Д-р Александър Омарчевски

ІV.2.3. Вдигане на схизмата

Правителството осъзнало, че мирът и съгласието във всички църкви, а оттам и спокойствието в държавата могат да почиват единствено на изповядването на вярата на четирите Вселенски събора. На православните било дадено преобладаващо значение във всички части на империята, където това било възможно. След като Енотиконът показал на практика, че е един неуспешен опит на човеколюбие, той повече не бил и споменаван. С това изчезнала и видимата причина за схизмата с Рим. В бурните възгласи в храма на 15-ти и 16 юли народът настоявал за възстановяване на единството със Запада като необходимо следствие от всеобщото признаване на Халкидонския събор. Решенията на συνοδος ενδημουσα и патриарха и утвърждаването им чрез императoрския едикт създали широка база, върху която вече можело да се преговаря с Рим по най-трудния въпрос – изваждането от диптихите на името на Акакий[887]. Още на 1 август 518 година с едно кратко писмо новият император известил папа Хормизд за своя избор и за желанието си за единение на Църквата[888]. С това било дадено началото на преговорите за обединение, които скоро довели до успех. Приносителят съобщил, че след него в Рим ще пристигне комесът на свещения консисториум и завеждащ неговия архив Грат, за да води преговори за възсъединяването на църквите[889]. На 7 септември той бил изпратен със заповед да не бърза особено много. В резултат на това той пристигнал в Рим едва на 20 декември[890] 518 година с писма от императора, Юстиниан и патриарх Иоан[891]. В писмото на Юстин четем: „Блаженият мъж Иоан, първосвещеник на този царствен град, и други благочестиви мъже, епископи на разни места и градове, които се намираха тук, обявиха на Наше Величество, че трябва да изготвим и изпратим на Ваше Светейшество писма за съгласие, изповядващи истинската и православна вяра и за съединение чрез нея на досточтимите църкви, като особено настояваха Ние, освен това, да изпратим до Ваше Светейшество и собствени наши писмени грамоти. Приемайки охотно техните молби, като постоянни любители на единението, Ние решихме да продължим с Ваше Блаженство този висш божествен дар. След написването на настоящото, да удостои (Ваше Светейшество – скоби мои) да снизходи към желанията на гореспоменатите досточтими предстоятели и умилостиви със своите молитви Върховното Величество за Нас и републиката, поверена от Небето на Нашето благочестие. А за да може по-ясно да се разкрият пред Ваше Светейшество правата на мира, единението и съгласието, благоволете да отправите при Нашето свещено правителство няколко приемащи и желаещи мира благочестиви свещеници”. Юстиниан, от своя страна, канел лично Хормизд в столицата, където с нетърпение очакват примирението между църквите и че вече много е сторено в тази посока. Писмото на патриарх Иоан, освен конкретната цел – прекратяване на схизмата, имало характера и на известително послание (ενθρονιστικ γραμματα), каквито се разменяли между новопостъпващите патриарси. Иоан пише: „Приветствам Ваше Светейшество и, приветствайки Ви прославям; защото правата вяра е съхранена и утвърдена с любовта на братството. Да направи това благоволи единия всемогъщ Бог с грижата за християните и благочестивите господари. И така, за да се удостоите с Божията любов, апостолски напишете и написаното братски приемете”. Според императорския едикт, който бил издаден по негово и на συνοδος ενδημουσα предложение, патриархът признавал 4-те вселенски събора и съобщавал, че имената на папите Лъв І и Хормизд са внесени в диптихите на столичната църква.

Като основание за предстоящото единение и в трите писма се посочва само единството във вярата. Хормизд приел благосклонно изложението на патриарха, но поискал изваждането от диптихите на името на Акакий[892]. Грат провел оживени преговори с папата относно Акакий, като посочил опасенията на правителството, че анатемата над Акакий, а най-вече и над неговите приемници, ще предизвика метеж в столицата и вместо искания мир ще доведе до увековечаване на злото. Папата свикал събор и поставил пред него въпроса: трябва ли за благото на мира да се отстъпи пред Изтока относно запазването в диптихите на името на Акакий, защото се знае от опит, че то е останало главното препятствие за предшествениците на Хормизд да осветят мира във Вселенската църква? Ако бъде направена тази отстъпка, то по никакъв начин не трябва да бъдат изваждани от диптихите имената на Евфимий и Македоний, тъй като със смъртта си в заточение те заслужили славата на изповедници на истинската вяра. За решаване на случая на събора били прочетени писмата на предишните папи – Симплиций, Феликс, Геласий и Симах. Оказало се, че всички били на едно мнение: „да не се приема Източната църква в общение с Апостолския престол дотогава, докато схизматикът Акакий не бъде осъден от нея”. Съборът и папата постановили, че ще влязат в общение с Константинопол едва тогава, когато от диптихите бъдат извадени имената на Акакий, Евфимий и Македоний[893].

В началото на следващата 519 година, скоро след завръщането на Грат, потеглила и папската легация, състояща се от епископите Герман на Капуа и Иоан (с неизвестна катедра), презвитер Бланд и дяконите Феликс и Диоскор, чиито дипломатически способности не били използвани от времето на папа Симах. Те били снабдени с писма до разни лица, инструкции и пълномощия. Целият път на легатите през европейските провинции на Източната римска империя можел буквало да се нарече триумфално шествие. Те били посрещани от епископи, клирици и народ; в тяхна чест устройвали празници и извършвали тържествени литургии. Епископите на градовете Авлона, Скампи и Лихнида, безпрекословно и предварително се подписали под всички папски искания, без да дочакат решенията от Константинопол. Само Доротей Тесалоникийски със своите епископи и клир отказал да ги приеме, като обещал да стори това, когато те се завърнат. В Скампи към тях се присъединили изпратените да ги посрещнат императорски сановници – сенаторите Леонтий и Стефан.

На 25 март 519 година, Велики понеделник, те наближили Константинопол. На 10 мили от града били пресрещнати от Виталиан, племенника на Анастасий – Помпей, Юстиниан и много сенатори, които ги придружили до града[894]. На следващия ден те били представени на императора и му връчили папските писма в присъствието на сената и четирима епископи, които патриархът бил делегирал за целта. Приемайки писмата, императорът им казал: „ето, пред вас стоят епископи от този град; преговаряйте с тях по въпроса за мира”. Легатите възразили, че те не са дошли тук, за да спорят, а и нямат такива пълномощия. Те носят формула на Изповедание на вярата (libellus)[895], която трябвало да бъде подписана от всеки епископ, в това число и от патриарха, който би желал да встъпи в общение с Рим. По отношение на христологията в този документ не се дава нищо ново, освен приемането на Халкидонското вероопределение от 451 година и всички писма на папа Лъв І[896]. Никакъв опит за концентрирано изложение на оспорваната след 451 година халкидонска формулировка нямал успех, въпреки че за това било настоявано в многобройните неразбирателства и яростни полемики. В този libellus се казва следното: „Спасението се заключава в това, да се съхрани правилото на истинската вяра и по никакъв начин да не се отклонява от преданието на отците; защото не може да се подмине словото на Господа нашего Иисуса Христа, което говори: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си(Матей 16:18). Тези думи се потвърждават от станалите събития, защото Апостолският престол винаги пази католическата религия ненарушима. И така аз, не желаейки да отпадам от тази вяра и във всичко следвайки постановленията на отците, анатемосвам всички еретици (следва изброяване на еретиците: Несторий, Евтихий, Диоскор, Тимотей Елур и Петър Монг). По подобен начин анатемосвам Акакий, някогашен епископ на град Константинопол, станал техен последовател и съучастник, и всички, пребиваващи в общение с тях. Защото, който приема общение с тях, той наравно с тях подлежи на осъждане (тоест Фравита, Евфимий, Македоний и Тимотей, патриарси Константинополски). Осъждайки по подобен начин и Петър (Гнафей – скоби мои) Антиохийски, анатемосвам го с всичките му последователи и с цялото му учение[897]. Одобрявам и приемам всички послания на блажения Лъв, папа на град Рим, които той е написал за правата вяра. Затова, както вече казах, следвайки във всичко Апостолския престол, аз изповядвам всичко установено от него, и освен това се надявам, че ще пребъда с Вас в това единно общение, което проповядва Апостолския престол, съхраняващ целостта на християнската религия чиста и съвършена. Обещавайки занапред да нямам общение с отлъчените от общение с Католическата църква, тоест с несъгласните във всичко с Апостолския престол, аз обещавам да не споменавам техните имена при свещенодействията. Ако някога се опитам да се усъмня в нещо от това изповедание, то изповядвам, че аз, чрез собственото си осъждане, ще стана съучастник на тези, които осъдих”.

След като тя била прочетена, легатите добавили: „нека кажат присъстващите тук четирима епископи, представящи Константинополския епископ, съгласно ли е прочетеното изповедание с църковните деяния, или е напълно несъгласно”? Можем да си представим с какво плачевно изражение на лицата и с буца в гърлото епископите промълвили: „Всичко е справедливо”[898]. Легатите изразили своята радост от този отговор, а императорът, обръщайки се към епископите, запитал: „Ако е справедливо, защо не подписвате?” Същото казали и някои от сенаторите: „Ние сме миряни; кажете, че това е истина; подпишете се и ние ще ви последваме”. Епископите не подписали [899].

Два дни по-късно, на Велики Четвъртък (28 март), патриархът получил в императорския дворец формулата, лично връчена му от легатите. Когато я прочел, останал изумен от нейния горд и високомерен тон. Той възразил, че подобен род изповедания се дават само на отпаднали от вярата, че в тази си форма то не може да бъде прието, и че ще бъде много по-добре, прилично и съобразно, ако му се придаде формата на писмо или послание. Легатите възразили, че нямат право да изпуснат или изменят дори и дума от Изповеданието. Така се оформила алтернативата: или мир при условията на пълна покорност, или продължаване на схизмата. Императорските сановници гледали на спора единствено като плод на самолюбието на духовниците, което отчасти можело да бъде пожертвано. Патриарх Иоан се съгласил да приеме папското Изповедание, но само при условие, че към него ще се прибави едно умерено по тон предисловие[900], което ще напише той самият. Легатите се съгласили, а патриархът написал: „При връчването на посланието на Ваше Светейшество, възлюбени в Христа брате…, аз се възрадвах за духовната радост на Ваше Светейшество, че Вие търсите единението на светите Божии църкви според древното предание на отците и с дух се стараете да изгоните мъчителите на разумното Христово стадо. И така, от това, което Ви писах, навярно знаете, Всесветейши, че мисля еднакво с Вас, и че и аз отхвърлям, от любов към мира, всички еретици, отхвърлени от тебе. Защото аз приемам, че светите Божии църкви, тоест Вашата на древния и тази на новия Рим, съставляват една Църква, и определям, че онази катедра на апостол Петър и тази, на този свещен град, са една катедра. Аз се съгласявам с всичко, постановено от четирите свети събори…, за утвърждаване на вярата и състоянието на Църквата, и няма да търпя да бъде разколебано каквото и да било от това, което е добре решено; опитващите се или стараещите се да разколебаят дори и едно от свещените решения, аз признавам за отпаднали от светата Божия вселенска и апостолска Църква, и явно присъединявайки се към Вашите, правилно казани думи, говоря чрез това предложено писание”. След това следва и текстът на папата. По този начин и двете течения – източното и западното – останали незасегнати. Без пряко да отхвърля папската Вероизповедна формула, патриархът приложил към нея свое, източно Изповедание, приемайки от папското само това, което е било казано правилно. Предисловието на патриарх Иоан било написано на гръцки и латински и заедно с подписания папски libellus било изпратено на папата. Веднага имената на патриарсите Акакий, Фравита, Евфимий, Македоний и Тимотей, а също и на императорите Зинон и Анастасий, били извадени от диптихите. Легатите настоявали това да стане не само в патриаршеската катедрала, но и във всички останали църкви в империята. Епископите и архимандритите, намиращи се в Константинопол, твърдели, че след като патриархът е подписал, техните подписи стават излишни. Легатите обаче заявили, че няма да влязат в общение с някого, който лично не се е подписал. В крайна сметка папските пратеници успели да се наложат и епископите и архимандритите подписали. До всички провинции била разпратена императорска сакра против онези, които все още се противопоставяли на единството на църквите[901]. Така звучат докладите на легатите до папа Хормизд[902].

На 31 март (Възкресение Христово) всички се отправили към храма „Св. Софѝя”, заедно отслужили св. Литургия и влезли в евхаристийно общение. Стекло се огромно множество народ. Всеобщата радост била толкова голяма, че по израза на папските легати, не можела да се опише с перо. Константинополските клирици уверявали, че не помнят друг ден, в който да имало толкова много причащаващи се. В доклада си легатите отбелязали и факта, че въпреки опасенията, нямало нито бунт, нито кръвопролития, нито всенародно въстание. Всички се радвали на отдавна желания мир[903]. За обстоятелствата около възстановяването на църковния мир императорът, патриархът, Юстиниан и много други важни персони написали писма на папата. В заключението на своето писмо патриарх Иоан благодарил на папата, че е изпратил по негова молба миролюбиви и достойни за Апостолския престол мъже, които съблюдават [904]. Огромна била радостта и в Рим, след като папата, получавайки писмата на императора и патриарха, възвестил за края на разделението.

Човекът, който допринесъл най-много за изострянето на въпроса с диптихите, бил александрийският дякон Диоскор, който в средата или края на януари 519 година бил присъединен към папската делегация като неофициален съветник и преводач, като все повече печелел влияние върху нея. На 22.ІV.519 година Диоскор изпратил на папата една собствена добавка (suggestio) към основния доклад на легатите, които пристигнали в Рим на 19 юни[905]. В нея се съобщава, че, след сключването на мира в самата столица, под натиска на папските легати от диптихите са извадени имената както на Акакий, така и на всички столични патриарси през периода от 489-та до 518 година, а също и на императорите Зинон и Анастасий.

