The Spiritual Impulse of Theology

Антоний Хубанчев

На светлата памет на проф. д-р Славчо Вълчанов, основател на специалност „Теология“ в Шуменския университет, с когото ни свързват семинарски и студентски години, служение на родна Църква и богословска наука. „Наистина, Ти си Бог съкровен…“ (Исаия 45:15)

Богословието е молитва, размисъл, дълбинно прозрение. Христос желае да разговаряме с Бога, тъй както и Самият Той, Синът Божи и Човешки, е беседвал с Небесния Отец през земния Си живот. И ако богооткровените истини на Църквата са неизменни и винаги тъждествени на себе си, защото по същността си са божествени, то богословското им усвояване и разбиране се доразкрива постепенно, като се усъвършенства, както в съзнанието на всеки християнин, така и в съборния разум на цялата Църква. Класическата формулировка на тази постановка е на св. Викентий Лерински:

„Може би някой ще твърди, че в Христовата Църква не трябва да има никакво преуспяване в религията? Разбира се, че трябва да има, и то твърде голямо! Обаче така, че напредъкът да бъде действително преуспяване във вярата, а не промяна. Нека възрастват и във висша степен да преуспяват с годините и вековете разбирането, познанието и мъдростта у всеки поотделно и сред всички, както в човека, така и в цялата Църква, но само в истинската им същност: в едно и също учение, в един и същ смисъл, в едно и също понятие. Нека християнската религия да укрепва с годините, с времето да се разширява, с вековете да се възвисява, обаче тя трябва да остава неповредена и ненакърнена“.

Като следва светоотеческата традиция и св. Евтимий Патриарх Търновски също пише: „Ние нито отнемаме, нито прибавяме нещо към свещените правила, но се грижим да ги пазим така, както ни ги е предала Църквата“.

Богооткровените истини, съдържащи се в Свещеното Писание, не са резултат на абстрактно-логическо мислене. Поради това всяка една рационална система, създадена с цел да обхване и да обясни природата на Божественото, достига само до възможната граница да създаде теоретичен конструкт като чиста философска абстракция за Бога или да доведе до логико-диалектическата антиномия за познавателните граници на безграничното Абсолютно Битие. Като наблюдава света на материалните обекти и природната детерминираност, разумът не намира там своя Бог. Питайки за Неговото име, дори Бог отказва да се назове точно. „Защо питаш за Името Ми? То е чудно“(Съдии 13:18).

Това е скритостта, съкровенността на Бога в недрата на Неговото творение, където ние търсим следите на Предвечния Логос (срв. Римляни 1:20). Тогава разумът разбира, че истинското познание за Този, Когото той търси, и действителното виждане се състоят в това, да се прозре, че Той е непостижим, и признанието, че Той превъзхожда всяко познание, бидейки познавателно отделен от всяка емпирична даденост чрез Своята непостижимост като над същност на Същност. Така материалната вселена, от една страна, и човекът с неговата психофизична структура от друга – са емпиричен екран, на който са дадени символите на рационално непостижимия Бог. Човекът се стреми да разкрие смисъла на тези символи, да разгадае тайнствения шифър-тайнопис, вложен в битието. Той сравнява, търси нови образи и понятия, създава символи и превежда явленията в обкръжаващата го действителност на свой език.

В неизкоренимия порив към Бога се търси сродното между две реалности: първата – сетивната, достижима и изследвана с емпирично-експериментални методи, и втората – трансцендентната. По този начин се извършва символизация на този свят. Или сумарно изразено, както учи преподобни Максим Изповедник, това е символният път на богопознанието, където Бог като трансцендентна същност (ousia) чрез изявата на Божия живот и Божиите енергии (energeia) присъства и действа в сътвореното битие, при което чрез ума-логос на човека, тълкуващ логосите-символи се вниква в Логоса – Първоначало на всяко битие като Смисъл и целеполагане на цялото творение.

