Цветомир Пенков

The author is a doctoral student in the Department of Historical Theology at the Faculty of Theology of Sofia University “St. Kliment Ohridski,” е-mail: ts.penkov@theo.uni-sofia.bg; https://orcid.org/0009-0008-2922-6923.

Abstract

Tsvetomir Penkov,The ‘People’s Court’ of 1944–1945 and the ‘Second People’s Court’ of 1948: The Repressions Against the Church and Church–State Relations Under the Communist Regime

On 9 September 1944, Bulgaria was occupied by the Red Army, and an atheist regime, modelled on that of Soviet Russia, was imposed. State institutions were rapidly brought under full control. Within only a few months, hundreds of clergy passed through the prisons. During the so-called “First Wave” (9 September 1944 – 1 February 1945)—often described as the Bartholomew Nights of mass killings in Bulgaria—thousands of people disappeared without trial or sentence. Yet can a person truly be made to “disappear” physically? With the establishment of the People’s Court on 20 December 1944, through the Ordinance-Law for the prosecution of those deemed responsible for involving Bulgaria in the world war against the Allied nations and for the atrocities associated with it, the murders committed after 9 September 1944 were effectively given a veneer of legality. The autodafés now served a new purpose: through “legal” executions, terror, the cultivation of fear, and systematic repression, to uproot and eradicate the Christian identity of the Bulgarian people and their belonging to the Church of Christ. The God-opposing spirit of the communist authorities did not spare even the clergy of the Bulgarian Church.

Keywords: Church History, Orthodox Church, Religious Studies, State and Church Relationships, Communist Regime, Persecutions

***

Съкращенията на използвани архиви [Abbreviations of the Archives Used]: АКРДОПБГДСРСБНА [AKRDOPBGDSRSBNA] – Архив на Комисията за разкриване на документи и обявяване на принадлежност на българските граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия [Archive of the Commission for Disclosure of Documents and Announcing the Affiliation of Bulgarian Citizens with the State Security and Intelligence Services of the Bulgarian People’s Army].

Предистория

В навечерието на 09.IX.1944 година, не много години след „освобождението“, България е на прага на непоправима катастрофа в своята история. След тази дата България изгубва пълната си независимост и е дълго в периферията на развиващите се страни. Ако погледнем обаче назад в нашата най-нова история, ще видим, че във всички катастрофи, до които България е довеждана, личи винаги пръстът на Съветска (имперска) Русия[2].

След завземане на властта от доминирания от комунистите Отечествен фронт (ОФ) на 09.IX.1944 година започва кампания за наказване на виновниците за подпалване на Втората световна война. Подпомогнати от Червената армия комунистите пристъпват веднага към преустройство на държавния апарат. За това става необходимо не само укрепване на партията във властта, но и разправа с действителните и потенциални нейни противници и опоненти[3].

В България, след влизането на Червената армия, е въведена „революционна законност“, което е равно на хаос, но контролиран, подреден хаос. Целта на страданията, които ще понесат стотици хиляди българи-християни, се крие преди всичко в това, да се изтрият и заличат носителите на християнското самосъзнание и да се погубят представителите: държавници, политици, военни, индустриалци, банкери, дейци на културата и образованието, представители на Българската православна църква и други, носители на националната идентичност. Премахването и заличаването на приемствеността обаче е в основата на терора[4].

Съветската политика спрямо България след установяването на окупационния режим цели да съдейства да бъде изменена най-напред политическата обстановка в страната. Благоприятно обстоятелство за това е ролята на Българската комунистическа партия за изпълнение на съветските планове.

На 1 февруари България отбелязва Деня на почит към жертвите на комунистическия режим. Решението за това честване е взето от правителството на 19 януари 2011, а предложението е направено от двамата президенти – Желю Желев (1992-1997) и Петър Стоянов (1997-2002).

На тази дата 1/2 февруари 1945 година са изпълнени първите смъртни присъди на 147 души, сред които присъди четем и тези на принц Кирил Преславски, Богдан Филов (бивш министър-председател), Никола Михов и още много други, от Тринадесет-членният Първи състав на така наречения „Народен съд“ – инструмент, не само за политически реванш с „виновните“ за националните катастрофи, но и за жестока разправа с духовниците на родната ни Църква, с цел елиминиране на интелектуалния елит на страната[5].

