11. Кой извършва канонизацията?

Кой е извършвал канонизацията на светии в древната Гръцка църква точно не се знае. Предполага се, че за епископиите правото ще да е принадлежало на епископите с колегиите от клирици, но не без знанието на митрополита и събора на епископите при него, в духа на 34-то апостолско правило и 9-то правило на Антиохийския събор.

В по-късно време правото на канонизация за местно празнуване в митрополиите е принадлежало на митрополитите, а в епископиите – на епископите. За общо пък празнуване в цялата Гръцка църква канонизирва Цариградският патриарх с намиращия се при него събор от архиереи.

В Руската църква, преди учредяването на Синода, правото на канонизация на светии за общо честване е принадлежало на предстоятеля на Руската църква. Правото на канонизирване на светии за местно честване е принадлежало главно на епархийските архиереи. За синодалния период до 1917 г. канонизирването на светии за общо честване се извършвало от Св. Синод и се утвърждавало от императора, по представен от Синода доклад. Що се отнася до канонизирването на светии за местно празнуване най-често то се извършвало от местната епархийска власт.

У нас, според чл. 108, т. 6 от Устава на БПЦ, канонизацията на светии се извършва от Св. Синод в пълен състав.

12. Как се извършва канонизацията?

Оформилата се процедура за канонизирването на светии в Православната църква обикновено е следната:

1. Записване на чудесата, които стават при гроба на починал праведник или при местата свързани с него, или изобщо на чудесата, ставащи по молитвеното ходатайство на угодника;

2. Донесение за тях на висшата църковна власт;

3. Следствие-проверка от страна на църковната власт за истинността на чудесата;

4. Решение на църковната власт за причисляване на праведник към лика на светиите, с определяне на ден за празнуване на неговата памет;

5. Извършване тържествено прославяне на светеца чрез специална, съставена за него, служба.

13. Култ на светиите

Култът на светиите се състои в това:

Всяка година му се извършва честване (на някои повече от един път) по специална, съставена за него, служба; отслужват се молебени и изобщо се обръщат към него с молитва; в негово име се освещават престоли и църкви; изобразява му се образа и се почита като икона; мощите му се поставят в храма за честване и поклонение от вярващите.

Почитането и поклонението на светиите не е еднакво с това, което отдаваме на Бога, като на Бог, а е почитане на светиите като на Божии раби, на Божии угодници.

14. Категории и групи в отделните категории светии

След „по-чтимата от херувимите и несравнено по-славна от серафимите” св. Богородица и светите ангели, св. Църква почита богослужебно следните категории светии: пророци, апостоли, светители, мъченици, преподобни и праведни.

а) пророци – В лика на светите пророци, на които са посветени дни за богослужебна прослава, Православната църква почита писателите на пророческите книги: четирите големи пророци (Исаия, Иеремия, Иезекиил, Даниил) и дванадесетте малки пророци (Осия, Иоил, Амос, Авдий, Иона, Михей, Наум, Авакум, Софоний, Агей, Захарий, Малахия).

Освен тях Църквата почита и други бележити пророци като: Илия, Елисей, Иоан Предтеча. Особено тачи пророци Илия и св. Иоан Кръстител, най-вече последния.

б) апостоли – Към апостолите св. Църква отнася:

1. Дванадесетте апостоли: Петър, Андрей, Иаков Заведеев, Иоан, Филип, Вартоломей, Тома, Матей, Иаков Алфеев, Левий Тадей, Симон Кананит, Матия (вместо Иуда Искариот);

2. Апостол Павел;

3. Седемте апостоли и дякони: Пармен, Никанор, Прохор, Тимон, Стефан, Филип, Николай;

4. Равноапостолните.

Равноапостолните са ученици на апостолите и техни труженици, които подобно на апостолите са послужили за рапространяване и утвърждаване на християнската вяра сред народите. Равноапостолни са например: св. Игнатий Богоносец, св. равноапостолна и мироносица Мария Магдалина, св. св. цар Константин и Елена, св. княз Владимир, св. цар Борис Покръстител, св. св. Кирил и Методий.

в) светители – Това са пастири, които особено са се отличили в ръководството и назиданието на християните и в защита на вярата. Такива са например: св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Иоан Златоуст, св. Николай Мирликийски Чудотворец, св. Климент Охридски и др;

г) мъченици –  Това са тези светии, които смело  и безстрашно са изповядвали и засвидетелствали пред света със слово и дело страдания и мъки, а често и със смърт християнската вяра и са прославили Бога.

В Християнската църква причислените към сонма на светите мъченици е особено мнгогочислен, и по видове различен:

1. По време на мъченичеството: старозаветни и новозаветни мъченици. Тези от новозаветните мъченици, които първи са приели мъченическия венец Църквата нарича първомъченици (св. равноапостолна и първомъченица Текла, св. архидякон и първомъченик Стефан);

2. По възраст: например св. 14 хиляди мъченици младенци заради раждането на Христа;

3. По званието им (дали са от свещеническа, монашеска или светска среда) те се делят на: свещеномъченици, преподобомъченици и мъченици. Например: свещеномъченик Игнатий Богоносец, преподобомъченик Онуфрий Габровски, мъченик Николай Софийски;

4. По особените подвизи и добродетели: например „безсребреници” (Козма и Дамян);

5. По реда на мъчението: например „начертани” (Теодор Начертани) – по лицето му бил начертан с горещо желязо надпис;

6. По степента на мъченията и влиянието на тези мъчения за привличане към вярата се наричат великомъченици, например: св. великомъченик Георги Победоносец, св. великомъченица Злата Мъгленска.

д) преподобни – Като „преподобни” св. Църква величае подвижниците на Новия Завет, които за обуздаване на своите греховни наклонности и за духовно усъвършенстване доброволно се посвещават на най-строго изпълнение на заповедта. Тези, които са Христови да разпнат плътта със страстите и похотите, да не царува грехът в смъртното тяло (Гал 5:24; Римл. 6:12).

Преподобните са се подвизавали и в света (Алексий, човек Божи) и в отдалечаване от света: в манастири, пустини (например св. Иван Рилски).

е) праведни – Под „праведни” се разбират обикновено старозаветните светии, които са постъпвали по правдата на Закона. Такива са например: Авраам, Лот, Иов, Иоаким и Ана, Захарий и Елисавета.

Но и някои новозаветни светии св. Църква нарича „праведни”, които подобно на древните праведници, живеейки в света и изпълнявайки държавни, обществени и семейни задължентия, винаги са постъпвали по заповедите на Закона Божи и са били верни на Бога. Такъв например е бил праведни Филарет Милостиви.

15. Отшелнишеството. Значението на светиите в манастирите

Защо отшелниците са се отдалечавали от света?