Авторът д-р Александър Омарчевски

Строгостта, с която папа Хормизд и дякон Диоскор процедирали при сключването на мира между катедрите на Рим и Константинопол, е трябвало, според споменатата добавка на последния, да бъде приложена и по въпроса за църковното общение между столицата и останалите източни патриаршии и епископски катедри. Рим, според него, трябвало да предпише точните изисквания за това. Това щяло да застраши делото на единението, особено ако въпросът за диптихите без разлика навсякъде се поставял толкова настоятелно[906]. На 9.ІХ.520 година император Юстин справедливо и авторитетно се оплаква от неотстъпчивостта в папските писма по въпроса за диптихите, по който един от предшествениците на Хормизд (папа Анастасий ІІ) е действал много по-меко[907], като е настоявал за изваждането на името само на Акакий. Едва при столичния патриарх Епифаний (520-535), приемник на Иоан ІІ, папа Хормизд се съгласил на Константинополската църква да се предостави по-широка свобода за взимане на решения относно допускането или недопускането до общение на останалите катедри, при условие, че поставените в неговата формула изисквания се спазват неотклонно[908]. Споменатите предупреждения на императора явно са имали някакъв ефект.

Схизмата, носеща името на Акакий, била към края си. На пръв поглед изглеждало, че императорската власт капитулира пред папата. В действителност обаче тя пожънала плодовете от възстановяването на единството в Православната църква. През 518 година Виталиан, приятелят на Теодорих и Хормизд, борецът за Халкидонското православие, представлявал опасност за новите владетели. Когато две години по-късно[909] той бил убит, никой не се развълнувал. Докато траело разделението и императорът бил на едната страна, а папата на другата, общият интерес обединявал последния с Теодорих. Под закрилата на остготските ариани папите успели да развият до небивала висота претенциите на Рим за главенство. Между обединената вече Църква и еретическата остготска власт рано или късно е трябвало да се прояви враждебност, въпреки че дворът в Константинопол засега се отнасял любезно с непобедимия крал. Още преди Юстиниан да протегне ръка към Италия, папската институция, притисната между Рим и Равена, вече не била субект, а обект на една политика, на която липсвали реални средства, за да се наложи. Непосредствено след сключването на мира станало ясно, че Юстин и Юстиниан, които заради единството на Православието одобрили безрезервно всички претенции на Рим, са били по-неудобни и по-претенциозни господари от техния предшественик-схизматик Анастасий. Отначало скитските, тоест готските монаси от обкръжението на Виталиан, след това, под влияние на двете сирийски провинции, и тези, които при Анастасий били влезли във връзки с Рим, а накрая и самият Юстиниан, искали приемането на формула в официалното вероопределение на новообединената Православна църква, което разрушавало твърдо отстоявания от папите през цялото време на схизмата принцип, че освен Халкидонския символ и Tomus Leonis не съществува необходимост от никакви други тълкувания или нови вероопределения. Юстин и Юстиниан защитавали опозицията в трите източни диоцеза, която била против да бъдат отлъчени post factum всички приемници на Акакий чрез изваждането на имената им от диптихите. Хормизд все още не знаел как да парира тези атаки с гъвкава твърдост. Опитът му да осъди пред своя трибунал в Рим разбунтувалия се Доротей, митрополит на Тесалоники, не сполучил. Напротив, той станал свидетел на това, как свързаната с викариата в Тесалоники папска супремация над Източен Илирик се стопява до една ставаща все по-нереална претенция. От по-нататъшни разочарования го предпазила смъртта му на 6.VІІІ.523 година. Тридесет години по-късно папството пропаднало в една бездна, от която дори и иерархичната мощ на папа Григорий I Велики (590-604) не би могла да го изтегли, ако лангобардите не били завзели поне в Италия властта от реставрираната от Юстиниан империя.

Следва…(виж тук).

__________________________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[887]. Coll. Avell., p. 593.

[888]. Вж. Iustinus Augustus, Ep. ad Hormisdae papae. – In: Coll. Avell., Ep. 141, p. 586. Отговорът на Хормизд, ibid., Ep. 142., 586-587.

[889]. Ibid., 587-588.

[890]. Ibid., Ep. 142, р. 588, 592.

[891]. Ibid., Ep. 143, 147, 146.

[892]. Ibid., Ep. 145.

[893]. Baronius, op. cit., Nr. LXXV, LXXXII, LXXXIII.

[894]. Baronius, Annales ad anno 519, Nr. XXXIV sq; PL, t. LXIII, cols. 445-446.

[895]. Вж. Exemplum Libelli Ioannis episkopi Constantinopolitani. – In: Coll. Avell., Ep. 159, 607-610. Основният текст на този документ е взет от формулата, дадена от папата още на 11 август 515 г. на неговите легати, които трябвало да я представят на събора в Ираклия, ср. Coll. Avell., Ep. 116b, 520-522.

[896]. Coll. Avell., Ep. 159, р. 609.

[897]. Това подреждане на имената би трябвало да подтикне към размисъл. Севир Антиохийски не е споменат в този списък, както и в екземплярите на формулата, които били подписани на 16 март 536 година (ср. Coll. Avell., Ep. 89, 90), въпреки че след това на Константинополския събор (2 май-4 юни 536 година) над него и Антим Константинополски е била произнесена анатема, ср. ACO III, 178-182.

[898]. Coll. Avell., р. 620.

[899]. Курганов, пос. съч., с 317.

[900]. Ср. Coll. Avell., Ер. 159.

[901]. Coll. Avell., р. 626.

[902]. Coll. Avell., Ер. 167; 223.

[903]. Baronius, op. cit., Nr. XLV-XLIX; LIII-LVI; PL, t. LIII, cols. 443-444; 447-448.

[904]. Ibid., Nr. LVII-LXX.

[905]. Suggestio Dioscori diaconi per Pullionem subdiaconum. – In: Coll. Avell., Ep. 167, 618-621.

[906]. Ibid., p. 620.

[907]. Вж. Coll. Avell., Ер. 232, 701-703.

[908]. Ср. Hormisdas papa, Ep. ad Epiphanios, ep. Constantinopolitanum (26.III.521). – In: Coll. Avell., Ep. 237, 726-728.

[909]. Marcellinus, op. cit., p. 101: septimo mense consulatus (520 г.). На 18 юли с. г. той бил все още жив, ср. Coll. Avell., p. 696.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7k

Д-р Александър Омарчевски

IV.1.4. Папа Хормизд

Папа Симах починал на 19 юли и на негово място по всеобщо съгласие бил избран Хормизд (514-523). На 28 декември 514 година императорската сакра[809] отпътувала за Рим. С нея папата бил поканен, заедно с подчинените му епископи по негов избор, да се яви на 1 юли 515 година в Ираклия, „защото се появиха някои съмнения относно православната религия в готските провинции”. Изглежда, че по това време митрополитът на Тесалоники и екзарх на папата Доротей, който, както и предшественикът му, се придържал към Константинопол[810], се е намирал в двора на Анастасий. От страх пред императора Доротей влязъл в общение с Тимотей Константинополски, който във всичко се придържал към начина на мислене на Анастасий и действал в съгласие с него. По този повод 40 от подчинените му илирийски и еладски епископи се отделили от папския екзарх, изпратили пратеници в Рим при Хормизд и писмено го молели да ги приеме в общение[811]. На 12 януари 515 година Доротей и императорът поотделно изпратили писма на Хормизд, в които със злорада любезност известявали за прекъснатото общение[812]. Тези писма пристигнали в Рим около месец и половина (28 март) по-рано от официалната сакра. Хормизд отговорил на императора уклончиво, а на Доротей – с едва прикрито недоверие към изразените от него надежди за сдобряване и мир[813]. Най-после пет месеца след изпращането ѝ, едва на 14 май 515 година в Рим пристигнала и императорската сакра за събора през месец юли. Папата обещал да изпрати легация, която ще донесе детайлизираното му решение[814]. Преговори папата водил не само с императора, но и с Виталиан. Последният, с разрешението на Анастасий, изпратил пратеници в Рим[815], които носели писма и до Теодорих[816]. Кралят наредил на папата да последва молбата на Виталиан и да не отхвърля a priori поканата на императора. С помощта на Хормизд готският съперник на Анастасий станал важен помощник на халкидонската кауза. Сега със сигурност можело да се очаква, че дискусията около свалените епископи и обединителната формула на Севир ще разшири безвъзвратно разцеплението между император Анастасий и Римската църква. Във всеки случай Хормизд вършел необходимото, за да подпомага политиката на краля в полза на иерархическите интереси на Рим. Епископите Енодий Тицински и Фортунат Катански, които заедно с един презвитер, един дякон и един нотарий влезли в състава на легацията, донесли папското послание[817] до императора с дата 11 август 515 година. В него папата поставял като условие за явяването си на събора да бъдат изпълнени всички поставяни от смъртта на Акакий насам папски претенции. Освен това се настоявало за вдигане на схизмата срещу Tomus Leonis, което било пряко насочено против формулата на Севир. Легатите се ръководели от подробната инструкция[818] на папата, за да не станат, подобно на предшествениците си Виталий и Мизин, жертва не неопределени и двусмислени отстъпки, да не встъпят в каквото и да е компрометиращо ги общение със столичните клирици и да не признават Константинополския патриарх. Противно на това, те трябвало да приемат онези, които били в общение с Рим, но внимателно и с цел най-вече да се информират. Те трябвало също да провеждат и пропаганда. За целта им била дадена една formula fidei и онези, които я подпишели, встъпвали в общение с Рим[819]. Папата и кралят знаели много добре, че макар и добре инструктирана, легацията не би могла да се надява на никакъв успех пред император, който бил господар на собствените си решения, но очаквали, че Виталиан ще се погрижи за оказване на необходимия натиск. Легатите носели и писмо на папата до бунтовника, което трябвало да му връчат лично, без съдържанието му да стига до ушите на императора. Виталиан трябвало да действа като директен представител на папата, доколкото на него било възложено да събере подписаните formulae fidei и да ги препрати в Рим.

Всички тези факти показват, че през август 515 година, когато легатите заминали, Хормизд и Теодорих предпазливо са очаквали, че Виталиан ще остане най-влиятелната личност в Източната империя и ще успее да принуди императора да се подчини на волята му. Действително успехите на Виталиан дали силен тласък на халкидонистите, които се придържали към Рим. Епископите не само от Дардания и пограничните части на Илирик, но и от готските провинции, които юридически били подчинени на Константинопол, се покорили писмено или чрез пратеници на претенциите, изпълнението на които Рим изисквал, преди да одобри единението[820]. Папата и кралят обаче подценили мъдростта и енергията на възрастния император. След неуспеха на Виталиан това, което останало на практика, била продължаващата схизма между Рим и столицата, която все по-остро приемала формата на скандал между папата и императора.

На събора[821]в Ираклия (515 година) укрепнали връзките между илирийските епископи и Рим. Лаврентий, епископ на Лихнида в Нови Епир, бил стар и изпитан боец за Халкидонската вяра. Като победа на легатите може да се сметне подписването на formula fidei от Алкисон, митрополит на Никопол в Стари Епир, и неговия суфраган, които дотогава били против Рим [822].

Колкото по-малко било постигнато при преговорите с Константинопол, толкова по-ревностно от Рим били обгрижвани новосъздадените връзки със Стари Епир[823]. Тамошните епископи избрали за приемник на починалия по време на преговорите в Константинопол митрополит Алкисон, Иоан, епископ на Еврия, и известили за това в Рим с молба за потвърждаване на общението. Иоан сторил същото. Това станало, но било обърнато внимание, в синодиката на поместния събор да не се конкретизира така точно изискваната от Рим анатема, както тя фигурирала в посланието на митрополита, а на епископите да се възложи само да подпишат изложението, което било донесено от римския иподякон Пулио. Освен това, папското съпроводително писмо към изложението трябвало да бъде прочетено публично във всички епископски катедри на диоцеза. Една такава намеса раздразнила митрополита на Тесалоники. Той се придържал към Рим само дотолкова, доколкото не искал да се откаже от произтичащите от статуса му на викарий привилегии. С подкрепата на Константинополската патриаршия и светските власти, той с интриги си отмъстил за това, че Иоан Никополски не го известил за встъпването си в длъжност. Още на 15 февруари 517 година папата писал на Авит, епископ на Виен в Галия, че е необходимо изпращането на нови легати в Константинопол, които чрез постоянни обвинения или да върнат тамошните управници в правия път, или пък да ги компрометират в очите на всички като непоправими[824]. По-предпазливо звучало това, което папата писал на 3 март същата година до Иоан Никополски[825]. На 3 април Енодий Тицински, този път придружен от Перегрин Мизенски, бил изпратен в столицата, снабден с папски писма[826], чийто брой и адреси издават, че двамата легати са дошли не за да молят и не заради мира, а за да документират, че халкидонистката партия там има в лицето на папата един съмишленик, който няма да я изостави. Трябвало да стане ясно, че схизмата не би могла да завърши по друг начин, освен ако римските изисквания, несмекчени в никоя точка, не бъдат възприети. Не ставало дума нито за епископските обвинения, нито за Енотикона или за догматически разисквания. Според твърдо установената от папа Феликс нататък римска практика била изисквана анатема в категорична форма на всички противници на Халкидонския символ и на онези, които, подобно на Акакий, влезели в общение с тях. От друга страна, Хормизд, въпреки схизмата, не се поколебал да напише лично писмо и до патриарх Тимотей. Легатите тъкмо били отпътували, когато в Рим пристигнал един дякон от Никопол и съобщил за нови преследвания на неговия митрополит. На 12 април били изпратени нови инструкции на легатите и две писма – едното до императора, а другото с остър тон до Доротей Тесалоникийски[827], в които с повелителен тон се настоявало да бъде прекратено всяко преследване на Иоан Никополски. С това търпението на императора се изчерпало. На 11 юли в едно писмо до Хормизд[828] той съобщил, че прекратява всякакви преговори. „Щом някои хора, които извличат своя духовен авторитет от самите апостоли, в своето непослушание не искат да изпълнят благочестивото учение на Христа, Който пострада, за да спаси всички, то тогава ние не знаем къде бихме могли да се срещнем с учителната институция на милостивия Господ и великия Бог… това, което ние повеляваме, е отсега нататък да се оттеглим мълчаливо, тъй като ние смятаме за неразумно да се обръщаме с дружески молби към такива, които в своето упорство не желаят да бъдат молени”[829]. На легатите било наредено да отпътуват под опеката на двама младши чиновници на магистъра на официите и на преторианския префект, които трябвало да се грижат за това, двамата епископи да не слизат в никой от градовете, в които спирал корабът им[830]. Така разделението продължавало навсякъде.

