The three genres in Eastern Church Hymn – from the ancient authors to the present

Ясен Божилов[1]

Абстракт:

В статията е направен анализ на развитието на източноцърковното пение. Разделяне на мелодиите по родове: диатоничен, хроматичен и енхармоничен. Възгледите на Античните философи за трите музикални рода. Възгледите на видни църковни музикоучители за трите рода. Способността на музикалните родове да въздействат по различен начин на слушателите.

Ключови думи: музикален род, философи, диатоничен, хроматичен, енхармоничен.

Abstract:

In this article an analysis of the development of Eastern Church singing is made. Division of melodies by musical genera: diatonic, chromatic and enharmonic. Ancient philosophers’ views on music and the three musical genera. The views of eminent Church musicologists on the three musical genera. The ability of musical genera to affect listeners differently.

Key words: musical genera, ancient philosophers, diatonic, chromatic, enharmonic.

***

На мнозина се е случвало да почувстват полъх от мистична атмосфера, чувайки източноцърковно пение в храма. И въпреки, че доброто изпълнение е за предпочитане, не винаги това усещане е свързано с професионализма на певците. Пението е свързано с молитвата по неразривен начин, затова и въздействието което то оказва понякога оставя спомени за цял живот.

Източноцърковното пение е монодийно, тоест изпълнява се само една мелодия по едно и също време. Типовете мелодии които се пеят се разпределят в няколко групи, за които се използва терминът „род“. Има три музикални рода, запазени и до днес в църковнопевческата традиция. Тяхното начало е поставено още от античните философи. Това дава възможност на всеки който е вкусил от хармонията на това църковно изкуство да се докосне, макар и косвено до античността. Трите музикални рода са: диатоничен, хроматичен и енхармоничен. Всеки от тях влияе върху душата по различен начин, затова се казва, че всеки от тях има различен итос[2]. За обличане в музика на богослужебни текстове, църковните отци и учители са подбрали само този тип мелодии, които са подходящи за църковна употреба.

Църковното пение се заражда и започва развитието си веднага след основаването на Христовата Църква. Текстовете които се използвали за богослужение били предимно псалми и фрагменти от Стария Завет на Свещеното Писание[3]. Съответно и мелодиите на християнските песнопения в началото наподобявали синагогалното пение[4]. Псалмопението било практикувано при създаването на Христовата Църква, и продължило след нейното развитие[5]. Малко по малко се добавяли нови текстове които се съчетавали със стихове от псалмите. Заедно с това към мелодиите християните започнали да добавят нови музикални елементи[6]. В този период текстовете и мелодиите на песнопенията се предавали устно. Все още нямало установена нотация за църковни песнопения. Но дори малкото текстове които християните успявали да запишат били унищожавани в по-голямата си част в разгара на кръвопролитните гонения[7]. Едва след подписването на Миланския едикт през 313 година, когато християнството станало позволена религия, започнало постепенно систематизиране и развитие на църковната химнография.

Въпреки това, още от първите векове църковните отци започнали да взимат отношение към чистотата и пригодността на мелодиите, които се използват за богослужебни химни.

Първият който взел отношение за това коя музика е полезна и коя вредна за църковна употреба е Климент Александрийски.

В своя труд „Динамика в осмислянето на църковното пение в периода IV-VI век (Аксиология и праксиология)“  доцент д-р Любомир Игнатов анализира делото на Климент Александрийски, и казва, че в епохата, в която Климент живее (II-III век), църковната музика навлиза в един от своите важни стадии на развитие[8]. Тази важност произтичала от мощното влияние на светската музика[9], на която църковните отци и учители следвало да се противопоставят.

За да систематизира различните типове мелодии Климент Александрийски използва теорията на античните философи за трите рода.

В шеста книга на „Стромати“ Климент отхвърля хроматичния род за богослужебна употреба, като пише: Хроматическите хармонии трябва да бъдат предоставени на безсрамната дързост на нецеломъдрената музика [10].

По подобен начин, в четвърта глава на втора книга „Педагог“, той пише, че хроматичните звуци са толкова фатални за морала, колкото и отровните напитки[11].

Пет века по-късно св. Йоан Дамаскин ще разграничи различните нюанси на хроматичните мелодии, отново ще отстрани неподходящите, но други ще приеме за полезни[12].

В случая е важно свидетелството, че античните родове още в самото начало на развитието на източноцърковното пение са послужили за основа на систематизацията му. Тези родове определят интервалите между степените на тетрахорда[13]. Данни за тяхното осмисляне има още от V-ти век преди Христа. В основата на античното мислене не е стояла октавата, а тетрахорда[14]. Именно тетрахордите по своята структура се разделят на три рода: енхармоничен, хроматичен и диатоничен[15].Интервалите между четирите степени на диатоничния, хроматичния и енхармоничния тетрахорд са прецизно систематизирани още от античните философи.