Така нареченият Народен съд се явява всъщност като извънреден съдебен орган, създаден след окупацията на Царство България от Червената армия на СССР и преврата на 9 септември 1944 година от властта на Отечествения фронт в нарушение на действащата по това време Търновска конституция. „Народният съд“ функционира в периода декември 1944 година – април 1945 година, като в резултат на дейността му е обезглавен държавният, политическият и военен елит на страната. На 17 септември 1944 година министър-председателят Кимон Георгиев обявява програмата на правителството на Отечествения фронт, която включва и „Народен съд над виновниците за издевателствата над борците за народните свободи и над мирното население в България”. На 30 септември 1944 година Министерски съвет гласува единодушно Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея[6].

По изнесени официални данни от партията, съдът от 1 февруари 1945 година осъжда 2,730 души на смърт, около 8,000 на затвор, доживотните са 1,900, голям брой от осъдените на затвор умират от побой и изтезания, над 28,000 души са изселени, а имуществото им е конфискувано или разграбено[7]. В доклада си Антон Югов, член на Политбюро от 16.11.1944 година, отбелязва, че до този момент са арестувани 28,630 души, включително и голяма част от укриващите се. В отчета си до Георги Димитров в Москва от 20 ноември 1944 година д-р Минчо Нейчев съобщава, че броят на подсъдимите по наредбата-закон е 10,000. От разликата в числата, посочени в двата отчета (28,630-10,000), се вижда, че се губят следите на 18,630 души[8].

В друг доклад обаче, писан от д-р Минчо Нейчев до Националния комитет на ОФ от 20.07.1945 година, само няколко месеца по-късно от първия, намираме други интересни данни. В него се съобщава, че „За времето от 23.12.1944 до 31.03.1945 година, Народният съд разгледа 145 дела с общо 10,907 подсъдими. От тях са осъдени: на смърт – 2,680, на доживотен – 1,921, на 20 години – 19, на 15 години – 962, на 10 години – 727, и останалите 3,241 – не на по-малко от 10 години строг тъмничен затвор. Конфискувани са имотите на почти всички. В отчетите на главния обвинител Георги Петров до ЦК има и други неясни объркващи данни, разминаващи се дори с отчетите до ЦК на БРП (к), изготвени от същия Георги Петров – месец по-рано. От изчисленията на Георги Петров се вижда, че към края на юни 1945 година от осъдените на смърт 2,618 човека са изпълнени присъди на 1,576. По пътя на логиката следва, че останалите 1,042 не са екзекутирани. Но какво тогава е станало с тези хора, които липсват[9]?

В други статистики, се четат цифри на убити до 30,000, а на места те са повече от 40,000[10]. И въпреки цифрите, които са приблизителни и вероятно занижени, те и изискват много уточнения. Но от тези списъци, можем да направим донякъде равносметка за престъпленията на марксистския-ленинско-сталинистки режим в България.

За да оневинят престъпленията си обаче, извършени по време на „Народния съд“, Отечествения фронт, който по това време е на власт, се позовава на подписаното на 08.08.1945 година (при положение, че вече са пострадали не малко хора) в Лондон от правителствата на САЩ, Англия, СССР и Франция съглашение „за съдебно преследване и наказание на главните военни престъпници от европейските страни на оста, тоест Германия и Италия. Но „Народния съд“ няма нищо общо с тези международни договорености. А България не е сред виновниците за разпалване на Втората световна война (01.09.1939-02.09.1945)[11].

Прокламираните намерения на новото ОФ правителство, след окупацията на България през 1944 година, и намеренията за възстановяване на демократичен правов режим, опирайки се на Търновската конституция, така и не се реализират. Следвайки официалната линия на Москва, през следващите няколко години в страната ни ще се създаде фасадна демокрация, утвърждавайки и установявайки окончателно тоталитарен строй по съветски модел. Непосредствено след 09.IX.1944 година редица закони са премахнати, приетата Димитровска конституция през 1947 година, привидно дава права и свободи на гражданите, но всъщност – българите не са легализирани в собствената си държава[12].

