III. Антиохийска патриаршия

Тотю Пенчев Коев

А. Кратка история

Християнството в Сирия води началото си от апостолско време. В деня Петдесетница в Иерусалим между пристигналите от различни страни имало и „жители на Месопотамия“ (Деяния на светите апостоли 2:9). Там ще да са били и евреи от Антиохия, главен град на сирийската област, които поддържали търговски и културни връзки с Палестина. Не е известно дали измежду повярвалите в този ден около 3,000 души (Деяния на светите апостоли 2:41) е имало и някои от Антиохия, но се знае, че един от седемте дякони в Иерусалим Николай бил прозелит от Антиохия (Деяния на светите апостоли 6:5). След убийството на първомъченик архидякон Стефан (35-37 година) мнозина от иерусалимските християни избягали в Антиохия и там проповядвали на евреите (Деяния на светите апостоли 11:19).

В другия сирийски град Дамаск последователи на Христа е имало още през времето на архидякон Стефан. Един от тях на име Анания покръстил изпратения в Дамаск гонител на християните Савел (Деяния на светите апостоли 9:18), който станал ревностен Христов проповедник. Вследствие на неговата проповед в Дамаск броят на повярвалите в Христа там се увеличил (Деяния на светите апостоли 9:20-22).

По-късно техният брой нарастнал и в Антиохия, гдето дошли християни от Кипър и Киринея, които „говореха на елините и благовестяха Господа Иисуса…, та голямо множество повярваха и се обърнаха към Господа“ (Деяния на светите апостоли 11:20-21). Като научили за успеха на благовестието в Антиохия, апостолите от Иерусалим изпратили там Варнава. Той взел със себе си Савел, който по това време бил в родния си град Tapс (Деяния на светите апостоли 11:22, 25). Първи, които получили името „християни“, били повярвалите в Антиохия (Деяния на  светите апостоли 11:26). Те се отличавали с богат религиозен живот. Поддържали постоянни и тесни контакти със събратята си по вяра в Иерусалим. Около 45-та година Църквата в Антиохия изпратила чрез Варнава и Савел помощ на намиращите се в бедствено положение християни в Иудея (Деяния на светите апостоли 11:29-30). В Антиохия проповядвал и св. апостол Петър (Галатяни 2:11 сл.). Има предание, че той е основал Антиохийската църква. От Антиохия и Дамаск християнството постепенно проникнало и в други градове на Сирия, а по-късно прехвърлило нейните граници.

Трябва да се отбележи, че Антиохия, голям културен и търговски център по онова време, станал изходен пункт, от който лъчите на Евангелското слово проникнали сред езичниците както в близки,така и в по-далечни страни. Ревностни проповедници тръгвали от Антиохия да благовестят словото Божие на Изток и Североизток, в Месопотамия, Източна Мала Азия и Кавказ, в Арабия и Персия. Столетия наред тези страни живеели с чувството на дълбока привързаност към майката-Църква в Антиохия. На свой ред и тя им откликвала със същото чувство. Това съзнание се е отразило в запазената и до днес титла на предстоятеля на Антиохийската църква – „Патриарх на цяла Азия“.

Антиохийската църква се устроила и развила сравнително бързо. За това допринесли безспорно такива нейни изтъкнати предстоятели като св. Игнатий Богоносец (починал около 110 година) – вероятно апостолски ученик. Изглежда, че още в края на I-ви или началото на II-ри век антиохийският епископ заемал почетно положение между другите епископи в Сирия. Затова в посланието си до римските християни св. Игнатий се нарича „епископ на Сирия“. В края на II-ри век антиохийският епископ бил един от първенствуващите епископи на Изток. През III-ти век той имал вече митрополитска власт. През IV-ти век под юрисдикцията на Антиохийската църква били всички християни в Източната провинция на обширната тогава Римска империя. Съгласно 6-то правило на Първия Вселенски събор (325) тази Църква заемала трето място след Римската и Александрийската. През VI-ти век тя била вече патриаршия и имала над 150 митрополити и епископи.