Богооткровената истина е посеяна във всички сфери на битието. Тя съществува като „семена на Предвечното Слово“ и мислещият дух в стремежа си към Истината на всички истини събира и синтезира фрагментите на общия логосен Смисъл. В богословието този процес е свързан с опитите да се създадат адекватни понятия като отрицателни и положителни определения за Бога, както и с дълбок богословски символизъм, служещ като мост между двата свята: естествения и свръхестествения, обогатяващи със съдържанието си човешката идея за Бога.

В тази насока са и мислите на св. Василий Велики: „Няма нито едно име, което, обгърнало цялото Божие естество, би било достатъчно за Неговото изразяване. Но многото и разнообразни имена, взети в тяхното собствено значение, съставят понятие, което макар и тъмно и напълно бегло в сравнение с цялостното, все пак е достъпно за нас. Едни имена, казвани за Бога, посочват онова, което е в Бога, а други, обратно – което не се съдържа в Него. По такъв начин чрез тези два способа: с отрицанието на онова, което не е, и с положителното определение на това, което е, в нас се образува като че ли някакъв отпечатък за Бога“. Или, казано с други думи: как и доколко посредством категориално понятийния апарат на една апофатика или в светлината на естествения разум (lumen naturalae rationis) може да бъде изразен неизразимият Бог.

В самия фундамент на християнската картина за света е заложена истината на вярата, че Триипостасният Бог е единственият Източник на всяко битие. Разбиран като „causa sui“, Той не получава битието Си от никого. То Му принадлежи, тъй като е естествено свойство на самобитната същност Божия. И нищо не съществува битийно извън Бога. „Онова, което не е в Съществуващия, то въобще не съществува“ (св. Григорий Нисийски). Бог е „Всебитие в самата битийственост на Всебитието“ (Псевдо-Дионисий Ареопагит в съчинението „За божествените имена“), а в богословския синтез на св. Иоан Дамаскин тази мисъл е разкрита по следния начин: „Бог като някакво неизмеримо и безпределно море на същността съдържа в Самия Себе Си цялата съвкупност на съществуващото“. Онтологичното основание за съществуването на всяко единично битие, включително и за човека, е самото битие Божие. Тази концепция е централна за систематическото богословие. Но ако Триипостасният Бог има Своето битие в абсолютна пълнота и всецяло, то всичко сътворено го притежава само в оная степен, в която то му е дадено. Всичко съществуващо само и затова съществува и се движи, и живее, защото е съпричастно на животворното Божие битие, което е най-висшето и съвършено Благо.

Безграничният в своя максимум и минимум космос е реализация и конкретизация на предначертано развитие, изхождащо от Триединния Бог. В своето движение той следва програма на висш смисъл и цели, вложени в него от Абсолютния Разум. Присъствието на Бога в природата – Неговата иманентност – е едновременно логосната програма и творческата, целенасочваща сила при възхождането към нови и по-висши форми на развитие.

Бог е силата, изпълнението и реализацията на съществуващото в един целенаправляван универсум.

Бог е смисълът и съдържанието на Вселената, а тя е материализираната динамична конкретност, в която е включен по нов и изключителен начин човекът. Свободната разумна дейност, самият човешки дух са не само основните различия между човека и останалия материален свят, но преди всичко осъзнатата творческа изява на иманентното присъствие на Бога като логосна програма и принципи – като най-дълбинен смисъл на света – в един граничен, междинен пункт на творението.

Като част от света човекът е органически приобщен и съпричастен с него не само като материя, но и като целеполагане.

Бог Творец, като е предоставил свобода на Своето създание човека, като че ли се е отказал от абсолютното Си всемогъщество „in actu“ и така е встъпил в сътрудничество с него. Свобода, която никой не може да отнеме на човека, в неговото падение и възход. Благодарение на вложения в него образ Божи човекът е в състояние да преодолява и подчинява природните закономерности и детерминация в стремежа си към Първосъздателя, дал възможност на човеците в тяхното богоподобие и богообразност да бъдат също сътворци. Човекът, чрез когото се разгръща телеологичният модус на битието, има централно място във всемирно-космическата история, а в отношението на Бога към човека се включва нов елемент. За Бога човекът вече не е обикновена сътворена вещ, но сътворец в доусъвършенстване на творението. Единствено той притежава уникалната способност свободно и съзнателно да овладява и направлява обкръжаващата го материална реалност, създавайки „второ творение“ (creatio secundo) в безкрая на седмия творчески ден от акта на сътворението. Като образ и подобие Божие човекът е център на всяка перспектива и едновременно център за конституиране и усъвършенстване на света.

