Ренета Трифонова

Темата „Христологично-нравствената проблематика в творчеството на проф. Ганчо Пашев и проф. Иван Панчовски“ засяга централната и обширна тема за познанията и опита в християнската етика, в чиято област работят и двамата богослови – въпросът за предназначението и обожението на човека. Текстът разглежда някои аспекти на темата за обожението и/или нравствения идеал в богословските системи на двамата учени и тяхната интерпретация. За проф. Пашев тази тема повдига въпроси относно спора му с проф. Димитър Михалчев, а за проф. Панчовски – чрез връзката между религията и морала в две от книгите му за Личността на Иисус Христос и във „Въведение в нравственото богословие“.

Христологично-нравствената проблематика в творчеството на проф. Ганчо Пашев и проф. Иван Панчовски засяга централна и обширна тема от знание и опит в християнската етика в България. Отношението религия-нравственост, което е развито и задълбочено особено при проф. Иван Панчовски, довежда до един логичен завършек на техните богословски системи – нравствения идеал в Личността на Иисус Христос като най-висша ценност и смисъл на християнския живот.

Своеобразното „успокояване“ на отношението религия-нравственост при проф. Панчовски и неговото заключение при изследванията му върху немския философ Рудолф Ото, че няма святост без нравственост, отварят нова тема в християнската етика в България. Колкото по-съвършен е нравственият идеал, толкова по-доказуема е тезата, че между религията и нравствеността няма антиномия, а богоуподобяването – тази цел на човешкия живот – през нравствения дискурс – са сред основните въпроси на христологично-нравствената проблематика в творчеството на проф. Ганчо Пашев и проф. Иван Панчовски.

Част от богословските изследвания на двамата представители на нравственото богословие в България е концентрирана върху Личността на Иисус Христос като нравствен идеал. Темата за човека-ипостас, със своя антропологичен дискурс, повдига въпроса за отношението на нравствената проблематика не само към Христовата личност, а изобщо към християнския персонализъм – една онтологико-антропологична тема за богословието като цяло, основана върху догматическата истина за Боговъплъщението.

Често обаче в нравственото богословие Личността на Богочовека бива разглеждана чрез един друг дискурс – на идеала за нравственото съвършенство, а по този начин, съответно, и стремежът към Личността бива разглеждан все в така зададените рамки: как и доколко човекът може да се доближи до Богочовека, по какъв начин човекът може да се уподоби според образа на Богочовека, да възпита нравствените си чувства така, че Господ Иисус Христос да стане за него един вечен нравствен идеал. А всичко това е свързано със самата идея за Бога – като основа на нравствеността или с отношението нравственост-религия, както, разбира се, и със същността на нравственото при Бога и при човека.

Христос е основата на християнската антропология и христологията, същност и основа на християнската етика и християнското нравствено учение за спасението на човека. Самата идея за нравственото се съдържа в учението за „абсолютното духовно Същество – Бога“; а нравственото – това е висше състояние на Божието битие[1]. Християнските богослови, когато те творят в областта на нравственото богословие, изхождат от позицията, че положителната нравственост е от Бога и принадлежи Нему, а затова няма и нравственост без „абсолютно нравствено[2]“. То се обяснява чрез вярата в Бога, а неговото съдържание се изчерпва с любовта към Него[3].

В този текст ще се опитаме да съсредоточим вниманието върху някои аспекти на темата за богоподобието и (или) нравствения идеал – дали същността на тези две понятия се припокрива и как тя бива тълкувана в българската богословска традиция на ХХ век.

Нравственото учение на Иисуса Христа и спорът на факултетите

През 1932 година на книжния пазар излиза изследването на Ганчо Пашев „Нравственото учение на Иисуса Христа“ с ретроспекция на християнското нравствено учение от гледна точка на морала[4].

С основание българският богослов е бил разтревожен за състоянието на българския народ след Освобождението. Във времето, когато Първата световна война вече е нанесла своите непоправими щети на човечеството и е разтърсила целия свят, българите са в по-голямата си част необразовани, свещениците – недостатъчно образовани, а младите хора отдавна са гледали към Европа и нейните ценности, свободи и образование. Едно време, в което влиянието на Църквата вече е отслабнало и тя трудно е могла да отговаря на нравствените нужди на хората. Тъкмо в такова време Ганчо Пашев мисли да разработи система за разпространение на християнските нравствени истини сред българското население. По-конкретно неговите цели са били: (1) да разработи и научно да изложи християнското нравствено учение; (2) да разпространява това знание, за да разшири духовната култура на своите сънародници[5].

