ДЕЙСТВИТЕЛНО ЛИ ИМА БЕСОВЕ И АДСКИ МЪКИ?*

Николай А. Мотовилов разказва, че в един разговор със св. Серафим великият Божи угодник се докоснал до въпроса за бесовете и техните нападения над човеците.архиманрдит серафим алексиевМотовилов бил човек със светско образование. Както повечето светски образовани люде, и той нямал представа за тъмния свят на бесовете, за тяхното действително съществуване, и за тяхната намеса в човешкия живот. Затова той изразил недоверие в разказваните явления из областта на злите сили.

Тогава св. Серафим му разкрил своята страшна борба в продължение на хиляда нощи и хиляда дни с бесовете и, както със силата на своята реч, тъй и с авторитета на своята святост, убедил Мотовилов в съществуването на бесовете, като му казал, че те не са нещо призрачно или измислено, а съвсем реално съществуващи духове.

Пламенният Мотовилов дотолкова се увлякъл от думите на св. старец, че от душа извикал:

– Отче, как бих искал да се поборя с бесовете!

Св. Серафим уплашено го прекъснал:

– Що говорите, що говорите, Ваше Боголюбие! Вие не знаете, какво говорите. Ако Вие бихте знаели, че най-малкият от тях със своя нокът може да обърне цялата земя, Вие не бихте ги предизвиквали за борба с Вас!

– Та нима бесовете имат нокти, отче?преп. серафим саровски– Ех, Ваше Боголюбие, на какво ли не ви учат в университета! А ето че не знаете, че бесовете нямат нокти. Изобразяват ги с копита, с нокти, с рога, с опашки затуй, защото невъзможно е за човешкото въображение да измисли нещо по-гнусно от това. В „своята гнусота те действително са такива, защото тяхното самоволно отпадане от Бога и тяхното произволно противене на Божествената благодат ги е направило от ангели на светлината, каквито те са били до падането си, ангели на тъмнината и мерзостта в такава степен, че просто е невъзможно те да бъдат изобразени с никакво човешко подобие; а подобие е нужно, – ето, затова ги и представят като черни и безобразни. Те са сътворени със силата и свойствата на ангелите и притежават такова непобедимо за човека и за всяка земна твар могъщество, че дори и най-малкият измежду тях, както Ви казах, може със своя нокът да преобърне цялата земя. Единствено Божествената благодат на Всесветия Дух, която даром се дава на нас, православните християни за божествените заслуги на Богочовека, нашия Господ Иисус Христос, единствено тя прави нищожни всички вражески козни и хитрости.

Тогава Мотовилов, като чул тия обяснения на светеца, се уплашил. Но под молитвената закрила на Божия угодник той се чувствал като че скрит на сигурно място. До смъртта на св. Серафим сатанинската злоба не могла нищо да му стори. Едва след като Божият угодник напуснал земния живот, тъмните демони си отмъстили на Мотовилов. Неговото лекомислено и дръзко предизвикателство, отправено към бесовете, не останало без последствие. По Божие допущане, то било прието от злите сили. Ето как станало това.

Когато Мотовилов, след смъртта на св. Серафим, отпътувал за град Курск, успял да събере тук много малко сведения за детството и юношеството на преподобния. Близките сродници, които помнели св. Серафим като младеж, били измрели. Даже домът, в който се родил и отраснал преподобният, бил разрушен, и на негово място се появили нови постройки. Мотовилов намерил един-единствен старец, връстник на св. Серафим, който му и дал всички ония ценни сведения за детските години на св. Саровския подвижник, които отпосле влезли във всички издания на неговото житие. Пътешествието до Курск било за Мотовилов благополучно. Голяма беда го очаквала при връщането му във Воронеж.

На една от станциите Мотовилов трябвало да пренощува. Дадена му била отделна стая. Когато останал сам в нея, той извадил от чантата си своите ръкописи и започнал да ги чете при мъждивата светлина на свещта, която едвам осветявала просторната стая. Случайно попаднал на записаната от него случка, как мощите на светителя Митрофан Воронежки излекували една бесновата мома, произхождаща от дворянско семейство.

Той се замислил, как може такова нещо – православна християнка, която се причастявала с пречистите и животворящи Тайни Господни „да бъде обхваната от бяс, и при туй толкова продължително време – повече от тридесет години. И, както сам изповядва, рекъл си: „Глупост! Това не може да бъде! Бих бил любопитен да видя как би посмял бесът да влезе в мене, който често прибягвам към тайнството св. Причастие!“

В същия миг един страшен, хладен, зловонен облак го заобиколил и почнал да влиза в конвулсивно стиснатите му уста.преп. серафим саровски2Колкото и да се противел нещастният Мотовилов, колкото и да се стараел да се защити от хлада и зловонието на облака, който впълзявал в него, не успял да се защити. Въпреки нечовешките му усилия облакът цял влязъл в него. Ръцете на Мотовилов станали като че парализирани и не могли да направят кръстния знак. Мисълта му, скована от ужас, не могла да си спомни спасителното Иисусово име. Отвратително страхотното станало. Тъмната сила влязла в Мотовилова и за него започнало време на най-тежки мъчения. Той сам дава следното описание на изпитаните от него мъки:

„Господ допусна да изпитам на себе си три от адските мъки и то реално, а не насън или привидно: първата — несветещия и неугасим огън, който единствено благодатта на Пресветия Дух може да угаси. Тази мъка продължи три денонощия, тъй че аз чувствах, как горях, но не изгарях. От цялото ми тяло по шестнадесет или седемнадесет пъти на денонощието снемаха като че геенски сажди, което всички виждаха. Тези мъки се прекратиха едва след като се изповядах и причастих със светите Тайни Господни, по молитвите на Воронежкия архиепископ Антоний, който заръча по всичките четиридесет и седем воронежки църкви и по всички околни манастири да се казват ектении за болящия раб Божи Николай.

Втората мъка изпитвах в продължение на две денонощия – това бе лютият геенски пъкъл. Вследствие на тая мъка физическият огън не само не ме гореше, но не можеше и да ме съгрява. По желанието на Негово Високопреосвещенство Воронежкия архиепископ Антоний аз държах ръката си над свещ около половин час. Ръката ми съвсем почерня от дим, но ни най-малко не се сгря. Този доказателствен опит аз записах с ръката си на цял лист хартия, върху който като печат поставих пръста си, окаден от саждите на свещта. Но и двете тия мъки при помощта на св. Причастие ми даваха възможност поне да ям и да пия; аз можех при тях да спя по малко. Те бяха видими за всички.

Но третата геенска мъка, макар че се намали с още 12 часа, защото продължи едно денонощие и половина и едва ли повече от това, затуй пък беше много ужасна и свързана с велико страдание от неописуемото и непостижимото. И досега се чудя, как останах жив от нея! Тя изчезна също след изповедта и причастяването със светите Господни Тайни. Тоя път сам архиепископ Антоний ме причасти със своите ръце. Тази мъка беше незаспиващият геенски червей. Само аз и архиепископ Антоний можехме да виждаме тоя червей. Аз целият бях преизпълнен от този презъл червей. Той пълзеше в мене навсякъде и неизяснимо ужасно гризеше цялата моя вътрешност, и когато излизаше из устата, ушите и носа ми, отново пак се връщаше в моята вътрешност. Бог ми даде власт над него: аз можах да го пипам с ръката си и да го разтягам. Аз считам, че е необходимо да заявя всичко това, защото не напразно ми се даде от Бога свише това преживяване. Да не помисли някой, че аз дръзвам напразно да призовавам името Господне. Не! В деня на страшния Господен съд Сам Той — Бог, моят Помощник и Покровител ще засвидетелства, че аз не съм говорил неистини по отношение на Него и по отношение действието на Неговия Божествен Промисъл, извършено над мене.“

Скоро след това страшно и недостъпно за обикновения човек изпитание Мотовилов видял във видение своя покровител, преподобни Серафим, който утешил страдалеца с обещанието, че ще му се даде пълно изцеление при откриване мощите на светителя Тихон Задонски, и че бесът, вселил се в него, няма да го мъчи до това време вече така жестоко.

След около 30 години станало откриването мощите на св. Тихон Задонски. Мотовилов дочакал с вяра както това събитие, така и своето изцеление. В деня, когато били открити мощите на светителя Тихон Задонски, Мотовилов стоял в олтара, молел се и горчиво плакал за това, че Господ все още не го удостоявал с изцеление, което неговата измъчена душа с такъв копнеж очаквала. Когато запели Херувимската песен, Мотовилов отправил поглед към горното място в св. олтар и видял там св. Тихон. Светителят благословил плачещия Мотовилов и станал невидим.

Мотовилов се почувствал в същия миг съвършено изцерен.

_______________________

*Из книгата „Св. Серафим Саровски“ от архимандрит Серафим Алексиев, София, 1992. Източник –http://www.pravoslavie.bg. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът на книгата – архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993) и св. Серафим Саровски. Източнициhttp://www.yandex.ru и http://pravoslavie.domainbg.com.

БЪЛГАРСКИТЕ ЦЪРКОВНИ СЪБОРИ ПРЕЗ ХІV ВЕК – НОВА ИНТЕРПРЕТАЦИЯ*

Архимандрит Павел Стефанов

Буквата убива, а духът животвори (2 Коринтяни 3:7)

Pavel_conf_Rousse_5.2011Нашето литературознание трябва да възприеме нов подход към средновековните произведения, който да засили ролята на текстовата критика и да преосмисли пълноценно тяхната библейска и патристическа основа. Навремето Дмитрий Лихачов сочеше като пример за реалия жестът, с който руската светица Юлиания забожда иглата в гоблена и увива конеца около нея, преди да стане. Такива случаи на битовизъм са много редки. Целта, поради която е създаден жанрът на средновековната и специално агиографската литература, не е да даде конкретна информация и да “отрази” действителността, а да поучи чрез примера на светостта. Нашето национално самочувствие едва ли пострада, ако най-сетне докажем, че такива текстове като “Завещанието” на св. Иван Рилски, в немалка степен “Беседа против богомилите” от Презвитер Козма, житията на някои софийски и родопски новомъченици, “Житие и страдание” на епископ Софроний Врачански са псевдоепиграфи или мозайка от стари топоси без реална основа. Чужди литературоведи отдавна установиха, че прословутото описание на Преслав в “Шестоднева” на Иоан Екзарх, мнимото родство между Григорий Цамблак и Киприан, фиктивното посичане на патриарх Евтимий са пасажи, които нямат нищо общо с българската действителност, защото са преведени от гръцки. В съзнанието на мнозина е утвърден стереотипът, че културното пространство, обозначено с изкуствения термин Slavia Orthodoxa, представлява самозатворена и неподлежаща на външни влияния система. Затова е слабо разработен проблемът за взаимоотношенията на българската литература със западноевропейските и ориенталски извори.

Житието на св. Теодосий Търновски (ЖТТ), написано след смъртта му на 27 ноември 1363 година от византийския патриарх Калист, в много отношения остава загадка за изследователите. За това допринася фактът, че византийският му оригинал е изгубен, а среднобългарският превод е запазен само в един препис на Владислав Граматик от 1479 година. Вече сто години след научното издание на ЖТТ от Васил Златарски то не е анализирано задълбочено от езиковеди и стилисти, които да го сравнят с другите запазени среднобългарски и византийски литературни творби от ХІІІ-ХІV век. По този начин би могло да се докажат или отхвърлят догадките на Васил Киселков за неговия разнороден синтаксис, както и множеството лексикални и идейни заемки от по-ранни и съвременни източници. Подобно на новозаветната книга Деяния апостолски, която смесва 1-во и 3-то лице множествено число, авторът на ЖТТ използва обикновено 3-то лице единствено число и 1-во лице множествено число, но в глава 24 внезапно преминава към 1-во лице единствено число.

Васил Киселков, който проучва паметника в дух на свърхкритичност и го превежда не съвсем точно на новобългарски език, категорично отхвърля авторството на Калист. Според него то е създадено поне столетие след ХІV век от хипотетичен автор, наречен от него “Псевдокалист”, като е разработен кратък материал от истинския Калист, на когото са предоставени сведения от четиримата ученика на св. Теодосий. Киселков е склонен да отъждестви “Псевдокалист” с преписвача Владислав Граматик[1]. Климентина Иванова, която също превежда ЖТТ и го снабдява с някои бележки, отхвърля тезата на Киселков и обяснява аномалиите в текста с тенденциозността на патриарха[2]. Въпреки твърденията си, че прави нов превод, тя се подвежда по превода на Киселков. Например, ако се вярва на двата превода, търновските евреи се гаврят с християнството, хулейки и “унищожавайки” (sic) християнските църкви (глава ХVІІІ). Читателите, които вече си представят как евреите с факли в ръце подпалват храмовете на Царевец, необезпокоявани от никого, следва да направят справка с оригинала, публикуван от Васил Златарски. На въпросното място стои “yничижающе” (унижавайки)[3].

Както винаги, истината за ЖТТ се намира по средата между полюсите на отрицанието и венцехвалението. Това произведение действително съдържа явни противоречия и дори абсурди, които са несъвместими с осведомеността и статута на автор като патриарх Калист. Някои от тях са забелязани от досегашните изследователи, а други – не:

1.Авторът странно смесва двата типа исихазъм – съзерцателен, отдаден на “теорията” (по св. Григорий Синаит) и обществено-активен, предан на “праксиса” (по св. Григорий Палама). Някои духовници в България през ХІV век като св. патриарх Евтимий въплъщават първо единия тип, а по-късно другия. Но съвместяването им в едно и също лице, както иска да внуши ЖТТ, е нелогично и неубедително. Според това произведение животът на църквата се диктува от невзрачния отшелник Теодосий, докато съименният му патриарх е поставен на втори план и дори е наречен презрително “прост” и “никак неблагосклонен”.

2.Според житието вторият търновски събор, проведен най-вероятно в ранната есен на 1359 година, осъжда и “новопоявилата се ерес” на Варлаам и Акиндин[4]. Всъщност рационалистичната доктрина на Варлаам е разобличена от св. Григорий Палама и осъдена още на поместния събор в Цариград през 1347 година. Варлаам привидно се разкайва и бяга в Италия, където става римокатолически епископ. На друг събор през май 1351 година е осъден и отлъчен Акиндин – дясната ръка на Варлаам. Ловът на другомислещи продължава и събор през 1368 година осъжда варлаамита Прохор Кидон. Калист участва непосредствено в тези събития и е анахронично да се твърди през 1363-1364 година, че ереста току-що се е появила. С подобен подход, който граничи с мистификация, си служи Григорий Цамблак, който в житието на св. Стефан Дечански (починал още през 1331 година) въвлича този сръбски светец в конфликта с Варлаамовата ерес[5].

3.В известното си послание от 1355 година Калист обвинява Търновската патриаршия, че не взема св. миро от Цариград, с което да демонстрира подчинението си, а от мощите на св. Димитър и св. Варвар. Според ЖТТ, когато св. Теодосий и четиримата му ученика отиват във Византия, Калист ги убеждава, че не били миропомазани, тъй като не бил “съвсем сигурен имало ли е помазване с велико миро поради далечното разстояние на мястото и поради оскъдността на великото и пребожествено миро” (!). След това той ги миропомазва[6]. През ХІV век кръщението и миропомазването се извършват скоро след раждането и е изключено петимата духовници да не са вече миропомазани. Как те в този случай дръзват да попаднат под удара на каноните, които предписват отлъчване от църквата, ако се приеме за втори път тайнство, което по принцип не може да се повтаря? Още по-странно е, че двама от нарушителите са бъдещият български патриарх Евтимий и бъдещият руски митрополит Киприан – стожери на православието и ревнители за каноническия ред. Чрез миропомазване в Църквата се приемат инославни християни. С тази лъжа патриарх Калист иска да прикрие истинските си съмнения в православието на българските гости.

4.След втория събор от 1359 година св. Теодосий се връща в своя манастир, където прекарва “немалко време” (глава ХІІ). Поради турски нападения се премества близо до Търново, където живее три години и се разболява в продължение на “двадесет и повече месеца” от хронична болест, преди да отиде в Цариград и да умре през 1363 година. Според ЖТТ излиза, че между събора и кончината му изминават пет, шест или дори седем години, но според елементарното изчисление между 1359 и 1363 година има само четири години. Как може патриархът да няма понятие от аритметика?

5.С подобен анахронизъм се сблъскваме в глава ХХХ, прикачена като кръпка в края на ЖТТ. В нея се повествува за някой си Роман, приемник на св. Теодосий, който предал Богу дух в България наскоро след смъртта на учителя си. Всъщност става дума за св. Роман (Ромил) Бдински, който завършва живота си в Сърбия около 1385 година според житието му от Григорий Доброписец. Тази груба неосведоменост забива още един гвоздей в ковчега на хипотезата, че ЖТТ е буквален превод от творбата на Калист “скоро след написването му[7]”. Климентина Иванова смята, че става въпрос за друг Роман, който умира около 1365 година[8]. Но как Калист може да споменава в ЖТТ за кончината на Роман през тази година, щом самият той умира още през 1363 година, тоест две години по-рано?

Този поменик на противоречия може да бъде продължен, но това не е нужно. Няма съмнение, че в този вид ЖТТ е компилация. Киселков може да бъде коригиран със следната хипотеза, която напоследък предложи Мюриъл Хипил[9]. Сърцевина на текста е кратка биография на Теодосий, написана от Калист по негови спомени и по данни, предоставени от Теодосиевите ученици. Тук неговият български приятел е представен в истинската си светлина като интровертен отшелник, отдаден на собственото си душеспасение и възпитанието на духовните си чеда. Вероятно биографията е съставена по молба на учениците, които разчитат, че престижът на Калист ще ѝ придаде допълнителна тежест и ще спомогне за разпространението на исихазма в България. Тя е преведена веднага на български език, поради което не са положени старания за запазването на гръцкия текст. Тази биография по-късно е разукрасена от преписвач във или около Търново. Той използва материала некритично и прибягва до сензации. На него се дължи смесването между еремита Теодосий, който не излиза от килията си, и патриарха Теодосий, който фактически провежда съборите.

Васил Киселков настоява, че бил свикан само един събор през 1360 година, а Димитър Ангелов го отнася към 1355 година[10]. Повечето учени са убедени, че в Търново са свикани два събора, съответно срещу богомили и жидовстващи, около 1350 и през септември-октомври 1359 година[11]. Проблемът е, че богомилството в средата на ХІV век вече не е актуално, то е още един анахронизъм. Климентина Иванова основателно пита: “Какво налага да се “повдигне гонение” срещу богомилите в един момент, когато това учение започва да се изражда и когато официалната власт има (или би трябвало да има) далече по-важни противници?” След това обаче тя наивно обяснява организирането на първия събор с “възбуда на духовете”, тоест  с някаква масова истерия[12]. Що се отнася до втория събор, Васил Киселков проявява с право своя вроден скептицизъм: “Както в Търново, така и в цяла средновековна България евреите никога не са били в състояние да задават каквато и да било сериозна опасност за Българската православна църква, та да дават повод да се свиква специален църковен събор против тях[13]”. Димитър Ангелов отива по-далеч с мнението, че протестът възникнал не сред юдеите, а сред православните[14].

Според мен със злокачествени обвинения в “богомилство” и “жидовство” на двата търновски събора са осъдени хора, които нямат нищо общо с тези отдавна отшумели ереси. Ключът към разгадаване истинската същност на тези събори се крие в едно явление, на което нашата историография поради липсата на извори не обръща никакво внимание, а то е едно от най-важните и то повтарящи се явления на ХІV век. Това е бубонната чума, известна като Черната смърт[15].

