сложната система на генетичния апарат на клетката. Учените изчисляват, че вероятността да се самосъздаде случайно един единствен ген възлиза на 1х10 600. Математически това над­минава далеч границата на невъзможното. Само една единстве­на чернодробна клетка е изградена от 53 милиарда белтъчни молекули. Шансът тези молекули случайно да се подредят по един строго определен порядък, за да бъде клетката функцио­нално активна, е равен на нула. Не е необходимо човек да бъде голям специалист, за да стигне до елементарното заключение, че случайното възникване на живота с неговата сложност е невъзможно. Необходима е много по-силна вяра от тази на ре­лигиозните хора, за да се приеме случайното самосъздаване на живота и неговото саморазвитие.Даже ако доктрината за самозараждането на живота бъде някога потвърдена в лабораторни условия, такова постижение няма да докаже, че същото нещо е станало случайно преди по­вече от три милиарда години. Напротив, то ще бъде мощно до­казателство за съществуването на изключителна свръхсила, създала живота в условията на естествената среда. Това при­знават и самите еволюционисти. Кахан (7) казва: „Абсурдно и безумно е да се вярва, че една жива клетка може да възникне от само себе си“. X. Кун (7) признава: „Една така сложна система, какъвто е генетичният апарат, никога не може да бъде плод на случайност… Ние не знаем как са възникнали първите биоло­гични системи“. Един от известните съвременни еволюционисти Г. Валд пише: „Размишлявайки върху произхода на живота, стигам до заключението, че спонтанният и случаен произход на живота е невъзможен… Въпреки това ние еволюционистите, и особено аз, дълбоко вярваме в случайното самозараждане“ (Ци­тат по J. MacArthur: Der Kampf um den Anfang, 2003, стр. 46). Ще цитираме и един от най-известните съветски еволюционис­ти А. Опарин: „С опитите си Пастьор допринесе неоценима полза на човечеството, а въпроса за самозараждането на живо­та той разреши в отрицателен смисъл. Той доказа, че и такива прости същества като микроорганизмите не могат да се самоза- родят, че те, подобно на всички останали живи същества, вина­ги произлизат само от себеподобните си. И така никъде в за­обикалящата ни природа днес не ще забележим случай на са- мозараждане“ (19).Възникването на Вселената по случаен път е не по-малко невероятно. То би приличало на появата на многотомна енцик­лопедия вследствие на взрив в една печатница (разбира се, в онова време, когато компютърният книгопечат не беше познат).

Науката твърди, че категорията „СЛУЧАЙНОСТ“ и фено­менът „СЛОЖНОСТ“ са две абсолютно взаимно изключващи се, противоположни величини. Естествено това се отнася както за Вселената като цяло, така и за микрокосмоса, част от който са биологичните системи.

И тъй, основният принцип на еволюционната теория за слу­чайното възникване и усъвършенстване на живота противоре­чи на науката.

Системи, неподлежащи на опростяване в природата съществуват системи, чиито строеж и функция не подлежат на опростяване. В този си вид те притежават опти­мален капацитет на действие и поразяваща синхронизация на отделните части, подобно на електрическата крушка. Тя се състои от стъклено тяло със специална газова среда, фасунга и волфрамова жичка. Ако премахнем само една част от тази кон­струкция, крушката става неспособна да изпълни функцията, за която е направена. Към системите, неподлежащи повече на опростяване, се отнасят окото, мозъкът, летателният апарат при птиците и така нататък. Биологично активната клетка е един прекра­сен пример в това отношение. Нейният генетичен апарат се състои от 3,1 милиарда базови двойки (това се равнява на съдържанието на 1000 Библии). Клетъчното деление само по себе си е чудо на природата. В подготвителния стадий се извършва удвояване на наследствения материал на клетката (така наречената репликация на ДНК молекулата), който дава началото на нова (дъщерна) клетка. При нормални условия тя е абсолютно копие на изходната клетка. Целият този процес е програмиран и генетично контролиран. Съществуването на биологични системи, които не подлежат на опростяване при осъществяването на нормалните си функ­ции, е показател за оптимална пестеливост и гениалност в кон­струирането им. Сляпата природа не е в състояние случайно да създаде нещо, надминаващо нейните възможности. В случая е необходима огромна интелектуална инвестиция.

Функционалното синхронизиране между отделните струк­турни части на една биологична система не може да се обясни с еволюционистичния принцип за случайността. Даден мускул няма никаква физиологична стойност, ако съответният нерв не го привежда в движение. Но както мускулът, така и нервът ня­мат физиологична стойност без сложната система за управле­ние в мозъка, която координира движенията на мускула. Без хармоничното синхронизиране тези три отделни съставни час­ти сами по себе си нямат стойност. Как е възможно при един случаен еволюционен процес трите части да достигнат еднов­ременно оптимална функционална способност при координи­ране на действията им? Да не говорим, че принадлежат към тъканни системи, имащи различна заложба и ембрионално раз­витие.Още по-убедителен пример в това отношение е структурно-функционалното съвършенство на окото и мозъка. Тяхната функ­ция зависи от синхронизирането на различни тъканни структу­ри. Редуцирането или отпадането само на част от тази сложна верига прави невъзможно реализирането на специфичната функ­ция. Човешкото око е изградено от 100 милиона светлинно чув­ствителни клетки. Събираната от тях информация се изпраща в мозъка посредством зрителния нерв, изграден от около един милион нервни влакна. В мозъка получената информация се анализира, превръщайки се в понятна за възприятие картина. Целият процес се осъществява от множество взаимно свързани съставни части, функциониращи с изключителен синхрон и невероятна скорост. Но зрителната способност на мозъка е само част от неговата изключителна функционална комплексност. От неврологията знаем, че мозъкът е изграден от 100 милиарда нервни клетки, свързани в сложна комуникационна система, чиито нервни влакна достигат 500,000 км. Нормалният мисло­вен процес включва огромен комплекс от действия на една слож­на верига, съставена от структурно-функционални части, взаи- мозависими във функционално отношение – факт, изключ­ващ какъвто и да е момент на случайност при формирането на съзнателно-мисловната дейност на човека.

Това са научни факти, които противоречат на основните кон­цепции на еволюционната теория относно случайното само- създаване и самоорганизация на живота от неживата материя.

Кодирана генетична информация (генетичен код)

Молекулярната биология учи, че наред с двете съставни ча­сти на живота – материя и енергия, има и една трета съставка – биологичната информация, която се явява като централна и е в основата на всичко живо. Съвременните молекулярно-генетични изследвания показват, че информацията е най-важната величина на феномена живот.

Както в областта на компютърното програмиране, така също и в областта на биологията господстват с пълна сила основните закони на информатиката. Ето някои от тях:

– Няма информация без интелектуален източник и инфор­мационен код.

– Няма кодирана информация без волеви източник и крайна цел.

– Източникът и носителят на информация са две различни величини.

– Не може да се реализира техническа или биологична ин­формация случайно.

Закодираната в ДНК-молекулата генетична наследствена информация е отговорна за предаването на специфичния стро­еж на всяко живо същество от генерация на генерация. Така се обяснява фактът, че при ембрионалното развитие няма безраз­борен растеж на клетки и тъкани, а то протича като строго оп­ределен, регулиран, абсолютно синхронизиран и целенасочен процес. Човешкият геном се състои от 32,000 отделни гени, раз­положени върху 3,2 милиарда базови двойки – комбинация от четири химични букви (т. нар. „буквите на живота“). Генетич­ният код играе решаваща роля за развитието на организма от оплождането до смъртта.Самият факт, че съществува кодирана генетична инфор­мация (генетичен код, кодова система), задължително предпо­лага съществуването на източник, който се намира извън но­сителя на информацията – полинуклеотидната верига на ДНК. Тя е материален носител на наследствената информация, както магнетофонната лента е носител на звукова информация, ком­пютърният чип на запаметената информация или листът хар­тия с написаното върху него изречение. Ясно е, че нито магне­тофонната лента, нито компютърният чип, нито листът хартия имат нещо общо с източника на информацията в тях. Те са само нейни носители. Генът е най-малката структурно-функционална единица, в която е закодирана наследствената информация. Следователно той е само материален носител на информация­та (Ангелов и сътр., Биология, стр. 30).

А кой е източникът на генетичната информация?

Източникът на информацията трябва да се намира, съгласно законите на информатиката, извън нейния материален носител, тоест извън материята. Това означава, че материята не може да бъде източник на информация. Така е в областта на компютърно­то програмиране. Носителят на информация не е неин източ­ник, а тя е заложена от някой друг върху него.

Един от най-известните специалисти в областта на инфор­матиката, професор В. Гитт, пише: „Информацията не е материя, но тя използва материята, за да бъде кодирана, пренасяна и унаследявана. Информацията не е живот, но тя е необходимо усло­вие за съществуването на живота. Животът не е нито материя, нито информация, но тези два феномена са необходими за съще­ствуването на живота“ (7).Р. Хьофайзен изразява този биологичен феномен още по-ясно: „Хромозомите, ДНК молекулите с базовите двойки, из­градени от четирите химични букви, представляват „строител­ният материал“, а „строителният план“ за всеки един индивид е кодиран в генетичната информация“ (Factum, 2001, 5, 15).

През април 1864 година пред едно голямо събрание на учени в Париж Луи Пастьор потвърждава след многократни изследва­ния установения преди това от Харвей биологичен природен Закон, който гласи: „Живот може да произлезе само от жи­вот“. До ден-днешен този Закон не е опроверган от никакъв научен експеримент. Изхождайки от този природен Закон, еле­ментарната логика ни задължава да приемем, че първият жи­вот на Земята е бил създаден, а не се е самосъздал от неорга­ничната мъртва материя. Ето защо в най-новото издание на учеб­ника по биология за 10 клас (Ботев и сътр., стр. 55) авторите признават: „С това хипотезата за спонтанното самозараждане е отхвърлена окончателно и се поставя началото на теорията за биогенезата – живото се ражда от живо“. Животът като фено­мен, както генетичната наследствена информация ни принуж­дават да приемем съществуването на интелигентен Източник на тази информация. Това изисква законът за причинно-следст­вените връзки, който гласи: „Всяко следствие трябва да има адек­ватна причина, която е довела до него“. Да не забравяме и уни­версалния принцип „Действието не може да бъде по-голямо от причината, която го е предизвикала“.Въз основа на всички тези закономерности идваме до един­ствения логичен извод: Животът трябва да има свой Създа­тел, Който да притежава живота в Себе Си. Според библейско­то учение за Сътворението това е Бог, Който е създал живота.

Нека пак да повторим, науката никога не е наблюдавала слу­чайно възникване на биологична информация, каквато се сре­ща в живите същества. Кодова система и случайност са два аб­солютно несъвместими феномени. Кодовата система предпола­га задължително интелигентен източник. Компютърните про­грами имат известна прилика с биологичната информация. Все­ки знае, че една компютърна програма никога не може да се създаде случайно. Само един интелигентен и високообразован специалист (програмист) може да създаде компютърна програ­ма. Точно така и биологичната информация трябва да има един изключително интелигентен Творец, създал тази информация, която в действителност представлява високоспециализирана биологична компютърна програма, гарантираща съществуването на живота.

Инстинктът като феномен представлява вид информацион­на програма за поведение, която се залага по рождение в живи­те същества, предава се и се унаследява от поколение на поко­ление. Самият факт, че инстинктът е биологична информаци­онна програма, ни задължава да приемем, че тази програма тряб­ва да има и високоинтелигентен програмист.Не съществуват никакви научни аргументи за случаен про­изход на генетичната информация. Това е едно от най-слабите и уязвими места на еволюционната теория. Признават го и сами­те еволюционисти. Жак Монод пише: „Най-големият проблем за еволюционната теория е произходът на генетичния код и ме­ханизмите на неговото пренасяне“(50). Не по-малък проблем за еволюционната теория представлява въпросът „Кое се е по­явило по-напред – животът или генетичната информация?“ Из­ключено е да съществува еволюция без наличието на биологич­на информация. Но съгласно законите на науката (информатика и физика), тази информация не може да бъде плод на материя­та, нито пък материята е вечна. Естественият извод е, че биоло­гичната информация е дошла отвън и е инкорпорирана в моле­кулата на ДНК като неин носител. Ето защо трябва отново да поставим въпроса: Кой е източникът на биологичната инфор­мация? Единственият източник на биологичната информация трябва да бъде една свръхестествена сила, която ние наричаме Бог.

Ние сме задължени да направим следните два извода:

1.Науката отрича еволюционния възглед за първоначално­то самосъздаване на биологичната информация.

2.Библейското учение за сътворението не противоречи на научното обяснение за произхода на биологичната информация от един свръхинтелигентен Източник, Когото ние наричаме Бог.

Животът от водата на сушата?

Според еволюционната теория животът се е появил случай­но в древните водни басейни, където са протекли и първите че­тири етапа от неговото развитие. В по-късните геологични вре­мена животът преминал на сушата.

От гледище на науката такова случайно самосъздаване на живота и преминаването му от водна в сухоземна среда е свърза­но с редица неразрешими проблеми. Ето някои от тях:

1)Защо е било необходимо преминаването на живота от во­дата към сушата? Такава потребност изобщо не е съществува­ла, след като водата е прекрасна среда за съществуването на живота.

2)Не е възможно фотосинтезата да е предхождала появата на озоновия слой (Ангелов и сътр., Биология, стр. 66). Без такъв слой е невъзможно да съществува каквато и да било сухоземна форма на живот.

3)Според еволюционната теория фотосинтезата е основен фактор за преминаването на живота от водата на сушата. Наив­но е да се приема, че „вероятно някои първични организми погълнали пигментосъдържащи органични вещества, подобни на хлорофила, и добили способността да фотосинтезират“ (Ан­гелов и сътр., Биология, стр. 66). Как се е реализирал процесът на фотосинтеза във водните басейни при липса на светлина? Още по-наивно е да се мисли, че отделеният при тази фотосин­теза свободен кислород „е довел до формирането на озоновия слой“.

4)Сухоземните живи същества притежават напълно различ­ни дихателна система, обмяна на веществата и отделителни функции. Как се е реализирало всичко това във времето, за да се стигне до оптимален начин на синхронното им функциони­ране?

5)Как са могли живите същества да се адаптират към сухозе­мен начин на живот, преодолявайки важни жизнени специфични свойства като телесно тегло, температурни особености и т. н.?

6)Днес много еволюционисти вече изоставят вярата, че животът води началото си от „коацерватните капки в първич­ния океан“ и впоследствие е преминал на сушата. Съоткривате- лят на ДНК структурата и Нобелов лауреат Францис Крик пише: „Произходът на живота е почти чудо, толкова много са условията, които трябва да са го предизвикали“ (7). Д-р Крик е атеист и еволюционист, не вярва в чудеса, затова трябва да на­рече произхода на живота „почти чудо“.

7)През миналия век английският учен Холдейн и руският биолог Опарин формулираха следния биологичен Закон: „В ус­ловията на среда, съдържаща кислород, животът може да про­излезе само от живот“.

От геофизиката се знае, че съдържанието на кислород е, както следва: в атмосферата – 23,13%, в литосферата – 47,30% и в хидросферата – 88,81%. При тези условия е невъзможно да се самосъздаде живот от мъртвата материя. Дали в историята на Земята е имало време без кислород, е въпрос хипотетичен и недоказуем.

8)Твърдението на еволюционната теория, че животът се е появил в дъното на първичния океан, предполага, че този про­цес би трябвало да се е осъществявал повсеместно. И още нещо: коя е причината, за да се развиват тези коацерватни капки по един и същ начин и да се стигне до феномена „живот“? Логич­но е да се очакват задължителни морфо-функционални разли­чия в изявата на живота, обусловени от мястото на неговата поява и скоростта на развитието му. Единственото обяснение е, че ко­дираната информация като предхождащ и независим фактор направлява развитието на живота. А фактът, че това развитие следва едни и същи биологични закони, показва, че и биологич­ната информация като неизменяема съставка на живота трябва да има неизменяем източник.Интересни са резултатите от научните изследвания на изве­стния биохимик С. Виланд (CEN Technical Jurnal, 1998), който установява, че митохондриите в клетките съдържат своя собст­вена наследствена информация (ДНК), която при човека се пре­дава единствено по майчина линия (71). Това не би било възмож­но, ако животът би се появил на много места в първичния оке­ан. От друга страна, този научен факт потвърждава библейския възглед за сътворението на човека.

Мутацията

Стигаме до една от най-важните предпоставки в теорията за осъществяването на биологичната еволюция, а именно мута­цията. Тя се явява закон, доктрина (аксиома), мотор и крите­рий за изменчивостта на живота и формирането на биологич­ните видове. Наблюдаваното видово разнообразие се обяснява от еволюционната теория чрез случайно, спонтанно или изку­ствено предизвикана промяна в наследствения материал, в генотипа на отделните индивиди. Така Хуго де Фриз (1909) де­финира явлението мутация.

Какво казва генетиката относно мутациите?

1)От генетиката знаем, че мутацията е не само рядко сре­щано биологично явление, но в над 99,99% от случаите мута­циите са вредни (рецесивни) от гледище на вида, водят до него­вата дегенерация или „предизвикват смъртта на организма още в ранните етапи на неговото развитие или пък водят до тежки смущения в развитието на индивида, поради което той не до­живява до настъпване на полова зрелост“ (Ангелов и сътр., Би­ология, стр. 26). Елементарното обяснение е, че при мутацията се губи генетичен материал. Албинизмът е често даван пример за рецесивна мутация.Известният еволюционист Т. Добжански признава, че по пътя на мутациите може да се стигне до деградирането или из­чезването на цели биологични видове (7). Т. нар. „положител­ни“ мутации не могат да доведат до биологично усъвършенст­ване и преминаване в друг вид, тъй като представляват негатив­ни (рецесивни) структури, т. е. това са „грешки“ в наследстве­ния материал. В края на краищата не е важно дали има положи­телни мутации. Много по-важно е дали при мутациите се полу­чава нов наследствен материал, нова генетична информация, която единствена е в състояние да доведе до появата на нов по- съвършен биологичен вид. Това именно в природата никога не е наблюдавано. Напротив: По пътя на мутациите се намалява наличният генетичен материал, което води до негативни явле­ния за съответния биологичен вид. Това значи, че мутацията като явление влияе негативно върху наследствения генетичен материал. То е равносилно на това една фирма да твърди, че постига големи успехи, въпреки че губи непрекъснато пари.

В природата чрез мутация става обратното на това, което еволюцията твърди.

Израелският генетик Лии Шпентер съобщава на осмия све­товен конгрес на креационистите в Швеция (2003): „Случайни­те мутации не могат да доведат до еволюция. Изследванията на молекулярно ниво показват, че мутациите водят до редуциране на генетичния материал, а това противоречи на еволюционната теория“.

2)Твърдението на еволюционистите, че от по-простите би­ологични форми по пътя на мутацията могат да възникнат по- сложни, противоречи както на законите на информатиката, така и на Втория закон на термодинамиката (Законът за ентропното нарастване). Вярно е тъкмо обратното.

И още нещо – едно от основните твърдения на молекуляр­ната генетика гласи, че генетичният код е най-стабилната, най-неизменчивата и универсална съставна част в живата природа. Организмите притежават ДНК, състояща се от едни и същи нуклеотиди, изградени от 4 азотни бази: аденин, гуанин, тимин, цитизин. ДНК е носител на генетичната програма. Самите ево- люционисти твърдят, че генетичният код не е претърпял никак­ви промени през последните два милиарда години.И тъй, истината е много проста: без нова генетична инфор­мация не могат да възникват нови биологични видове. А това означава, че всички живи същества са фиксирани във видовите си биологични граници, в които те като отделни видове са били създадени от самото начало.

В това отношение библейската информация за Сътворение­то е в пълна хармония с биологичната наука.

3)Ако мутацията действително можеше да е основен гене­ратор за създаването на нови биологични видове, това би озна­чавало, че както в миналото, така и днес трябваше да се срещат масово междинни биологични форми. Такива преходни видове не наблюдаваме нито днес, нито пък вкаменелостите са в състо­яние да ни представят убедителни данни за съществуването на междинни форми в миналото. Самият Дарвин признава този факт за голям проблем, като пише в своята книга „Върху произ­хода на видовете“: „Защо всяка една геологична формация и слой не са пълни с междинни биологични видове… Може би това ще е най-силното възражение срещу моята теория“(34). Действително е така.

Естественият отбор

Наред с мутацията и случайността, естественият отбор е третият основен фактор, който според еволюционната теория е „създал и продължава да създава видовото многообразие в при­родата“ (Ангелов и сътр., Биология, стр. 43).Естественият от­бор коригира фактора „случайност“ и стимулира мутацията. Естественият отбор и събитията със случаен характер се опре­делят като „основни еволюционни сили“ (Ангелов и сътр., Био­логия, стр. 51).В пособията върху еволюционната теория есте­ственият отбор се определя като „унищожаване, отмиране на по-слабите и по-неприспособените към условията на живот организми и преживяване на по-силните и по-приспособените“ (72). Той се осъществява активно, сляпо и без цел. Чрез „борба­та за съществуване“ в естествени условия се гарантира следва­щата по-висша форма на развитие. Така еволюционната теория вижда пътя за усъвършенстване и произхода на нови видове.Борбата за съществуване в нейните три форми на изява (междувидова, видова и конституционна) Дарвин възприема от То­мас Малтус и Ернст Хекел. Те дават следното определение на това явление: „По-висшите раси ще трябва да заместят по-нисшите…Това може да се осъществи по пътя на естествения от­бор, който е основен и доминиращ принцип за развитието на дадено общество“ (30). Дарвин изразява същността на борбата за съществуване или т. нар. „преживяване на по-способните“ (survival of the fittest) още по-ясно в своя фундаментален труд „Върху произхода на видовете“ по следния начин: „В края на краищата естественият отбор ще трябва да унищожи дивите примитивни раси, като по този начин ще се даде възможност за безпрепятствено утвърждаване на високоразвитите човешки раси“ (34).

Такова е учението на еволюционната теория относно есте­ствения отбор.

Каква е позицията на науката и човешката опитност?

1)Известно е, че условията на околната среда влияят върху изменчивостта на биологичните видове. По пътя на изкустве­ния отбор могат да бъдат целенасочено създадени различни ва­рианти, които да се различават външно от изходните форми. Тези вариантни форми показват обедняване в генетичния материал в сравнение с изходния вид или едностранно изявяване на някои негови качества, от които човекът има специален интерес. В случая обаче не става дума за създаване на нов биологичен вид, а за получаване на междинен или краен продукт от вече съще­ствуващи специфични свойства на генетично обработвания вид. В биологията това явление е известно като микроеволюция, осъществяваща се на популационно равнище, тоест засяга един и същи биологичен вид. Но по пътя на естествения отбор не се постига преминаването на един примитивен в друг по-сложен биологичен вид (макроеволюция). С идеята за естествения от­бор Дарвин има право, но той не може да обясни по този начин получаването на по-висши биологични видове. Това се потвърди по-късно от Грегор Мендел, който установи, че естественият отбор гарантира адаптацията, но само в рамките на даден вид.

2)Дарвин заимства термина „отбор“ от изкуствената селек­ция, прилагана и днес нашироко в растениевъдството и живот­новъдството. Неправилно обаче прави аналогия между тях. От генетиката се знае, че в основните и най-важни моменти при реализацията на естествения и изкуствен селекционен подход съществуват огромни различия, което не дава основания да при­емем тези методи за аналогични. При изкуствената селекция основно значение имат методичните подходи, програмирането, преживяемостта, съпротивителните способности и най-вече крайната цел: изгодата не за селектирания вид, а за друг биоло­гичен вид (обикновено човека), който по отношение на първия подхожда паразитно, търсейки единствено своята полза много често за сметка на съпротивителните възможности на селекти­рания вид. Пример в това отношение е производството на инсу­лин от чревната бактерия (Ешерихия коли). При естествения отбор такъв подход в природата е непознат. Така че естествени­ят отбор и изкуствената селекция не могат да бъдат аналогии, тъй като се преследва различна крайна цел.