Тези негови идеи оказват влияние както върху изследванията му като цяло, така и по-специално върху „Нравственото учение на Иисуса Христа“, където авторът набелязва основни проблеми в християнската антропология, разглеждайки и социалния въпрос.

За проф. Пашев – като възпитаник на Киевската духовна академия – християнската етика е изглеждала като научнообосновано знание, като една система, която е конструирана по строго определен начин и върху строго определен принцип. Такъв е отпечатъкът на времето и условията, в които той живее и твори. Ганчо Пашев задава актуални въпроси – каква е тази обективна основа на християнската етика, щом тя е далеч от живота на хората и не може да бъде разбрана; не трябва ли да се направи „ревизия“ на тази основа и „˂…˃ да се види дали няма по-здрави и по-убедителни нравствени основи, върху които се гради християнската нравственост и които биха могли да определят решително човешкото поведение[6]“. Той признава, че в повечето християнски системи много малко се чувства Самият Христос[7]. Че там е казано малко за Неговото нравствено учение и Неговата Личност, за живота и дейността Му[8]. По този начин Пашев индиректно признава наличието на проблем в познатите по негово време системи на нравственото богословие. Показва, че то е било недостъпно, неприложимо и на практика не е успявало да разкрива главната цел на християнската етика – спасението на човека чрез Личността на Богочовека.

Изследвайки христологично-нравствените проблеми и богословската система на проф. Ганчо Пашев, не можем да не обърнем внимание върху един спор между него и проф. Димитър Михалчев в контекста на дискусията за „антиномичността“ между религията и етиката, който може да хвърли светлина върху някои аспекти в христологично-нравствената проблематика.

Когато през 1932 г. излиза „Нравственото учение на Иисуса Христа“ на проф. Ганчо Пашев, проф. Димитър Михалчев помества кратък критичен отзив за него[9]. На този спор е посветена публикацията на проф. дфн Н. Димитрова „Етиката и „спорът на факултетите“ в България от първата половина на ХХ век[10]“. Става дума за един основен дебат върху етиката между богослови и философи – относно нейната автономност и теономност, страха Божи и свободата на нравствеността.

Оживената дискусия, която предизвиква новоизлязлата книга на проф. Пашев ни задължава да разгледаме детайлно главния въпрос в този дебат – въпрос, който коментира и доц. Костадин Нушев в една от своите публикации, посветени на научното дело на проф. Ганчо Пашев[11].

Критиката на Михалчев към Пашев е добре обоснована – философът засяга нормативния характер на християнската етика и слабите места в християнската богословска етика. Според възгледа на Михалчев доброто не може да е заради, било то и заради Бога; ако е заради, тогава то не е свободно действие и не може да бъде причислено към сферата на нравствеността. Михалчев не смята, че е възможно животът при социалните и икономически условия по онова време да бъде така преустроен, че християните да успеят „˂…˃ да се вдъхновят, както бяха вдъхновени през първите векове“, по думите на проф. Пашев[12].

За проф. Михалчев написаното от проф. Ганчо Пашев, че религиозно-нравственото учение на Иисус Христос трябва да се приема „внимателно и проникновено“ е друго проблемно място в тази етика. Димитър Михалчев е категоричен: „Ако голяма част от днешното човечество не се чувства вдъхновена от християнството, то съвсем не е заради Христовото нравствено учение[13]“.

Философът засяга и темата за безкористната любов на човека към Бога – доколко е възможно човекът да обича безкористно Бога и безкористни да са делата му, и за страха Божи, който е „слабото място на християнската богословска етика“, засягайки така темата за свободата на нравствеността, както и основния въпрос – има ли нравственост извън религията: „Всяка религиозна етика, когато търси „общите основи на нравствеността“, забравя, че има безброй хора, които не вярват в съществуването на Бога. Смеем ли да отречем, че и тия хора могат да познават безкористната любов и да водят един високо нравствен живот? От нигде не следва, че само религиозните съзнания са годни да бъдат и морални[14]“.

Според Михалчев Ганчо Пашев е дал „едностранно осветление на Христовото нравствено учение“, като друг слаб момент в неговата етика е „чувството на зависимост“, неизтъкнато от автора в неговия истински смисъл“, тоест зависимост, водена от страха от Бога[15]. Накратко – това е „старата“ дискусия автономия-теономия.