В началото е обсадата на генуезката крепост Кафа през 1346 година от татарите, които хвърлят вътре труповете на умрели от чума. Италианците изоставят града и бягат панически с кораби в квартал Пера на Цариград, Месина, Генуа, Венеция, с което разнасят болестта. Оцелелият по чудо византийски историк Никифор Григора (1295-1360) пише, че „тежка и чумоподобна болест“ през 1347 година „опустоши както градовете, така и селата”, при което само за един-два дни „в повечето домове всички жители умряха наведнъж[16]„. Според „Историята“ на император Иоан Кантакузин (починал 1383), който загубва сина си Андроник, чумата опустошава “почти всички крайбрежни земи на света”, а след това преминава “почти през целия околен свят” (ІV. 8)[17]. През 1348 година епидемията бушува в Северна Африка и Близкия Изток, Испания, Италия, Франция. Кораб, който доставя вино от Бордо, пренася заразата в Англия, а оттам пламва Ирландия. През 1349 година чумата размахва косата си в Централна Европа, Скандинавия и Русия[18]. Само за четири години в Западна Европа умират около 20 милиона души. Смъртността сред заболелите възлиза на 70-80%. В Англия загиват 1/3 от жителите[19]. Населението на Италия, което в края на ХІІІ век наброява 11 милиона души, в средата на ХV век спада на 8 милиона въпреки голямата раждаемост[20]. Един доклад до папа Климент VІ изчислява жертвите на Изток на 23 840 000 души. Точността на тази цифра не може да бъде проверена, но тя изглежда близка до действителността[21]. Трагедията се наслагва във времето, защото чумата многократно се връща от север на юг и от запад на изток през петдесетте и шестдесетте години на ХІV век, за да помете и останалите живи.

Академичната история на България “в 14 тома” въобще не се досеща за чумата като основен фактор за развитието на българското общество в средата и втората половина на ХІV век. Какви са последиците от демографската катастрофа? Рязко намалява и поскъпва работната ръка, икономическият живот рухва, оскъдните стоки поскъпват, социалните връзки се разпадат, а моралните задръжки изчезват. Същите процеси се наблюдават и в други европейски страни, например в Англия[22]. За положението в България може да се съди по количеството заровени монетни съкровища, които са в правопропорционална зависимост от количествените промени в стоковото производство. На територията на Добруджа са открити находки в еквивалентно сребро 198 грама за периода 1200-1300 година, 1390 грама за 1300-1340 година и само 28 грама за 1340-1400 година. Обемът на паричното обръщение през втората половина на ХІV век стопява поради намаленото производство и търговия. Причините за кризата са две – чумната епидемия и “малкият ледников период”, настъпил в цяла Европа[23].

Но ефектът от чумата е още по-зловещ в духовната област. За съжаление тогавашна България не разполага с местен Джовани Бокачо, за да остави класическо описание на епидемията. Напразно с нея се борят иначе блестящи писатели като цариградския патриарх св. Филотей Кокин, който съставя молитви и канони срещу вилнеещия “мор[24]”. Една от причините за сравнително лесното падане на България под османско владичество не е само разединеността – стар наш порок, но и масовото отчаяние, фатализмът и цинизмът, породени от чумата. За едни тя е Божие възмездие за греховете преди настъпващия край на света, а за други – повод да търсят слугите на сатаната, който иска с чумата да изтреби членовете на Църквата. В римокатолическите храмове всяка неделя се анатемосват магьосниците и вещиците[25]. Петрарка, чиято възлюбена е грабната от епидемията, обвинява разгулната папска курия, че разгневила Бога, а тя го набеждава във вещерство, понеже цитирал Вергилий[26]. Англичаните и шотландците взаимно си приписват разпространението на чумата[27]. В някои германски градове намират за виновни гробарите, в Кипър – турците, а в Русия – татарите[28]. Някои български песни твърдят, че епидемията се разпространява от турците[29].

Разни хора от Цариград и Солун, които пристигат в Търново в средата на ХІV век според ЖТТ, не са бродещи исихасти, а бегълци от чумата[30]. Първият събор срещу така наречените “богомили” е насочен срещу Кирил Босота, Лазар и поп Стефан. Той не е свикан около 1350 година, както се приема, а при първата вълна на епидемията – през 1347 или 1348 година. Когато Теодосий разпитва обвиняемите за вярата им, те казват, че Бог владее земята, а дяволът – небето (глава ХІV). В коментара си на този пасаж Димитър Ангелов твърди, че тук текстът бил “сбъркан”, защото богомилството изповядвало обратното – типичен пример за нагаждане на текста към неговата предварителна теза[31]. Всъщност светогледът на обвиняемите е православен, но не съвсем точно формулиран, тъй като те не са богослови. Господ създава земята (вселената) и я управлява, а над нея владеят до Второто пришествие “поднебесните духове на злобата” по израза на апостол Павел (Ефесяни 6:13). Дяволът се нарича “княз на въздушната власт” (Ефесяни 2:1). Когато изкушава гладния Христос, Сатаната ясно разкрива, че му е предадена властта над цялата земя и че той я дава на когото иска (Лука 4:6[32]). Съвсем не е случаен фактът, че след Черната чума в изкуството на Западна Европа дяволът започва да се рисува по-голям и по-силен дори от Христос[33].

Следващото обвинение на Теодосий е, че те се докосвали за Причастието “дръзко и без страх”, “като до прост хляб”. Най-вероятно става въпрос за вземане на сухо причастие в горите без отслужване на литургия. Сред дивата природа семейните ангажименти и храмовите декорации стават излишни и затова бегълците от Търново са наклеветени, че отхвърляли брака, иконите и кръста. Осъждането на брака може да има и друга, аскетична мотивировка, подобна на тази при западните флагеланти, които изтезават плътта си чрез пост и бичуване, за да умилостивят Бога[34].

Някои от търновските “еретици” начело с Лазар се опитват да спрат разпространението на епидемията чрез магическо поведение. Фолклорът предписва изораване на бразда около селището, която представлява апотропеен кръг, но такава магическа оран е невъзможна около разположения на скалисти хълмове Търновград. Затова Лазар и двама негови съратници извършват тази “оран” чисто символично, като се събличат голи и правят обиколка на града. В случая техните фалоси изпълняват функцията на “рала”. Символично заораване срещу чума е прилагано често в миналото[35]. Когато го описва, Димитър Маринов допуска поне две грешки. Той твърди, че този обред не се среща в Северна и Западна България и че извършителите са само мъже. Маринов си противоречи, понеже цитира един пример на Цани Цинчев от Търновско и втори от Велес в Македония, при който заораването се прави от две моми-близначки с два бивола-близнаци[36].Във Видинско заорават три жени, съблечени голи и с разпуснати коси, които възсядат кросна (имитация на фалоси) и с три черни бика правят кръг около селото трикратно в събота[37]. Може да прозвучи невероятно, но в помашките села на Гоцеделчевско символичен кръг около село срещу градушка се прокарва и през осемдесетте години на ХХ век. Елементите на обреда са редуцирани до минимум. Той се извършва не от обикновени хора, а от ходжи, които са облечени, а не голи и обикалят денем, а не нощем. Единственото табу, което те спазват е мълчанието[38]. Вероятно св. Теодосий не схваща истинския смисъл на апотропейната магия, извършена от Лазар, но той я осъжда като антиморален и антицърковен акт[39]. Това действие няма нищо общо със западното адамитство или балканското богомилство, както се твърди от някои учени[40]. Подобна е символиката на древната иерогамия (култова проституция), която осигурява плодородието на земята и обезпечава благоденствието на общността, като подражава на свещения акт, в който се зачева светът от езическите богове. Изпълнява се на празници или по време на природни катаклизми като чума[41].

Не е ясно какво се разбира под “скверна храна”, която ядат обвиняемите според Теодосий. При настъпилия страшен глад е възможно те да са яли животни (жаби, змии, червеи и пр.), които при нормални условия са забранени, или да са купували храна от евреи и цигани. Теодосий Търновски прогонва лекаря Теодорит от Цариград, който учел българите да се кланят на дъб (глава ХІІІ). Климентина Иванова се съмнява в истинността на този пасаж[42]. Но няма нищо странно във факта, че екстремалните условия на чумата раздвижват дълбинни пластове на съзнанието и предизвикват връщане към първични форми на богопочитание. Да си припомним житието на св. Георги Иверски, който натрошава идол, почитан от българите в затънтено родопско село. Това става по време на византийското господство (1044-1065 година), когато силно отслабва контролът на централната църковна власт[43].

В средата на ХІV век търновската монетоливница пуска в обръщение анонимни медни монети с изображения на Архангел Михаил. Понеже количеството им е твърде ограничено, тяхната функция не е икономическа. Издателят им се колебае между три евентуални причини за пускането им: 1) подчертаване на царската институция (!), 2) възпоменаване на военни победи (неясно какви), и 3) по повод съборите срещу “еретиците[44]”. Аксесоарът, който Архангелът държи, не е “тривърх скиптър”, а тризъбец за лов на риба[45]. Тук се визира мисията на Божия пратеник като душевадец, а монетите са издадени именно във връзка с чумата. В редица народни песни образът на чумата се заменя от Архангел Михаил[46].

Внезапността на заболяването и непоносимите болки пораждат повсеместния мит, че персонифицираната епидемия хвърля стрели върху жертвите си. Още в древния Рим се вярва, че епидемиите се дължат на стрелите на бог Аполон. Въпреки че в ЖТТ изобщо не се среща термина “чума”, речникът на св. Теодосий Търновски включва алюзии за нея. Например в неговото поучение към монасите той отбелязва, че Бог “подтикна всички към умиление и плач, като ги устрели с жилото на усърдието”. Същата образност се повтаря от него и по-нататък: “Господ изпрати Своите стрели – апостолите, и преумножи мълниите…”(глава ХХІ)[47]. По повод на втория пасаж Климентина Иванова разяснява, че тези метеорологични изрази са дадени “неточно по Псалом 94:4”. Това отъждествяване е погрешно, защото текстът следва Псалом 17:15, като променя отрицателната му конотация в положителна.

През 1360 година, когато е документирано, че чумата се завръща на Балканите, в Търново се провежда втори събор по същия повод. Тъй като набедените за “еретици” вече са разгромени, ударът се насочва към друга маргинална и беззащитна група – евреите. По този начин българските власти имитират със закъснение масовите погроми в Западна Европа срещу евреите, които са обвинени, че отравят кладенците и предизвикват чумата. Фактът, че евреите също черпят вода от тях, се пренебрегва. Навсякъде кладенците се запечатват и християните започват да пият от реки и блата, което още повече засилва разпространението на епидемията. В много западни страни (не в Англия, откъдето евреите са изгонени през 1290 година) разярени тълпи се втурват в еврейските гета, грабят, палят, изнасилват, убиват и прогонват обитателите им. Първото нападение е срещу еврейския квартал на Тулон през април 1348 година, следвано от Барселона и други градове. Налага се папа Климент VІ в Авиньон да издаде була през юли 1348 година, в която заявява, че чумата не е предизвикана от хората, а от Божията воля и може би от съчетанието на звездите (същото обяснение се повтаря в увода на “Декамерон”). Погромите не само не спират, но и се засилват, понеже при изтезанията заловените евреи признават всичко, което се иска от тях. Налага се папата да издаде през октомври същата година нова була, в която подчертава, че евреите не биха могли да сеят чумата, защото смъртността при тях е същата, както при християните, и защото християните умират в области, където изобщо няма евреи. Папството осъжда и флагелантството, което рискува да се изплъзне от опеката на Църквата[48].

ЖТТ подробно описва как един от евреите, обвинени от търновския събор в антихристиянска агитация, се “разкайва” и покръства. От другите двама единият е убит от насъсканата тълпа, а вторият е обредно осакатен, като са му отрязани езикът, устните и ушите (глава ХVІІІ). Освен стремежа за възстановяване на сакралната “чистота” на страната и столицата чрез етническо прочистване, другата причина за гонението срещу евреите е далеч по-прозаична. Когато техните водачи бъдат прогонени или ликвидирани, отпада въпросът за големите кредити, дадени от тях на търновската светска и църковна аристокрация. Остава да тегне иронията, че новата царица Теодора по кръв е еврейка.

По всяка вероятност антисемитската офанзива, която се развихря в Търново през 1360 година, е подготвяна идейно от десетилетия. Още през 1337 година преписвачите на “Песнивеца”, подарен на цар Иван Александър, рисуват по-големи и по-сложни инициали пред тълкованията на псалмите, които критикуват юдейството[49]. Новите изследвания на руски преписи на византийски антисемитски трактати установяват, че техните оригинали са преведени в България през ХІV век[50]. В Попфилиповия сборник от 1345 година (ГИМ, Син. 38) е поместен апокриф на Андрей Юродиви, според който цар Иоан ще прогони евреите и ще избави столицата от измаилтяните (турците). Някои учени смятат, че този цар е Иван Александър[51]. Западната полемика също свързва евреите с мюсюлманите като общи врагове на християнството[52]. Не са запазени български трактати срещу юдейството като диалога на Иоан Кантакузин, който подражава на подобен диалог от св. Юстин Философ[53].

Антисемитските настроения са отразени и в българското изкуство. Стенописите на Земенския манастир от средата на ХІV век включват уникална сцена с изковаването на гвоздеите за Христовия кръст от една еврейка с помощници. Андрей Грабар доказа, че композицията е заимствана от френски и английски миниатюри[54]. Вероятно сцената “Обесването на Юда” в Ивановския манастир до Русе също е алюзия и предупреждение за еврейската “заплаха”. Друга западна тема от епохата на Черната смърт, разпространена по-късно в нашето изкуство е “Ars moriendi” (Изкуството да се умре). Тя представя два контрастни варианта – “Смъртта на праведника” и “Смъртта на грешника[55]”. Напълно възможно е чумата да е засилила рязко стремежа към отшелнически живот в България през втората половина на ХІV век, което се доказва от стотиците пещери, превърнати в манастири, скитове и отделни килии през тази епоха.

Според мен демонизацията на евреите на Балканите през ХІV век е представена и във фолклора. Ще оставим настрана късната басня за “жида”, предал Търново на турците, която смесва два термина – жид (исполин отпреди потопа) и жид (пейоративно за евреин). Един известен етиологичен сюжет в редица предания и песни обяснява падането на българското царство с гордостта на цар Костадин. Според песен от Шуменско той царува триста години над три вери (евреи, арменци и християни), но накрая забравя Христа Бога: “Във черкова с конче влязва,/ С остра сабя комка зима,/ С маждрака ся нафор зима…[56]” В друга песен от Смолянско вината от индивидуална става колективна. Бог намразва българите, защото: “Сас конче флизат ф черкува,/ Ут коня зйомат комчица,/Сас мунзуракан нафурка…[57]” Богохулството е амплифицирано и приписано изобщо на християните в една коледна песен: “Посилиха се ристийене,/с коне в черкова влазаха, / със нож попове гонеха,/ от кон си комка земаха,/с маздрак нафора бодяха…[58]” Мнението, че тези песни отразявали действително поведение на българите през ХІV век е нелепо[59]. От сферата на дидактичната история този мотив се прехвърля в актуалния за робството пророчески жанр. Една предание от Самоковско предсказва, че Османската империя ще падне, когато се достигне до “усиление”, тоест когато турците започнат да не почитат нищо, дори и Бога, подобно на възгорделите се българи преди падането на България[60].

Откъде произхожда мотивът за набождането на причастието с острие? Неговият генезис не е в цикъла за крал Артур и Граал, според който Балир Свирепи ранява в бедрото Краля-Рибар и открадва мистичната чаша за причастие[61]. Единственият възможен източник са западните обвинения срещу евреите, вероятно повтаряни и в България през ХІV век, че друговерците крадат или изнудват задлъжняли към тях християни да им донесат хостията (причастието), след което се опитват да я прободат, нарежат или накълцат с нож, меч или копие, защото тя е омразният им Христос. Често от хостията бликва кръв като от истинска човешка плът. Евреите поругатели бягат ужасени, разкайват се със сълзи или получават жестоко наказание. Запазени са данни за повече от сто случая на “оскверняване” на хостия от евреи. Подобни фабули се разпространяват чрез слухове, проповеди, трактати, театрални мистерии, произведения на изкуството и предизвикват немалко погроми. На тази тема е посветено изчерпателно изследване от Мири Рубин. Тя предполага, че предобразът на сюжета се крие във византийските разкази за еврейското момче, което случайно взема причастие и е хвърлено от разгневения му баща в пещ. На писъците на майката се стича целият град. Момчето е извадено невредимо от огъня, а бащата, хвърлен вътре, изгаря веднага[62]. По-вероятно е друго обяснение за произхода на сюжета. В историята си (Х. 4-5) византиецът Лъв Дякон повествува, че по времето на император Иоан Цимисхий (Х век) във Верит, Финикия, един евреин пробожда с копие икона на Христос, при което от нея руква кръв и вода. Християните грабват чудотворната икона и я занасят в местната църква, а оттам владетелят я взема в Цариград. Не се споменава каква е съдбата на евреина[63]. През ХІІ век Новгородският архиепископ Антоний се покланя в църквата “Св. София” в Цариград на същата икона, но я описва като икона на св. Богородица, която държи Христос[64]. На неексплицирана антисемитска мотивация се дължат и народните песни, в които се цепят и горят икони. Те нямат нищо общо с богомилството, както вярва Веселин Панайотов[65].

Разбира се, всички случаи на изтезаване на причастието с остри инструменти според западните легенди се извършват тайно. Не е известна, а и не е възможна версия, според която евреин да влиза нагло на кон в църква и да набожда причастието или нафората. Изглежда, че нашият фолклорен сюжет контаминира визуални впечатления от две композиции, известни в западното изкуство – евреинът-осквернител на причастието и чумата, която язди кон и пробожда с меч или копие жертвите си[66]. Този хибрид се илюстрира от народна песен, записана в Горна Оряховица, според която: “Българина са наголями,/… с коня ходи в черкова,/ на кон стои, комка зема,/ пък с маждрака нафор дига,/ с калъч [и]коните цалува…” Тогава Бог предава българското царство на турците, които изколват християните и са наказани с чума[67].

Този мотив повлиява създаденото вероятно на литературна основа предание за кръстоносците или по-скоро за кърджалиите, което е записано в родопското село Яворово. Твърди се, че те карали местните жители да ги посрещат със софри на главите, за да могат яздешком да набождат яденето, като си служат с „ножища” и „шишове”. Не се обясняват причините, на които се дължи тази не съвсем логична предпазливост на силно въоръжените конници спрямо невъоръжените селяни[68].

В началото на ХХ век в Пловдив се прочува някоя си Нена Чирпелийска, която се облича като мъж, пуши, псува, стреля с пистолет, влиза на кон в кръчмата и пие ракия, без да слиза[69]. Тази жена разиграва поведението на противоположния пол чрез травестия. Но за разлика от някои светици като Пелагия, които възприемат мъжката идентичност като възможност да осъществяват духовни подвизи и да постигнат святост, присъща най-вече на мъжете, Нена – точно обратното – копира “неморалната” страна на мъжкото поведение. Така тя скандализира следосвобожденското общество, което следва като норма патриархалните стереотипи за сакралност, греховност и табуираност от цитираните по-горе примери.

_________________________

*Източник – http://www.pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Киселков, В., Житието на св. Теодосий Търновски като исторически паметник, С., 1926.