3)Селекционната доктрина на еволюционната теория оказа и оказва ужасяващо влияние в областта на социалния живот, етиката и моралните ценности на човечеството: расизмът и на­лудничавата идея на националсоциализма на Хитлер за високо­развитата арийска раса водят началото си от селекционния прин­цип. Това доведе до унищожаването на милиони хора. Експлоа­тационната политика в третия свят, егоизмът, атеизмът и евта- назията са само някои от горчивите плодове на еволюционис- тичното мислене и действие на човека преди и сега. Немският лекар еволюционист и националист Алфред Пльотц пише в книгата си „Расова хигиена“ следното: „Тъй като естественият отбор не винаги функционира така, както висшите раси биха желали да бъде, то този естествен отбор трябва да бъде подси­лен чрез изкуствени селекционни методи … слабите и негодни­те за живот трябва да бъдат унищожавани“(71).Дарвин сигур­но не е могъл да предвиди злоупотребата с неговата идея…, но тя стана факт, за съжаление! И това не е случайно, защото Дарвин каза само половината от истината. Това, което той премълча, се премълчава и днес. На Дарвин са му били добре известни многобройни природни явления, които говорят срещу мита за „правото на живот на силния“. Да вземем например симбиозата и алтруизма.Мисленето на днешния модерен човек не се различава мно­го от идеите на някои политически системи от близкото мина­ло, чиито основни идеолози бяха Хекел и Дарвин, напр. нацио­налсоциализма, комунизма и др. А какво да кажем за безмило­стната конкурентна борба или евтаназията? Днес мнозина са готови да минават през трупове, за да достигнат егоистичните си цели…

И тъй, въпросът за етиката и моралните ценности е в проти­воречие със селекционния принцип на еволюционната теория. Дарвиновата идея за „правото за живот на силния“ никога не може да стане фундамент на човешката етика. Ако човекът е само едно високоразвито животно, не съществуват никакви ос­нования той да живее според етика и морал, защото решава­що за развитието му е наистина „правото на силния“, правото на този, който е „по-добре приспособен“ към условията на сре­дата. Естествено, човек не би трябвало да се интересува от ети­ка, ако единствената максима за неговото поведение е егоис­тичният нагон за преживяване. Живот или смърт, съществуване или несъществуване – за едно такова висше животно тези фе­номени не биха имали никаква стойност, защото всичко е слу­чайно, без план, без цел…Една „еволюционна етика“ без смисъл и цел не може да бъде фундамент на морално-етична система. Еволюционната теория не признава никакъв по-висш автори­тет. А ние знаем, че няма и не може да съществува етика без висш авторитет. Еволюционистът Томас Хъксли пише: „Аз трябва да призная, че не можах да намеря нещо по-добро от Библията, когато търсех фундамент, на който да бъдат изграде­ни моралните взаимоотношения в днешния хаотичен свят“ (71).

Прилаката между организмите

Според еволюционната теория общото в устройството на организмите, приликите (хомологията) между тях „е едно от най-неоспоримите доказателства за единството на организмовия свят“ (Ангелов и сътр., Биология, стр. 54). В това отноше­ние най-често се привеждат примери относно приликите в ана­томичния строеж, физиологията, обмяната на веществата и молекулярно-генетичната структура между маймуната и човека.

Какво казва науката и човешката опитност по този въпрос?

1)Разбира се, има големи различия, но и много прилики между биологичните видове в структурно, физиологично и молекулярно-биологично отношение. Но е твърде важно да се потърси отговор на въпроса: Откъде произлизат тези прилики и какво показват те?

Приликата между два обекта (предмети, индивиди и др.) не показва обезателно, че единият произлиза от другия, а е много силно доказателство, че тези два обекта имат общ създател. Ето един обикновен пример от областта на техниката: двете марки леки коли „Трабант“ и „Мерцедес“ имат твърде много прилики помежду си, но никой нормално мислещ човек не би казал, че „Мерцедесът“ е високоусъвършенстван „Трабант“. Моделите леки коли на една и съща фирма имат твърде много прилики помежду си, което показва, че тези модели са изработени от една и съща фирма, имат един и същ конструктор и производител. Подобно сравнение може да се направи и с картините на един художник или музиката на даден композитор. Високостепенната прилика на двама близнаци не означава, че те произлизат един от друг, а че имат общ създател. Поколението на даден индивид има много общи прилики със своя родител, но в най-съществе­ното – генетичния набор – тези два индивида са различни по­между си. Знае се, че са възможни 10 600 вариабилност на чо­вешките полови клетки. Това разнообразие на гаметите гаран­тира специфичната индивидуалност на личността през всички времена на човешката история.Така че приликите между отделните видове е факт, насочен много повече срещу еволюционната теория. Ето друг пример: анатомичното устройство на крака на коня и на човека се раз­личава, но двата биологични вида се отнасят към бозайниците. Устройството на крака на жабата е много по-близко до това на човека. Жабата като амфибия обаче в систематично отношение е далеч от човека. Какво означава това? Нищо друго, освен че твърдението на еволюционистите относно приликите не е на­учно обосновано, а е просто спекулация. Хомоложните органи не говорят за родство, а по-скоро за наличието на Архитект, из­ползвал даден модел – план за направата на определени части на растения и животни по един и същ начин.

2)Генетичната близост между човекоподобните маймуни и човека (повече от 98% от гените на хората и шимпанзетата са еднакви) не говори обезателно, че човекът е произлязъл от май­муната. Това признават и самите еволюционисти: в по-новите учебници по биология има промяна във възгледа, господствал допреди само две десетилетия. Сега се казва, че двата биоло­гични вида имат общ прародител (Ботев и сътр., Биология, стр. 92). Това е причината да се предлага нова биологична класифи­кация, в която човекоподобните маймуни и човекът се обединя­ват в едно семейство.И още нещо: генетичната близост между два биологични вида не е доказателство за близост в анатомичната структура и физиологичните функции. Сградите на една църква и един за­твор са построени от едни и същи материали (тухли, керемиди, врати, прозорци и т. н.), но строителните планове на тези две постройки са коренно различни. Генетичният набор на два от­делни биологични вида (напр. маймуна и човек) съответства на строителните материали на двете различни постройки (църква и затвор). Но строителните им планове, сравними със специфич­ната генетична информация – това са коренно различни неща.

Така че не приликата и броят на хромозомите и гените са решаващи, а качеството на съдържащата се в тях генетична ин­формация. Хромозомите са само нейни носители.Видовата специфичност на живите същества се определя и направлява от кодираната генетична информация – един от най-удивителните феномени в биологичния свят.

3)Между човека и животните има дълбоки и непреодолими различия. Цитираме учебника по биология на Ботев и сътр. (стр. 93):„Съвременните хора се различават от човекоподобните май­муни. Хората имат много по-голям и по-сложно устроен мозък, уникални интелектуални способности, развити форми на кул­тура, комуникация и социална организация“. Религията, бракът, духовните и творческите способности при хората са феномени, които светът на животните не познава. Човекът като биологи­чен вид притежава качества, които го отличават тотално от животинския свят и го правят подобен на неговия Творец.

4)Друг факт, говорещ срещу общия произход на биологич­ните видове, е неубедителният доказателствен материал или лип­сата на преходни форми, както и непреодолимите генетични бариери между отделните биологични видове. Ако е вярно твърдението, че в продължение на много милиони години био­логичният свят се е развивал от прости към по-сложни видове, би трябвало да се очаква, че повърхностните земни слоеве ще бъдат изпълнени с вкаменелости от междинни форми на биоло­гични видове. Това не се наблюдава.

Доказва ли палеонтологията еволюционната теория?

В учебниците по биология отпреди десет години се казва, че най-убедителни и най-подробни доказателства за еволюция­та дава науката палеонтология. В по-новите учебни пособия такива изрази вече не се срещат. Защо?

Палеонтологията изучава организми, съществували и измре­ли в предишни геологични времена. Обект на изследване са т. нар. вкаменелости (фосили), представляващи отпечатъци или части от тези организми или от растения. Според еволюционистите вкаменелостите ясно доказват, че е имало постепенно раз­витие (еволюция) от примитивните едноклетъчни форми до съвременните растения, животни и хора. За определяне на възрастта на вкаменелостите, както и на самите земни пластове се използват предимно два основни метода: първият е т.нар. индекс на вкаменелостите, вторият е методът на радиоактивно­то разпадане.

Индекс на вкаменелостите

Еволюционната теория приема, че определени растения или животни са живели в дадена ера, след което са изчезнали. И когато в някой земен пласт се намерят такива вкаменелости, вади се заключение за възрастта на този пласт. Естествено е да се очаква, че най-старите пластове ще съдържат най-простите фор­ми на живот.

Този палеонтологичен метод има доста слаби страни. Ето някои от тях:

1)Необяснимо е защо последователността на геоложките времена се определя по сложността на биологичните форми, намерени като фосили в земните слоеве. Единственото обясне­ние би могло да бъде, че еволюционната теория се приема a priori като доказан факт, като наука. А това не е така. Практиче­ски би трябвало да бъде обратното.

2)Този метод е в противоречие с т. нар. полистратни вкаменелости. Това са вкаменелости на дървета или гигантски жи­вотни (динозаври), пресичащи вертикално два или повече зем­ни пластове. Този факт показва, че тези пластове са се образу­вали за много кратко време. Ако пластовете са се трупали ми­лиметър по милиметър в продължение на милиони години, те никога не биха съдържали вкаменелости.

3)Находките на така наречените живи индекс вкаменелости поставят под съмнение достоверността на този метод. Това са вкаменелости на растения, водни звезди, брахиоподи и охлюви, които се изчисляват от еволюционистите на 530 милиона години. Всич­ки те обаче изглеждат абсолютно еднакви с познатите днес ви­дове. Никаква следа от еволюция през тези милиони години! Откритите вкаменелости представляват напълно завършени биологични видове. Логично е да се предположи, че от милио­ните вкаменелости поне някои би трябвало да притежават осо­бености на преходните форми, описани в учебниците по биоло­гия. Обяснението е, че преходни биологични форми никога не са съществували. И още нещо – палеонтолозите установяват в много от намерените вкаменелости дегенеративни промени, предавани по наследство, а не по-сложни форми на строеж.

4)Съществуването на празни полета между отделните сис­тематични групи (от тип до род) е много силно доказателство за липса на еволюционно преминаване (вертикално развитие) от един вид в друг. Тази липса на междинни форми Дарвин нари­ча „ужасяваща мистерия“(18), а известният ботаник-еволюционист професор Корнър пише: „За непредубедените данните, събирани от растителните вкаменелости, са в полза на креационизма“ (библейското учение за произхода на живота и видове­те) (7).

5)Необяснимо от гледище на този метод е разположението на стари земни пластове върху по-млади (напр. Матернхорн в Швейцария).

6)Стратиграфският профил като цяло (4 ери, 12 периода с последващи епохи) не може да се установи никъде в природата. В този си идеален вид той се описва само в учебниците.

7)Изобилстват находки с т. нар. „млади“ земни формации, лежащи паралелно или върху „стари“ формации. Между тях оба­че липсват междинни геоложки времена.

8)Открити са множество земни слоеве, разположени в точ­но обратен еволюционен ред: вкаменелости от камбрий, лежа­щи върху утайки от карбон или такива от палеозойската ера, намиращи се върху периода креда.

9)Необясним е фактът, че на много места се откриват масо­ви гробници от различновидови вкаменелости в една и съща земна формация, а те би трябвало да представляват различни геоложки времена.

10)Друг сериозен проблем на този метод е, че много видове са останали в основата си непроменени от момента на появя­ването си и през цялото време на предполагаемите геоложки времена. Пример са протозоите, с които се предполага, че е за­почнала биологичната еволюция.

11)Има и доста спекулации с този метод. В САЩ, в каме­новъглени пластове, изчислени от еволюционистите на 300 ми­лиона години, са намерени вкаменелости от отпечатъци на стъпки на човек. В тези отпечатъци са открити трилобити. Дей­ствително е наивно и смешно да се приеме, че по това време са живели хора!12)Съществува и един проблем, елементарен, но неразре­шим за еволюционната теория: Как се формират вкаменелостите? Вкаменелост на даден организъм може да се получи, ако той е бил незабавно откъснат от достъпа на въздух. В противен случай ерозионните сили, бактериалното разложение и атмо­сферното влияние ще го унищожат, преди да се осъществи про­цесът на вкаменяване. Това потвърждава теорията на катастрофизма, т. е. библейския модел за образуването на геоформациите. А то е и едно от най-убедителните доказателства за Все­мирния потоп, станал не така отдавна!

През последните няколко години се появяват все повече и повече научни съобщения, потвърждаващи внезапната поява на живот в неопределен брой разновидности с напълно развити основни белези от самото начало. Установените биологични видове в тези вкаменелости са идентични със съществуващите в природата днес. С други думи, вкаменелостите „говорят“ за напълно завършен в самото начало биологичен свят, а не за ево­люиращ.

Това е причината този метод да се изоставя през последните години както от палеонтолози, така и от еволюционисти. Дори и в по-новите учебници по биология се споменава твърде бег­ло, а в някои напълно липсва.

Ето защо палеонтолозите-еволюционисти се насочиха към методите на радиометрично определяне на възрастта.

Методи на радиометрично датиране

Те се отнасят към абсолютните методи в палеонтологията за доказване възрастта на земните пластове и вкаменелостите в тях. За еволюционната теория тези методи са от решаващо зна­чение. Накратко казано, те се основават, на физичните свой­ства на някои радиоактивни елементи, които се превръщат чрез разпадане в други химични елементи. Скоростта на разпа­дане за даден елемент се приема a priori за константна величи­на. Затова измерването на съотношението между изходния и новополучения елемент в дадена проба трябва да даде инфор­мация за времето, за което се е осъществило това разпадане. Най-често при тези методи се използват радиоактивните еле­менти уран-238, рубидий-87 и въглерод-14. Знае се, че за все­ки 100 милиона години от 1 кг. уран остават 985 гр. и се образуват 13 гр. олово и 2 гр. хелий (тоест периодът на полуразпад на урана е 4,5 милиарда години, при рубидий 47 милиарда години и при въглерод 14 – 5,730 години). Съотношението между изходен и дъщерен елемент в изследваната проба би трябвало да даде от­говор за геологичната възраст на тази проба (скелети, други вкаменелости, земни проби и т. н.).Такава е теоретичната постановка на методите. Тяхното при­ложение в практиката обаче е свързано с редица трудности, ус­ловности и неточности, което намалява в много голяма степен достоверността на получените резултати. Това е причина за появата на много критични материали в специализираните пе­риодични издания през последните 20 години, говорещи за спе­кулативен характер на тези методи. Ние ще се спрем на някои от слабите им страни, за да отговорим на въпроса доколко на­деждни са те при определяне възрастта на биологични вкаме­нелости (напр. останки от човешки скелети) и преди всичко възрастта на Земята, което за еволюционната теория е от осо­бено важно значение. За съжаление както в учебниците, така и в медиите поради некомпетентност се спекулира немалко в това отношение.

Какво казва науката относно радиоизотопните методи на измерване?

За да се приложат тези методи, са необходими няколко задължителни предварителни условия. От научна и практич­на гледна точка тези условия обаче са неизпълними и абсолют­но недоказуеми. Ще споменем само три от тях:

1)Изследваните проби трябва да са принадлежали от създа­ването си до момента на изследване към една напълно затворе­на система, т.е. неподлагана на въздействието на външни и вътрешни фактори. В природата обаче не съществува понятие „затворена система“. В природата няма система, която да е ос­танала в продължение на дълъг период от време неповлияна от околната среда. Така че първото условие за тези методи е не­изпълнимо.

2)Системата в своето начало не трябва да е съдържала ко­личества от дъщерния елемент. Ако е съдържала, при изчисле­нията това трябва да се коригира. Невъзможно е да се разбере първоначалното състояние на радиоактивни елементи (изходни и дъщерни) в система, която се е образувала в твърде далечно или праисторическо време, или както еволюционистите твърдят, преди милиони и милиарди години. Това е въпрос на предполо­жение и вяра, но не и на наука. При изследването на съвремен­ни вулканични скали, образувани от потоци от лава от вътреш­ната мантия на Земята, се установява наличието на уранови минерали, радиоактивно олово, но така също и обикновено оло­во. А как е било в началото? Така че и второто условие при тези методи е неизпълнимо.

3)Скоростта на процеса на полуразпад трябва да е била по­стоянна от началото до момента на измерването. Знае се обаче, че всеки процес в природата протича със скорост, която се вли­яе от много странични фактори. При урана учените отдавна са установили, че този процес е променлив и се влияе от фактори като: космическата радиация, магнитното поле на Земята, свръхексплозии на близки звезди и т. н. Така че условието „по­стоянна скорост“ е неизпълнимо. В най-добрия случай може да се говори за средна скорост на полуразпад, но не и за посто­янна.

Тези три неизпълними условия при урановия, рубидиевия и калиевия методи показват, че тези методи не притежават на­учна стойност, поради което и резултатите, които се получават чрез тях, са нереални. Това е особено важно при определяне възрастта на Земята, с което ще се занимаем по-късно.За разлика от ураново-оловния метод, методът на въглерод-14 се използва за определяне възрастта на сравнително млади обекти. Особено надеждни са резултатите от обекти, живели допреди 3000 години, неубедителни до 5000 години и нереални над 8000 години. Този метод намира особено приложение за определяне възрастта на организмови находки (вкаменелости, остатъци от човешки скелети и пр.), но не по-стари от посоче­ната вече възраст. Както предишните, така и този метод има някои основни недостатъци:

1)Не е възможно да се знае какво е било съотношението между въглерод-14 и въглерод-12 в биосферата, включително и в живите организми, когато изследваният обект е загинал, и дали то е сравнимо с тези съотношения днес.

2)Не може със сигурност да се каже, че скоростта на полу­разпад е била константна и не е била повлияна от външни или вътрешни фактори.

3)Не може да се отговори на въпроса дали съотношението между радиоактивен (С-14) и обикновен въглерод (С-12), погълнати от организма, е константно.Това показва, че и методът с въглерод-14 трябва да се интер­претира с необходимото внимание и да се търсят винаги средни стойности от получените резултати. Този метод има обаче едно важно предимство – получените резултати могат да бъдат потвърдени или отречени с допълнителни данни от последните 6000 години, тоест откакто има документирани историко-архео- логически находки.

Най-новите изследвания в областта на радиокарбоновия метод са насочени в търсене на началния момент във времето, откогато започва промяна на съотношението между С-14 и С-12. Тези изследвания ще дадат отговор на въпроса кога се е по­явил радиокарбонът (С-14) на Земята.

Ние се спираме по-подробно на методите на вкаменелостите (фосилите) и на радиоизотопното датиране, тъй като на тях се крепи цялата еволюционна теория. От достоверността на тези методи зависи и достоверността на еволюционната тео­рия. Ще резюмираме казаното дотук със следните три основни извода:

1)Вкаменелостите са доказателство за един напълно развит биологичен свят, а не за еволюиращ.Твърдението на еволюци­онната теория, че „вкаменелостите са най-важното доказател­ство, че животът се е развил от по-прости към по-сложни фор­ми“, не отговаря на истината.

2)Предварителните условия за провеждането на ураново- оловния метод са неизпълними, резултатите не подлежат на научна проверка, не са доказуеми, често са противоречиви, на­ивни или спекулативни, поради което не могат да се приемат за реални. От научна гледна точка такива резултати не отговарят на истината.

3)Радиокарбоновият метод е единственият, чрез който мо­гат да се получат достоверни резултати, но само в границите от 3000 до 5000 години. Над тази граница той е неприложим.

Милиардите години не могат да бъдат доказани

Въпросът за възрастта на Вселената и съответно на Земята е ключов и най-съществен въпрос, поради което и отговорът е от решаващо значение за достоверността на еволюционната тео­рия.Еволюционистите вярват, че:

– Възникването на Вселената е станало преди 20 милиарда години

– Земята е на 4,5 милиарда години

– Самозараждането на живота е станало преди 3,8 милиарда години

– Многоклетъчните организми се появили преди 600 мили­она години

– Преди 70 милиона години се появяват първите бозайници

– Преди 25 милиона години започва развитието на първата човекоподобна маймуна

– В периода отпреди 130,000 до 90,000 години става преми­наването на Homo erectus в Homo sapiens и разселването му в други континенти.

Според еволюционната теория началото на Вселената е за­почнало с така наречения Голям взрив, като цялата материя на Вселената е била преди това свръхконцентрирана малка маса. На теорията за „Големия взрив“ ние ще отделим специално внимание в след­ващата глава.

Какво казва науката?

1)Изчислено е, че годишно върху Земята падат 5 до 15 тона космически прах. Това значи, че за 4,5 милиарда години на­трупаният слой от метеоритен космически прах трябва да има дебелина от 20 до 60 метра. Пласт с такава дебелина обаче не се установява никъде. Голяма беше изненадата на американските астронавти, когато кацнаха през 1969 година на Луната. Те очакваха да видят няколко метра космически прах, но този слой не беше повече от един сантиметър.

Космическият прах съдържа 300 пъти повече никел от зем­ната кора. Малкото количество никел, установен на повърхност­та на Земята, е допълнително доказателство за малкото количе­ство космически прах върху нея. Интересни са изчисленията на учените за съдържанието на никел, разтворен във водите на све­товния океан. Резултатите са показали, че времето, необходимо за неговото натрупване, не може да е от порядъка на милиарди години.

Така че единственото обяснение за ниското съдържание на никел в земната кора (дебела 19 км) и световния океан (70,8% от повърхността на земното кълбо) учените свързват с една по- млада Земя, тоест Земята не може да бъде на 4,5 милиарда години.

2)Както видяхме по-горе, при радиоактивното разпадане на урана се образува хелий, който излиза от литосферата и се на­трупва в атмосферата. Ако този процес е продължавал 4,5 ми­лиарда години, в атмосферата днес трябваше да има 100,000 пъти повече хелий. Животът при тези условия не би бил възмо­жен. От физикохимията се знае, че хелият не се губи от атмо­сферата, тя по-скоро поглъща хелий от космоса. Съдържанието на хелий в атмосферата е доказателство за една по-млада Земя.Подобен е случаят с аргон-40, който се получава при разпа­да на радиоактивен калий. Аргонът в атмосферата е прекалено малко, за да се е образувал през 4,5 милиарда години на разпад на калия.

Тези факти показват, че Земята не може да бъде на 4,5 мили­арда години.

3)Правени са изчисления относно притока на материали (глина, сол, пясък, метали и т. н.) към световния океан. Полу­чените резултати при всички тези изчисления са показали, че възрастта на Земята не би могла да бъде 4,5 милиарда години!

4)Магнитното поле на Земята непрекъснато отслабва и това отслабване се удвоява на всеки 1400 години. Изчисленията показват, че преди няколко десетки хиляди години магнитното поле трябва да е било толкова силно (32 пъти по-силно, откол­кото е сега), че Земята би експлодирала поради топлината, про­извеждана от собствените ѝ магнитни сили. Каквото и да мис­лим по този въпрос, логичният извод е, че Земята не може да бъде на 4,5 милиарда години.

5)Според геологията Земята и Луната са на една и съща възраст. Луната излъчва топлина, има магнитно поле и е сеиз­мично активна (лунни трусове). Тъй като Луната е многократно по-малка от Земята, естествено е тя да е изстивала много по-бързо. Фактът, че сърцевината на Луната е течнообразна, показва, че тя е много по-млада, отколкото еволюционистите смятат.

6)Посоката на въртене на две от планетите на Слънчевата система (Венера и Уран) е противоположна на посоката на върте­не на останалите планети. Ако е вярна еволюционната теория, че Слънчевата система е възникнала от един и същ въртящ се небуларен облак, защо тези две планети се въртят в противопо­ложна посока?

7)Знае се, че краткотрайните комети губят част от мате­риала си, когато преминават в близост до Слънцето (красивите „опашки“, които нощем се наблюдават). Изчислено е, че пора­ди материала, който губят, кометите не биха могли да са на ми­лиарди години. Как така съществуват все още тези комети във Вселената, ако тя е на 20 милиарда години? Явно е, че тези ми­лиарди липсват.

8)Не е възможно съществуването на сеизмична активност на малки планети или техни сателити в една стара Вселена. Преди няколко години учените астрофизици бяха изненадани от силно изявената вулканична активност на сателита на Юпитер (т. нар. юпитерна луна). Поради голямата отдалеченост от Слънцето, поради малките си размери (3,640 км в диаметър) и, разбира се, поради милиардите години, които се приписват на Вселената, това небесно тяло трябваше отдавна да е изсти­нало и да не показва абсолютно никаква вулканична активност. Поради своите размери то е могло да запази собствената си топ­лина не повече от няколко десетки хиляди години. А за голямо учудване на специалистите луната на Юпитер показа най-висо­ка вулканична активност в планетарната Слънчева система. Логичният извод е, че тази система не е толкова стара, колкото еволюционистите приемат.