Ганчо Пашев веднага отговаря и изпраща своя отзив до редакцията. Димитър Михалчев го публикува в следващия брой на „Философски преглед“, където му дава и по-пространен отговор[16]. Именно това му пространно разяснение хвърля светлина и набелязва основни проблеми в християнската етика.

Пашев не е съгласен със своя уважаван колега Михалчев, който „˂…˃ започва да говори и да критикува „християнската“ и „богословската“ етика“, като смесва предметите и стига до погрешни заключения[17]. Той веднага разграничава християнската и богословска етика и различните ѝ системи от нравственото учение на Иисус Христос и по този начин косвено признава, че те невинаги са релевантни към това учение[18]. Проф. Пашев не е съгласен и с обвинението, отправено му от проф. Михалчев, че „само религиозните съзнания са годни да бъдат морални“, и твърди, че „истинската нравственост може да се разкрие на почвата на истинско религиозно съзнание“. Вероятно в определенията „истинска“ и „неистинска“ нравственост Ганчо Пашев има предвид същия дебат за християнската етика, който води началото си сред българските философи от още по-рано и който Нина Димитрова анализира в своето изследване[19].

Михалчев прави важно уточнение: едно е Христовото учение, друго е душата на християнина[20]. Спорът между философа и богослова набелязва един актуален въпрос в нравствената проблематика, който съществува в нравственото богословие по онова време и за който (както вече беше посочено) свидетелства и самият проф. Пашев – още на първите страници на „Нравственото учение на Иисуса Христа“ с предложението си основите на тази етика да бъдат ревизирани.

Михалчев посочва основния проблем в някои богословски системи индивидуалният подход на християнина към нравствеността, който е в разрез с общочовешкия характер на християнството[21]. С това той поставя въпроса за смисъла на християнската етика извън общността на еклисията, тъй като тя е изпълнима практически в нея чрез служение на другия – като етика на Евангелието, а не като нравствена система за религиозни хора, които имат индивидуален подход.

В друг свой критичен отзив, този път не срещу Пашев, а в отговор на читателски въпрос до списание „Философски преглед“ – не греши ли той, когато провежда строга разлика между морала на християните и етиката на Христос, проф. Михалчев отговаря кратко и съдържателно. Според него християните, „групирани около църквата Христова[22]“, вярват, че ще имат отплата на онзи свят – който е правил добро, го очаква вечно блаженство, а който е вършил зло – вечно страдание. Да извършваш добро, за да получиш нещо, дори и блаженство, за проф. Михалчев е евдемонистичен елемент, произлизащ от християнския възглед, че всеки е отговорен пред Бога за себе си. На това, според него, се противопоставя етиката на Новия Завет – той смята, че моралът на християните е нещо различно от евангелската етика, тъй като, дори когато обича ближния си, християнинът го прави користно, за да спечели вечно блаженство[23].

Въпреки своя спор Пашев и Михалчев се доближават в позициите си – Михалчев смята, че „˂…˃ не е лесно да убедиш всеки, че Бог съществува и че тъкмо върху изпълнението на неговите заповеди трябва да бъдат сложени моралните отношения между хората, пропити с любов към човека и към човешкото в човека[24]“, а Пашев вече е убеден, че не само не е лесно, но и знае защо, тъй като знае и какви проблеми има християнската етика със систематизацията и започва да изгражда своето учение за нравствеността, което полага върху христологически основи.

Своята христология проф. Ганчо Пашев изгражда и чрез нравствения дискурс, опитвайки се да го приложи дори към идеята за държавното управление, основано върху християнската нравственост, което да възпита добри хора[25]. Христологическата основа на нравствената система на Пашев обаче изглежда почти „идеалистична“ относно еклисиологичната перспектива, която да „допълни“ Личността на Иисус Христос като център на кинонията[26]. В богословската система на Пашев Михалчев е усетил този недостатък, но като философ го определя като „индивидуална позиция на вярващия – в разрез с идеята за общочовечност[27]“. Християнската етика той „мисли“ върху плоскостта автономия-хетерономия, затова и дискусията Пашев-Михалчев се води по този начин. В този смисъл проф. Михалчев вижда християнската етика като хетерономна етика: християнинът спазва заповеди, които са му наложени отвън, от Господа, Който му е „господар“; християнинът спазва тези заповеди заради „страха Божи“, като самата дума „заповед“ предполага едно „господско“ отношение и е свързана с послушание, и така нататък [28]. Михалчев коментира разликата между „морала на християните“ и „етиката на Новия завет“, без да повдигне въпроса за богочовечността на Църквата и идеята за общност, в която се спасяват християните по силата на своята свободна воля и стремеж към богоподобие. Затова на пръв поглед въпросното „обвинение“ срещу Пашев изглежда почти незащитимо – защото в действителност опитът показва, че между морала на християните и евангелската етика не просто може да има разграничение, но дори и пропаст[29].