ІV.2. Император Юстин І. Вдигане на схизмата

ІV.2.1. Император Юстин І

Със смъртта на император Анастасий завършил периодът, в който била поставяна под въпрос трайната валидност на Халкидонския събор за Източната римска империя. Макар и след това да продължили тежките борби и в крайна сметка да се стигнало до загуба на монофизитските райони на Юг и Югоизток, все пак халкидонската вяра останала единственото официално изповедание в Източната римска империя.

Анастасий умрял, без да остави след себе си пряк наследник на престола. В действителност той имал много родственици, и богати, и много знатни[831], но поради внезапната си смърт не успял да се разпореди за назначаването на своя приемник. Естествено е, че при разгорялата се борба на православните с еретиците, която Анастасий наследил при възкачването си и не само не потушил, а допринесъл за разрастването ѝ, изборът на новия император не можел да протече спокойно, при общо съгласие и съблюдаване на всички приети процедури. Това бил повратен момент, от който зависело положението на борещите се страни – дали те ще са господстващи, или преследвани. Като се вземат предвид всички тези обстоятелства, както и фактите, съобщени от летописците относно промяната в престолонаследието, може да се заключи, че провъзгласяването на православен приемник на Анастасий не е действие на някаква малка придворна групировка, а по-скоро е излязло от дълбините на народните движения и представлява резултат от общата победа на православните в борбите им с еретиците в източната половина на Римската империя по време на предишните царувания; резултат от това, че ревнители за Халкидонския събор, тайно или явно, са се намирали във войската и при двора и са поддържали живи и дейни отношения с народа, православните монаси и клира.

С най-голямо внимание от царедворците на Анастасий се ползвал praepositus sacri cubiculi евнухът Амантий, злобен и коварен като Хрисафий и привърженик на Евтихиевата ерес[832]. Може да се смята, че той е бил един от най-важните водачи и подбудители на Анастасий в борбата му срещу халкидонистите, особено в случаите, когато той изхождал от ролята на примирител, като явно заемал страната на еретиците и преследвал православните[833]. Като евнух, според закона, Амантий не можел да стане император. Затова той мислел да даде короната на някой си Теокрит, който му бил подчинен и напълно предан, за да може да управлява чрез него. Когато се събрал съветът на министрите за избор на нов император, за да постигне целта си, Амантий извикал началника на дворцовата гвадрия (комеса на екскувитите) Юстин, дал му голяма сума злато и наредил тя да бъде раздадена на хората, от които зависел изборът на Теокрит за император. Юстин взел златото и го раздал на когото трябва, но за император бил провъзгласен не Теокрит, а самият той[834]. Наистина, при това настъпил неголям смут. В момента, когато от припряност настъпила суматоха и мнозина не знаели какво да правят, някои от участниците в преврата, неочаквано за останалите действащи лица, облекли в багреница трибуна Иоан и го вдигнали върху щит. Но той веднага бил свален и без труд прогонен от двореца. Самият Юстин го сметнал за толкова нищожен и безопасен противник, че дори не го и преследвал, а две години по-късно, отстъпвайки повече пред зле вкоренилия се обичай на своето време, повлиял той да бъде ръкоположен за епископ на Ираклия Тракийска[835]. Известявайки впоследствие папа Хормизд за обстоятелствата около своето възшествие на престола, Юстин между другото писал, че е избран и утвърден преди всичко от милостта на неразделната Троица, а след това – от светлейшите велможи на свещения дворец и светейшия сенат, от Църквата, димите, както и с гласа на победоносната войска, макар „сам да не желаел това и въпреки отказа му от предлаганата му висока чест”[836]. Цирковите партии на сините и зелените също се обединили около него. Всичко това се случило на 9 юли 518 година[837].

Юстин произхождал от бедно и незнатно семейство на земеделци от село Вередиана, провинция Дардания, диоцез Илирик[838]. Гонен от нуждата и чувствайки в себе си изблик на душевни и телесни сили, той се отправил по времето на император Лъв І в столицата, където постъпил на военна служба. Отличаващ се с физическа сила и красота, той бил зачислен в дворцовата гвардия. За служението му при управлението на Зинон не е известно нищо. Когато при възкачването на престола на Анастасий исаврийците се разбунтували, императорът се видял принуден да изпрати срещу тях най-добрите войници от своята гвардия, сред които бил и Юстин. Тогава той вече бил достигнал до сравнително високата длъжност на стратег. В края на управлението си, когато вече бил получил званието сенатор и заемал влиятелната длъжност на начачалник на дворцовата гвардия, Анастасий получил донос, че Юстин, племенникът му Юстиниан и някои други кроят заговор против императора. Много вероятно е да не е имало никакъв заговор, а двамата да са били наклеветени, защото в двора са били известни с подкрепата си за Православието и Халкидонския събор[839]. Анастасий ги осъдил на смърт, но според летописците Кедрин и Зонара ги помилвал поради един необикновен сън. На императора се явил един страшен (φοβερóς) мъж и му казал: „Царю, позволявам ти да убиеш всеки от твоите зломишленици, но Юстин и Юстиниан по никакъв начин не трябва да претърпят обида от тебе. Защото, макар и да искаш да ги лишиш от живота, няма да можеш да го направиш”. Анастасий възразил, че те са виновни за оскърбяване на величеството, но получил следния отговор: „Те са съсъди, способни да изпълнят Божията воля и промисъл, и всеки ще послужи на Бога във времето си”. Анастасий ги опростил[840]. Няколко месеца по-късно Юстин станал император. Почти всички летописци го наричат благочестив (ευσεβης) и божествен (θειóτατος), горещ ревнител за православната вяра, а Зонара – „най-православния господар на римляните”[841]. Тези отзиви на летописците за Юстин напълно се потвърждават и от отзивите на племенника му Юстиниан, който в първото си писмо до папа Хормизд го описва като „винаги приемащ православната религия с пламенна вяра”[842]. Като илириец, чийто майчин език бил латинският, той имал някои изгодни предпоставки за връзка с Рим[843].

Новият император бързо се заел с Халкидонския въпрос. Амантий, Теокрит и някои други влиятелни при предишния император лица, изявени привърженици на монофизитството, били екзекутирани като тирани, опитващи се да овладеят императорската корона и опасни за мира в империята. Смяната на властта показала, колко силни са били привържениците на Православието в столицата, отчасти поради влиянието на Виталиан, но по-скоро заради монасите и най-вече акимитите[844].

Постепенно настъпила пълна промяна в управлението и неговите основни отрасли. Конронясан от ръцете на патриарх Иоан, император Юстин І (518-527) сам положил царския венец на главата на съпругата си Лупикина (Лупиция), която народът вероятно заради нейната благост и доброта нарекъл и именувал Евфимия[845].

Самият Юстин бил напълно необразован. Настина, хронистите го наричат много опитен (πολυπειρος), но това трябва да се разбира единствено във военното дело. Що се отнася до тайните на държавната политика и доброто разбиране на обществените и международните отношения, то за това той бил доста невеж и стар. Той в буквален смисъл не можел добре да чете и пише и представлявал първият пример на неграмотен римски император [846]. Негов най-близък довереник, изпълняващ длъжността на квестор или държавен секретар, на първо време бил някой си Прокъл, „човек справедлив и известен с пълната си безкористност”, консервативен по убеждение, „съставящ новите закони не по друг начин и не желаейки да изменя нищо от съществуващия порядък на нещата”[847].

Напредналата възраст на владетеля се оказала в изгода на неговия племенник и бъдещ император Юстиниан, когото Юстин се постарал грижливо да образова. Юстиниан веднага станал комес на доместициите, после magister militum praesentalis[848] с титлата патриций. Привлечен от чичо си за съимператор, Юстиниан почти еднолично провеждал църковната политика. Първоначално, макар и само почетно, на него било възложено управлението на Африка и Италия. Нищо чудно още оттогава планът за бъдните завоевания да е започнал да зрее в главата на младия съимператор. Нямало държавно дело, в което той да не вземал участие. Министрите от правителството се съветвали с него и го смятали за наследник на престола[849].

На Юстин било подсказано, че още преди възкачването си на престола трябва да даде доказателства в полза на Халкидонското православие[850]. Затова били необходими незабавни и радикални мерки. Политиката на предишния император, която се опитвала да стои над спорещите страни и поддържала Енотикона, могла да се запази толкова дълго само благодарение на неговата силна и енергична личност. Новите владетели обаче трябвало да възприемат една ясна позиция по отношение на Халкидонския символ. Зад Севир и неговите приятели стояли единствено монасите, и то не всички, тъй като Египет не бил спечелен дори и с Енотикона. Манастирите във и около Константинопол били халкидонистки. Те били опасни дотолкова, доколкото Виталиан, който все още разполагал със своя армия, бил във взаимодействие с тях. Чичото и племенникът веднага привлекли в управлението гота, който така и не можал да стане император. Освен него, императорът извикал в двора и някои други, заточени от Анастасий заради православната им вяра[851]. В храма „Св. Евфимия” в Халкидон, където бил заседавал толкова оспорваният събор, пристигнали заедно императорът и Виталиан, разменили си клетви за вярност и заедно отпътували за столицата[852]. Готът получил титлата патриций. „Знаейки, че по друг начин не би могъл да предразположи към покорност Виталиан, освен ако не го приеме при себе си като приятел, Юстин прикрил своето коварство зад непроницаема маска и го въздигнал за военачалник на една част от така наречените несменяеми войски; след това, за да го заблуди и му внуши още по-голямо доверие, го направил (520 година – скоби мои) и консул”[853]. Виталиан се интересувал от богословие и бил преди всичко ожесточен враг на Севир[854]. Юстиниан насочил църковната политика към обезвреждането на последния още преди влизането на Виталиан в правителството[855]. През август 520 година станалият вече неудобен гот коварно бил убит в двореца.

На 20 юли 518 година Юстин издал едикт, който трябвало да бъде обнародван във всички църкви в империята. В него се заповядвало всички православни, заточени при Анастасий заради вярата, да бъдат свободни да се завърнат по местата си. Те били възстановени в предишните си достойнства и длъжности. Еретиците, поставени на техните места, били заточени и подобаващо наказани. Халкидонският събор бил внесен в диптихите наред с другите три вселенски събора, за да могат всички църкви да се радват на желания мир. Радостта на православните била безгранична. Народът ликувал в столицата, така и в провинциите. „След като – пише Кирил Скитополски – указите (κελευσεις) на Юстин били донесени в Иерусалим, там се събрало безчислено множество монаси и миряни; дошъл и св. Сава и бил проведен епископски събор. Божествените укази били обнародвани на празника (Преображение – скоби мои), 6 август, и четирите събора били внесени в свещените диптихи”[856]. Иоан Иерусалимски убедил св. Сава и някои други игумени от Йорданската пустиня сами да разнесат и обнародват императорските укази чак до пределите на Кесария и Скитопол. Навсякъде те били посрещани тържествено. Насреща им, за да ги приветстват, излизали митрополити и епископи, известни със своята святост (например Иоан Хузивит, епископ Кесарийски); в знак на победата били отслужвани молебени веселили се и даже пирували[857]. Скоро след обнародването на този първи едикт, Юстин издaл още един, който забранявал на севирианите да заемат обществени длъжности и да служат в армията[858].

Непосредствено след издаването на едиктите последвало и тяхното прилагане. Естествено цялата строгост на репресивните мерки на правителството преди всичко била насочена срещу предводителите на монофизитството. Филоксен, Петър Апамейски и други епископи, техни съмишленици, сравнително лесно били изпратени на заточение[859]. Свален от катедрата си бил и Юлиан Халикарнаски като упорит еретик, който не признавал Халкидонския събор за вселенски[860]. Доста по-трудно обаче било за властта да се справи с ловкия и деен Антиохийски патриарх Севир, който оглавил монофизитското движение. Той бил и най-обвиняваната от всички страни личност. Правителството съзнавало тежестта на вината на Севир, но било принудено да се съобразява и с неговата популярност, авторитет, както и с висотата на положението му. Еретиците в Антиохия били силни и многобройни, като в края на царуването на Анастасий заемали почти всички важни длъжности. Севир пък, без да се съобразява с императорските едикти, с осъждането и низвергването си, дори и с факта, че на негово място бил избран и ръкоположен нов патриарх, продължавал да стои в Антиохия и да ръководи своите последователи. Императорът издал строга заповед на управителя на диоцез Ориент Ириней да го залови и изпрати в столицата, за да бъде съден. Въпреки блокадата на града обаче, Севир успял да избяга (октомври 520 година). В Селевкия той се качил на кораб и отишъл в Александрия. Там пристигнал и Юлиан Халикарнаски, който също се спасил от гнева на императора. По огромния брой на еретиците в града, Александрия била смятана за най-сигурното убежище от влиянието на столицата.