[2]. Пространно житие на Теодосий Търновски от патриарх Калист. – В: Стара българска литература, Т. 4. Житиеписни творби. Съст. и ред. Кл. Иванова, С., 1986, 443-468.

[3]. Житие и жизнь преподобнаго отца нашего Теодосия иже в Трънове постничьствовавшего. Съписано святейшим патриархом Константина града кир Калистом. Стъкми за издание В. Н. Златарски, Сборник за народни умотворения. Т. ХХ, 1904, с. 25.

[4]. Киселков, В., цит. съч., с. ХХХІ.

[5]. Дончева-Панайотова, Н. Григорий Цамблак о Варлааме и его ереси. – Byzantinobulgarica. T. VI. Hommage à Dimităr Angelov. Sofia, 1980, 105-113.

[6]. Пространно житие.., с. 464.

[7]. Коцева, Е. Калист І. – В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. Съст. Д. Петканова, С., 1992, с. 213.

[8]. Пак там, с. 656.

[9]. Heppell, M. Hesychasm in the Balkans. – In: Religious Quest and National Identity in the Balkans. Ed. by C. Hawkesworth, M. Heppell and H. Norris. London, 2001, 132-133 (Studies in Russia and East Europe).

[10]. Киселков, В., цит. съч., ХХVІ-ХХVІІ; Ангелов, Д., Идеен живот. – В: История на България в 14 т. Т. 3. Втора българска държава. С., 1982, 405-408.

[11]. Андреев, Й., Две хронологически изправки към епохата на цар Иван-Александър: кога Иван-Александър е стъпил на българския престол и през коя година се е състоял съборът против богомилите и евреите. – В: Търновска книжовна школа. Т. 4. Културно развитие на българската държава, краят на ХІІ-ХІV в. С., 1985, 302-309; Алексиев, Й. За мястото и датата на църковните събори в Търново. – В: Бог и цар в българската история. Отг. ред. К. Вачкова. Пловдив, 1996, 140-144.

[12]. Иванова, Кл., Патриарх Евтимий. С., 1986, с. 32.

[13]. Киселков, В., цит. съч., с. ХХXІ. Срв. Цвятков, Н., Към въпроса за т. нар. юдействащи на Балканите през Средните векове. – Годишник. Обществена културно-просветна организация на евреите в България. Централно ръководство. Т. 21, 1986, 45-59.

[14]. Ангелов, Д., Идеен живот.., с. 405.

[15]. За чумата вж. Siegler, P. The Black Death. New York, 1969; Gottfried, R. S. The Black Death: National and human disaster in medieval Europe. New York, 1983; Platt, C. King Death: The Black Death and its aftermath in late medieval England. Toronto, 1996; Herlihy, D. The Black Death and the Transfromation of the West. Cambridge (MA), 1997; Cohn, S. K. The Black Death Transformed. New York, 2003, и др. Срв. Матанов, Х. Чумни пандемии и история. – В: Civitas Divino Humana в чест на професор Георги Бакалов, С., 2004, с. 339-346.

[16]. Гезер, История повальных болезней. СПб., 1867, Прибавления, с. 32.

[17]. Йоан Кантакузин, История. – В: Извори за българската история. Т. ХХІІ. Гръцки извори за българската история. Т. Х. Съст. и ред. М. Войнов, В. Тъпкова-Заимова и Л. Йовчев, С., 1980, с. 377. Срв. Congourdeau, M.-H. La société byzantine face aux grandes pandémies. – In: Maladie et société à Byzance. Éd. E. Patlagean. Spoleto, 1994, 21-42.

[18]. Самаркин, В. В., „Черная смерть“ по данным современной зарубежной литературы. – Вестник Московского университета. История, 1976, № 3, с. 75.

[19]. Hatcher, J. Plague, population and the English economy, 1348-1530. – In: British population history : from the black death to the present day. Ed. by M. Anderson. Cambridge, 1996, 9-94.

[20]. Котельникова, Л. А., Феодализм и город в Италии в VIII-XV веках. По материалам центральных и северных областей, М., 1987, с. 93.

[21]. Гезер. Цит. съч., с. 110.

[22]. Bolton, J. „The World Upside Down“: Plague as an Agent of Economic and Social Change’. In The Black Death in England. Ed. by W. M. Ormrod, and P. G. Lindley. Stamford, 1996, 17-78; Hargreaves, P. V. Seignorial Reaction and Peasant Responses: Worcester Priory and its Peasants after the Black Death. – Midland History, 24, 1999, 53-78; Beattie, C. The problem of women’s work in post Black Death England. – In: The problem of labour in fourteenth-century England. Ed. by J. S. Bothwell, P. J. P. Goldberg, W. M. Ormrod. York, 2000), 1-19; Musson, A. New labour laws, new remedies? Legal reaction to the Black Death „crisis“. – In: Fourteenth century England I. Ed. By N. Saul. Woodbridge, 2000, 73-88; Kitsikopoulos, H. The Impact of the Black Death on Peasant Economy in England, 1350-1500. – Journal of Peasant Studies, 29, 2002, № 2, 71-90.

[23]. Авдев, Ст., За упадъка на стоковото производство в Добруджа през втората половина на ХІV в. (по нумизматични данни). – Нумизматика, 1988, № 2, 32-35.

[24]. Стефанов, П., Антиосманската тема в творчеството на св. Филотей Кокин. – В: Патриарх Евтимий Търновски и неговото време. Ред. Г. Данчев и др. Велико Търново, 1998, 281-294 (Библиотечна поредица “Проглас”).

[25]. Орлов, М. А., История сношения человека с дьяволом. М., 1992, с. 165.

[26]. Лозинский, С. П., История папства. М., 1986, с. 175.

[27]. Jillings, K. Scotland’s Black Death: The Foul Death of the English. Stroud, 2003.

[28]. Делюмо, Ж., Страхът в западния свят (ХІV-ХVІІІ век). С., 2002, 190-206.

[29]. Петкова, Св., Функции и функционални преобразования на чумата в песенния фолклор, Български фолклор, 1988, № 4, с. 38, бел. 14.

[30]. Срв. Dormeier, H. Die Flucht vor der Pest als religiöses Problem. – In: Laienfrömmigkeit im späten Mittelalter. Formen, Funktionen, politisch-soziale Zusammenhänge. Hg von K. Schreiner und E. Müller Luckner. München, 1992, 331-397.

[31]. Ангелов, Д., Богомилството в България. С., 1969, 500-501.

[32]. Rudman, D. Authority and Right of Disposal in Luke 4.6. – New Testament Studies, 2004, № 1, 50:77-86.

[33]. Мюшамбле, Р., Една история на дявола. С., 2005, с. 49. Тази книга е преведена твърде неграмотно от някоя си Гинка Асенова. Срв. влиянието на Черната чума върху английското изкуство: Lindley, P. G. The Black Death and English Art: A Debate and Some Assumptions. – In: The Black Death in England. Ed. by W. M. Ormrod and P. G. Lindley. Stamford: Paul Watkins, 1996, 125-146.

[34]. Срв. Erkens, F.-R. Busse in Zeiten des Schmerzen Todes: die Züge der Geissler. – Zeitschrift für historische Forschung, 1999, No 4, 483-515. Срв. Harper-Bill, C. The English Church and English Religion after the Black Death. – In: The Black Death in England Ed. by W. M. Ormrod and P. G. Lindley. Stamford, 1996, 79-123.

[35]. Срв. Венедикова, В., Български паралели на античния обичай заораване при основаване на селище. – В: Изследвания в чест на акад. Д. Дечев, С., 1958, 779-785.

[36]. Маринов, Д., Избрани произведения в пет тома, Т. 1, ч. 2. Религиозни народни обичаи, С., 2003, 448-449.

[37]. Тодорова-Пиргова, Ив. Баяния и магии, С., 2003, с. 539.

[38]. Миналото през погледа на нашенци, Сборник с фолклорни материали от селата Гърмен, Дъбница, Копривлен и Плетена, Гоцеделчевско. Съст. Албена Георгиева-Ангелова и др., С., 2003, 234-235.

[39]. Срв. Станоева, И., Тялото – голо и облечено. – Български фолклор, 1994, № 2, 74-82. Глава за ритуалната голота в Англия е включена в Hutton, R. Witches, Druids and King Arthur. London, 2003.

[40]. Werner, E., Spaetbogomilisch und adamitische Spekulationen und Praktiken in Religions-historischer Sicht. – Byzantine Studies, 1, 1974, № 1, 40-53.

[41]. Срв. Kramer, S. N. Le mariage sacré. Paris, 1983; Bolle, K. Hieros Gamos. – In: Encyclopedia of Religion. T. 6. London, 1987, 317-321.

[42]. Иванова, Кл., цит. съч., 32-33.

[43]. Цинцадзе, Я., Българска езическа богиня от ХІ век според един грузински извор, Исторически преглед, 1960, № 2, 86-89.

[44]. Дочев, К., Антиеретически събори в Търново през 50-те години на ХІV в., отразени в монетосеченето на цар Иван Александър. – В: Търновска книжовна школа. Т. 5. Паметници. Поетика. Историография. Гл. ред. Г. Данчев. Велико Търново, 1994, 535-539.

[45]. За тризъбеца вж. Стефанов, П., Балкански фолклорни и орнаментални мотиви в стенописите на Килифаревския манастир от ХVІІ в. – В: Търновска книжовна школа. Т. 7. Търновската книжовна школа и християнската култура в Източна Европа. Гл. ред. Г. Данчев. Велико Търново, 2002, 805-806.

[46]. Петкова, Св., цит. съч., с. 39. Срв. Johnson, R. F. Saint Michael the Archangel in Medieval English Legend. Woodbridge, 2005.

[47]. Пространно житие.., с. 462.

[48]. Foa, A. The Jews of Europe after the Black Death. Berkeley, 2000, 8-16.

[49]. Мусакова, Е., Кодикологически особености на Песнивеца на цар Иван Александър, Palaeobulgarica/Старобългаристика, 2002, № 2, с. 24, 32.

[50]. Pereswetoff-Morath, A. ’And was Jerusalem Builded here..?’: On the Textual History of the Slavonic Jerusalem Disputation. – Scando-Slavica. T. 47, 2001, 19-38; Idem. A Grin without a Cat. Т. I. ‘Adversus Iudaeos’ texts in the literature of medieval Russia (988-1504) Lund, 2002 (Lund Slavonic Monographs, 4).

[51]. Радченко, К. Религиозное и литературное движение в Болгарии в эпоху перед турецким завоеванием. Киев, 1908, 31-32.

[52]. Cutler, A. and H. The Jew as Ally of the Muslim: Medieval roots of anti-semitism. Notre Dame (IN), 1986; Cohen, J. Living Letters of the Law: Ideas of the Jew in medieval Christianity. Berkeley (CA), 1999, 167-218. Срв. Stefanov, P. Bulgarians and Jews throughout History. – Religion in Eastern Europe, 2002, December, № 6, 1-11.

[53]. Иоанн Кантакузин. Беседа с папским легатом, диалог с иудеем и другие сочинения. СПб., 1997.

[54]. Мавродинова, Л. Земенската църква. История, архитектура, живопис. С., 1980, 86-89, 91, ил. 58.

[55]. Бакалова, Е. Ars Moriendi. – В: Традиция. Приемственост. Новаторство. В памет на Петър Динеков. Отг. ред. К. Косев и др. С., 2001, 448-458.

[56]. Стоилов, А. П., Предвестие за падане на царство (легендата за оживяване на пържени риби). – Известия на Народния етнографски музей. Т. VІІ, 1927, кн. І-ІV, 60-61. Срв. Стойкова, Ст. Към проучването на една обща тема в българския и гръцки фолклор (Песента за падането на Цариград). – Български фолклор, 1985, № 3, 29-43.

[57]. Пак там, с. 66.

[58]. Добрев, Ив., Произход и значение на праславянското консонантно и дифтонгично склонение. С., 1982, с. 190.

[59]. Ангелов, Д., Душевността на българина в песенния фолклор. С., 2002, 160-161.

[60]. Сборник за народни умотворения. Т. V, с. 184; Арнаудов, М. Сказание за възобновата на българското царство. – В: Същият. Очерци по българския фолклор. 2 изд. Т. 2. С., 1969, с. 202.

[61]. Крал Артур. Прев. и съст. В. Гайдарова, С., 2001 (Европейският канон), с. 341.

[62]. Rubin, M. Gentile Tales: The narrative assault on late medieval Jews. New Haven and London, 1999, 7-39.

[63]. Руски превод в http://www.krotov.org/acts/10/lev_diak/leo_10.htm.

[64]. Путешествие Новгородского архиепископа Антония в Царьград в конце ХІІ столетия. С предисл. И примеч. И. Савваитова. СПб., 1872, с. 55.

[65]. Панайотов, Веселин, Идеологически нива в две песни от сборника на Братя Миладинови, Любословие (Шумен), 1997, № 2, 60-67.

[66]. Например фреска в църквата “Сан Спеко” в Субиако, Италия, от втората половина на ХІV в. (Cook, W. R., R. B. Herzman. The Mediaeval World View: An introduction. New York and Oxford, 2004, ill. on p. 269).

[67]. Чума село изгорила. Подбор и научен коментар Св. Петкова. С., 1996 (Български фолклор), 38-40.

[68]. Хайтов, Н., Миналото на с. Яворово, С., 1958, с. 12.

[69]. Гълъбов, К., Спомени за български писатели, 2 доп. изд. Варна, [2002], с. 358.

Изображение – авторът, архимандрит Павел Стефанов (1948-2012). Източник – Гугъл Бг.

ХРОНОЛОГИЧНА БИБЛИОГРАФИЯ НА ГОДИШНИКА НА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ – БОГОСЛОВСКИ ФАКУЛТЕТ И ГОДИШНИКА НА ДУХОВНАТА АКАДЕМИЯ (1923-2008) – продължение и край*

Д-р Иво Янев

1969-1970 г., т. 19 (45), София, 1971

1. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване). (Пс. 18-21), с. 1-18.

2. Събев, Тодор. Основаване на Българската църква – 870 година, с. 21-70.

3. Поптодоров, протоиерей Радко. Преломното значение на покръстването и на основаването на Българската църква в 870 г. в културния живот на българския народ през време на Първата Българска държава, с. 71-185.

4. Панчовски, Иван. Проблемата ,,Ерос и агапи” в православно-етическо осветление, с. 187-265.

5. Чифлянов, протоиерей Благой. Триодът и месецословът на Великата църква през ІХ век, с. 267-414.Ivo Ianev1970-1971 г., т. 20 (46), София, 1972

1. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване), с. 1-18.

2. Панчовски, Иван. Християнската любов към Бога, с. 19-62.

3. Поптодоров, протоиерей Радко. Православно-християнската вяра и Българската народна Църква като фактори за запазване на българския народ, за формиране на националното му съзнание и за културното му развитие през време на петвековното османско робство, с. 63-257.

4. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики, с. 258-316.

5. Чифлянов, протойерей Благой. Римската литургия преди и след Втори Ватикански събор, с. 317-374.

6. Панурски, Васил. Възрожденските щампи от Църковния музей – София, с. 375-431.

1971-1972 г., т. 21 (47), София, 1973

1. Марковски, Иван. Псалмите. Екзегетическо изследване (Пс. 26-29), с. 7-23.

2. Милев, Александър. Новозаветният гръцки език, с. 25-49.

3. Царев, Георги. Прощалната реч на св. апостол Павел пред ефеските пастири, с. 51-99.

4. Николов, протоиерей Васил. Служението на жената през времето на Христа и апостолите, с. 101-163.

5. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики. (Продължение), с. 165-207.

6. Панчовски, Иван. Християнска любов към себе си, с. 209-270.

7. Коев, Тотю. Произход на Халкидонското воропределение, с. 271-349.

9. Вълчанов, Славчо. Един древен хагадически мидраш върху книга Битие от Кумран 1 Q G Apar за живота на бибрейските патриарси, с. 373-403.

1972-1973 г., т. 22 (48), София, 1976

1. Макариополски епископ Николай. Св. Евхаристия в еклезиологическо-икуменически аспект от православно гледище, с. 3-22.

2. Цоневски, Илия. Англиканската църква и преговорите ѝ с Православната църква за сближение и съединение, с. 23-168.

3. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики. (Продължение), с. 172-222.

4. Чифлянов, протойерей Благой. Богослужебният чин, преведен от св. Братя Кирил и Методий в началото на тяхната Моравска мисия, с. 223-260.

5. Чифлянов, протойерей Благой. Богослужебният материал, преведен от славянските просветители в началото на тяхната Моравска мисия до смъртта на свети Кирил (+ 869), с. 261-386.

6. Вълчанов, Славчо. Прологът към кн. Премъдрост на Иисус син Сирахов и значението му за историята на Старозаветния канон, с. 387-413.

1973-1974 г., т. 23 (49), София, 1976

1. Събев, Тодор. Румен Василев. Принос към историята на движението за църковно-национална независимост (ХІХ в.), с. 7-39.

2. Шиваров, протоиерей Николай. Литературните жанрове в Стария Завет. С оглед на екзегетическото изследване, с. 41-196.

3. Вълчанов, Славчо. Кумрански текстове с апокрифно съдържание и славянските старозаветни апокрифи, с. 171-302.

1974-1975 г., т. 24 (50), София, 1978

1. Петдесет години богословска наука в България – 1923-1973, с. 5-198.

2. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики. (Продължение от т. ХХІІ и край), с. 199-261.

1975-1976 г., т. 25 (51), София, 1978

1. Драговитийски епископ Йоан. По пътя към християнско единство, с. 5-36.

2. Събев, Тодор. Древната Йерусалимска църква от основаването ѝ до І Вселенски събор (33-325), с. 37-133.

3. Панчовски, Иван. Етиката на Имануел Кант с оглед на отношението ѝ към религията, с. 135-197.

4. Чифлянов, протоиерей Благой. Римското кръщение преди и след Втория ватикански събор, с. 199-264.

1976-1977 г., т. 26 (52), София, 1981

1. Панчовски, Иван. Етиката на Спиноза с оглед на отношението ѝ към религията, с. 7-60.

2. Поптодоров, ставрофорен иконом Радко. Еклезиологията, икуменизът и иринизмът на протопрезвитер д-р Стефан Цанков, с. 61-138.

3. Стоянов, Христо. Протестантските мисии в България през ХІХ век, с. 139-237.

4. Хубанчев, Антоний. Пътищата на богопознание според св. Василий Велики, с. 239-261.

1977-1978 г., т. 27 (53), София, 1982

1. Панчовски, Иван. Етически и социално възгледи на архимандрит Неофит Бозвели, с. 5-70.

2. Чифлянов, протоиерей Благой. Римската конфирмация преди и след Втория ватикански събор, с. 71-112.

3. Стоянов, Христо. Протестантските мисии в България през ХІХ век, с. 113-171.

4. Вълчанов, Славчо. Кумранският текст коментари на Пророк Наум от ІV пещера 4 QpNah, с. 173-194.

5. Хубанчев, Антоний. Човекът като Божие създание и мястото му в творението, с. 195-234.

1978-1979 г., т. 28 (54), София, 1986

1. Шиваров, ставрофорен иконом Николай. Древни източни коментари на Псалтира и старобългарските им преводи, с. 6-79.

2. Панчовски, Иван. Св. Методий Славянобългарски (Живот и дейност), с. 82-132.

3. Вълчанов, Славчо. Отражения на старозаветната апокрифна традиция в средновековната българска култура, с. 133-183.

4. Хубанчев, Антоний. Религиозно-философски възгледи на св. патриарх Евтимий Търновски, с. 186-219.