В епохата на преследване на християните Антиохийската църква дала много мъченици и изповедници за вярата. При гонението, подигнато през времето на император Траян (98-117), загинал св. Игнатий Богоносец. По-късно с мъченически венец се удостоили и други антиохийски църковни водачи и обикновени християни: антиохийските епископи Асклипиад, Бавила (починал 251) и Кирил (починал 303), дякон Евсевий, лекарят Зиновий, презвитер Лукиан (починал 312), тирският епископ Тиранион, елиският епископ Силван, сидонският презвитер Зиновий и други. Много жени били подлагани на позорни насилия и безчестие. Кръвта на мъчениците обаче станала семе за нови християни.

Още от началото на своето съществуване Антиохийската църква развила просветна и книжовна дейност, която впоследствие се обогатила много. Св. Игнатий Богоносец написал 7 послания, в които разяснявал апостолското учение и бащински наставлявал повярвалите в Христа. Епископ Теофил (починал след 180) написал няколко книги, между които 3 до езичника Автолик. За пръв път той употребява термина „Троица“ по отношение на Бога. Църковен писател бил и епископ Серапион (190-212).

Началото на богословската наука в Антиохия се поставило във втората половина на III-ти век, когато антиохийските презвитери Доротей и Лукиан създали известната в църковната история Антиохийска богословска школа. Тя се отличавала с историко-критическо изследване текста на Свещеното Писание, за разлика от Александрийската богословска школа, която се придържала към алегорическия метод на тълкуване. При страстно разгорелите се по-късно триадологически и христологически спорове тези две школи играли важна роля. Друга школа в диоцеза на Антиохийската църква, която също допринесла за развитието на богословската наука, била Сирийската с център първоначално в Низибия, а по-късно в Едеса. Неин основател бил св. Ефрем Сирин (306-373). Тя съществувала малко повече от един век. Попаднала под несторианско влияние и била закрита в 485 година.

Наред с гръцката книжнина, през IV-ти век в Сирия се развила и книжнина на сирийски език. Известен е сирийският християнски поет Вардесан, който освен религиозни песни написал още апологетически и полемически съчинения. През това време окончателно се утвърдил сирийският превод на Библията, познат под името „Пешито“, както и сирийската литургия.

Антиохийската църква вземала дейно участие в догматическите спорове през IV-ти и V-ти век. В първата фаза на арианските спорове нейните водачи застанали на страната на църковното учение (особено Евстатий Антиохийски). По-късно обаче някои от тях се свързали с арианството и се обявили, против защитника на Православието св. Атанасий Александрийски. На свиканите няколко поместни събора в Антиохия доминирал арианският дух. Паралелно с това Антиохия дала и бележити радетели за Православието. Между тях особено се откроява св. Иоан Златоуст (починал 407). Въпреки острите спорове по триадологическия въпрос, до нарушение на църковното единство не се стигнало. Друга била картината при споровете по христологическия въпрос. Двете еретически учения – несторианство и монофизитство – внесли сериозни смущения в църковния живот. Най-много пострадала Антиохийската църква. От нея се откъснали големи общности, имащи и национален оттенък, които съществуват самостоятелно и до днес – обособили се отделни църкви – Несторианска и Яковитска – със свое учение, култ и традиции. Последвалите по-късно политически събития в този район сложили дълбок отпечатък върху по-нататъшния живот и дейност на Антиохийската църква. Тези събития я доразстроили организационно, а броя на нейните членове свели до минимум – картина, която се е запазила и до наше време. Останал само споменът от някогашното величие и разцвет на тази древна Църква.