На мястото на Севир на антиохийската катедра бил поставен Павел ІІ (519-521), началник на странноприемницата Евула и столичен презвитер. Юстин сам го предложил за антиохийски патриарх, като човек, когото добре познавал и в твърдостта на чиято вяра не се съмнявал. Наредено било ръкоположението му да се извърши в Константинопол, на което с всички сила се противопоставили легатите на папа Хормизд, които били в столицата, за да преговарят за уния. Те доказвали, че всеки патриарх трябва да бъде ръкополаган, според древния обичай, в града, за който е избран. Този спор продължил цели три месеца. Накрая легатите успели да се наложат и през юни 519 година Павел бил ръкоположен в Антиохия[861]. По заповед на Юстин той внесъл в диптихите отците от Халкидонския събор и наредил същото да сторят и всички църкви от неговата патриаршия. Противниците на Четвъртия вселенски събор обаче, които смятали, че привържениците на Халкидонското веропределение, влизайки в общение с Рим изпадат в несторианство, се обособили в самостоятелна схизматична група. Вина за появилия се разкол е имал не само изкусният в интригите Севир, но и новоизбраният патриарх Павел не се оказал на висотата на своя сан. В старанието си да угоди на всеки за всичко той стигнал дотам, че всички, дори собствените му слуги се отрекли от него. Отвсякъде завалели доноси до императора срещу него. Павел, опасявайки се да не му се случи нещо лошо, сам се отказал от катедрата си (521 година), а скоро след това починал (522 година). На негово място бил избран Евфрасий (521-526), родом от Иерусалим.

Епископите от Дардания и Илирия, които в последните години на Анастасий скъсали с Константинополския патриарх и били в общение само с Рим, по примера на останалите църкви побързали да възстановят общението си със столицата, след като получили едиктите на Юстин[862]. Единствено Александрия оставала непристъпна крепост на еретиците, неподатлива на настъпващото Православие и били необходими специални мерки, насочени конкретно към нея грижи и старания на правителството[863].

ІV.2.2. Патриарх Иоан ІІ Константинополски

Патриарх Иоан ІІ Кападокиеца (518-520) бил кротък и нерешителен по характер. Православен по душа и дълбоко предан на халкидонската вяра, той не смеел да се обяви открито в подкрепа на Четвъртия вселенски събор. Патриархът се страхувал не толкова от Анастасий, колкото от неговата дясна ръка – евнуха Амантий. Иоан станал пряк свидетел на извършения обрат в държавното управление. Като най-видното лице в държавата в този момент, той можел да играе водещата роля, още повече, че сега се решавало по-нататъшното положение на православните, към които той самият се числял. Той обаче предпочел да се остави да бъде носен от течението на събитията[864]. Седмица след смъртта на Анастасий, в неделя (εν ημερα κηριακη), 15.VІІ.518 година, патриарх Иоан се отправил с духовенството в Голямата църква (старата „Св. Софѝя”). Там го очаквала голяма тълпа от монаси и миряни, които не били влизали в общение с Акакий и Тимотей. Те настоявали патриарх Иоан, който се примирил с промяната също така бързо, както по-рано Анатолий бил сторил това, да се качи на амвона и да държи реч. Патриархът едва пристъпил към амвона, когато народът, провъзгласявайки многолетствие за императора, императрицата и патриарха, поискал от последния анатема на Севир. При непрестанните настоятелни акламации на вярващите той трябвало сам да се превърне в инструмент за прокарването на промяната в религиозната политика. Иоан нямало от кого да се страхува: Амантий вече не управлявал. На трона бил православният Юстин. Ние разполагаме с подробното описание на един свидетел на събитията от 15-ти и 16 юли 518 година[865]. След това народът твърдо поставил следните условия:

1.Тържествено прокламиране на „светия Халкидонски събор”;

2.Изпращане на заточение на Севир Антиохийски, който многократно е наричан „манихей”, тоест изопачаващ истината за Въплъщението, макар това и да не е отговаряло на истината и

3.Признаването на определението Богородица за св. Дева Мария, въпреки че то отдавна вече не било оспорвано.

Заставайки на амвона, за да успокои народа, който бил твърдо решен да не отстъпва в исканията си, патриархът отговорил, че сега няма нужда от вълнения и шум, защото нищо не е престъпено от това, което е определено относно правата вяра, и заявил своята привързаност към Православието, което ловко описал като приемане на 4-те вселенски събора, с което си спестил отделното признаване само на Халкидонския събор, което било по-трудно за него. На първо място той поставил символа на 318-те никейски отци, който служел като основен белег за Православие[866]. Все пак той признал и Халкидонския събор като „неотменим”[867]. „Вие знаете, мои най-възлюбени – казал той, – трудностите, които аз понесох за правата вяра още като презвитер; вие знаете, че аз я поддържам и досега и така ще бъде до смъртта ми. Ако вие настоявате да утвърдим събора на светите халкидонски отци, то знайте, че ние ще го сторим по съвета на благочестивия и христолюбив наш господар. Сега малко се успокойте и нека се помолим пред светия олтар”. Но народът извикал: „Ще залостим вратите и няма да излезем дотогава, докато не анатемосаш Севир”. Патриархът произнесъл анатемата. Освен това той подчертал, че иска, както и досега, да се придържа към традицията на светите отци, „с надеждата да обедини разделените църкви”. Това би следвало да се признае като водещ мотив в поведението както на патриарха, така и на Анастасий. След като базираната върху Енотикона политика на починалия император се провалила, Иоан ІІ можел да свърже своята надежда за обединяване на църквите единствено с повторното признаване на Халкидон. По този въпрос народът имал своя собствена представа. В продължителните си скандирания той настоявал за специалното му прокламиране в рамките на едно „събрание (συναξις) на Халкидонския събор”, тоест на едно литургично честване[868], което трябвало да стане още на 16 юли[869]. Това била и важната крачка към въвеждането на „празника на Халкидон”, довела до включването му за постоянно в празничния календар на Константинополската църква[870].

На следващия ден (понеделник, 16 юли) патриарх Иоан отново дошъл с духовенството в храма. Сцената от предния ден се повторила, като сега народът поставил и искането да бъдат пренесени в Константинопол с почести тленните останки на загиналите за Православието столични патриарси Евфимий и Македоний, а имената им, заедно с това на папа Лъв І и Халкидонският събор, да бъдат внесени в диптихите, като така се възстанови и единството в Църквата. Освен това народът настоял и за „един цялостен празник за Църквата”[871]. Това означавало не друго, а цялостно изчистване на следхалкидонската криза с породените от нея верски и лични проблеми. В течение на три дни (15-ти, 16-ти и 20 юли) това ставало все по-ясно. Патриархът, епископите и духовенството, които били в момента с него, отговорили, че от своя страна ще вложат цялото си старание, за да не бъдат съблазнявани вярващите. Както се вижда от литургията, отслужена на 16 юли, най-напред халкидонската тема е повдигната при четенето на диптихите. Народът настоявал в тях да бъдат включени:

1.Четирите вселенски събора (това представлявало едно разширяване на заявените в акламациите от предния ден искания. Очевидно, на хората допаднало предложението на техния патриарх да споменава Четвъртия вселенски събор наравно с останалите три)[872];

2.Имената на свалените патриарси Евфимий и Македоний, както и на папа Лъв І Велики.

Като външен израз на реабилитиране на свалените преди това православни Константинополски патриарси трябвало да бъде тържествено организирано пренасянето на тленните им останки. От друга страна, водачите на противниците на Халкидон и другите еретици, несторианите и евтихианите като цяло, трябвало да бъдат осъдени. Що се отнася до вече починалите, то техните останки трябвало да бъдат разпръснати. На 16 юли поименно се настоявало за отхвърлянето на Несторий, осъждането на Севир Антиохийски и неговите последователи. Но тъй като всичко трябвало да бъде направено според каноните и по определения ред, патриархът поискал да му бъде позволено да свика събор на епископите, които да изследват и решат всичко според божествените правила и съгласно мнението и волята на императора. След като народът отново заплашил, че ще блокира храма, Иоан ІІ отстъпил и внесъл в диптихите исканите от народа имена, които дяконът прочел от амвона. Народът възкликнал: „Слава, Тебе, Господи”, изчакал да свърши литургията и се разотишъл по домовете[873]. Така на 16 юли 518 година празникът на Халкидонския събор (заедно с останалите три вселенски събора) бил тържествено почетен за първи път в константинополската литургия[874]. В този акт намерило категоричен израз византийско-литургическото потвърждаване на решаващите събори на древната Църква. В специални послания Антиохийската и Иерусалимската църкви били призовани да възприемат този празник[875].

След това патриархът предоставил всичко за решение на συνοδος ενδημουσα. На 16 юли 518 година поместният събор бил свикан в отсъствието на патриарха, за да разгледа исканията на народа[876]. Той получил и едно подписано от архимандритите[877] изложение, както и една молба от константинополските православни монаси за признаване на четирите събора[878]. Съборът обобщил тези искания в пет синодални решения, които били съобщени на патриарха с молба да ги препрати на императора[879]. Настоявало се за:

1.Внасяне в диптихите имената на пострадалите за вярата патриарси Евфимий и Македоний и обявяване за недействително всичко, което е сторено срещу тях (restitutio memoriae Euphemii et Macedonii);

2.Връщане и възстановяване в сан и длъжност на всички заточени епископи, клирици, архимандрити, монаси и миряни, които пострадали за вярата, както и възстановяване на конфискуваните им блага;

3.Внасяне в диптихите на 4-те вселенски събора (Никея, Константинопол, Ефес и Халкидон);

4.Внасяне в диптихите имената на св. папа Лъв І Велики и св. Кирил Александрийски и

5.Нечестивият Севир да бъде анатемосан и лишен от всякакво иерархическо достойнство.

Последното искане било подкрепено с връчването на една специална молба на православните клирици и монаси от Антиохия, която била предадена на патриарх Иоан ІІ и съдържала цяла редица от обвинения срещу Севир[880].

Съборът приел решение в смисъла на тази молба на монасите, която отразявала настроенията на целия константинополски клир и народ. Едва приключило заседанието, съборните отци побързали чрез патриарха да информират императора за резултата от своята работа. Решенията били доведени до знанието му за сведение и утвърждаване на истината.

Патриархът съобщил това решение на ενδημουσα на Иоан Иерусалимски и Епифаний Тирски[881], митрополит на Приморска Финикия и предстоятел на прототрона на Антиохийската патриаршия, тъй като Антиохийската катедра все още била заемана от еретика Севир. В писмото си до Иерусалимския патриарх той нарича изразеното в храма желание на народа „станало по вдъхновение свише”. На шести август в Иерусалим било прочетено императорското потвърждение на тези 5 предложения на тържествено събрание на епископите и монасите[882].

Авторът д-р Александър Омарчевски

В отговорите си на посланието на столичния събор, приети със съгласието на своите поместни събори, Иоан ІІІ Иерусалимски и Епифаний Тирски преди всичко изразявали своята безмерна радост, след което одобрявали всичко, което се случило в Константинопол. Епифаний отговорил с едно изпълнено с обвинения против Севир писмо, прочетено в град Тир на 16 септември. Той бил напълно съгласен с възстановяването на паметта на Евфимий и Македоний, като молел в столицата същото да бъде сторено и с паметта на Флавиан Антиохийски, който също несправедливо претърпял гонение и заточение за православната вяра[883]. Доста обширното послание на Епифаний е забележително още и затова, че напълно потвърждава молбата на антиохийските клирици, като обвинява Севир в същите тежки престъпления [884].

Антиохийските клирици, едва чули за смъртта на Анастасий и възкачването на православния Юстин, побързали на свой ред да отправят до Иоан Константинополски и неговия събор молба, в която преди всичко изразявали своята радост за станалата в столицата църковно-държавна промяна, след което описвали бедите, които претърпяла Антиохийската църква от нечестивия Севир. Той незаконно овладял престол, който винаги му е бил чужд; принудил законния пастир, благочестивия Флавиан, да напусне; произволно низвергнал православните клирици и на тяхно място поставял еретици; нарушил мира и общението между църквите и постоянно предизвиквал разпри в тях; в разрез с каноните приемал клирици, отлъчени от други епископи, и им раздавал църкви. Вместо да пази духовното си стадо, той сам го изтребвал, като едни жестоко бичувал, други хвърлял в затвора и морил с глад, подбуждал юдеите да убиват християни, най-вече монаси. Веднъж той наредил да бъдат избити повече от 350 монаси от Сирия Втора, като телата им да бъдат разхвърляни без погребение, за да бъдат изядени от кучетата и птиците. Той разрушавал странноприемници и опустошавал храмове, а свещените съсъди претопявал за свои нужди. Заграбвал църковни имоти и дори се занимавал с магьосничество. В заключение, антиохийските клирици молели събора да приеме, макар и със закъснение, надлежни мерки за премахване на злото, нанесено на тяхната църква и почти целия Изток, да ги избави от този нечестивец Севир, и умоляват императора бързо да им изпрати хора разумни и с изпитана честност, които с помощта на местните опитни мъже, да възстановят реда и поправят това, което е разрушено. В подобни престъпления епископите от Сирия Втора обвинявали и Петър Апамейски, когото те наричали сътрудник и най-близък човек на Севир. Веднага след смъртта на Анастасий те анатемосали Севир и Петър.

Тъй като Петър Апамейски нямал приемник, петима епископи от провинция Сирия Втора: Кир, епископ на Мариам, Зоил Рафанейски, Севириан Аретузки, Козма Епифанийски и Евсевий, епископ на Лариса[885], при вестта за императорския декрет изпратили едно писмо до Константинополския патриарх и συνοδος ενδημουσα. В него те се хвалели, че отдавна са отлъчили Севир и Петър, а сега отново потвърдили проклятието си, защото някои от ръкоположените от противниците им епископи все още пазели катедрите си[886]. Към писмото те приложили и един дълъг протокол, изготвен в присъствието на управителя на провинцията, в който клириците от Апамея подробно описвали срамните дела на митрополит Петър.

Следва…(виж тук).

_____________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[809]. Coll. Avell., Ep. 109.

[810]. Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 64; Theophanes, op. cit., p. 162.

[811]. Theophanes, op. cit., p. 242; 247-248; 250; Cedrenus, op. cit., 1, p. 632; Evagrius, op. cit., III, cap. 43; Theodorus Lector, Fragmenta, p. 586; Malalas, op. cit., p. 406.

[812]. Coll. Avell., Ep. 105; 107.

[813]. Ibid., Ep. 106, 108 от 5 април 515 година.