5. Денев, Иван. Свети Климент Охридски като проповедник, с. 222-264.

1979-1980 г., т. 29 (55), София, 1988

1. Шиваров, ставрофорен иконом Николай. История и каноничност на старозаветния текст (С оглед на старобългарския му превод), с. 5-65.

2. Вълчанов, Славчо. Книгата на пророк Наум. Текстовокритично изследване, с. 67-164.

3. Желев, Иван. Господ Иисус Христос – единствен новозаветен Пастиреначалник и Първосвещеник, с. 166-198.

4. Денев, Иван. Свети Климент Охридски като проповедник (Омилетичен анализ на проповедите му), с. 199-258.

5. Хубанчев, Антоний. Св. патриарх Евтимий в защита на православната вяра, с. 259-275.

6. Маджуров, Николай. Светите Три светители и античната култура, с. 277-312.

1980-1981 г., т. 30 (56), София, 1990

1. Коев, Тотю. Конференция на европейските църкви (История, сегашна структура и задачи), с. 7-50.

2. Стоянов, Христо. Из историята на иконоборчеството (717-741), с. 51-135.

3. Хубанчев, Антоний. Богословие на освобождението – латиноамериканско направление (Основни концепции, оценка от гледна точка на православното учение за човека и обществото), с. 136-192.

1993 г. – Нова серия, т. 1, София, 1993

1. Шиваров, Николай. Ново начало, с. 5-24.

2. Денев, Иван. Екзарх Антим като проповедник, с. 25-52.

3. Денев, Иван. Митрополит Иларион Търновски като църковен оратор, с. 53-71.

4. Маджуров, Николай. Живот и дейност на М. В. Ломоносов, с. 73-128.

5. Петев, Иван. Учението на св. Григорий Богослов за тайнствата, с. 129-179.

6. Киров, Димитър. Човекът е съработник на Бога (Опит за етико-антропологичен обзор на апостол Павловите послания), с. 181-258.

1995 г. – Нова серия, Т. 2, София, 1995

1. Денев, Иван. Екзарх Йосиф като проповедник, с. 5-33.

2. Маджуров, Николай. Психология на заблудата според учението на блажени Августин, с. 35-48.

3. Маджуров, Николай. Вярата и знанието в богословската система на блажени Августин, с. 49-60.

4. Хубанчев, Антоний. Антропологическите възгледи на св. Климент Охридски, с. 61-86.

5. Желев, Иван. Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос (Екзегетическо изследване на Иоан, 17 глава), с. 87-184.

6. Киров, Димитър. Добро и зло в богословието на св. Климент Охридски, с. 185-226.

7. Панчовски, Иван. Философски и богословски концепции на св. Константин-Кирил Философ, с. 227-299.

1999 г. – Нова серия, т. 3, София, 1999

1. Денев, Иван. Седемдесет години Богословски факултет, с. 5-31.

2. Денев, Иван. Киевският митрополит Иларион и началото на руската проповед, с. 33-66.

3. Шиваров, Николай. Старозаветната есхатология – поява, развитие и значение. (Православно библеистично изследване), с. 67-159.

4. Маджуров, Николай. Несторът на българската богословска мисъл. (По случай 50 години от смъртта на проф. архимандрит д-р Евтимий Сапунджиев), с. 161-191.

5. Маджуров, Николай. Св. Константин-Кирил Философ като апологет, с. 193-207.

2000 г. – Нова серия, т. 4, София, 2000

1. Денев, Иван. Проповедта в епохата на Българското възраждане, с. 5-190.

2. Маджуров, Николай. Религиозно-философските възгледи на М. В. Ломоносов, с. 191-327.

3. Трайчев, Емил. Датата на Христовото раждане, с. 329-348.

2001 – Нова серия, т. 5, София, 2001

1. Стоянов, Емил Трайчев. Синоптическа безизходица или грешка в метода, с. 1-154.

2004 г. – Нова серия, т. 6, София, 2004

1. Омарчевски, Александър. Религиозната политика на император Юстиниан І (527-565), с. 1-231.

2005 г. – Нова серия, том 5, София, 2005

1. Шиваров, Николай протопрезвитер, Легитимната вяра, народна вяра и синкретизъм в Израил (Х-VІІІ в. пр. Хр.), с. 5-34.

2. Хубанчев, Антоний. Карл Ясперс – вяра, познание, откровение,  с. 35-109.

3. Трайчев, Емил. Синоптическа безизходица или грешка в метода (Към въпроса за литературните отношения между първите три канонични евангелия), с. 111–210.

4. Омарчевски, Александър. Акакиевата схизма ( 484-519), с. 211-402.

2008 г. – Нова серия, т. 6, София, 2008

1. Вълчанов, Славчо. Книгата на св. Пророк Наум. Част ІІ. Исагогическо изследване, с. 5–42.

2. Омарчевски, Александър. Религиозната политика на император Юстиниан І (527- 565), с. 43-208.

3. Стаматова, Клара. „Етиката” на Мохамед, с. 209–262.

11 февруари 2007 г.

_____________________________________

*Материалът е предоставен от автора.

Изображение – авторът, д-р Иво Янев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка биографична справка. Д-р Иво Янев е роден през 1977 година в град Кюстендил. След завършване на основното и средното си образование той записва богословие в Богословския факултет при Софийския университет. Дипломира се последователно като бакалавър и магистър. Работи известно време като библиотекар в същия факултет. В периода 2009-2012 година е редовен докторант по Пастирско богословие. От 3 юни 2013 година е доктор по богословие на Софийския университет. Доктор Янев присъства в този блог с две публикации (вж. постинги 70 и 74).

Бел. на автора на блога – най-последната част (2008 г. – Нова серия т. 6, София, 2008) е допълнение от Цвета Узунова на 3 декември 2008 година.

ХРОНОЛОГИЧНА БИБЛИОГРАФИЯ НА ГОДИШНИКА НА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ – БОГОСЛОВСКИ ФАКУЛТЕТ И ГОДИШНИКА НА ДУХОВНАТА АКАДЕМИЯ (1923-2008)*

Д-р Иво Янев

1923–1924 г.,  т. 1, София, 1924

1. Евтимий, (Сапунджиев) архимандрит. Елементи на вяра в основите на нашето познание, с. 1-25.

2. Евтимий, (Сапунджиев) архимандрит. Как се очертават граничните между вярата и разума научни проблеми в мирогледа на един новокантиански философ (Ото Либман + 1912), с. 27-68.

3. Цанков, Стефан протопрезвитер. Правото и Църквата, с. 66-106.

4. Марковски, Иван. Ветхозаветната наука в светлината на новите археологични открития в древния Ориент, с. 107-141.

5. Поснов, Михаил. История на християнската Църква или история на християнската религия или всеобща история на религиите?, с. 143-162.

6. Глобуковски, Николай. Православната Църква и християнското междуцърковно единение, с. 163-260.

7. Евтимий, (Сапунджиев) архимандрит. Произхождението на идеята за чужди преживявания и на нашето естетическо и етическо отношение към тях, според учението на Теодор Липс за ,,вчувствуването”, с. 261-320.Ivo Ianev1925–1926 г.,  т. 3, София, 1926

1. Пашев, Ганчо. Необходимост от научна обработка на православно-християнското учение за нравствеността, с. 1-72.

2. Глубоковски, Николай. Новозаветният Ходатай, с. 73-112.

3. Снегаров, Иван. Унищожението на Охридската архиепископия, с. 113-138.

4. Поснов, Михаил. Проблеми и въпроси, повдигнати в западната богословска литература, по повод 1600-годишния юбилей на Никейския събор (325 г.), с. 139-150.

5. Поснов, Михаил. Няколко думи за примата на римския папа, с. 151-163.

6. Гошев, Иван протойерей. Историческия образ на Спасителя по археологическите паметници на старохристиянското изкуство и древните литературни предания от І-VІ вв., с. 165-208.

7. Марковски, Иван. Библейско-еврейската поезия, с. 209-294.

8. Цанков, Стефан протпрезвитер. Устройство на Румънската правосавна църква, с. 295-348.

1926–1927 г.,   т. 4, София, 1927

1. Марковски, Иван. Историята на българския синодален превод на Библията (с оглед българските преводи в миналото), с. 1-58.

2. Поснов, Михаил. Монашеството през ІV-ІХ вв. (общ очерк), с. 63-104.

3. Поснов, Михаил. Сардикийският събор и неговата каноническа дейност, с. 105-129.

4. Миятев, К. Монументалната живопис в древна България, с. 131-150.

5. Дюлгеров, Димитър. Значение на догмата, с. 151-172.

6. Снегаров, Иван. Няколко думи за Хоматияновия сборник, издаден от Питра, с. 173-183.

7. Глубоковски, Николай. Христос и ангелите. (Екзегетически анализ на Евр. 1:6-14), с. 185-218.

8. Снегаров, Иван. Българският първоучител св. Климент Охридски. (Живот и дейност),  с. 219-334.

9. Гошев, протойерей Иван. Стари записки и надписи, с. 335-378+ І-ІV.

1927–1928 г.,  т. 5, София, 1928

1. Глубоковски, Николай.  Христос и християните, с. 1-16.

2. Гяуров, Христо. Притча за неправедния домоуправител, с. 17-95.

3. Пашев, Ганчо. Социалният въпрос под светлината на нравственото учение на Иисуса Христа, с. 97-216.

4. Поснов, Михаил. Византизъм в историята на древната християнска църква, с. 217-244.

5. Поснов, Михаил. Историческа справка по въпроса за състава на древните събори и за реда, по който са се решавали въпросите на тях, с. 245-258.

6. Шавелски, протопрезвитер Георгий. Задачи и граници на пастирското служение, с. 259-288.

7. Цанков, протпрезвитер Стефан. Положението и уредбата на най-новите Православни църкви, с. 289-328.

1928–1929 г.,  т. 6,  София, 1929

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Положението и уредбата на най-новите Православни църкви, с. 1-114+ І-ІХ.

2. Глубоковски, Николай. Изкупление и Изкупител, с. 1-43.

3. Гошев, протоиерей Иван. Един средновековен барелеф от Созопол, с. 1-99. + таблици.

4. Гошев, протоиерей Иван. Стари записки и надписи, с. 1-36.

5. Димитров, Христо. Нови задачи на пастирска дейност, с. 1-20.

6. Дюлгеров, Димитър. Теософско общество, с. 1-56.

1929–1930 г.,   т. 7, София, 1930

1. Марковски, Иван. За древнобиблейската хронология, с. 1-34.

2. Дюлгеров, Димитър. Теософско общество. (Учение), с. 35-124.

3. Гяуров, Христо. Протоевангелие на Иакова, с. 125-140.

4. Глубоковски, Николай. Християнското братство и неговата необходимост за вярващите, с. 141-176.

5. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Със скептика – младеж при Хекела,  с. 177-218.

6. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Естествено развитие и богооткровена свръхестествана помощ, с. 219-240.

7. Марковски, Иван. Мирогледът на ветхозаветния човек (според Библията), с. 241-298.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Съветското брачно право в Русия, с. 299-356.

9. Димитров, протоиерей Христо. Психологически основи на религиозното образование, с. 357-408.

1930–1931 г.,   т. 8, София, 1931

1. Глубоковски, Николай. Християнското съботство. Екзегетически анализ на Евр. 4:1-16, с. 1-24.

2. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Недостатъчност на методите на историзма, психологизма и интелектуализма за ориентиране по проблемата за религията, с. 25-48.

3. Гяуров, Христо. Евангелие на Евреите, с. 49-120.

4. Пашев, Ганчо. Идеята за спасението и нейната нравствена страна, с. 121-276.

5. Снегаров, Иван. Нов препис на кодекса на Охридската архиепископия, с. 277-306.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Държава и Църква, с. 307-338.

7. Гошев, протоиерей Иван. Нови данни за историята и археологията на Бачковския монастир, с. 341-388.

8. Димитров, протоиерей Христо. Методи на религиозното образование, с. 389-499+І-ІV.

1931–1932 г.,  т. 9,  София, 1932

1. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Задачите на християнската апологетика, с. 1-48.

2. Глубоковски, Николай. Първосвещенството на Христа и задълженията на християните, с. 1-40.

3. Гяуров, Христо. Мураториевият канон, с. 1-80.

4. Снегаров, Иван. Поглед към изворите на св. Никола Софийски, с. 1-74.

5. Дюлгеров, Димитър. Петдесетници, с. 1-88. Статистически таблици на евангелските петдесетнически общини в България и др., с. 90-111.

6. Шавелски, протопрезвитер Георгий. Псаломският праведник. (изяснение на съдържанието и духа на Псалтира), с. 1-54.

7. Гошев, протойерей Иван. Старобългарската литургия. (според български  и византийски извори от ІХ – ХІ в.), с. 1-80.

1932–1933 г., т. 10, София, 1933

1. Димитров, протоиерей Христо. Основи и основни линии в развоя на учебния план по вероучение, с. 1-96.

2. Гяуров, Христо. Братята Господни, с. 1-44.

3. Дюлгеров, Димитър. Петдесетници, с. 1-52.

4. Марковски, Иван. Книгата Еклесиаст. (Екзегетически анализ с оглед към по-важните проблеми), с. 1-96.

5. Цанков, протопрезвитер Стефан. Междуцърковното положение на българската църква след освобождението на България, с. 1-130.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Конституционните принципи за отношението между държава и църква в славянските държави, с. 1-17.

7. Архимандрит Евтимий. Българската екзархия в Цариград, с. 1-32.

8. Марковски, Иван. Разграничение на понятията евреи и израилтяни като народностни единици, с. 1-12.

1933–1934 г., т. 11, София, 1934

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Богословският факултет у нас (1923-1933), с. 3-92.

2. Гошев, протоиерей Иван. Преславски керамичен фрагмент с богослужебни текстове от ІХ-Х вв., с. 1-19.

3. Снегаров, Иван. Пропуски и грешки в издадените книжовни паметници за св. Никола Софийски, с. 1-26.

4. Марковски, Иван. Върху някои неверни представи и схващания за Палестина и светите места в нея, с. 1-66.

5. Дюлгеров, Димитър. Рим и светите братя Кирил и Методий, с. 1-68.

6. Глобуковски, Николай. Благовестие апостола Павла по его произхождению и содержанию, с. 1-50.

7. Димитров, протоиерей Христо. Изповед и душепастирство. – Пасторологическо изследване, с. 1-60.

8. Архимандрит Евтимий. Българската екзархия в Цариград. ІІІ част, с. 1-64.

9. Гошев, протоиерей Иван. Църковни старини из Врачанска епархия, с. 1-54.

10. Снегаров, Иван. Старият Търновски църковен Кодекс. – Документи, с. 1-60.

1934–1935 г., т. 12, София, 1935

1. Снегаров, Иван. Старият Търновски църковен Кодекс. – Документи, с. 1-48.

2. Марковски, Иван. Проблемата за произхода и авторството на петокнижието (Позитивно-критично изследване), с. 1-57.

3. Глобуковски, Николай. Християнското съвършенство и Христос, като първосвещеник навеки по чина Мелхиседеков (Екзегетически анализ на Евр. Гл. 6), с. 1-50.

4. Димитров, Христо. Изповед и душепастирство (Пасторологическо изследване) ІІ част, с. 1-86.

5. Димитров, Христо. Изповед и душепастирство (Пасторологическо изследване) ІІІ част, с. 1-37.

6. Гошев, протойерей Иван. Стари записки и надписи. ІІІ, с. 1-37.

7. Архимандрит Евтимий (Сапунджиев). Със скептика – младеж при Спенсера. (Вяра в агностицизма), с. 1-52.

8.Пашев, Ганчо. За царството Божие (Опит да се изясни пр.), с. 1-116.

9. Цанков, протопрезвитер Стефан. Албанската православна църква и нейната уредба. (Нови данни), с. 1-57, Приложение: Декрет-закон за религ. Община, с. 58-64.

1935–1936 г., т. 13, София, 1936

1. Глобуковски, Николай. Христос – Първосвещеник по чина на Мелхиседека, с. 1-48.

2. Снегаров, Иван. Старият търновски църковен кодекс, с. 1-74.

3. Гяуров, Христо. Евангелие от Матея, с. 1-114.

4. Гошев, протойерей Иван. Стари записки и надписи. ІV, с. 1-59.

5. Архимандрит Евтимий. 12-те главни научни въпроси за религията и нейната свръх-научна същина, с. 1-58.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Нови данни за историята и уредбата на Рилския монастир, с. 1-49.

7. Дюлгеров, Димитър. Размисъл за Σοφία, премъдрост Божия, с. 1-37.

8. Пашев, Ганчо. Царството Божие (Опит да се изясни и пр.), с. 1-140.

1936–1937 г., т. 14, София, 1937

1. Глобуковски, Николай. Послание к Евреям и историческое предание о нем, с. 1-62.

2. Дюлгеров, Димитър. Общество “Добрия самарянин”, с. 1-114.

3. Гяуров, Христо. Евангелие от Марка (Исагогическо изследване), с. 1-76.

4. Димитров, протоиерей Христо. Религиозното образование и съвременната държава, с. 1-58.

5. Гошев, протоиерей Иван. Стари записки и надписи. V, с. 1-56.

6. Архимандрит Евтимий. Парламентаризъм и безотговорност в Българската църква, с. 1-38.

7. Шавелски, протопрезвитер Георгий. Пророк Иеремия и неговото време (Според книгата на прор. Иеремия), с. 1-56.

8. Zankov, Stefan. Nation, Staat, Welt und Kirche im Orthodoxen Osten als Theologisches Problem, с. 1-70.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Народ, държава, свят и църква на православния изток като богословска проблема, с. 71-111.

1937–1938 г., т. 15, София, 1938

1. Снегаров, Иван. Скопската епархия. Исторически очерк и възражения върху съчинението на проф. Р. Груич “Скопска митрополиjа” (Скопие 1935), с. 1-132.

2. Марковски, Иван. Ветхозаветни апокрифи и псевдоепиграфи. (Исагогическо изследване), с. 1-156.

3. Гошев, протойерей Иван. Светите братя Кирил и Методий (Материали из ръкописите на синодалния църковен музей в София), с. 1-140.

4. Шавельский, протопрезвитер Георгий. Руские монастыри дореволюционного времени, с. 1-40.

5. Димитров, протойерей Христо. Трудовият принцип и религиозното обучение (История, теория и практика), с. 1-43.

6. Пашев, Ганчо. Етичната държава (Общ поглед върху държавата от гледището на християнската социология и нравственост), с. 1-174.

1938–1939 г., т. 16, София, 1939

1. Гяуров, Христо. Предговорът на евангелието от св. ап. Иоана, с. 1-112.

2. Снегаров, Иван. Скопската епархия, с. 1-162. Документи из кодексите на Цариградската патриаршия, с. 163-184.

3. Марковски, Иван. Еврейският въпрос и Ветхият завет, с. 1-86.

4. Шавелский, протопрезвитер Георгий. Jудаистическiй нацiонализмъ при святе Божественнаго Откровенiя, с. 1-44.

5. Димитров, протоиерей Христо. Религиозното обучение в съвременната църква, с. 1-102.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Българската правослвна Църква от освобождението до настояще време, с. 1-372.

1939–1940 г., т. 17, София, 1940

1. Дюлгеров, Димитър. Общество “Добрия самарянин”, с. 1-128.

2. Марковски, Иван. Религиозно-философските проблеми в кн. Иов, с. 1-64.

3. Димитров, протоиерей Христо. Религиозното възпитание и семейство, с. 1-68.