9)През XVIII век бе установено, че Слънцето се свива със ско­рост 0,1% на всеки 100 години. При такава скорост на свиване следва, че преди 2 милиона години то трябва да е било два пъти по-голямо, отколкото е днес. Но тогава според еволюционната хронология трябва да е бил апогеят на ледниковия период! А как биха изглеждали размерите и излъчването му преди мили­арди години? Животът на Земята не би бил възможен. Логични­ят извод гласи: милиардите години не могат да бъдат научно доказани.

През 1979 година учените астрономи установиха, че Слънцето губи от своята енергия и след около 100,000 години ще изчезне. Това се потвърди по-късно и от липсата на регенериране в него­вата вътрешност. Този факт противоречи на еволюционната те­ория относно вечността на материята и потвърждава библей­ското учение за преходността на творението.

10)Ако ерозията на континентите е протичала със същата скорост, както сега, само за 14 милиона години континентите щяха да са изцяло разрушени до морското равнище. А тези 14 милиона години представляват само 0,5% от предполагаемата според еволюционистите възраст на Земята. Явно е, че това предположение не може да се докаже по научен път.

11)Интересни сведения за възрастта на човечеството дава демографската статистика. Според Factum (2005, 1, 41) сред­ният годишен прираст на населението на Земята възлиза на 0,2% при среден брой деца на семейство 2,5. Ако се приеме, че чове­чеството е започнало от една двойка, това значи, че за 11,000 години ще достигне днешния брой от 7 милиарда. Ако процентът на нарастване многократно се намали (напр. 0,05% годишен прираст), за 400,000 години населението на Земята щеше да бъде 10⁸⁷, което е абсурд. Та едва ли Homo erectus и производният му Homo sapiens са познавали по това време противозачатъчни методи и средства или пък са имали проблем с абортите.Предположението на еволюционната теория в това отноше­ние няма никаква научна стойност. Еволюционната теория няма яснота относно скоростта на космическата, химическа и особе­но на биологичната еволюция. Прави особено впечатление, че скоростта в развитието на биологичния свят се развива прибли­зително в геометрична прогресия: Милиардите години бързо се редуцират на стотици милиони и след това невероятно бързо в стотици и десетки хиляди, тоест с напредване на еволюционния процес скоростта геометрично расте. А от друга страна, ево­люционният процес продължава и днес. Ако следваме логиката на еволюционната скорост, днешният човек (Homo sapiens sapiens), появил се преди 150,000 години, трябваше отдавна да е еволюирал в свръхчовек (евентуално в Homo supersapiens) – това, което Хитлер мечтаеше за неговата нация. Днес обаче се на­блюдава в много отношения деградация на човешката личност.

От казаното дотук можем да направим следния основен извод:

Милиардите години, за които еволюционната теория гово­ри, не могат да бъдат научно доказани. Това означава, че Земята не е толкова стара, колкото предполага еволюционната теория. Този факт прави безсмислена цялата еволюционна доктрина от­носно произхода и развитието на живота.

Ползвана литература

1)Ангелова, Д., Как да ползваме одобрените учебници, без да развием комплекс, че сме глупави, в. „СЕГА“, 7 октомври 2004;

2)Ангелов, П., и сътр., Билогия 10 клас, Просвета, 1995;

3)Ботев, Б., и сътр., Биология, 10 клас, НП, 1988;

4) Ботев, Б., и сътр., Биология 10 клас, Анубис, 2001;

5)Бъчваров, М., и сътр., Философски реч­ник, Партиздат, 1977;

6) Виланд, К., Камъни и кости, Научен креационизъм, България, 2001;

7) Гит, В., Творил ли е Бог чрез еволю­ция?, ВЕРЕН, 1997;

8) Димитров, О., и сътр., Биология 9 клас, Булвест, 1999;

9) Димитров, О., и сътр., Биология 10 клас, Булвест, 2001;

10) Дюлгеров, Д., Наука и религия, СИ, 1946;

11) Маклийн, Г., и сътр., Сътворението, ВЕРЕН, 1996;

12) Николова, М., и С. Китанова, Биология 10 клас, ТПП, 2001;

13) Келер В., Библей­ски събития, Синодално издателство, 1960;

14)Киров, Д., и сътр., Християнска етика, Слънце, 2003;

15) Моррис, Г., Сотворение мира: научный подход, Inst. Creation Research, San Diego, 1981;

16)Морис, X., Библията, науката и сътворението, ОМ, 1994;

17) Морис, X., Наука и Библия, Госпъл, 1995;

18)Морис, X., Научен креационизъм, Нов човек, 1995;

19)Опарин, А., Поява на живота върху Земята, Народна култура, 1949;

20) Попов, С., Защо вярвам в Бога, Абагар, 1993;

21) Свиленов, Д., Библия и наука, ethos, 2, 2001, 17;

22) Свиленов, Д., Библия и наука (Уникалност на Библията), ethos, 3, 2001, 17;

23)Свиленов, Д., Еволюционната теория в криза, Про­зорец, 2004, 4, 18;

24) Свиленов, Д., Миналото, настоящето и бъде­щето на човечеството според Библията, Звездан, 3. изд., 2005;

25)Хобринк, Б., Еволюцията яйце без кокошка, Оупън Доор, 1993;

26) Часовникарова, Ц., и сътр., Биология 10 клас, Гея § Либрис, 2002;

27) Ashton, J., Die Akte Genesis, Schwengeler, 2001;

28) Beck, H., Biologie und Weltanschuung, Haensler, 1979;

29) Behe, M., Darwin,s Blaeck Box: The Biochemical Callenge to Evolution, Touchstone, 1998;

30) Bayrhuber, H. u. a., Linder Biologie. Gesamtband, Metzler, 1989;

31) Blackmore, V., and A. Page, EVOLUTION The Great Debate;

32) Bliss R., at al., Origin of Life: Evolution Creation, C.L.P. Publishers, 1990;

33) Bowden, M., Science VS Evolution/Sovereign Publications, 1991;

34) Darwin, Ch., Die Entstehung der Arten durch naturliche Zuchtwahl (Originaltitel: On the origin of species by means of natural selec­tion, or preservation of favoured races in the struggle of life, London, 1859), Suttgart, 1967;

35) Dembski, W., Intelligent Design-The Bridge Between Science & Theology, IVP, Illinois, 1999;

36) Denton, M., Evo­lution: Theory in Crisis, Burnett Books, London, 1985;

37) Dietmar F. u. W. Buehne, Brief an einen Atheisten, CLV, Bielefeld, 2000;

38) Don Batten и сътр., Fragen an den Anfang. Die Logik der Schopfung, CLV, Bielefeld, 2001;

39) Eibach, U., Gentechnik und Embryonenforschung. Leben als Schopfung aus Menschenhand?, Brockhaus, Wuppertal, 2002;

40) Ellinger, Th. et. al., Schopfung und Wissenschaft, WW, Haensler, 1988;

41) Geisler, N. u. R. Brooks, Wenn Skeptiker fragen, Dillenburg, 1996;

42) Geissler, E. at. al., Kleine Enzyklopedie LEBEN, VEB, BI Leipzig, 1981;

43) Gish, D., Fossilien, stumme Zeugen der Vergangen- heit, CLV, 1992;

44) Gitt, W., Das biblische Zeugnis der Schopfung, Haensler 1991;

45) Gitt, W., In 6 Tagen vom Chaos zum Menschen;

46) Gitt, W., Faszination Mensch, CLV, Bielefeld, 1996;

47) Gitt, W., Am Anfang war der Urknall?, CLV, Bilefeld, 2000;

48) Gitt, W., So steht geschrieben, Haensler 2000;

49) Gitt, W., Die ganze Schopfung in sechs Tagen!, IDEA Spektrum, 15, 2002;

50) Gitt, W., Am Anfang war die Information, Haensler, 2002;

51) Gitt, W., FRAGEN, die immer wieder gestell werden, CLV, 2003;

52) Glashouwer, W., So entstand die Welt, Haensler, 1980;

53) Hoff, P. u.a., Evolution, Schroedel, 1999;

54) Jauncey, J., Naturwissenschaft auf den Spuren Gottes, Onken, Kassel, 1964;

55) Johnson, Ph., Darwin on Trial, InterVarsity Press, 1991;

56) Junker, R., LEBEN-Woher? Das Spannungsfeld Schopfeng/Evolu- tion, WW, Himberg, 2002;

57) Junker, R. u. S. Scherer, EVOLUTION – Ein kritisches Lehrbuch, Weyel, 2001;

58) Junker, R. S. Scherer, Fragen an die Evolutionstheorie, Faktum, 11)12, 2002;

59) Junker, R. u. S. Scherer, Schopfung oder Evolution?, WW, 2001;

60) Keller, W., Und die Bibel hat doch recht, Ekon Dusseldorf, 1978;

61) Ken Hamm, Gibt es Gott wirklich, CLV, Bielefeld, 2000;

62) Linnemann, Eta, Original oder Falschung, CLV, Bielefeld, 1999;

63) Lutzer, E., Sieben Grunde warum ich der Bibel vertrauen kann, Dillenburg 2000;

64) MacArthur, J., Der Kampf um den Anfang, CLV, Bielefeld, 2003;

65) McDowell, J., Die Fakten des Glaubens, Haensler, 2003;

66) MacDowell, J., Das kann ich nicht glauben, CLV, Bielefeld, 2002;

67) Morris, H., The Sientific Case for Creation, Inst. Creation Research, 1981;

68) Morris, H. a. G. Parker, What is creation Science?, Master Book, 1987;

69) Mueller, P., Es gibt keinen Zufall, Paulus Verlag, 1990;

70) Pailer, N., Geheim- nisvolles Weltall. Hypothesen und Fakten zur Urknalltheorie, WW, 1999;

71) Pro Genesis, Das Schopfungs-Modell, Schwengeler, 2003;

72) Ostermann, E., Das Glaubensbekenntnis der Evolition, TELOS, Haen- sler, 1978;

73) Ostermann, E., Wissenschafftler entdecken Gott, Haen- sler, 2001;

74) Paul M., Und es gibt doch eine Zuckunftt, MWW Heu- kelbach, 2001;

75) Penkazki, W., Wer bist Du Gott?, Wuppertal, 1994;

76) Pool, M., A Guide to Sciene and Belief, Lion, 1990;

77) Rohrbach, G., Naturwissenschafft, Weltbild, Glaube, Brockhaus, 1986;

78) Rohr­bach, H., Schopfung: Mythos oder Warheit?, Brockhaus, 1990;

79) Scherer, S., Der Jesus Code, Interview, Neues Leben, 46, 2001;

80)Scheven, J., Daten zur Evolutionlehre im Biologieunterricht, WW, Haensler, 1982;

81)Scheven J., Karbonstudien: Neues Licht auf das Alter der Erde, WW, Haensler, 1986;

82) Stutz, H., Die Millionen fehlen, Sch­wengeler, 1996;

83) Thaxton, Ch., The mystery of life,s origin, Lewis and Stanley, 1992;

84)Ullrich, H., Was Stammmbaeume verschweigen, Seidel&Seidel, 1995;

85) Wilder-Smith, A., Die Naturwissenschafften kennen keine Evolution, Schwabe, 1985;

86)Wilder-Smith, A., Der letzte Schritt der Logik, Schwengeler, 1996;

87)Wilder-Smith, A., Herkunft und Zuckunft des Menschen, C.M. Fliss, 2001;

88)Wurmbrand, R., Atheismus-ein Weg?, Stephanus Ed., 1990.

Цитатите от Библията са взети от Синодалното издание на Биб­лията (1993).

Цифрите в скоби са указание за цитираната литература.

Авторите:

Проф. д-р Д. Свиленов, доктор на биологическите науки. Рабо­тил е в Българска академия на науките в продължение на 36 години. Автор на множество публикации и книги в областта на медико-биологическите изследвания.

Инж. П. Щудер, дългогодишен ръководител на Reinhard (Швей­цария).

В. Граф, бивш учител и гимназиален директор в гр. Netphen (Гер­мания).

Следва…(виж тук)

____________________________________________________________________________

*Материалът е предоставен от проф. д-р Дечко Свиленов.

Изображение: проф. д-р Дечко Свиленов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-38n

Това, което всеки трябва да знае за края на света

Проф. д-р Дечко Свиленов

Уважаеми дами и господа,

През 2000-та година огромна част от човечеството възпоменава една Личност, Която промени неговата съдба. Появата на Иисус Христос е най-забележителното събитие в историята на света, което може да се сравни само с появата на човека на Земята.

Преди две хилядолетия дойде на Земята Един, Който се роди не според биологичните закони на живота. Неговото идване беше предсказано хилядолетия преди това. Светът Го очакваше.

Живя в бедност и честен труд. Сродниците Му бяха обикновени хора от народа. Иисус никога нищо не написа на книга, но за Него са написани повече книги, отколкото за когото и да било другиго в човешката история. Думите, които Христос изговори, са запазени през столетията като най-съвършени завещания на човечеството. И днес те са още живи и действени, превеждат се и се разпространяват на повече от 4000 езици, наречия и диалекти по цял свят.Тази Личност не основа училище, но Неговите последователи през изминалите две хилядолетия и днес наброяват милиарди. Христос не беше архитект, но в Негова чест са изградени най-величествени сгради; не беше музикант, но е вдъхновявал велики композитори; не беше лекар, но лекуваше всякакви болести; не беше художник, но най-великите творби на изкуството са свързани с Неговия живот и Неговото дело. Не беше генерал, но Неговите воини наброяват милиони. С Него животът на човечеството се раздели на две: преди Христа и след Христа.

Мощни са свидетелствата за величието и неповторимостта на Неговата личност и на Неговата мисия.Мнозина днес приемат Христос като велик социален реформатор. И това е така. Спомнете си какъв е бил човешкият род преди Христа и без Христа. Нему човечеството дължи премахване на робството и възстановяване достойнството на жената. Помислете само какво е било и все още е положението на жената в другите религии и обществено-политически системи. Нищо повече от един инструмент за биологична репродукция на хомосапиенс. А да не говорим за нравствената и семейна сфера, където жената е само обект на консумация. Но дойде Един, Който каза: „Няма мъжки пол, ни женски… Вие всички братя сте помежду си.“ Положението на жената днес е друго само поради християнското разбиране за живота. При създаденото демократизиране на обществените нрави отношението към жената в обществото е мерило за културата и просперитета на една страна.

И най-безпристрастният е принуден да признае, че науката и законодателството, религията и изкуството, историята и философията, както и останалите клонове на човешката цивилизация – всички единогласно свидетелстват за огромното влияние, което Христос е упражнявал и упражнява върху света. Християнството донесе милосърдието и братолюбието на Земята. Червеният кръст е мощна благотворителна и хуманна организация, създадена от личности, пропити с Духа и учението на Иисус Христос и носеща християнска емблема. Този Христос завеща златното правило на човешките взаимоотношения: Както искате да постъпват с вас човеците, така и вие постъпвайте с тях.“ И още: „Ако врагът ти е гладен, нахрани го, ако е жаден, дай му да пие.“А какво стори Христос с учението си за нашата малка страна? Какво дължим ние като нация на християнството? Припомнете си само някои имена като светите братя Кирил и Методий, св. Климент Охридски, Дякон Васил Левски и много други, които със своите дарби и призвание допринесоха немалко за утвърждаването на нашата нация.

Защо всичко това е така? Защо Христос е ключовата и най-важна личност в човешката история? Сам Той дава отговор на този въпрос, казвайки: „Аз съм Пътят, и Истината, и Животът.“ В тези думи са концентрирани същността, учението, мисията и спасителното дело на Богочовека Христос.Единственият източник, от който човек може да получи пълна, точна и правилна информация в това отношение, е Библията. Ето защо в настоящата лекция ще акцентираме на три основни неща, а именно: Иисус Христос, Библията и човечеството. Това ме задължава да отделя особено внимание на Библията като свързващо звено между юбилея от рождението на Христос, от една страна, и информацията, която Библията дава по настоящата тема, от друга. Темата на спасителното дело на Христос е основната цел в съдържанието на тази Книга: Христос трябваше да дойде – Христос дойде – Христос ще дойде отново. Ето най-великото послание, което човечеството е получило и което определя неговата съдба, както и съдбата на отделния човек. Но дали това послание на Бога към човеците, тоест Библията, е достатъчно благонадежден източник на информацията, която тя дава? Дали имаме достатъчно основания да приемем всичко, написано в Библията, за истина? Нашата тема ни задължава да вземем отношение накратко по този въпрос.

Библията и достоверността на нейната информация

По принцип човек идва до идеята за Бога по два начина: или чрез своите представи за Бога, или чрез откровението на Самия Бог. Като резултат от първия подход са безбройните големи или по-малки религии, секти, окултни течения и т. н., основаващи се на стремежа на човека със собствени усилия да достигне до познание за Бога. Откровението на Бога е вторият и единствено правилен начин за получаване на истинско богопознание. Именно в това лично откровение се състои огромната разлика между християнската вяра и всички останали религии.Древногръцкият философ Аристотел пишел два вида книги: едни за широката маса, а други за доверените си ученици. Така и Бог е издал два вида творби: Творението – Природата, която се чете от всички, и Библията, която е предназначена за тези, които търсят Бога, намират Го и вярват в Него.

Има нещо поразително в тази прастара книга. Писана е в продължение на 1600 години. Състои се от отделни книги, чиито съставители са повече от 50 души с различна националност, професия, възраст, образование, социално положение. Тези хора не са се познавали един друг. Писана е на различни места и на различни езици. Библията разглежда една-единствена тема и подчинена на нея множество по-малки теми. Основната тема е: Божият план за спасението на човечеството чрез една-единствена личност – Иисус Христос. А ето и някои уникални черти на тази книга: най-превежданата книга в света – досега е преведена на повече от 4000 езици, наречия и диалекти, включително и на Брайл; най-тиражираната книга в света – всяка година от Библията или отделни книги от нея се тиражират около 60 милиона екземпляра; бестселър за всички времена; най-разпространената книга в света – достигнала до голяма част от населението на Земята; книга, надживяла вековете – известно е от статистиката, че само 5 % от книгите надживяват седмата си година. Библията остава вечно; Библията не противоречи на науката; Библията е основа на човешката култура. Библията променя личността и оттук води до промяна на социалния и морален облик на човечеството.Един атеист посетил преди години Фиджийските острови и казал на главатаря на туземците: „Вие сте велик главатар, но съжалявам, че сте послушали мисионерите и сте станали християни.“ Старият вожд посочил един голям камък и спокойно отговорил: „Преди мисионерите да ни донесат Библията, на онзи камък разбивахме главите на човешките си жертви и печехме телата им за нашите пиршества. Ако не беше тази книга, която ни е обърнала от диваци в християни, Вие никога нямаше да излезете от това място; ако не беше Евангелието, което Вие презирате, щяхте да бъдете убит и изяден. Библията е могъщо оръжие срещу злото във всичките му форми.“

Един баща подарил на сина си Библия и написал следното посвещение: „Синко, или тази книга ще те държи далеч от греха, или грехът ще те държи далеч от тази книга.“ Такава е и причината тази книга да бъде най-преследваната, но и най-обичаната, най-критикуваната, но и най-възхваляваната. Библията има потенциала за абсолютна пълнота, безпогрешност и актуалност и за единствената книга с божествен произход, а информацията ѝ е напълно достатъчна предвид целта, която си е поставила. Библията съдържа лесноразбираеми, но същевременно и неразбираеми от човека истини. В разговор с писателя Марк Твен един критик казал, че е обезпокоен от много неща в Библията. Писателят отговорил: „Господине мой, и аз съм обезпокоен, но от онези места в Библията, които много добре разбирам.“

Библията и науката

Днес ние живеем във века на науката и техниката, на информатиката и компютъризацията, във време, когато науката прави гигантски крачки във всички нейни клонове. Човек е в състояние да проникне в дълбините на молекулярния микрокосмос, на генетичната информация и чрез методите на генното инженерство да контролира избирателно развитието на даден вид.Ето защо имаме пълното право да попитаме дали информацията, която получаваме от Библията, не противоречи на данните на точната наука, дали науката не отрича Библията. Ние вярваме на науката, доверяваме ѝ се и затова я използваме като критерий за достоверност. Естествено е малко просветените, предубедените, както и едностранно образованите хора да виждат непреодолими противоречия между Библията и науката. Фанатичната вяра и сляпото неверие са еднаква опасност по пътя към истината. За да отговорим на въпроса относно достоверността на библейската информация в светлината на науката, трябва да съпоставим тази информация с данните, които науката има. Разбира се, това е обект на друга лекция, но тук бих споменал само някои факти: научните изследвания в областта на археологията, историята, географията, астрономията, геофизиката, информатиката, медицината и т. н. показаха, че различни библейски събития (Всемирният потоп, египетското робство, най-дългият ден, разрушението на Иерусалим, древни градове и отминали цивилизации – Вавилон, Тир, Содом, Гомор), геофизически описания (формата и структурата на Земята) – всички те напълно съвпадат с данните на съвременната наука. Този библейски информационен материал може да бъде документиран и проверен.Съгласно елементарната логика, щом науката доказва чрез своите методи на изследване информацията, която Библията дава, това означава, че тази информация е вярна. Това означава, че аз мога да се доверя на това, което чета в Библията. А като вземем предвид и казаното по-горе относно Библията, като уникална, единствена по рода си и несравнима с никоя друга книга, можем да разберем уважението, преклонението и обичта, която велики люде имат към Библията. Цитирам извадки от биографията на един голям учен: „Беше прекрасен октомврийски ден на 1890 година. В бързия влак от Лион за Париж пътуваха двама души – белобрад старец на около 65 години и г-н Гастон Леру – 25-годишен младеж, заминаващ на специализация в института на прочутия проф. Луи Пастьор. Завърза се разговор между двамата: „Радвам се за Вас, ученолюбиви господине. Науката която искате да специализирате, е повече от интересна. Тя ще Ви достави много случаи да се убедите в чудната премъдрост на Твореца. Вие сигурно сте религиозен човек.“ Като го погледна пренебрежително, младият човек отговори: „Религиозен ли? Не. Струва ми се, че науката върши работата си и без Бога.“ Неприятно изненадан, старецът отговори с подобаващо уважение: „За себе си Вие сте прав. И не са малко интелектуалците като Вас, които мислят така. Но науката, драги господине, истинската наука… “ Тук младежът го прекъсна гневно с думите: „Не съм съгласен с Вас. Вашата наука отдавна си е изпяла песента… Днешната наука е друга. Днес ние буквално летим напред, без да имаме каквато и да била нужда от Бога или тем подобни предразсъдъци.“ Старецът разбра, че е безполезно да разговаря с този млад учен, въздъхна, извади от чантата си малка Библия, отвори я, благоговейно се помоли и се задълбочи в четене. При раздялата на парижката гара старецът подаде на младия човек визитната си картичка с думите: „Когато постъпите в института, драги господине, обадете ми се. Въпреки разликата в нашите схващания, може да ви бъда полезен с нещо.“ На визитната картичка младежът прочете: проф. Луи Пастьор.И не само Пастьор – този велик благодетел на човечеството, но и много, много други представители на науката и човешкия прогрес в миналото и днес са били и са вярващи хора с голяма обич към словото на Бога – Библията. Време и място не ще ми стигнат да спомена имената на тази плеяда от създатели и защитници на световната мъдрост, които с любов и смирение умееха да четат двете велики творби на Бога – Неговото Творение – Природата и Неговото Откровение – Библията. Челните представители на науката са благоговеели пред Твореца. Да споменем само четирима от най-великите учени на XX век, на които днешната цивилизация дължи твърде много: бащата на ядрената физика – Алберт Айнщайн, великия физиолог Ив. П. Павлов, създателя на квантовата теория – Макс Планк, най-видния авторитет в изследването на космическите лъчи – Роберт Миликан. Всички те имаха дълбока вяра в Твореца и осъзнаваха обикновената и проста истина: „Науката е човешка дейност за разбиране на Творението и тя търси отговор на въпроса „КАК“. А вярата е дар Божий, чрез който разбираме същността и свойствата на Твореца и тя дава отговор на въпроса „ЗАЩО“. Вярата и науката според създателите на човешкия прогрес са неделими и са две необходими страни на нашето битие. Ще завърша тези размишления с думите на един друг велик представител на естествените науки – Петер Бам: „Библията учи, че човек живее във време, което започва от сътворението и завършва с Последния Божий Съд. И вярата в тази истина за много хилядолетия е била извор на утеха и надежда за човечеството. Някои днешни учени твърдят обаче, че човек живее във време, което започва с маймуната и завършва с атомната война. И това убеждение е извор на неизмеримо отчаяние за мнозина днес.“

Немският писател Гьоте допълва: „Мерилото за живота и силата на един народ ще бъде винаги в неговото отношение към Библията.“

Мисля, че казаното дотук е достатъчно убедително основание за положителен и дефинитивен отговор на въпроса относно достоверността на библейската информация.