Тази „нормативност“ в християнската етика може да бъде следствие от смесването на нейните христологически основи с нравствени категории. В своето „нравствено учение“, например, Пашев споменава общностния елемент и уточнява, че нравственият идеал не се осъществява самостоятелно, а чрез общуване на личността с други личности[30], обърнал е внимание и на служението на ближния в обществено-социален аспект[31], но това не е въпросът за общностния и еклисиологичен характер на дяконията, например.

Той по-скоро мисли за цялостното евангелизиране и катехизация на населението, но в неговото изложение Христовата личност е засегната в исторически, богословски, психологически, антропологически план, като е изложена идеята за спасението и Божията любов към човека: дори единението с Бога проф. Пашев разглежда като единение на вярата, на чувството[32], на убеждението – той пише за борбата със злото и греха, за идеала на съвършенството, богосиновството и обожествяването[33]. Липсва обаче елементът на опита, който показва как да се случи това единение с Бога. Вероятно поради това Михалчев повдига въпроса как практически може да бъде убеден човекът в това нравствено учение: „˂…˃ не стига да твърдиш, че е необходимо за тая цел „внимателно и проникновено възприемане на живота и религиозно-нравственото учение на Христа“, защото проблемата започва тъкмо оттук нататък: може ли днес да се направи нещо и какво именно, щото хората да възприемат „внимателно и проникновено“ живота и учението на Иисуса?[34]“.

Проф. Михалчев смята, че индивидуалният подход на човека към Бога – или личната му отговорност пред Него – са свързани с идеята за корист по отношение на спасението[35], но се налага уточнението, че тази – за него „користна“ – идея не стои в основата на идеята за спасението, както твърди той. Новата онтология на християнската етика не я свежда само до борба с греховете и изкореняването на причините за тях, а до новата реалност, която вече е настъпила – онтологията на новата твар в Христос[36].

Въпросът на Михалчев – „как“, изисква само един отговор – в Тялото Христово, чрез тайнствата на Църквата, чрез причастяване към нетварната благодат[37]. Дори и да е налице „осъзнаване“ на нравствената ценност на душата, то е безрезултатно, ако не е последвано от утвърждаване в благодатта на Светия Дух[38]. Този нов етос е следствие от личната връзка на човека с Бога и участието му в новата благодат е невъзможно, в случай че християнската етика не бъде разбирана като приложна онтология[39].

Нравственият идеал в Личността на Иисус Христос при проф. Иван Панчовски

Ако една част от изследванията на проф. Иван Панчовски са основно посветени на изграждането на богословската му система и имат за предмет отношението религия-нравственост, както и философията и психологията на религията, друга част обхваща христологически въпроси.

През 1959 година от печат излиза книгата „Личността на Иисус Христос“, а след това нейната втора част – „Най-прекрасният“. Безспорно, тези две книги имат своето ценно и неоспоримо място сред трудовете на българската богословска традиция на ХХ-ти век. И в двете преобладава повече историческият и месиански образ на Христос в апологетичен план, и в двете са приведени свидетелства и интересни факти за Иисус Христос, за земния Му живот и историческите събития, свързани с Него, но и в двете книги бива разкривана Личността на Богочовека Христос.

Година по-рано проф. Панчовски издава „Въведение в нравственото богословие“ (1958), където доминира отношението религия-нравственост, и вероятно поради това същото отношение преминава и през двете части на монографията върху Личността на Иисус Христос в първата част, особено в местата, където той пише за духовния образ на Христос с изнесени в текста догматически истини и определения на Църквата за Богочовека и Христовия образ в литературата и философията.