Отечествения фронт продължава управлението на държавата, следвайки практиката, установена след преврата от 19.05.1934 година, тоест Министерският съвет започва управлението на страната с наредби, имащи силата на закони, опирайки се на чл. 47 от Търновската конституцията и формално одобрявани от регентите. В действителност обаче схемата за вземане и прокарване на решения от държавен и политически характер е доста по-различна[13].

Подготовка, учредяване и състави на „Народните съдилища“ 1944-1945

В началото на октомври 1944 година в СССР са отведени бивши, министри и военни лица за времето от 01.01.1941 до 09.09.1944 година, за да бъдат „разпитвани“. С радиограма от 25 ноември 1944 година Трайчо Костов пита Георги Димитров: „Кой и как ще съди принц Кирил Преславски, Богдан Филов и другите, които са под съветско попечителство“. Другият проблем, който възниква по това време и безпокои Политбюро, е как да се постъпи със сестрата на цар Борис III – княгиня Евдокия. За щастие „разследванията“ по нейния казус не доказват прогермански прояви и тя е освободена[14].

Началото на Българската гилотина не започва с изпълнението на смъртните присъди на 1 февруари 1945 година, тоест физическото отстраняване на „виновниците“ по обвиненията. Механизма за завземане на властта е задействан от Отечествения фронт и е пуснат в действие още на 28 август 1944 година[15]. А няколко дни по-късно Кимон Георгиев чете Манифест на Националния комитет на Отечествения фронт, в който се казва, че „Отечествения фронт поема в тия съдбоносни часове и тежки условия управлението на страната, за да я спаси от погибел“. Така е извършен фактически политическия преврат от ОФ, в лицето министър-председателя Кимон Георгиев[16].

Подобна заявка (обещание), е дадена месец по-рано и на Георги Димитров от Сталин, където се казва, че „никой друг крак няма да стъпи в България освен крака на Червената армия. Друг нов момент, формулиран в точка 11 от Манифеста, който чете Кимон Георгиев, е заявката за: „Прочистване на целия държавен апарат от противонародни елементи“. Под подписаните на документа се четат имената на: Кимон Георгиев (ПК „Звено“), Добри Терпешев (БРП (к)), Никола Петков (БЗНС), д-р Иван Пашов (цял квартал носи неговото име в Перник) и още много други[17].

На 9 септември 1944 година България е окупирана от Червената армия и е въведен атеистичен режим по подобие на този в Съветска Русия. За кратко време са превзети всички държавни институции. Богоборческият дух на болшевиките не подминава и родната ни Църква. За няколко месеца през затворите минават стотици духовни лица, а една не малка част от тях са убити без съд и присъда – по време на така наречената „Първа вълна“ –  (9.IX.1944-1.III.1945[18]).

След превратът от 09.09.1944 година в България се формира структурата на Държавна сигурност по подобие на съветски модел. Тя има за цел да проучва, разследва, разпитва, малтретира, реквизира и не рядко да екзекутира „негласно“ противниците на режима[19].

С решение на Министерският съвет от 30 септември 1944 година се приема единодушно законопроекта Наредба-закон за съдене от „Народен съд“ виновниците за въвличане България в Световната война срещу Съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея, изготвен от Министерството на правосъдието с министър Минчо Нейчев[20] включително и от некомунисти, съюзници на БРП (к), както и земеделците на Никола Петков и социалдемократи, участващи в Отечествения фронт[21].

С указ №22 на регентите на България (под натиск), е одобрено 6-то Постановление на Министерски съвет, „…. взето на заседанието му от 30 септември 1944 година“, с което е приета наредбата-закон. Тази наредба-закон влиза в сила от деня на обнародването си в „Държавен вестник“, на 6 октомври 1944 година, бр. 219[22], и е изменяна двукратно с укази от 4.11.1944 година и 4.01.1945 година[23].Всъщност, срокът на наредбата-закон е удължен до 31.03.1945 година. Но процесиите по него продължават чак до края на месец април. Едва на първи май със заповед на министъра на правосъдието народните екзекутори са освободени от длъжност[24].