[814]. Ibid., Ep. 110 от 8 юли 515 година.

[815]. Ibid., р. 514.

[816]. Theophanes, op. cit., p. 160.

[817]. Coll. Avell., Ep. 115.

[818]. Ibid., Ep. 116.

[819]. Ibid., app. IIII, p. 800; Coll. Berol., Ep. 49.

[820]. Hormisdas papa, Ep. 9 (ed. Thiel), p. 760.

[821]. Съборът бил открит на 1 юли 515 година в Ираклия в отсъствие на папските легати, но скоро след падането на Виталиан бил преместен в столицата и в края на годината – разпуснат, ср. Schwartz, Ed., PS, S. 252.

[822]. Coll. Avell., Ep. 119; 120.

[823]. Ibid., Ep. 117-122.

[824]. Ibid., Ep. 137, р. 563.

[825]. Ibid., Ep. 124, р. 537.

[826]. Ibid., Ep. 126, р. 128-132.

[827]. Ibid., Ep. 127, р. 133-134.

[828]. Ibid., Ep. 138.

[829]. Ibid., p. 565.

[830]. Schwartz, Ed., PS, S. 255.

[831]. Procopius, De bello Persico, I 1, cap. 11-12, p. 50; 57; Evagrius, op. cit., IV, cap. 1. Най-близки негови сродници били тримата му племенници от сестра му – Ипатий, Помпей и Пров, двама от които – Ипатий и Помпей, загинали по време на въстанието „Ника” през януари 532 г. като бунтовници, стремящи се да завладеят императорската корона, ср. Procopius, op. cit., I 1, cap. 24.

[832]. Константинополският народ го приравнявал със Севир и го наричал манихей, каквото прозвище било давано тогава на всички монофизити, тъй като те отричали човешката природа на Иисус Христос, считайки я за призрачна, ср. Harduin, op. cit., t. II, p. 1337; 1340.

[833]. Бароний пряко нарича Амантий главен виновник за цялото зло, причинено на православните при царуването на Анастасий, ср. Baronius, Annales ad anno 518, Nr. XVIII.

[834]. Ср. Evagrius, op. cit., IV, cap. 2: „Юстин, дали защото с тези пари подкупил народа, или защото с тях спечелил благоразположението на така наречените екскувити – за това разказват на ухо – спечелил царската власт за себе си”. Procopius, Anecdota, cap. 6, p. 44, разказва, че Юстин достигнал до императорската власт по силата на властта си на началник на дворцовата гвардия. Theophanes, op. cit., p. 255, пише „Препозитът (тоест началникът на царските покои – скоби мои) Амантий дал на Юстин пари, за да ги раздаде, така че Теокрит да бъде провъзгласен за император; но войската и народът не избрали Теокрит, а провъзгласили за император Юстин”. Malalas, op. cit., p. 410: „Войските, охраняващи преторианския дворец (εξκουβιτóρων, тоест войниците, назначени за охрана на императорската персона – скоби мои), заедно с народа го (Юстин -скоби мои) венчали (за царството – скоби мои), провъзгласили, по Божие благоволение (κελευσει θεου), за император, защото бил началник (κωμνης) на преторианците”. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 37, само отбелязва, че след смъртта на Анастасий „за император бил провъзгласен Юстин, мъж престарял”. Zonaras, Annales, I, XIV, cap. 5, свидетелства, че „когато, след смъртта на Анастасий се състоял съвет за избор на нов император, евнухът Амантий, бидейки началник на царските покои и ползващ се с голямо влияние, желаейки да възведе на престола някой си, близък нему Теокрит, дал на Юстин пари за раздаване на войниците, за да изберат онзи (Теокрит – скоби мои) за император. Юстин обаче раздавайки парите, дал да се разбере, че той самият иска да получи царството, и бил възведен на висотата на самодържавието от народа и войниците”. От всички приведени свидетелства на летописците явно личи, че Юстин съвсем не е играл пасивна роля при избора на новия император. Ср. още Vasiliev, A. A., Justin I, p. 9-42; 68-82; Stein, E., Palanque, J. R., Historie du Bas-Empire, t. II, p. 219-273; Haacke, R., Die kaiserliche Politik… – In: Chalkedon II, 141-152; Hofmann, F., Der Kampf der Paepste… – In: Chalkedon II, 84-94.

[835]. Victor Tunnunensis, op. cit., p. 228.

[836]. Baronius, op. cit., Nr. LXVII; ср. Nr. LXIX; PL, t. LXIII, cols. 426-427.

[837]. Evagrius, op. cit., IV, cap. 1; Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 60; Malalas, op. cit., p. 410.

[838]. Известията на летописците за местопроизхода на Юстин не са единодушни. Procopius, op. cit., cap. 6, p. 43, го описва като илириец от Вередиана. Evagrius, op. cit., IV, cap. 1, и Zonaras, Annales, I, XIV, cap. 5, го наричат тракиец. Мalalas, op. cit., p. 410, пише, че Юстин е тракиец от Вередиана. Theodorus Lector, op. cit., cap. 37, и Theophanes, op. cit, p. 253, го определят като илириец. Въпросът за местонахождението на Вередиана, Тавризия, Улпиана и на самата Дардания, като родни места на императорите Юстин и Юстиниан, остава спорен между историците, ср. Курганов, Отношения…, с. 270 сл.

[839]. Baronius, op. cit., Nr. XIII. Византийските хронисти пряко не говорят за гонение на Анастасий срещу двамата на верска основа. Във всеки случай от изворите прозира, че освен откритата борба на православните срещу еретиците, се е водила и задкулисна и подмолна такава, ср. Курганов, пос. съч., с. 274.

[840]. Cedrenus, op. cit., 1, p. 635; Zonaras, op. cit., I, XIV, cap. 4.

[841]. Zonaras, op. cit., I, XIV, cap. 5, ср. Theophanes, op. cit., 253-254; Malalas, op. cit., p. 410; Cedrenus, op. cit., 1, p. 636. Procopius, op. cit., cap. 6, нарича Юстин „нито добър, нито зъл към своите поданици”.

[842]. Baronius, op. cit., Nr. LXXIV; PL, t. LXIII, col. 431.

[843]. Ср. Zacharias Rhetor, HE VIII, cap. 1, p. 140: „съмишленик на римските граждани”.

[844]. Ср. Bacht, H., Die Rolle…, 269-271, 289; Pargoire, J., Acemetes. – In: DACL 1, 318-321. Важна е и статията на Halkin, Fr., La vie ancienne de saint Marcel l’Acemete. – In: AnBoll 86 (1968), 271-321.

[845]. От гръцки ευφημος – благоговеен, благочестив, свят, щастлив, радостен; ср. Evagrius, op. cit., IV, cap. 2.

[846]. Procopius, op. cit., cap. 6; Malalas, op. cit., p. 410; Theophanes, op. cit., p. 253.

[847]. Procopius, De bello Persico, I 1, cap. 11, p. 52. Квесторът имал задължението да подготвя законопроектите и да ги докладва на императора.

[848]. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 68.

[849]. Procopius, De bello Persico, I 1, cap. 11.

[850]. Coll. Avell., p. 638; 597.

[851]. Например Апиан, Диогениан, Филоксен и др., ср. Malalas, op. cit., p. 412.

[852]. Zacharias, KG, VIII, cap. 2, S. 142.

[853]. Evagrius, op. cit., IV, cap. 3; Malalаs, op. cit., 411-412; Theophanes, op. cit., 254-256; Zonaras, op. cit., I, XIV, cap. 5. Почти всички хронисти са единодушни, че Виталиан претърпял смърт заради онези бедствия, които причинил на империята по времето на бунта си през управлението на Анастасий.

[854]. Zacharias, KG, VIII, cap. 2, S. 142; Evagrius, op. cit., IV, cap. 4; Theophanes, op. cit., р. 165.

[855].  Codex Encycl., L V 177; 201; 236-237; M VIII 1058; 1083; 1086; 1119; 1122.

[856]. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 60.

[857]. Ibid, p. 61; Zonaras, op. cit., I, XIV, cap. 5; Theophanes, op. cit., 255-256;

[858]. Baronius, op. cit., Nr. LXV. Текстът на този едикт не е запазен. За него споменава Юстиниан в своя едикт за еретиците (ibid.). Кога той е издаден, дали непосредствено след първия, или по-късно, със сигурност не може да се твърди, макар че Бароний го споменава под 518 година, непосредствено след първия едикт на Юстин.

[859]. Theophanes, op. cit., р. 255; Cedrenus, op. cit., 1, p. 637.

[860]. Liberatus, op. cit., cap. 19, p. 153.

[861]. Ср. PL, t. LVIII, cols. 472-473.

[862]. Baronius, op. cit., Nr. LXXIV.

[863]. Liberatus, op. cit., cap. 19.

[864]. Baronius, op. cit., Nr. VІ; Harduin, op. cit., t. II, p. 1360.

[865]. Вж. Collectio Sabbaitica (ed. Schwartz). – In: ACO III, 71-74. Тези акламации били записани и преброени и трябвало да бъдат предадени на императора, ibid., р. 76. Освен това те били взети сериозно под внимание от събора, проведен на 20 юли, в неговия доклад до патриарх Иоан, ibid., 62-63, който се позовава на „народа с жените и децата”, на ветераните, на армията и монашеството, ibid., 63-64; монасите от своя страна се позовават на своя libellus до συνοδος ενδημουσα, ibid, р. 67.

[866]. Ср. АСО ІІІ, р. 73.

[867]. Ibid., p. 75.

[868]. Ср. Meyendorff, J., Imperisl Unity…, p. 212; Salaville, S., La fete du concile…-In: Chalkedon II, 677-695; Vasiliev, A., Justin I, 136-144.

[869]. Ibid., p. 73.

[870]. Вж. Salaville, S., La fete du concile…-In: Chalkedon II, 677-695, където подробно е описано развитието и съдържанието на литургическия празник. Ние ще се спрем само на най-важното.

[871]. Ibid., p. 75.

[872]. Ср. АСО ІІІ, р. 75. Festugière, A. J., Les moines d’Orient, t. III/2, p. 90, смята, че за споменаването на четирите събора в диптихите се е говорило съвсем накратко (ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 162). В действителност, пише Festugière, „диптихите са списъци с имена на хора (живи и починали), а не списъци на събори”. Съобразно със споменатите свидетелства от Константинопол обаче това предположение не би могло да се счита за правилно.

[873]. АСО ІІІ, р. 76; Harduin, op. cit., t. II, 1334-1342; ср. Кургатов, пос. съч., 277-278.

[874]. За последвалата история на този празник и неговото разпростиране върху седемте вселенски събора, вж. Salaville, S., op. cit., 687-690. В началото като Пети вселенски събор в диптихите бил добавен Константинополският (536 година), на който били осъдени Севир Антиохийски, Петър Апамейски, Антим Константинополски (535-536 година) и монахът Зоар. На този събор били прочетени докладите за събитията от 15-ти и 16 юли 518 година.

[875]. Grillmeier, A., Jesus der Christus…, Bd. II, 1, S. 363.

[876]. АСО ІІІ, 62-66; Vasiliev, A., Justin I, р. 146.

[877]. Codex Encycl., L V 172; M VIII 1051. В началото стоят подписите на архимандритите от манастирите Диос, на Таласий Босия (ανυποδητος) и на акимитите, ср. АСО ІІ 1, р. 146.

[878]. АСО ІІІ, 67-71.

[879]. АСО ІІІ, 63-64; Codex Encycl., L V 164; M VIII 1043.

[880]. Petitio clericorum et monachorum Antiochensium ad Iohannem Patriarcham et Synodum constantinopolitanam. – In: ACO III, 60-62, подписано от 26 представители на Антиохийската църква. Основното обвинение било за нападението над поклонническата група сирийски православни монаси, извършено в близост до манастира на св. Симеон в Първа Сирия през есента на 517 година, при което загинали около 350 от тях. Докладът на оцелелите вж. в Coll. Avell., Ep. 139, p. 566.

[881]. Codex Encycl., L V 185; M VIII 1066-1067.

[882]. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 236.

[883]. В Иерусалим имената на Евфимий и Македоний не били изваждани от диптихите, ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 50.

[884]. Harduin, op. cit., t. II, 1318 – 1334; 1342-1365; Ср. Baronius, op. cit., Nr. LVI, който съобщава, че в същото време, когато споменатите горе молби и жалби били представени на императора, монофизитските водачи също се постарали да го убедят, че тези клирици и монаси са еретици-несториани. Императорът поискал изповедания на вярата и от двете страни. Било им наредено да изготвят писмени изложения на вярата си и да ги изпратят на Юстин.

[885]. Codex Encycl., L V 216; M VIII 1098.