През 1985 година в списание „Духовна култура“ е поместена една публикация на проф. Иван Панчовски върху евхаристийна тематика: „Светата Евхаристия в православен аспект[40]“, където авторът излага подробно цялото учение на Църквата за Евхаристията като тайнство и привежда свидетелства на древни църковни писатели и вероопределения на вселенски събори. Там той пише и за евхаристийното претворяване на светите Дарове, засягайки терминологията претворяване-пресъществяване в литургичен аспект, както и мнения на известни духовници и учени в областта на руското православно богословие; излага и учението на отците на Църквата за св. Евхаристия като жертва, разликата между Голготската и евхаристийната жертва и смисълът на евхаристийното общение в причастяването. Дори обаче и в тази своя късна публикация той напомня за отношението религия-нравственост, характерно за някои негови трудове.

В края на публикацията, той отбелязва: „Колкото и да е конспективно това изложение, не следва да го завършим, без поне да укажем, че съществената за св. Евхаристия сакраментална и мистична страна на духовната съпричастност с Бога, на предвкусване благата на спасението и вечния живот, на участие в незалязващия ден на Царството небесно и в бъдещата велика и най-свещена Пасха, се отразява в нравствената и социалната сфера, като предизвиква нравствено очистване и възвисяване, поражда света обич към всеки човек, отлива се в миролюбие и миротворство. В това се състои литургията след литургията, тоест преминаване от богослужение към служение на ближните, обществото и човечеството[41]“.

Тук проф. Панчовски най-пълно от всички свои изследвания отразява евхаристийната и литургична основа на християнската етика. Остава обаче отворен въпросът дали според него този евхаристиологичен аспект има връзка с нравствената проблематика. Още отначало публикацията засяга темата за икуменизма и вниманието, което комисията „Вяра и устройство“ на ССЦ обръща на св. Евхаристия с цел междуизповедни богословски проучвания и постигане на „˂…˃ възможно единомислие по спорните въпроси“, за да „˂…˃ се дойде до всехристиянска евхаристия и до интеркомунион[42]“. Текстът по-скоро цели да изложи учението на Православната църква за тайнството Евхаристия в контекста на едно бъдещо християнско единство, отколкото да засегне екзистенциалните основи на християнската етика.

Отделно внимание заслужава темата за Христовия нравствен идеал в друга част от монографията на проф. Иван Панчовски „Най-прекрасният“. Проф. Панчовски пише: „Богочовешката личност на Иисус Христос е най-възвишеният нравствен идеал. Ето, две хиляди години този идеал блести пред създанието на човечеството и привлича много негови синове и дъщери към себе си[43]“.

Според автора Христос приканва цялото човечество да Го следва и да живее според въплътения в Неговата личност нравствен идеал[44]. Този труд има по-скоро апологетичен характер, само че това задължава още повече Личността на Христос да бъде представена в Неговата истинска светлина и действително значение като Богочовек, като Сина Божи, въплътил се заради нашето спасение. Проф. Панчовски засяга и тази особеност: „В евангелията не е изложен някакъв измислен, изкуствено сглобен, безжизнен и схематичен нравствен идеал, а е представена живата и съвършена богочовешка личност на Иисус Христос, като път към добродетелност, които не са предварително осъществени в лицето на Иисус Христос[45]“.

Тук може би е отново резонен въпросът, който проф. Михалчев задава на проф. Ганчо Пашев: „Как?“. Как и къде ще се случи това? „В Църквата“, отговаря Панчовски, „в непрекъснатото общение на вярващите християни помежду им, като членове на мистичното тяло Христово[46]“. И отново проф. Панчовски не може да „избяга“ – като проф. Пашев – от дихотомията добро-зло, споменавайки съдния ден: „˂…˃ чрез това се придава безмерната ценност на нравствената дейност през земния живот, защото въз основа на нея ще се определя вечната участ на всеки човек[47]“.

Въпросът как на проф. Михалчев тук се сблъсква с още един въпрос, на гръцкия богослов Панайотис Нелас, който пише: „Защо Бог стана човек? Не старият Адам е парадигма на Новия, а Новият Адам – за стария[48]“.