На 18 декември 1944 година Политбюро решава, че главните процесии не могат повече да бъдат отлагани. В тази връзка инквизиторите започват да обсъждат присъдите, които ще поискат. С шифрована радиограма Трайчо Костов съобщава на Георги Димитров в Москва, че „Утре, на 19.12.1944 година започва „Народния съд[25].“ В денят, в който започва „Народния съд“ 20.12.1944 година, Министерски съвет приема нова наредба-закон, този път за трудово-възпитателни общежития[26] (ТВО) за опасни лица. Съгласно чл. 1, това са хора обвинени за фашистка дейност и противници на държавния ред и сигурност. Всъщност в България изобщо никога не е имало фашизъм, тоест дори и някои организации да се увличат по фашизма, който е изцяло италианско изобретение, те никога не идват на власт, никога не участват пряко в управлението на страната[27]

Създадените трудово-възпитателни общежития, излизат на „бял свят“ – официално, с наредба-закон, публикувана в „Държавен вестник“, бр. 15/20.01.1945 година, заедно с правилник за вътрешния ред на общежитията [28]. Тази „наредба-закон“ на ОФ, както и „Наредбата-закон в защита на народната власт[29]“, подписани от Кимон Георгиев, целят, от една страна, да узаконят беззаконието в страната и да се утвърдят като съвестта на нацията, а от друга страна, опирайки се на „наредбата-закон“ – да прикрият и оправдаят пред историята именно онези „безследно изчезнали лица“ до датата 20.12.1944 година, когато се установява официално народния съд като ги включват в списъците на „законно осъдени“ от „Народния съд“, тоест записани като въдворени в ТВО-та, а след това починали по необичайни и непредвидени ситуации. Видяхме, че в отчетите и докладите на комунистите, има разминаването на данните в списъците, което не е случайно явление, а е преднамерено и тенденциозно.

Голяма част от задържаните, както знаем са убити и когато съдебният състав на „Народния съд“ ги призовава по имена, получава отговор, че тези лица са в „неизвестност“. Горното твърдение се доказва и от признанията на главният народен обвинител Георги Петров, който заявява, че в списъците на подсъдимите и по-късно осъдени попадат много „изчезнали при чистката [30].“

Трудно можем да кажем със сигурност какъв е броя на жертвите в лагерите и какъв е броя на лагерите разположени в страната ни по онова време, тъй като за по-голямата част от престъпленията на „Народния съд“ нямаме документи. Но не малко хората с дамгà – „врагове на народа“, са изпращани вероятно и в Сибир. Такъв е случаят с инженер Стефан Шопов, обвинен за шпионаж в полза на Германия и изпратен в Източен Сибир, без съд и присъда на 25 години „спецлагер[31].“ Подобно съмнение има и за изчезването на Евгени Босилков, където неговата сестра, изказва подобно доводи в тази посока[32].“ Не знаем, ако се проучи по-добре този въпрос, дали няма да излязат и други данни за хора, които се водят все още „безследно изчезнали“. Какъвто е случаят с архимандрит Ириней Попконстантинов.

Какви са били всъщност намеренията на инквизиторите[33], виждаме от разпореждането (относно подсъдимите на бъдещите Народни съдилища) на Георги Димитров от 21.12.1944 година, в качеството си на ръководител на Международния отдел на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия, в което се казва следното: „Оправдать никого не будет!“ – Никой не трябва да бъде оправдан[34].