[886]. Ibid., L V 213; M VIII 1095.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7l

Д-р Александър Омарчевски

ІІ.3.6. Въстанието на Виталиан

Смутовете по верските проблеми постепенно придобивали все по-големи размери и накрая обхванали всички провинции в империята. След описания бунт в столицата императорът наистина станал по-предпазлив в религиозната област, но въпреки това той не се отказвал от своята политика – да примири спорещите на основата на Енотикона. През 513 година знамето на бунта срещу него развял готът[659] Виталиан, син на началника на федератите в Малка Скития Патрикиол[660] и вероятно племенник по майчина линия на патриарх Македоний, който имал влияние сред населението от източната половина на Балканския полуостров. Той се съюзил с хуните, както тогава били наричани прабългарите[661], използвайки недоволството на стационираните в готската провинция и Мизия федерати, за които императорският племенник Ипатий се грижел зле в качеството си на magister militum per Thraciam. Теофан разказва, че православното население в Тракия, Мизия и Скития го убедило да тръгне на война срещу „нечестивия” Анастасий за спасяване на халкидонската вяра[662].Една от вероятните причини за бунта обаче е желанието на Виталиан да завладее трона. Заставането на столичното население на страната на бунтовника при предишните вълнения можело само да засили у него това желание и да го убеди в несъмнения му успех. Във всеки случай той събрал огромна войска, състояща се в основната си част от разбунтували се войници, въстанали колони и съюзените с него прабългари и готи. Въстанието започнало на 1 май 513 година в Малка Скития, като по пътя си към столицата Виталиан опустошавал провинциите. Две огромни армии, предвождани от Ипатий, били унищожени една след друга, като генералите им били избити. Виталиан превзел Одесос (Варна) и безпрепятствено приближавал стените на столицата, тъй като Ипатий, поради липса на армия, се бил скрил в нея. Виталиан се явил пред стените на Константинопол, като установил лагера си в Евдомон. Неговата цел била да победи Ипатий. Към нея той, като кръщелник на сваления Флавиан Антиохийски, прибавил претенциите на халкидонистите, както и омразата [663] си към Севир. Посредством намаляване на данъците императорът се погрижил метежът да не обхване и съседните малоазийски провинции, като не пестял подаръците и обещанията. Анастасий започнал мирни преговори. Той обещал да внесе ред в църковните дела[664] и да свика църковен събор под председателството на Римския папа. След 8 дни Виталиан се изтеглил. Междувременно императорът трескаво въоръжавал своя флот, който поставил под командването на споменатия вече Марин Сириеца. Без намерение да спази това, което по принуда обещал, Анастасий назначил Кирил за magister militum per Thraciam. Неговите опити тайно да победи Виталиан били неуспешни и той самият бил посечен в своето комендантство. Това дало благоприятен повод на Константинополския сенат да обяви готите за врагове на империята. През 514 година една армия от 80, 000 души под ръководството на Ипатий преминала в настъпление. След малък първоначален успех тя била унищожително разбита от българските съюзници на Виталиан в околностите на Одесос, а самият Ипатий бил пленен при опит да се спаси с плуване. Така Скития, Мизия и Тракия били вече в ръцете на бунтовника. Делегацията, която носела откуп (1000 жълтици) за племенника на императора, била пленена от дръзкия гот в Созопол, като градът бил превзет. Виталиан установил там своя лагер. Една бързо събрана флота и голяма сухопътна армия заплашили столицата през март 514 година и я обсадили този път по-сериозно отпреди. Положението ставало критично. Заради забраненото от Анастасий честване на голям църковен празник, на хиподрома избухнало едно от обичайните вълнения, в което загубили живота си много хора, сред които и префектът на гвардията Гета. За Виталиан това бил удобен случай за нападение. Той се надявал да използва народното недоволство и атакувал по суша и море. Нямало друг изход, освен сключване на мир. Да преговаря с нападателите бил изпратен Иоан, синът на Валериан. Мирът бил сключен в Состений. Виталиан получил още 9000 жълтици откуп за Ипатий, достойнството на magister militum per Thraciam и обещанието на императора, че ще свика събор в Ираклия, който под председателството на папата трябвало да реши дали свалянето на Евфимий, Македоний, Флавиан и другите епископи е било правомерно и да изработи една единителна формула, която да сложи край на схизмата[665]. Тъй като привличането на папата не зависело само от императора, Виталиан получил от Анастасий разрешение също и от своя страна да помоли Римския епископ да разследва случаите на свалените епископи[666].

През есента на 515 година Виталиан, недоверчив към искреното желание за мир на императора[667], се разбунтувал за трети път и отново се появил пред стените на Константинопол. Той навлязъл с флота си в Босфора и установил лагера си до Состений. Планът му бил да атакува Сикай (днес Галата) по суша, а флотът бил изпратен в Хрисопол. Този път обаче Анастасий бил подготвен. Вероятно той умишлено предизвикал този бунт, за да може по този начин да обезсмисли мирните договори. На Виталиан било отнето командването над Тракия и било предадено в ръцете на Руфин[668]. Исаврийският гарнизон в Сикай отблъснал нападението. Едно военно подразделение преминало на марш през Анаплус и застрашило линията за отстъпление на бунтовниците. Само бързото оттегляне спасило Виталиан от пълен разгром. Докато той проучвал възможностите за решителна атака, неговата флота неочаквано била унищожена благодарение на военната вещина, показана от Марин Апамейски, от една флотилия, разположена при Златния рог, която с помощта на „гръцкия огън” или на система от огледала, съсредоточаващи слънчевите лъчи в определена точка, унищожила или прогонила корабите на Виталиан [669]. Офицерите от най-близкото му обкръжение, които били заловени, били екзекутирани. Той се принудил да вдигне лагера си и да отстъпи. След като, благодарение на прабългарите, избягнал готвения срещу него атентат, той успял да се установи в Анхиало[670].

Анастасий продължил да го счита за опасен и след това и решил да продължи мирните преговори. Виталиан, узнавайки за провалянето от императора на събора в Ираклия, по думите на Теофан, отново се вдигнал на бунт и опустошил провинцията. Но хронисистът не съобщава как е завършил този бунт[671]. С позициите на Виталиан във властта, с които той заплашвал да подчини императора на волята си, вече било свършено, а изгледите за готска хегемония в Равена и Константинопол едновременно, които за кратко очертавали на хоризонта контурите на един световноисторически поврат, пропаднали, за да не се възобновят никога вече.

ІІІ.3.7. Патриарх Илия Иерусалимски

Илия І Иерусалимски (494-516) приел синодиката на новия патриарх Тимотей като заедно с това обявил, че не признава свалянето на Македоний[672]. Той изпратил престарелия св. Сава с една свита от архимандрити в двора, която, по желанието на императора, останала в столицата през цялата зима. Анастасий приел както винаги монасите с цялото подобаващо благоговение [673] и надарил богато св. Сава, но не се оставил да бъде убеден от него. Императрица Ариадна отговорила с любезен отказ на молбата на светеца да се придържат към Tomus Leonis[674]. Имало е малка утеха за политическия неуспех в това, че той бил удостоен с посещения от две решително халкидонистки настроени знатни дворцови дами[675].

Успоредно с усилията си да склонят на своя страна патриарх Флавиан, Филоксен и привържениците му се стараели да направят същото и с патриарх Илия. Техните действия спрямо двамата патриарси вървели синхронизирано. Както срещу Флавиан, така и срещу Илия те се стараели да привлекат императора на своя страна. Те му внушавали, че разделението в Църквата идва и от това, че двамата патриарси не искат категорично да се изкажат против Халкидонския събор[676]. Анастасий поискал от Илия да се отрече от Халкидон. Монофизитите, от своя страна, настоявали той да издаде изповедание на вярата, за да може по този начин да е ясно на всички какви са убежденията му. Притискан от всички страни, Илия накрая отстъпил пред исканията им, написал изповедание на вярата си и го изпратил на Анастасий по монофизитите; но с него се случило нещо, често пъти практикувано от еретиците. Те подменили изповеданието на Илия и представили на императора друго такова, в което се анатемосвали всички, които допускали две природи в Иисус Христос. Илия, узнавайки за тази фалшификация на еретиците, побързал да издаде друго изповедание на вярата, без анатеми срещу Халкидонския събор и неговите последователи[677].

Първата синодика, която Севир изпратил след встъпването си (512 година) на Антиохийската патриаршеска катедра до Илия, не била приета от него. Втората му синодика пристигнала в Иерусалим през май 513 година (VІ индикт). Св. Сава и другите игумени на пустинните манастири прогонили приносителите ѝ от града. В присъствието на сановниците и войниците, които придружавали пратениците, монасите крещели: αναθεμα Σευηρωι[678]. Борбите против Виталиан попречили на Анастасий да се намеси. Палестинските монаси пък се свързали с Епирския митрополит Алкисон, който през 515 година влязъл в общение с Рим. Те му изпратили едно дълго писмо, описващо ситуацията в диоцез Ориент[679], в което разказвали как са били прогонени приносителите на втората синодика на Севир. Едва през 516 година, когато непосредствената опасност от Виталиан вече не съществувала, императорът изпратил управителя на Палестина Олимпий в Иерусалим с писмото, което Илия написал от събора в град Сидон и което противоречало на сегашната му позиция спрямо Севир. Императорът му предлагал да избере – или да влезе в общение със Севир, или да се лиши от катедрата си. Подкрепян от монасите, защитници на Халкидонския събор, той предпочел второто. На 1 септември 516 година[680] Илия бил изпратен в изгнание в Аила. На негово място бил избран и ръкоположен Иоан, който дотогава заемал длъжността страж на Светия кръст.

ІІІ.3.8. Съборът в Ираклия (515 година)

Виталиан настоявал несправедливо свалените патриарси Македоний и Флавиан да бъдат върнати на катедрите им и в Ираклия Тракийска да бъде свикан вселенски събор, на който да присъства и Римският папа. На този събор трябвало да се разгледа и обсъди всичко, което е било сторено или постановено срещу последователите на Халкидонския събор. Анастасий се съгласил и по искане на Виталиан потвъдрил съгласието си с клетва. Заедно с него за непреходността на обещанието му се заклели и синклитът, учените от школите, други народни водачи и дори самият народ. В началото Анастасий не мислел да се отмята от обещанието си. На 28 декември 514 година, още по време на самите преговори, той изпратил писмо до папата с покана да се яви на вселенски събор, който трябвало да заседава в Ираклия. Отстъпвайки пред настояването на остготския крал Теодорих, който подкрепял Виталиан, папа Хормизд изпратил на Изток двама легати с иструкции и с искане да вземат от императора изповедание на вярата. Вече 200 епископи се били събрали в Ираклия в очакване на събора[681], между които и не малко привърженици на пропагандираното от Севир антихалкидонистко направление. Той самият отклонил поканата[682]. Съборът бил свикан в Ираклия, за да не бъде зависим от двореца. След падането на Виталиан той бил преместен в Константинопол[683]. Освен убедените противници на Халкидонския символ и мнозина епископи се въздържали от общение с римските легати, но трябвало да се подчинят, както се изразява Севир[684], на волята на императора, който при дадените обстоятелства по-малко от всякога бил склонен да се надхвърлят рамките на Енотикона. Двама от приятелите на Севир напуснали събора, а други намерили убежище в любимата тогава формулировка, че не приемат Халкидонския символ като изложение на вярата, а само като присъда над Евтихий и неговото учение. От друга страна, въпреки противодействията на императора и Константинополския патриарх, укрепнали връзките между илирийските ехископи и Рим. Епископите от Вътрешна Дакия трябвало да бъдат щадени, тъй като разположените там войски били халкидонистки настроени.

Анастасий се съгласил с всички искания на папата, които не били в противоречие със споменатия договор с Виталиан и му изпратил изповедание на вярата в строго православен дух. Но той не се съгласил с осъждането на патриарх Акакий и убедително молел папата да не настоява за това, тъй като то ще породи огромна съблазън в Източната църква. Паметта на Акакий, според императора, била скъпа на константинополския народ и той нямало да допусне тя бъде подложена на поругание. Папата настоявал на своето. Тогава Анастасий не без основание решил, че новият събор вместо мир може да донесе още повече раздори в Църквата. Той обявил събора за несъстоял се и епископите се разотишли по епахиите си. Не се стигнало до решение за обединителна формула, но тъй като Анастасий не искал да носи отговорността за прекратяването на преговорите, обещал на завръщащите се в Рим легати, че от своя страна ще изпрати там пратеници[685]. Той им дал и едно писмо до папата[686], в което подробно излагал своята гледна точка. Тя се придържала към общите изрази на Енотикона. На мястото на израза против Халкидонския символ се появява забележката, че определенията на този събор са потвърдени от негови предшественици и не са отменяни от следващ събор, както и от издадения от самия него едикт, поне дотолкова, доколкото Халкидонският събор се поставя върху основата на Никейския символ и потвърждава проклятието над Несторий. Проклинането на Халкидонския символ и Tomus Leonis от страна на александрийците той двукратно не одобрил и сега го направил още веднъж. Така от римските претенции оставала само още една спорна точка – изваждането на имената (не са цитирани) от диптихите. Тя, според Анастасий, би довела до много неприятности, дори и кръвопролития, и той е смутен от това, че заради мъртъвци трябва да бъдат отлъчвани живи. Отговор на Хормизд не е запазен и вероятно никога не е последвал.

Народът и синклитът започнали открито да порицават Анастасий като клетвопрестъпник, но той им заявил, че ако няма, то трябва да бъде създаден такъв закон, който да позволява на императора при нужда да бъде лъжец и клетвопрестъпник. Тогава народът окончателно се убедил, че императорът се придържа към манихейството. Анастасий изчакал да изтече зимата, преди да изпрати своите пратеници. Когато най-после те трябвало да отпътуват, а императорското писмо[687] било вече написано и датирано (16.VІІ.516 година), изминали още 12 дни, за да се гласува още едно писмо от сената[688]. Тъй като църковниците не могли да постигнат единение, а общението между двата църковни центъра не било възстановено, императорът занапред гледал на това като на политически въпрос. През 514 година той изпратил комеса на доместиците и комеса на свещения консисториум, които занесли в Рим поканата за събора в Ираклия[689]. Двамата предали на папата не само безсъдържателното писмо на вежливост, но заедно с това отправили и енергично настояване[690] до Римския сенат да ходатайства пред краля и папата да не се вслушват в измислиците на дезертьори. Императорските пратеници нямали никакъв успех. Хормизд възприел позата на обиден, защото на него му били изпратени миряни, „като че ли ставало въпрос за нещо дребно”[691], и отговорил хладно и с общи фрази, от които ставало ясно, че настояването за осъждането (damnatio memorie Acacii) не е отпаднало. Римският сенат, натоварен от краля да изпълни поръчението на императора, се обърнал към Хормизд, който се погрижил отговорът на знатните мъже да изглежда така, както и неговият собствен[692].