Но това не е всичко! Библията притежава и друг изключително мощен аргумент, доказващ по неоспорим начин правотата на написаното в нея:

Библейските пророчества

Те са един феномен, който в подобен вид не се среща в никоя друга свещена книга на останалите религии. Пред този факт и най-върлият критик на Библията онемява, след като вижда, че това, което е казано от Божиите мъже преди столетия или хилядолетия, се реализира в най-големи детайли според времето, за което то е предречено. Изпълнените пророчества – това са исторически събития, написани дълго време, преди действително да са се случили. Този вид доказателства се срещат единствено в Библията и могат да се обяснят салдо чрез божествено вдъхновение. Бог – Създателят на времето, е вън от времето. Той контролира бъдещето и знае бъдещето. Пророчествата в Библията имат за обект точно определени места, точно определени личности и събития. Чрез методите на науката и човешкия опит може да се провери изпълнението на тези пророчества. А убедеността в тяхната истинност е най-сигурният белег, най-сигурната гаранция, че и тези пророчества за бъдещето на човечеството, които още не са се изпълнили, положително ще се изпълнят, когато дойде времето им.

Това е един от фундаментите, върху който ще градим нашите размишления относно миналото, настоящето и особено бъдещето на човека и човечеството според Библията. Ще спомена само някои основни, ключови личности и събития от развитието на човечеството, за които Библията свидетелства или предсказва тяхното съществуване, а науката и житейският опит доказват тяхната истинност и изпълнение:

Библията говори, че Вселената, животът и човекът имат свой Творец и в това творение цари закономерност, хармония, целесъобразност; това творение е един завършен процес и се развива само в законовите рамки на микроеволюцията. Тази библейска постановка се потвърждава напълно от науката. Ето някои от доказателствата: Законът за съхранение на масата и енергията както и Вторият закон на термодинамиката, Законът за причинно-следствените връзки, Законът за неизменчивостта на генетичния код, Законите на информатиката и програмирането. Еволюционната теория и теорията за самосътворението противоречат на гореспоменатите закони на науката.

Библията говори за един най-голям катаклизъм в човешката история – отделянето на човека от неговия Творец, което има отношение към съдбата на отделния човек и цялото човечество. Хилядолетната история потвърждава категорично последствията на това разделение, а и днес е виден отпечатъкът на непослушанието на първата човешка двойка: омраза, беззаконие, жестокосърдечие, насилие, терор, войни, масови изтребления, прелюбодейство, корупция, богохулство и така нататък. Корена на всичко това трябва да търсим в 3 глава на първата книга на Библията.

Библията говори за идването на една Личност, Която ще предложи на човека съвършен план за завръщането му в Изгубения Рай. Това беше Сам Бог, Който в лицето на Богочовека Христос трябваше да дойде… и Той дойде. Неговото идване беше предсказано в Библията хилядолетия, преди то да се осъществи. Ето някои от пророчествата в това отношение: Христос ще се роди във Витлеем (пророк Михей, 710 година пр. Хр.); Христос ще се роди от девица (пророк Исаия, 730 година пр. Хр.). От особено значение са двете велики пророчески глави, описващи Неговите страдания, кръстна смърт и възкресение – 20-ия Давидов псалом (1000 година пр. Хр.) и знаменитата 53-та глава на пророк Исаия. Идването на Спасителя и историческото описание на Неговия живот и обществено служение потвърдиха напълно изпълнението на тези и на близо още 300 пророчества, изпълнени след идването на Месията.

В Библията намираме немалко пророчества относно съдбата на големи цветущи градове, велики народи и цели цивилизации. Ще спомена само някои от тези пророчества:

Ниневия – съгласно предсказанието на пророк Наум (700 година пр. Хр.) този огромен град ще бъде разрушен и никога вече възстановен. Пророчеството се изпълнява буквално в 606 година пр. Хр., когато мидийците разрушават и опустошават града. След това той не е изграден отново.

Вавилон – съгласно пророчествата на пророк Исаия (730 година пр. Хр.) и пророк Иеремия (650 година пр. Хр.) градът ще бъде разрушен и никога повече няма да бъде населен, ще се превърне в блатисто място. Столетие по-късно мидийци и перси разрушават Вавилон, който повече не е възстановен. Днес представлява едно блато.

Иерусалим – предсказание на Иисус Христос (Матея 24:2): разрушение на града, камък на камък от храма няма да остане. 70 години след Христа римската войска под предводителството на Тит разрушава града. При търсене на разтопеното от пожара злато от купола на храма всеки един камък е бил разместван.

Това са само три примера на известни градове в древността, чиято съдба е предречена от Библията и потвърдена от историята. Такива градове се споменават още на много места в Библията: Мемфис, Аскалон, Газа, Ветил, Самария, Иерихон, Капернаум, Содом, Гомор и др.

Много, някога велики нации, са били обект на библейски пророчества.

Идумея – силна нация със столица Петра. Иезекиил и Иеремия предсказват залязването ѝ. Историята днес е установила, че няколко столетия по-късно пророчеството се е изпълнило. Едомитите като народ отдавна са забравени.

Филистимската нация – предсказана ѝ е подобна присъда чрез пророците Софоний и Амос. Днес тяхната земя е част от държавата Израел.

Книгата на пророк Даниил съдържа едни от най-удивителните пророчества в Библията. В глави 2, 7, 8 и 11 се предсказва цялата история на света от времето на Навуходоносор, живял преди 2600 години, до края. Развитието на Вавилония, Мидо-Персия, Византия, Египет, Сирия и Рим е описано в такова богатство на подробности, че никой, запознат с фактите на древната история, не би могъл да се съмнява за кои събития и империи става въпрос. Прецизността на описанието е дало основание на критично настроени да считат, че всички тези пророчества са написани след историческото изпълнение на събитията. Науката доказва, че книгата на пророк Даниил е напълно автентична както по отношение на автора, така и по отношение на времето на нейното написване. След малко ще се спрем отново на това пророчество, тъй като има връзка с белезите на настоящето и бъдещето на света.

Еврейският народ – безспорно от всички древни нации той заема централно място в библейските пророчества. Съдбата на Израел е била предсказана още от Моисей (Второзаконие 28 и 30), Иезекиил (36) и от Самия Христос (Лука 21). Многократно е предсказвано благосъстоянието на този народ, неговите повтарящи се страдания и наказания и накрая разпръсването му по цял свят между всички народи. „И ще ги предам за озлобление и за тежко страдание във всички земни царства“ е казал Бог чрез пророк Иеремия за Израел 670 години преди започване на диаспората. По този начин се изпълни собствената присъда на цял един народ: „Кръвта Му нека бъде върху нас и върху чедата си“ (Матея 27:25). Достатъчно е да видим „Списъкът на Шиндлер“, за да дешифрираме буквалното изпълнение на пророчеството с цената на 6 милиона евреи само през Втората световна война.

На много места в Словото Божие ние срещаме пророчества, че еврейският народ ще бъде възстановен като нация и „ще се завърне отново в земята, която Господ му е дал“ (Осия 3, Иоил 2, Софония 1:14, 2:20, Захарий 8 и особено Иезекиил 11, 28, 30, 34, 36, 39). Един народ, който по Божие повеление почти 2000 години е живял разпръснат из целия свят без собствена държава, мразен, преследван и подиграван, от 1948 година съществува отново като държава в своята собствена историческа страна. Няма подобен пример в цялата човешка история! Отделям особено внимание на тази част от библейската есхатология (науката за бъдещето на света), защото този народ е избран от Бога да играе ключова роля в историята на човечеството, особено във времето, когато Господ Иисус Христос ще дойде отново. Ето, че вече стигаме тематично и до последната част на нашата лекция:

Събитията, характеризиращи Второто идване (Второто пришествие) на Христос

Това е един от фундаменталните въпроси в Божия план за спасението на човечеството, един въпрос, който е вълнувал не само днешното и вчерашното поколение. Още преди 2000 години апостолите питат Своя Учител: „Кажи ни кога ще бъде това и какъв ще е белегът за Твоето пришествие и за свършека на света?“ (Матея 24:3). В отговор Христос не назова година, ден или час, но в забележителната 24 глава на Евангелието от Матей, както и чрез други Свои апостоли и евангелисти (Лука, Петър, Павел) и особено чрез Своя ученик, евангелист и пророк св. Иоан Богослов, Христос показва белезите, по които можем да познаем Великия ден на идването на Господ Иисус.

Библията повдига завесата на неизвестността и разкрива пред нас неизбежните събития, които ни очакват съгласно нейните пророчества. От Битие до Откровение тя е изпълнена с описания на събития, които предстои да се изпълнят във връзка с Второто идване на Господ Иисус Христос и свършека на света. Това откровение е централната тема в спасителния план на Бога, представен в Словото Божие. Някои изследователи на Библията са доказали, че на всички 30 стиха един говори по тази тема, а на едно споменаване на първото идване на Иисус, съответстват осем за Второто. Общият брой на местата, в които присъства тази тема, е 318. В Стария завет това е темата за пророческите книги, а в Новия завет цели книги и глави са посветени на нея. Всичко това идва да ни покаже, че както предсказаното преди хилядолетия рождение и спасително дело на Христа се изпълни буквално преди 2000 години, така ще се изпълни и абсолютно всичко, предсказано от Библията за Второто пришествие на Божия Син и свършека на света.

Библията заявява: „Този Иисус, Който се възнесе от вас на небето, ще дойде по същия начин, както Го видяхте да отива на небето.“ (Деяния на апостолите 1:11). Това е едно от най-великите послания и Божии обещания, както и най-вълнуващата истина, която може да даде надежда на човека в едно време на несигурност и мрачен песимизъм. Естествено въпросът на въпросите, на който всеки очаква верен отговор, е: „Кога ще стане всичко това?“ Едва ли някой сериозно мислещ и познаващ Библията християнин би си позволил да прави предположения за точното време на Второто пришествие и свършека на света. Защото добре знаем какво е казал Сам Христос по този въпрос на Своите апостоли, а чрез тях – на всички нас: „Не се пада вам да знаете времената или годините, които Господ е положил в Своя власт.“(Деяния на апостолите 1:8). Но Христос не остави Своите последователи в неведение по този така важенвъпрос за всеки отделен човек и за цялото човечество. В Библията се говори за събития и явления – т.нар. „белези на последното време“,които ще предшестват „идването на Господния ден“. Ще споменем някои от тези белези:

1.Иисус говори, че ще настъпят усилени времена – време на войни, бунтове, епидемии, глад, земетресения, беззаконие, жестокосърдечие, криминалност, убийства, морален упадък, клеветничество, лъжа, безлюбие, порнография, перверзни, аборти, анархия, насилие, терор, мафия, властолюбив, корупция. Ние виждаме, че през последните няколко десетилетия всички тези природни и социални явления завладяват лавинообразно света и се приемат едва ли не като задължителен феномен на нашето ежедневие.

2.Вторият важен белег засяга духовната сфера на човешкото битие: ще се появят лъжливи учения и лъжеучители. които изопачават библейското Христово учение. Също така ще нарасне омразата към Христовите последователи и ще има гонение на християните на много места по света. Както никога преди, днес ние сме свидетели на една многолика и мощна изява на тази „религиозна съблазън“. Тя се изразява в младежки секти, култове, богохулство, богослужения на сатаната, магии, астрология, спиритизъм, гадателство, хороскопи, самозвани духовни водачи и т. н.: „Да няма сред теб някой, който да прекарва сина си или дъщеря си през огън, нито един прорицател, окултист, гадател или магьосник, никакъв чародей, запитвач на зли духове, врач или човек, който извиква духове на мъртви; защото всеки, който прави тези дела, е омразен на Господа и поради тези мерзости Господ, твоят Бог, изгонва тези народи пред теб. Съвършен да бъдеш пред Господа, твоя Бог.“ (Второзаконие 18:10-13).

И всичко това в модерния, просветен и проспериращ Запад, откъдето след промените преди единадесет години тази духовна вълна се докосна и до Източна Европа, включително и до нашата страна.

3.Ние споменахме вече за важното значение на еврейския народ в историята на човечеството. Възстановяването на държавата Израел е не само съдбовен момент в историята на този народ, но и един от най-показателните, най-силните и най-сигурни белези за предстоящото Второ пришествие и свършека на света. Бог чрез Своя пророк съвсем ясно още преди повече от 2500 години определя времето, когато това ще стане. Той казва: „Аз ще взема Израилевите синове измежду народите, между които се намират, ще ги събера отвред и ще ги доведа в тяхната земя… В последните дни ще дойдеш в земя… на Израилевите планини, които бяха дълго време запустели… Това ще бъде в последните дни и Аз ще те доведа в Моята земя.“(Иезекиил 37 и 38).

От 1948 година светът наблюдава несравнима по размерите си репатрация на евреи от цял свят във възстановената тяхна държава. За близо 20 години Израел се наложи като една от водещите политически и икономически сили в Близкия изток и превърна своята страна от пустиня в плодородна градина – точно така, както и Библията предрече.

4.Въздигането на Русия като световна военна суперсила е също едно от пророчествата в Библията (Иезекиил 38), отнасящо се за последното време. И днес все още Западът следи с особено внимание „сибирската мечка“, която според пророка в последните дни ще излезе от скривалището си, за да премери сили с „Лъва на Юда“.

5.В книгата на пророк Даниил (12:4) се предсказва, че в последните дни ще се наблюдава голямо нарастване на познанието. Днес виждаме, че знанието се е увеличило толкова много, че с право XX век бе наречен „век на информацията и комуникацията“. През последните 100 години човекът изобрети автомобили, самолети, ракети, телефони, телевизори, компютри, Интернет. Тази експлозия на знание е действително зашеметяваща. В цялата записана човешка история не е имало друго време, в което събитията да се развиват с такава скорост и откритията да следват едно след друго с такива темпове.

6.Пророчеството на св. апостол Петър (2 Петрово 3:10-12) относно последното време и идването на Господа с право се тълкува за времето на водородната и атомната бомба с техните невероятни възможности за унищожение. Това превърна иронията на скептика в респект от предсказанията на Библията.

7.Откровение 13:16-17 пророкува, че преди Второто пришествие ще се установи безкасово общество, при което всеки човек ще има номер, чрез който ще купува и продава. Днес близо 80 % от всички финансови операции на различни нива се осъществяват по електронен път.

8.Пророк Даниил (7) и св. Иоан Богослов предсказват, че преди Второто идване на Христос ще бъде възстановена Римската империя. Богослови виждат в това връзка с Европейската икономическа общност, която беше основана и подписана от редица европейски държави в Рим. Постепенното премахване на границите между западните държави и налагащата се единна европейска валута също са указание в това направление.

9.В последната книга на Библията Откровение (13:3-8) се говори за възникване на световно правителство, което ще бъде установено в последните дни. Създаването на ООН и свързаните с нея военни и икономически структури, както и нарастващата концентрационна тенденция между икономически водещите сили в света, насочват отново вниманието ни към това.

10.Христос казва: „И ще бъде проповядвано това Евангелие на Царството по цялата Вселена, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят.“ (Матея 24:14; Лука 24:47; Деяния на апостолите 1:8). С основание можем да кажем, че предишното столетие, освен че беше век на техническия прогрес и електронизацията, също бе и век на християнското мисионерство. Почти няма кътче на земното кълбо, където да не е проникнало Христовото благовестие. Естествено е, че комуникационните възможности днес го правят възможно. Това е един от най-убедителните и показателни белези, че Христос скоро ще се върне.

Разгледахме някои от събитията и явленията, които Библията определя като „белези на последното време“, белези, по които можем да разпознаем наближаващия ден на Второто идване на Христос. Но всички тези белези не са краят. Библията учи, че те са краят на едно велико начало (Матея 24:8) – начало на болки, за онези, които са чули за Христа, но не са повярвали в Него, и начало за радост на вярващите в Него, които Той ще вземе при Себе Си.

Ще представя в съвсем схематичен вид библейското учение за тези събития.

Библията учи относно свършека на света:

1.След като се изпълнят всички събития и явления, характерни като „белези на последното време”, Христос ще дойде на Земята. Според Новия Завет Неговото идване ще се осъществи в две части: Първата част Библията нарича грабване (Сол. 4:16-18), за което стана дума по-горе, а второто – просто Второ идване. Грабването ще е мигновен акт, който светът няма да забележи.

По време на Грабването ще настъпи най-великото разделение на народите, което светът някога е преживял: разделение между вярващи и невярващи. Първите (преобразените живи и възкръсналите мъртви) Божият Син ще вземе при Себе си в Небесата, а вторите ще останат на Земята.

2.След като Христос отнесе от земята „Своите Си“, на земята ще настъпи времето на „голямата скръб“,когато ще се установи единна световна монархическа система, начело на която ще застане Антихристьт, чийто отличителен белег ще бъде числото 666. Той ще бъде жесток световен диктатор и властта му ще продължи 7 години.

3.В края на този период ще настъпят унищожителни световни катаклизми (Матея 24:29), след което Христос ще дойде със Своите Си „в сила и слава голяма“. Във великата Армагедонска битка Той ще победи.

4.След тази победа, която някои тълкуватели означават като Трета световна война, на нашата земя ще настъпи Царството на Христос и Неговите Светии, известно в Библията като Милениум или 1000-годишно царство.

5.В края на Милениума ще настъпи Второто възкресение,отнасящо се до мъртвите, неповярвали в Христа, които ще бъдат поставени пред Съдията на Великия Бял Престол, където ще бъдат осъдени за вечна раздяла от своя Творец на мястото, което Библията нарича ад. Това ще бъде краят на сатаната и смъртта.

6.Земята и Небето ще бъдат преобразени чрез огън и Бог ще сътвори Ново Небе и Нова земя, на които вечно ще цари правда и мир.

Уважаеми приятели, с навлизането ни в новото хилядолетие се появяват немалко спекулации по тази тема. Трябва да знаем, че в Библията никъде не се говори за определен ден, месец или година, когато Христос отново ще дойде. В Библията обаче се казва, че това обезателно ще стане. Времето, което ни остава, може да е година, десет или сто, но може да е месец, седмица или ден. Ние трябва да знаем, че има една Личност, Която може да промени съдбата ни – това е Господ Иисус Христос. И още – че има една книга, която ни показва пътя за това – Библията.

Благодаря за вниманието!

_____________________________________________________________________

*Доклад, изнесен пред народни представители, общественици, интелектуалци, журналисти, бизнесмени, на 15 юни 2000 година. Докладът в съкратен вид е публикуван във вестник „Труд“ от 3 март 2001 година под заглавие: Антихристът – световен монарх за 7 години. Материалът е предоставен от автора.

Изображение: авторът професор соктор Дечко Свиленов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-37K

Дечко Свиленов

Какво учи Библията за задгробния живот?

В Библията (Евангелието на Лука, 16 глава, стихове 19-31) Христос повдига завесата на задгробния свят и ни дава отговор на въпроса какво става след смъртта на човека. Нека да чуем „Историята за богаташа и бедния Лазар“:

„Някой си човек беше богат, обличаше се в багреница и висон и всеки ден пируваше бляскаво. Имаше тъй също и един сиромах, на име Лазар, който струпав лежеше при вратата му и петимен беше да се нахрани от трохите, що падаха от трапезата на богаташа, и псетата прихождаха, та ближеха струпите му. Умря сиромахът, и занесоха го ангелите в лоното Авраамово; умря и богаташът, и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му и, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък. Авраам пък рече: чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе, а Лазар – злото: сега пък той тук ще се утешава, а ти се мъчиш; па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат от тук при вас, да не могат, тъй също и от там към нас да не преминават. А той рече: моля ти се тогава, отче, прати го в бащината ми къща, защото имам петима братя, та да им засвидетелствува, за да не дойдат и те в това място на мъката. Авраам му рече: имат Моисея и пророците: нека ги слушат. А той рече: не, отче Аврааме, но ако някой от мъртвите отиде при тях, ще се покаят. Тогава Авраам му рече: ако Моисея и пророците не слушат, то и да възкръсне някой от мъртвите, няма да се убедят.“

Чрез тази история Господ Иисус Христос ни показва какво става в отвъдното след смъртта на човека.

Какво е посланието на тази история, имащо отношение към настоящата тема?

След смъртта душата на човека продължава да живее и има само две места, където тя пребивава – едното се нарича рай (лоното Авраамово), където е занесена душата на Лазар, а другото – ад, където се озовава богаташът. Попадането на тези две места, става веднага след смъртта;

Тези две места са разделени едно от друго така, че да не може да се премине от едното в другото и обратно; нищо и никой не е в състояние да съдейства за такова преминаване от едното място в другото.

Очевидно Данте Алигери добре е познавал тази библейска истина, започвайки първата книга (Ад) от своята „Божествена комедия“ с известните думи, изписани над портата на ада: „Надежда всяка тука оставете, всички вие, що пристъпвате тук“.

В задгробния свят човешката личност, тоест душата на човека, запазва всичките си свойства, които е имала приживе на земята – вижда, чува, усеща, говори, спомня си, проявява желания, разпознава личности, страда, радва се, мисли, търси помощ и така нататък;

От задгробния свят не може да се направи нищо, за да се предупредят хората на земята да не попаднат в ада; Сам Христос на едно друго място казва, че и Той не може да промени съдбата на мъртвите (Иоан 5, 28-30). Ако Христос не може да стори нищо за мъртвите, то живите на земята едва ли биха могли да направят нещо за промяна на съдбата на починалите. Двете настоятелни молби на богаташа към Авраам не се изпълняват.

Единственото средство, което определя мястото, където душата на човека ще отиде, е начинът му на живот, докато е жив на този свят, както и отношението му към Библията: тези, които я отхвърлят и не живеят според нея, ще попаднат на мястото при богаташа. Именно поради тази причина той е в ада, а не затова, че е бил богат.

Страданието в ада има комплексен характер: неугасим огън, мъка от пропуснат шанс, укор към самия себе си, вечна раздяла от Бога;

Грижата ни за другите хора, за да не попаднат в ада, може да бъде реализирана единствено и само докато сме живи на тази земя; В отвъдното са в сила другидуховни закони, различни от тези в този свят; След смъртта промяна в съдбата на душата на човека не може да стане, тъй като „след смъртта няма покаяние“ (монах Митрофан, стр. 88), а без покаяние няма и прощение. Няма библейски основания да считаме, че молитвите на живите могат да променят съдбата на мъртвите. Тази история ни показва, че съдбата на човека в отвъдното е необратима.

Посланието на Библията и отношението към това послание е напълно достатъчно, за да може да определи всеки лично съдбата си за вечността;

За всички онези, които не са запознати с Библията (нехристияни и атеисти) сам Христос казва: „Иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божии и ще излязат: онези, които са вършели добро, ще възкръснат за живот, а които са вършели зло, ще възкръснат за осъждане“ (Иоан 5, 28-29). Бог е справедлив и Той ще зачете доброто, което човек върши. Освен това Библията учи, че човекът, виждайки Творението, е длъжен да търси Твореца и да живее според Неговата воля. Поради това никой човек не може да има извинение за своето неверие (Римляни 1, 20-25).

Важно послание на тази история е, че смъртта не прави всички човеци равни. Смъртта прави равни само телата, които отиват в земята, но в никакъв случай душата, която отива във вечността. Ако в живота на тази земя хората не са равни, то в задгробния свят различията са неимоверно по-големи. Във вечността Лазар и богаташът изобщо не бяха равни, както не са били равни и приживе.

Това е отговорът на Христос, даден в Библията относно задгробния свят, тоест какво става с човешката душа след смъртта на човека. Зная, че за някои читатели тази истина е тежка за възприемане. Невъзможно е за човек да разбере как Божията любов и милост, от една страна, и Неговата справедливост, от друга, се съчетават в едно. Ето защо за човек остава единствената алтернатива – през този живот да се подготви за вечността, която неизбежно го очаква.

Нека направим една кратка съпоставка на това библейско учение за задгробния свят с по-горе представената информация на науката и различните религии по този въпрос:

1)Науката, религиите и Библията са почти единодушни, че след смъртта човешката душа продължава да живее и че има само две места, където тя остава за вечността – рай или ад;

2)Научните данни, получени от хора, преживели клинична смърт, потвърждават учението на Библията за съдбата на мъртвите във вечността;

3)Ученията на различните езически религии за многократни възможности да се повтаря този живот, както и на някои  християнски църкви за възможна промяна или облекчение на съдбата на мъртвия в задгробния свят, противоречат на учението на Библията.