Но „възмездието“ на съдилищата не свършва дотук. Само няколко месеца по-късно, из радиограма от 19.04.1945 година на Георги Димитров до Трайчо Костов се чете: „В момента, когато народните съдии завършват своята работа, е необходимо сериозно да се разгледа въпросът за семействата и близките на екзекутираните и осъдените (…) И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения случай каквато и да е роля[35].“

Радиограмите на Георги Димитров довеждат до нова вълна масов религиозен екстремизъм от страна на болшевиките с български паспорт. Повечето от близките на задържаните са изселени, а броят на изчезналите при акциите, осъдени и разстреляни нараства неимоверно бързо[36].През октомври 1945 в България пристига журналиста Марк Итъридж, пратеник на президента Труман. В анкетите и собствените проучвания, които прави, се разкрива картина на „Народния съд“. Той пише, обръщайки се към министър-председателя на България Кимон Георгиев: „Не мислите ли, че ако продължавате да убивате така, както досега, ще стане нужда да ви изпратим население от Америка“. Журналистът е потресен не само от броя на жертвите, но и от съдбите на сираците и вдовиците, оставени на произвола на съдбата [37].

Обективната истина за учредяване на „Народния съд“ е съвсем друга. В документите на Българската работническа партия БРП (к), преименувана през 1947 година в Българска комунистическа партия, а впоследствие на Българска социалистическа партия (през 1991 година), с изключително голям брой израстъци, терминът „Народен съд“ се появява още през 1941 година, където ЦК на партията обвинява правителството на Богдан Филов, и го заплашва с думите, в обръщението: „Да знаете и да имате предвид, че не е далеч денят, когато ще бъдете изправени пред народен съд и тоя съд ще бъде безпощаден[38]“. Някъде по това време започват да се структурират и съставите, които ще ръководят бъдещите „народни“ Върховни съдилища.

Върховни състави

Съставите на народните съдилища са, както следва:

Първи – за съдене на бившите министри, регенти и царски съветници;

Втори – за съдене на депутатите от XXV обикновено народно събрание;

Трети – за съдене на обявените за провинени български експерти по установяването на извършеното в СССР Катинско клане и по трагедията във Виница;

Четвърти – за съдене на „военните престъпници“;

Пети – за съдене на служители в Дирекцията на полицията, Щаба на жандармерията, разузнавателно отделение на Министерството на войната и техните помагачи;

Шести – за съдене на журналисти и пропагандатори на фашистка идеология. На 12 март 1945, 9 часа и 10 минути се открива първото заседание на Шести състав на така наречения Народен съд. Дело № 6 – на интелектуалците – е продължение на серията от дела. Подсъдимите са били 101 – писатели, художници, журналисти, между тях и мъртвите Йордан Бадев, Данаил Крапчев и Райко Алексиев, убит в топлите нощи на 1944 година от Георги Боков „с 400 песници“, в „Дома за слепи“, известен като една от „Къщите на ужасите“ в София[39]. Свидетелите са 145, техни колеги[40].

Седми – за съдене на участниците в депортирането на евреите от Беломорието и Вардарска Македония;

Осми – за съдене на фашистките агенти от Софийска област;

Девети – за съдене на прокурори и съдии при военнополевите и областни съдилища;

Десети – за съдене на служителите на БНБ и други банки, както и стопански дейци;

Единадесети – за съдене на лицата, свързани с престъпни деяния на българските административни, полицейски и военни власти в окупираните от България земи в Беломорска Тракия, Македония и Сърбия за периода от 1941 до 1944 година;

Дванадесети – за съдене на членовете на организациите „Бранник“, „Български национални легиони“, на профсъюзите, симпатизиращи на Нацистка Германия и Фашистка Италия, и други;

Тринадесети – за съдене на полицаи, шпиони, секретни сътрудници на полицията, войници и офицери за преследването и разстрелите на партизани. От изброените състави, пети, осми, единадесети и тринадесети изследователите изпитват трудности дори да се доберат до елементарни данни за водените процеси. Пети състав е фантомен, не е ясно с какво се е занимавал, кога е заседавал, кои са били подсъдимите и какви са резултатите[41].

Народните съдилища в България всъщност имат близо 50-годишна история. Те има за цел разрушаване на демократичните устои на Третото българско царство. Още в текстовете на Търновската конституция през 1879 година (чл. 106), виждаме, че държавници могат да бъдат подвеждани под отговорност. Една година по-късно през 1880 година е приет и „Закон за съдене на министри“. За първи път подобен казус е разгледан по отношение на Стефан Стамболов през 1894 година, но чисто законово и съдебно издържан[42].