1. Поради нечестие на света. Св. Иоан Златоуст обяснява, че те бягат от света, „тъй като всичко в него е извратено и самите градове са пълни с нечестие и пороци, само пустинята принася плодове на любомъдрие”;

2. За да помогнат на света. Съобразявайки се с цитираната от Спасителя поговорка: „Лекарю, изцери се сам” (Лука 4:23), отшелниците са излизали от света, за да се очистят нравствено и тогава да са готови да помагат духовно на другите.

Отшелниците отиват в планините, високо сред скалите, за да поведат към висините тънещите в грехове и пороци.

Какво са светиите?

Светиите са светлина на света. Те са „безукорни чисти и непорочни деца Божии” които „посред опърничав и развратен род” сияят „като светлина в света” (Филипяни 2:15). Тяхната „светлина” свети пред нас и ние виждаме добрите им дела и прославяме небесния наш Отец (Мат. 5:16).

Светиите са сол на земята. Предпазват света от нравствена развала, нравствено разложение и тление. Съдействат за моралното оздравяване на народа, на нацията, на държавата.

Светиите са „стълбовете”, на които светът се крепи. Това се вижда много добре от разговора на Бога с Авраам във връзка с наказанието над Содом и Гомор. Господ е готов да пощади Содом, ако се намерят в него, не много, а поне десет праведници (Бит. 18:32).

Какво са манастирите?

Нашият писател и поет Иван Вазов в книгата си „В недрата на Родопите” пише: „Черковата и манастирът са чисти благодетелни санаториуми на човешките скърби, страхове и разочарования”. Манастирите, както пише проф. Чиж „са се явявали центрове на цивилизация”… Те са „школи по нравственост и благочестие”.

Дори и онези, които отхвърлят религията и по очудващо недоразумение я считат за „опиум”, и те самите са принудени да признаят благотворното и полезно значение на светиите и манастирите. В речта си, произнесена на тържеството в Рилския манастир по повод хилядагодишнината на св. Иван Рилски, Георги Димитров казал: „Може смело да се каже, че нямаше да имаме днешна нова демократична България, България на ОФ, ако в това време на тъмно, черно робско минало не бяха нашите манастири, като тази Рилска обител, които съхраниха националните чувства, националните надежди, националната гордост на българите и им помагаха да се предпазят от загиване като нация. Ние, нашият ОФ, и в частност ние комунистите, изразяваме нашата признателност и благодарност на патриотите родолюбци свещенослужители на Българската национална църква. Откровено трябва да призная, че аз като българин се гордея с Българската църква, която е имала такива верни и честни служители като Иван Рилски, който аскет със стоицизъм и безпределна любов е бранил правото дело на българския народ преди хиляда години”.

Въздържанието у светите подвижници

1. Общо за въздържанието

Онова, което прави особено силно впечатление, когато разглеждаме живота на светиите, е тяхното въздържание – било в полово отношение, било откъм храна.

Въздържанието съвсем не означава съкращаване или убиване  на телесния живот, а цели неговото преобразяване. Подвижникът се стреми да направи тялото си истински „храм на Св. Дух (1 Кор. 6:19), да прослави Бога и в душата си, и в тялото си (1 Кор. 6:20). Чрез подвижничеството се усъвършенства духът и тялото се превръща в орган на светостта.

Подвижничеството произтича както от любовта на човека към Бога, така и от любовта към самия него и към ближните.

а) „Всяко неумерено употребяване на сътворените неща, казва бл. Августин, е унижаване на Твореца”. Въздържайки се от едно или друго нещо, подвижникът чрез този подвиг, казва: има по-велик и по-ценен обект от благата и удоволствията на този свят, който обект тррябва да бъде почитан и обичан, това е Бог. В името на Бога подвижникът се въздържа и ограничава от много неща в живота си.

б) само чрез въздържанието подвижникът става годен за духовен живот – за молитва и занимаване с духовни неща и по този начин той крепне и възраства духом.

Между способността ни да се молим и способността да господстваме над своите чувствени влечения съществува, както показва духовния опит, близка тясна връзка. „На плътоугодниците и чревоугодниците, казва св. Исак Сирин, не подхожда да изследват духовните неща, тъй както на блудниците не подхожда да говорят за целомъдрие. Огънят не гори сурови дърва, така и божествената жар не пламти в сърце, което обича удоволствията”.

в) чрез въздържанието подвижникът изявява най-добре и любовта си към ближните. Св. Василий Велики справедливо подчертава: „Ако въздържанието би станало закон в света, тогава нищо не би препятствало да има дълбок мир в цялата Вселена… Нашият живот не би бил така много плачевен и изпълнен с униние”. Разсъждавайки върху въпроса за въздържанието св. Иоан Златоуст с основание пита: „Кажи ми: кой разстройва живота, тези ли, които живеят въздържано и скромно, или тези, които измислят нови и беззаконни способи на наслаждението?” Отговорът е ясен от само себе си – не тези, които живеят въздържано и скромно, а тези от втората категория хора.

2. За половото въздържание на подвижниците

Величието, смисъла и значението на половото въздържание може ясно  да се види например от преценката, която обикновено се дава на съгрешилите против седмата Божия заповед (Изх. 20:14). В 15-тото слово на св. Иоан Лествичник четем: „Питам: защо при всеки друг грях е обичай у нас да наричаме хората подхлъзнали се и толкова, а когато чуем, че някой е извършил блудство, с прискърбие казваме – еди кой си е паднал?”

Подвижниците, естествено, са се въздържали и в полово отношение. Трябва дебело да се подчертае и да се помни, че борбата на православния подвижник не е против тялото, а против страстите, които бушуват в него. Св. Пимен Велики казва: „Ние не сме тялоубийци, а страстоубийци”.

Едно такова разбиране и отношение към тази страна на живота на човека естествено е да възникне въпроса: „Не е ли вредно половото въздържаниие? Не нарушава ли то здравословното равновесие на човешкия организъм?”

По този въпрос психиатърът проф. д-р Чиж пише следното: „Аз мисля, че примерите на нашите подвижници убедително свидетелстват за безвредността на половото въздържание… Нашите подвижници са се ползвали от прекрасно здраве, били са дълголетни и главно, запазвали са през целия си живот енергията, ентусиазма и горещата вяра в идеалите. Половото въздържание не е причинявало ни най-малко вреда нито на физическокото, нито на нравственото здраве на подвижниците”.

В своята известна книга „Буря и кормило” д-р Константин Хол пише: „От всички лекари се установява, че медицинската наука не познава болести, които да са резултат на целомъдрен живот”. В едно отворено писмо до академическата младеж професорите от Ерлангенския университет подчертават: „Половото въздържание е възможно, никога не е вредно за здравето и е необходимо за тялото и душата”. Също така и професори от Медицинския факултет в гр. Осло изктъкват: „Твърдението, че нравствения живот и въздържанието били вредни за здравето е, според нашия единодушно изказан опит, напълно погрешно. Ние не знаем никоя болест или каквато и да е слабост за която бива и може да се твърди, че е могла да произлезе от съвършено чист и нравствен живот”.