Антични философи с отношение към музиката

Един от първите философи, които подходили научно към музиката бил Питагор. Той живял в началото на VI-ти и края на V-ти век преди Христа. Занимавал се е с философия, но вниманието му било силно привлечено и от музиката. По това време музиката съществувала и като изкуство и като наука, която била част от философията. За питагорейците[16] изучаването на музика бил един от начините за опознаване на света[17]. Питагор определя основните музикални отношения – кварта, квинта и октава посредством числови отношения. Той  свързал музиката изцяло с числата и техните отношения, но разбирал и силата на емоционалното ѝ въздействие [18].Неговите последователи, наречени питагорейци продължавали да развиват идеите му. Диоген Лаертски пише, че питагоровата организация просъществувала още 9-10 поколения след него[19].Определянето на главните тонове и съзвучия посредством числа и техните съотношения от Питагор и неговите последователи дало възможност да се систематизират различните типове мелодии.

Между питагорейските философи най-много се е занимавал с музика философът Архит от Тарент. Живял е в периода между 435 и 360 година преди Христа[20]. Съществува вероятност много от предложенията направени от Архит, впоследствие да са включени в музикалния трактат на Евклид Александрийски[21] „Делене на канона[22]“. Архит е един от първите, които определят и анализират трите музикални рода: енхармоничен, диатоничен и хроматичен[23]. Той установява интервалите на трите вида тетрахорди посредством математически съотношения. От този момент започва дългогодишен анализ на интервалите от различни философи.

Друг философ, взел отношение към музиката бил Платон, който живял в периода от 427 до 347 година преди Христа[24]. При първото пътуване на Платон до Италия (388 година преди Христа) той се запознал с Архит. Тяхната дружба продължила с години. За Платон освен приятел, Архит бил и важен източник на знания за питагорейството[25].

Платон бил млад съвременник и слушател на Сократ. Впоследствие станал родоначалник на философската традиция наречена платонизъм. В 387 година преди Христа той основал философска школа която нарекъл „Академия“. Сред учениците на Платон бил и Аристотел[26].

Платон, повлиян от Питагор, продължил да се занимава с теорията на музиката. Той установил, че музиката може да служи за възпитание. По думите на Кристина Япова: Платоновото послание е, че музиката е „главната храна“ за възпитание[27].

В своята творба „Държавата“ Платон описва различните видове хармонии, едни от които са подходящи за възпитание, а други напротив, имат негативно въздействие[28].

Сред учениците на Платон, които впоследствие станали преподаватели в Академията били Евдокс Книдски, Хераклид Понтийски, Ксенократ, Филип Опунтски и други.

Но най-значимият ученик на Платон бил Аристотел. Той живял в периода от 384 до 322 година преди Христа[29] и основал своя философска школа в Атина през 335 година преди Христа.

Аристотел възприел голяма част от теориите на Питагор и Платон за числата, но настоявал, че сетивният опит е по-важен и категорично отхвърлял базовата роля на числото. Отнасял се по-сериозно към инструменталното изпълнение, за разлика от Платон, който отричал свиренето на музикални инструменти като сериозно занимание[30].

Аристотел също определял музиката като способна да влияе върху душевните преживявания. По неговите думи: Хармониите u песните са много близки дo истинската npupoдa на гнева, кротостта, мъжеството, разумността, на всички техни противоположности u на другите нравствени качества[31].

Аристотел създал науката „хармоника“ в която важен елемент се явява сетивното възприятие. След като положил основите, неговия ученик[32] Аристоксен, описал детайлно интервалите, които характеризират трите музикални рода.

Аристоксен се е родил в южно-италианския град Тарент около 360 година преди Христа[33]. Той подобно на Архит казва, че мелодиите се делят на три рода: диатоничен, енхармоничен и хроматичен[34].

Продължавайки пътя зададен от Аристотел, Аристоксен отричал концепцията за абсолютна тежест на числото. Той давал превес на чувственото възприятие чрез сетивата, за разлика от питагорейците които приемали числата и техните съотношения за основа на всичко.

Питагорейците били философи и математици, но не и музиканти. Докато Аристоксен се занимавал с тази наука като музикант което му давало  различен поглед. Именно по тази причина, Аристоксен, а не питагорейците, може да се счита за създател на първата пълноценна музикална теория[35].

По думите на изследователя Герцман, от времето на Аристоксен (IV-ти век преди Христа) до епохата на Боеций (края на V-ти век), античната музикална теория е постулирала едни и същи положения[36].