4. Архимандрит Евтимий. Въводни мисли и материали за работата по “Историята на религиите” в Богословския факултет, с. 1-56.

5. Пашев, Ганчо. Собствеността в светлината на християнската нравственост, с. 1-195.

6. Гошев, протоиерей Иван. Правилата на Студийския монастир, с. 1-75.

1940–1941 г., т. 18, София, 1941

1. Марковски, Иван. Религиозно-философските проблеми в книга Иов, с. 1-76.

2. Снегаров, Иван. Друг търновски църковен кодекс, с. 1-106.

3. Гяуров, Христо. Евангелие от Лука (Исагогическо изследване), с. 1-110.

4. Димитров, Христо. Религията като учебен предмет в средните училища (към въпроса за новата постановка за преподаването ѝ), с. 1-138.

5. Дюлгеров, Димитър. Злоупотреба с православните богослужебни книги, с. 1-129.

6. Архимандрит Евтимий. Материали за работата по “Историята на религиите” в Богословския факултет, с. 1-16.

7. Архимандрит Евтимий. Псевдомонашество, с. 1-10.

8. Гошев, Иван протоиерей. Учение на дванадесетте апостоли (увод, текст и изяснения), с. 1-50.

9. Цанков, Стефан протопр. Международно право, морал и християнство (отдел. отпечатък)

1941–1942 г., т. 19, София, 1942

1. Пашев, Ганчо. Възгледите на търновския митрополит Климент (В. Друмев) за нравствеността, с. 1-176.

2. Архимандрит Евтимий. Гнезда на съмнения във вярата, с. 1-36.

3. Архимандрит Евтимий. Отрицатели на религията ли са българските поети и писатели? , с. 1-40.

4. Архимандрит Евтимий. Нехристиянски обичаи при погребенията в нашите градове, с. 1-22.

5. Гяуров, Христо. Деяния на св. апостоли. Исагогическо изследване, с. 1-80.

6. Цанков, протопрезвитер Стефан. Православното християнство, неговата същина и неговият съвременен образ, с. 1-160.

7. Архимандрит Евтимий. Неправомерни увеличения на епископите в Бългрия, с. 1-18.

8. Архимандрит Евтимий. Възможно ли е да се допусне нравствена отговорност, когато се отрича свободата на волята?, с. 1-42.

9. Марковски, Иван. Книгата Рут. Екзегетическо изследване. Превод и тълкувание, с. 1-70.

1942–1943 г., т. 20, София, 1943

1. Снегаров, Иван. Три гръцки поменици от с. Арбанаси (Търновско), с. 1-22.

2. Архимандрит Евтимий. Народни поверия, обреди и обичаи (материали по история на религиите), с. 1-92.

3. Марковски, Иван. За пророческото служение изобщо и за ветхозаветното пророчество, с. 1-68.

4. Дюлгеров, Димитър. Тайнство кръщение – същина и значение, с. 1-76.

5. Снегаров, Иван. Исторически вести за Търновската митрополия, с. 1-140.

6. Гошев, протоиерей Иван. Божествената литургия на Златоуста (критически бележки и изяснения с четири приложения на стари текстове), с. 1-165.

7. Гяуров, Христо. Новозаветна херменевтика, с. 1-54.

8. Цоневски, Илия. Апостолският символ, с. 1-64.

9. Глогов, свещеник Георги. Душепастирът и грижата му за телесно-болните, с. 1-48.

1943–1944 г., т. 21, София, 1943

1. Маринов, Борис. Опиум ли е религията за човешката душа и за народите, с. 3-25.

2. Марковски, Иван. Пророк Исаия – личност, идеи и пророчества, с. 3-63.

1944 – 1945 г. Т. 22, София, 1945

1. Пиперов, Боян. Мелхиседек, първообразът на Христа (Екзегетическо изследване на Битие 14:18-20), с. 1-18.

2. Марковски, Иван. Теократически социализъм, с. 1-36.

3. Димитров, протйерей Христо. Свещеникът като катехет (Към въпроса за църковен катехуменат у нас), с. 1-66.

4. Цоневски, Илия. Посланието на ап. Варнава, с. 1-67.

5. Гошев, протойерей Иван. Към историята на Черепишкия манастир, с. 1-34.

6. Гяуров, Христо. Послание на ап. Иакова. Исагогическо изследване, с. 1-39.

7. Маринов, Борис. За някои възражения против молитвата, с. 1-41.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Върху проблемата за отношението между Църква и държава, с. 1-83.

1945–1946 г., т. 23, София, 1946

1. Димитров, Христо. Психология на молитвата (Религиозно-педагогическо проучване), с. 1-440

2. Снегаров, Иван. Румънската православна църква (Кратък исторически очерк), с. 1-37.

3. Гошев, протоиерей Иван. Из сбирките на църковния историко-археологически музей при Св. Синод в София, с. 1-35.

4. Дюлгеров, Димитър. Адвентизъм. (Учение), с. 1-66.

5. Маринов, Борис. Из методологията на християнската апологетика във връзка с темата “Библия и наука”, с. 1-32.

6. Марковски, Иван. Пророк Иеремия (Личност и идеи), с. 1-38.

7. Пашев, Ганчо. Възгледите на Търновския митрополит Климент (В. Друмев) за личността, обществото и държавата, отразени в неговите художествени произведения, с. 1-82.

8. Гяуров, Христо. Живот и дейност на св. ап. Павла, с. 1-40.

1946–1947 г., т. 24, София, 1947

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Актуални проблеми и задачи на православното богословиеи прав. Църква.     (Aktuelle Probleme und Aufgaben der Orthodoxen Theologie und Kirche), с. 3-28.

2. Дюлгеров, Димитър. Единство в църквата Христова, с. 3-36.

3. Димитров, протойерей Христо. Енорийският катехуменат в най-ново време, с. 3-36.

4. Снегаров, Иван. Коронясан ли е бил княз Симеон в Цариград през 913 г., с. 3-47.

5. Цоневски, Илия. Св. Климент Римски и посланието му до Коринтяните, с. 3-43.

6. Пиперов, Боян. Сенаарското разселване на народите според Библията. (Екзегетическо изследване на разкза за Вавилонската кула. Битие 11:1-9), с. 3-28.

7. Пашев, Ганчо. Християнската общественост според възгледите на търновския митрополит Климент (В. Друмев). (Принос към началата на християнската социология), с. 3-96.

8. Гяуров, Христо. История на новозаветния гръцки текст, с. 3-40.

9. Маринов, Борис. Апология на “готовите” молитви, с. 3-46.

10. Марковски, Иван. Нови насоки в библейската критика, с. 3-32.

1947–1948г., т. 25, София, 1948

1. Пиперов, Боян. Древната етнография на Изтока според Библията (екзегетическо изследване на Бит. 10:1-30), с. 1-113.

2. Поптодоров, Тодор. Св. Климент Охридски като проповедник, с. 1-23.

3. Снегаров, Иван. Гръцки кодекси на Пелагонийската митрополия (Принос към историята на Пелагонийска епархия), с. 1-59.

4. Дюлгеров, Димитър. Възнесение на Света Дева Мария, с. 1-36.

5. Димитров, Христо. Проповедта и трудът (омилетично проучване), с. 1-32.

6. Цоневски, Илия. Ерм и неговият „Пастир”, с. 1-38.

7. Гошев, протоиерей Иван. Трите най-стари пространни жития на преподобни Иван Рилски, с. 1-72.

8. Гяуров, Христо. История на новозаветния гръцки текст. Част. ІІ, с. 1-40.

9. Маринов, Борис. За външната страна на религията изобщо и на християнската религия по-частно, с. 1-33.

10. Цанков, протопрезвитер Стефан. Езическата реалност и функция на Църквата, с. 1-48.

1948–1949 г., т. 26, София, 1949

1. Поптодоров, Тодор. Епископ Константин Преславски като проповедник, с. 1-26.

2. Панчовски, Иван. „Антиномичност” между религия и етика, с. 1-39.

3. Марковски, Иван. Пророк Иезекиил, с. 1-56.

4. Снегаров, Иван. Първата българска патриаршия, с. 1-31.

5. Дюлгеров, Димитър. Възнесението на св. Дева Мария, с. 1-32.

6. Гяуров, Христо. Проповедта на Иисуса Христа на планината, с. 1-38.

7. Пашев, Ганчо. Търновският митрополит Климент (В. Друмев), църкавата и държавата, с. 1-37.

8. Пиперов, Боян. Произход и развитие на еврейския шрифт, с. 1-28.

9. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: 1. Св. Иоан Златоуст, с. 1-34.

10. Димитров, протоиерей Христо. Проповедта и социалната реформа: 1. Из историята на старозаветната проповед (омилетично проучване), с. 1-30.

11. Гошев, протойерей Иван. Рилският хрисовул от 1378 година (Историко-палеографско проучване), с. 1-28.

12. Маринов, Борис. Вавилонският мит за сътворението на света, с. 1-28.

1950–1951 г., т. 1 (27) , София, 1951

1. Цанков, протопрезвитер Стефан. Църковната дисциплина и по-специално с оглед към християнския брак, с. 1-56.

2. Пандурски, Васил. Изчезналият ,,чин на побратимяване” (из историята на частното богослужение), с. 1-43.

3. Поптодоров, Тодор. Йоан Екзарх като писател-проповедник, с. 1-32.

4. Марковски, Иван. Пророк Даниил (Личност и пророчества), с. 1-31.

5. Панчовски, Иван. Етическа автономия и религиозна теономия, с. 1-46.

6. Гяуров, Христо. Проповедта на Иисуса Христа на планината (част ІІ), с. 1-40.

7. Пиперов, Боян. История, форма, произношение и наименование на гласните знаци с староеврейския език, с. 1-22.

8. Димитров, протоиерей Христо. Митрополит Климент (Друмев) като пастир и пасторолог (пасторологическо проучване), с. 1-32.

9. Снегаров, Иван. Първата българска патриаршия (произход, патриарси и седалище) ІІ част, с. 1-26.

10. Дюлгеров, Димитър. Адвентизъм. (Ч. ІІ), с. 1-46.

11. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: ІІ Св. Василий Велики, с. 1-26.

12. Маринов, Борис. Оръжията на апологета на християнството, с. 1-20.

13. Гошев, протоиерей Иван. Произход и употреба на антиминсите в средните векове (нови издирвания), с. 1-36.

14. Пандурски, Васил. Рождество Христово в християнското изобразително изкуство, с. 1-18.

15. Разпис на лекциите за 1950/51 година, с. 1-10.

1951–1952 г., т. 2 (28), София, 1952

1. Кирил, Пловдивски митрополит: Реч, произнесена на 27 май 1952 г. на тържественото заседание на Академическия съвет на Духовната академия ,,Св. Климент Охридски”, с. 1-9.

2. Пашев, Ганчо. Служението на ближния като основен принцип на християнския живот, с. 11-90.

3. Поптодоров, Тодор. Митрополит Николай Крутицки и Коломенски като учен–проповедник–омилет, с. 91-111.

4. Поптодоров, Тодор. Иоан Екзарх като писател-проповедник (продължение), с. 112-118.

5. Димитров, Христо. Митрополит Климент (Друмев) като педагог, с. 119-144.

6. Гяуров, Христо. Денят на Тайната вечеря, с. 145-200.

7. Снегаров, Иван. Отношенията между българската и руската православни църкви преди и след провъзгласяването на схизмата (1872 г.), с. 201-230.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Единството и кафоличността (съборността) на църквата, с. 231-256.

9. Марковски, Иван. ,,Великата измама” от Фридрих Делич (критическо разглеждане), с. 257-284.

10. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: ІІІ. Св. Григорий Богослов и св. Григорий Ниски, с. 285-314.

11. Гошев, протоиерей Иван. Бележки за строежа и зографисването на православните храмове у нас, с. 315-334.

12. Пиперов, Боян. Един древен коментар към книгата на пророк Авакума, с. 335-356.

13. Пенов, Димитър. Увод в Историята на философията, с. 357-398.

14. Пандурски, Васил. Св. св. първовърховни апостоли Петър и Павел в богослужението и в иконографията, с. 399-484.

15. Разпис на лекциите за 1952/53, с. 485-488.

1953–1954 г., т. 3 (29), София, 1954

1. Поптодоров, Тодор. Омилетични ценности в трудовете на Негово Светейшество д-р Кирил, Патриарх български, с. 1-86.

2. Димитров, протоиерей Христо. Душепастирство за душепастира, с. 87-110.

3. Панчовски, Иван. Етически антропоцентризъм и религиозен теоцентризъм, с. 111-150.

4. Снегаров, Иван. Неиздадени старобългарски жития, с. 151-175

5. Пиперов, Боян. Един древен ръкопис на книгата на пр. Исаия, с. 177-189.

6. Гяуров, Христо. Първо послание на св. ап. Петра, с. 191-216

7. Пашев, Ганчо. Служението изобщо и служението на ближния според Св. Писание на Ветхия Завет, с. 217-238.

8. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Основни идеи и характеристика, с. 239-260.

9. Пенов, Димитър. Християнската философия на В. Д. Кудрявцев, с. 261-302.

10. Цанков, протопрезвитер Стефан. Светата Гора Атон и нейното съвременно положение, с. 303-327.

1954–1955 г., т. 4 (30), София, 1955

1. Макариополски епископ Николай. Св. евхаристия като жертвоприношение, с. 1-18.

2. Панчовски, Иван. Обезценява ли христинството тукашния свят и живот (Опит за разрешаване на антиномията: религиозен трансцедентизъм – етически иманентизъм), с. 19-68.

3. Пиперов, Боян. Един древен ръкопис на книгата на прор. Исаия (продължение), с. 69-93.

4. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци (продължение). Авдий. Йона, с. 95-123.

5. Димитров, Христо. Самообразованието на душепастиря (Необходимост, средства и системи за проверка), с. 125-147.

6. Пенов, Димитър. Ф. А. Голубински, с. 149-150.

7. Поптодоров, Тодор. Жива проповед, с. 191-215.

8. Снегаров, Иван. Старобългарският разказ ,,Чудото на св. Георги с българина” като исторически извор, с. 217-241.

9. Маринов, Борис и Алесандър Величков. Наръчник на апологета, с. 243-337.

10. Цоневски, Илия. Социалните възгледи на св. отци: ІV. Св. Амвросий Медиолански и блаж. Августин, с. 339-383.

11. Цанков, протопрезвитер Стефан. Християнското всеединство като проблема в православното богословие, с. 385-427.

12. Гошев, протоиерей Иван. Заветът на св. Иван Рилски в светлината на старобългарското и на византийското литературно предание от ІХ-ХІV век, с. 429-508.

1955–1956 г., т. 5 (31), София, 1956

1. Макариополски епископ Николай. Светото миро, с. 1-37.

2. Панчовски, Иван. Божи промисъл и нравствена свобода, с. 39-94.

3. Гяуров, Христо. Сия бо есть кровь Моя новаго завета, с. 95-106. Беседа на Иисуса Христа със Самарянката, с. 107-122.

4. Пашев, Ганчо. Служението на ближния като основен принцип на християнския живот, с. 123-192.

5. Снегаров, Иван. Християнството в България преди покръстването на княз Бориса (865 г.), с. 193-220. Неиздадени преписи от гръцки служби на св. Климент Охридски, с. 221-240.

6. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци (продължение). Михей. Наум, с. 241-271.

7. Поптодоров, Тодор. Възпитание на дисциплина в Църквата и амвонът, с. 275-308.

8. Пиперов, Боян. Правилникът на Новия съюз, с. 317-342.

9. Цанков, протопрезвитер Стефан. Същината и задачата  на Църквата, с. 343-358. Правото, Правдата и любовта, с. 359-374.

10. Пандурски, Васил. Църковната живопис в България и нейното културно-възпитателно значение (Исторически поглед), с. 375-416. Възкресение и Възнесение Христово и Петдесетница в иконографията, с. 417-476.

11. Юбилейно тържество по случай тридесетгодишнината на Духовната академия (Богословски факултет) 1923-1953, с. 477-580.

1956–1957 г., т. 6 (32), София, 1957

1. Дюлгеров, Димитър. Единството на църквата, с. 1-27.

2. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци (продължение). Авакум, Софония, с. 29-67.

3. Пенов, Димитър. За произхода и целта на света, с. 69-132.

4. Гяуров, Христо. Апостолският събор в Иерусалим (част ІІ), с. 133-187.

5. Поптодоров, Тодор. Образът на възпитателя в църквата, с. 189-213.

6. Панчовски, Иван. Вина и изкупление, с. 215-280.

7. Димитров, Христо. Душепастирят и душевнострадащите. Пасторологическо проучване, с. 281-309.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Човекът и неговият труд и имот, с. 311-368.

9. Пиперов, Боян. Символиката на змията у библейските писатели, с. 369-390.

10. Снегаров, Иван. Из старините в Македония, с. 391-422.

11. Пандурски, Васил. Преподобни Сава Освещени – основоположник на Иерусалимския устав, с. 423-449.

1957–1958 г., т. 7 (33), София, 1958

1. Макариополски епископ Николай. Богословие и богознание, с. 1-42.

2. Дюлгеров, Димитър. Единство на Църквата, с. 43-66.

3. Поптодоров, Тодор. Пастирят като възпитател от амвона и от св. Олтар, с. 67-98.

4. Марковски, Иван. Дванадесет пророци. Захария, с. 99-127.

5. Димитров, протоиерей Христо. Автентичният „Неделник”на Софроний Врачански, с. 129-183.

6. Цоневски, Илия. Древните християнски апологети и гръцката философия, с. 185-253.

7. Снегаров, Иван. Дейността на българския екзарх в навечерието на Балканската война и след нея, с. 255—278.

8. Пиперов, Боян. Ваал и Астарта, с. 279-314.

9. Пенов, Димитър. Към философията на религията, с. 315-403.

10. Гошев, протоиерей Иван. Старобългарски чинопоследования за встъпване в монашество, с. 405-447.

1958-1959 г., т. 8 (34), София, 1959

1. Дюлгеров, Димитър. Петдесетници в България, с. 1-70.

2. Шиваров, Николай. Външнополитическият живот на израилското и иудейското царства през царуването на Теглатфаласара ІІІ Асирийски (Според Св. Писание и асирийските надписи), с. 75-88.

3. Пашев, Ганчо. Повестта,,Ученик и благодетели или чуждото си е чуждо” от Васил Друмев, разгледана от социал-етична страна, с. 89-205.

4. Николов, протойерей Василий. Молитвата в живота и дейността на душепастира, с. 209-243.

5. Цанков, протопропрезвитер Стефан. Единността на Православната църква, с. 247-268.

6. Пандурски, Васил. Преп. Йосиф Песнописец (Из историята на църковната химнология), с. 271-313.

7. Маринов, Борис. Александър Величков. Наръчник на апологета. Книга втора, с. 317-400.

8. Поптодоров, Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века (Историко-каноническо изследване), с. 403-464.

1959-1960 г., т. 9 (35), София, 1960

1. Гяуров, Христо. Вяра и добри дела. (Екзегетическо изследване. Тълкувание на Иаков 2, 14-16; Гал. 2, 15-21; 1 Кор. 12, 31-13, 1-13), с. 1-73.

2. Поптодоров, Тодор. Възпитателното въздействие на пастира в живота на Църквата, с. 75-111.

3. Панчовски, Иван. Хилел и Христос, с. 113-148.

4. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Пророк Захария. (Продължение), с. 149-184.

5. Снегаров, Иван. Дейността на българския екзарх Йосиф преди Балканската война и след нея, с. 185-207.

