Свещеник Иван Латковски

Богословски принос. Православната еклезиология в научно-богословските трудове на архимандрит Серафим

Цялостното дело на доцент д-р архимандрит Серафим Алексиев в областта на православното богословие се нуждае от обстойно и внимателно изследване и проучване. Поради големия обем на неговото творчество, една подобна задача изисква много усилия и време. Затова, тук ще се огранича предимно върху най-важните насоки в неговите научно-богословски съчинения и особено върху неговите еклезиологически възгледи.

Основен акцент в научно-изследователската работа на отец Серафим е изобличаването на отстъпленията на западното християнство от спасителните православни догмати. По време на престоя си в Старокатолическия богословски факултет в Берн, той придобива задълбочени познания и преки впечатления от религиозния живот на Запад, които му помагат да изгради у себе си дълбинен богословски усет за отклоненията на западните християнски вероизповедания от чистотата на православната вяра. Когато архимандрит Серафим става преподавател в Духовната академия, той има възможност да се прояви именно като изобличител на инославните лъжеучения. Освен че чете лекциите по История и анализ на най-дейните у нас изповедания и секти, той пише и публикува сериозни научни студии по темите на така нареченото тогава Обличително богословие, като най-често използва сравнителния метод.

Отец Серафим отделя по-голямо внимание на Римокатолическата църква и това е съвсем естествен стремеж за актуалност на работата му, тъй като именно 60-те години на ХХ-ти век са от особено значение за историята и богословието на тази религиозна общност. (Основно събитие е Вторият Ватикански събор (11.09.1962-7.12.1965), свикан от папа Йоан XXIII и продължен при неговия приемник Павел VI, на който се провъзгласява идеята за «aggiornamento» (“осъвременяване”, “обновление” на Църквата). На този събор се въвеждат революционни литургически и канонически реформи. Вече стана въпрос за хабилитационния труд на отец Серафим, посветен на римокатолическия догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария. На широката читателска аудитория е позната студията “Два крайни възгледа на западните вероизповедания относно Пресвета Богородица”, която представлява параграф първи на първата част от тази хабилитация. Също така е публикуван и параграф втори “Първородният грях и непорочното зачатие”, но под заглавие “Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, римокатолическо и протестантско гледище”. Както личи от това заглавие, архимандрит Серафим допълва написаното в дисертацията си с още един важен аспект на проблема – протестантския възглед за първородния грях. Непубликувана остава огромната част от хабилитационния труд на отец Серафим.

Планът на съчинението има стройна и последователна структура. В първата част се разглежда въпросът за непорочното зачатие на св. Дева Мария от историческо гледище, във втората – от догматическо, а в третата – от логическо гледище. Най-обширен е параграф шести от втората част “Богослужебните книги на Православната църква и непорочното зачатие”. Разпростирайки се на повече от 50 страници, архимандрит Серафим оборва римокатолическия подход да се аргументира този лъжедогмат с извадки от православни богослужебни текстове, в които уж се потвърждава вярата и на Православната църква в “непорочното зачатие” на св. Дева Мария. Като цяло, трудът на отец Серафим осветлява в пълнота темата за това римокатолическо лъжеучение, провъзгласено през 1854 година.

Наред с това съчинение и пряко свързаните с него студии “Два крайни възгледа на западните вероизповедания относно Пресвета Богородица” и “Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, римокатолическо и протестантско гледище”, архимандрит Серафим посвещава на римокатолицизма още една забележителна своя научна разработка – “Франц фон Бадер – един римокатолически философ и богослов в търсеж на Православието и неговата съборност”. В тази студия основна тема е римокатолическата еклезиология, която противоречи изцяло на светоотеческото, респективно на православното учение за Църквата. От вниманието на отец Серафим не убягва и тази изключително важна тема, тъй като именно в областта на еклезиологията, римокатолицизмът е най-отдалечен и противопоставен на Православието.