Половото въздържание на подвижниците е било, а и въобще за всички трябва да бъде, по рецептата на Спасителя: „Слушали сте, че бе казано на древните: „Не прелюбодействай”. Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си” (Мат. 5:27-28). Изводът  от тези думи е един: въздържание и с мисъл, и с чувство, и със слово, и с дело.

3. За поста на подвижниците

Всички подвижници са били в по-голяма или по-малка степен постници. И това те са вършели с голямо усърдие. Духовният живот обикновено е свързан с постене. Ето какво пише за значението на поста проф. д-р Чиж: „Значението на строгия пост е голямо и във физиологическо и в психологическо отношение… Аз сам видях доброто дайствие на пълното отстраняване на месото от храната на епилептиците. Не само припадъците станаха по-редки, но се намалиха раздразнителността и злобността на болните… Това спокойствие на духа, незлобливостта, хармоничността на умствения живот, с който са се отличавали подвижниците, едва ли са възможни без строгия пост… Строгия пост има голямо значение като постепенно упражнение на волята, като проба на характера, като самоизпитание… Без поста едва ли е възможно половото въздържание”.

Постът у подвижниците е бил не само телесен, но и духовен, както го разбира св. Църква. Св. Ефрем Сирийски по този въпрос пише: „Изтощението на тялото е безполезно за тези, които в сърцето си хранят ненавист и в своите гърди носят закоравяла злоба и отмъстителност. Бог не ще влезе в такова отвратително жилище”.

Изобщо постът и въздържанието са сигурна гаранция за здравословното състояние на човешкия организъм и необходимо условие за неговото нравствнено усъвършенстване и духовно възвисяване.

17. Имаме ли основание да почитаме и да се молим на светиите и с това не нарушаваме ли първата Божия заповед?

В първата заповед на Синайското законодателство е дадена заповед да почитаме само единия Бог: „Аз съм Господ, Бог твой… да нямаш други богове освен Мене” (Изх. 20:23), казва Господ на израилския народ. Когато, преди смъртта си, старозаветният законодател Моисей се прощавал с народа, внушавал му да пази тази заповед твърдо и вечно с такива думи: „Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е Господ един” (Втор. 6:4). При освещаването на Соломоновия храм, в молитвата, Соломон казва: „Да познаят всички народи, че Господ е Бог, и няма други, освен Него” (ІІІ Царст. 8:60).

С пълна яснота се утвърждава истината за един Бог и в Новия Завет. На въпроса на законника: „Коя е първата от всички заповеди?”, Спасителят отговорил: „Първата от всички заповеди е: „Слушай, Израилю! Господ, Бог наш, е един Господ” (Марк 12:29).

В Първосвещеническата Си молитва към Бог Отец Иисус Христос говори: „А вечен живот е това, да познаят Тебе, Единаго истиннаго Бога” (Иоан 17:3). Св. апостоли в мисионерските си пътешествия възвестявали единствното Божие всеки път, когато е трябвало да обръщат в християнската вяра многобожници-езичници.

Макар в Стария Завет да няма точно изказана заповед за почитане на праведници и за отправяне молитви към тях, все пак е указано, че такова почитане не е против духа на Божественото Откровение. Така Сам Бог изисква от богоизбрания еврейски народ да бъде свет, подобно на Него: „Защото Аз съм Господ, Бог ваш, осветявайте се и бъдете освсвети, защото Аз съм свет” (Левит 11:14). Заедно с това изискване Бог неведнъж удостоверява, че тези, които се стремят към такава светост „са Нему благоугодни” (Прем.Сол. 11:20) и че „Господ обича праведни” (Пс. 145:8). Това ще рече, че тези, които са носители на светостта, са постаовени и на по-особена почит.

Указание за почитане на свети праведници има и в Новия Завет. На Своите ученици Иисус Христос казва: „Който приема вас, Мене приема, а който приема Мене, приема Оногова, Който Ме е пратил” (Мат. 10:40). Или: „Който вас слуша, Мене слуша и който се отмята от вас, от Мене се отмята, а който се отмята от Мене, отмята се от Оногова, Който Ме е пратил” (Лука 10:16). Смисълът на тези думи показва, че носителите на Божията правда заслужават същата почит, каквато се оказва на Иисус Христос, и доколко това е отказано на тях, то и на Него е отказано.

В посланието си до Евреите св. апостол Павел им препоръчва: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (13:7). Имайки предвид учението на Иисус Христос и Неговите апостоли, християните не могат да гледат на почитта на светите праведници другояче, освен като свой свещен дългза всички времена.

Установената от апостолско време традиция да се оказва почит към прославилите се с праведния си живот свети мъже, се забелязва още в най-ранните години от историята на Християнската църква. За доказателство на това служат установените от Църквата, още от самото начало, празници в памет на светите Божии угодници.

В Апостолските постановрления, като се изброява в кои дни трябва да се работи и в кои да се празнува, се казва: „Да не работите в дните на апостолите, защото те са били ваши наставници в Христа и са Ви дарили с Дух Светий. Да празнувате деня на първомъченика Стефана и другите дни на светите мъченици, които повече са предпочитали Христа пред своя живот”.

През ІІ век християните от Смирненската църковна община свидетелстват за мъченическата смърт на техния епископ св. Поликарп Смирненски следното: „Ние събрахме костите му – съкровище по-ценно от многоцветни камъни и по-чисто от злато – и ги положихме където трябва. Така че, щом стане възможно, ние ще почнем да се събираме с радост и веселие, и Господ ще ни съизволи да празнуваме деня на мъченическото му раждане, както и паметта на онези, които са свършили подвига си, така и за поучение и за утвърждаване на бъдещите сподвижници”. По същия начин и християните, които били непосредствени зрители на мъченическата смърт на св. Игнатий Богоносец, в началото на ІІ век, определят ден, в който да отдават почит към него. „Ние си забелязахме деня и часа, казват те, за да се събираме във времето на мъченичеството му, да имаме общение с подвижника и доблестния мъченик Христов”.

Според свидетелството на Тертулиан и св. Киприан Картагенски, в дните, в които ежегодно се извършвало празнично честване на мъчениците, се отслужвала св. Литургия. Узаконявайки повсеместно честване паметта на мъчениците, заедно с това св. Григорий Неокесарийски Чудотворец наредил тези празници да бъдат придружени с особени духовни тържества.

Постепенно в Християнската църква се утвърждава традицията да се оказва почит към всички възсияли с вярата и живота си праведници и тези празници придобили точен религиозно-нравствен смисъл, които не били и не са в противоречие с почитанието, оказвано към Бога.