Аристоксен определил терминът интервал като разстояние между два тона, които не са на една и съща височина[37]. Също така той дава значение на понятието „звукоред“. Определя, че звукоредът съдържа два или повече интервала[38].

Интервалите с които се боравило в античността били различни от тези, които днес се използват в западната теория на музиката. Целият тон се делял на две части, които не били равни. Най-малкият интервал се е наричал „лейма“ (τὸ λεῖμμα – гръцки, остатък), той бил по-малък от полутон [39]. Другият се наричал „апотоми“ (ή αποτομή – гръцки отрязък), той бил по-голям от полутон[40]. Но това е само малка част от палитрата с различни интервали, които Аристоксен описва, за да определи трите рода: диатоничен, хроматичен и енхармоничен.

Освен него, голямо множество антични философи са се занимавали с определянето на интервалите на трите рода. Между тях са Ератосфен, Птолемей, Дидим, Архит и др. и тъй като определяли интервалите като отношения, всеки от тях имал свой метод. Това водело до известни различия в теоретичната големина на едни и същи интервали. Нямало единен стандарт[41]. Но принципът за определяне на тетрахордните родове бил един и същ[42]. Разликата се състояла в нюанси при измерването на големината на интервалите. Много преди Аристоксен е имало теоретични обосновки на музиката, които не са достигнали до нас[43]. Но може да се каже, че именно на него дължим голяма част от знанието за музикалната теория на Древна Гърция, достигнала до нашата епоха[44].

Написаният от него трактат „Елементи на хармонията“ е претърпял много повреди както от условията на времето така и от преписвачите. До нас са достигнали само отделни фрагменти от него[45]. Но до нашето време е достигнал друг труд, който в известна степен преповтаря казаното от Аристоксен. Това е трактатът на Клеонид „Въведение в хармониката“.

Клеонид живял в периода между II-ри и IV-ти век. Трактатът е написан не по-рано от II-ри век[46]. Но въпреки, че е написан през новата ера, се приема за паметник на древногръцката теория на музиката. Съдържа теорията на Аристоксен, включително с тези части които са изгубени[47]. Клеонид също описва трите музикални рода: диатоничен, хроматичен и енхармоничен[48].

Във „Въведение в хармониката“ той прецизно показва от какви интервали се състоят тетрахордите на трите рода. За да обозначи интервалите които са по-малки от кварта, Клеонид използва термините: диеса, полутон, тон, триполутон, дитон и други[49]. Дитонът е съставен от два цели тона. Триполутонът се равнява на тон и половина. Въпреки, че „диеса“ и съвременният „диез“ имат сходно звучене, това са различни термини. „Диеса“ се наричал интервал който има различни стойности според музикалния род[50].

Трите музикални рода се отличават един от друг по следното разпределение на интервалите:

-Диатониката съдържа тон, тон и полутон[51]. Но има изключения[52].

-Хроматиката съдържа триполутон (тон и половина) и два полутона[53]. Но и тук има няколко разновидности[54].

-Енхармониката съдържа дитон, диеса, диеса[55].Според систематизацията на Клеонид енхармоничниата диеса е интервал, който се равнява на четвърт тон[56].

Както се вижда от трактата на Клеонид, хроматиката имала няколко разновидности. Трудно е да се прецени дали Климент Александрийски е възроптал срещу някоя от тези разновидности, или по-скоро срещу светската интерпретация на хроматичния род. Възможно е в този период хроматичните мелодии да са навлизали в богослужението със светски ритъм, носейки духа на сцените и увеселенията[57], поради което той да е реагирал така категорично.

Освен Климент много други отци и учители на църквата се включили в тази борба срещу осветскостяването на богослужебната музика. По думите на доц. д-р Любомир Игнатов, освен Климент Александрийски (починал около 216 година), в тази борба участвали Тертулиан (около 160-220 година), св. Киприан епископ Картагенски (починал 258 година), блажени Йероним (роден 347 година), св.Василий Велики (330-379 година) и св. Йоан Златоуст (починал 407 година[58]). Постепенно в източната част на Църквата започнали да се обособяват традиции в църковнопевческото изкуство. В свое време тези традиции започнали да се пренасят и на Запад.

Църковна музика в западната част на Църквата

Животът и дейноста на западните музикални дейци показват, че църковната музика на Запад се развива на основата на източната църковна музика[59].