Авторът издава това съчинение през 1965 година и макар то да има за основен обект на изследване еклезиологическите възгледи на римокатолическия богослов от ХVІІІ-ХІХ век Франц фон Бадер, актуалността му е съвсем очевидна в контекста на провеждания по това време Втори Ватикански събор. Въз основа на съчиненията на Бадер, архимандрит Серафим съпоставя двата еклезиологически модела – на Православието и римокатолицизма, и съвсем ясно доказва несъстоятелността на богохулния лъжедогмат за главенството и непогрешимостта на папата. Интересно е да се отбележи, че от някои места в текста на отец Серафим проличава известно очакване и надежда, че провеждащият се тогава Втори Ватикански събор ще отмени или преразгледа догмата за главенството, провъзгласен на Първия Ватикански събор през 1870 година. Но твърде трезво и с голяма прецизност авторът посочва, че догмата си остава в сила, въпреки “нееднократно изявявания от римокатолическа страна стремеж за сближение и възсъединяване с Православната църква… На втората сесия на Събора… с огромно мнозинство гласове се е наложило мнението, че колегията на епископите се радва на пълна и върховна власт над цялата Църква, но заедно с нейния глава – римския първосвещеник – и никога без този глава. Някои побързали да изтълкуват този факт… в ущърб на папската власт, но това тълкувание е съвсем невярно, като се вземе предвид заключителната реч на папата на втората сесия, където той казва: “Подчертаването на естеството и правата на епископите не намалява прерогативите на римския примат, а напротив ги засилва.””

След като еклезиологическият модел на римокатолицизма противоречи на учението и устройството на основаната от Господ Иисус Христос Църква, то може да се направи справедлив извод, че католицизмът е загубил католичността, тоест съборността, вселенскостта и не е част от спасителната пълнота на Тялото Христово. “Православието е носител на истинските католически, тоест вселенски, съборни начала, нещо, което е отразено и в Символа на вярата, където Православната църква се нарича katholiki (съборна).”

Интересът към инославните изповедания у архимандрит Серафим не се изчерпва само с римокатолицизма. Той обръща сериозно внимание и на така наречените “нехалкидонски църкви” (технически термин, използван от православните богослови, за обозначаване на монофизитските общности отпаднали от Православието през V-ти век), тъй като още тогава започва активният диалог с тях по христологическите въпроси, които ги разделят от Православието. Отец Серафим приема, че тези църкви действително не могат да се отъждествят с монофизитите от ІV-ти век, с главен представител Евтихий, но по-скоро следва да се считат за “умерени монофизити или монофизитстващи църкви”, които и до днес подхождат с несправедливо подозрение към Четвъртия Вселенски събор, считайки го за несториански. Той прави задълбочен историко-догматически анализ на христологическите спорове от V-ти век насетне, като подробно се спира върху всички терминологични нюанси в областта на христологията и особено сполучливо доказва несъстоятелността на подозренията на нехалкидонците към “несторианството” на Халкидонския събор (451 година).

Съвсем естествено, отец Серафим насочва вниманието си към учението на “един от най-меродавните отци и авторитети на нехалкидонците – Севир Антиохийски” , което в много пунктове съвпада с православната халкидонска христология и затова е особено трудно да се долови различието му, тоест еретичността му. “Разликата се крие главно в това, че докато чрез вероопределението на Халкидон Православието подчертава двете природи на Христа след Боговъплъщението, то нехалкидонците говорят за една съединена или съставна природа.” Последната фраза може да се счита за емблема на Севировата христология тоест днешните “нехалкидонци” са всъщност “севириани”.

За съжаление, в края на 80-те години на ХХ-ти век се извърши голямо отстъпление от учението на Четвъртия Вселенски събор от страна на богослови и клирици, наричащи себе си “православни”, с подписването на така наречените “Съгласувани изложения” – съвместни “православно”-нехалкидонски документи с догматическо съдържание, в които на преден план излиза именно Севировата христология, а неговите последователи продължават да отхвърлят Халкидонския събор. Вероятно тези “православни богослови” са пропуснали да забележат, че за Православната църква Севир Антиохийски е еретик – не само прикрит монофизит, но и монотелит и моноенергист (виж Служба Святых Отцев Шестых Вселенских соборов. В: Миней за месец юли, изд. Киево-Печорской Лавры, 1893, с. 308-324).