Това, което прави „Народния съд“ по отношение на съденето на „виновници“ – държавници, опирайки се донякъде именно на Търновската конституция, не влиза в никакви законови и морални рамки. Съдилищата напълно погазват Търновската конституция и законите в страната като донасят големи страдания на родната ни Църква и Отечество. А целта е ясна, установяване на тоталитарен (авторитарен) комунистически режим в страната, по подобие на този в Съветска Русия.

Следва…(виж тук).

______________________________________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2025, кн. 2, с. 101-124. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. This study is financed by the European Union-NextGenerationEU, through the National Recovery and Resilience Plan of the Republic of Bulgaria, project SUMMIT BG-RRP-2.004-0008-C01, Activity 3.3 (Short-Term Specialization at the Volos Theological Academy, October, 2024).

[2]. Билярски, Цочо. Разправата на народния съд с регентите. Материали на съда срещу проф. Богдан Филов, принц Кирил Преславски и ген. Никола Михов. София: Прозорец, 2025, 15 [Bilyarski, Tsocho. Razpravata na narodnia sad s regentite. Materiali na sada sreshtu prof. Bogdan Filov, prints Kiril Preslavski i gen. Nikola Mihov. Sofia: Prozorets, 2025, 15 (Bulg.)].

[3]. Семерджиев, Петър. Народният съд в България (1944-1945). София: Македония прес, 1997, 2 [Semerdzhiev, Petar. Narodniyat sad v Bulgaria (1944-1945). Sofia: Makedonia pres, 1997), 2 (Bulg.)].

[4]. Шарланов, Диню. История на комунизма в България, т. 1. София: Сиела, 2009, 308 [Sharlanov, Dinyu. Istoria na komunizma v Bulgaria, t. 1. Sofia: Siela, 2009, 308 (Bulg.)].

[5]. Вестник „Народен съд“ от 14 септември 1945 година, бр. 3 [Vestnik „Naroden sad“ ot 14 septemvri 1945 g, br. 3 (Bulg.)].

[6]. Захариев, Андрей. „Народният съд”: Обезглавяването на държавния, поли-тическия и военен елит (телевизионна дискусия). В: https://pametbg.com/index.php/bg/prestuplenia/naroden-sud/68-2015-12-09-07-55-33 (11.11.2025 г.) [Zahariev, Andrey. „Narodniyat sad: Obezglavyavaneto na darzhavnia, politicheskia i voenen elit (televizionna diskusia).“ V: https://pametbg.com/index.php/bg/prestuplenia/naroden-sud/68-2015-12-09-07-55-33 (11.11.2025 г.) (Bulg.)].

[7]. Знеполски, Ивайло. Българският комунизъм: Социокултурни особености и траектория на властта. София: Сиела, Институт за изследване на близкото мина-ло, 2008), 109 [Znepolski, Ivaylo. Balgarskiyat komunizam: Sotsiokulturni osobenosti i traektoria na vlastta. Sofia: Siela, Institut za izsledvane na blizkoto minalo, 2008), 109 (Bulg.)].

[8]. Филчев, Ангел. Смазването на пражката пролет 1968. София: Сиела, 2018, 213 [Filchev, Angel. Smazvaneto na prazhkata proet 1968. Sofia: Siela, 2018, 213]; Шарланов, Диню, Поля Мешкова, Българската гилотина. Тайните на народния съд. София: Агенция „Демокрация“, 1994, 49, 158-159 [Sharlanov, Dinyu, Polya Meshkova, Balgarskata gilotina. Taynite na narodnia sad. Sofia: Agentsia „Demokratsia“, 1994, 49, 158-159 (Bulg.)].

[9]. Шарланов, Диню, Поля Мешкова, Цит. съч., 158-159 [Sharlanov, Dinyu, Polya Meshkova, Op. cit. 158-159].

[10]. Вестник „Демокрация“, бр. 2 от 06.II.2013, 14 [Vestnik „Demokratsia“, br. 2 ot 06.II.2013,14].

[11]. Филчев, Ангел. Цит. съч., 213 [Filchev, Angel. Op. cit. 213].