Един от първите, които пренесли на запад източноцърковното пение бил св. Иларий епископ Пиктавийски[60]. Той живял в периода между 315 и 367 година[61]. Прославил се като защитник на православието срещу арианската ерес. Дори получил прозвището „Атанасий на Запада[62]“. Но поддръжниците на арианството успели да провокират неговото заточение в Мала Азия. По време на четиригодишното си заточение в Мала Азия, област Фригия, св. Иларий усвоил източноцърковната песнена традиция. Затова когато се върнал в управляваната от него Пиктавийска епархия, той въвел пеене по източен образец, изпреварвайки с десетилетия св. Амвросий Медиолански, който също пренесъл източното пение на Запад.

Св. Амвросий Медиолански се е родил около 333-334 година в град Трир в Галия[63]. След смъртта на баща му семейството на св. Амвросий се преселило в Рим[64]. Там светителят получил образованието си[65]. През 374 година той заел епископската катедра в гр. Медиолан (днес Милано [66]). Св. Амвросий написал много литургически химни[67]. Той използвал източния, сирийски образец и въвел в Западната Църква антифонното пеене[68].Медиоланският светител заменил имената на древните тропоси[69]: дорийски, лидийски, фригийски и миксолидийски на първи, втори, трети и четвърти глас[70].Това пеене било известно като „Амвросиански напев“. Впоследствие папа Целестин I (422-432 година), който като младеж бил енориаш при св. Амвросий, го разпространил в Рим [71].Амвросианските мелодии по строеж запазвали сходството си с източните мелодии[72]. Св. Амвросий е известен и с това, че е умеел да използва благотворното въздействието на музиката върху душите на богомолците[73].

Друг църковен отец, който има заслуга за развитието на източно църковното пение на Запад е Дамас I папа Римски[74], който управлявал Римската епископска катедра в периода между 366 и 384 година. Той е причина за широкото развитие на църковното пеене в Италия по негово време. Неговата музикална дейност се отличавала със силно източно влияние[75].

Друг представител на Римския престол с влияние върху църковната музика е св. Григорий Велики, папа Римски. Той живял в периода от 540 до 604 година. Роден е в гр. Рим, в семейството на сенатор Гордиан и съпругата му Силвия. През 575 година се поселил в манастир като монах. От 579 до 585 година  като дякон пребивавал в Константинопол при двора на император Тиберий II, излпълнявайки длъжността нунций на папа Пелагий II[76]. Престоят в Константинопол оказал силно въздействие върху неговите музикални възгледи. Това повлияло на литургичната му дейност, впоследствие като Римски папа[77].

Св. Григорий преименувал древните тропоси иподорийски, иполидийски, ипофригийски и ипомиксолидийски в производни на тези, които св. Амвросий бил преименувал на първи, втори, трети и четвърти глас. По този начин 200 години по-рано от св. Йоан Дамаскин той въвел осмогласието на Запад[78]. Песнопенията от този вид пеене станали известни като „Григорианско пеене[79]“. Тези григориански песнопения, които са познати днес използват само диатоническия род[80]. По думите на Петър Динев,  Западната църква възприела схващането, че хроматичния род не е подходящ за църковна употреба и затова Григорианското пеене било построено само върху диатоничните гами[81]. Въпросът дали това се е случило още при св. Григорий, който добре познавал трите музикални рода е предмет на дискусии[82].

Завършена систематизация на източноцърковното пение

Окончателна систематизация на източноцърковното пение била извършена от свети Йоан Дамаскин. Той  е роден около 680 година в семейството на Сергий Минсур от Дамаск[83]. Починал е около 750 година[84].

Първоначалното си образование получил заедно със своя доведен брат Козма от един монах от Калабрия, когото сарацините пленили, а баща му откупил[85]. Знанията си св. Йоан допълнил посредством самостоятелни занимания с трудовете както на отците и учителите на Църквата, така и на античните философи[86]. Най-осезаемо може да се усети влиянието на Платон, Аристотел и неоплатониците върху философията и богословското му творчество[87].

В първите векове някои автори като Тертулиан и други имали отрицателно отношение към античната философия. Но впоследствие други утвърждават мнението за тяхната висока образователна ценност. Такива били св. Юстин мъченик и философ, Климент Александрийски, Ориген, св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисийски, и други[88].

Св. Йоан Дамаскин използва психологията и логиката на Аристотел за да обоснове основни положения на християнската вяра[89]. По подобен начин той използва достиженията на античната музикална теория, за да систематизира източноцърковното пение посредством познатите от античността три музикални рода.

Св. Йоан Дамаскин е почитан като защитник на иконопочитането[90]. Той е един от най-талантливите химнографи на Православната църква. Около 732 година преподобни Йоан се оттегля във „Великата лавра“ на св. Сава Освещени край Йерусалим. Трудовете му са много бройни, но основното съчинение на Йоан Дамаскин е „Точно изложение на православната вяра“. Св. Йоан остава в манастира до края на живота си, където се  занимава с писателска дейност в защита на светите икони, изложение на православната вяра и съставяне на богослужебни химни[91].