Свидетелства за почитане на светии и мъченици и за извършване на евхаристийни служби в тяхна памет намираме в творенията на св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисийски, св. Иоан Златоуст и други църковни отци.

Освен оказваната богослужебна почит към праведниците, в тяхна чест започват да се строят храмове, параклиси и манастири, било на съответното място, където е пострадал съответният мъченик, било на други места в християнския свят. На прославилите се с праведния си живот светии започват да се правят жития и служби. За тях Църквата определя в календара ден за чествания. Образите на светиите започват да се изобразяват на икони, които също стават предмет на почитане и поклонение.

Почитането на многто светии не превръща ли християнството в политеистическа религия?

Почитта, която се оказва на светиите, не ги издига в самостоятелен култ, а чрез тях почитта се отправя към истнския Бог. Според бл. Августин „християнският народ почита паметта на св. мъченици с тържество на вярата, но така че ние не принасяме жертва на никого от мъчениците, а само на Бога на мъчениците, макар и да строим олтари в памет на мъчениците. Това, което се понася, принася се на Бога, Който е увенчал мъчениците, за възпоменаване на онези, които Той е увенчал. Ние почитаме мъчениците с такава чест от любов и общение, с каквато и в този живот се почитат светите Божии човеци. Но не с такова почитане, което принадлежи собствено на Божеството”.

В друго свидетелство за почитането на светиите, свързано с името на Салвиан, се казва: „Аз ги (светиите) почитам не другояче, освен като Христови подражатели”. При излагането на учението за подобаващото се поклонение на Бога, Ориген имал предвид и почитането на християнските светии. Заедно с другите християнски апологети и той

твърди, че християните, съгласно учението на Христа, имат задължението да почитат и светиите, но според Ориген трябва да се знае, че „едно е почитането на Бога, като Бог,а друго е почитането на светиите, като верни Божии раби и че последното с нищо не намалява първото”.

Според св. Иоан Дамаскин „трябва да почитаме светиите, като другари Христови, като деца и Божии наследници. Те са царували и господствали над страстите и опазили Божия образ и подобие… Честта, която се оказва на най-усърдните служители, доказва любовта към общия Владика. Светиите са се превърнали в съкровенници и жилища на Бога… Наистина трябва да ги почитаме, да въздигаме в тяхно име храмове на Бога, да принасяме дарове, да почитаме дните на паметта им и през тези дни да се веселим духовно”.

Оказваната почит към светиите не е нарушение на първата Божия заповед, за почит и поклонение само на единия Бог, защото косвено, чрез светиите, тази почит е насочена към Онзи, Който е удостоил с венеца на светостта. Почитта на светиите не е като тази на Бога, те не се почитат като богове, а като Божии служители и изпълнители на Неговата воля. Затова християнството няма нищо общо с многобожни-те езически религии.

19. Молитви към светиите

Освен оказваната им почит, към светиите се отправят и молитви. Как да се разбира това и има ли за него указание в Св. Писание?

Действително в Св. Писание такива указания има. Така например в Стария Завет е посочено, че Сам Бог заповядва на Авимелех да проси молитва за себе си от Авраам, „защото той е пророк, ще се моли за тебе, и ще бъдеш жив” (Бит. 20:7). Също така Бог заповядва на другарите на многострадалния Иов, които съгрешили пред Него, да потърсят неговите молитви: „Идете при Моя раб Иова и принесете за себе си жертва и Моят раб Иов ще се помоли за вас” (Иов 42:3).

В Новия Завет св. апостол Павел, при цялата си светост, много пъти просел молитви за себе си от благочестивите християни:„Прочее, моля ви, братя, заради Господа нашего Иисуса Христа и заради любовта към Духа, да ми спомагате в молитвите си за мене към Бога” (Римл. 15:30). В Първото си послание до Солуняни той пише: „Братя, молете се за нас” (5:25), а на Колосяни казва: „Молете се също и за нас, за да ни отвори Бог вратата на словото да разпространим Христовата тайна (4:3). В Посланието си до Ефесяни св. апостол Павел препоръчва: „С всяка молитва и просба молете се духом във всяко време и старайте се за същото това с всяко постоянство и молба за всички светии” (6:18). Св. апостол Иаков настоява християните да се молят един за друг: „Изповядвайте си един другиму греховете и молете се един за друг, за да се изцерите, голяма сила има усърдната молитва на праведника” (5:16).

Свидетелства за призоваване молитвитге на светиите има и в светоотеческата литература.

Според св. Дионисий Ареопагит „молитвата на светиите още през живота им, а още повече след смъртта им, принася полза само на достойните за светите молитви – на това ни поучават истинските предания на мъдрите”. Св. Киприан Картагенски съветва християните, че „трябва взаимно да се споменаваме един други, трябва навсякъде и винаги да се молим един за друг. И ако някой от нас отиде оттук по-напред (на небето) по Божие благоволение, то да се продължи нашата взаимна любов и да не престане, пред милосърдието на Отца, молитвата за нашите братя”. Църковният историк Евсевий Кесарийски в своята история дава следното свидетелство: „У нас има обичай да посещаваме гробовете на светиите и да извършваме тук молитвите си и да почитаме блажените им души. Това ние признаваме за дело справедливо”.

От изтъкнатото ясно се вижда, че почитането на светиите и молитвите, отправени към тях не е по-късно, ново явление в живота на Църквата, а съществува още от самото й начало и не е в противоречие с духа на Божественото Откровение.

_________________________________

*Съставил Драган Бачев

Изображение: съставителя Драган Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1p

1. Наименование и предмет на науката

Агиологията е наука за светиите и свързаните с тях проблеми. Наименованието „агиология” е сложно. То се състои от гръцките думи αγίος, което означава свет, светия и от λόγος – дума, слово, наука. Тази наука някои наричат още агиография от гръцките думи αγίος – свет, светия и от γράφω – пиша. Етимологическото значение на тези наименования показва, че агиологията или агиографията е описание на светиите или повествование за светиите. В широк смисъл тези термини обозначават всичко, което се отнася до живота, дейността, почитането и прославянето на светиите. В тесен смисъл пък тези термини се употребяват за обозначаване на онези раздели от църковната история и литература, които се занимават изключително с изучаването житията на светиите.

В теоретическата си част агиологията ни запознава със светостта изобщо и нейните благодатни прояви; с канонизирането на светиите и техния култ; с категорииите „светии” и групи в отделните категории светии; с проблеми във връзка със светиите, като тези например: отшелничеството, въздържанието (постничеството и целомъдрието), видения и съновидения, дар на прозорливост и чудотворност, (тоест чудотворство) и други; със значението на светиите и т. н.

В практическата си част агиологията ни запознава с житията на отделни светии по меродавни извори и ни предлага наставления за духовен живот почерпени от съкровищницата на религиозния опит на светии и непрославени праведници.