ІІІ.3.9. Патриарх Иоан ІІІ Иерусалимски

На мястото на Илия Иерусалимски бил поставен Иоан ІІІ (516-524). При избирането си той обещал във всичко да се съобразява с волята на императора. След ръкоположението му обаче св. Сава и другите игумени го принудили да наруши дадената пред императора дума и да не влиза в общение със Севир. Той застанал на страната на Халкидон и веднъж дори тържествено от амвона произнесъл анатема срещу Несторий, Севир и Сотирих Кесарийски, като в същото време признал Халкидонския събор за Четвърти вселенски, заедно с първите три такива[693]. Изминала почти една година, докато Анастасий, който уволнил Олимпий, изпрати негов приемник, на когото наредил или да принуди Иоан да влезе в общение със Севир, или да го свали от поста му. Новият управител веднага го хвърлил в затвора. Някой си Захарий от Кесария се промъкнал в затвора и му дал съвета да отстъпи привидно, като помоли да бъде освободен от затвора, за да може в неделята да изпълни предявяваните към него претенции. Така би се избягнало всяко подозрение за принуда. Управителят му повярвал. Едва излязъл от затвора, Иоан докарал в града толкова много монаси, колкото било възможно. Само храмът „Св. Стефан”, най-големият в града, можел да ги побере. Така защитен, патриархът се качил на амвона, съпроводен от старшите игумени на палестинските манастири – св. Сава и св. Теодосий[694], и проклел Несторий, Евтихий, Севир, Сотирих и всеки, който не приема Халкидонския събор. Управителят не посмял да се бори с монашеските тълпи и избягал в Кесария. Двамата водачи на монасите не се почувствали удовлетворени от този успех. Те счели за правилно да изразят писмено своята воля за съпротива и съставили от името на монасите едно свидетелство (διαμαρτυρíα), от което два екземпляра били изпратени на императора, по един на управителите на трите палестински провинции и един на Иоан Иерусалимски. Императорът приел благосклонно благословията на монасите, които донесли писмото, и отговорил със спокойно примирение. Така че, завършил той, „молете се Бог в своята доброта да отстрани бедата и даде мир на църквите, които поради тенденциите на своите водачи са така откъснати една от друга, че нито една не стои твърдо до друга”[695]. Императорът вече бил уморен, за да атакува отново. В нощта на 8 срещу 9 юли 518 година той склопил очи на 90-годишна възраст.

ІV. Позицията на Рим. Край на схизмата

ІV.І. Ситуацията на Запад

ІV.1.1. Папа Геласий І и учението за двете власти

Папа Феликс ІІІ починал на 1 март 492 година, последен от действащите лица, замесени при появата на схизмата. Неговите поддръжници сред римския клир и в сената все още били на власт. Приемникът му Геласий І (492-496) не променил курса спрямо Константинопол. Фактът, че уведомил императора за своята интронизация[696], бил само една формалност. Схизмата би се запазила в своята твърда форма, ако Геласий не предприемел нещо по отношение на Евфимий. Като ревностен халкидонист, на когото новият режим готвел тежки грижи, патриархът вярвал, че трябва да стори своето, за да спечели помощта на Рим за застрашеното Православие. В едно писмо до Геласий [697] Константинополският Евфимий предложил преговори. В него не липсвало безусловното признаване на Халкидонския символ, което вече било засвидетелствано и в синодиката му до Феликс. Новият папа бил поздравен като избран от Провидението мъж, който би съзрял всичко, което е необходимо за единението на Църквата, и има силата да устои на дявола, който пречи на истинския мир и обединението – един явен намек за Енотикона. Наистина сега папата би могъл с едно споразумително разпореждане (συγκαταβατικη διαθεσις) да възстанови мира. Името на Акакий той не можел да заличи от диптихите, защото народът на Константинопол не би приел това. С други думи, ако това римско изискване би било изпълнено, то съществувала реална заплаха от въстание на цирковите партии, които както в столицата, така и в Александрия, не били фактор за подценяване. Трябвало да бъдат изпратени такива посредници, които имат съзнанието да се държат примирително със столичното гражданство. Православието не би пострадало, ако папата премахне това изискване. Акакий не е бил еретик като Евтихий и Диоскор и не е осъждан от вселенски събор като такъв. Патриархът запазвал достойнството си с думите, че чрез признаване на ръкоположението му сега е ред на Геласий да започне кореспонденция за единение, като не забравял да предупреди папата за претенциите му за първенство и настоявал за братска любов, в духа на 1 Тимотей 1:5 (любов от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра).

В своя отговор[698] Геласий неумолимо изисквал damnatio memoriae Acacii, отхвърлял всяко споразумително разпореждане и не изпратил никакви посредници. Той бил наясно, че преговори с патриарха са безполезни, тъй като всичко зависи от императора. Освен това сянка върху отношенията хвърляло и набиращото сила и неограничавано вече от никого управление на Теодорих през лятото на 492 година, когато папата писал своя отговор до патриарха. В края на февруари 493 година Одоакър капитулирал. Теодорих влязъл в Равена и лично се разправил със своя противник, като наредил да бъдат избити и неговите роднини и привърженици, които се предали. Готите обявили своя водач за крал. По заповед на Теодорих римският сенат изпратил двама свои членове – магистъра на официите Фауст (по прякор iunior или niger[699], консул за 490 година) и патриция Ириней – с голяма свита в Константинопол[700], за да измолят от императора да удостои готския вожд с титлата крал. Анастасий поставил условието[701] римският сенат да склони папата да възстанови общението си с Константинопол, тоест да отмени изискването си за изваждане името на Акакий от диптихите. Тъй като пратениците на сената не били упълномощени да се ангажират с такова изискване, Фауст изпратил на Геласий доклад за преговорите и молел за инструкции[702]. В писмото, което папата му изпратил по този въпрос[703], могат да се видят аргументите, на които се позовавали преговарящите от страна на Константинополската патриаршия и косвено на самият император относно необоснованите претенции на папата. Според тях Акакий е бил свален и отлъчен от папа Феликс в разрез с каноните, тъй като такива правомощия имал само вселенският събор. Този възглед изложил и Евфимий в писмото си до Геласий. Ако Фауст възприемел това, то преговорите можели да продължат. Папата би могъл да бъде снизходителен и да разреши името на Акакий да продължи да стои в диптихите. В допълнение трябвало да се вземе под внимание и фактът, че Акакий е мъртъв и вече не би могло да се свика събор, който посмъртно да разглежда неговия случай. Той самият приживе молил за снизхождение, въпреки че за него това не е било необходимо[704], а в Рим му били създавани затруднения, съответстващи на високомерието на заемащия Апостолската катедра. Освен това Фауст съобщил в Рим и за едно лично изявление на императора[705], че чрез damnatio memoriae Acacii се осъждала и неговата собствена религия, а на римския сенат би подобавало да възприема и се съобразява с гледната точка на императора. Акакий е бил осъден, защото влязъл в общение с Петър Монг, но това той направил на основание на Енотикона, което в Рим било премълчавано; този едикт е меродавен също и за него, наследника на Зинон. Инструкциите, дадени от Геласий на легата, го принуждавали да отхвърля всичко, предложено в Константинопол. Папата се позовавал дори на заключителните думи от отлъчителното писмо на Феликс до Акакий, за да аргументира отказа си от всякакво сношение с Константинополската църква. От само себе си се разбира, че освен от Геласий, Фауст получил инструкции и от Теодорих. Това рязко отхвърляне на всякаква отзивчивост по църковния въпрос не противоречало на волята на краля. За него било много по-изгодно пропастта между Римската и Константинополската църкви да е възможно най-дълбока, отколкото императорът да признае титлата му, която той фактически вече притежавал и засега никой не можел да му отнеме, тъй като бил сигурен в своите готи. Така че той би бил доволен, ако императорът му разреши само, противно на обичая, да назначи двамата консули за 494 година.

Папата се задоволил само с това да инструктира Фауст. Писмо до императора той не изпратил. Анастасий попитал легатите защо това не е станало[706]. След като се завърнали в Рим, те съобщили всичко на папата, и тъй като това можело да бъде тълкувано като покана, Геласий използвал възможността [707], за да се противопостави на императора, че по църковните въпроси авторитетът именно на Римската катедра стои над императора. От разказите на легатите папата заключил, че императорът е бил този, който не искал да дразни константинополските циркови партии[708]. Анастасий обвинявал Геласий, че ще носи вината и отговорността, ако не се стигне до мир[709]. Убеждението за римското високомерие било всеобщо в Константинопол[710]. Тезата, изложена от императора, че свалянето на Акакий и отказът да бъдат приети в общение Петър Монг и Петър Гнафей, трябвало да бъде съобщена на епископите от диоцез Ориент, също била новост за папата[711]. В нея се очертавал фактът, че след обявяването на схизмата Акакий е използвал победата на Зинон над Ил, за да назначи на катедрите в антиохийския диоцез предани нему привърженици на Енотикона.

В цитираното писмо до императора папа Геласий подробно развива така наречената теория за двете власти, на която в бъдеще щели да се позовават мнозина от неговите приемници: „Две са именно нещата, високопочитаеми императоре, чрез които от най-високо място се управлява светът – светият авторитет на епископите и императорската власт. От тия двете товарът на свещениците е толкова по-голям, тъй като пред Божия съд те самите трябва да дават отчет и за кралете. Защото Вие знаете, най-всеуважавани сине, че Вие по достойнство превъзхождате цялото човечество и затова преклонете глава пред Божиите служители и очаквайте от тях средство за спасение на душата. Също така разберете, че при приемането на небесните тайнства, когато смирено се причестявате според осветения ред, Вие сте по-скоро приемащ, а не заповядващ. Следователно, в тези неща Вие сте зависим от присъдата на свещениците и нямате право да им налагате своята воля”[712]. При по-внимателно вглеждане в този пасаж става ясно, че това не е само учение за две равнопоставени власти, а в крайна сметка папа Геласий поставя епископската власт преди и над тази на императора. Успоредно с това той развива и теорията за превъзходството на Рим: ако всички епископи имат такъв висок авторитет, то с колко повече авторитет тогава трябва да се ползва Римският епископ, който е удостоен с най-висока божественост и превъзходство пред всички останали епископи и комуто цялата Църква оказва своята синовна обич. Папата не се отказва от заплашителния тон, когато указва на предстоящия съд: „Аз Ви заклевам и предупреждавам: не приемайте нелюбезно това мое писмо-молба. Много ясно пиша: умолявам Ви. Защото е по-добре да чуете в този живот от какво се оплаквам от Вас, отколкото да Ви обвинявам пред Божия съд! Аз много добре зная, уважаеми императоре, колко усърден сте в набожните упражнения в личния си живот и как винаги съкровеното Ви желание е било да вземете участие в божествените обещания… Но с какво лице ще молите за вечна награда Този, Когото в този живот необезпокоявано сте преследвали? Моля това, което трябваше да бъде казано за Вашето спасение, да не приемате с досада…”[713].

С такъв тон нито един папа преди това не се бил осмелявал да пише до никой император. Това станало възможно под закрилата на остготите. Историческите факти показват, че петдесет години по-късно, без такава закрила, папите са имали вече много по-малки възможности, и съответно кураж за подобно държание[714].