[12]. Алтънков, Никола. История на БКП 1919-1989 г. София: Факел, 2018, 436 [Altankov, Nikola. Istoria na BKP 1919-1989 g. Sofia: Fakel, 2018, 436 (Bulg.)].

[13]. Шарланов, Диню, Поля Мешкова. Цит. съч. 17 [Sharlanov, Dinyu, Polya Meshkova. Op. cit. 17].

[14].  Шарланов, Диню. Тиранията (жертви и палачи). София: Стрелец, 1997, 64-65 [Sharlanov, Dinyu. Tiraniyata (zhertvi i palachi). Sofia: Strelets, 1997, 64-65 (Bulg.)].

[15].  Семерджиев, Петър. Народният съд в България (1944-1945). Йерусалим: Македония прес, 1997, 14 [Semerdzhiev, Petar. Narodniyat sad v Bulgaria (1944-1945). Yerusalim: Makedonia pres, 1997, 14 (Bulg.)].

[16]. Семерджиев, Петър. Цит. съч. 15 [Semerdzhiev, P. Оp. cit. 15].

[17]. Шарланов, Диню, Поля Мешкова. Цит. съч. 7-11 [Sharlanov, Dinyu, Polya Meshkova. Op. сit. 7-11].

[18]. Приемам това определение, защото в периода от декември 1944 година до февруари-април 1945 година „Народният съд“, създаден от правителството на Кимон Георгиев – това става в противоречие с Търновската конституция, са избити и репресирани десетки духовници.

[19]. Даскалов, Васил. Лагер на смъртта. Предизвестие за Ловеч. Част 1, София: О Books, 2019, 3 [Daskalov, Vasil. Lager na smartta. Predizvestie za Lovech. Chast 1, Sofia: O Books, 2019, 3 (Bulg.)].

[20]. Вж. по подробно Наредбата закон в книгата на Пауновски, Иван. Възмездието. Документално-художествена книга за царските съветници, министрите и регентите пред Народния съд (1944-1945). София: Партиздат, 1971, 14-19 [Paunovski, Ivan. Vazmezdieto. Dokumentalno-hudozhestvena kniga za tsarskite savetnitsi, ministrite i regentite pred Narodnia sad (1944-1945). Sofia: Partizdat, 1971, 14-19 (Bulg.)].

[21]. Знеполски, Ивайло. Цит. съч. 107 [Znepolski, Ivaylo. Op. cit. 107].

[22]. Наредбата-закон за съдене от народен съд винозниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и злодеянията, свързани с нея [Naredbata-zakon za sadene ot naroden sad vinoznitsite za vavlichane na Bulgaria v svetovnata voyna sreshtu sayuzenite narodi i zlodeyaniyata, svarzani s neya]. https://web.archive.org/web/20070705192102/http://www.infotel.bg/juen/arh/26052010.htm. Публикувано на: 05.07.2017 (28.03.2025) (Bulg.).

[23]. Пауновски, Иван. Цит. съч., 13-15 [Paunovski, Ivan. Op. cit. 13-15].

[24]. Шарланов, Диню, Поля Мешкова. Цит. съч. 159 [Sharlanov, Dinyu, Polya Meshkova. Op. cit. 159].

[25]. Ibid. 71-72.

[26]. Вж. „Наредба-закон за трудововъзпитателни общежития за политически опасните лица“ [„Naredba-zakon za trudovovazpitatelni obshtezhitia za politicheski opasnite litsa“]. https://bg.wikipedia.org/wiki/ [„Naredba-zakon za trudovovazpitatelni obshtezhitia za politicheski opasnite litsa.“ V: https://bg.wikipedia.org/wiki/%5D (03.03.2025) (Bulg.).

[27]. Шарланов, Диню, Поля Мешкова. Цит. съч. 76-77 [Sharlanov, Dinyu, Polya Meshkova. Op. cit. 76-77].

[28]. Чурешки, Стефан. Православието и комунизмът в България (1944-1960 г.). София: Просвета, 2004, 93 [Chureshki, Stefan. Praoslavieto i komunizmat v Bulgaria (1944-1960 g.). Sofia: Prosveta, 2004, 93 (Bulg.)].