Агиологията е самостоятелна дисциплина в богословската наука, взета като цяло. От нея до голяма степен зависят редица други богословски дисциплини, като тези например: еортологията (наука за празниците), аскетиката, химнологията, иконографията и др.

По съдържанието на своя предмет агиологията стои в най-голяма близост до патрологията – науката за светите отци, но не и за всички светии. По своето наименование пък агиологията е близка и с християнската етика, защото понятието святост е самó по себе си нравствена категория.

2. Достоверност на житията

Някои считат житията за измислици, басни или легенди. Едно такова мнение се отхвърля категорично, защото в житията на светиите се описват животът и деянията на конкретни исторически личности, които са живяли свят живот и в духовен подвиг са достигнали нравствено съвършенство. Основанията за това са:

а) за най-древните жития

Св. апостол Павел съветва християните да помнят своите наставници във вярата. „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евр. 13:7) – казва той. Затова още от първите времена в Християнската църква са същестуввали „повествования и записки” за живота, деянията и подвизите на светите мъченици, изповедници и подвижници. Началото на тези повествования е положил св. апостол и евангелист Лука, който е написал книгата Деяния на св. апостоли. Християните винаги са запазвали грижливо много сведения за живота и деянията на светиите. Първите по време жития, като се изключи книга Деяния на св. апостоли, са житията на мъчениците от първите векове. В основата на много от тези жития лежи съдържанието на съдебните процеси и осъждането на мъчениците.

Други мъченически жития имат за основа записките на нарочните писари, които Църквата е поставяла с пряката задача да записват всичко онова, което ставало с християните в тъмниците и съдилищата.

Има мъченически жития написани от очевидци или близки на светите мъченици. Други жития на мъченици са написани въз основа на разкази, предадени от очевидци на техните мъчения. По древен обичай и според 56-то правило на Картагенския събор от 418 година, през време на богослужението, в дните, когато се чества паметта на светиите, се четат и откъси от житията, а това достатъчно красноречиво говори, че Църквата не би допуснала по време на богослужение да се четат измислици или басни.

В творенията на църковните отци и писатели има не малко Похвални слова, написани за светии. Те също не биха прославяли несъществуващи герои на вярата или измислени от тях подвизи.

б) житията от по-късно време

Житията на многто светии са написани от ученици на тези светии. Други жития на светии са написани от свети хора, канонизирани за светии, които не биха си позволили да пишат някакви измислици или да заблуждават някого. Не са малко и такива жития на светии, написани от авторитетни историци или църковни писатели. Доказателство за истинността на житията на светиите са и съставените църковни служби, посветени в чест на светиите. Между съдържанието на тези църковни служби и съдържанието на житията на светниите има органическа връзка. Този факт от себе си показва, че св. Църква винаги е считала съдържанието на съответните жития за истинско и историческо достоверно. В акатистите (от гр. аκάθιστος – неседящ, тоест хвалебно пеене, по време  на което не е позволено да се седи) често е предадено онова, за което се разказва в житията. Този факт също подчертава вярата на св. Църква в истинността на съдържанието на съответните жития. Доказателство за истинността на житиятая св. Църква вижда и в иконографията.

Не е изключено в някои жития да се открият исторически и географски неточности, а също така, с течение на времето, при преписването или превеждането на житията да са били допуснати и грешки. Тези неточности и грешки се дължат на човешката несъвършеност (грешки на очите, на перото, на паметта) и най-вече грешки на неосведоменост. Допуснатите грешки и неточности в никакъв случай не омаловажават историческата достоверност на житията, защото при едно критическо отношение към тях, с помощта на научни справки и сравнения с изворите и оригиналите на житията те могат да бъдат лесно отстранени. От решенията на VІ Вселенски събор (63-то правило) се вижда, че св. Църква винаги ревниво е бдяла и бди над чистотата, истинността и историческата достоверност на житията на светиите.

3. Събиране на жития, житийни сборници (патерици)

Житията на светиите или така наречените Патерици (от гр. πατήρ – отец, баща) представляват от себе си обширен отдел от християнската литература, защото Християнската църква още от първите дни на своето съществуване започва старателно да събира сведения за живота и дейността на своите членове, работещи за нейна полза и преуспяване. Заедно с това в Житията на светиите (Патериците) е отразена до голяма степен и историята на християнската Църква. Първите Жития на светиите представляват достоверни разкази за мъчениците на вярата. В тези разкази се съдържа кратка и поучителна история за гоненията против Църквата и мъченията, на които християните били подлагани заради вярата им. Главни източници на тези повествования за мъчениците се явяват архивите на проконсулите или други римски съдии, съдържащи описание на разпитите, разследванията и заповедите над подсъдимите.

Още св. Климент Римски (края на І век) се заема да състави записи на разказите за мъчениците. За тази цел той поставя на седем различни места в Рим лица, които всекидневно да записват събитията, отнасящи се до християните в съдилищата, тъмниците и на местата, където са били изпълнявани присъдите над християните.

Римският епископ Фабиян (ІІІ век) събирал такива сведения чрез иподяконите и въпреки че тези записвания били забранени под смъртно наказание, те не били прекъсвани през цялото врпеме на гонението на християнството и имената на християнските мъченици били записвани от Църквата за споменаване и честване. Първоначално тези събирани сведения имали формата на календари или диптихи ( от гр. δίπτυχος – огънат на две, тоест две таблички, дъсчици, отвътре намазани с восък върху които се изписват имената на мъчениците и се отбелязва датата на тяхното честване).  По-късно възникват Житийни сборници с по-подробни сведения за мъчениците. След прекратяването на гоненията, в съдържанието на Житийните сборници започват да намират място и жития на преподобни и други светии. За родина на този вид Житийни сборници или Патерици се счита Египетската пустиня. За назидание на своите ученици тук отците-пустинниции записвали важни сведения от живота на тяхната съвременност, духовните подвизи на своите предшественици, както и техни мъдри мисли и наставления.

За този нов вид сборници или Патерици ще споменем:

А. Сборници или Патерици на Изток

1.Трудовете на Евсевий Кесарийски: „Сбирка от древни мъченически жития” и „Съчинение за пострадалите мъченици в Палестина”;

2. Лавсаик – от Елеополския епископ Паладий (V век). След дълго пътешествие из монашеските обители на Египет, Сирия и Палестина написал Сборник от жития, който посветил на императорския велможа Теодосий Младши – Лавск, по името на когото сборникът на епископ Паладий се нарича „Лавсаик”;

3. История на боголюбците – от Теодорит Кирски (V век). В нея са описани животът и подвизите на 30 сирийски подвижници;

4. Лимонар (цветник) – от монах Иоан Мосх (VІ век). Нарича се още Синайски патерик, в който са описани животът и подвизите на синайскки и палестински подвижници.