6. Димитров, протоиерей Христо. Същност, форма и символика на православното богослужение, с. 209-232.

7. Пиперов, Боян. Урим и Тумим, с. 233-258.

8. Цанков, протопрезвитер Стефан. Единителните стремления у православните църкви с други християнски църкви. Православната Църква и икуменизмът, с. 259-306.

9. Събев, Тодор. Поглед върху основаването и църковно-народностното служение на Българската екзархия, с. 307-371.

10. Пандурски, Васил. Стенописите в Бояна (1259-1959), с. 373-415.

1960-1961 г., т. 10 (36), София, 1961

1. Макариополски епископ Николай. Църковният пост. (Историко-канонико-литургическо изследване), с. 1-82.

2. Пенов, Димитър. Силата на музиката, с. 83-118.

3. Поптодоров, Тодор. Св. Патриарх Евтимий като проповедник, с. 119-155.

4. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Пророк Агей, с. 157-181.

5. Снегаров, Иван. Гръцки документи на Рилския манастир, с. 183-212.

6. Димитров, протоиерей Христо. Увод в литургиката като богословска наука, с. 213-246.

7. Цоневски, Илия. Възгледът на св. Василий Велики за Църквата, с. 247-304.

8. Пиперов, Боян. Живот и дейност на пророка Самуила, с. 305-326

9. Поптодоров, свещеник Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века (Историко-каноническо изследване), с. 327-368.

10. Шиваров, свещеник Николай. Древни библейски ръкописи от Кумран, с. 369-426.

1961-1962 г., т. 11 (37), София, 1962

1. Панчовски, Иван. Справедливост, вяра и любов, с. 1-68.

2. Марковски, Иван. Дванадесетте пророци. Пророк Малахия, с. 69-88.

3. Димитров, Христо. Огласителни диалози: І. Вяра в Бога или в случая?, с. 89-106.

4. Поптодоров, Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века. (Историко-каноническо изследване), ІІІ-ІV, с. 107-190.

5. Пенов, Димитър. Учението на Библията за мира и войната. (Към Християнската философия на историята), с. 191-218.

6. Нанков, протоиерей Симеон. Търновска или Евтимиева редакция на църковно-богослужебните книги, с. 219-256.

7. Динков, Камен. Начало на Църквата и нейното външно развитие в пределите на Палестина през І, ІІ и ІІІ век, с. 257-282.

8. Пиперов, Боян. Представата за небето у старозаветните библейски писатели, с. 283-300.

9. Пандурски, Васил. Преп. Роман Сладкопевец. (Из историята на църковната химнология), с. 301-347.

10. Архимандит Сергий. Проповедта и дейността на Господния Предтеча св. Иоан Кръстител. (І), с. 349-432.

1962-1963 г., т. 12 (38), София, 1963

1. Макариополски епископ Николай. Основни идеи в Светата Евхаристия, опит да се определи и изясни същината на светата Евхаристия, с. 1-36.

2. Гяуров, Христо. Второто послание на св. ап. Петра (Исагогическо изследване), с. 37-54.

3. Поптодоров, Тодор. Презвитер Козма като писател-проповедник, с. 55-92.

4. Димитров, Христо. Огласителни диалози (Отговори на прастари въпроси. Вяра в съдба или в Божи промисъл), с. 93-111.

5. Пенов, Димитър. Отец Паисий като философ на Българската история, с. 113-170.

6. Николов, протоиерей Васил. Молитвата в живота и дейността на душепастира, с. 171-198.

7. Динков, Камен. Външното развитие на църквата през първите три века в другите азиатски страни, с. 199-218.

8. Пиперов, Боян. Йосиф Флавий и отношението му към старозаветните Писания, с. 219-247.

9. Марковски, Иван. Характерни особености на Притчи Соломонови, с. 249-266.

10. Архимандрит Серафим (Алексиев). Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, католическо и протестантско гледище, с. 267-299.

11. Архимандрит Серафим (Алексиев). Два крайни възгледа в западните вероизповедания относно Пресвета Богородица, с. 301-319.

12. Пандурски, Васил. Иконата през Втората Българска държава, с. 321-352.

13. Събев, Тодор. Отец Паисий Хилендарски (епоха, личност, дело, значение), с. 353-412.

1963-1964 г., т. 13 (39), София, 1964

1. Кирил, патриарх Български. Епископ Поликарп Патарски, с. 1-40.

2. Снегаров, Иван. Идеите на отец Паисий Хилендарски, с. 41-75.

3. Гяуров, Христо. Първото послание на св. ап. Иоана Богослова. (Исагогическо изследване), с. 77-92.

4. Шиваров, Николай свещеник. Древни библейски ръкописи от Кумран. (Продължение), с. 93-146.

5. Поптодоров, Тодор. Презвитер Козма като писател-проповедник (Продължение), с. 147-176.

6. Динков, Камен. Външното развитие на църквата през първите три века в Мала Азия, с. 177-198.

7. Пиперов, Боян. Съдии Израилеви (Исагогическо изследване), с. 199-230.

8. Марковски, Иван. Псалмите. Екзегетични изследвания, с. 231-248.

9. Архимандрит Серафим (Алексиев). Изкуплението като дело на Божията любов и Божията правда, с. 249-311.

10. Панчовски, Иван. Любов към далечния, с. 313-344.

11. Ковачев, Михаил. Негово Светейшество Българският Патриарх Кирил. Преглед на книжовното му дело, с. 345-432.

1964-1965 г., т. 14 (40), София, 1965

1. Макариополски епископ Николай. Евхаристийната епиклеза като богословска проблема, с. 1-65.

2. Марковски, Иван. Псалмите. Ексегетическо изследване, с. 67-85.

3. Снегаров, Иван. Гръцки документи на Рилския манастир, с. 87-124.

4. Димитров, протоиерей Христо. Проповедта и Свещеното Писание (омилетично-херменевтично проучване), с. 125- 150.

5. Цоневски, Илия. Учението на св. Ириней Лионски за личността и изкупителното дело на Иисуса Христа, с. 151-210.

6. Нанков, протоиерей Симеон. Тайнство кръщение, с. 211-258.

7. Николов, протоиерей Васил. Софроний Врачански като пастир, с. 259-285.

8. Архимандрит Сергия (Язаджиев). Господь Иисус Христос – Единственый Глава Церкви (Экзегетическое исследование), с. 287-315.

9. Архимандрит Серафим (Алексиев). Франц фон Бадер – един римокатолически философ в търсеж на Православието и неговата съборност, с. 317-338.

10. Шиваров, свещеник Николай. Древни библейски ръкописи от Кумран ,,Малките пещери”, с. 339-368.

11. Поптодоров, свещеник Радко. Мястото и ролята на миряните през първите три века. Историко-каноническо изследване. (VІІ), с. 369-406.

12. Събев, Тодор. Преп. Отец Паисий Хилендарски, ч. ІІ, с. 407-449.

1965-1966 г., т. 15 (41), София, 1966

1. Събев, Тодор. Проникване на християнството в България до 865 година, с. 1-35.

2. Нанков, протоиерей Симеон. Превод на църковно-богослужебните книги в България, с. 37-76.

3. Панчовски, Иван. Нравствените възгледи на старобългарските писатели, с. 77-149.

4. Поптодоров, свещеник Радко. Устройство и управление на Българската православна църква през ІХ-Х векове, с. 151-200.

5. Николов, протоиерей Васил. Свети Климент Охридски като пастир, с. 201-238.

6. Шиваров, протоиерей Николай. Йоан Екзарх като тълкувател на Св. Писание (въз основа на негоия ,,Шестоднев”), с. 239-274.

7. Архимандрит Серафим (Алексиев). Богомилската ерес от гледище на православните догматически устои на Презвитер Козма и на православната догматика изобщо, с. 275-306.

8. Поптодоров, Тодор. Проповедта в България през епохата на Покръстването, с. 307-340.

1966-1967 г., т. 16 (42), София, 1967

1. Макариополски епископ Николай. Юбилейни тържества по случай 600 години (1363-1963) от блаженото успение на преподобний Теодосий Търновски и 40 години (1923-1963) от откриването на Духовната академия (Богословски факултет), станали на 10.ХІІ.1963 година, с. 1-36.

2. Цоневски, Илия. Преговори между Православната и Старокатолическата църкви за сближение и съединение, с. 37-126.

3. Събев, Тодор. Житията на св. Климент Охридски като исторически извор, с. 127-182.

4. Архимандрит Сергий (Язаджиев). Взаимните отношения между светите апостоли Петър и Павел, с. 183-217.

5. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване)(8-9), с. 218-237.

6. Поптодоров, Тодор. Проповедта в България през епохата на Покръстването, с. 239-274.

1967-1968 г., т. 17 (43), София, 1969

1. Макариополски епископ Николай. Арменската литургия (Предварителни сведения за произхода, развитието и особеностите на Арменската литургия, превод на български и съответни сравнителни бележки), с. 1-53.

2. Снегаров, Иван. Гръцки документи на Рилския манастир (Продължение от том ХІV на ГДА), с. 55-106.

3. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване), с. 107-126.

4. Панчовски, Иван. Християнската любов. (Етическа генеалогия и аксиология), с. 127-215.

5. Пандурски, Васил. Иконата в България, с. 217-251.

6. Пандурски, Васил. От „Св. София” до „Кахрие Джами” (Из историята на Християнското изкуство – Византийско изкуство), с. 253-283.

7. Поптодоров, протоиерей Радко. Мястото и ролята на миряните в устройството и управлението на Църквата през първите три века (Историко-каноническо изследване), с. 285-311.

8. Архимандрит Серафим (Алексиев). Съединението на двете природи в Христа според Православието и според нехалкидонските църкви, с. 313-356.

9. Чифлянов, протоиерей Благой. Проскомидията, с. 357-419.

1968-1969 г., т. 18 (44), София, 1971

1. Пандурски, Васил. Приемането на християнството в България и развоят на книжнината и изкуствата, с. 7-36.

2. Поптодоров, Тодор. Нравоучителната проповед на св. Василий Велики, с. 37-106.

3. Пенов, Димитър. Църковно-обществените възгледи на св. Солунски братя Кирил и Методий и на св. Климент Охридски, с. 107-234.

4. Марковски, Иван. Псалмите (Екзегетическо изследване). (Пс. 15-17), с. 235-253.

5. Събев, Тодор. Влияние на св. Григорий Назиански върху св. Кирил Славянобългарски, с. 256-279.

6. Пиперов, Боян. Презвитер Лукиан, неговата рецензия на библейския текст и преводът на св. св. Кирил и Методий, с. 281-298.

_________________________________________

*Материалът е предоставен от автора.

Изображение: авторът, д-р Иво Янев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка биографична справка. Д-р Иво Янев е роден през 1977 година в град Кюстендил. След завършване на основното и средното си образование той записва богословие в Богословския факултет при Софийския университет. Дипломира се последователно като бакалавър и магистър. Работи известно време като библиотекар в същия факултет. В периода 2009-2012 година е редовен докторант по Пастирско богословие. От 3 юни 2013 година е доктор по богословие на Софийския университет. Доктор Янев присъства в този блог с две публикации (вж. постинги 70 и 74).

Следва

ЮБИЛЕЕН СБОРНИК

ubileen sb.Излезе от печат „Вяра и знание. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология“ в Шуменския университет“, издателство Фабер, Шумен, 2013.

В книгата със свои изследвания участват преподаватели от Софийския, Великотърновския, Пловдивския и Шуменския университети, както и Христо Темелски от Църковно-историческия и архивен институт при Българската патриаршия, Негово Преосвещенство Главиницкия епископ Иоан, викарий на Варненско-Великопреславския митрополит д-р Кирил и отец Паоло Кортези от Италия.

Проф. Ангел Кръстев е преподавател от 1998 година в катедра „Теология“ при Шуменския университет и неин ръководител, вече втори мандат. Чете лекции във ВЕБИ – София и в Пловдивския университет. Темите, по които той работи, са свързани с дейността на св. св. Кирил и Методий, епископските седалища в българските земи до IX век, примата в Църквата, причините за разделението на Църквата, Възраждането, Българската екзархия, Сръбската патриаршия и други. Тук в блога, относно проф. Кръстев има две публикации: отзив за книгата му Приматът в Църквата, София, 2011 (вж. постинг № 286) и статията му „Причини за разделението на Църквата“ (постинг № 376).

„Вяра и знание. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология“ в Шуменския университет“ може да се намери в библиотеката на Шуменския университет.

НОВА КНИГА

Kostadin PapaliugovИзлезе от печат книгата „Св. Климент Охридски и неговият канон за св. Евтимий Велики (опит за богословско-екзегетически анализ”), издание на Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 2013. Нейният автор, Костадин Папалюгов, е роден в град Гоце Делчев, област Благоевград. Завършил е Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски”, степен магистър (2012), в магистърска програма „Извори и традиция в богословието”.

Книгата има за цел изследване на Канона на Св. Евтимий Велики. Прави се богословски анализ на съдържанието му, като се извеждат основните богословски моменти в него. Защото освен богослужебен текст, Канонът представлява литературно произведение, в което са вплетени различни литературни похвати – метафори, сравнения, епитети и други. Основните приносни моменти са в анализа на текста, където се наблюдава индивидуален подход. Изданието, което всъщност е магистърската теза на автора е подходящо както за богослови, така и за всички, които вярват в Св. Единосъщна и неразделна Троица и се трудят в полето на православието и в Православната ни църква, за душеспасението на народа ни в Господа и наш Спасител, Иисус Христос.

Книгата може да се закупи в книжарниците на столичните храмове „Св. Неделя“ и „Св. Седмочисленици“.

ЕВОЛЮЦИЯ ИЛИ СЪТВОРЕНИЕ – продължение 4 и край*

Какво казва науката?

Проф. д-р Д. Свиленов, инж. П. Щудер, В. Граф

ДОСТОВЕРНОСТ НА БИБЛЕЙСКАТА ИНФОРМАЦИЯ

Ние споменахме многократно, че различните клонове на научното познание (биология, социология, етика, физика, хи­мия и други) не противоречат на Библията. Посочено бе, че мо­делът на сътворението отговаря много по-добре на всички дей­ствителни факти във всяка област на науката в сравнение с ево­люционния модел.

Разрешаването на основните въпроси на битието, както и въпроса за произхода и същността на феномена „живот“ пред­полагат задължително съществуването на една свръхестестве­на нематериална сила. Ето защо ние ще разгледаме в обобщен вид някои от споменатите по-горе научни факти, съпоставени с библейския модел на Сътворението.

1)Науката казва, че хармонията, закономерността и по­рядъкът във Вселената, както и изключителната сложност на феномена „живот“ не могат да бъдат плод на случайност, а задължително предполагат съществуването на една Свръхинтелигентност. Библията нарича тази Свръхинтелигентност БОГ и говори за Него като Творец на Вселената и Първопричина за нейната хармония и сложност.god the father4Споменатата по-горе изключителна сложност в устройство­то на човешкия мозък и неговите функционални способности, които далеч надвишават условията, необходими за биологич­ното преживяване на вида, е едно от най-убедителните доказа­телства за съществуването на свръхинтелигентна творческа сила. Този факт се потвърждава напълно от природния Закон за при­чинно-следствените връзки (Няма следствие, по-голямо от не­говата причина), както и Закона на Харвей за произхода на жи­вота, потвърден експериментално по-късно от Пастьор (Живот може да произлезе само от живот). В тези два случая науката изключва тотално еволюционистичния принцип за случайността и елементарната логика задължително предполага съществува­нето на нематериална, духовна величина, която е създала тази сложност и бди за хармонията в творението. Сполучливо един голям учен казва: „Науката изследва Творението, а Библията казва кой е Творецът“ (С. Попов).god the father22)Библейското учение за Сътворението е в пълна хармония с молекулярната биология относно биологичната информация като съставна част на всичко живо. Съгласно един от основните закони на информатиката, не може да има информация без ин­телектуален, духовен източник, който да е извън носителя на информацията. Източникът на информация и носителят на ин­формация са две напълно различни неща. Според модела на Сътворението източникът на биологичната информация е БОГ. За да се създаде една компютърна програма, е необходима ви­сока интелигентност от страна на компютърния програмист. А клетката на живия организъм е далеч по-сложно устроена от компютъра. Естествено, Този, Който е програмирал биологич­ната информация, трябва да е свръхинтелигентна Личност.

Библейският модел на Сътворението относно възникването и духовно-материалната същност на живота и особено на чове­ка се потвърждава категорично от науката. Всички еволюционистични концепции за биологичната информация като продукт на материята противоречат на законите на информатиката, как­то и на редица други природни закони.

3)Библейското учение за Сътворението е в пълна хармония с универсалните Закони на термодинамиката (17, стр. 14).Creationа)Законът за съхранение и трансформация на масата и енер­гията означава, че в материалната Вселена сега не се извършва сътворение или изчезване на материята и енергията. Този Първи закон на термодинамиката потвърждава библейското учение за Сътворението (Битие 2, 1-2) и противоречи на основните прин­ципи на еволюционната теория.

б)Съгласно Втория закон на термодинамиката (Законът за ентропното нарастване или Закон за деградиране на енергията) материята и Вселената имат определено начало, те не са вечни и подлежат на деградиране. Това означава, че Вселената старее и върви неумолимо към окончателната си физическа смърт. Биб­лията от хилядолетия прокламира истината на този универса­лен Закон (Пс. 101, 26-28), който науката откри едва през по­следните сто години. А той създава неразрешими проблеми на еволюционната теория, тъй като говори за деградирането на материята, а не за нейното еволюиране и усъвършенстване. Съгласно този Закон и категорията „време“ не може да бъде веч­на, което също противоречи на еволюционистичното виждане за „неделимостта на материята от времето… и че времето е фор­ма на съществуване на материята“. Библията говори за начало и за край на времето.

в)Съгласно известното уравнение на А. Айнщайн (E=m.c2) енергията е равна на масата, умножена по скоростта на светли­ната на квадрат. Материята по същество е израз на тази форма на енергията, известна като атомна енергия. Това означава, че цялото Творение представлява енергия, чийто източник трябва да е свръхмощна невидима сила. Същността на материята е не­видима енергия. Този основен Закон на нашия ядрен век, опи­сан преди две хиляди години в Библията (Евр. 1, 1-3; 11,3), е в пълно противоречие с еволюционната теория, според която „ма­терията е вечна, несътворима, неунищожима и способна да се самоорганизира“ (Бъчваров и сътр., стр. 86). Айнщайн е кате­горичен: не материята, а енергията е първичното.The CreationИ тъй, твърденията на науката относно същността на енер­гията, материята и времето са в пълно съгласие с библейския модел на Сътворението. А това е мощно доказателство за до­стоверността на библейската информация.

4) Учението на еволюционната теория по най-важните и фундаментални въпроси – за възникването на материята, на живота и на съзнанието, противоречи на науката. Тогава, съгласно обикновената логика, остава да се приеме втората ал­тернатива, тоест библейското учение за Сътворението, което, как­то видяхме, се потвърждава от науката.

ЕВОЛЮЦИЯ…БИБЛИЯ…ЕТИКА

Достоверността на библейската информация изпъква осо­бено силно в сферата на морално-етичните взаимоотношения при човека. В тази област еволюционизмът и креационизмът представляват две коренно противоположни системи.

Еволюционната теория не може да отговори на въпроса от­носно етиката.

Еволюционният принцип за „преживяването на по-силния“ (survival of the fittest) не може да бъде поставен като фундамент на каквато и да е етика. Кой и какво ще е критерият за нас кое е добро и кое лошо, кое е правилно и кое неправилно? Кое е ма­щабът за доброто и за злото? Кой тогава ще е онзи, който ще бди за спазването на правилата и законите?