Така в религиозното осмисляне на света, богооткровената истина не е понятие или част от определена гносеологична теория или философска система, конструирана върху опитното познание. В специфичния, християнски смисъл на думата, тя се включва в учението за Словото Божие (срв. Иоан 1:18; 17:17). Това не са своего рода отвлечени идеи за Бога, които се движат в сферата на философското търсене и са в основата на философския идеализъм (както например при Платон, Декарт, Кант, Хегел), но са вечните богооткровени истини за Божието битие, за Логоса, за отношението на Бога към човека и света. Затова в богословието, според класическото противопоставяне на Блез Паскал, учението за Логоса, идеята и представите за Бога не третират Бога на философите, но живия Бог на Авраам, Исаак и Яков, този Бог, който живя между нас в конкретната историческа личност на Иисус от Назарет. Свръхестествената истина е истината за Бога, породена и формулирана в процеса на Божието домостроителство, в който човек е обект на божественото Откровение и промисъл. Най-висшата степен на това свръхестествено откровение и саморазкритие от страна на Бога по отношение на човека е въплъщението на Сина Божи, на Словото (Логоса) в Богочовека Иисус, в Който любовта, волята и словата Божии имат конкретен исторически израз.

Представите за Бога в Откровението се разграничават от схващането, че Бог е чиста мисловност. Триединният Бог преди всичко е и любов, а не логическа, лишена от емоционално волево съотношение абстракция. Бог не е идея, която може да се приеме или отхвърли, нито е понятие или представа, които черпят познавателното си съдържание от емпиричния свят на обектите, а е присъстваща съкровена действителност, непосредно усещана реалност, с която вярващият се намира в лично общение. Живият Бог на нашата вяра ние схващаме преди всичко в категорията съотношение, защото ние съществуваме във вярата единствено съотнесени към Бога. Истинското познание за Бога винаги включва в себе си личната среща и реалното общение с висшата Битийност на трансцендентното Божествено „Ти“. Чрез Него се определя и човешката ни същност, защото единствено в Бога може да бъдем напълно познати (1 Коринтяни 13:12). Съотнесена към Бога, личността получава безкрайната реалност на съществуването си. Определенията за Бога чрез спекулативното философско мислене свеждат Абсолютното предимно до мисленето. Разумът, мисълта, идеята са божествени. Чистото мислене се възвежда до степента на самостоятелен субект, до своего рода демиург и устроител на материята. В системата на свръхестествените истини обаче, Бог е Мислене и Любов. Логосът на цялата вселена, творческата Първопричина и Първомисъл, е същевременно и Любов, защото тя е основното отношение на Бога към творението. Телеологичното разгръщане на Логоса като Мисъл и Идея в сътвореното битие е творческо, защото Бог като Мисъл е Любов и като Любов е Мисъл. Мисълта, Любовта и Волята Божии неразделно, неслитно и неразлъчно присъстват като Смисъл и Истина в динамичния ритъм на безкрайната вселена. Ето защо в религиозното мислене богооткровената истина преди всичко е христоцентрична, тъй като въплътилият се Бог Слово е началото, основата и целта на цялото творение и живителният извор на всяко богопознание (срв. Иоан 1:7; 1:16; 3:9).

Богооткровената истина е истина на вярата – тя е постулат, тя е истина „a priori“, която в процеса на вярата придобива апостериорната си и екзистенциална характеристика. А това ще рече, че тази истина не е самата вяра, но тя изхожда от нея, конструира се върху тази основа и е теоретичният израз и резултат на отразеното от човешката личност разбиране на тази вяра. Самото богословие, като система от истини, облечени във формите на човешкото мислене, е именно теоретичното смислово разкритие и отражение на тази вяра. Това е човешкият стремеж в историческото развитие на Църквата Христова за формулиране в категориите на човешката познавателна и мисловна способност смисъла, същността, целта и значението на свръхестественото Откровение. В този аспект богословието е разбиращата вяра.