Поуката и личното решение

Най-важната поука за всеки един човек е, че той сам лично има право да определи съдбата си за вечността, като никога не забравя, че това си право той може да упражни само докато е жив на тази земя. Богаташът е знаел пътя към небето, но не го е приел, а си е живял, както му харесва. Това се потвърждава от факта, че той не прави упрек към Авраам, че е осъден несправедливо. Напротив, той приема своята присъда като нещо заслужено.

Библията говори на много места за правото на човека сам да определи съдбата си:

„Пред човека е живот и смърт, и което той пожелае, то ще му се даде“ (Премъдрост на Иисуса Син Сирахов, 15, 17); „Аз ти предложих живот и смърт, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти“ (Второзаконие 30, 19); „Истина, истина ви казвам: който слуша Словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен, и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот“ (Иоан 5, 24).

Какво значат всички тези думи на Бога?

1)Нищо друго, освен че човек може сам да определи съдбата си за вечността чрез личното си решение да повярва в Бога и да води живот според волята на Бога;

2)Нищо друго и никой друг чрез каквото и да било (думи, увещания, ритуали, семейни или национални традиции, посредничество и др.) не са в състояние да определят неговата съдба във вечността;

3)Личното решение може да бъде взето само докато човек е жив на този свят;

4)Отговорността пред Бога е лична;

5)Тези, които притежават Библията, трябва да знаят, че тя ще извърши с тях две неща, когато те отидат във вечността: или ще ги спаси (ако те я четат и са живели според нея), или ще ги осъди (ако те не са живели според нея, независимо от това, дали са я чели). Неутрално положение няма; Това казва Сам Бог: „Моето Слово, което излиза от устата Ми, не се връща към Мене празно…“ (Исаия 55, 11). Господ Иисус Христос потвърждава същото в Новия Завет: „Словото, което говорих, то ще го съди в последния ден.“ А св. Апостол Петър е напълно убеден, като казва на Христос: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот“ (Иоан 6, 68). Тези думи на великия апостол показват, че вечният живот започва още докато човек е жив на тази земя, след като приеме Христос за свой Господ. Това потвърждава и св. Иоан Кръстител, казвайки: „Който вярва в Сина, има вечен живот“ (Иоан 3, 36). Обърнете внимание на сегашното време на глагола „има“, т.е. този вечен живот се дава тук, сега.

В последната глава на Библията (Откровение 22) Бог дава следните две важни неща, имащи отношение към вечния живот:

1)Господ казва, че дава даром вечен живот на всички онези, които искат този живот (ст. 17). Когато отидат в отвъдното, спасените „ще гледат лицето на Христа и Неговото име ще бъде на челата им“ (ст. 4) и ще бъдат възнаградени според делата им (ст. 12);

2)Бог потвърждава, че думите, написани в Словото, са „верни и истинни“ (ст. 6), и забранява да се прибавя нещо към Неговото Слово, както и да се отнема нещо от него (ст. 18 и 19). Много голямо е наказанието за всички онези, които добавят към написаното или отнемат от написаното в Библията.

Практически съвет

От всичко казано дотук става ясно, че придобиването на вечен живот не става нито чрез приятелство или посредничество с даден човек (пък бил той и висш духовник), нито чрез членство към дадена Църква, нито поради традиционна религиозност или добри богословски познания. Тежко болният човек не може да бъде излекуван само поради това, че познава някой добър лекар. Той трябва да отиде при лекаря и да изпълни това, което лекарят му казва.

За онези читатели, които за първи път чуват тази информация или пък досега са били „християни“ по традиция и написаното тук е променило тяхната представа за вечния живот и те желаят да се възползуват от поканата на Христа, то на такива търсещи хора бихме предложили следното:

Първо: Ако някои желае да получи вечен живот, той трябва да се обърне директно към Този, който единствено е в състояние да му дари вечен живот – Господ Иисус Христос. Това може да стане с най-обикновени думи към Христа, което Библията нарича молитва. Ако ти никога досега не си се обръщал към Христа с молитва, а имаш желание да бъдеш във вечността с Него в рая (както разбойника на кръста), ти би могъл да се обърнеш към Иисуса със следните примерни думи:

„Господи Иисусе Христе, аз осъзнавам, че моят досегашен живот не е бил по Твоята воля. Моля Те да ми простиш всички сторени грехове и да промениш моя живот. Дари ми любов да чета Твоето Слово и сила да живея според него. Приемам Те сега в живота си като мой Господ и Спасител. Укрепи волята ми и ми дай желание и сила, за да Те следвам. Благодаря Ти, че ме прие да бъда Твое дете. Амин!“

Имай пълната убеденост, че с тази вяра и покана Христос е влязъл в твоя живот, простил ти е греховете и ти е дарувал вечен живот. Библията нарича това първо молитвено общение с Иисуса и промяната на живота „раждане свише“, „духовно раждане“, „възраждане“, „новорождение“ (Иоан 3, 3 и 5; Първо посл. на св. ап. Петър 1, 3; Второ послание на св. апостол Петър 2, 2; Послание до Тита 3, 5). Не отлагай да сториш това нещо, защото не знаеш какво ти носи следващият ден. Стори го сега! Не търси специален момент, специално място или специален човек, пред когото да сториш това. Стори го в присъствието на Спасителя Христос и бъди уверен, че той ще извърши това, което е обещал. Сам Бог ти дава гаранция за твоето спасение: „А свидетелството е това, че Бог ни е дарувал живот вечен; и тоя живот е в Неговия Син. Който има Сина Божий, има тоя живот; който няма Сина Божий, няма този живот“ (Първо Иоан 5, 1-12). Христос стои пред вратата на твоето сърце и чака да Го поканиш да влезе в теб и поеме ръководството на живота ти!

Чрез духовното раждане (вяра в Иисуса и живот според тази вяра) се приема вечният живот. Поставя се ново начало в живота на човека. В този смисъл са думите проф. д-р В. Гитт: „Ако си роден само един път (естественото раждане), то тогава ще умреш два пъти (физически и духовно). Ако обаче си роден два пъти (естествено раждане и духовно раждане чрез Христос), тогава ти ще умреш само един път (физическата смърт).“ Повече за духовното раждане в трудовете на св. Тихон Задонски (Симфония, стр. 337). Бог обича всички хора и иска те да бъдат спасени (Иоан 3, 16; 2 Петр. 3, 9).

Второ: Чети всеки ден Неговото Слово – Библията, и води живот според това, което тя учи. Общувай молитвено с Христа и Го моли да ти дава мъдрост да разбираш Неговото Слово и сила, за да живееш според това Слово (Исус Навин 1, 8; Първо Петрово 1, 23). Препоръчваме на тези, които за първи път четат Библията, да започнат от Евангелието на Лука (страница 1257 по изданието на Св. Синод на Българската православна Църква) и след като стигнат до края, тогава да започнат от началото на Библията.

Трето: Посещавай редовно Църквата, за да бъдеш ръководен и да растеш в твоя духовен живот, като имаш общение и с други християни, които живеят така, както и ти. Църквата е мястото, където се покланяме на Бога, учим се от Словото Му и общуваме с други християни. Нищо не трябва да замести ходенето на Църква. С право един известен богослов пише: „Христос е целта, църквата е средството, а Духът е силата.“ Църквата е определеното от Бога общество от вярващи, чрез което Бог работи.

Имай уважение към духовника, когото Бог е поставил да те поучава, наставлява и ръководи в живота ти като християнин. Знай, че пътят към вечния живот е труден и опасен. Необходим ти е ръководител! Такъв ръководител е духовникът, който Бог е упълномощил да носи отговорност за теб, както пастирът за овцете. Чудесен пример в това отношение е краткият диалог между св. апостол Филип и финансовият министър на Етиопия в книгата Деяния на апостолите 8 гл. 30-31 ст.: Апостол Филип, виждайки, че този човек чете Библията, го пита: „Разбираш ли каквото четеш?“ А етиопецът отговори: „Как да разбера, ако не ме упъти някой?“ Този, който ще те упъти в това, което четеш в Библията, е твоят духовник. Това трябва да бъде и най-великата мисия на всеки духовник.

Четвърто: Изпълнявай християнския си и обществен дълг към Църквата, Държавата, семейството си и ближните си. Старай се да предадеш твоята вяра и начин на живот на децата си още докато са малки. Бог ти е дал дарби и Той очаква да ги използваш за Негова слава.

Пето: Свидетелствай навсякъде, където имаш възможност, за това, което Бог е сторил с теб – как ти е простил греховете и ти е дарил вечен живот. Най-доброто свидетелство е твоят начин на живот според вярата, която ти е дарена.

Шесто: Отбягвай всякакви лъжеучения и секти и се придържай с вярност към Божието Слово, като не се отклоняваш, не правиш компромиси и не приемаш онова, което противоречи на написаното в Библията. Най-важният белег, по който ще ни познаят, че сме спасени християни, е любовта ни към другите хора (Иоан. 13, 35).

Седмо: Не се обезсърчавай от слабостите, греховете и пропуските на другите, както и от грешките на духовенството и Църквата в миналото и сега. Не критикувай, но ако можеш да допринесеш за тяхното преодоляване, то не се бави да го сториш. Отнасяй се с любов към християните от другите християнски църкви, като споделяш с тях онова, което ви свързва, а не онова, което ви разделя. Има толкова много неща, които са общи за християните! Онези, които поради мнима благочестива ревност хулят инославните, не трябва да забравят думите на св. апостол Павел: „Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада. И ще бъде изправен, защото Бог е мощен да го изправи“ (Римляни 14, 4). И още: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, живейте в мир с всички човеци“ (Римляни 12, 18). Никога не забравяй, че в края на краищата всеки един лично ще се яви пред Христовото съдилище, за да отговаря за живота си (2 Коринтяни 5, 10). Тогава ще се види кой е бил на страната на истината.

Осмо: Никога не забравяй, че най-важната ти мотивация за това, че си християнин, е делото, което Господ Иисус Христос стори за теб на Голгота – чрез саможертвата на Кръста отвори пътя ти към вечния живот. Благодари на Бога, че ти е дарил милостта да приемеш тази покана на Спасителя. Недей да мислиш, че с добрите си дела ти ще заслужиш този вечен живот. Чрез добрите дела ти показваш, че си приел Христос в себе си и си спасен. Добрите дела са демонстрация, а не мотивация! Тези дела трябва да видят хората и „да прославят вашия Небесен Отец“ – ето това е целта на добрите дела (Матей 5, 16). Те не ти отварят вратата за вечния живот, а само показват на света, че ти живееш този живот.

Девето: Знай, че който живее с Христа, не върши съзнателен грях, не търпи неизповядан и неопростен грях, не ходи по път, по който Христос не би вървял, и живее с дълбоката увереност, че Христос знае всичко, което става с него. Християнинът знае още, че не е освободен от проблеми, трудности и изпитания в живота си, но че той има свободата всичките си грижи и проблеми да възложи на Христа (1 Петрово 5, 7). Живеейки така, християнинът получава пълната увереност, че след смъртта си той ще отиде при Христа и ще бъде жив във вечността с Него (Иоан 11, 25).

Десето:  Всички онези, които са повярвали в Иисуса, трябва много да внимават да не изгубят дареното им спасение. Библията многократно предупреждава: „А праведният (т.е. спасеният, този, който има вечния живот – б.а.) чрез вяра ще бъде жив; ако пък се отклони, душата Ми няма да благоволи към него“ (Евр. 10, 38). „Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (1 Кор. 10, 12). „И праведник (тоест спасеният), ако отстъпи от своята правда и постъпва неправедно…ще бъде ли жив?…поради беззаконието си, що е вършил…той ще умре“ (Пророк Иезекиил 18, 24). Освен тези директни предупреждения, Библията ни дава и примери на хора, изгубили вечния си живот – Иисус имаше ученици, които Го изоставиха (Иоан 6, 66), а друг един (Юда) дори Го предаде. Св. апостол Павел е имал също такива опитности (2 Коринтяни 4, 10-16).

На онези, които са превърнали вярата в традиция, ритуал, средство за успокоение на съвестта или религиозен фанатизъм, а не в живот, на такива Господ Иисус казва: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в Царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен“ (Матей 7, 21). Не е възможно някой да е повярвал в Христа, да е приел вечния живот и да продължава да си живее както досега. Такъв трябва да се попита дали изобщо е повярвал, или просто се самозалъгва! На такива, които се наричат християни, но не изпълняват написаното в Библията, Христос ще каже: „Никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“ (Матей 7, 23).

Не се съмнявай в живота след смъртта!

Ще дам четири вълнуващи и насърчителни примери от историята, които убедително демонстрират вярата в Христа и живота с Него във вечността:

Първи пример: Човек не може да остане равнодушен към хилядите християни, които през първите три века умряха мъченически на римските арени с думите „Pro Christo! Christus regnat!“ (За Христа! Христос царува!). Този период от историята е пресъздаден по неповторим начин от Хенрик Сенкевич в знаменития му роман „Quo Vadis“, където четем, че тези мъченици сториха това от любов към Спасителя и с вяра във вечността, показвайки на дело, че „притежават щастие, което нищо не може да разруши, понеже смъртта, която за езическия свят е край на всичко, то за вярващия християнин ще бъде само преминаване към покой, неизразима любов и голяма радост във вечността.“ Великият апостол Петър издига ръката си за благослов към мъчениците и им казва: „А сега ви благославям, деца мои, за мъки, за смърт и за вечен живот..!“ Чрез един от своите герои авторът с възхита се провиква: „О, Петроний, ти видя колко утеха и издръжливост дава това учение, колко търпение и смелост вдъхва срещу смъртта… Хората не са познавали досега Бога на любовта, Когото биха могли да обичат, затова и не са се обичали помежду си… Аз съм щастлив с моята избраница, защото обичам нейната безсмъртна душа и двамата обичаме Христа, а в такава обич няма нито раздяла, нито изневяра, нито промяна, нито старост, нито смърт. Защото, когато премине младостта и красотата, когато телата ни увехнат и ги покоси смъртта, любовта ще остане, понеже ще останат душите … Разумът и сърцето говорят, че това учение е божествено и е най-доброто.“ Потресаващи са думите на главната героиня Лигия, която, малко преди да бъде изведена на арената, се обръща към своя годеник Марк Виниций – бивш генерал от римската армия и новоповярвал християнин, с думите: „Аз вече отивам при Христа, Марк, но те обичам и винаги ще те обичам … Аз не се страхувам от мъките и смъртта, защото отивам на Небето. Помисли, че тук е цезарят, а там е Спасителят, благ и милосърден. И няма смърт …“ След това тя целуна ръката му и му каза: „О, скъпи Марк, не плачи за мене и помни, че ти ще дойдеш там при мен. Малко живях, но Бог ми дари твоята душа …“ Авторът довършва тази покъртителна сцена, станала в подземието на римската арена, с краткия коментар: И двамата почувстваха как душите им се възвисиха и почнаха да се молят…

Втори пример: На 17 септември православната Църква почита паметта на мъчениците Вяра (12), Надежда (10), Любов (9) и майка им София, живели в края на първия и началото на втория век в Рим. След като император Адриан разбрал, че те са християнки, положил големи усилия чрез обещания и заплахи да ги принуди да се откажат от вярата си в Христа и да принесат жертва на римските богове. По време на мъченията, на които били подложени тези деца, майка им се молила и ги увещавала: „Не скърбете, деца мои, че се лишавате от временния живот заради вечния. Христос Спасителят е вечно здраве, неописуема красота, безсмъртен, вечен живот!“ Трите момичета с голямо мъжество и твърдост понасяли страданията, завършвайки така рано своя земен живот. Изворът на тяхната сила намираме в думите на майка им, която утешава Надежда с думите: „Ще отидеш при сестра си Вяра и заедно с нея ще застанеш пред Спасителя!“ Най-малката, Любов, преди да бъде посечена, отправила поглед към Небето с думите: „Господи, Иисусе Христе, възпявам и благославям Твоето име, че ме приемаш заедно с моите сестри!“ И това са думи на едно деветгодишно дете… След няколко дни и майка им предала душата си на Спасителя, убедена, че отива при дъщерите си*.

Под черта на същата страница:

*В телевизионно предаване по темата за смъртта водещата журналистка ме попита дали има разлика между смъртта на мъчениците, смъртта при атентаторите самоубийци и тази при камикадзетата (последните две понятия много често се отъждествяват). Разликата е огромна. Християнските мъченици биват убивани затова, че не правят компромис с вярата си в Бога и с вечния живот. Атентаторите-самоубийци убиват други поради фанатизъм, за отмъщение и в очакване на блаженство след смъртта в някакъв си въображаем рай. Саможертвата при камикадзетата (пилоти-самоубийци, използвани в Япония по време на Втората световна война) е високостепенна изява на героизъм във военно време или на алтруизъм при природни или технически бедствия, където хора рискуват живота си, за да помогнат на други. Огромната разлика при тези три категори е в мотивацията и целта: при мъчениците мотивацията е любов към Бога и хората, а целта – вечният живот; при атентаторите мотивацията е омраза, а целта отмъщение и смърт; при камикадзетата – мотивацията и целта е да се порази врага или пък да се направи добро на друг човек с цената на собствения живот. Каква е съдбата на тези три категории във вечността? Мъчениците – вечен живот при Бога в рая, атентаторите – вечна смърт при сатаната в ада, камикадзетата ще бъдат съдени според делата им. Не трябва да се забравя и фактът, че животът е дар Божий и никой няма право да отнема нито чуждия, нито своя живот. Независимо от мотивацията и целта на деянието при камикадзетата става дума за самоубийство. При тях е в сила една мъдра немска поговорка: „Доброто е враг на най-доброто.“

Трети пример:

Уникално е преклонението пред личността на Христа от най-великите представители на цялостното културно и духовно наследство на човечеството. Когато „Тайната вечеря“ била готова, художникът повикал свой приятел и го попитал кое му харесва най-много в картината. Отговорът бил: „Чашата. Тя е просто вълшебна и надминава по красота всичко.“ „Така ли“ – отговорил художникът. Взел четката и заличил чашата от картината. „Какво направихте? Та тя беше тъй красива!“ Леонардо да Винчи отговорил: „Нищо не искам да засенчва лика на моя Спасител …“

Четвърти пример:

Един атеист посетил преди години островите Фиджи и казал на главатаря на туземците: „Вие сте велик главатар, но съжалявам, че сте послушали мисионерите и сте станали християни.“ Старият вожд посочил един голям камък и спокойно отговорил: „Преди мисионерите да ни донесат Библията, на онзи камък разбивахме главите на човешките си жертви и печехме телата им за нашите пиршества. Ако не беше тази книга, която ни е обърнала от диваци в християни, вие никога нямаше да излезете от това място; ако не беше Евангелието, което вие презирате, щяхте да бъдете убит и изяден.“

Как да си обясним това огромно влияние на Христос върху плеядата мъченици, върху новопокръстени диви племена, както и върху такива велики гении? А ето само още някои имена, на които човечеството дължи своя научен, културен и материален прогрес – личности, които смирено благоговеят пред учението и делото на Христа: Пастьор, Коперник, Кеплер, Нютон, Франклин, Микеланджело, Лайбниц, Лавоазие, Емерсон, Вагнер, Фламарион, Макс Планк, Иван Петрович Павлов, Миликан и много, много други. Възможен е един-единствен отговор: това е така, защото Христос донесе истината за вечния живот (Иоан 18, 37). А това е най-важното нещо за всеки един човек.

А на онези, които все още се съмняват в съществуването на Бога, както и в живота след смъртта, ще дам нещо от областта на медицината –  твърде поучителната алегория „Разговор преди раждането“:

В корема на една бременна жена имало близначета, които се „разговаряли“ помежду си:

Първото бебе пита: Всъщност вярваш ли, че има живот след раждането?

Второто бебе: Разбира се, че има живот след раждането. Нашият живот тук се състои в това да растем и да се подготвим за живота ни след раждането, както и да станем достатъчно силни за този живот.

Първото бебе: Глупости! Няма такова нещо. Как изобщо би изглеждал някакъв си живот след раждането?

Второто бебе: И аз не зная точно как ще изглежда този живот. Но със сигурност ще бъде много по-светло, отколкото е сега тук. И сигурно ще можем да ходим и да се храним с устата си.

Първото бебе: Какви глупости говориш? Да ходим! Та това не може да стане. И да се храним с устата си? Какво смешно нещо! Та ние си имаме пъпна връв, която чудесно ни храни. Освен това е изключено да има живот след раждането, тъй като пъпната връв е доста къса.

Второто бебе: Не, не! Има живот след раждането. И той ще бъде по-различен от сегашния ни живот в корема.

Първото бебе: Та още никой не се е върнал след раждането отново в корема. Така че с раждането животът ни свършва. А както виждаш, животът е един такъв тормоз и тъмнина!

Второто бебе:Въпреки че не зная точно как изглежда животът след раждането, то съм сигурен, че ние тогава ще видим нашата майка и тя ще се грижи за нас.

Първото бебе: Майка!?… Ти вярваш в съществуването на майка? Та къде е тя, моля?

Второто бебе: Ето тук, навсякъде около нас. Ние живеем чрез нея и в нея. Без нея изобщо нямаше да съществуваме.

Първото бебе: Глупости говориш! Никога не съм забелязало съществуването на някаква си майка. Значи, такава не съществува…

Второто бебе: Понякога, когато ние сме съвсем спокойни, аз я чувам да пее и я чувствам как ни гали. Аз съм напълно убедено, че истинският ни живот започва едва след нашето раждане.

Уважаеми читателю, прочети отново тази алегория и замести в нея думата „раждане“ с думата „смърт“ и думата „майка“ с думата „Бог“ и тогава си отговори на въпроса, кое от тези две бебета си ти…!

Пътуване без завръщане!

Великите крале са имали в дворците си придворни съветници, придворни композитори, астрономи, математици, готвачи, а някои дори си имали така наречените придворни шутове или известни още като придворни глупаци. Задължението на тези придворни шутове е било да казват на краля в шеговита форма неговите слабости и истини, които не е могло по друг начин да се кажат на краля.

Един крал имал особено даровит придворен глупак, от когото бил много доволен. В знак на благодарност кралят подарил на този шут един малък златен скиптър с думите: „Аз съм много доволен от служението ти като придворен глупак и съм убеден, че по-добър глупак от теб няма. Но все пак, ако някога срещнеш по-даровит глупак от тебе, моля те да му дадеш този златен скиптър“. „Така и ще направя! Но може би няма да намеря такъв“ – отговорил придворният глупак.

Минали много години. Кралят се разболял тежко и бил на умиране. Тогава той пожелал да се позабавлява с придворния си глупак. В хода на разговора кралят му казал: „Заминавам на едно дълго пътуване, от което няма завръщане.“ Глупакът добронамерено попитал краля: „Сигурно много добре си се подготвил за това пътуване.“ „О, не! Изобщо не съм имал време да се подготвя за това пътуване!“ „Как така?“ – казал глупакът. „Ти си знаел за това пътуване…и изобщо не си се подготвил за него?“ „Да, за съжаление е така“ – с тъга отговорил кралят. Тогава придворният глупак отишъл бързо в стаята си, откъдето донесъл златния скиптър и го дал на краля с думите: „Кралю честити, когато ми подари този скиптър, ти ми каза, че ако срещна някога по-голям глупак от мене, да подаря на такъв този златен скиптър. Ти си този по-голям глупак от мене. Ти си знаел, че ти предстои това пътуване, от което няма завръщане, и въпреки това не си се подготвил…!!!“

Нека нашите читатели сами да направят коментара и си извадят поука от този разказ…

Пътуващият трябва да знае закъде пътува и да се подготви за това пътуване.

Приеми вечния живот сега!