В началото на VII-ми век Сирия и Месопотамия в религиозно отношение били отчуждени от Византия. Последвало и политическо откъсване. На 13 юли 633 година Дамаск паднал под властта на арабите. Пет години по-късно (638) същата съдба сполетяла и Антиохия. Скоро цяла Сирия станала арабско владение. При нашествието на арабите значителна част от християните избягали. Отначало завоевателите се отнасяли сравнително търпимо към местните жители, въпреки че разрушили много храмове и унищожили вековни ценности. При арабската династия на омаядите църковните общини запазили известно самоуправление. Имало дори християни, които заемали отговорни държавни служби. Влошаване настъпило в края на VII-ми век поради враждебните отношения между Византия и арабите. Византийската култура постепенно била заменена с арабска. Както при нашествието на арабите в Египет, така и тук в Сирия православните християни, в по-голямата си част от гръцки произход, били наричани мелхити, тоест царски хора на византийския император, докато несторианите и яковитите имали отчасти благоразположението на завоевателите. Последните използвали за свои цели недружелюбните отношения между несториани и яковити, от една страна, и православни, от друга. Години наред православните антиохийски патриарси не били допускани в Антиохия и живеели в Константинопол. В същото време несторианските и яковитските имали все пак макар и ограничена свобода на действие. След смъртта на антиохийския патриарх Георги (около 702 година) в продължение на 40 години патриаршеският престол оставал незает. Едва при противодействието на православните в Сирия срещу византийския император иконоборец Лъв III Исавриец (717-741) арабският халиф им разрешил да си изберат патриарх. Последвали вмешателства в изборите. Завоевателите се стремели да издигат доверени хора на патриаршеския престол, за да ги използат в борбата си срещу Византия.

Като резултат от арабските притеснения и ограничения броят на православните християни доста намалял. Гръцкият език постепенно бил заменен с арабски, който впоследствие станал господстващ и книжовен език. Той влязъл в употреба и в канцеларията на Антиохийската патриаршия и в нейните епархии. Православните християни в Сирия от негръцки произход,, които по-рано не усвоили гръцкия език, сега възприели арабския. На него християнските писатели пишели своите книги. Сирийският език се запазил само при богослужението.

При повторното завладяване диоцеза на Антиохийската патриаршия от Византия (696-1084) настъпили някои подобрения в църковния живот, при все че византийската власт използвала Църквата там за свои политически цели. Византийската култура отново проникнала в тази област. Макар че в богослужението гръцкият език не успял да измести сирийския, старият богослужебен ред, запазен столетия в Антиохийската църква, постепенно бил заместван с византийския. Византийските богослужебни книги били превеждани на сирийски език за нуждите на сирийското население. Така се създала сирийската редакция на старите византийски богослужебни книги.

Географското положение на Антиохийската патриаршия я правело арена на военни сблъсъци. Завоевателите се сменяли един след друг. В 1084 година Антиохия била завладяна от турското племе селджуци, които като завоеватели се оказали по-сурови от арабите. Последвали разрушения и ограбвания на християнски храмове. Патриаршеският престол останал отново незает в продължение на много години.

Тежки изпитания настъпили и през време на Кръстоносните походи (1096-1268). В 1096 година Антиохия паднала под властта на кръстоносците. Създадено било латинско княжество. Издевателствата на друговерците били заменени с тези на инославните. Новите завоеватели дори надминали селджуците-мохамедани. Антиохийският патриарх бил принуден да напусне престола и на негово място дошъл латинец. Така в Антиохия била създадена латинска патриаршия. Православните антиохийски патриарси пребивавали в Константинопол и се опитвали оттам да управляват своя диоцез. Въпреки системните насилия, населението не се поддало на латинското влияние и запазило православната си вяра.

В 1268 година Антиохия била завладяна от египетската арабска династия на мамелюците. Голяма част от населението било откарано в плен и продадено в Египет, а друга част били избити. Цветущата някога Антиохия, чийто жители през IV-ти век достигали до 500,000 души, западнала и се превърнала в малък град, какъвто е и днес (сега наброява около 38,000 души, от които малка част (около 1,000 души) са православни). Християните изпаднали в същото бедствено положение, както при първото арабско владичество. Антиохийската църква претърпяла особено тежки поражения през десетдневното клане в Дамаск при нашествието на монголския хан Тамерланд в Сирия (1400-1401).

