Архимандрит Павел Стефанов

Хазарите (еврейски – kazarim, идиш – kazarn) доминират Източна Европа между VII-ми и Х-ти век и играят изключителна роля за спиране на ислямското настъпление на Запад[1]. Неотдавна претърпя второ издание у нас известният “Хазарски речник” на Павич, който е опит за белетризация на основните проблеми, свързани с този уникален народ[2]. Въпреки твърденията на Артамонов, че хазарите и езикът им били изчезнали безследно от историческата сцена[3], към края на 2001 година те се появиха неочаквано в световните новини. Член на антиталибанската коалиция в Афганистан е Хезб-и-Уахдат (Партия на ислямското единство), която е коалиция от осем шиитски групировки, подкрепяни от Иран. В нея влизат главно етнически хазари с водач Карим Халили, които са 30% от 25-милионното население на страната[4]. Езикът им, който е близък на персийския, също е изследван[5].

Особен научен интерес представлява религията на хазарите[6]. По всичко изглежда, че те, подобно на българите и сабирите, са от скито-угърски произход и са тюркизирани на по-късен етап от историята си. Еврейските легенди твърдят, че хазарите са потомци на изгубените 10 библейски колена. Според Кейбриджския аноним (писмото на Шехтер), писан през 948 или 949 година от неизвестен хазарски автор в Константинопол, хазарките се омъжват за евреи, които напускат Армения и се заселват в Хазария[7].

Преди да приемат главните монотеистични религии, хазарите изповядват тенгризъм и шаманизъм. Основният им бог е Тенгри (прабългарски вариант – Тангра), който олицетворява небето и владее над живота и съдбата на хората. Той дава мъдрост и власт на кагана и санкционира авторитета му[8]. Съпруга на Тенгри е покровителката на плодородието и детеродството Умай (в превод “плацента”), която олицетворява женското начало. Тази богиня представлява качествено развитие на персийския доброжелателен дух Хумай[9]. Неслучайно неин фетиш е лъкът и стрелите, които имат фалическа семантика[10]. Средният свят се олицетворява от възприеманите като единно божество близнаци Йер-Суб (‘земя-вода’), свързани с поклонение на земята, планините и реките[11]. Хтоничното царство се владее от божеството на войната и смъртта Ерклиг.

“Историята на кавказките албанци” от арменския писател Мовсес Дасхуранц описва как през 682 година албанска християнска мисия начело с епископ Исраел покръства “страната на хуните” (хазарите), която се намира северно от Кавказ в земите на днешния Дагестан. Името на княза на хазарите е Алп Илутвер. Интересно е, че в местния пантеон образът на главното божество е разделен на две – антропоморфизирания Тенгри-хан с друго име Аспандеат (от персийски аspa ‘кон’; срв. Спентодат в иранския епос), който е представен като чудовищен исполин, и Куар (от персийски xwar ‘слънце’), който персонифицира слънцето и мълниите[12]. От други извори се знае, че хуните и древните уйгури почитат бога на мълниите, като принасят жертви на местата, където те падат[13]. Според Дасхуранц хазарските богослужебни места са дървени храмове с идоли[14]. На някогашната територия на Хазария са разкопани само два езически храма в Маяцкото селище и крепостта Хумар[15]. Сигурно е имало и други, но те не са запазени поради дървената си конструкция. Хазарите почитат и свещени гори, чиито вековни дървета символизират мощта на Тенгри. Вярва се, че който отчупи клонче от тях е заплашен от полудяване и смърт. На връщане от хазарската си мисия през 860-861 година св. Кирил Философ премахва в кримския град Фула култ към дъб, който уж предизвиква дъжд и дава други блага. Той отвръща на магията с магия, като удря или по-скоро чука дървото 33 пъти и накрая го отсича (ЖК, ХІІ-та глава[16]). Има данни и за грамадно обожествявано дърво в кавказкия град Ранхаз, на което всяка сряда се окачват плодове и се принасят жертви [17].

В кастата на хазарските свещенослужители влизат жреци, шамани, магьосници и знахари. Жертвите се състоят от коне, които са свещени животни. С тяхната кръв се напръсква земята под дърветата, главите и кожите им се окачват по клоните, а труповете им се изгарят[18]. Култът към конете е общотюркски и е присъщ също на прабългарите, но поклонението на свещени дървета се дължи на фино-угърския субстрат на хазарите. Като номадски народ те се молят и на второстепенни божества на пътищата[19].