Но какво ни ползва, ако знаем, че има задгробен живот, запознати сме с неговата същност и сме убедени, че трябва да се подготвим за него, а не предприемем тази подготовка своевременно. Във връзка с това ще завършим с една действителна история от близкото минало:

„Християнски мисионер в Африка забелязал по време на богослуженията, че един възрастен човек от местното племе редовно посещавал службите и старателно си водел записки от проповедите на мисионера. След няколко месеца мисионерът решил, че туземецът е достатъчно подготвен, и го попитал дали не би желал да приеме Иисус Христос за свой Господ и да се кръсти. Туземецът му отговорил: „Да, ще го сторя, но след една година!“ Минали още няколко месеца и мисионерът отново го попитал и получил същия отговор: „Да, но след една година.“ Случило се, че туземецът се разболял тежко и го закарали в болница. Било му предписано лекарство, което единствено щяло да му помогне, ако се вземе веднага. Туземецът знаел, че мисионерът разполагал с това лекарство, и помолил чрез свои близки за него. Мисионерът приготвил жизненоважното лекарство, отишъл при смъртно болния и му казал: „Ето ти лекарството, но ще трябва да го вземеш след една година!“ „Та аз съм смъртно болен и ако не го взема веднага, то след няколко дни ще съм мъртъв!“ Туземецът разбрал какво иска да му каже мисионерът… След като оздравял, той приел Христос и се кръстил.“

Всички хора страдат от тежка духовна болест, срещу която има едно единствено лекарство. Болестта се казва „грях“, а лекарството – Господ Иисус Христос. Варненският митрополит д-р Йосиф пише: „Лекарството е да се роди човек отново, както учи Сам Иисус“ (стр. 260). Това Библията нарича новорождение (Иоан 3, 3).

От написаното дотук стана напълно ясно, че единственото средство, за да се излекуваме от болестта „грях“ и да достигнем вечния живот, тоест да бъдем духовно здрави, е да приемем Иисус Христос като свой Господ и Спасител. В това беше напълно убеден и св. апостол Петър, който казва за Христос: „…И в никого другиго няма спасение; защото под небето няма друго име, на човеци дадено, чрез което трябва да се спасим“ (Деяния на светите апостоли 4, 11-12).

Христос иска да влезе в твоя живот и ти да бъдеш в рая с Него през вечността. Не се бави да повярваш в Него и да Го приемеш сега, докато имаш тази възможност. Утре може да бъде късно…

Мисли за смъртта и отвъдното

от Варненски и преславски митрополит д-р Йосиф (1898-1988) дългогодишен член на Св. Синод на Българската православна църква

Смъртта – най-добър вестител на истината.

Със смъртта започва вечната участ, за която човек се е подготвил тук на земята… Ние живеем на земята, като че ли сме вечни тук, като че ли никога няма да умрем. Бедата ни е в това, че нехаем пред истината, която смъртта непрекъснато ни вести… В присъствието на мрътвец ние мислим за миналото на покойника, но не мислим за нашето минало и за нашето бъдеще. Какво ще стане, когато и ние умрем и пред нас се изпречи строгата и внушителна истина за вечността?…

А след смъртта – какво?

Не се тревожете, учи Христос, за смъртта на тялото, а се замислете над вечната съдба на душата… Душата ви ще живее вечно, защото е вдъхната от Бога … Думата „ад“ не е много приятна. Тя е непопулярна, противоречива и при много случаи криворазбрана… В основата си адът е раздяла с Бога. Това е „втората смърт“…Ще изпрати ли любещият Бог човек в ада? Отговорът е – да! Но Той не го изпраща с желание. Човек осъжда сам себе си, като отказва начина за спасение, посочен му от Бога…Ако един човек е болен и извика лекар, който му предпише лекарство, но болният откаже това лекарство и умре, кой е виновен за смъртта?…Точно по този начин Бог предписва лек за болестите (греховете, б.а.) на човешкия род. Това лекарство е вяра, свързана с покаяние и преданост към Иисуса Христа. Лекарството е да се роди човек отново, както учи Сам Христос. Ако съзнателно го откажем, ще трябва да понесем последствията, без да виним Бога. Грешка на Бога ли е, че сме отказали лекарството“?… Странно е, че хората се приготвят за всичко, освен за смъртта…. Ако се премествате в нов дом, искате да знаете всичко за обстановката, в която отивате да живеете… И тъй, щом като ние ще прекараме вечността някъде, трябва да знаем всичко за това място. Сведенията относно Небето се намират в Библията… Срещат се хора, които питат: „Вярвате ли, че Небето е място в буквален смисъл на думата?“ Отговаряме: Да! Защото Иисус е казал: „Отивам да ви приготвя място“ (Иоан 14, 2)… Много хора са питали: „Къде е Небето?“ В Свещеното Писание не се казва къде точно е Небето…Но независимо от това къде е разположено, Небето се намира там, където е Христос!… Можете да попитате: „Ще се познаваме ли помежду си на Небето?“ Библията посочва на много места, че това ще бъде време на велико събиране с тези, които са си отишли по-рано … Има хора, които питат: „Какво ще правим на Небето?“ Библията казва, че ние ще служим на Бога. Там ще има работа да се върши за Бога. Това ще бъде живот безкраен в радост, послушание, щастие и възхвала на Бога … Библията учи, че в момента, в който умира благочестивият християнин, отива незабавно  при Христос. Там душата му чака възкресението, при което тялото и душата ще станат отново едно цяло. Вечността, в която душата влиза след раздялата с мъртвото тяло, е нещо непроменимо. Тя не подлежи на непрекъснати изменения … Човек влиза във вечността в оня миг, в който е издъхнал…    В покаянието е тайната на блажената вечност … Затова Господ Иисус Христос е започнал Своето служение на човечеството с божествения призив към всички „Покайте се!“ (Мат. 7, 14)..

Представата за задгробния свят.

Ярко доказателство, че в мига на смъртта човекът е вече в рая или в ада, е случаят с разбойника, който е висял на кръста отдясно на разпнатия Христос. При страшните мъки на кръста той се покаял, изповядал греховете си и помолил за милост страдащия Богочовек. И Господ му отговорил: „Днес ще бъдеш с Мене в Рая“ (Лука 23, 39-43)… Наистина ние не можем да имаме широка представа за условията на задгробния живот. Но това не е беда. Онова, което трябва да знаем, за да се отправим нататък, ни е добре известно…. Словото Божие ни уверява, че всъщност не само по душа, но и по тяло ние сме безсмъртни. Чрез една безусловна заповед на Божието всемогъщество прахът от нашите кости наново ще се превърне в тяло… В задгробния свят тялото на човека ще бъде същото, каквото е било в земния живот, но вече неограничено от материята, свободно от естествените за земните условия промени… Ако познавахме напълно отвъдния свят, ние бихме оползотворили ревностно земния живот… Безполезно и наивно би било, следователно, да се тревожим за неща, които според мъдрата повеля на Божието провидение не може да знае в подробности никой човек на земята…

Съдът на Бога

Съдията е Богочовекът Иисус Христос, Господ, Премъдрият, Всесправедливият… Съдът завършва с присъда, с решение, което е валидно завинаги. Ужасно е да бъдеш засегнат от злополучие или някоя природна стихия. Но още по-ужасно е да попаднеш в ръцете на Всеправедната Божественост… „Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!“ (Евр. 10, 31)… За едните присъдата на Божия съд гласи: „Махнете се от Мен и отидете във вечния огън!“ А за другите: „Елате вие, добри и верни слуги; влезте в радостта на вашия Господ!“…  За всичко, което ти доброволно вършиш или говориш, мислиш или проектираш, запази живото съзнание за твоята по-сетнешна отговорност. Не питай: какво ще кажат хората? А питай: какво ще каже Бог?…

Възмездието

Това, което трябва да знаем, за да можем да съществуваме, ние знаем. Онова, което не ни е потребно да знаем, е скрито за нас. Върху него можем само да размишляваме … В задгробния свят за всеки неизкупен тежък грях е отредено нескончаемо наказание… Всяка надежда за край на мъките е изключена… Глупаво е човек да затваря очите си пред тая бездна, в която сигурно ще падне. По-добре жестока истина, отколкото фалшиво успокоение. Силна светлина върху разглежданата истина Христос дава в историята за бедния Лазар и разточителния богаташ (Лука 16, 19-31).

(Цитат от книгата „Молитвени размишления за Бога и човека“, СИ, 1980, стр. 250-273)

Уважаеми читателю, тези велики слова, оставени ни от блаженопочившия дядо Йосиф, когото имах честта  да познавам, ни показват ясно, че хората в света могат да бъдат разделени на следните четири категории:

1)Такива, които отричат Бога и вечния живот. Ако не се покаят, то след смъртта си те ще се озоват във вечната смърт в присъствието на сатаната и неговите демони.

2)Такива, които приемат Бога и съществуването на задгробен живот, но живеят в грях и водят живот против волята Божия. Без покаяние и живот според вярата и те след смъртта си ще се озоват при първата група.

3)Такива, които са религиозни и живеят според законите на своята религия. След смъртта си те ще бъдат съдени и ще бъде въздадено според делата им (Матей 25:31–46).

4)Такива, които са повярвали и приели Господ Иисус Христос за свой Спасител и водят живот според Неговата воля, дадена ни в Библията. На такива Подателят на вечния живот – Христос, ще каже: „Елате вие, добри и верни слуги; влезте в радостта на вашия Господ!“ (Мат. 25, 21).

Немският класик Йохан Готфрид фон Хердер характеризира тази четвърта категория хора много сполучливо в разказа си „Тримата приятели“:

„Един човек имаше трима приятели. Единия от тях обичаше особено много. Той му беше така близък, че те всеки ден бяха заедно. Той му се радваше твърде много, въпреки че този приятел имаше и много други близки приятели.

Към втория приятел любовта му не беше така голяма. С него се виждаше от време на време, и то предимно при поводи от семеен и роднински характер.

Този човек имаше и трети приятел, за когото рядко се сещаше и още по-рядко виждаше.

Един ден се случи така, че човекът получи призовка от съда. Съдията го обвиняваше, че е извършил някакво тежко престъпление. Този човек знаеше, че никога не е извършвал такова нещо, но как можеше да докаже своята невинност? И си каза: „Ще отида при моя най-близък приятел и ще го помоля да дойде и да свидетелства пред съдията за моята невинност.“ Отиде и помоли приятеля си, но този му отговори: „Бих дошъл, но имам много работа, много други приятели, с които съм ангажиран. Нямам време.“ Разочарован от отказа, този човек отишъл при втория си приятел и го помолил за същото. „С удоволствие ще дойда.“ И тръгнали към съда. Но пред вратата на съда този приятел му казал: „Знаеш ли, не съм сигурен дали действително не си извършил това престъпление. Не мога да вляза при съдията.“ И се върнал. Дълбоко отчаян, човекът се сетил и за третия си приятел и си казал: „Ще се пресрамя и ще го помоля. Въпреки че не ме познава добре, може би ще се съгласи да каже добра дума за мен пред съдията.“ Като чул молбата му този приятел с радост възкликнал: „Веднага идвам с теб!“ И отишъл с него в съда, и свидетелствал пред съдията, и този човек бил оправдан…

Поуката:

Трима приятели има човек на този свят: парите, роднините, вярата в Бога с добрите дела.

В деня на смъртта парите са първите, които го напускат и не искат да чуят повече за него; роднините го придружават само до гроба (вратата на съда) и след това се връщат обратно; вярата в Бога с добрите му дела го придружават до гроба, в гроба и пред Съдията, пред Когото той трябва да застане. Те бяха единствените свидетели, които говориха пред Съдията за този човек и той бе оправдан…“

Този разказ потвърждава думите на Бога в Неговото Слово: „Делата им вървят заедно с тях“ (Откровение 14, 13).

Литературна справка

1)Александър Величков, Вечният живот, София „Любомъдрие“, 2007.

2)Архимандрит Серафим, Беседи за живота след живота, София, 1994.

3)Библия, София, 1993.

4)Б. Греъм, Мир с Бога, ВЕРЕН, 2005.

5)Варненски и Преславски митрополит д-р Йосиф, Молитвени размишления за Бога и човека, глава 15: Зад смъртта, стр. 250-273, Синодално издателство, София, 1980.  

6)В. Михайлова и К. Денчева, Мила ми вяра българска, Вест-М.

7)М. Ролингс, Отвъд вратата на смъртта, ОМ, 1978.

8)Д. Киров и сътр. Християнска етика, Слънце, 2003. 

9)Д. Свиленов, Миналото, настоящето и бъдещето според Библията, 2001;

10)Д. Свиленов и сътр., Еволюция или сътворение – какво казва науката?, Слънце, 2010.

11)Д. Гудинг и Дж. Ленокс, Ключови библейски понятия, ВЕРЕН, 1997.

12)Реймънд Муди, Живот след живота, Интерпринт, 1991.

13)Епископ Александър Милеант, Живот след смъртта, http://www.Pravoslavieto.com (вж. Многото литература в края на книгата).

14)Монах Митрофан, Задгробният живот, Полипринт, 2006.

15)Йеромонах Дамаскин, Отец Серафим Роус – живот и дело, – Душата след смъртта, Фондация „Покров Богородичен,  2007.

16)Д-р Моурис Роулингс, До ада и обратно,  DVD  Video, Фондация „Инфинити“.

17)Поглед към вечността – Феноменът ЛАЗАР, DVD Video, Фондация „Инфинити“.

18)Петър Граматиков, Инославие и иноверие, Седем тези върху движението Ню Ейдж (интернет).

19)Схиархимандрит Иоан (Маслов), Симфония – по творенията на св. Тихон Задонски, 2007.

20)Хенрик Сенкевич, Quo Vadis, НК, 1980.

21)A. Lukasik, Vier Minuten in Jenseits, GLIFA.

22)Ian McCormac, Ich war tot, AGENTUR, 2009.

23)T. Burpo, Den Himmel gibt,s echt, SGM Hänsler, 2011.

24)Werner Gitt, Reise ohne Rückkehr, 2010;

25)B. Schwengeler, Gottesbilderbuch, 1997.

26)Ph. Swihart, Der Tod – wirklich anders?, WLM,1998.

27)Werner Gitt, „Живот след смъртта“, 2011.

28) Интернет:

http://www.epochtimes-bg.com;www.xnetbg.com

http://www.fanpop.com/the-human-soul/articles81280

http://www.gorquestion.org/Bulgarian/Bulgarian-life-after-death-html

http://www.pravoslavieto.com/books/zhivot_sled_smurtta_ep_Mileant.htm

Виж и останалите литературни източници от интернет, дадени в текста.

Изказвам сърдечна благодарност на свещеник Петър Цанков, който ми предостави част от цитираната литература.

Авторът

Професор Свиленов (1941) има православно духовно и медицинско образование. Работил е 36 години в Българска академия на науките в областта на медицинските научни изследвания. Пенсионер от 2006 година. Голяма част от научната си дейност е осъществил в медицинския университет на гр. Улм (Германия). Професор от 1991 година. Доктор на науките.

Автор е на следните книги: „Минало, настояще и бъдеще на човечеството според Библията – това, което всеки трябва да знае за края на света“, „Еволюция или сътворение – какво казва науката?“, „Сексуалност и секс – какво казва Библията?“, „Какво е дал Израел на света?“, „Въпросът за съществуването на Бога“ (немски), „Иисус Христос като фундамент в живота и служението на християнина“ (немски), „Бог твори оригинали“ (немски),  „Трите периода в живота на човека“(немски), „Християнинът през погледа на Иисус Христос“ (немски). Някои от важните теми, по които изнася доклади: „Животът и смъртта от биологична и библейска гледна точка“, „Наука и Библия“, „Видимата и невидима страни на живота“, „Човекът в конфронтация между доброто и злото“, „Минало, настояще и бъдеще на бившите комунистически страни – политически, икономически и духовен поглед“. Има и над 100 научни публикации в областта на експерименталната патология и електронна микроскопия.

Съпругата му д-р Цветанка Свиленова е лекар интернист. Имат двама сина (по-възрастният е лекар, а по-младият – зъболекар).

През 1994 година създава международната фондация „Приятели на България“, чрез която са внесени тонове хуманитарни помощи. Съвместно с Министерството на образованието организира отпечатването и разпространението в държавните училища на два вида детски Библии, Християнска етика и Нов Завет, от които книги досега има 54 издания с общ тираж 3100000 бр. Изданията са одобрени от Св. Синод на БПЦ.

Чрез фондацията се осъществява проект за разпространение на Библията всред българските политици, общественици и академични среди. До сега са разпространени 67 000 бр. Библии – издание на Св. Синод на БПЦ. Понастоящем се разпространяват още 50,000 бр.

Отзив-препоръка

от професор Димитър Киров, преподавател по православна християнска етика, Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“

В този свят съществува иерархия на ценностите, която ние своеволно пренареждаме поради различни съображения. На върха на тази иерархия обаче е разположена вечността като абсолютна ценност, която респектира както образования, така и обикновения, вярващия и невярващия човек.

В настоящата книжка професор Дечко Свиленов разглежда в съкратена форма темата за вечността. Като човек, който съчетава у себе си учения и вярващия, той ни говори компетентно за това място, което ще приеме всеки един от нас, но по различен начин. Въз основа на своя личен религиозен опит и на широката си култура, той разкрива смисъла на земния живот като подготовка за вечния. Един от основните мотиви на автора е да подскаже на човека, че вярата в безсмъртието на душата е не само гарант за среща с Бога, но и изискване за водене на правилен живот на земята. В книгата еднозначно е написано, че животът отвъд се обуславя изцяло от живота ни тук. От страниците на този текст лъха братска загриженост да живеем според Христовите изисквания и да се стремим към Божията вечност, за да не ни обгърне по-късно мракът. Позовавайки се на истините, записани в науката, религията и Библията, авторът представя вярна картина на вечността с двете ѝ лица.

Книжката, която държим в ръцете си, може да ни окаже необикновена помощ, за каквато не се досещаме сега. Необходимо е само внимателно да я прочетем и потърсим Бога чрез Библията, тъй като всеки един от нас копнее за безсмъртие, подобно на известния богоборец Фридрих Ницше, който колкото по-силно се борел с Бога, толкова по-дълбоко го завладявало въжделението за вечността.

Чрез това четиво вярващият ще затвърди вярата си във вечността, а невярващият ще разгърне Библията, за да намери продължението на насоката, която авторът е маркирал и ще чуе призива на небето – нашето безкрайно бъдеще.

Професор Димитър Киров, София, май, 2011 година

Отзив-препоръка

от свещеник Петър Цанков, град Казанлък

Аз като православен свещеник естествено се вълнувам от вечния живот! Живот, за който се казва, че “око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не му е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“  /1 Коринтяни 2:9/.

На православния семинарист професор Дечко Свиленов дължим насърчителна благодарност за поднесената с любов и загриженост книжка относно истината за живота ни след смъртта. Написаното потвърждава думите на св. апостол Павел: „Знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно.“ (2 Коринтяни 5, 1). А в посланието до евреите четем: „Защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (13, 14).

Разбираемо е защо авторът използва и доста западни източници. Защото е живял и учил на Запад. Това не е недостатък. Напротив, западният рационализъм потвърждава източното  духовно мнение. Пример за това е книгата на архимандрит Софроний Сахаров „Ще видим Бога както си е“, обоснована върху думите на св. Иоан Богослов в 1 Иоан 3, 2. Тази книга е обърнала във вярата много лутащи се в търсене на истината християни.

А Юджийн Роуз – бъдещият монах Серафим Роуз от Сан Диего – Калифорния, е посветил целия си земен живот за изясняване на вечния живот. Бог чрез отец Серафим е обърнал  мнозина към истината за вечния живот.

Да, ето че и професор Дечко Свиленов също  търси, чете и живее на дело вярата! И то напълно в духа на «Символа на вярата»:“Чакам възкресението на мъртвите и живот в бъдещия век. Амин“.

Вероятно любознателният читател ще има доста болезнени въпроси. Като например защо понякога родителите вървят след ковчега на своето дете? Това е действително една от най-тъжните картини в света (по Сенека).

Малко встрани от основната задача на книжката – относно истината за вечния живот: мимоходом се задава и този въпрос: Има ли библейско основание за почитането на покойниците? В книгата на Товит четем:  „Раздавай хлябовете си при гроба на праведните, ала не давай на грешници“ (Товит 4, 17).  А св. апостол Павел пише: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали Словото Божие, и като имате пред очи свършека на тяхния живот, подражавайте на вярата им.“ (Евреите 13:7) Затова още първите християни са правили храмове върху мястото на мъченическата смърт на тяхен наставник. Такъв е примерът със св. Димитър и храмът, носещ неговото име в Солун.

Книжката на професор Свиленов е с много силно изразен христоцентричен дух, което оправдава думите на св. апостол Павел: „Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него. Нему слава во веки, амин“ (Римляни 11, 36). Авторът много добре е схванал и изразил великата истина: „Колкото сме по-близо до Слънцето, толкова ни е по-топло и толкова  по-малко дрехи ни трябват. И обратно – колкото сме по-далеч от Слънцето, толкова повече дрехи ни трябват… Искам да кажа, че колкото сме по-близо до Спасителя Христос, толкова по-малко ни въздействат изкушенията и нашата мисъл се насочва към Спасителя във вечността, където Той ни очаква.“

В заключение ще кажа, че предлаганата от професор Свиленов книжка „Живот след смъртта“ дава изключително полезна, вярна, достатъчна и убедителна информация за живота в отвъдното. Книжката се обосновава преди всичко върху Божественото Слово – Светата Библия, но така също има и много добра научна медико-биологична подкрепа.

Горещо препоръчвам книжката на всички онези, които търсят истината за вечния живот.

Свещеник Петър Цанков, Казанлък, май 2011 година

Послеслов

Като потвърждение на всичко написано дотук ще цитирам от последния брой на швейцарското списание „Еthos“ (№ 6, 2011, стр. 38-41) рецензията на две новоизлезли книги: „Детето, което се завърна от рая“ (Kevin and Alex Malarkey, Охайо, САЩ) и „Рай действително има“ (Todd Burpo, Небраска, САЩ).

След тежка автомобилна катастрофа шестгодишният Алекс от Охайо изпада в кома, от която се събужда след 75 дни и разказва, че веднага след катастрофата Иисус го завел в рая. Раят бил прекрасно място и трудно могло да се опише с думи. Цветовете били чудесни, природата невероятно красива, музиката вълшебна – картина, която надминавала всяка представа. Но Бог искал момчето да се върне обратно на земята, за да разказва на другите това, което е видял.

Подобни са преживяванията на четиригодишния Колтон, който бил подложен на сложна операция. Няколко месеца по-късно детето разказва, че по време на операцията било в рая. Родителите му забелязват, че след операцията детето има известни библейски познания. Веднъж при погребение на техен близък момчето попитало баща си: „Тате, починалият човек имал ли е Иисус в сърцето си? Би трябвало. Иначе той сега няма да е в рая.“  Друг път при детска игра той се държал грубо с другарчетата си, но веднага се корегирал: „Аз зная, Иисус ми каза да бъда мил и любезен!“ По-късно детето разказало нещо за Йоан Кръстител. Тогава баща му го пита откъде знае всички тези неща. Колтон отговаря: „Научих ги, когато бях в рая“. Към всичко това се добавя и нещо покъртително, а имено разказа за срещата, която момчето имало в рая със сестричката си, починала преди раждането,  тоест по време на бремеността на майка му. Бащата и майката останали потресени от чутото. Та те никога не били разказвали на Колтон за този спонтанен аборт на майката преди няколко години! Те дори не знаели пола на умрялото и абортирано бебе! Колтон им разказал, как в рая момиченцето дотичало радостно при него и му се представило, че е негова сестра… Разказал още, че е видял на небето и прадядо си, когото преди това никога не бил виждал. И когато бащата показал снимката на стареца, детето веднага реагирало: „Тате, на небето никой не е стар и никой не носи очила“. Няколко седмици по-късно бащата му показал стара семейна групова снимка и го накарал да му покаже 29-годишния си прадядо. Колтон веднага го познал и извикал: „Хей, откъде имате снимка на прадядо ми?“. Изумен от всичко това, бащата решил да му постави някои провокиращи въпроси. „Какво става в рая, когато вечер се стъмни?“ – попитал бащата. „В рая никога не става тъмно. Бог и Иисус правят рая светъл“ отговорило детето.

И в двата случая децата говорят за неща, които никога не са могли да знаят. Те разказвали подробно за всичко, което родителите са вършели по време на катастрофата и операцията и знаели точно кой и кога се е молел за тях. Те знаели, че Иисус е единственият път към рая и че ще има някога битка. Те с радост говорели, че Сатаната ще бъде хвърлен в огненото езеро. И двете деца били видяли трона на Бога и Иисус да седи от дясната Му страна. Колтон разказва, че Иисус имал кон (виж Откровение на Иоан 19, 11). Алекс видял ангели с крила и че някои ангели с две от крилата си покривали лицето си (виж пророк Исаия 6, 1-3).

Колтон, който по време на това небесно посещение е бил на три години и десет месеца, никога преди това не е чувал за тези неща. Когато детето било попитано какво мисли за Разпети петък, то отговорило: „Иисус ми каза, че е умрял на кръста, за да можем ние да отидем при Неговия Отец.“

Шестгодишният Алекс говорел за срещи с личности от Библията, за които по-рано бил чувал. И двете деца с възторг многократно повтаряли колко много Бог обича хората и описват рая като място на невероятна радост и чудесно общение. Децата знаели много добре, че съществува и ад.