При властта на мамелюците антиохийските патриарси били избирани от местното население и живеели на различни места в Сирия, предимно в областта Киликия. От XIV-ти век се установили в Дамаск, който и сега продължава да бъде седалище на антиохийския патриарх. Водели се упорити борби за патриаршеския престол, които се отразявали неблагоприятно върху религиозния живот.

През периода от VII-ми до XV-ти век Антиохийската църква претърпяла робството на редица чужди завоеватели, всеки от които в една или друга степен спъвал нормалното ѝ развитие. Към това трябва да се прибавят смущенията, идващи от догматическите спорове през VII-ми и VIII-ми век, породени от монотелитството и иконоборчеството. Неколцина антиохийски патриарси (Македоний, Георги и Макарий) били монофизити. На Шестия Вселенски събор (680-681) Макарий бил един от главните защитници на монотелитството. Макар че съборът го осъдил като еретик, монотелитството в Сирия не изчезнало. Нещо повече, монотелитите се отделили от православните и си избрали свой патриарх. Неговото седалище било в манастира „Св. Марон“ в Ливан, поради което тази общност се нарекла Маронитска църква. Тя прекъснала всякакви връзки с Антиохийската патриаршия и заживяла напълно самостоятелно. През времето на Кръстоносните походи се сближила с Римската църква, а през XVI-ти век влязла в уния с нея, в каквато се намира и досега.

Антиохийската патриаршия била против иконоборчеството. Въпреки неблагоприятните ѝ условия на живот, тя дала един от най-ревностните защитници на иконопочитанието в лицето на св. Иоан Дамаскин (починал около 754 година). На Седмия Вселенски събор (787), свикан по повод на иконоборчеството, антиохийският патриарх Теодорит успял да изпрати свой представител – презвитер Иоан.

Докато през първите векове Антиохийската църква развила богата научно-богословска дейност главно чрез двете богословски школи в Антиохия и Едеса, през периода от VII-ми до XV-ти век тя едва смогвала да запази паството си от мохамедани и католици. Главната причина за упадъка на сирийската книжнина бил новият език – арабският, който не разполагал с християнски термини и понятия. Арабската църковна книжнина от X-ти век насетне била предимно преводна от гръцки език. Появили се и някои оригинални богословски трудове, които отчасти задоволявали църковните нужди. Общо взето богословската наука била в упадък.

Началото на XVI-ти век се оказало начало на нови изпитания за Антиохийската патриаршия и за нейното паство. През 1516 година Сирия паднала под турска власт. Патриаршията запазила своята самостоятелност. Нейният предстоятел останал духовен и граждански водач на сирийското православно население. Обаче тя и паството ѝ трябвало да плащат тежки данъци, най-тежкият от които бил кръвният данък. По заповед на султан Селим I (1512-1520), покорителят на Сирия, трябвало да бъдат разрушени всички храмове, а християните да приемат мохамеданството. Заповедта не била изпълнена буквално, но много храмове изчезнали от лицето на земята, а немалцина християни приели мъченически венец за вярата си в Христа.

Бедственото положение на Антиохийската патриаршия през XVI-ти и XVII-ти век принудило двама нейни предстоятели – Иоаким (края на XVI-ти век) и Макарий III (средата на XVII-ти век) – да ходят няколко пъти в Русия и да молят за помощ. С щедрите дарения, получени оттам, те успели да изплатят дълговете на Патриаршията към турската власт и да подпомогнат бедни свои пасоми. През XIX-ти век сирийски младежи се учили в руските духовни семинарии и академии. С това връзките между двете православни църкви укрепнали още повече.