Дасхуранц съобщава, че хазарите погребват мъртвите на “високи места” (по-близо до небето или Тенгри), където са изградени капища. Скръбта се проявява чрез плач и нараняване на бузите с нож. На Балканите от античността до късното Средновековие жените си дерат бузите с нокти, което е отразено в иконографията на сцената “Оплакване на Христос”[20]. Хазарските погребения се следват от дрънкане на звънци, биене на барабани, надбягвания с коне, двубои с мечове на голи до пояс мъже и еротични игри на младежите и девойките, които след това се сватосват от родителите[21]. Тук се съчетават трите нива на вечно възраждащото се митобитие: 1) соларно (конете като знак на слънцето); 2) земно (мечоборството до кръв като алюзия за дефлорация[22] и младежките любовни игри като обреди за възпроизводство и плодородие); 3) хтонично (шаманско прогонване на подземните духове онгони чрез биене на звънци и тъпани; смъртта като преход към живот в друга фаза). Описаните от епископ Исраел хазарски заупокойни обичаи намират близки паралели във фолклора на скитите, описан от Херодот, и са още едно потвърждение за техното общо иранско потекло[23].

Археологията установява, че хазарските погребения се извършват предимно в катакомби, които наподобяват юрти. Отвъдният живот се схваща като продължение на земния[24]. Тюрките гузи от Х-ти век, описани от Ахмад ибн Фадлан, изкопават на покойниците “гроб, подобен на дом” и им принасят в жертва коне[25]. Той твърди, че при кончина на някой виден волжски българин робите му се бичуват до кръв, което е паралел на хазарското нараняване с нож[26]. Ритуални звънци на шамани са намерени и в погребения от българските земи[27]. Сведенията на Дасхуранц се потвърждават от по-късни тюркски погребения на шамани, в които се поставя модел на фалос или лък със стрели[28]. Чрез тези сексуални символи на живота и размножението шаманите ознаменуват победата си над подземните духове на смъртта. При руските езически погребения избрана девойка, която се жертва за умрелия, се изнасилва от шестима мъже (профанно число), преди да бъде прободена с нож и удушена. Човекът, който запалва ладията с двата трупа е гол и пристъпва гърбом. Тази инверсия показва, че се извършва анти-обред[29]. През 921 година хазарите споделят с Ибн Фадлан, че когато умре неженен младеж, неговите роднини го венчават посмъртно[30]. Погребалният репертоар на средноазиатските народи и даже на някои балкански народи като черногорците досега включва ритуален танц[31]. Реликтови имитации на погребални обичаи също се забелязват в народните игри на унгарците, които в продължение на векове съжителстват с хазарите и прабългарите[32]. Славянските народи също схващат погребението като венчание за смъртта, което е отразено в техния фолклор[33].

След като си спечелва подкрепата на хазарските племенни вождове, епископ Исраел събаря олтарите на Тенгри и отсича дърветата, почитани от туземците. От тях той прави голям кръст, декориран с изображения на животни и кръстчета. Хазарският каган Алп Илутвер принуждава жреците да му предадат амулетите си, за които се вярва, че излъчват свърхестествена сила. Познати и на древните българи, тези аксесоари на суеверието са отречени в 79-тия отговор на папа Николай I като “изобретение на бесовски хитрости[34]”. На намерените при разкопки хазарски амулети са представени слънце, птици, мишки, маски, змейове, онгони. Като амулети се използват и зъби на глигани, кучета и вълци[35]. Съдбата на хазарските жреци е трагична, защото Исраел заповядва те да бъдат изгорени на клада вероятно поради съпротивата им на новата религия. Този акт е замислен и изпълнен като екзекуция, но може би служителите на Тенгри го приветстват като върховно “пречистване” с обожествяваната от тях стихия на огъня.

Всяко шаманско “действо” се развива около свещения огън. Култовото отношение към огъня у хазарите се доказва и от археологически разкопки в Дагестан. Пепелта от огнищата не е изхвърляна, а събирана в специални ями в чертите на селищата, тоест вътре в сакралното пространство, осветено от човешкото присъствие. При редица могилни погребения труповете са положени върху основа от въглени[36]. Пространното житие на св. Кирил Философ (глава VІІІ-ма) цитира признание на хазарски пратеници, че се молят на Тенгри, обърнати на изток. Следователно те почитат слънцето като негов символ[37].