Авторът д-р Александър Омарчевски

Агресивната енергия на войнствения папа не се изчерпвала само в епистоларна борба с Константинополския патрирах и императора. Той се стараел също да си възвърне и църковния диоцез Източен Илирик, който след смъртта на император Теодосий І преминал към Източната империя[715], но в църковно отношение останал под юрисдикцията на Рим[716], от която се опитвал да се изплъзне. С последователна политика той бил изграден в такава форма, че диоцезните митрополити и епископи били подчинени на митрополита на Тесалоники, който пък, като викарий на Рим, бил пряко подчинен на папата. Тази система била разклатена от схизмата. Андрей Тесалоникийски, като поданик на императора, не счел за уместно да одобри папското осъждане на Акакий дори и след специалното предупреждение на папа Феликс[717], като се постарал в това си въздържание да допусне колкото се може по-малко грешки. Той дал да се разбере, че за него е все едно дали ще замени зависимостта си от Рим с подобна от Константинопол. Източен Илирик не принадлежал към подчинения на Константинопол диоцез Тракия. Митрополитът на Тесалоники, като екзарх на Източен Илирик, се намирал в същото каноническо отношение към Константинополския патриарх, както и към патриарсите на Александрия, Антиохия и Иерусалим[718]. При евентуален конфликт с Рим той можел да се надява на подкрепата не само на Константинополския патриарх, но и на императора. От друга страна, това засегнало източноилирийските диоцезни митрополити по въпроса, че техният екзарх представлявал римската катедра. Ако тези взаимоотношения вече не биха съществували, то те не биха били далече от изкушението да отхвърлят върховенството на Тесалоники и се поставят директно под властта на Рим, който във всеки случай бил достатъчно отдалечен, за да могат те да си гарантират по-голяма автономия в управлението. От тази ситуация се възползвал Геласий. Освен това при ръкоположението му все още е съществувала несигурност за бъдещето на Италия, заради продължаващата война на Теодорих с Одоакър, поради което той не смятал за разумно да се намесва активно в илирийските работи. Когато властта на остготския крал била вече закрепена, Геласий, по настояване на Дарданския епископ Урсициний, известил дарданските епископи за възкачването си на катедрата[719] и използвал възможността остро да ги предупреди да се пазят от онези, които защитават recitatio nominum (тоест споменаването в църква на имената) на Акакий и Петър Монг, дори те да твърдят, че формално са съгласни с Халкидонския символ[720]. Усеща се нарастващото влияние на защитаваната от Константинопол позиция[721]. В писмото[722], с което Дарданският провинциален събор отговорил на това папско послание, вече става дума за хора, които вярват, че трябва да скъсат общението си с Рим. Окръжното послание[723], което Геласий издал по повод това писмо на Дарданския събор, е адресирано до епископите в Дардания и Дакия и подобните нему, тоест на Петър Монг и Петър Гнафей[724]. Като аргумент на противника е посочено, че мъртвият Акакий, със самия факт на смъртта е опростен за прегрешението си, и че спорът сега тече само около имената [725]. На Геласий не му се отдало да разклати, камо ли пък да победи противниковата пропаганда със своята груба и непрекъснато втълпяваща подобни претенции полемика. След известно време папата получил едно съобщение от свои приятели в Дардания за онези, които поставяли под съмнение римските претенции. Няколко месеца преди смъртта си Геласий написал една обширна обосновка на римската позиция по схизмата[726]. Тъй като и този документ му се сторил недостатъчно подробен, в края на текста той обещавал още по-детайлно разглеждане на тези въпроси[727]. Тезите на противниците му, посочени в документа, били следните: Акакий можел да бъде свален единствено от специално свикан за това вселенски събор[728]. Това поне не би могло да бъде отказано на епископа на императорската столица и резиденция[729]. За неговото сваляне не са били уведомени епископите от диоцез Ориент, тоест патриарсите на Иерусалим и Антиохия [730]. Петър Монг и Петър Гнафей били поставени от император Зинон. Акакий не е можел да му се противопостави[731]. В отговора на Геласий личи надменната арогантност, с която е третирана Константинополската патриаршия. Папата игнорира не само, както в писмото до Фауст[732], Третото правило на Константинополския (Втори вселенски) събор, с което на епископа на Новия Рим се давал ранг непосредствено след този на Стария Рим, но и не се уморява да нарича Александрия втора, а Антиохия – трета катедра[733]. Това била постоянната практика на Римската катедра от папа Лъв І нататък[734], която с еднаква последователност оставала незабелязана от императорския двор и Константинополската патриаршия[735]. Геласий не се задоволявал с тези стрели, които от повторението не ставали по-остри. Като оставял настрана факта, че от основаването си Константинопол не принадлежал към нито една държавна или църковна провинция, той с чувство на превъзходство твърдял, че епископът на столицата няма права на митрополит, а е само суфраган на Ираклийския митрополит, предстоятел на диоцез Европа[736]. Тези преувеличени твърдения били адресирани до илирийските епископи. На всяка цена те трябвало да бъдат убедени да не следват една, според папата, епархия без права и традиции. Освен Константинополската патриаршия Геласий нападал и предстоятелската катедра на диоцез Ориент. В писмото си до император Анастасий той отхвърлял с няколко изречения мълвата, че папа Феликс не бил уведомил официално Антиохийската патриаршия за спора си с Константинопол[737]. Като нарича илирийските епископи „изкушени от светската суета креатури на Акакий, които нямали никакво право да критикуват присъдите на папата” [738], Геласий ги заплашва, че ако упорстват в заблудите си, ще попаднат под същата анатема, както и самият Акакий. На мрачния фон „на гърците, при които е общоизвестно, че ересите са многобройни”[739], трябвало ярко да се открои неоспоримото върховенство на Римската катедра, която единствена имала правото да връзва и развързва, над чиято присъда, според папата, не стои никакъв по-висш авторитет, а тя самата е последната и най-висша апелативна инстанция за цялата Църква[740]. Тук, както в писмата си до Фауст[741] и император Анастасий[742], Геласий не се бои да извади вече поръждясалото оръжие на каноните от Сердика[743]. Той не е искал да развива някаква догматико-каноническа теория, а да смъмри епископите от една църковна провинция, за която претендирал, че трябва да се придържа единствено и само към Рим, тъй като източните патриаршии са изпаднали в ерес. Проличава и неговият гняв, че илирийците въобще са се осмелили да изслушват съмнения относно правотата на схизмата и после да му докладват за това.

Иерарсите от голям формат, какъвто бил и Геласий, имат навика да манифестират неограничено съзнание за власт точно тогава, когато основанията за това не са особено благоприятни. През предишната година Фауст и Ириней се били завърнали, без да донесат от Константинопол мир за Църквата или кралска мантия за Теодорих. Остготът не сметнал това за неуспех. Той не преследвал папата, чийто съмишленик Фауст по негова воля бил изпратен в Константинопол от сената. Подстрекателството би могло да изхожда само от някоя партия в сената, която не мислела като Фауст, и от тази част италианските епископи и римския клир, която не била съгласна с безкомпромисната политика на папата. Това личи и от факта, че в едно писмо до епископ Рустик Лионски[744], датирано от 25 януари 494 година, Геласий разпитва своя брат по служение в Лион какво е мнението на галските епископи по казуса с „безбожния Акакий”.

В един случай, изглежда, е бил направен компромис, за да не стои лъкът толкова натегнат. Легатите, изпратени от папа Феликс през 483 година в Константинопол и компрометирали го там по най-лошия начин, след завръщането си били лишени от катедрите си и от църковно общение, „докато чрез Божия Промисъл, усилията на един православен император и на християнския народ, Александрийската църква не се сдобие с православен епископ”. Условието не било изпълнено, както можело и да се очаква. Виталий починал в изгнание. Това било в полза на неговия другар по неволя. В подобни случаи никога не липсва съчувствие и тези, които и без това не одобрявали папската политика, настоявали за едно „човешко” третиране на случая. На 13 май 495 година Геласий свикал събор[745], който по негово предложение освободил Мизин от заточение и го възстановил на катедрата му. Съмнителният аргумент, че това помилване не противоречи на постановеното в присъдата условие, показва, че папата е действал под натиск, противопоставянето на който той счел за неразумно.

Когато на 21 ноември 496 година Геласий склопил очи, неговата политика рухнала. Надмощие в сената спечелили онези, които, без директно да се конфронтират с Теодорих, виждали в лицето на императора легитимния върховен вожд и не искали да бъдат накърнявани или прекъсвани връзките с двора в Константинопол. В аристократичните и образованите кръгове идеята за империята била все още един фактор, който не трябвало да бъде подценяван. От друга страна, и неуспешната политика на конфронтация с Константинополската църква, провеждана от Геласий, подхранвала вярата им в необходимостта от единна Православна църква.

Следва…(виж тук).

_________________________________________________

*Публикувано в Годишник на Софийския университет, Богословски факултет, с. 211-402, С., 2005. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[659]. Zacharias, KG, VII, cap. 13, p. 136.

[660]. Procopius, Bell. Pers., 1, 83; Theophanes, op. cit., p. 157; Victor Tunnunensis, op.cit., p. 194.

[661]. Malalas, op. cit., p. 402 – Ουννων Βουλγαρων; ср. Ангелов, Д., Политическа история на Византия, с. 66-67.

[662]. Theophanes, op. cit., p. 242.

[663]. Zacharias, KG, VIIІ, cap. 2, p. 141-142. Той със своя баща бил в армията, която в Персийската война трябвало да освободи гр. Амида, тоест бил е разквартируван в Антиохия, където получил и св. кръщение.

[664]. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 144; Marcellinus, op. cit., p. 98; Malalas, op. cit., p. 402.

[665]. Coll. Avel., Ep. 116, p. 518; Ep. 109, p. 502; Ep. 107, p. 500; ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 146; Theophannes, op. cit., p. 160; Victor Tunnunensis, op. cit., p. 195.

[666]. Coll. Avel., p. 518.

[667]. Той не му се доверил и през 513-та и 514 година, след като договорите вече били сключени, да дойде в столицата и да се появи и в двора, ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 144; 146.

[668]. Ср. Johannes Antiochenus. – In: Exc. de ins., p. 147; Marcellinus, op. cit., p. 99.

[669]. Ср. Malalas, op. cit., p. 403; Malalas. – In: Exc. de ins., p. 169.

[670]. Днес Поморие, ср. Malalas, op. cit., p. 406.

[671].  Евагрий, напротив, уверява, че след гореспоменатия бунт, през цялото останало време от управлението на Анастасий Виталиан е живял спокойно.

[672].  Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 297; Evagrius, op. cit. III, cap. 33.

[673].  Ibid., p. 297; 300. Когато св. Сава пристигнал, Севир вероятно вече бил напуснал Константинопол, ibid., p. 306. Преди това трябва да е бил свикан съборът в град Сидон. Този събор е датиран у Zacharias, KG, VII, cap. 10, p. 130, през 823 г. по селевкийската ера – 560 г. по антиохийската и 5-и индикт, тоест след 1 октомври 511 година; разказът на Кирил сочи, че той не може да се е състоял много след тази дата. През май на същия индикт, тоест 512 година, св. Сава се завърнал в Палестина, ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 305.

[674].  Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 302.

[675].  Аниция Юлиана – дъщеря на западноримския император Олибрий, и по-младата Плацидия, дъщеря на император Валентиниан ІІІ и съпруга на magister militum per Orientem Ареобинд, ср. ibid., p. 303.

[676].  Theophanes, op. cit., p. 236.

[677].  Evagrius, op. cit., III, cap. 31.

[678].  Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 308.

[679].  Извлечения от него вж. у Evagrius, op. cit., III, cap. 31, 33.

[680].  Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 310.

[681]. Ср. Theodorus Lector, Fragmente. – In: Historisches Jahrbuch 24, p. 555; Theophanes, op. cit., p. 161.

[682]. Ср. Severus, Ep. 1, 21, p. 81.

[683]. Coll. Avell., Ep. 119, p. 527; Severus, Ep. 1, 24, p. 93.

[684]. Ibidem.

[685]. Coll. Avell., Ep. 111, p. 503;

[686]. Ibid., Ep. 125.

[687]. Coll. Avell., Ep. 111.

[688]. Ibid., Ep. 113.

[689]. Ibid., р. 502.

[690]. Non solum exhortatio, sed postulatio quoque, ср. Coll. Avell., p. 507.

[691]. Coll. Avell. 137, р. 562.

[692]. Coll. Avell., Ep. 114.

[693]. Theophanes, op. cit., p. 241; 244-245.

[694]. Ср. Usener, Theodosios, p. 159.

[695]. Текстът на този документ е напълно запазен у Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 313, ср. и Theophanes, op. cit., p. 162.

[696]. Ср. Coll. Veron. Ep. 7, p. 16.

[697]. Ibid., Ep. 12, p. 49.

[698]. Ibid., Ep. 12; Coll. Berol. Ep. 45.

[699]. Ср. Sundwall, Abhandlungen…, S. 118.

[700]. Coll. Veron., Ep. 8, p. 19; Ср. Ep. 7, p. 16. Геласий нарича тази делегация legatio regia, от което следва, че тя потеглила едва след като Теодорих е бил провъзгласен за крал. Според Pfeilschifter, Theoderich…, S. 28, делегацията потеглила още през есента на 492 година, а Теодорих се провъзгласил за крал, докато тя била в Константинопол. По-вероятното обаче е той първо да си е присвоил титлата, а след това да е питал императора, дали би желал да я признае.

[701]. Coll. Veron., Ep. 7, p. 16.

[702]. Ibidem.

[703]. Ibidem.

[704]. Ibid., р. 18.

[705]. Ср. Coll. Veron., Ep. 7, p. 16.

[706]. Ibid., Ep. 8, p. 19.

[707]. Ibidem.

[708]. Ibid., р. 21.

[709]. Ibid., р. 21-22.

[710]. Ibid., р. 24.

[711]. Ibid., р. 23.

[712]. Цит. според превода на Rahner. – In: Kirche und Staat…, S. 257.

[713]. Ibid., S. 259.

[714]. Ср. Haendler, G., Die abendlaendische Kirche…, S. 91.

[715]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 222.

[716]. Ibidem.

[717]. Coll. Berol., Ep. 25.

[718]. Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 64, го нарича направо πατριάρχης, за което е критикуван от своя преписвач. По времето на Юстиниан І предишният викариат попаднал поне de facto под управлението на Константинопол.

[719]. Coll. Avell., Ep. 79; Coll. Berol., Ep. 39.

[720]. Ibidem., ср. Coll. Avell., 101, р. 465.

[721]. Ср. Coll. Veron., Ep. 7, p. 16. Същото писмо е било изпратено и до епископите на непринадлежащата към Източната римска империя провинция Далмация, което говори, че и тук константинополските разбирания са имали привърженици

[722]. Coll. Avell., Ep. 80; Coll. Berol., Ep. 40.

[723]. Coll. Avell., Ep. 101; Coll. Berol., Ep. 38.

[724]. Ibid., р. 466.

[725]. Ibid., р. 467.

[726]. Coll. Avell., Ep. 95; Coll. Berol., Ep. 41.

[727]. Ibid., р. 398.

[728]. Ibid., р. 369; 375; ср. Coll. Veron., Ep. 7, p. 16-17.

[729]. Ibid., р. 370; 387. Ударът попаднал в целта. Защитаваният ревностно от Рим Халкидонски събор е мотивирал приведения в текста константинополски канон (3-о правило) с това, че Константинопол е град-резиденция на императора. Геласий е трябвало да признае, че Рим никога не е утвърждавал това правило, ср. Coll. Avell., р. 388.

[730]. Coll. Avell., p. 394.

[731]. Ibid., р. 384; 389; 393.

[732]. Coll. Veron., Ep. 7, p. 17.

[733]. Coll. Avell., p. 373; 375-376; 379; 384; 388.

[734]. Ср. Coll. Avell., p. 389.

[735]. Ср. Schwartz, Ed., PS, S. 224.

[736]. Coll. Avell., p. 376; 378; 388.

[737]. Coll. Veron., Ep. 8, p. 23.

[738]. Coll. Avell., p. 394.

[739]. Coll. Avell., p. 220.

[740]. Ibid., р. 378.

[741]. Coll. Veron., Ep. 7, p. 17.

[742]. Coll. Veron., Ep. 8, p. 23.

[743]. Правила 3-5 на Сардикийския поместен събор, ср. Стефанов, прот. Ив., Правилата на св. Православна църква, 272-273.

[744]. Gelasius, Ep. 13 ad Rusticum (ed. Thiel), p. 358.

[745]. Coll. Avell., Еp. 103; Coll. Berol., Ep. 46. Имената на записаните в списъка на присъстващите епископи, без да са посочени катедрите им, се срещат в по-голямата си част отново сред подписите под деянията на Римския събор от 499 година, ср. MGN, auct. аntiqu., t. 12, p. 406, но многото омоними затрудняват идентификацията. Сигурно не е безинтересно и това, че Мизин, доживял и този събор, се подписвал на 4-то място. През 502 година на негово място се появява Конкордий, ibid., p. 433.

Изображения: авторът д-р Александър Омарчевски. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-7i