През време на гръцкото освободително въстание в 1821 година Антиохийската църква пострадала от разярените мохамедани, които се отдали на грабеж и насилия. Тогава бил разграбен и големият манастир „Белемонд“ в Ливан. Нова вълна на репресии заляла Сирия през 1860 година, когато били избити около 40,000 християни, а в Дамаск в продължение на 12 дни бушувал пожар в християнския квартал на града. Разграбени и разрушени били много църкви и патриаршеският дом заедно с ценната библиотека в него. Вследствие на масово избиване и поругание на християни през XIX-ти век голяма част от пасомите на Антиохийската патриаршия емигрирали в Америка. Това довело до чувствително намаляване броя на православните в Сирия, които в края на XIX-ти век наброявали около 350,000 души.

Настъпилият XX-ти век не донесъл съществено изменение в положението и живота на Антиохийската патриаршия. След Първата световна война(1914-1918) Сирия била завладяна от Франция. Засилило се католическото влияние, макар че френските власти не посегнали върху правата на Патриаршията.

Смущенията във вътрешния живот, породени от възникналия спор от каква националност – арабска или гръцка – трябва да бъде патриархът, довели до разцепление при патриаршеския избор в 1931 година. Със съдействието на съседните патриаршии кризата била преодоляна през 1940 година. Арабският елемент взел превес. Тогавашният патриарх Александър III (починал 1958) получил ценна подкрепа от Московската патриаршия. Като израз на сестринските отношения между двете църкви – Антиохийската и Руската – било откриването на антиохийско подворие в Москва в 1948 година.

Приемникът на патриарх Александър – Теодосий VI (1958-1970) подпомагал бедните енории, укрепил правосъдието и поощрил учебното дело. Полагал грижи за Духовната семинария в манастира „Белемонд“ в Ливан и открил Духовна академия в същия манастир.

Сегашният антиохийски патриарх Илия IV (25 септември 1970), 165-ти поред, полага усърдни грижи да обедини цялото паство, независимо от етническите различия, които многократно са бивали причина за вътрешни раздори и смущения (понастоящем антиохийски патриарх е Иоан Х, от 12 декември 2012 г.).

През последните години някои от епархиите на Антиохийската патриаршия в Америка създават доста трудности на Църквата-майка, като се опитват да наложат западен ритуал в Литургията и се домогват до обособяване в независима църква.

Важна роля в най-новата история на Антиохийската патриаршия играе Православното младежко движение, основано в 1942 година и напълно организирано през 1951 година. През 1950 година наброявало вече около 2,000 души. То се занимава с изучаване на Библията, с религиозни наставления и благотворителна дейност. Издава също две списания с религиозно съдържание: „Аn Nour“ („Светлина“) и „Аn Nima“ („Благодат“).

Историческият път на Антиохийската църква е наситен с много превратности: вътрешни религиозни спорове и разцепления; многократни иноверни и инославни заробвания и разрушения; преследване и масово избиване; компактно емигриране; икономическо изтощаване и в някои периоди недостатъчна църковно-книжовна просвета; етническо многообразие и противоречия. Всичко това тя е преживяла и в голяма степен надживяла. Смогнала е да запази и до днес факела на православното съзнание в Близкия изток.

Б. Сегашно състояние

Организация, юрисдикция и диоцези

Изброените по-горе исторически перипетии са слагали отпечатък върху структурата на Антиохийската църква. Съгласно действащия от 10 юли 1929 година Устав сегашната ѝ структура е следната:

Начело на управлението стои патриарх, който се титулува „Негово Блаженство… Патриарх на великия Божи град Антиохия, на Сирия, Арабия, Киликия, Иверия и Месопотамия и на целия Изток“. Подведомствените му го наричат още „Отец на отците, пастир на пастирите и архиерей на архиереите, тринадесети апостол“. С това подчертават апостолския произход на Антиохийската църква и дейността ѝ в древност. Седалището му е град Дамаск, Сирия.