Хазарите прибягват до ритуално удушаване на своите остарели или провалени владетели, с което ги “изпращат” при Тенгри, за да му служат и да обезпечат благоденствие за живите. Този древен регицид е характерен за древните иранци, аварите, тюрките и волжските българи през доислямския им период[38]. Обредното цареубийство е отразено върху черниговския ритон – ценен паметник на хазарската торевтика от 60-те години на Х-ти век[39]. Крайното сакрализиране на властта на кагана стига до апотеоз и е характерно за тюркската традиция, но е съвсем чуждо на юдейството, възприето от хазарската върхушка[40]. През 654 година, когато хазарите успяват да отразят арабската обсада на Беленджер, те запазват тялото на убития пълководец Абд-ар-Рахман в голяма делва, за да правят с него магии за дъжд и военна победа[41]. Личната сакрална ‘оренда’ на силния враг не се влияе от смъртта и дори може да се асимилира, какъвто е случаят с чашата на българския кан Крум, направена от черепа на император Никифор I Геник през 811 година [42]. Ослепяването на Владимир Расате от баща му Борис І е предназначено да неутрализира орендата, изразявана чрез очите (срв. вярата в уроки).

Съществуват и други податки за хазарския култ, чиято достоверност е трудно установима. Видният арабски историк ат-Табари (около 846-922) твърди, че хазарите извършват обреди и произнасят молитви за дъжд, което е естествено поведение на народ, обитаващ безводни степи[43]. Анонимната персийска хроника от ХІІ-ти век “Мугмал ат-тауарих” заявява, че хазарите практикуват кремация на покойниците вероятно под славянско влияние. Доста противоречиво е сведението на сирийския летописец Псевдо-Дионисий от Тел-Мар, вписано под годината 730-731, че хазарите почитат един Бог и са влъхви (тоест зороастрийци). Монотеизмът е несъвместим със зороастризма, който е краен дуализъм. Приписването на зороастризъм на хазарите е невероятно, макар че някои зороастрийци са разселени в Северен Кавказ от персийците през VІ-ти век. Брук предполага, че под “влъхви” сирийският хронист има предвид езичници, а не зороастрийци[44]. Под следващата година 731-732 Псевдо-Дионисий пише, че хазарите “не са съгласни, че има Бог на небето”. Вероятно той има предвид техните шамани, чието внимание е фокусирано върху подземния демоничен свят. Няма данни, че хазарите някога изповядват будизъм или манихейство.

През Х-ти век тюрките гузи при несправедливост или неприятност крещят, обърнати към небето: “Бир Тенгри!” ([Кълна се в] единия Бог!)[45]. Българските лапидарни надписи на гръцки език преди покръстването също говорят за Теос (Бог) само в единствено число. В края на ХІХ-ти век качинските жреци в Сибир, които принасят жертви на Тенгри, не допускат на службите им да присъстват шамани и жени. Ако случайно попаднат там, те припадат, гърчат се и се запенват[46]. Този казус на границата между религия и патология по всяка вероятност се дължи на късна силна монотеизация на тенгризма, която обезсмисля и анахронизира шаманския спиритизъм. Конкретно в случая с България този процес обуславя сравнително безболезненото преминаване на прабългарското население към монотеизма на християнството около 865 година. Бунтът срещу кан Борис след покръстването е дело предимно на иноплеменните федерати, които пазят границите.

__________________________________________________________________________

*Публикувано в https://synpress-classic.dveri.bg/ и в Духовна култура, 2004, кн. 2, с. 21-27. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. За тях вж. библиографията на Yarmolinsky, A. The Khazars: A bibliography compiled by the Slavonic division (reprinted with additions and revisions from the Bulletin of the New-York Public Library of September 1938). New-York, 1939; Weinryb, D. D. The Khazars, an Annotated Bibliography, – In: Studies in Bibliography and Booklore, vol. XI, 1976; Brook, K. A. Bibliography of 20th Century Khazar Studies. – http://www.khazaria.com/khazar-biblio/toc.html.

[2]. Павич, М. Хазарски речник. Роман-лексикон в 100,000 думи. 2 изд. С., 1999. Павич има и сайт в Интернет, наименован на книгата: http://www.khazars.com.

[3]. Артамонов, М. И. История хазар. Л., 1962, с. 447.

[4]. Григорьев, С. Е. Об этнической принадлежности шиитов Афганистана. – В: Восток. История и культура. СПб., 2000, 22-46.

[5]. Ефимов, В. А. Языки афганских хазара. Якаулангский диалект. М., 1965. Срв. Mousavi, S. A. The Hazaras of Afghanistan: An historical, cultural, economic and political study. Richmond (VA), 1998.

[6]. Mason, R. A. E. The Religious Beliefs of the Khazars. – Ukrainian Quarterly, 1995, Winter, No 4, 383-415.