Впечатляващи са думите на шестгодишния Алекс: „Искам хората да разберат, че раят не е място, където ти просто ще отидеш, защото си вършел добри дела. Ти трябва от сърце да помолиш Иисус да ти прости греховете.“

При Алекс нещата са особено вълнуващи: всеки, който говори с него, се чувства близо до Бога и изключително насърчен от едно дете, което е парализирано и седи в инвалидна количка. Алекс винаги подчертава: „Тук не става дума за мен, а за Бога.“ Той иска да стане мисионер и още от тази ранна възраст е обладан изцяло от това желание.При операциите, на които той трябва да се подлага, винаги пита лекарите: „Кой от вас вярва в Бога?“ А на всички, с които разговаря, казва, че единствено чрез Иисуса Христа ние можем да отидем при Бога.

Историята с тези две деца има особена стойност относно темата за отвъдното. Тук става дума за  деца, а не за възрастни хора, които обикновено са обременени от обстоятелствата на живота, от личните убеждения или пък от някакви религиозни познания за отвъдното. Не, тук получаваме директна информация от невинни деца, които са под закрилата на Бога и Той чрез тях изпраща тази велика истина за отвъдното. Ето защо в тези разкази виждаме неподправената истина за онова, което очаква всеки един човек, който е приел Бога в себе си и живее според Неговото Слово.

___________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. За контакти, за получаване на книгата, 359/02/967-14-46.

Изображение: авторът, проф. д-р Дечко Свиленов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-37u

Дечко Свиленов

Посвещава се на всички, които търсят истината за вечния живот и искат да имат този живот.

Кое е най-важното?

В живота на човека има важни неща, които той трябва да върши. Важно е човек да получи добро образование и работно място, важно е да си намери подходящ брачен партньор в живота, с когото да създадат дом и да отгледат деца, важно е материално да бъде задоволен и да отделя време за духовни и естетически потребности, важно е къде и с кого ще прекара отпуската и т. н. Всички тези неща са важни, но какво ползват човека те, ако той не е здрав? Така че здравето е нещо, което е много по-важно. Позната е българската мъдрост: „Най-важното е да сме живи и здрави, пък всичко останало ще се оправи.“ Тази мъдрост показва, че най-ценното е животът и след това здравето. Човек е готов да върши всичко, което зависи от него, или, както се казва, дава мило и драго, за да запази живота си и ако е възможно, да го удължи с няколко години. Тази мъдрост показва още, че човек притежава непреодолимо желание за живот. Това желание не угасва и когато човек е пред прага на смъртта. Тогава той е готов да се откаже от всичко, само ако би могло да му се продължи животът още малко. Всичко това показва, че чувството и желанието за безсмъртие е вродено в човека и е част от неговата природа. Потвърждение на този факт е радостта, която всеки човек изпитва от своите деца, внуци и правнуци, желаейки да остави нещо от себе си в тях, когато той вече няма да е на този свят.

Важно доказателство за този непреодолим стремеж за живот са преживяванията на хора, изпаднали в клинична смърт и върнати отново към живот. Тези хора свидетелстват, че те продължават да живеят дори и тогава, когато лекарите са установили, че жизненоважните органи (сърце, бял дроб, мозък) са прекратили функциите си. Този изключителен феномен в медицинската наука, с който през последните години се занимават все повече учени, показва, че след смъртта част от човешката личност продължава да живее, т.е. смъртта не е краят на човешкия живот.

Разбира се, че животът на човека е най-важното и най-ценното нещо. Но този живот продължава 80-90 години, а при мнозина и по-кратко. След като има неоспорими доказателства, че този живот се продължава и след смъртта, то тогава той добива още по-голяма важност, тоест става най-важното нещо, което би трябвало да определя смисъла и целта на съществуването на човека. Това е така, защото след смъртта времето престава да съществува, т.е. преминава се в сферата на вечността. Това означава, че временният живот тук, на земята, трябва да бъде подготовка за живота във вечността.

Съвсем друг е въпросът дали хората приемат, или отхвърлят този факт. Това ни най-малко не прави живота след смъртта по-малко реален. Напротив – животът в отвъдното е неизбежната съдба за всеки човек, който се е родил и живее в този свят, независимо от това, дали той го желае или не, дали вярва в него или не.

Ето защо сме задължени да си поставим въпроса:

Защо темата за живота след смъртта е от такова голямо значение?

Ще споменем някои съществени основания относно важността на настоящата тема:

1)Човек винаги се е интересувал от въпроса за задгробния живот. Този интерес е залегнал в основата на всички култури и цивилизации в миналото. Египетските пирамиди и днес са безмълвен свидетел на стремежа на древните египтяни към безсмъртие. Човекът не се е примирявал с факта, че със смъртта неговият живот приключва. Той е търсел и продължава да търси пътища за преодоляване на този универсален феномен – смъртта. И това става чрез един друг универсален и вроден в човека феномен – стремеж към безсмъртие и вечност. Този интерес към смъртта и задгробния свят е придружавал човека през цялата му история още от най-дълбока древност. Знае се за примитивни племена, където заедно с починалия мъж са заравяли умъртвените му жена и слуги, „за да има кой да му прислугва в отвъдния свят“. Това и до днес съществува в някои езически религии. И в наши дни интересът към безсмъртието на душата не е по-малък – по темата „Живот след смъртта“ в интернет има над 731 000 резултата.

2)У мнозина днес този стремеж за безсмъртие не се проявява, което прави такива хора да бъдат безразлични по въпроса за задгробния живот или да отричат тази реалност с наивния и неверен коментар: „Та никой не се е върнал от отвъдното, за да ни каже какво има там“, или „Аз просто не вярвам в тези неща.“ Такова едно примитивно мислене програмира и съответен начин на поведение във всички сфери на личния и обществен живот, изразено така: „Да ядем, да пием и да се наслаждаваме, защото утре ще умрем“.

3)Относно темата за смъртта и задгробния живот съществуват най-различни възгледи. Всяка една култура е дала отпечатък във формирането на вярата в отвъдното. Дори и в сферата на големите християнски религии съществуват различия в това отношение. Всеки разумен човек трябва да си постави въпроса защо има такива различия, откъде идват те и разбира се, най-важния въпрос: къде е истината относно същността на отвъдното? Ето защо не е случаен фактът, че в областта на живота след смъртта има най-много лъжеучения. Основната причина за това е, че в тайните на отвъдното не може да се проникне по рационален път, поради което хората си създават представи, които не отговарят на духовните реалности.

4)Не са малко и онези, които спекулират, манипулирайки широките маси с цел облагодетелстване. Това става обикновено при погребения или помени за починали, където човек е особено чувствителен и готов да вярва  на всичко, което му се казва относно живота в отвъдното. Мнозина живеят с представата, че след като отидат в отвъдното, то останалите живи техни близки биха могли да направят нещо за промяна на тяхната съдба във вечността. В много области в живота на човека могат да се толерират погрешни възгледи и идеологии. Но в областта на отвъдното всяко погрешно учение може да определи съдбата за вечността на отделния човек и на цели народи. В това отношение човек трябва да знае истината, за да си създаде фундамент, на който да гради вечността си и се подготви за нея.

5) Относно живота след смъртта всеки човек носи отговорност първо за себе си и след това за останалите – близки, роднини, приятели и т. н. Обикновено родителите полагат много грижи да осигурят и да дадат на децата си всичко, необходимо за тяхното благоденствие и просперитет (образование, жилище, кола, техника и т. н.). Естествено, че това не е лошо, но много важно е родителите своевременно да запознават децата си с духовните ценности и ги подготвят да приемат реалностите на вечността, където рано или късно всеки човек ще отиде. Затова и младият човек, след като не получава в семейството тази информация, приема много по-лесно онова, което улицата му предлага, и води живот, който не може да бъде контролиран нито със силови, нито със законови методи. Разривът между генерациите дава бързи и горчиви плодове.

6)Огромна е отговорността на християнските религиозни институции, които са задължени да информират хората относно смъртта и реалностите на задгробния свят, така както те са дадени в Божественото откровение – Библията. Ако обикновеният гражданин не получи от духовника познания в това отношение, то той е склонен много лесно да търси обяснение в традициите, преданията, ритуалите, в отделните личности или пък просто да антропоморфизира представите си за отвъдното, като вярва и върши неща, които нямат нищо общо с реалностите на задгробния свят. Това е една от причините в днешната т.нар. „християнска Европа“ все повече хора да търсят отговор на този въпрос в източните окултни религии и философии.

7)Други длъжници на обществото са масмедиите, където темата за задгробния свят е станала табу или се представя в нереална светлина. Добре знаем, че тази тема не е особено атрактивна, а да не говорим, че е печеливша. Тя не се харесва не само на света, но и мнозина религиозни я отбягват. По-добре е да се говори за нещо хубаво, което ангажира вниманието и печели зрителска аудитория. Поради това медийното и интернет пространството денонощно се пълнят с насилие, хули, разврат, престъпления, наркотици, убийства, смърт… и всичко спира до тук! Нито дума какво става след смъртта. И след като даден човек се манипулира по този начин, то в него много лесно се формира същият начин на мислене и поведение. Тогава нито училището, нито законите, нито полицията са в състояние да променят нещата. Така обществото формира личности, достойни за ада не само във вечността, но този ад бързо идва още тук, на земята.

8)Ние, хората, често забравяме, че животът не е наша заслуга, а е дар от Бога. Ето защо човек е длъжен да даде отчет за живота си пред Този, Който му го е дал, тоест пред Бога (Лука 16, 2). Изключително важно е този човек да знае кога и как става това нещо и какви са последствията от този отчет пред Бога. Ако той няма информация за това, то отговорността се поема от този, който е бил длъжен да му я даде – това са отделните християни, Църквата, родителите. Всички знаем, че с този безценен дар от Бога – живота, както и с постиженията на научно-техническия прогрес се злоупотребява изключително много. Така човек бързо или по-бавно програмира съзнателно или несъзнателно приближаването си до отвъдното, без ни най-малко да подозира какво го очаква там. Други пък съзнателно ускоряват този преход в отвъдното чрез добиващата все повече популярност евтаназия, която в някои западни страни е дори законово регламентирана. Разликата между евтаназия, самоубийство и самоубийствен тероризъм е само в методичните подходи. Крайната точка, където всички достигат, е една и съща – ад и вечна смърт.

9)Всеки разумен човек, който знае, че смъртта е нещо неизбежно, би трябвало да си постави и въпроса: „Защо изобщо има смърт и от къде е дошла тя? След като смъртта е един универсален феномен – засяга всички, то трябва да има и една универсална причина. Коя е тази причина? Остаряването и „износването“ на организма е следствие, но не и причина.  Възможно ли е един любещ и всемогъщ Бог, Който е създал човека по Свой образ и подобие и е вложил в него толкова много интелектуален, духовен и биологичен ресурс, ей така, с лека ръка да допусне венецът на Неговото творение да бъде жертва на смъртта и като ненужна вещ да бъдат захвърляни всяка година 45 милиона човеци в земята? Нима не остава нищо в човека, което да продължава да живее?“ Тъй като всичко това противоречи на всякаква логика, то самият човек е непримирим с тази жестока реалност и дълбоко в себе си се утешава и надява на вродения в него стремеж към безсмъртие и вечност, която Творецът е вложил в  неговото сърце (Еклесиаст 3, 11). Самият този факт е достатъчен за всеки нормално мислещ човек да не остане безразличен към въпроса за смъртта и задгробния живот, а да търси и намери истината и получи яснота по този така важен въпрос.

10)Мнозина са онези, които ще разберат тази реалност едва в края на живота си. Някои световни диктатори са дошли до тази яснота в предсмъртния си час. Ленин в последните дни от живота си е коленичил пред столовете и масите в стаята си и ги е молил за прошка на греховете си. В предсмъртното завещание на северновиетнамския диктатор Хо Ши Мин било написано: „Аз отивам там, за да се срещна с другарите Маркс, Енгелс и Ленин.“ Ето и предсмъртните думи на великия немски поет атеист Хайнрих Хайне: „Умирам с вяра в Бога… и моля Неговото милосърдие да помилва безсмъртната ми душа… Разкайвам се, че съм писал в моите съчинения за духовни неща без нужното уважение.“ Един английски офицер пише в спомените си от Първата световна война: „Многобройните мои наблюдения потвърждават факта, че хора, близко до вратата на смъртта, са виждали ясно миналите си злодеяния… Последните думи на такива винаги са били: „Боже, прости ми, Боже помогни ми!“ Смъртно раненият войник се моли в окопа за опрощение на греховете си, моли се на Създателя да бъде милостив в присъдата си.“ Известният американски лекар д-р Доналд Уайтакър с право казва: „ Много е лесно да си атеист, когато си успешен, но е много трудно да останеш атеист, когато лежиш на смъртното си легло.“ Вернер Гитт добавя: „Миг след смъртта, когато душата застава пред реалността на Бога, атеизмът приключва. В отвъдното атеисти няма!“

11)Борбата със смъртта започва с началото на живота. Още в майчината утроба ембрионът се съпротивлява срещу бруталната намеса на гинеколога при аборта. С раждането започва една нескончаема борба срещу смъртта, тоест борба за запазването на живота. Смъртта е единственият враг, срещу когото човек трябва да воюва през целия си живот. Победата може да дойде само чрез Един, Който има власт над смъртта и я е победил.

12)От биологията се знае, че феноменът „живот“ се състои от три компонента: материя, енергия и биологична информация. Това напълно хармонира с християнския възглед за триединството на човека: тяло, дух и душа. При смъртта настъпва разделение на тези три съставки. Съгласно първия физичен Закон на термодинамиката в природата нищо не се губи, а се трансформира в друга форма на съществуване. Какво става с тези три компоненти на живота при смъртта? Библията дава отговора: „Човек отива във вечния си дом… и ще се върне пръстта в земята, каквато си е била, а духът ще се върне при Бога, който го е дал“ (Еклесиаст 12, 5 и 7). Така че всяка една от тези три съставки отива на различно място. Тялото в земята, откъдето е взето, духът (източникът на живот) – при Бога, откъдето е дошъл, а душата? Тя отива във „вечния си дом“, за където се е подготвила по време на земния си живот. И това са само две места – рай или ад. Ето защо душата е най-ценното на този свят, защото тя е безсмъртна. С право схиархимандрит Иоан казва за душата, че „тя стои по-ниско от Бога, но по-високо от всичко създадено“ (Симфония, стр. 286). Това потвърждава думите на Христос: „Каква полза за човека ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Матей 16,26). Това е великата истина, представена по най-кратък начин.

13)Една много важна причина да се занимаваме със смъртта и задгробния живот е неизвестността, пред която човек е изправен относно часа на смъртта. С право Библията казва: „Само една крачка има между мен и смъртта“ (Първа книга Царства 20,3). Действително смъртта е ужасно реална и безкомпромисна. Никой не знае кога ще дойде неговият час, както и никой не знае кога ще дойде краят на света, за което Библията на много места говори и за което има твърде много белези, че времето е наближило (виж книгата от същия автор „Какво казва Библията за миналото, настоящето и бъдещето на човечеството – това, което всеки трябва да знае за края на света“).

14)Твърде примитивно е мисленето на онези, които считат, че това, което не се вижда, не съществува. Има много неща, които ние, хората, с нашите пет сетива не можем да възприемем, но това не значи, че те не съществуват. Но има техническа апаратура, чрез която ние се убеждаваме, че те съществуват. Така е с електрическата и ядрена енергия, както и множеството медицински апарати, които визуализират реалности, скрити за телесните сетива. Така и в областта на духовното при много хора възприемателната способност е в „границата на нормата“ и такива възприемат съществуването на невидимото като нещо реално.

15)Страхът от смъртта се наблюдава при много от умиращите пациенти. Единодушно е становището на лекари и духовници, че този страх не е от самата смърт, а от това,  което следва след смъртта. Причина за това е, че малко преди смъртта завесата на отвъдното се повдига пред очите на умиращия и първото, което вижда, е, че със смъртта животът не свършва. Това се потвърждава от много разкази на очевидци (предимно лекари и духовници), присъствали в предсмъртния час на умиращи хора.

16)Нека не забравяме и един друг факт, който е добре познат – съществуването на т. нар. „медиуми“, тоест хора, които могат да установяват контакт с отвъдното и да комуникират с духове, получавайки от тях информация за личности или събития и която информация по друг начин не може да се получи. Широката аудитория възприема дейността на такива хора като нещо положително (дори ги обявява за светци и пророци), докато библейското християнство остро осъжда търсенето и получаването на информация от отвъдното чрез гадатели, магьосници и врачки (Второзаконие 18, 10-12; Левит 19, 31 и 20, 27). Но самият факт, че съществува такава сфера в човешкото битие, показва, че животът тук на земята не се ограничава само с неговата биологична форма на изява, а има и задгробен живот.

17)Когато човек се премества да живее в друга страна, друг град или ново жилище, той се стреми да узнае колкото се може повече за мястото, където отива. След като знаем, че ще напуснем този свят, логично е да се поинтересуваме от мястото, където ще отидем след смъртта – още повече че от това място никога вече няма да се върнем. В този смисъл са и думите в Библията: „Защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“ (Евр. 13, 14).

18)Ние, хората, обикновено правим застраховки – застраховаме жилището си, автомобила си, здравето си и т. н. И това го правим, без да сме сигурни, че ще се разболеем, ще катастрофираме или че къщата ни ще бъде унищожена от природна стихия. Не, ние абсолютно не сме сигурни в тези неща, но за всеки случай се застраховаме, за да сме сигурни, че ако се случат, компенсацията ще бъде гарантирана. Може би не сме сигурни, че има живот след смъртта. По същата логика би било разумно въпреки нашата несигурност, да се застраховаме. Ами ако действително има такъв…? Тогава коя е най-добрата застраховка? Тази, която ще гарантира пълноценен живот във вечността. Тази малка книжка ще ви даде най-добрия съвет защо, кога и как да се застраховате за живота си след смъртта.

19)От гледище на мирогледа хората се разделят на две големи категории – които вярват в съществуването на Бог (религиозни хора), и такива, които вярват в несъществуването на Бог (атеисти). Статистиката на ООН показва, че 84% от населението на Земята се изявяват като религиозни. Към тази огромна група се причисляват и много бележити представители на науката, изкуството и културата. Невъзможно е тази милиардна маса да се заблуждава. А съществуването на Бога е най-голямата гаранция и за безсмъртието на човека като най-висше Божие творение.

20)На всички ни е известна мъдростта, че „за всичко на този свят се плаща“. За много неща в този живот рано или късно се получава възмездие. Ако това е една неписана житейска истина, то се поставя въпросът какво става с лошото или доброто което сме сторили и за което приживе не получаваме възмездие? Божията справедливост и човешката логика ни задължават да приемем съществуването на задгробен живот, където всеки ще получи справедлива присъда за доброто или злото, което е вършил по време на земния си живот (Матей 16, 27).

21)Ще цитирам някои важни основания по темата за безсмъртието от книгата на моя учител от семинарията г-н Александър Величков „Вечният живот“: Нашият живот има дотолкова цел, доколкото има вечен живот…Това е големият, последният въпрос: за какво живея?“ (стр. 44). Богатство, власт, удоволствия, слава и т. н. – това са временни цели, за които често се заплаща висока цена. Освен това смъртта слага край на всички тези цели. Ако остава всичко това в гроба, то тогава каква  цел е вложил Творецът в Своето най-висше Творение? Общението, което Бог търси с човека, е началото на вечния живот и то продължава във вечността. В това Библията вижда целта на човешкия живот – общение с Бога тук и във вечността.

22)Човек притежава инстинктивна сигурност, че трябва да има едно място, където ще могат да се изпълнят неговите най-благородни желания и копнежи, но на които в този живот не се получава удовлетворение. Една майка имала глухоням син, който починал, без нито един път да е произнесъл думата „Мамо!“. След неговата смърт жената живяла още много години, носейки в себе си болезнената рана. Тя остаряла и починала. На небето я очаквал нейният син и радостно извикал към нея: „Мамо! Мила мамо!“

23)Настоящата тема включва понятията „вечен живот“ и „вечна смърт“. Това означава, че вечността на човека преминава или като живот във вечността – тоест рай, или като смърт във вечността – тоест ад. Второто понятие е известно още като „смърт след смъртта“ или „втората смърт“ (Откровение 20, 14). Важното в случая е да се знае, че със смъртта съществуването ни не се приключва. Мнозина мислят, че смъртта слага край на всичко. Когато в Библията се говори за смърт, то в никакъв случай не се има предвид преставане на съществуването. Смъртта е активно състояние, продължаващо във вечността. Кога започва вечният живот и как може да се избегне втората смърт? На този въпрос ще отговорим по-късно в тази книга.

Какво казва науката за душата и живота след смъртта?

В областта на медицинската наука съществува огромна литература, която се занимава с въпроса за душата и живота след смъртта. Ще цитирам само някои от данните в това отношение.

Невробиолози и физици от Харвардския университет  (Масачузетски технологичен институт) – в публикация в реномираното научно списание „Modern Physics“ съобщават за  съществуването на човешката душа, доказано чрез ултратънък лазерен сноп и свръхмодерна електронна апаратура. Те определят „душата  като особена форма на електромагнитна енергия“ и проследяват пътя и поведението ѝ при умиращи пациенти. Установяват, че душата напуска умиращия за 0,6 сек. след издъхването му.

Материалите от научния конгрес в Калифорнийския технологичен институт (САЩ)  относно изследванията за душата и живота след смъртта: изнесените доклади от световноизвестни специалисти (д-р Сара Типит, д-р Сам Парния и др.) показват ясно, че съзнанието (душата) продължава да съществува и след като сърцето е спряло, пациентът не диша и мозъкът е престанал да функционира. В повече от 3500 т. нар. „следсмъртни експерименти“ върху пациенти, изпаднали в клинична смърт, д-р Парния установява, че нито кислородното гладуване на мозъка, нито стресовите моменти са причина за преживяванията в състояние на клинична смърт. Д-р Типит представя интервюта  с пациенти, преживели клинична смърт след инфаркт. Много от тези пациенти помнели съвсем точно какво са видели и чули, защото възприемали всичко, което се случвало около тях. Усещали как се отделят от тялото си и някак отстрани гледат на всичко, което се случва. В разказите им винаги присъствала светлина и срещи с мъртви починали роднини. Учените си поставили целта да  продължат научните изследвания относно същността на човешката душа от научна гледна точка. Според тях досегашните опити са достатъчно обнадеждаващи, за да се получат още по-подробни резултати в това отношение.

Докладваните резултати от участниците на Калифорнийската конференция се потвърждават и от английски медици от Централната клиника на Саутхемптън, които въз основа на богат материал доказват, че съзнанието на хора, изпаднали в клинична смърт, продължава да е активно и след като мозъкът е преустановил дейността си. Според британските учени това е убедително доказателство за независимия живот на човешкото съзнание (душата) от мозъчната дейност (повече в интернет: http://www.sanovnik.bg)

В своята книга „Живот след живота“ проф. д-р Б. Грейсон (САЩ) счита, че мозъкът не продуцира съзнанието, а е негов носител. С това се обяснява фактът, че след спиране на мозъчните функции съзнанието (душата) продължава да съществува. Изследванията си професорът публикува в Amer. J. of Psychiatry.

През последните години се провеждат многобройни и подробни изследвания в областта на клиничната смърт. Излязоха много книги с разкази на хора, преживели клинична смърт. Непрекъснато се организират доклади, семинари, срещи, конференции. Преди няколко години в САЩ беше учредена Световна асоциация за изследване на феномена „Близко до смъртта“, известен в световната литература с инициалите IANDS (International Assоtiation for Near-Death Studies), в която членуват учени от много държави на света (http://iands.org/home.html). На този адрес (homepage) интересуващите се могат да намерят огромна информация по настоящата тема, както и най-новите резултати от медицинските изследвания в това отношение. В редовно издаваните информационни бюлетини прави впечатление, че все повече учени медици са убедени в съществуването на душата и след биологичната смърт на човека. Асоциацията организира и радиопредавания под рубриката „Поглед в отвъдното“. Ще спомена само някои от книгите, които са публикувани от известни специалисти към тази организация: „Поглед към вечността“ (Д-р Раймонд Муди), бестселъра „Небето е реалност“ (Тод Бурпо) и др. През септември 2011 г. асоциацията провежда редовния си конгрес под мотото: „Живот, промемен завинаги“. Темата на конгреса ще бъде промененият живот на пациенти, преживели клинична смърт. Основни говорители на конгреса са световноизвестните учени медици И. Муди, Б. Грейсон и Е. Александер, които ще представят резултатите си от най-новите изследвания в това отношение.