Антиохийската патриаршия има синодална форма на управление. Светият Синод се състои от Патриарха, като негов председател, и 13 митрополити, оглавяващи отделни епархии. Свиква се на заседания периодично. При Синода има канцелария, която движи текущите въпроси. Тя се ръководи от директор, който е епископ.

Работата на Синода се подпомага от четири комисии:1.по икономическите въпроси;2.за Духовната академия и Духовната семинария;3.по междуправославните и икуменическите въпроси, и 4. за пастирска дейност. Всяка комисия се председателства от митрополит.

От началото на XX-ти век и особено след Втората световна война паството на Антиохийската патриаршия в нейните граници значително намаля поради засилилото се емиграционно движение. Това пречи да се даде днес една по-точна статистика. По данни от началото на 1978 година общият брой на православните възлиза на около 570,000 души, разделени както следва: 180,000 в Сирия, 130,000 в Ливан, 25,000 в Ирак и Иран, 10,000 в Турция и 225,000 в Америка, Австралия и Нова Зеландия.

Под юрисдикцията на Антиохийската патриаршия се намират: Сирия, Ливан, Ирак, Иран, Арабският полуостров, някои области в Турция, както и говорещите арабски език православни християни в Северна и Южна Америка, Австралия и Нова Зеландия.

Антихийската патриаршия има 20 епархии с 24 митрополити и епископи, 520 енории и 450 свещеници. Въз основа на териториалния принцип епархиите се разделят: в Сирия – 6, в Ливан – 6; в Ирак, Иран и Кувейт – 1; в Турция – 3; в Америка, Австралия и Нова Зеландия – 4.

Патриаршията има 18 манастира: 5 в Сирия и 13 в Ливан.

Има две богословски училища: Духовна семинария и Духовна академия – и двете в манастира „Белемонд“, близо до град Триполи, Ливан. Има също 12 арабски колежа със светско образование, едно гръцко училище и една гимназия.

Антиохийската патриаршия има църковно подворие в Москва, СССР**. Завеждащият подворието носи титлата „Патриаршески апокрисиарий“.

Църковен периодичен печат:

„Аn Nachra“ — месечно списание на арабски език, официоз на Патриаршията. Издава се в Дамаск, Сирия;

„Аn Nасhrа“ – месечно списание на арабски език, издавано от митрополията във Вереа, Сирия;

„Аn Nour“ — месечно списание на арабски език. Издава се от Православното младежко движение, Бейрут, Ливан;

„Al Kalima“ – месечно списание на арабски език, издание на митрополията в Триполи, Ливан;

„The World“ – месечно списание на английски език, издание на митрополията в Северна Америка, гр. Ню-Джърси, САЩ;„Messager“ – месечно списание на английски език, издание на епископията в Толедо-Охайо, САЩ;

„Orthodoxia“ – месечно списание на митрополията в Cao Паоло, Бразилия.

Антиохийската патриаршия е член на Световния съвет на църквите.

Използвана литература

Професор Иван Снегаров, Кратка история на съвременните православни църкви, т. I, София 1944, с. 103-207.

Fr. Неуеr, Konfessionskunde, Berlin-New-York, 1977, S. 16-18.

K. Algermissen , Konfessionskude, Achte Auflage, Paderborn 1969, S. 179.

Fr. Heiler, Die Ostkirchen, München/Basel 1971, S. 50-51.

B. Spuler, Gegenwartslage der Ostkirchen, Zweite Auflage, Frankfurt am Main 1968, S. 212-221.

Yearbook of the orthodox church, München 1978, p. 55-61.

Jmerologion tis Ekklisias tis Ellados 1978, p. 333-338.

Alt-Katholisches Jahrbuch Bonn 1978, S. 61.

_________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 1, с. 18-25. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Статията е от 1979 година, когато все още съществува СССР.

Изображения: авторът Тотю Пенчев Коев (1928-2006). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-frT