[7]. Коковцов, Н. К. Еврейско-хазарская переписка в Х веке. Л., 1932, с. 113. Други издания: Цвятков, Н. По някои аспекти на дипломатическите отношения между Византия и хазарите въз основа на документи на иврит от Х век. – Годишник. Обществена културно-просветна организация на евреите в Народна Pепублика България. Т. 14, 1979, 33-35; Golb, P., О. Pritsak. Khazarian Hebrew Documents of the Tenth Century. Ithaca (N. Y.), 1982 (руски превод – 1997).

[8]. Аладжов, Ж. За култа към Тангра в средновековна България. – Археология, 1983, No 1-2, 76-85; Кляшторный, С. Г. Праболгарский Тангра и древнетюркский пантеон. – В: Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов. Отг. ред. В. Гюзелев. С., 1984, 18-22.

[9]. Потапов, Л. П. Умай – божество древних тюрков в свете этнографических данных. – В: Тюркологический сборник. М., 1972, 282-283; Овчаров, Д. Съществувала ли е тюркската богиня Умай в прабългарския пантеон? – В: Мадара. Т. 3, 1992, 159-170. Елементарни са опитите да се докаже култ към Умай в Плиска и Преслав от графитите на женски полови органи, както прави Петрова, П. Културно-исторически анализ на сакрални женски изображения и символи от графиките на ранносредновековна България. – Известия на Народния музей Шумен. Т. 7, 1992, 107-148.

[10]. Ерофеева, Н. И. Лук. – В: Мифы народов мира. Т. 2. М., 1982, с. 46.

[11]. Потапов, Л. П. “Йер суб” в архонских надписях. – Советская тюркология, 1979, No 6, 71-77. Срв. Тюхтенев, С. П. Об эволюции культа гор у алтайцев. – В: Шаманизм и ранние религиозные представления. К 90-летию Л. П. Потапова. М., 1999, 173-179.

[12]. Новосельцев, А. П. Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа. М., 1990, 145-146.

[13]. Бичурин, Н. Я. Собрание сведений о народах, обитавших в Средней Азии в древнее время. Т. 1. М.-Л., 1950, 215-216.

[14]. Овчаров, Д. Прабългарските капища – произход и предназначение. – Векове, 1983, No 2, 56-62; Спасов, Ст. За прабългарските езически храмове. – Трудове на катедрите по история и богословие. Шуменски университет. Т. 1, 1998, 121-131.

[15]. Флеров, В. Иудаизм в археологии Хазарии: где и что искать? – В: Хазары. Второй.., с. 95.

[16]. Климент Охридски. Събрани съчинения. Т. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. С., 1973, с. 135.

[17]. Артамонов, М. И. Цит. съч., 228-229.

[18]. Беленицкий, А. М. Конь в культах и идеологических представлениях народов Средней Азии и евразийских степей в древности и раннем Средневековье. – Краткие сообщения Института археологии, 154, 1978, 31-39; Кубарев, В. Д. Конь в сакральной атрибуции ранних кочевников Горного Алтая. – В: Проблемы западносибирской археологии. Эпоха железа. Новосибирск, 1981, 84-95; Maringer, J. The Horse in Art and Ideology of Indo-European Peoples. – Journal of Indo-European Studies, 1981, Но 3-4, 117-204; Казаков, Е. П. О культе коня в средневековых памятниках Евразии. – В: Западная Сибирь в эпоху Средневековья. Томск, 1984, 99-110; Кармышева, Е. И. К вопросу о культовом значении конных игр в Средней Азии. – В: Прошлое Средней Азии. Душанбе, 1987, 231-242; Нестеров, С. П. Конь в культах тюркоязычных племен Центральной Азии в эпоху Средневековья. Новосибирск, 1990. Общо: Baum, M. Das Pferd als Symbol. Zur kulturellen Bedeutung einer Symbiose. Frankfurt am Main, 1993 (Fischer-Taschenbuecher, 10473).

[19]. Агелеуов, Г. Е. Космический цикл древних тюрков (реконструкция). І. Буд-тенгри; ІІ. Йол-тенгри. – В: Интеграция археологических и этнографических исследований. Омск, 1999, 217-220; 220-223.

[20]. Maguire, H. The Depiction of Sorrow in Middle Byzantine Art. – Dumbarton Oaks Papers. T. 31, 1977, 123-174.

[21]. The History of the Caucasian Albanians by Movses Dasxuranci. Tr. by J. F. Dowsett. London, 1961, 160-168.

[22]. Срв. Миков, Л. Сватбена символика на антропоморфната пластика в славянската календарна обредност (ритуален двубой). – Славянска филология. Т. 21, 1993, 312-318.