Св. Йоан Дамаскин систематизирал осем гласа[92]. Но освен диатоничните, той включил хроматичните и енхармоничните ладове, в осмогласието. Според изследването на Петър Динев, св. Йоан Дамаскин, роден в гр. Дамаск, Арабия, израстнал и възпитан в атмосферата на източните мелодии, добре познавал особеностите на арабската музика и правилно преценил качествата на хроматическите и енхармоническите напеви, като най-подходящи за изразяване религиозните чувства на християните от източните страни[93].

Според различната големина на интервалите във височина и техните комбинации, осемте гласа, които утвърдил св. Йоан Дамаскин се отнасяли по следния начин към музикалните родове: първи, четвърти, и техните производни пети и осми били в диатоническия род. Втори и производният му шести глас се отнасяли към хроматичния род. Трети и производният му седми глас било положено да се изпълняват в енхармоничния род.  В духа на традицията, с времето се оформили два нюанса на хроматичния лад. Шести глас използва твърда хроматична гама, а втори глас мека хроматична гама.

До XIV-ти век Църквата е следвала Дамаскиновата църковно-музикална система. Но през първата половина на XIV-ти век като неин реформатор се явил св. Йоан Кукузел, който бил българин родом от Драч. Живял в периода между 1280 година и 1360 година. Той преработил Дамаскиновата система и както св. Йоан Дамаскин влял от арабските народни мотиви в църковното пение, така св. Йоан Кукузел добавил мотиви от българския народен напев [94].

През 1814 година Константинополската Патриаршия приела реформа предложена от Хрисант от Мадит[95], живял в периода 1770-1840 година. В това начинание участвали трима музикоучители: Хрисант от Мадит, Хурмузий Хартофилакс и Григорий протопсалт. Те създали нов метод за невмена нотация. Хрисант въвел точни средства за запис на хроматиката и възродил идващото от Аристоксен делене на ладовете на диатоничен, хроматичен и енхармоничен[96]. За диатоничния род той определил делене на тоновете подобно на древните интервали, чиито имена преведени на български биха звучали най-точно като голям тон, среден тон и малък тон. Хурмузий Хартофилакс и Григорий протопсалт превели почти целият корпус от песнопения посредством „новия метод[97]“. Новият метод бил приет и се използва и днес както в Константинополската и Българската Патриаршии, така също и в Александрийската, Антиохийската, Румънската Патриаршии, Църквите на Елада и Кипър и други[98].

През 1881 година била съставена комисия на Константинополската Патриаршия, която внесла незначителни корекции в музикалния строй предложен от Хрисант[99].

Български музикоучители от XIX-ти и XX-ти век с отношение към трите рода

В България източноцърковното певческо изкуство широко се разпространило посредством Новия метод, който някои български псалти усвоили, а след това обучили и други свои колеги. Въпреки трудностите започнали да се превеждат псалтикийни книги, в които редом с църковнославянския текст се изписвали и невмени нотации. Пишели се книги за изучаване на източноцърковно пение.

Един от тези българи бил Петър В. Сарафов, живял в периода 1842-1915 година. Родил се в село Гайтаниново, Неврокопско. През 1860 година завършил гръцкото училище в гр. Сяр. След това преподавал в гр. Сяр и в различни неврокопски села като Гайтаниново, Либяхово, Зърново, където започнал да преподава на български език, вместо на използвания дотогава гръцки език.  В края на живота си Петър Сарафов пеел в църквата „Св. Николай Софийски“ в гр. София[100]. В своето „Ръководство за практическото и теоретическо изучаване на восточната църковна музика“, Петър Сарафов взима предвид написаното от Аристоксен, когато описва трите музикални рода, при което споменава и четвърттонието[101]. Но заедно с това описва  интервали, които са в съгласие със съвременната теория на музиката, а именно тон, полутон, и тон и половина.

Друг значим български музикоучител с голям принос в теорията на църковнопевческото изкуство е Петър Динев, живял в периода 1889-1980 година.Роден е в село Куманичево, Костурско. През 1885 година семейството му се преместило в Цариград където се записал да учи в Цариградската семинария. В периода между 1925-1936 година е лектор по църковна музика в Държавната музикална академия, като паралелно с това е доцент по същата дисциплина в Богословския факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски“ (1926-1934) и преподавател в Семинарията (1926-1944). През 1964 година издава “Ръководство по съвременна византийска невмена нотация[102]”, както и  други сборници, свързани с източноцърковното пение.