Ако „човекът е най-висшето животно на Земята“ (Ангелов и сътр., стр. 74), няма абсолютно никакво основание да същест­вува етика и морал, защото решаващо за Homo sapiens ще бъде единствено правото на силния и преживяването на онези, които са най-добре приспособени към условията на средата. Слабите, нежизнеспособните, болните, инвалидите, старите – всички те, според принципите на еволюцията, трябва да бъдат унищоже­ни и отстранени, за да могат по-способните за живот, по-силни­те да продължават да се развиват, възпроизвеждат и живеят.God and His Creation - The ManЩе цитираме един от съвременните германски еволюционисти Hans Mohr, който в своята книга „Страданието и смъртта като фактори на еволюцията“ (7) представя сполучливо вижда­нето за т. нар. еволюционистична „етика“. Той пише: „Човекът, видът Homo sapiens, към края на плейстоцена е възникнал в резултат на естествена селекция в условията на конкуренция и… в борба с други човекоподобни и останалите себеподобни. Оттук се налага изводът, че омразата и агресията, склонността към убиване са вродени у човека… Цялата културна история на човечеството е белязана от убийства, изтезания и геноцид… Как сме стигнали до тези ужасни гени?… Ясно е, че по нас още са полепнали яйчените черупки на еволюцията“.

Думите ЕВОЛЮЦИЯ и ЕТИКА са две противоположности

Еволюционната теория няма право да говори за етика, след като селекционният принцип е най-важната еволюционна дви­гателна сила за развитието на живота. Библейските принципи на милост, любов към ближния, състрадателност и помощ, мир, щастие, истина, право, справедливост, отговорност – всичко това са чужди думи на еволюционната теория. Тя не познава такива нравствени ценности. Ето защо не е случайност, че най-голе­мите диктатори в световната история (Ленин, Хитлер, Сталин, Мао, Пол Пот и други) бяха дълбоко убедени дарвинисти и атеис­ти, въпреки че принадлежаха към различни политически систе­ми и си бяха създали свои собствени „нравствени ценности“.

Всяка етика учи, че моралното поведение предполага задължително един по-висш авторитет, който притежава право­то, силата и властта да преценява поведението на човека. Този авторитет трябва да бъде една свръхестествена личност. Библи­ята учи, че такъв авторитет трябва да бъде БОГ, Който е сътво­рил човека. Еволюционната теория отрича съществуването на такъв авторитет. Поради тази проста причина етиката не може да бъде откритие, нито пък свойство на еволюцията.

Единственият авторитет за еволюционната теория е самият човек и не който и да е, а силният човек, който има голямото нравствено задължение да унищожава по-слабите свои себепо­добни. Ето това е „етиката“ на еволюционната теория. Етика, която много лесно и много бързо води до обожествяване на са­мия човек. Примери от историята имаме достатъчно.

Между авторитет и етика съществува причинно-следствена зависимост. Това означава, че качествата и силата на авторите­та рефлектират върху същността, нравствените качества и ми­рогледа на отделната личност. Последователите на Хитлер не можеха да бъдат по-други, отколкото е той, както и последова­телите на Ленин трябваше да величаят и да се прекланят пред своя идол. Дарвин и неговата еволюционна теория близо сто­летие и половина определя начина на мислене и поведение на милиони хора по света. Последователите на Христос слушат и изпълняват думите на своя Авторитет: „Както искате да постъпват с вас човеците, така и вие постъпвайте с тях“… и още: „Обичай ближния си като себе си“.Jesus-Christ-christianity-2752506-375-500Рухнаха авторитетите Хитлер и Ленин, а с тях и етиката им. Дарвиновата теория през последните няколко десетилетия пре­живява нарастваща криза и непрекъснато губи от своите после­дователи.

Непреходното учение на Христос и неговите морално-етични принципи повече от 2000 години формират начина на мисле­не и поведение на милиарди хора по света. В това се крие и едно от най-силните доказателства за достоверността на биб­лейската информация.

Етиката и моралът при човека са един неоспорим факт. И тогава трябва да бъде поставен елементарният, но неизбежен въпрос: Кой е авторитетът, върху който се гради етиката? На този въпрос има два единствено възможни отговори:

а) Или човек сам си създава този авторитет (философски и политически системи, идеологии, известни личности, езически религии и т. н.), или

б)Този авторитет е една свръхестествена, изключително ин­телигентна и творческа личност. Библията нарича тази Личност Иисус Христос.Jesus Christ (184)Историята и многовековната човешка опитност пот­върдиха, че авторитетът на християнската вяра и произтича­щите от нея ценности на морал и етика се оказаха най-мощният двигател за духовния, материалния, интелектуалния, научния, културния и нравствен прогрес на човечеството през последни­те две хиляди години.

В какво се изразява истината на Христа и Неговата ценност­на система? Християнската вяра и нейната ценностна система са истински, непреходни, градивни, плодотворни и дават един­ствено верния отговор за произхода, смисъла и целта на човеш­кия живот.

ВЪПРОСЪТ ЗА ЧУДЕСАТА

Едно обичайно възражение на еволюционистите към при­вържениците на библейския модел за Сътворението е вярата в чудеса. „Чудесата са невъзможни, тъй като те са в противоречие с природните закони“ – гласи то.

Това ни задължава да отговорим на следните два въпроса:

Възможни ли са чудесата и какво представлява феноменът „чудо“ от научна гледна точка?

Цитираме Mayers Enzyklopaedisches Lexikon (1978, том 25, стр. 520): „Чудото е феномен, при който се нарушава даден природен закон“, тоест чудото е феномен, противоречащ на да­ден природен закон.

Ще поясним това определение с два елементарни примера: ако едно тяло, оставено свободно във въздуха, не се привлече от Земята и не падне върху нея, а без допълнително въздейст­вие се придвижи в посока, обратна на земната повърхност, ние говорим за чудо, тоест нарушен е физичният Закон за гравитаци­ята. Втори пример: ако чаша с гореща вода (90 градуса) се по­стави на външна температура – 10 градуса и след един час тем­пературата в чашата продължава да бъде 90 градуса, ние гово­рим за чудо, защото е нарушен физичният Закон за температур­ното равновесие.

От тези примери следва много важен извод: Природните за­кони могат да бъдат ограничавани, видоизменяни или елими­нирани от по-висшата форма на Битието. Нашата цивилизация не е нищо друго, освен вмешателство на човека в естествения ход на Природата и видоизменението на нейните закони. Гръмо­отводът например не дава възможност на гръмотевицата да пад­не там, където при естествени условия това би станало.

Щом човек постъпва така с природата и нейните закони, имаме пълно основание да приемем, че и Творецът и Създател на природните закони може да се намесва в Своето Творение и да коригира природните закони, които е създал. И Той го върши.

Ето защо отговорът на поставения въпрос гласи: чудесата са възможни.

Привържениците на библейския модел за Сътворението вяр­ват в Съществуването на Творец и Законодател, Когото те нари­чат БОГ – източник на чудесата, описани в Библията.The Bulgarian BibleИзхождайки от определението на феномена „чудо“, трябва да си поставим и втори въпрос:

„Вярват ли привържениците на еволюционната теория в чу­деса“?

Единственият отговор гласи: Еволюционистите вярват в много повече и по-големи чудеса, отколкото религиозният човек!!

Ето някои от чудесата, в които вярват еволюционистите:

1) Вярват във вечността, първичността, самоорганизацията и самоусъвършенстването на материята – противоречи на Законите на термодинамиката, тоест това е чудо!

2)Вярват в случайното самозараждане на живота от мъртвата материя – противоречи на Закона за причинно-след­ствените връзки, на Закона на Харвей-Пастьор, както и на Закона на Холдейн-Опарин, тоест това е чудо!

3)Вярват в съществуването на кодирана биологична ин­формация (генетичен код), но не приемат съществуването на интелигентен източник на тази информация – противоречи на законите на информатиката, тоест това е чудо!

4)Вярват, че посредством „грешки или загуба в наследст­вения материал“(мутации) може да се получи видово усъвършенстване – противоречи на молекулярните закони на информатиката, както и на Втория закон на термодинамика­та, тоест това е чудо!

5)Вярват в т. нар. „еволюционна етика“, без съществува­нето на висш авторитет – противоречи на законите на ети­ката, тоест  това е чудо!

6)Вярват, че Вселената води началото си от т. нар. „ първи­чен взрив“ – противоречи на законите на термодинамиката и на човешката опитност, тоест това е чудо!

7)Вярват в съществуването на природни закони, но отри­чат съществуването на законодател – противоречи на човеш­ката опитност и логиката, тоест това е чудо!

Да, във всичко това еволюционистите вярват и те нямат ни­какъв друг изход, освен да го правят, защото върху тази тяхна вяра единствено се градят основите на еволюционната им тео­рия. Тъжното, некоректното и арогантното в случая е, че еволюционистите не я наричат „чудо“, макар това да са много по-големи чудеса от чудесата, описани в Библията… Това добре е осъзнал откривателят на ДНК молекулата и Нобелов лауреат д-р Францис Крик, като казва: „Произходът на живота изглежда е почти чудо, толкова много са условията, които трябва да са го предизвикали“(16). Така привържениците на еволюционизма изпадат в незавидно противоречие и парадокс със самите себе си – от една страна, вярват в неща, противоречащи на природ­ните закони (което е чудо), а от друга страна, не наричат чудо тази своя вяра!!!Jesus Walking On WaterОще по-жалко е, че хиляди млади хора задължително се обу­чават в това самозаблуждение и формират мироглед, основан върху една ненаучна теория, определяна като еволюционна.

Да отговорим на въпроса: Защо еволюционистите не нари­чат тази своя вяра „чудо“?

Отговорът е само един: ако се приеме чудото като факт, то­гава трябва да се приеме и съществуването на Бога. А да се приеме Бог като реалност значи човек да се съобразява с Него и Неговата воля; да се вярва в един свят, справедлив, всезнаещ, любещ Творец, Който мрази греха и обича грешника, да се вяр­ва в един Бог, Който ще търси отговорност от всеки човек и ще съди всеки според делата му. А всичко това не се приема от привържениците на еволюционната теория, които градят своя­та вяра върху спекулативни и ненаучни хипотези.

ЗЕМЯТА – УНИКАЛНАТА ПЛАНЕТА ВЪВ ВСЕЛЕНАТА

Според библейското учение за Сътворението само на пла­нетата Земя съществува биологичната форма на живот. Това прави нашата планета уникално небесно тяло в цялата Вселе­на. След цялостния творчески акт, описан в първите две глави на Библията, на Земята е създаден животът, а в края на Сътво­рението – човекът, като венец на цялото Творение. А това показва, че феноменът „живот“ и човекът са били целта на Тво­рението. Всичко, създадено преди тях, е предназначено да слу­жи на тази крайна цел – човека.

Как по научен път може да се докаже, че Земята е единстве­ното и централно небесно тяло, върху което съществува жи­вотът? Ние ще споменем някои уникални особености, които при­тежава Земята, благодарение на които е възможен животът.

Ето някои особености:

1)Разстоянието от Земята до Слънцето е 150 милиона км. Слънчевата светлина, която се движи с 300,000 км/сек., изми­нава това разстояние за 8 минути. Ако орбитата на движението на Земята около Слънцето беше само с 1,5% по-малка, животът на Земята не би бил възможен.

2)Въпреки непрекъснатите термоядрени процеси, които протичат в Слънцето, то излъчва своята топлина и светлина към Земята равномерно, постоянно и ритмично. Ако това не беше така, животът на Земята не би бил възможен.

3)Земята се движи със скорост 120,000 км/час около Слънце­то. Дължината на земната орбита около Слънцето възлиза на 940 милиона километра, което разстояние Земята изминава за една година. Земята се движи около собствената си ос със ско­рост 1600 км/час, измервано на екватора. Ако тези ротационни особености на Земята бяха по-различни, животът на нея не би бил възможен.

4)Ъгълът на наклоненост на земната ос (23,5 градуса) е оп­тималният за осъществяването на цикъла от четири годишни времена. Ако този ъгъл беше друг, животът на Земята не би бил възможен.

5)Цялостната маса на земното кълбо (1 милион пъти по-малка от масата на Слънцето), както и гравитационните сили между Слънцето, Земята и Луната също са важна особеност, без която животът на Земята не би бил възможен.

6)Земната атмосфера е изключително условие за същест­вуването на живота. Без оптималните процентни взаимоотно­шения между азот, кислород, въглерод, въглероден двуокис, вода и останалите 26 химични елементи в земната атмосфера жи­вотът на Земята не би бил възможен.

7)Озоновият слой предпазва земното кълбо от вредните ул­травиолетови лъчи на Слънцето. Без този слой животът на Зе­мята не би бил възможен.

8)Геофизичните и хидрологични особености на Земята (кора, сърцевина, хидро- и литосфера) са също изключително важни условия за съществуването на живота.

9)Водният цикъл и съпровождащата го глобална атмосфер­на циркулация, описани преди 3,000 години в Библията (Екл. 1,6-7; Иов 36, 27-29), са друго задължително условие за съще­ствуването на живота на Земята.

10)Кръглата форма на Земята, описана в Библията преди близо три хилядолетия (Исаия 40, 22; Притчи 8,27), е съществено условие за съществуването на живота.

Всички тези научни факти ни дават основание да направим следните няколко извода:

а)Споменатите специфични особености на планетата Земя не могат да бъдат случайност. Твърде много са, за да се съчета­ят случайно по някакъв начин.

б)След като не са случайност, значи, че има свръхинтелигентна сила, която ги е планирала и създала с определена цел.

Тази сила Библията нарича БОГ и целта на Творението е чо­векът.creating_adamв)Много преди науката да открие тези специфични особе­ности на Земята, повечето от тях са споменати в Библията, кое­то означава, че научните факти потвърждават Библията. Това придава на Библията особена достоверност като източник на информация.

В Библията се споменава и за друго свръхестествено научно прозрение. Докато мъдреците на човечеството са спорили хи­лядолетия относно броя на звездите, Библията беше единстве­ната Книга, която казваше, че „звездният свят е безчет“ (Иер. 33,22). Астрономите днес смятат, че общият брой на небесните тела възлиза поне на 1026.

За да добием някаква малка представа за необятните гигант­ски размери на Вселената, ще споменем в обобщен вид някои астрономически цифри:

Нашата Галактика (Млечният път) се състои от 100 мили­арда слънца, подобни на нашето Слънце. Диаметърът на Млеч­ния път възлиза на 130,000 светлинни години (1 светлинна го­дина е около 10 милиарда километра).

Астрономите считат, че Вселената се състои от 10 милиона такива галактики, всяка от които е изградена от няколко стоти­ци милиона слънца. Изчислява се, че диаметърът на Вселената възлиза на около 20 милиарда светлинни години.

На разстояние 30,000 светлинни години от центъра на Млеч­ния път се намира една малка звезда – нашето Слънце. На него се пада общо 99,99% от цялата маса на Слънчевата система. Това значи, че на деветте планети от Слънчевата система, заед­но с техните сателити, се пада 0,01%. Между тези девет плане­ти се намира и нашата Земя…

Този обобщен поглед в необятната Вселена ни задължава да направим още два много важни извода:

г)Във Вселената цари поразителна хармония, точно така, както в структурата и функцията на човешката клетка. Тази хар­мония предполага безкрайно мъдър и свръхинтелигентен Тво­рец.

д)Този Творец е създал всички условия, за да бъде възмо­жен животът на Земята. Той има особен интерес към най-вис­шето Си творение – човека.1272095720_1272035524_beautiful_photogrpaphs_21Освен тези научни основания за достоверността на Библия­та ние ще споменем и някои впечатляващи свойства, които при­тежава тази Книга и които са друго мощно доказателство за нейната достоверност.

УНИКАЛНОСТ НА БИБЛИЯТА

1)Необикновен произход и уникално съдържание.

Има нещо необикновено в произхода и съдържанието на тази прастара Книга. Писана е в продължение на 1600 години. Състои се от отделни книги, имащи един Автор и над 50 съставители с различна националност, професия, възраст, образование, соци­ално положение. Повечето от тези хора не са се познавали един друг. Писана е на различни места и на различни езици. Въпреки това в Библията цари поразително единство в съдържание, мо­тивация и цел, като всичко това е подчинено на една единстве­на тема с множество подтеми. Основната тема е: Божият план за спасението на човечеството (тоест вечен живот) чрез една един­ствена Личност – Иисус Христос.

2)Суперлативи и бестселър на всички времена.

а) Най-превежданата книга в света. Досега е преведена на повече от 4,000 езици, диалекти и наречия, включително и на Брайл. Тази цифра непрекъснато расте.

б)Най-издаваната и най-тиражирана книга в света. Всяка година Библията или отделни книги от нея се издават в тираж над 60 милиона екземляра.

в)Най-разпространената и най-разпространяваната книга в света. Според статистиката на световните библейски институ­ти днес повече от 90% от населението на света има информация за Библията и нейното съдържание. Така тя е призната за един­ствен и несменяем бестселър на всички времена.

г)Единствената книга, надживяла хилядолетията. Известно е от статистиката на книгопечатането, че само 5% от книгите надживяват седмата си година. От Библията са запазени 8,000 манускрипта на латински, 4,000 манускрипта на старогръцки, манускриптите на Кумран отпреди 2,200 години, както и 13,000 манускрипта на Новия Завет. Няма друга книга в света с такъв богат исторически доказателствен материал.

д)Библията притежава най-голямата читателска аудитория в света, която не се ограничава до отделни народи, раси, конти­ненти, възраст, пол, образование, социален статус, политическа принадлежност. Библията е достояние на цялото човечество за всички времена.

е)Неизмеримо благотворно влияние върху всички сфери на човешкото битие и обществен живот: литература, изкуство, кул­тура, история, социално дело, различни клонове на науката.

ж)Единствената книга, имаща претенцията, че неин Автор е Бог, чието име се споменава 3,800 пъти в нея. Затова тя се нарича още „Книгата на Бога“ или „Слово Божие“.

з)Библията е най-обичаната Книга на света. Милиони са онези, които от любов към истината в тази Книга са отивали на кладата, с песен са умирали на арените, отдавали са живота си сред дивите племена на Африка и Южна Америка.

и)Библията е най-мразената и преследвана Книга на света. Много политически системи са я подлагали на масово унищо­жение. Поради две причини се мрази Библията: първо – хората я ненавиждат, защото тя изобличава грешния човек и бичува греха. Вторият голям враг на Библията е духовното невежест­во.

й)Библията като книга с Божествен произход извърши ре­волюционен поврат в социалната и политическата сфера на много страни в света.

3)Всепризнато е уникалното влияние на Библията в морал­ната област – върху отделната личност и на цели народи. Хи­лядолетия наред Библията се приема от милиарди хора като не­заменима ценностна система и абсолютен авторитет за нравст­вено поведение. Ако се бяха спазвали ценностите на Библията, светът днес щеше да има съвсем друг облик: свят без престъпле­ния, войни, насилия, убийства, без съдилища и затвори, без ом­раза и завист, без изневяра и разводи, един свят, в който ще цари любов и разбирателство между хората.

С основание известният философ Ludwig Widgenstein каз­ва: „Ако в една книга се съдържат такива ценности, то тя тряб­ва да е дошла от Бога, защото човекът не е в състояние сам нито да измисли, нито пък да спазва тези ценности“.dechko_svilenovЕдин възрастен баща подарил Библия на сина си със след­ното посвещение: „Синко, или тази Книга ще те държи далеко от греха, или грехът ще те държи далеко от тази Книга“.