[23]. Rolle, R. Totenkult der Skythen. Tl. 1. Das Steppengebiet. Bde. 1-2. Berlin-New York, 1979; Рыбаков, Б. А. Геродотова Скифия. Историческо-географический анализ. М., 1979.

[24]. Магомедов, М. Г. Хазары на Кавказе. Махачкала, 1994, 123-124.

[25]. Ибн Фадлан. Пътешествие до Волжска България 921-922. С., 1992, с. 29.

[26]. Арабски извори за българите. Христоматия. Съст. Р. Заимова. С., 2000 (Българска вечност, 24), с. 68.

[27]. Витлянов, Ст. Митологични аспекти на една “звънтяща украса” от Велики Преслав. – Камбаната: бит, обред, мит. Годишник на Етнографския музей Пловдив. Т. 4, 1999, 18-22.

[28]. Шишлина, Н. И. О назначении лука и стрел в погребениях срубной культуры Поволжья. – В: Археологические исследования Калмыкии. Элиста. 1987, 29-34; Гусев, С. В. Фаллос в шаманской атрибутике народов таежной зоны и тундры (археологический и этнографический аспект). – В: Интеграция.., 226-228; Харитонова, В. И. Сексуально-еротический элемент в магико-мистической практике (к проблеме НСС). – В: Шаманизм.., 206-254.

[29]. Ибн Фадлан. Цит. съч., с. 72.

[30]. Арабски извори за българите, с. 39.

[31]. Моногарова, Л. Ф. Архаичный елемент похоронного обряда памирских таджиков (ритуальный танец). – Полевые исследования Института этнографии. 1979. М., 1983, 155-164. Срв. Roux, I.-P. La mort chez les peuples altaiques, anciens et médiaevaux. Paris, 1963.

[32]. Ujváry, Z. A temetés paródiája. Temetés es halál e népi játékokban. Debrecen, 1978.

[33]. Попов, В. Погребението-сватба и поетичнообразната му символика във фолклора на славянските народи. – Славянска филология. Т. 21, 1993, 327-335.

[34]. Бешевлиев, В. Първобългарски амулети. – Известия на Народния музей Варна. Т. 9 (24), 1973, 53-60; Овчаров, Д. За прабългарските амулети. – Музеи и паметници на културата, 1977, No 1, 10-12.

[35]. Магомедов, М. Г. Хазары на Кавказе, с. 123.

[36]. Магомедов, М. Г. Образование казарского каганата (по материалам археологических исследований и письменным данным). М., 1983, 155-157.

[37]. Климент Охридски. Цит. съч., с. 126. Срв. Овчаров, Д. Култът към слънцето и езическите религиозни представи на българите. – Векове, 1978, No 1, 30-36.

[38]. Арабски извори за българите, с. 64.

[39]. Петрухин, В. У истоков древнерусской культуры: ритон из Чернигова и хазарская традиция. – Проблеми на изкуството, 2000, No 1, 3-10.

[40]. Степанов, Ц. Развитие концепции сакрального царя у хазар и болгар в раннем Средневековье. – В: – В: Хазары. Второй международный коллоквиум. Тезисы. М., 2002, 90-91. Срв. Гольден, П. Б. Государство и государственность у хазар: власть хазарских каганов. – В: Феномен восточного деспотизма. Структура управления и власти. М., 1993, с. 223 сл.

[41]. Артамонов, М. И. Цит. съч., 178-179.

[42]. Венедиков, Ив. Златният стожер на прабългарите. С., 1987, 156-160.

[43]. Калинина, Т. М. Сведения ранных ученых Арабского халифата в народах территории СССР. Тексты, перевод, комментарий. М., 1988.

[44]. Brook, K. A. Khazars and Judaism. – In: Encyclopaedia of Judaism. Suppl. 1. Ed. by J. Neusner and A. J. Avery-Peck. Leiden, 2003 (in print). Благодаря на г. Брук за предоставения ми текст преди неговото обнародване. Срв. Brook, K. A.  The Jews of Khazaria.  Northvale (NJ), 1999.

[45]. Ибн Фадлан. Цит. съч., с. 22.

[46]. Гумилев, А. Древние тюрки. М., 1993, с. 77. Общо: Koсарев M. Ф. Язычество Сибири. М., 2001; Жуковская, Н. Л. Мир традиционной монгольской культуры. М., 2001; Baldick, J. Animal and Shaman: Ancient religions of Central Asia. London, 2001.

Изображения: авторът архимандрит Павел Стефанов (1948-2012). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-g5y