Богооткровените истини се съхраняват, формулират, преподават и разясняват от Църквата, явяваща се техен сакраментален носител в човешката история. Тази Църква, която молеща се и правилно славеща Бога, вярваща и преподаваща, ръководена от Духа Иисус Христов (Иоан 16:13), прониква все по-дълбоко в дълбинната същност на Словото, за да познаем и ние Неговата истина, която е нашата светлина (Иоан 1:9), нашият път и живот (Иоан 14:6). Богооткровената истина се възприема духовно. „Ние приехме не духа на този свят, а Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповядваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго, като сравняваме духовното с духовно. Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно… А ние имаме ум Христов“ (1 Коринтяни 2:12-16). Св. апостол Павел прави дадено с пределна яснота разграничението между „душевния човек“ (тоест сетивната степен на познанието и изгражданата върху нея рационална постройка) и сферата на духа. В тази класификация „душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух“, защото това е реалност от друга градация и порядък, от друго качество, и тя не идва от този свят, но от Духа, Който дохожда от Бога. В този религиозен акт, чиято екзистенциална основа е вярата, духовно устремената към Бога личност се възвисява към истинната същност на богопознанието. И ако вярата има действителното си претворяване там, където човекът среща Бога като личност, където християнинът пребивава в единение с Иисус, това означава според определението на св. апостол Павел да бъдем в Христа: Него да следваме, в Неговия Дух да пребиваваме, Неговите мисли да имаме (срв. Филипяни 2:5), от Неговото слово да живеем, в Неговата светлина да стоим. В това именно духовно състояние е възможно и истинното богопознание. Неизчерпаем е духовният опит на богоприсъствието в душата човешка, и единствено в Бога човекът намира дълбинния истински смисъл на живота, намира красота и хармония, долавя зова на вечността…

В безкрайността на космоса и сред величието на творението ние се стремим да вникнем в смисъла на закономерния му ритъм и в преклонение да отгадаем с вяра чудните следи на Творческия Логос и великолепието на Божията неизмерима слава. Със съзидателната сила на мислещия дух Бог възхожда чрез нас, които като Божи образ и подобие проникваме посредством нашето познание в тайнствените недра на битието. Нашето съществуване на малката синя планета, Земята, зареяна в тайнствената космическа необятност, не означава движение от битие към небитие.

Нали Ти, Господи, си казал, че Царството Небесно е подобно на зърно (Матей 13:31), нали сърцата ни трябва да бъдат оная добра почва, която донася плод (Матей 13:8), а кълновете на правдата, мира и радостта (срв. Римляни 14:17) да възрастват сред живителните струи на Твоята благодат!

Ето, ние стоим тук, на нашата Земя, разтърсвана от милиарди многолики човешки съдби, просветваща сред тревожни отблясъци на електричество и атом, и нашите ръце са протегнати към живота, светлината и радостта. В нестихваща борба в една самоунищожаваща се цивилизация, ние упорито се стремим да увековечим още тук и сега, частица светлина и истина, частица правда, частица красота, за да направим този свят по-добър, по-красив и по-съвършен. Защото Твоето Царство, Господи, не само се очаква, но и се създава като богочовешко дело.

Запази и благослови добрите плодове на труда ни и чистите пориви на нашата радост от живота! Това е Твоето творение, Господи, и ние, Твой образ и подобие, не сме създадени за тление, но за безсмъртие в Твоите обятия, Отче наш!

___________________________________________________________________

*Публикувано в Мисъл, Слово, Текст, Пловдив, УИ Паисий Хилендарски, том 21 (26), нова серия, 2025, с. 22-29. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Статията е написана по повод юбилейното честване на специалност „Теология“ в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“

Изображение: авторът Антоний Хубанчев. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-fHq