4)Библията притежава един изключително мощен аргумент за истинността на написаното в нея – това са библейските про­рочества. Те са феномен, който не се среща в подобен вид в никоя друга книга на останалите религии. Пророчествата се отнасят за конкретни места, личности, обстоятелства и исто­рически събития, описани много време преди да се изпълнят. Изпълнението им може да се докаже чрез методите на науката (история, география, етнология, археология и т. н.), както и чрез личния и многовековен опит на човека. В Библията има много пророчества относно съдбата на големи и цветущи градове, ве­лики народи и цели цивилизации. Археологията през послед­ните две столетия разкри много от древните градове и народи, обект на библейските пророчества. Препоръчваме в това отно­шение книгата на Werner Keller „Библейски събития“ (Ориги­налното заглавие гласи „И все пак Библията има право“). В Биб­лията се съдържат над 5,000 пророчества, голяма част от които са изпълнени. Предсказанията за репатрацията на евреите и възстановяването на държавата Израел се случват буквално пред очите ни. А това показва, че и предсказанията за Второто идва­не на Христос, както и за края на света непременно ще се изпълнят.

5)Библията притежава и друго уникално качество – БОГ като неин Автор забранява отнемане, заменяне или допълване на информацията, която Той дава в Своята Книга. С това се обяс­нява фактът, че има пълна хармония в текста на съвременната Библия с манускриптите отпреди хилядолетия. Удивително е още, че библейският текст в нито една историческа епоха не е бил адаптиран към съответната култура или етнически особе­ности. Напротив – народите, приели библейските ценности на християнството, са се приспособявали към тези ценности

6)Научните изследвания и факти в областта на археология­та, историята, географията, астрономията, геофизиката, инфор­матиката, медицината и т. н. показват, че библейските теми (Все­мирният потоп, египетското робство, разрушението на Иеруса­лим, както и на други древни градове и т. н.) напълно отговарят на данните на тези науки. Всичко това е документирано и може да бъде проверено, което представлява убедително доказател­ство за достоверността на библейската информация. Най-нова­та теория за „Интелигентния Дизайн“ (W. Dembski, 1999) е също едно доказателство за хармонизиране на науката с богословието.

7)Особено впечатляващ е фактът, че редица представители на науката са дълбоко религиозни хора и показват изявено ува­жение и благоговение към Библията. Ние ще споменем само пет от най-великите учени на двадесетото столетие, на които човечеството дължи твърде много: Бащата на атомната физика Алберт Айнщайн, руският физиолог Иван Павлов, създателят на квантовата теория Макс Планк и най-видният авторитет в изследването на космическите лъчи – Роберт Миликан, както и вече споменатият Луи Пастьор – най-известният микробиолог и велик благодетел на човечеството. Всички те са имали дълбо­ка вяра в Твореца и са осъзнали обикновената истина, че наука­та е човешка дейност за изследване на Творението. Вярата и науката според създателите на човешкия прогрес са неделими и необходими страни на човешкото битие.

С право големият представител на естествените науки от миналия век Peter Bam (20) пише: „Библията учи, че животът на човечеството започва от Сътворението и завършва с Послед­ния Божий Съд. И вярата в тази истина за милиарди хора е била извор на утеха и надежда. Някои днешни учени твърдят обаче, че човечеството започва с маймуната и ще завърши с ядрена катастрофа. И това убеждение е извор на неизмеримо отчаяние за мнозина днес“.

А великият Гьоте допълва: „Мерилото за живота и силата на един народ ще бъде винаги в неговото отношение към Биб­лията“(20).orthodox-cross1

8)Библията съдържа информация за смисъла и целта на чо­вешкия живот, за миналото, настоящето и бъдещето на човека, за началото и свършека на света. В Библията се говори за жи­вота след смъртта, за същността на Бога и любовта му към чо­века, за учението и делото на Иисус Христос, за един невидим свят, извън материята, пространството и времето, както и се дава отговор на много други въпроси, важни за всеки човек.

В заключение отново ще подчертаем, че Библията не проти­воречи на науката. Основните Закони на науката, научните и приложни изобретения са заложени под различна форма в Биб­лията, както и в самото Творение хилядолетия преди тези изоб­ретения да станат факт. Науката се гради върху това, което Тво­рецът е заложил в Своето Творение и открил в Своята Книга – Библията.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Нашето изложение по темата „Еволюция или Сътворение – какво казва науката“ може да бъде обобщено в следните два основни извода:

1.Еволюционната теория противоречи на науката и на човешката опитност.

По убедителен начин беше доказано, че еволюционната тео­рия както по времето на Дарвин преди 140 години, така и до днес не е могла да бъде научно доказана. Научните факти от последните няколко десетилетия в областта на молекулярната биология, генетиката, информатиката, физиката, геологията, астрономията и други не потвърдиха учението на еволюционизма. Напротив, данните от тези науки противоречат на ос­новните фактори на еволюционната теория, поради което тя през цялото това време няма научна достоверност и не отговаря на задължителните критерии за една научна теория. Ето защо та­кава теория, която противоречи не само на науката, но и на мно­говековната човешка опитност и елементарна логика, неизбеж­но трябва да се приеме на вяра.

Еволюционната теория няма смислен отговор на най-важ­ните научни въпроси относно произхода на материята, възник­ването на живота и появата на човешкото съзнание. Законите на науката отричат еволюционното учение за вечността на мате­рията и способността ѝ да се самоорганизира. За да се появи живот и да може той да се възпроизвежда, е необходима коди­рана генетична информация. Еволюционното твърдение, че би­ологична информация може да възникне от само себе си без интелигентен източник, абсолютно противоречи на законите на информатиката. Случайната поява на живота и неговото еволю­иране противоречи на Втория закон на термодинамиката.

Много от твърденията на еволюционната теория имат спе­кулативен и ненаучен характер. Учението на еволюционната теория в областта на социалното и културното развитие на чо­века (език, семейство, религия, етика и т. н.) далеч не отговаря на действителността. Учението на Дарвин за естествения от­бор и расите, както и фалшивият биогенетичен „закон“ на Хекел имаха и имат ужасяващи последствия в обществено-социалната и морално-етична сфера на човечеството.

Успехът на еволюционната теория не се дължи на нейната достоверност, а на едностранна и некоректна образователна система, медийна манипулация, атеистичен начин на мислене, недостатъчно познаване на специализираната литература от широката общественост, както и на политически предписания. По този начин еволюционната теория се превръща в един задължително наложен и добре функциониращ инструмент за атеистично възпитание на човека.

Все по-масово се появяват критични гласове срещу еволю­ционната теория, но те биват съзнателно игнорирани, заглуша­вани, ограничавани, а чрез медиите – подигравани и омалова­жавани.

Креационистичните центрове в много държави на света, как­то и огромната специализирана и общопопулярна литература в подкрепа на библейския модел за Сътворението рано или късно ще допринесат за възтържествуване на истината по този важен за всеки човек въпрос.

2.Науката потвърждава библейското учение за Сътво­рението

Библейското учение за Сътворението се потвърждава по убе­дителен начин от всички области на съвременната наука, както и от реалностите на многовековната човешка опитност. Колко­то повече науката напредва в своите изследвания, толкова по-ясно се очертават основните библейски концепции за творчес­кото начало на Вселената. Принципите на Сътворението, опи­сани в Библията, стоят много по-близо до научните факти, от­колкото твърденията на еволюционната теория, които изискват и много по-голяма вяра в сравнение с вярата в Библията. Ако се базираме на фактите на науката, произходът на живота и на чо­века може да се обясни много по-лесно със съществуването на Творец, вместо да се вярва, че животът е възникнал случайно и човекът е висше животно.Рrayer 3Според библейското учение за Сътворението живот може да произлезе само от живот, интелигентност – от интелигентност, както и биологичната кодирана информация може да бъде плод единствено на свръхинтелигентен източник. Такава е твърдата позиция на науката. Така учи Законът за причинно-следствени­те връзки. Това го изисква човешката логика.

Науката, природните закони, елементарната логика и мно­говековната човешка опитност са най-мощните доказателства за достоверността на библейската информация.

Всичко това ни задължава отново да цитираме финалните думи на един от най-известните съвременни учебници по био­логия (Hoff и сътр., стр. 503):

„Какъв е смисълът на еволюцията?

Защо еволюцията е довела до появата на човека, който притежава дух, тоест има способността да мисли, има сво­бодна воля и разумни действия?

Какво се крие зад израза „случайност“ и как природни­те науки могат да го обяснят?

На такива въпроси еволюционната теория няма отго­вор, нито пък това могат да направят природните науки.

Отговорът на тези въпроси се предоставя единствено на личната вяра на човека… Свободата на волята, същност­та и смисълът на битието са въпроси, на които биология­та не може да отговори. Поради невъзможност да се пре­мине тази граница, човек идва до мисълта на великия Гьо­те: „Най-висшето щастие за мислещия човек е да изслед­ва онова, което подлежи на изследване, а пред неизследваемото да благоговее смирено“.Jose de Ribera, The Holy TrinityДОСТОВЕРНОСТТА НА БИБЛИЯТА ОЗНАЧАВА, ЧЕ:

1.Информацията за Сътворението е истинска и заслужава пълно доверие.

2.Бог е Автор на цялата Библия. Тя дава вярната информа­ция в духовно, нравствено-етично и научно отношение.

3.Има един Бог, Който е Творец на цялата Вселена, на живо­та и на човека.

4.Всеки човек може да потърси и намери Бога. Бог е позна­ваем.

5.Този Бог познава и обича всеки човек такъв, какъвто е.

6.Грехът разделя човека от Бога.

7.Бог прощава греховете на всеки човек, ако той се обърне към Него за прошка.

8.Бог се открива на човеците в лицето на Иисус Христос и единствено чрез Него може да се премахне разделението меж­ду Бога и човека. Библията показва пътя, по който това може да стане.

9.Животът на човека не завършва с неговата биологична смърт, но продължава в отвъдния, задгробен свят – или във веч­но общение с Бога (рай), или във вечна раздяла от Бога (ад).

10.Човек след смъртта си трябва да даде отговор пред Бога за живота си.

11.Човек има правото сам да реши дали да вярва в Бога или не. Такова решение е възможно само докато той е жив. След смъртта неговата съдба за вечността (вечен живот или вечна смърт) не може да бъде променена.

12.Единствено християнската вяра, придружена с добри дела, гарантира вечен живот (рай) на човека.

ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1)Ангелова, Д., Как да ползваме одобрените учебници, без да развием комплекс, че сме глупави, в. „СЕГА“, 7 октомври 2004; 2) Ангелов, П., и сътр., Билогия 10 клас, Просвета, 1995; 3) Ботев, Б., и сътр., Биология, 10 клас, НП, 1988; 4) Ботев, Б., и сътр., Биология 10 клас, Анубис, 2001; 5) Бъчваров, М., и сътр., Философски реч­ник, Партиздат, 1977; 6) Виланд, К., Камъни и кости, Научен креационизъм, България, 2001; 7) Гит, В., Творил ли е Бог чрез еволю­ция?, ВЕРЕН, 1997; 8) Димитров, О., и сътр., Биология 9 клас, Булвест, 1999; 9) Димитров, О., и сътр., Биология 10 клас, Булвест, 2001; 10) Дюлгеров, Д., Наука и религия, СИ, 1946; 11) Маклийн, Г., и сътр., Сътворението, ВЕРЕН, 1996; 12) Николова, М., и С. Китанова, Биология 10 клас, ТПП, 2001; 13) Келер В., Библей­ски събития, Синодално издателство, 1960; 14) Киров, Д., и сътр., Християнска етика, Слънце, 2003; 15) Моррис, Г., Сотворение мира: научный подход, Inst. Creation Research, San Diego, 1981; 16) Морис, X., Библията, науката и сътворението, ОМ, 1994; 17) Морис, X., Наука и Библия, Госпъл, 1995; 18) Морис, X., Научен креационизъм, Нов човек, 1995; 19) Опарин, А., Поява на живота върху Земята, Народна култура, 1949; 20) Попов, С., Защо вярвам в Бога, Абагар, 1993; 21) Свиленов, Д., Библия и наука, ethos, 2, 2001, 17; 22) Свиленов, Д., Библия и наука (Уникалност на Библията), ethos, 3, 2001, 17; 23) Свиленов, Д., Еволюционната теория в криза, Про­зорец, 2004, 4, 18; 24) Свиленов, Д., Миналото, настоящето и бъде­щето на човечеството според Библията, Звездан, 3. изд., 2005; 25) Хобринк, Б., Еволюцията яйце без кокошка, Оупън Доор, 1993; 26) Часовникарова, Ц., и сътр., Биология 10 клас, Гея § Либрис, 2002; 27) Ashton, J., Die Akte Genesis, Schwengeler, 2001; 28) Beck, H., Biologie und Weltanschuung, Haensler, 1979; 29) Behe, M., Darwin,s Blaeck Box: The Biochemical Callenge to Evolution, Touchstone, 1998; 30) Bayrhuber, H. u. a., Linder Biologie. Gesamtband, Metzler, 1989; 31) Blackmore, V., and A. Page, EVOLUTION The Great Debate; 32) Bliss R., at al., Origin of Life: Evolution Creation, C.L.P. Publishers, 1990; 33) Bowden, M., Science VS Evolution/Sovereign Publications, 1991; 34) Darwin, Ch., Die Entstehung der Arten durch naturliche Zuchtwahl (Originaltitel: On the origin of species by means of natural selec­tion, or preservation of favoured races in the struggle of life, London, 1859), Suttgart, 1967; 35) Dembski, W., Intelligent Design-The Bridge Between Science & Theology, IVP, Illinois, 1999; 36) Denton, M., Evo­lution: Theory in Crisis, Burnett Books, London, 1985; 37) Dietmar F. u. W. Buehne, Brief an einen Atheisten, CLV, Bielefeld, 2000; 38) Don Batten и сътр., Fragen an den Anfang. Die Logik der Schopfung, CLV, Bielefeld, 2001; 39) Eibach, U., Gentechnik und Embryonenforschung. Leben als Schopfung aus Menschenhand?, Brockhaus, Wuppertal, 2002; 40) Ellinger, Th. et. al., Schopfung und Wissenschaft, WW, Haensler, 1988; 41) Geisler, N. u. R. Brooks, Wenn Skeptiker fragen, Dillenburg, 1996; 42) Geissler, E. at. al., Kleine Enzyklopedie LEBEN, VEB, BI Leipzig, 1981; 43) Gish, D., Fossilien, stumme Zeugen der Vergangenheit, CLV, 1992; 44) Gitt, W., Das biblische Zeugnis der Schopfung, Haensler 1991; 45) Gitt, W., In 6 Tagen vom Chaos zum Menschen; 46) Gitt, W., Faszination Mensch, CLV, Bielefeld, 1996; 47) Gitt, W., Am Anfang war der Urknall?, CLV, Bilefeld, 2000; 48) Gitt, W., So steht geschrieben, Haensler 2000; 49) Gitt, W., Die ganze Schopfung in sechs Tagen!, IDEA Spektrum, 15, 2002; 50-) Gitt, W., Am Anfang war die Information, Haensler, 2002; 51) Gitt, W., FRAGEN, die immer wieder gestell werden, CLV, 2003; 52) Glashouwer, W., So entstand die Welt, Haensler, 1980; 53) Hoff, P. u.a., Evolution, Schroedel, 1999; 54) Jauncey, J., Naturwissenschaft auf den Spuren Gottes, Onken, Kassel, 1964; 55) Johnson, Ph., Darwin on Trial, InterVarsity Press, 1991; 56) Junker, R., LEBEN-Woher? Das Spannungsfeld Schopfeng/Evolu- tion, WW, Himberg, 2002; 57) Junker, R. u. S. Scherer, EVOLUTION – Ein kritisches Lehrbuch, Weyel, 2001; 58) Junker, R. S. Scherer, Fragen an die Evolutionstheorie, Faktum, 11)12, 2002; 59) Junker, R. u. S. Scherer, Schopfung oder Evolution?, WW, 2001; 60) Keller, W., Und die Bibel hat doch recht, Ekon Dusseldorf, 1978; 61) Ken Hamm, Gibt es Gott wirklich, CLV, Bielefeld, 2000; 62) Linnemann, Eta, Original oder Falschung, CLV, Bielefeld, 1999; 63) Lutzer, E., Sieben Grunde warum ich der Bibel vertrauen kann, Dillenburg 2000; 64) MacArthur, J., Der Kampf um den Anfang, CLV, Bielefeld, 2003; 65) McDowell, J., Die Fakten des Glaubens, Haensler, 2003; 66) MacDowell, J., Das kann ich nicht glauben, CLV, Bielefeld, 2002; 67) Morris, H., The Sientific Case for Creation, Inst. Creation Research, 1981; 68) Morris, H. a. G. Parker, What is creation Science?, Master Book, 1987; 69) Mueller, P., Es gibt keinen Zufall, Paulus Verlag, 1990; 70) Pailer, N., Geheim- nisvolles Weltall. Hypothesen und Fakten zur Urknalltheorie, WW, 1999; 71) Pro Genesis, Das Schopfungs-Modell, Schwengeler, 2003; 72) Ostermann, E., Das Glaubensbekenntnis der Evolition, TELOS, Haen- sler, 1978; 73) Ostermann, E., Wissenschafftler entdecken Gott, Haen- sler, 2001; 74) Paul M., Und es gibt doch eine Zuckunftt, MWW Heu- kelbach, 2001; 75) Penkazki, W., Wer bist Du Gott?, Wuppertal, 1994; 76) Pool, M., A Guide to Sciene and Belief, Lion, 1990; 77) Rohrbach, G., Naturwissenschafft, Weltbild, Glaube, Brockhaus, 1986; 78) Rohr­bach, H., Schopfung: Mythos oder Warheit?, Brockhaus, 1990; 79) Scherer, S., Der Jesus Code, Interview, Neues Leben, 46, 2001; 80) Scheven, J., Daten zur Evolutionlehre im Biologieunterricht, WW, Haensler, 1982; 81) Scheven J., Karbonstudien: Neues Licht auf das Alter der Erde, WW, Haensler, 1986; 82) Stutz, H., Die Millionen fehlen, Sch­wengeler, 1996; 83) Thaxton, Ch., The mystery of life,s origin, Lewis and Stanley, 1992; 84) Ullrich, H., Was Stammmbaeume verschweigen, Seidel&Seidel, 1995; 85) Wilder-Smith, A., Die Naturwissenschafften kennen keine Evolution, Schwabe, 1985; 86) Wilder-Smith, A., Der letzte Schritt der Logik, Schwengeler, 1996; 87) Wilder-Smith, A., Herkunft und Zuckunft des Menschen, C.M. Fliss, 2001; 88) Wurmbrand, R., Atheismus-ein Weg?, Stephanus Ed., 1990.

Цитатите от Библията са взети от Синодалното издание на Биб­лията (1993).

Цифрите в скоби са указание за цитираната литература.

АВТОРИТЕ:

Проф. д-р Д. Свиленов, доктор на биологическите науки. Рабо­тил е в Българска академия на наукитев продължение на 36 години. Автор на множество публикации и книги в областта на медико-биологическите изследвания.

Инж. П. Щудер, дългогодишен ръководител наReinhard(Швей­цария).

В. Граф,бивш учител и гимназиален директор в гр. Netphen (Гер­мания).

_________________________

*Материалът е предоставен от проф. д-р Дечко Свиленов. Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.