Б. Сборници или Патерици на Запад

1.Животът на противниците – от презвитер Руфин Аквилейски (V век). Тук се описва животът на египетските подвижници след шестгодишно пребиваване с учениците на св. Антоний Велики;

2.Събеседвания на отците в Скитската пустиня – от преподобни отец Иоан Касиан (края на ІV и началото на V век). Тук са описани живота и чудесата на отците от Италия.

Мъченическите актове, сборниците от сведения за подвижниците и житийните сборници послужили за основа на Мецесословите Синаксарите (или пролозите) и Четьи-минеите (разположени по месеци четения за живота и подвизите на светиите).

Към Х век започват да излизат Житийни сборници с по-нов, по-изящен стил. От този вид сборници най-известни са трудовете на сановника Симеон Метафраст. Неговите произведения са послужили за първоизвор на следващите Житийни сборници както на Изток, така и на Запад.

На Запад от 1643 година учените иезуити в Антверпен (Холандия) доктор Болланди и неговите другари започнали да издават „Деяния на светиите” (Acta Sanctorum). Цялото издание, което се състои от 65 тома, с допълнения, е завършено през 1875 година. Освен д-р Болланди и другарите му Житийни сборници са издавани и от други ордени на Западната църква.

На Изток през ХVІ и ХVІІ век в Русия се появили „Великия Четьи Минеи” на митрополит Макарий и „Четьи-Минеи” на св. Димитрий Ростовски. И единия, и другия са написани на славянски език.

През 1900 година и следващите, са издадени Жития на светиите  на руски език по образеца на Четьи-Минеите на св. Димитрий Ростовски с допълнения, обяснителни бележки и изображения на светии. Съществуват и редица други преразкази и преработки на св. Димитриевите „Четьи-Минеи”.

От богатата руска житийна литература ще споменем следните трудове:

1.Жития на светиите – от Филарет, архиепископ Черниговски;

2.Избрани жития на светиите, изложени по Четьи-Минеите и други източници – от А. Н. Бахметев;

3.Жития на светиите, съставени по Четьи-Минеите и други книги, от София Дестунис;

4.Пълно сабрание на Житията на светиите на Православната гръцко-руска Църква – от Е. Поселянин.

Скоро след разпространението на християнството сред южните славяни, заедно с другите творения на църковните отци били преведени и гръцки Патерици. В житето на славянския просветител св. Методий, между преведените от него книги, се споменава и за книги на отците.

От Житията на светиите на български език ще споменем:

1.Жития на светиите (по Четьи-Минеите на св. Димитрий Ростовски), превод Н. Жеков. Издадени са само за месеците септември, октомври, ноември, декември, януари, февруари и март, 1-17 ден;

2.Жития на светиите, почитани от Православната църква, превел, съставил и пригодил Христо Попов;

3.Жития на българските светии – от свещеник Хр. Филаретов;

4. Жития на св. Патриарх Евтимия (1951), на св. Теодосия Търновски (1951), на тримата софийски мъченици: Георги Нови, Георги Новейши, и Николай (1955) – издадени от + Левкийски епископ Партений. Той е издал на български и Лавсаика на епископ Паладий Елеополски.

4.Понятие за „свет”, „свето”, „светост”, светостта като нравствено състояние и нравствена задача на християнина

Думата „свет” се прилага и към предмети (св. Кръст, св. Потир), и към места (св. Гора, св. Обител), и към времена (св. Четиридесетница), и към лица (св. Иван Рилски), и към действия (св. Божествена литургия), и към Църквата, и към Бога.

Приложено към предмети, места, времена, лица и т. н., прилагателното „свет” означава, че тези предмети, места, времена и лица са отделени от обикновеното, от светското, и са придадени или посветени на Бога. Свето въобще е онова, което служи на Бога. Свети са храмовете, хлябовете на Предложението, помазаният елей, дрехите на свещенослужителите, Свещеното Писание. Свети са всички човеци, които Бог е призовал по силата на заветните отношения за Свое служение – израилския народ, първосвещениците, свещениците и левитите, пророците, патриарсите, християните като избрани от Бога, свети са Ангелите като Божии служители.

За човека обаче светостта не е  само израз на чисто формална принадлежност към Бога. Тя трябва да стане нравствено състояние, тя е нравствена задача за човека. Човеците трябва да се освещават и да бъдат свети. „Освещаването” чрез измиване на тялото и изпиране на дрехите, преди да се доближим до Господа и Господнето, трябва да символизира необходимостта от вътрешна духовна чистота.

Новият Завет поставя ударението върху вътрешната светост. Самото греховно положение е вече грях, сторен в сърцето (Мат. 5:28). Чрез св. тайнство Кръщение християнинът се омива от греховете, осветява се, оправдава се в името на Господ Иисус Христос и чрез Св. Дух (1 Кор. 6:11). Постигнатото в св. тайнство Кръщение състояние на светост изисква съответна нему дейност, тоест изисква свят живот. Понеже Бог е светлина, тоест чиста светост, и християнинът трябва да ходи в светлина, тоест в светост, за да може да влезе в общение с Него.  Св. апостол Петър увещава: „… по примера на призовалия вас Светия  и вие сами бъдете свети във всички постъпки, защото писано е: бъдете свети, понеже Аз съм свет” (1 Петр. 1:15-16).

Светостта може да нараства чрез делата на любовта. Светостта е не само нравствена задача, но довежда до нравствено съвършенство и богоуподобяване (1 Иоан 3:2-3), до съзерцаване на Бога (Мат. 5:8) и до спасение, тоест до вечен живот (Римл. 6:22). Св. апостол Павел пише: „Залягайте да имате мир с всички и святост, без която никой няма да види Господа” (Евр. 12:14). „Чистите по сърце… – казва Спасителят, – ще видят Бога” (Мат. 5:8).

Превърнало се в нравствена категория, понятието „свет” е равносилно с нравствено съвършен човек чрез постоянното съдействие на свръхестествената благодат. Когато кажем светия, разбираме преди всичко човек с нравствена чистота и нравствено величие, прославен от Бога.

Прилагателното „свет” употребено за лица, освен че означава, както беше изтъкнато, състоянието на душата, което тя има след св. тайнство Кръщение, но означава и това състояние, което тя има след св. тайнство Покаяние.

Прилагателното „свет”, приложено към действия, оазначава не само, че действията се вършат в  Божието име, но и че Бог ги е заповядал и чрез тях Той освещава човека.

Светостта на Църквата трябва да се разбира в смисъл, че нейните членове са осветени и се стремят към нравствено усъвършенстване и непорочност. Църквата е света, защото е свет Нейният Основател, защото е свят нейният Глава – Богочовекът Иисус Христос, защото е свято Христовото учение, на което се изгражда нашата вяра, защото е света благодатта Божия, която живее в Църквата, защото са свети тайнствата, чрез които тази Божествена благодат се предава на вярващите.