В своя „Обширен възкресник, Църковно-певчески сборник“ Петър Динев описва съвременното виждане за четвъртонията, а именно, че от практическа гледна точка не е възможно да се направи акустическа разлика между толкова малки изменения на интервалите[103]. По неговите думи новите ръководства по източна музика се нагласят без четвъртония, защото съвременната музикална наука отрича четвъртонието като приложимо в музикалната практика[104].

Източноцърковното пеене е с преобладаващо мелизматичен характер. Големините на музикалните интервали са пораждали дискусии още в дълбока древност. Но нюансите в тяхната големина не променят характера на мелодиите, в които се обличат богослужебните текстове.

Трите музикални рода са носители на антична традиция, която е вплетена в историческото развитие на църковната музика. Тя в съчетание със свещените слова на химнографията, продължава да докосва сърцата и умовете на тези, които пристъпват в Божия храм.

Използвана литература:

Александрийски, Кл., Педагог, книга 2, Свято-Филаретовского православно-христианского института //  https://kateheo.ru/katekhetika/svjtootecheskaj-tradicij-katehizacii/kliment-aleksandriiskii-pedagog-kniga-2#node-57038fbc60446 (електронен ресурс: ноември, 2024)

Амвросий Медиоланский, Две книги о покаянии, New York: Учебно-информационный экуменический центр ап. Павла, Gnosis Press, 1997

Античная философия, Енциклопедический словар, Москва: Прогресс-Традиция, 2008

Аристоксен, Елементы гармоники, Превод Ципына, В., Г., Москва: Московская государственая консерватория им. П. И. Чайковскаго, 1997

Аристотел, Политика, Книга VIII, София: Отворено общество, 1995

Борисов, Ив., 100 години от кончината на музикоучителя Петър Сарафов // Софийска Света Митрополия // https://mitropolia-sofia.org/2015/10/28/100-godini-ot-konchinata-na-muzikouchitelya-petar-sarafov/ (електронен ресурс: ноември, 2024)

Гелева, В., Петър Динев – жизнен път и творчество // Православна младеж // https://www.pravmladeji.org/node/486 (електронен ресурс: ноември, 2024)

Герцман, Е., Античное музыкальное мышление, Ленинград: Музыка, 1986

Герцман, Е. Пифагорейское музыкознание, Санкт-Петербург: Издательский Центр „Гуманитарная Академия“, 2003

Динев, П., Обширен възкресник, Църковно-певчески сборник, част втора, София: Синодално книгоиздателство, 1949

Игнатов, Л. Динамика в осмислянето на църковното пение в периода IV-VI век (Аксиология и праксиология), Варна: Варненска и Великопреславска света митрополия, 2021

Игнатов, Л., Псалмопението, Духовно-музикална съкровищница на двата Завета, София: Librum, 2021

Игнатов, Л., AB ORIENTE LUX Музика на православния Изток, София: Национален фонд „Култура“, Българско музикално сдружение, 2018

Кашъмов, Ал., Панчовски, Ил., Питагор и питагорейците, София,: ЛИК, 1994

Клеонид, Введение в гармонику, превод Цыпина, В., Научный вестник Московской консерватории, брой 3 (18), Москва: „Московская государственная консерватория имени П. И. Чайковского, ISSN 2079-9438 (print), ISSN 2713-1807 (online),  2014

Лебедев, С., Н., Клеонид // Большая российская энциклопедия 2004–2017 //  https://old.bigenc.ru/music/text/5230540 (електронен ресурс, октомври, 2024)

Лосев, А. Ф., История античной естетики, Аристотель и поздняя классика, Москва: Фолио, 2000

Пенков, Д., Античната теология на Сократ, Платон и Аристотел като форма на богопознание, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2008

Пенков, Д., Философско-богословските аргументи на св. Йоан Дамаскин за съществуването на Бога (богословско-апологетично изследване), София: LIBRUM, 2022

Платон, Държавата, София: „Наука и изкуство“, 1974

Православная енциклопедия, Том VIII, Церковное пение, Москва: РПЦ, 2004

Сарафов, П., В., Ръководство за практическото и теоретическо изучаване на восточната църковна музика, София: Петър В. Сарафов, 1912

Хаджиев, П., Елементарна теория на музиката, София: Музика, 2012

Япова Кр., Музикалният разум, София: Институт за изследване на изкуствата – БАН, 2023

____________________________________________________________________________________

Публикувано в Практическото богословие в България през 21 век (Традиция, съвременно състояние, перспективи), издателство: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2025, стр. 315-332. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Авторът е докторант в Софийски университет „Св.Климент Охридски“, Богословски факултет, катедра „Практическо богословие“.