Наскоро в германската преса се появиха статии по темата „Има ли действително задгробен живот?“, както и допитване до общественото мнение по въпроса „Вярвате ли в живот след живота?“. Редакцията на известния мюнхенски вестник “TZ“ (23-25 април 2011) се обръща по тази тема към проф. д-р Вилфрид Кун – изтъкнат изследовател в областта на клиничната смърт, световноизвестен специалист по неврология и главен лекар на болницата „Леополдина“ в Швайнфурт (Германия). Въз основа на богат клиничен материал той потвърждава познатите в литературата феномени в това отношение: отделяне на съзнанието от тялото, запазване свойствата на личността, среща с познати починали, преглед на живота и т.н. Повтаряемостта и идентичността на тези сведения карат проф. Кун да си зададе въпроса: „Не трябва ли да си направим извода, че всички ние имаме душа (съзнание), която съществува независимо от тялото и след смъртта продължава да живее?…Откакто се занимавам по тези въпроси, вярата ми в съществуването на задгробен живот непрекъснато расте.“ Проф. Кун е убеден, че съвременните изследвания в областта на клиничния феномен „Близко до смъртта“ ще промени досегашните представи на много учени медици.

През 2004 година в немско говорещата част на Европа бе създадено сдружението „Немски приятели на световната асоциация за изследване на феномена „Близко до смъртта“ (netzwerk-nahtoderfahrung@t-online.de), което развива доста активна и широкомащабна дейност по въпросите на душата и нейното съществуване след смъртта. Такива организации има в Холандия и Белгия.

Група холандски лекари под ръководството на известния кардиолог д-р Pim van Lommel провеждат широкомащабни изследвания през 2001 година с 344 пациенти, преживели клинична смърт. Специалистите си поставят въпроса: „Как би могло да се преживее състояние на ясно съзнание извън тялото в момент, в който мозъкът не функционира – показва хоризонтална (нулева) електрокардиограма (тоест пациентът е в клинична смърт)?“ Изводът е, че при човека съществува нематериална част, която продължава живота си, след като материалната (тялото) вече е мъртва. В книгата си  „Безконечното съзнание – нови медицински факти във връзка с феномена  „Близко до смъртта“ (издателство „Патмос“) д-р Ломмел описва преживяванията  на много пациенти, изпаднали в клинична смърт и върнати отново към живот (http://www.patmos/endloses-bewusstsein-p-7834.html). В рецензията към книгата между другото четем: „Фактите на автора в книгата са сензационни и поставят под съмнение досегашните обяснения на този феномен. Самият факт, че функцията на мозъка е спряла, а пациентите имат напълно запазено съзнание, ни задължава да приемем съществуването на живот след смъртта.“ Интересно е наблюдението на д-р Ломмел, че не всички пациенти имат описаните преживявания по време на клиничната смърт – при възрастните този процент е по-малък (8-12%) в сравнение с децата (70% от случаите).

През април 2010 списанието „МИГнюз“ съобщава, че „екип от учени в Израел под ръководството на проф. Каросис откриват научни доказателства за съществуване на човешката душа с помощта на апарат за магнитно-резонансна томография… В т. нар. „апарат на вярата“ в мозъка учените установяват  връзката между мозъчната активност и човешката душа.“  Доста подробна специализирана информация по настоящата тема намираме в книгата на известния учен и духовник Александър Милеант „Живот след смъртта“. Авторът обобщава изследванията на редица световноизвестни учени в областта на клиничната смърт. Ето само някои от тези имена и книгите, които А. Милеант реферира: Д-р Морис Ролингс („Отвъд вратата на смъртта“), Раймонд Муди („Живот след живота“; преведена на български – http://start05.nete-books/duhovna.lit/mistika/reinmand.muudi-jivot.sled.jivota.pdf),  д-р Мелвин Морс („По-близо  до светлината“), д-р Михаел Сабом („Спомен за смъртта“), Кенет Ринг („Живот по време на смъртта“), Серафим Роуз („Душата след смъртта“), Роберт Кастенбаум („Има ли живот след смъртта“?), д-р Калиновский („Преходът“). Заинтригуващо е съдържанието на книгата на А. Милеант. Ето някои от темите, обсъждани в тази книга: Какво вижда душата в „онзи“ свят?  непрекъснатост на съзнанието; облекчение; тунел и светлина; преглед на живота и съд; нов свят; обликът на душата; срещи с познати; езикът на душата; граница; завръщане; ново отношение към живота; разказ на самоубийци; душата на път към небето; рай и ад и др. В книгата са дадени и много разкази на хора, преживели клинична смърт и реанимирани към живот. Даваме едно обобщено кратко резюме на многото случаи на хора, преживели клинична смърт, описани от автора: Умиращият усеща, че се отделя от тялото, и вижда безжизненото си тяло да лежи долу, както и медицинския екип, който иска да го съживи, тоест той се наблюдава отстрани; човешките му способности за запазени – вижда, чува, мисли, усеща; иска да установи контакт с хората около тялото си, но установява, че никой не чува гласа му и не забелязва допира му; има необикновено чувство на облекчение, безболезненост и радост; много от преживелите клинична смърт говорят за преминаване през тъмен тунел и след това попадат в красив свят, където се срещат със свои близки; други попадат всред обилна светлина, други в мрачни места, описвайки отвратителни същества, които са видели там; светлина са видели и много деца, които в своята чистота и невинност се намират под закрилата на Всевишния; други говорят за „преглед“ на живота им, при който миналото им минава пред очите им, чувствайки над себе си съд и висш разум; някои преживяват отдавна забравени събития, оценявайки моралната страна на постъпките си; слепородени установяват, че виждат, и споменават конкретно това, което са видели, без никога преди това да са го виждали; след като са реанимирани, те са си останали слепи; личностите, с които се срещат, са имали човешки фигури, но с качества, различни от тези на земята; Една пациентка на д-р Муди казва: „Получих сърдечен пристъп и се оказах в черна пустота. Разбрах, че напускам тялото си и умирам. След като напуснах тъмнината, видях пред себе си хора. Фигурите им бяха като тези на земята…След това видях чичо ми Каръл, който беше починал отдавна. Той ми каза: Върни се. Делото ти на земята не е завършено.“

В своята книга „Живот след живота“ д-р Реймънд Муди отделя особено внимание на три основни неща, които се срещат при почти всички случаи. На първо място преживелите клинична смърт говорят за среща със светлина, която описват като персонифицирано същество (личност), с което те комуникират не чрез говорима реч, а чрез директна размяна на мисли. Така нареченото от мнозина „същество от светлина“ представя пред човека панорамен поглед на целия му живот преди смъртта. Второто общо за всички случаи е отражението на преживяванията в отвъдното върху живота на реанимираните пациенти. Те добиват ново отношение към Бога, към вечността и към смъртта – преживяванията в отвъдното са променили съществено начина на живот. И на трето място реанимираните не са искали да напуснат отвъдното и да се върнат отново към живот.

Заслужават особено внимание изследванията на известния американски кардиолог д-р Моурис Роулингс. Подробна информация в това отношение читателят може да намери в DVD филма „До ада и обратно“. Препоръчвам на читателите да видят и друг един DVD филм „Поглед към вечността – ФЕНОМЕНЪТ ЛАЗАР“, където документално са представени два истински случая на хора от различни части на света, всеки от които лично се е сблъскал с живота след смъртта.

От огромната научна литература по разглежданата тема ще спомена и едно от много известните имена понастоящем – германския професор по информатика и доктор на техническите науки Вернер Гитт. В публикацията – „Пътуване без завръщане – Какво ще стане 5 минути след смъртта?“ – проф. Гитт дава подробна информация относно душата на човека и съдбата ѝ във вечността (www.wernergitt.de) .

Интересуващите се по темата могат да намерят обилна информация в интернет под заглавието „Човешката душа“.

В заключение ще цитирам американския православен духовник и автор на много книги отец Серафим Роуз: „Никога преди човечеството не е получавало такива поразителни и ясни доказателства, или поне „намеци“, че има друг свят, че животът не приключва със смъртта на тялото, че има душа, която оцелява след смъртта и която е всъщност по-будна и жива след смъртта. За човек, който е наясно с християнското учение, днешните преживявания „след смъртта“ са само поразителни потвърждения на християнското учение за състоянието на душата след смъртта“ (стр. 888).

От този кратък и обобщен научен преглед по дадената тема могат да се направят следните седем много важни изводи: 

1)Науката потвърждава съществуването на човешка душа, отъждествявана със съзнанието на човека или неговата идентичност, която продължава да съществува и след смъртта.   

2)Многобройните свидетелства на хора, преживели клинична смърт и реанимирани към биологичен живот, показват, че във вечността има само две места, където душата ще отиде – или в рая, или в ада.   

3)Темата за задгробния живот на душата на човека разделя учените специалисти на две големи групи:

а)Такива, които приемат съществуването на душата и нейния задгробен живот; и

б)такива, които обясняват преживяванията на пациенти в клинична смърт със специфичните особености на човешкия мозък.

4)През последните 25-30 години значително нараства групата на учените специалисти, приемащи съществуването на душата и нейния живот в отвъдното. За това допринася  модерната медицинска техника, даваща възможност за провеждането на детайлни и специални научни изследвания в тази област. По този начин се дава гласност на едно широко разпространено, но досега малко известно явление. А това явление има огромно значение за много сфери от науката и практиката, както и за формирането на начина на мислене и поведение на отделния човек.

5)Поради огромната литература в товаотношение, много лекари и психиатри предлагат да се създаде ново направление в медицинската наука – „за душата след смъртта“. Така през последните десетилетия темата за душата и живота след смъртта от религиозна става все повече научна. Съвременната наука разкрива онова, което досега беше обект на религията.

6)Учените са на път да разкрият тайните на един от петте необясними феномен във Вселената – онова, което става по време на клиничната смърт.

7)Научните резултати от медицинските изследвания на душата по време на клиничната смърт потвърждават учението на редица религии и Библията за душата и нейната съдба във вечността. Освен това резултатите от тези изследвания могат да помогнат както на вярващи, така и на невярващи да се запознаят и по-добре да разберат реалностите на отвъдното и да се подготвят за това, което всеки човек ще види в часа на смъртта и непосредствено след нея. В този смисъл д-р Муди с право казва: „Защото ще излезе вярно, че не можем изцяло да разберем този живот, докато не хвърлим поглед върху онова, което се намира отвъд него.“

Религията по въпроса за душата  и задгробния живот

Ще представим в кратка форма учението на някои от познатите религии относно душата и живота след смъртта:

Съгласно окултно-теософското учение за прераждането душата временно преминава в астрален план, откъдето тя се преселва в друго тяло (растение, насекомо, животно, човек). Този процес се продължава до тогава, докато душата напълно се освободи от натрупаната през живота карма (действие, влияние). Тогава тя се слива с абсолюта (Брахма) или съгласно будизма се разтваря в Нирвана. Такъв един възглед напълно противоречи на християнската вяра. Библията е категорична: „И както на човеците е отредено да умрат един път, а след това – съд“ (Евреите 9, 27).

Осъвременен вариант на източните окултни религии е Ню Ейдж движението, където се приема реинкарнация (прераждане) на душите. Во веки и веков човек ще умира и живее и никога не ще се спаси от този кръговрат. Единственият път извън този кръг е йога, която заличава (изгаря) всяка карма. (Цитат по йеродякон П. Граматиков).

Според мохамеданското учение починалите души остават в гробовете до Страшния съд, когато ще бъдат възкресени физически. Тогава хората ще бъдат оценявани от Аллах според делата им. Отредените за рая ще се наслаждават духовно и плътски вечно, а тези в ада ще страдат духовно и плътски във вечността. Раят според Корана е място за физическа и духовна наслада, с вкусна храна, напитки и девици (хурии), които ще са на разположение на тези, които са там. В крайна сметка Аллах има правото да премахне от ада онези, чиито грехове той ще прости, и те тогава ще могат да влязат в рая.

Неопростените ще останат вечно в ада.

Индуизмът учи, че хората не живеят и умират само веднъж, но повтарят живота си многократно, преди да стигнат крайното си състояние. Този процес на циклично прераждане индуистите наричат „самсара“. Целта на всеки индуист е да се освободи от този цикъл, за да бъде в присъствието на Бога или да стане едно с Бог (мокша). За да се получи освобождаване от самсара, индуистите вярват, че трябва да събере добра карма.

Мормоните вярват, че всички хора, които умират, ще живеят вечно. Техните души ще отидат в света на духовете, където ще преминат обучение и подготовка. Според мормоните раят е място, където живее Бог и онези, които го следват. Тези, които не са станали мормони, ще пребивават времено в ада, но ще имат възможност да се покаят и да избягнат вечния ад. В мормонството се практикува и т.нар. „заместително кръщение“ – ако практикуващ мормон знае, че негов далечен предшественик не е бил мормон, то той може да се кръсти вместо своя предшественик. Така този отдавна починал в небето става мормон и ще отиде в рая. По този начин адът ще остане място само за сатаната.

Бахаите вярват в задгробния живот. След отделянето на душата от тялото, душата започва едно пътуване към Бога. Степента на отдалеченост от Бога определя и състоянието на ад, в което се намира душата. Ако душата се развие и стигне до Бога, тя остава в това си състояние завинаги. Според бахаите раят и адът са различни състояния на душата по време на пътуването ѝ към Бога.

Католическата църква учи, че тези, които са извършили грехове и не са получили опрощение, ще отидат в т. нар. чистилище. Такива души „трябва да преминат през пречистване, за да достигнат святост, необходима за влизане в радостта на небето“ (Католически катехизис точка 1030-1031). Пречистването е състояние, различно от наказанието на осъдените. Католическата църква учи, че тези, които са извършили тежък „смъртен“ грях и не са били опростени ще отидат в ада, лишени от Божието присъствие и обречени на вечни мъки. Очистването на душата може да бъде подпомогнато от молитви към Бога и дарения.

Православната Църква учи, че след смъртта Бог определя за душата място на  пребиваване в съответствие с това, което тя е заслужила, докато е живяла в тялото – рай или ад. Въз основа на светоотеческите писания се вярва, че след смъртта душата преминава през т. нар. „митарства“ (20 на брой), при които се осъществява частният съд на душата според делата ѝ. Православната Църква учи още, че мъченията на грешниците в ада могат да бъдат облекчени или дори премахнати чрез молитви за тях и добри дела на живите, както и с благотворителност, извършвани в тяхна памет (Православен катехизис, СИ, 1991). В православната Църква се вярва, че след смъртта душата на починалия остава до третия ден на земята и след това се възнася при Бога, до шестия ден обикаля рая, след това до тридесетия ден е в ада. На 40-ия ден душата отива на място с неокончателно решение за нейната съдба до деня на всеобщия съд. Освен това се вярва, че некръстени, езичници и еретици нямат достъп до Царството Божие. Повече по този въпрос читателят може да намери в цитираната литература и особено в книгата на монах Митрофан „Задгробният живот“ (стр.22-27), както и в послеслова от А. Бойкикева в книгата на Ал. Величков „Вечният живот“. Според Бойкикева „християнското вероучение казва, че душите на всички умрели човеци до слизането на Христос в ада, се намирали там, т.е. в ада … С възкресението Си Христос изведе от там душите на праведниците.“ В книгата на Михайлова и Денчева „Мила ми вяра българска“ четем: „Вярва се, че на задушниците душите на умрелите слизат от небето и затова близките им носят варено жито, обилна храна и плодове“ (стр. 82). Навярно някои от тези широко разпространени поверия във връзка с отвъдното са възприети от обредите на езически народи, за което пише и монах Митрофан (стр. 149). В православието съществуват различия относно задгробния живот, поради което в края на книгата представям виждането на митрополит д-р Йосиф – дългогодишен член на Светия Синод на Българската православна църква. Изложеното от дядо Йосиф съответства на библейското учение по въпроса относно задгробния живот на душите.

В протестантските църкви учението за  душата и задгробния свят се движи в доста широки граници – от познатото библейско учение, прието от някои свободни протестантски църкви, до  възгледи, различаващи се напълно от Библията. Всред някои протестанти е разпространена вярата, че в края на краищата Бог ще опрости всички (т. нар. Allversöhnung) и те ще бъдат в рая. В неотдавнашно интервю ръководителят на държавната протестантска църква в Германия (епископ Хубер) публично е заявил, че ад повече не съществува – евангелският Синод в Берлин е решил да демитологизира Библията в това отношение, тоест да премахне ада. Очевидно тези високообразовани и добре платени богослови не приемат за истина онова, което Христос на много места в Библията говори за ада (Лука 16,24; Матей 5, 22; 13, 41-42; Откровение 14, 9-11 и т. н.).

Евреите вярват в очистване, което става след смъртта. Те се молят за починалия в продължение на 11 месеца с молитва, наречена „кадиш“, молейки Бога да ускори очистването на душата на починалия. За евреина е обидно да се мисли, че греховете на починалия са толкова тежки, че трябва да се молят цяла година за очистването.

Свидетелите на Йехова вярват, че със смъртта съществуването на човека напълно спира, тъй като хората нямат безсмъртна душа. Ад не съществува. Въпреки това смъртта не е краят на всичко: всеки човек може да бъде запомнен от Бога и в крайна сметка да бъде възкресен.

Адвентистите учат, че душите на грешниците няма да се мъчат вечно в ада, а че просто ще бъдат унищожени там. Смъртта е несъзнателно състояние, „сън“ на душата до времето на възкресението.

Еволюционната теория като атеистична идеология (еволюционната теория не е наука!) отрича съществуването на душа и задгробен живот. Според еволюционната теория смъртта е задължителна предпоставка и откритие на еволюцията, както и абсолютен край на индивидуалния живот. Според един от най-известните еволюционисти Р. Каплан „задължителното остаряване и смърт е болезнено за отделния индивид, особено при хората, но това е цената, благодарение на която е могъл да се създаде човешкият вид“ (повече по въпроса в книгата „Еволюция или сътворение – какво казва науката?“ – Свиленов и сътр.)

В противовес на многото религии, които нямат единно мнение за задгробния живот, спорят и се хулят помежду си, ще цитирам отговора по този въпрос на световноизвестния Бийтълс-певец и борец за мир  Джон Ленън. Малко преди да бъде убит на 08 декември 1980 година в Ню Йорк, в интервю за  ВВС му е поставен следният въпрос: „Какво ще кажете за рая и за ада в задгробния свят.“ Певецът отговаря: „Аз съм християнин и вярвам в живота след смъртта. Вие ме питате за рая и за ада. Раят ли? Това е вечно пребъдване с Бога в Неговата светлина. Адът ли? Това е вечно пребъдване без Бога в тъмнина.“

От направения кратък преглед могат да се направят следните три основни извода:

1)Съществуват две виждания по отношение на задгробния живот:

а)Всички религии приемат съществуването на душата и почти всички живота ѝ след смъртта.

б)Еволюционната теория отхвърля съществуването и на двете.

2)Религиите се различават значително относно същността на задгробния живот, което ни задължава да се запитаме най-напред за причината за тази разлика. И на второ място – този факт ни дава основание да се съмняваме в истинността на тези учения, тъй като истината е само една и не може да бъде навсякъде.

3)Причината за различията при религиите относно задгробния живот трябва да се търси в добавянето към Библията на не малко човешки елементи относно учението за отвъдното – нещо, което Библията строго забранява (Второзаконие 4,2 и 12,32; Притчи 30, 6; Откровение 22, 18). Този антропоморфизъм най-вероятно се дължи на следните причини:

а)Желанието на човека да омаловажи или отхвърли духовните реалности на отвъдното. Такова омаловажаване на Библията може да има само две причини: Или се счита, че дадената от Бога информация в Библията е недостатъчна, или пък липсва  доверие към тази информация. И двете причини поставят под въпрос боговдъхновеността на Библията.

б)Да приспособи и направи тези духовни реалности приемливи към мащабите на своето мислене;

в)Да се хареса на останалите живи;

г)Да отхвърли голготската спасителна жертва на Христос и отдаде по-голямо значение на личния принос на човека за достигане на небето (чистилище, митарства и т. н.);

д)Да успокои човека, че това, което е пропуснато приживе, може да се навакса в отвъдното (било чрез лично участие или чрез застъпничеството на останалите живи).

Христос каза някога на садукеите: „Заблуждавате се, като не знаете Писанията, нито Божията сила“ (Матей 22, 29). Дали тези думи не са актуални и днес…?

Ето, това са нашите основания да разглеждаме тази най-важна тема за всеки един човек именно от три различни гледни точки – от гледище на науката, религиите и Библията. И това правим с единствената цел – да се разбере къде е истината.

Коя е и къде е истината? Кой може да ни даде верния отговор на въпроса: Какво става след смъртта?

Видяхме, че истината за задгробния живот не може да бъде достигната нито от човеците, нито от техните традиционни вярвания. Ето защо съществуват толкова различни вярвания и представи, които често напълно си противоречат.

Но тогава кой е компетентен по този въпрос, кой може да ни даде правилния отговор относно съдбата на душата след смъртта?

Такъв компетентен отговор може да даде само някой, който би бил в състояние да изпълни следните четири задължителни условия:

1) Сам той да е бил мъртъв;

2) Да се е върнал от смъртта отново към живот и да не е умирал повече никога;

3) Да не е подвластен на смъртта, а да има власт над нея;

4) Това, което казва, да е достоверно и хората да му вярват и да му гласуват доверие.

Единствената личност в цялата човешка история, която е изпълнила тези четири задължителни условия, е Иисус Христос.

Ето какво съобщава Библията по този въпрос:

Първото условие: Той беше разпънат на кръст и след няколко часа умря. Неговите врагове искаха да се убедят, че Той наистина е мъртъв, и те Го прободоха в гърдите с копие, откъдето изтече съсирена кръв и вода. (Иоан 19, 24). И така те се убедиха, че Той наистина е мъртъв. След това Неговите приятели Го погребаха, а враговете Му заповядаха да се запечати и да се охранява гробът. Така и стана. И така, враговете и приятелите Му бяха напълно убедени, че Той е мъртъв. По този начин първото условие бе изпълнено – Той беше мъртъв.

Второто условие: Сам Христос предсказа, че на третия ден след смъртта Си ще се върне отново към живот – ще възкръсне от мъртвите. И това стана точно така. Първите свидетели на възкресението бяха римските войници, които охраняваха гроба. После много от Неговите приятели и ученици видяха възкръсналия Христос. След това Той се явяваше и на мнозина други, както и на един от голeмите гонители на християните – Савел от Тарс, който стана един от най-великите християнски мисионери на всички времена. Това е св. апостол Павел. Целият християнски свят е приемал и приема като реален факт възкресението на Христос. И тъй чрез възкресението Си, Христос изпълни и второто условие – след смъртта Си Той отново е жив.

Третото условие: В Евангелията се говори за трима души, които Христос е възкресил от мъртвите: Неговия приятел Лазар от Витания (Иоан 11, 41-45), синът на наинската вдовица (Лука 7, 11-17) и дъщерята на Иаир (Марк 5,35-43). Историята на човечеството не познава друга личност, която да има такава власт над смъртта, както Иисус Христос. По този начин Той е изпълнил и третото условие – да има власт над смъртта. Такава власт Христос е дарил и на някои от Своите последователи.

Четвъртото условие: Сам Христос казва, че Той е дошъл на този свят, за да говори истината (Иоан 18, 37). Той казва за Себе Си: „Аз съм истината (Иоан 14, 6) – нещо, което никой никога не е казвал и го доказвал на дело. Неговите врагове винаги търсеха повод да Го хванат в лъжа, но това никога не можаха да постигнат. В Неговата истина са повярвали милиарди и за Неговата истина са умирали милиони. И днес стотици хиляди са онези, които дават най-ценното – живота си – за тази истина. Всичко това показва, че Христос е истината, Той е носител на истината и Неговите последователи с пълно доверие приемат тази истина. По този начин е изпълнено и четвъртото условие.

Всичко това ни задължава да приемем като истина отговора, който Христос дава относно смъртта и живота след смъртта. Този отговор ние намираме в Библията.

Следва…(виж тук).

_____________________________________________________

*Материалът е предоставен от автора. За контакти, за получаване на книгата, 359/02/967-14-46.

Изображение: авторът, проф. д-р Дечко Свиленов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-37e