[29]. „Наредба-закон за защита на народната власт в 18 члена.“ Държавен вестник, брой 80 от 7.IV.1945 година [„Naredba-zakon za zashtita na narodnata vlast v 18 chlena“. Darzhaven vestnik, broy 80 ot 7.IV.1945 g.]. Обнародван в Държавен вестник, бр. 62 от 17.III.1945 година. [Obnarodvan v Darzhaven vestnik, br.62 ot 17.III.1945g.], изм. ДВ. бр.97 от 30.IV 1946г., изменен в Държавен вестник, бр. 254 от 1 XI 1947 година. [izm. DV. br.97 ot 30.IV 1946 g., izmenen v Darzhaven vestnik, br.254 ot 1 XI 1947g.], и отменен от Държавен вестник, бр. 80 от 7.VI.1948 година, В-к Демокрация, бр. 2 от 06.II.2013, с. 14 [otmenen ot Darzhaven vestnik, br.80 ot 7.VI.1948g., V-k Demokratsia, br. 2 ot 06.II.2013, s. 14] (Bulg.).

[30]. Шарланов, Диню, Поля Мешкова, Цит. съч. 159 [Sharlanov, Dinyu, Polya Meshkova. Op. cit. 159].

[31]. Шопов, Георги. Чичо ми се върна от неизвестното. София: Сиела, 2019, 9-17 [Shopov, Georgi. Chicho mi se varna ot neizvestnoto. Sofia: Siela, 2019, 9-17 (Bulg.)].

[32]. АКРДОПБГДСРСБНА VI – Л, а.е. 478, т. 8, л. 97-100 [(AKRDOPBGDSRSBNA –  VI – L, a. e. 478, t. 8, list 97-100] (Bulg.).

[33]. Използвам думата „инквизитор“, защото тя отговаря напълно на профила на хората, които провеждат и изпълняват „народните“ съдилища.

[34]. „Телеграма от 21 декември 1944 написана на руски.“ В: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BD_%D1%81%D1%8A%D0%B4#cite_note-11 (12.03.2025) [„Telegrama ot 21 dekemvri 1944 napisana na ruski.“ V: https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%BD_%D1%81%D1%8A%D0%B4#cite_note-11 (12.03.2025)] (Bulg.).

[35]. Филчев, Ангел. Цит. съч. 214 [Filchev, Angel. Op. cit. 214].

[36]. Шарланов, Диню, Поля Мешкова. Цит. съч. 150-151 [Sharlanov, Dinyu, Polya Meshkova. Op. cit. 150-151].

[37]. Филчев, Ангел. Цит. съч. 214-216 [Filchev, Angel. Op. cit. 214-216].

[38]. Шарланов, Диню, Поля Мешкова. Цит. съч. 11 [Sharlanov, Dinyu, Polya Meshkova. Op. cit. 11].

[39]. Янева, Анета. „Къщите на смъртта.“ В: Писахме да се знае. Без съд и присъда, т. 1. София: Васил Станилов, 2013, 11-15 [Yaneva, Aneta. „Kashtite na smartta.“ V: Pisahme da se znae. Bez sad i prisada, t. 1. Sofia: Vasil Stanilov, 2013, 11-15 (Bulg.)].

[40]. Шарланов, Диню, Поля Мешкова. Цит. съч. 152-153 [Sharlanov, Dinyu, Polya Meshkova. Op. cit. 152-153].

[41]. Алтънков, Никола. Цит. съч. 465 [Altankov, Nikola. Op. cit. 465]. „Народен съд 1944-1945 година. XIII състав в София.“ В: https://narodensud.archives.bg/38-XIII_%D1%81%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2_%D0%B2_%D0%A1%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F (28.02.2025) [Naroden sad 1944-1945 g. XIII sastav v Sofia.  V: https://narodensud.archives.bg/38-XIII_%D1%81%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2_%D0%B2_%D0%A1%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F%5D (Bulg.).

[42]. Семерджиев, Петър. Цит. съч. 509-514 [Semerdzhiev, Petar. Op. cit. 509-514].

Изображение: авторът Цветомир Пенков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-gq6