[2]. Итосът изразява характера на мелодията. Итос (гр. ἦθος) –  морален характер, предразположение.

[3]. Игнатов, Л. Динамика в осмислянето на църковното пение в периода IV-VI век (Аксиология и праксиология), Варна: Варненска и Великопреславска света митрополия, 2021, с. 17.

[4]. Пак там, с. 21.

[5]. Игнатов, Л., Псалмопението, Духовно-музикална съкровищница на двата Завета, София: Librum, 2021, с. 65.

[6]. Игнатов, Л. Динамика…, с. 24.

[7]. Пак там, с. 24.

[8]. Пак там, с. 60.

[9]. Пак там, с. 60.

[10]. Пак там, с. 60.

[11]. А лександрийски, Кл., Педагог, книга 2, Свято-Филаретовского православно-христианского института //  https://kateheo.ru/katekhetika/svjtootecheskaj-tradicij-katehizacii/kliment-aleksandriiskii-pedagog-kniga-2#node-57038fbc60446 (електронен ресурс: ноември, 2024).

[12]. Динев, П., Обширен възкресник, Църковно-певчески сборник, част втора, София: Синодално книгоиздателство, 1949, с. 17.

[13]. Тетрахордът представлява последователност от четири постепенни тона, Хаджиев, П., Елементарна теория на музиката, София: Музика ЕООД, 2012, с. 137.

[14]. Герцман, Е., Античное музыкальное мышление, Ленинград: Музыка, 1986, с. 83.

[15]. Пак там, с. 83.

[16]. Питагорейци – Последователите на Питагор. Питагорейството е едно от влиятелните течения в античната мисъл. Съществувало е от VI в. пр. Хр. до края на Античността//Античная философия, Енциклопедический словар, Москва: Прогресс-Традиция, 2008, с. 559.

[17]. Герцман, Е. Пифагорейское музыкознание, Санкт-Петербург: Издательский Центр „Гуманитарная Академия“, 2003, с. 58.

[18]. Пак там, с. 66.

[19]. Пак там, с. 24.

[20]. Античная философия…, с. 188.

[21]. Евклид Александрийски (около 300 година преди Христа) Евклид Александрийски е древногръцки учен и математик – Античная философия…, с. 368.

[22]. Античная философия…, с. 370.

[23]. Кашъмов, Ал., Панчовски, Ил., Питагор и питагорейците, София: ЛИК, 1994, с. 65.

[24]. Пенков, Д., Античната теология на Сократ, Платон и Аристотел като форма на богопознание, София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2008, с. 37.

[25]. Античная философия…, с. 189.

[26]. Античная философия…, с. 35.

[27]. Япова Кр. Музикалният разум…, с. 22.

[28]. Виж: Платон, Държавата, София: Наука и изкуство, 1974,  с. 129.

[29]. Пенков, Д., Античната теология на Сократ, Платон и Аристотел като форма на богопознание…, с. 93.

[30]. Лосев, А. Ф., История античной естетики, Аристотель и поздняя классика, Москва: Фолио, 2000, с. 620.

[31]. Аристотел, Политика, Книга VIII, София: Отворено общество, 1995, с. 238.

[32]. Герцман, Е. Пифагорейское музыкознание…, с. 26.

[33]. Аристоксен, Елементы гармоники, Превод Ципына, В., Г., Москва: Московская государственая консерватория им. П. И. Чайковскаго, 1997, с. 3.

[34]. Аристоксен, Елементы гармоники …, с. 27.

[35]. Аристоксен, Елементы гармоники …, с. 5.

[36]. Герцман, Е., Античное музыкальное мышление…, с. 18.

[37]. Япова Кр., Музикалният разум, София: Институт за изследване на изкуствата – БАН, 2023, с. 122.

[38]. Япова Кр., Музикалният разум, с. 124.

[39]. Герцман, Е., Античное музыкальное мышление…, с. 81.

[40]. Пак там, с. 81.

[41]. Пак там, с. 103.

[42]. Пак там, с. 102.

[43]. Пак там, с. 18.

[44]. Япова Кр., Музикалният разум, с. 104.

[45]. Аристоксен, Елементы гармоники…, с. 5.

[46]. Лебедев, С., Н., Клеонид // Большая российская энциклопедия 2004–2017//https://old.bigenc.ru/music/text/5230540 (електронен ресурс, октомври, 2024).

[47]. Лебедев, С., Н., Клеонид…

[48]. Клеонид, Введение в гармонику, превод Цыпина, В., Научный вестник Московской консерватории, брой 3 (18), Москва: „Московская государственная консерватория имени П. И. Чайковского, ISSN 2079-9438 (print), ISSN 2713-1807 (online),  2014, с. 173.