Понятието „свет”, отнасящо се до човека, не означава безгрешен. И светиите са считали себе си за грешни. Без грях е само Бог. Дори и за ангелския свят е казано: „… и у Ангелите Си (Бог ск. м.) съглежда недостатъци” (Иов 4:12).

Когато се говори за светостта у Бога, обикновено под това се разбира, че Бог е нравствено същество в най-абсолютния смисъл на думата, че Той е самата есенциална светост.

В най-дълбокия смисъл Св. Писание нарича свет Бог Отец, заради Неговото вечно, превъзхождащо всякакво космическо величие и пълнота на истина и правда, Христос – понеже е Бог и освен това пратен в света от Бог Отец за служба и чрез Своята кръв извърши освещаването на изкуплението. Най-после Св. Дух, заради Неговата божественост, освещаването на християните, прощаване на греховете, съобщаване на истина и откровение, на любов и мир, получава прибавката „Cвет” като съставна част на името.

5. Фактори, които изграждат светостта

Наша нравствена задача е да постигнем съвършенството, светостта. Спасителят ни заповядва: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец” (Мат. 5:48), а св. апостол Павел казва: „Бог… ни призва… към светост” (1 Сол. 4:7).

Светостта е нравственият идеал на християнството. Св. апостол Павел пише: „Тази е волята Божия, да бъдете осветени” (1 Сол. 4:3). По своята същност светостта е божественост, присадена на човешка основа с човешко усилие и Божия помощ, постигнато богоподобие и обожествяване. Даденото определение за светостта е библейско. В Библията е казано: „Вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния” (Пс. 81:6; Иоан 10:34-36).

Кои са факторите, които изграждат светостта?

Беше изтъкнато, че по своята същност светостта е божественост, присадена на човешка основа с човешко усилие и Божия помощ. Оттук вече е ясно, че светостта е двустранен процес, че тя се изгражда от човека и Бога. Преди всичко човек трябва сам, по своя воля, да се отврати от греха и порока и сам да пожелае доброто и добродетелта, сам да се стреми към светостта. Човек трябва сам по свое желание да се освободи от робството на греха и самоволно и свободно да се подчини на Бога, като върши Неговата света воля. Ние сме свободни да избираме между доброто и злото, между вечния живот и духовната смърт.

Човешката свободна воля е първият фактор за изграждането на светостта. Светостта обаче се постига не само с усилията на човека, а и с Божия помощ. Лозовата пръчка няма да даде плод, ако не е на Лозата (Иоан 15:4), и дивата маслина, ако не е присадена, тоест на питомния Kорен (Римл. 11:17).

Светостта се постига чрез действието на човека и действието на Божията благодат. Божията благодат е вторият фактор за изграждането на светостта.

В случая под благодат трябва да се разбира онази особена сила, която Бог дава на човека, за да извърши тя в душата му присъщите на нея, на благодатта, действия. Тази благодат е свръхестествена спасителна Божия сила, която се дава на човека даром чрез Св. Дух, заради извършеното от Иисус Христос – Божият Син, изкупително дело, която извършва нашето духовно възраждане – оправдание или очистване от греховете и освещаване за наследяване на вечен живот.

Иисус Христос е дошъл и пострадал за нас, завещал е Своето Евангелие и благодатни тайнства, основал е Своята Църква и учредил каноническо свещенство с единствената цел да бъде човекът приобщен към божествената светост.

Поради свободната си воля човекът може да приеме помощта на благодатта, но може и да й се противи, може да отваря или да затваря сърцето си за нея.

6. Постижимост на светостта в обикновените условия на живота

Светостта не е определена само за богоизбрани хора и не се осъществява само при особени обстоятелства или изключителни условия. Тя е задължителна за всички християни през всички времена и е възможна и постижима тук, в света при обикновените жизнени условия, при които са поставени всички хора на този свят. Първите християни са живели не само при най-обикновени жизнени условия, но ежедневно са били гонени, притеснявани и преследвани заради вярата им и от тогавашната езическа власт, и от народните озлобени към тях тълпи, и от тогавашните учени и философи. В житието на много от прославилите се с духовните си подвизи хора се виждат, по свидетелството на апологетите и църковните писатели от онова време, силата и величието на християнството и неговата божественост.

В пета глава на „Посланието към Диогнет” (християнски литературен паметник от ІІ век, неправилно приписван на св. Иустин Философ), за живота на християните се казва следното: „Те са в плът, но не живеят по плътски. Намират се на земята, но са граждани небесни. Подчиняват се на установените закони, но със своя живот превъзхождат самите закони. Те обичат всички…”.

Още през І век, въпреки неблагоприятните обстоятелства, Иерусалимската християнска община образува първата комуна, при която всички членове са били поставени при еднакви и равноправни условия на живот. През ІV век св. Василий Велики изгражда край Кесария Кападокийска така наречeния от св. Григорий Богослов „Нов град” с приюти, работилници, училища, болници, старопиталища и др., където можели да намерят подслон и християни, и нехристияни, и всички били поставени при еднакви социални условия на живот. От по-ново време (ХХ век), блестящ пример на свет живот в света е този на Кръстовъздвиженското трудово братство в село Янполь, Русия, Черниговска губерния.

7. Възрастване в светостта

Както беше споменато нравствен идеал на християнина е духовното съвършенство, тоест светостта. Този идеал е възвишен и пътят към него е безкраен. Няма пункт по този път, когато християнинът би могъл да спре и да каже, че е достигнал съвършенството на светостта. По пътя към съвършенството може да има прогрес, но е възможно и обратното, дори застоя е вече изоставане. Ние сме призвани да вървим напред и все нагоре, да растем в светостта, да се изкачваме все по-нависоко и по-нависоко по стъпалата на нравствеността. Всеки нов ден ние трябва да ставаме духовно и нравствено все по-съвършени.

На въпроса, дали изискваното от нас постоянно и всекидневно духовно усъвършенстване не се превръща в някакъв изтощителен и непосилен за човека маратон, св. Григорий Нисийски отговаря, че Бог никога и от никого не изисква повече от това, което позволяват силите на всеки човек поотделно.

Степента на нашето растене в светостта, на нашето изкачване по стълбицата нагоре, на нашето нравствено съвършенство е право пропорционална на степента на нашето търсене на подпомагащата ни в нашето духовно обновление и напредване Божия благодат. Взаимовръзката между нашето усилие за духовно обновление и преуспяване и Божията подпомагаща ни благодат Иисус Христос онагледил с притчата за „Благородния човек” и раздадените от него „мини” на своите слуги (Лука 19:13-25).