Всъщност Новият Адам, Христос, надхвърля „нравствения образец“ и нравствената любов, която проф. Иван Панчовски смята за „сърцевината на богочовечеството[49]“. Принципът на нравствената любов е наистина основа на неговата богословска система, само че той не отговаря на въпроса „как“. Нравственият образец на Христовото съвършенство стои на плоскостта добро-зло и човешкото очистване от греховете, както и придобиването на човешко нравствено съвършенство чрез личните усилия и подвизи за осъществяване на богоподобието [50]. Християнската етика обаче винаги се интересува от въпроса за предназначението на човека, а „терапевтичният“ момент в придобиването на нравственото съвършенство е само част от връщането на човека в неговото естествено състояние на богоподобие. Човекът като образ Божи е призван към безсмъртие, което се осъществява в причастността към Божията благодат, в общение в Светия Дух. Достатъчно ли е тогава нравственото съвършенство като смисъл и тайна на човешкото богоуподобяване?

Проф. Панчовски не пропуска да отбележи този момент, най-вероятно съзнавайки, че подобни въпроси могат да бъдат повдигнати: „Тук следва да се отбележи още, че обръщането на Иисус Христос към отделния човек и стремежът Му чрез неговото духовно прераждане да обнови нравствено обществото не дават основание да считаме Христовата етика за индивидуалистична или аристократична. Според нея всички хора, като създадени от един небесен Отец, представляват братска общност и само чрез братска взаимопомощ и обич могат да осъществяват жизненото си призвание и да постигат вечното си назначение[51]“.

Това е опит в идеята за нравственото съвършенство да бъде вмъкнат идеалът за земна всеобщност в социален аспект. Ето защо проф. Панчовски споменава еклисията като място, в което Христовият нравствен идеал може да бъде осъществен, без обаче да отиде още по-нататък и да се задълбочи в христологично-антропологичната същност на отношението Бог-човек, която е признак за истинска христификация: „Когато Павел поучава верните да вземат участие в „съвършения човек“ до степен на състояние на пълнота на Христос (Ефесяни 4:13), да добият „ум Христов“ (1 Коринтяни 2:16), „сърцето Христово“ (вж. Ефесяни 3:17) т.н., той не го прави по причина на някакво външно благочестие и сантимент; апостолът говори с онтологични понятия. Той не изисква външно подражание на Христос или чисто морално [нравствено] съвършенстване, а истинска Христификация. Понеже, както св. Максим пише: „Словото Божие и Бог… желае да завърши тайнството на Своето вътелесяване винаги и във всички неща[52]“.

Отношението религия-нравственост, което е характерно за много от изследванията на проф. Панчовски, продължава да „тежи“ и тук, въпреки че той отбелязва основните еклисиологични аспекти. В повечето си анализи обаче, дори и на Христовата Личност, той се връща отново и отново към нравствения идеал на съвършенство, като че ли иска да докаже, че такава антиномия религия-нравственост не съществува, но така само „измества“ отношението христология-еклисиология и нейното кинонийно начало още в „предвечния съвет“ на Троицата с отношение религия-нравственост. А истината за човека се открива в неговия троичен начин на съществуване.

***

Христологичните изследвания на проф. Ганчо Пашев и на проф. Иван Панчовски са съсредоточени върху Личността на Иисус Христос като нравствен идеал, докато еклисиологичната основа на християнската етика предполага тя да има за център не нравствен идеал, а да се осъществява като светотайнствен начин на живот в Църквата, в Личността на Богочовека чрез съединяването с Него посредством Тялото и Кръвта Христови. Това общение предполага още нещо – че извън Тялото Христово нравствеността е съвсем възможно да се превърне в морализъм. Това е умело избегнато от двамата изследователи на християнската етика в България през ХХ-ти век, но трябва да се отбележи, че ако християнският и църковен етос е избор на личността, тогава спорът „религия-нравственост“ става безпредметен, както и въпросът удачен ли е или не принципът на църковността в една богословска система, какъвто въпрос повдига проф. Панчовски в своята методология[53].

________________________________________

[1]. Вж. Панчовски, Иван, Димитър Киров. Християнска етика. Т. 1. Философия на морала (част 1). София: Йори-92, 1996 (в съавторство с Димитър Ст. Киров), с. 81.

[2]. Пак там, с. 82.

[3]. Там, с. 88.

[4]. Думата „морал“ е изрично предпочетена и използвана в текста поради точната ѝ смислова натовареност във въпросното изследване на проф. Ганчо Пашев.

[5]. Вж. Киров, Димитър. Структура и граници на християнската етика. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2010, с. 13.

[6]. Пашев, Ганчо. Нравственото учение на Иисуса Христа, София: Придворна печатница, 1932, с. 8-9.

[7]. Пак там, с. 9.