[49]. Пак там, с. 177.

[50]. Пак там, с. 178.

[51]. Пак там, с. 173.

[52]. При меката диатоника разделението е: непрекъснват интервал равен на пет енхармонични диеса, полутон и непрекъснват интервал равен на три енхармонични диеса. –  Клеонид, Введение в гармонику…, с.178.

[53]. Клеонид, Введение в гармонику…, с. 173.

[54]. Понякога вместо полутон се използва хроматична диеса, представляваща интервал, равен на една трета от тона. В тези случай хроматиката съдържа: интервал равен на тон и половина плюс една трета, хроматична диеса, хроматична диеса. – Клеонид, Введение в гармонику…, с. 178.

[55]. Клеонид, Введение в гармонику…, с. 173.

[56]. Пак там, с. 178.

[57]. Игнатов, Л. Динамика…, с. 61.

[58]. Игнатов, Л., AB ORIENTE LUX Музика на православния Изток, София: Национален фонд „Култура“, Българско музикално сдружение, 2018, с. 61.

[59]. Игнатов, Л. Динамика…, с. 24.

[60]. Пак там, с. 24.

[61]. Пак там, с. 24.

[62]. Пак там, с. 25.

[63]. Пак там, с. 26.

[64]. Амвросий Медиоланский, Две книги о покаянии, Издава „Учебно-информационный экуменический центр ап. Павла“, New York: Gnosis Press, 1997, с. 10.

[65]. Игнатов, Л. Динамика…, с. 26.

[66]. Амвросий Медиоланский, Две книги о покаянии…, с. 12.

[67]. Пак там, с. 23.

[68]. Пак там, с. 27.

[69]. Τρόπος – гръцки напев, мелодия

[70]. Игнатов, Л. Динамика…, с. 26.

[71]. Амвросий Медиоланский, Две книги о покаянии…, с. 27.

[72]. Игнатов, Л. Динамика…, с. 27.

[73]. Пак там, с. 27.

[74]. Пак там, с. 27.

[75]. Пак там, с. 28.

[76]. Пак там, с. 31.

[77]. Пак там, с. 31.

[78]. Пак там, с. 32.

[79]. Пак там, с. 32.

[80]. Пак там, с. 33.

[81]. Динев, П., Обширен възкресник…, с. 2.

[82]. Игнатов, Л. Динамика…, с. 33.

[83]. Пенков, Д., Философско-богословските аргументи на св. Йоан Дамаскин за съществуването на Бога (богословско-апологетично изследване), София: LIBRUM, 2022, с. 23.

[84]. Пак там, с. 25.

[85]. Пак там, с. 24.

[86]. Пак там, с. 26.

[87]. Пак там, с. 26.

[88]. Пак там, с. 27.

[89]. Пак там, с. 27.

[90]. Пак там, с. 25.

[91]. Пак там, с. 25.

[92]. В източноцърковното пение мелодиите се изпълняват монодийно. Всеки глас се пее отделно от останалите. За разлика от хоровото пеене, тук думата глас има друго значение. Без да се припокрива напълно, терминът „глас“ може да се обозначи като тоналност. Съгласно богослужебната книга „Октоих“ (гръцки: Ὀκτώηχος – „осмогласник“) гласът се сменя всяка седмица, което означава, че в седмичното богослужение се променят както тоналността, така и текстовете на песнопенията.

[93]. Динев, П., Обширен възкресник… с. 17.

[94]. Сарафов, П., В., Ръководство за практическото и теоретическо изучаване на восточната църковна музика, София: Петър В. Сарафов, 1912, с. 12.

[95]. Православная енциклопедия, Том VIII, Церковное пение, Москва: РПЦ, 2004, с. 358.

[96]. Пак там, с. 358.

[97]. Пак там, с. 358.

[98]. Пак там, с. 359.

[99]. Пак там, с. 359.

[100]. Борисов, Ив., 100 години от кончината на музикоучителя Петър Сарафов//Софийска Света Митрополия //https://mitropolia-sofia.org/2015/10/28/100-godini-ot-konchinata-na-muzikouchitelya-petar-sarafov/ (електронен ресурс: ноември, 2024).

[101]. Сарафов, П., В., Ръководство за практическото и теоретическо изучаване на восточната църковна музика…, с. 77.

[102]. Гелева, В., Петър Динев – жизнен път и творчество // Православна младеж // https://www.pravmladeji.org/node/486 (електронен ресурс: ноември, 2024).

[104]. Динев, П., Обширен възкресник…, с. 19.

[104]. Пак там, с. 19.

Изображение: авторът Ясен Божилов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gIs