8. Благодатните прояви на висша светост

Онези слуги, тоест онези християни, в спомената евангелска притча, които с „мината”, тоест с Божията благодат, която се дава в св. тайнство Кръщение и в другите разбира се тайнства, всекиму поравно и даром, усърдно са „търгували” и са припечелили повече, най-вече са

напреднали в светостта, достигнали са висша светост. Те са светиите, станали свети по добродетелен живот. Наричаме ги и праведници, понеже са вървели по правия, по Божия път. Тях ги наричаме още „Божи угодници”, понеже с добродетелния си живот са угодили на Бога.

И в живота, и в смъртта на светиите се възвеличава Божието име. А и Бог прославя светиите още по време на земния им живот, като ги удостоява с различни духовни дарби.

От по-особените благодатни прояви на висша светост ще споменем следните: прозорливост или предсказване, видения, чудеса. Светиите са имали способността да проникват в човешките сърца и души, да четат мислите на хората, да откриват настроенията им, да предугаждат техните намерения. Даже и по-далечни събития от живота на отделни личности или народи са били открити за чистото „духовно око” на светиите. Бог е удостоявал светиите и с чудни видения. Св. Серафим Саровски видял ангели да служат заедно със свещенослужителите по време на богослужението, Иисус Христос да благославя народа и т. н. Чрез светиите Бог е извършвал най-различни чудеса, най-често изцерения на тежко или безнадеждно болни.

Не може и не трябва да се поставя знак за равенство между делата на нашумелите по наше време екстрасенси и чудесата на светиите. Първите могат да помагат  на тялото, но не водят към спасение на душата, както правят вторите.

9. Изясняване на термина „канонизация”

Канонизацията е правов акт на върховната църковна власт, чрез който някой многозаслужил член на Църквата след смъртта му се възвежда в сонма на светиите, като се определя ден за негова прослава и честване, написва му се житие, съставя се в негова чест църковна служба, изписва се образът му на икона и т. н.

Думата канон (κανών) е гръцка и има няколко значения. В нашия предмет тя се употребява със значение на списък, каталог, а оттук и терминът канонизация (canonisatio) означава внасяне на някой починал член на Църквата в списъка, в каталога на светците.

Канонизацията на светии има две основания:

а) догматически – християнското учение за неразривната връзка мижду живи и умрели, които за Църквата са също живи. „Бог не е Бог на мъртви, а на живи, защото у Него всички са живи” (Лука 20:38);

б) психологически – с естествената почит, преклонение и упование на християните пред починал член на църковното общество, който заради своята права вяра, чист нравствен и свет живот е надарен с изключителна благодат и има дързновение да се моли и ходатайства пред Бога за своите братя по вяра на земята. „Голяма сила има усърдната молитва на праведника” (Иаков 5:16).

Исторически погледнато, през първите три века, когато Църквата е забранено общество, признаването на дадено лице за светия произтича посредством от съвестта на самите членове на църковното общество. Правото на канонизация принадлежи на съборното съзнание на християните, което тогава е необикновено силно. Разпространението обаче на различни ереси, свързано с възможност за канонизация на лица със съмнителна светост, засилва критичното участие и надзор  на епископите в този процес. Правото на канонизация, с течение на времето, станало прерогатив на областните  събори на епископите, съгласно 34-то апостолско правило. Тази практика продължава да съществува след ІV век във всички църкви, но постепенно на Изток и Запад в нейното развитие се явяват някои различия.

На Запад канонизацията със значение вписване в списъка, в каталога за акта на причисляването към лика на светиите се обяснява със западния чин или обряд на това причисляване.

В Римокатолическата църква чинът на причисляването към лика на светиите за общо честване в Църквата се завършва с тържественото провъзгласяване от самия папа от неговия трон: „Постановяваме и определяме, че блаженият… (името му) е светец и го вписваме в каталога на светиите, та в деня на неговата кончина усърдно да бъде прославян от цялата Църква”.

В Римокатолическакката църква различават два вида (разреда) светии: „блажен” и „светия в собствен смисъл”. Първите, тоест „блажените”, се почитат само в една област или страна. Актът за обявяването им за блажени се нарича беатификация (от лат. beatis – честит, блажен,  и facio – правя), правя някого честит, блажен. „Светиите в собствен смисъл” се почитат от цялата Църква. Актът на тяхното обявяване за светии на цялата Църква се нарича канонизация. За да стане някой „светия в собствен смисъл”, трябва по-напред да мине степента на „блажен”.

С цел да се придаде на култа на местните светци по-голяма авторитетност, западните епископи започват да се обръщат към папата за одобрението му. Посредством формален следствен процес те събират с голяма критичност сведения за съответното лице и ги изпращат в Рим. Там, чрез ново критично и задълбочено обсъждане (чрез генерален и специален инквизиционен процес) се изяснява въпросът за правомерността на прославата, светостта, чудесата и т. н. на съответното лице и едва тогава то бива утвърдено или отхвърляно от папата за светец.

Източните епископи запазват съборния характер на канонизацията, като за нея има данни от по-късен характер, но и те са твърде общи и оскъдни. В една грамота на цариградския патриарх Иоан Калека (1339 г.) се говори за „чин и обичай” на канонизацията, към който Църквата винаги се е придържала. Според този „чин и обичай” за канонизацията се изисква „твърдо и несъмнено доказателство”. Канонизационната процедура на Изток започва с молба от местните християни до техния епископ за канонизиране на дадено лице за светец. Молбата с критическото и обширно изследване от местния епископ за живота и делата на канонизируемия се изпращат на патриарха. Той, заедно със Св. Синод, обсъжда отново въпроса и след задълбочена преценка го решава положитнелно или отрицателно.

10. Основание за канонизиране

За да причисли някого към лика на светиите, Църквата се ръководи от определени основания.

Основания в древната Гръцка църква.

Едни от светиите са били считани светии въз основа на вярата, че към този клас хора могат да принадлежат само лица свети. Такива са: св. Богородица, св. Иоан Кръстител, старозаветните патриарси и пророци, апостолите.

Други са били причислени към светиите понеже са извършили подвиг, който – по вярването на Църквата – сам е увенчал лицето с венеца на светостта. Това са мъчениците.

Трети са били причислени към лика на светиите въз основа на свръхестествено свидетелство. Бог ги е удостоил с дара на чудотворство. Тук се отнасят разните подвижници.

Иерарси и светители ще да са били причислявани към лика на светиите по това, че са били светители, като ще да се е държала сметка и за техния живот, или чрез прилагане и към тях на изискваното прославяне от Бога с чудеса.

Към сонма на светиите са били причислявани и царе, и царици. Едни поради големите им заслуги към Църквата, други заради добродетелния им живот и прославяне от Бога с дар на чудотворство.

Следва…(Виж долу в десния ъгъл бутон с надпис: „Кратки записки по агиология – продължение и край“, който трябва да се активира )

_______________________

*Съставил Драган Бачев

Изображение: съставителят Драган Бачев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-1q