[8]. Там, с. 10.

[9]. Вж. Михалчев, Димитър. Критични отзиви. Г. Ст. Пашев: Нравственото учение на Иисуса Христа. – В: Философски преглед, кн. 5, 1932, с. 477-478.

[10]. Димитрова, Нина. Етиката и „спорът на факултетите“ в България от първата половина на ХХ век“. – В:Етически изследвания, бр. 3, кн. 2, 2018, с. 129-144.

[11]. Вж. Нушев, Костадин. Научното дело на проф. Ганчо Пашев и развитието на нравственото богословие в България. – В: Вяра и знание: Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология“ в Шуменския университет. Шумен, 2013, с. 53.

[12]. Михалчев, Димитър. Критични отзиви…, с. 477.

[13]. Пак там, с. 478.

[14]. Пак там.

[15]. Там, с. 479.

[16]. Вж. Михалчев, Димитър. Христос и душата на християнина. – В: Философски преглед, кн. 1, 1933, с. 35-40.

[17]. Пак там, с. 35.

[18]. Там, с. 36.

[19]. Вж. Димитрова, Нина. Цит. съч., с. 131-133.

[20]. Михалчев, Димитър. Христос и душата на християнина, с. 38.

[21]. Вж. Димитрова, Нина. Цит. съч., с. 135. Нина Димитрова пише за критиката на Михалчев срещу индивидуалистичната позиция на вярващия в разрез с идеята на християнството за общочовечност. Тази негова критика, макар да не е насочена срещу Пашев, има отношение към изследваната тема.

[22]. Този израз на проф. Михалчев заслужава отделно внимание, защото дори в него може да бъде открито специфично отношение към нравствената проблематика.

[23]. Михалчев, Димитър. Моралът на християнина и етиката на Новия завет. – В: Философски преглед, кн. 1, 1939, с. 109. „Погледнете сега Новия завет! Когато Христос проповядва, че ние трябва да обичаме другите, той има пред вид една нравствена любов, в която няма никаква корист. Доколкото в етиката на Новия завет има нещо действително ново, то не е туй: прави на земята добрини, за да имаш достатъчно нравствен актив на оня свят! Това е проповядвано и преди Христа. Новото е, че върхът на нравствения живот е в безкористната воля. Когато в един нравствен подвиг, рискувайки своя живот, човекът се хвърли да спаси изложения на явна опасност, той действа безкористно. Етиката на любовта учи: човек е нравствен, когато „съзнава себе си в едно“ в лицето, на което помага. Вън от това единение на душите – няма истинска нравственост. А според Христа, ние трябва да обичаме „другия“ не защото той е българин, европеец, богат и пр., а доколкото е човек изобщо. В тоя смисъл Новият завет смята, че всички хора са „братя“, а между тях е и врагът. Любовта към врага е най-висшата точка на тая етика. – Прочее, всеки чувства, че между евдемонистичния морал на християните и етиката, проповядвана в Новия завет, има голяма, дори коренна разлика“.

[24]. Михалчев, Димитър. Христос и душата на християнина, с. 40.

[25]. Вж. Трифонова, Ренета. Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на ХХ век. – В: Християнство и култура, бр. 3 (190), 2024, с. 115.

[26]. Вж. Пашев, Ганчо. Религия и нравственост. Ч. 2. София: Книгоиздателство „Факел“, 1934, където авторът разглежда: Църквата като „богочовешко органическо единство“; Христос като Глава на Църквата, а нея – като Тяло Христово и основа на вярата; единството – чрез образа на Лозата и пръчките; отбелязва накратко и богослужението и тайнствата и, накрая, в последното изречение споменава за св. Причастие и Евхаристията като „най-важното тайнство“ (вж. с. 37-45).

[27]. Димитрова, Нина. Цит. съч., с. 135.

[28]. Вж. Михалчев, Димитър. Христос и душата на християнина, с. 38-39.

[29]. Вж. Трифонова, Ренета. Раят на разбойника и адът на фарисея. – В: Вяра и дело, бр. 6 (38), 2022.

[30]. Вж. Пашев, Ганчо. Религия и нравственост, с. 84-85.

[31]. Пак там, с. 104-105.

[32]. Вж. Пашев, Ганчо. Нравственото учение на Иисуса Христа, с. 45.

[33]. Пак там, с. 44.

[34]. Михалчев, Димитър. Критични отзиви…, с. 477.

[35]. Корист по отношение на спасението, т.е. стремеж към блаженство в Царството Божие, служение на ближния заради спасението, а не от чиста и безкористна любов към Бога.

[36]. Вж. Трифонова, Ренета. Нравствената ерес на нашето време. – В: Християнство и култура, бр. 6 (153), 2020.

[37]. Вж. Мандзаридис, Георгиос. Християнска етика. Т. 1, София: Омофор, 2011, с. 108-109.

[38]. Вж. Пашев, Ганчо. Нравственото учение на Иисуса Христа, с. 75. Проф. Пашев пише за кръщението като ново раждане свише.

[39]. Вж. Мандзаридис, Георгиос. Цит. съч., с. 112.

[40]. Панчовски, Иван. Светата Евхаристия в православен аспект. – В: Духовна култура, кн. 6, 1985, с. 17-28.

[41]. Пак там, с. 28.

[42]. Там, с. 17.

[43]. Панчовски, Иван. Най-прекрасният. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1992, с. 163.

[44]. Пак там.

[45]. Там, с. 165.

[46]. Там, с. 167. „Където са двама или трима, събрани в Мое име – казва Иисус Христос, – там съм и Аз посред тях“ (Мат. 18:20). В Църквата ние се приобщаваме към Христовите тайни и общуваме с Бога; в Църквата получаваме благодатните дарове на Светия Дух и се освещаваме; в Църквата познаваме Христовата любов и в създаваното от нея единство и единение“.

[47]. Пак там, с. 165.

[48]. Нелас, Панайотис. Защо Бог стана човек? Прообразът на човечеството е въплътеното Слово. – В: Християнство и култура, бр. 4 (81), 2013, с. 5-13.

[49]. Панчовски, Иван. Най-прекрасният, с. 58.

[50]. Пак там, с. 159.

[51]. Там, с. 167.

[52]. Нелас, Панайотис. Цит. съч., с. 10.

[53]. Панчовски, Иван. Методология на нравственото богословие. София: Синодално издателство, 1962, с. 86.

Литература:

Димитрова, Нина. Етиката и „спорът на факултетите“ в България от първата половина на ХХ век“. – В: Етически изследвания, бр. 3, кн. 2, 2018.

Киров, Димитър. Структура и граници на християнската етика. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2010.

Мандзаридис, Георгиос. Християнска етика. Т. 1, София: Омофор, 2011.

Михалчев, Димитър. Критични отзиви. Г. Ст. Пашев: Нравственото учение на Иисуса Христа. – В: Философски преглед, кн. 5, 1932.

Михалчев, Д. Христос и душата на християнина. – В: Философски преглед, кн. 1, 1933.

Михалчев, Д. Моралът на християнина и етиката на Новия завет. – В: Философски преглед, кн. 1, 1939.

Нелас, Панайотис. Защо Бог стана човек? Прообразът на човечеството е въплътеното Слово. – В: Християнство и култура, бр. 4 (81), 2013.

Нушев, Костадин. Научното дело на проф. Ганчо Пашев и развитието на нравственото богословие в България. – В: Вяра и знание: Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология“ в Шуменския университет. Шумен, 2013.

Панчовски, Иван. Методология на нравственото богословие. София: Синодално издателство, 1962.

Панчовски, И. Светата Евхаристия в православен аспект. – В: Духовна култура, кн. 6, 1985.

Панчовски, И. Най-прекрасният. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1992.

Панчовски, Иван, Димитър Киров. Християнска етика. Т. 1. Философия на морала (част 1). София: Йори-92, 1996.

Пашев, Ганчо. Нравственото учение на Иисуса Христа. София: Придворна печатница, 1932.

Пашев, Г. Религия и нравственост. Ч. 2. София: Книгоиздателство „Факел“, 1934.

Трифонова, Ренета. Нравствената ерес на нашето време. – В: Християнство и култура, бр. 6 (153), 2020.

Трифонова, Р. Раят на разбойника и адът на фарисея. – В: Вяра и дело, бр. 6 (38), 2022.

Трифонова, Р. Социално-нравствената проблематика в българската богословска традиция на ХХ век. – В: Християнство и култура, бр. 3 (190), 2024.

______________________________________________________________

*Публикувано в https://hristianstvo.bg/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: авторът Ренета Трифонова, професор Ганчо Пашев (1885-1962) и професор Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-fXS