А двадесет години по-рано един православен духовник и богослов, като архимандрит Серафим Алексиев, завършва студията си, посветена на тази проблематика, със съвсем ясен богословски извод: “Нехалкидонците трябва да престанат да подозират Халкидонския събор в несторианство, а да го приемат като изразител на богооткровеното учение против монофизитската ерес. Подир това, приели веднъж Четвъртия Вселенски събор, нехалкидонците ще трябва да приемат и останалите три вселенски събора… Само едно пълно догматическо обединение във вярата може да даде богоугодни, трайни и спасителни резултати. Препоръчваното от някои нехалкидонци преминаване към интеркомунион, преди да се постигне догматическо единодушие…, е неприемливо от православна гледна точка…” Наистина, твърде бързо и динамично текат процесите на отстъпление от спасителната Христова вяра, умело прикрити под формата на “толерантен, братски диалог” с еретиците.

Истинското отношение на Православната църква към изопачаващите истините на вярата еретици, архимандрит Серафим изразява в увода на своята студия “Богомилската ерес от гледище на православните догматически устои на презвитер Козма и на православната догматика изобщо”. Той пише следното: “Светата Православна църква винаги се е охранявала от еретическите учения и никога не е допускала идейно сближение или компромисно обединяване с тях… Отстъпването от (богооткровената) истина е пораждало ересите. Като накърнители и отрицатели на тази истина, те са създавали най-дълбоки разцепления сред вярващите и са ги отклонявали от пътя на спасението. Затова светата Църква с толкова неотстъпност се е обособявала срещу ересите и не е намирала възможност за общение с еретиците, освен ако те в дълбоко покаяние са се връщали към изповядваната от нея богооткровена истина.” В съвременния богословски диалог за такова покаяние не става и дума, тоест тези, които го провеждат са загубили “светоотеческата методология”, светоотеческото разбиране и отношение към ереста и не са в състояние да бъдат адекватни изразители на православната истина, респективно на Православната църква. Именно темата за икуменизма – най-голямото предизвикателство пред Православието през ХХ-ти век – е венецът на богословското творчество на архимандрит Серафим; по-точно, това е книгата “Православие и икуменизъм. Защо не сме и не можем да бъдем икуменисти?”

Всеки православен християнин, независимо кога и на къде живее, е длъжен да бди за чистотата на вярата и носи както лична, така и споделена съборна отговорност заедно с другите членове на Църквата, за своя живот в тази богочовешка общност, за своята причастност към Тялото Христово. Днес ние сме склонни да разглеждаме историческия път на Църквата през вековете като една поредица от събития, която просто достига до нашето време, без да вникваме по-дълбоко в тази събитийност и да разбираме, че тя има пряко отношение както към нас самите, така и към всички онези, които ще бъдат носители на Православието и след нас. Църковната история разказва за трагичните събития на отпадане от пълнотата на Църквата вследствие на различните ереси, и то отпадания на големи маси от хора, на цели народи и общества. Животът в Тялото Христово – Църквата е истински живот, а животът извън нея е всъщност добре прикрита смърт. Ересите отсичат от тялото на Църквата нейни живи членове, и подобно на отсечени клони от здраво вкорененото дърво, те духовно умират извън общия благодатен живот на това тяло. Кой знае защо, но днес православните християни и по-точно така наречените “православни богослови” и дори висши иерарси, занимаващи се с икуменическия диалог, се считат за застраховани от отпадане от Църквата, пренебрегвайки всички правила на православния живот, касаещи общението с еретиците. Затова днес отношението към икуменизма е един от критериите за православност, за принадлежност към Православната църква.

Със своя живот архимандрит Серафим доказва привързаността си към спасителните истини на Православието с твърдото си нежелание да прави компромиси с вярата, колкото и малки на пръв поглед да изглеждат. Той на практика прилага думите на св. Григорий Богослов, които цитира в книгата “Православие и икуменизъм”: “Несъгласието заради благочестието е много по-добро от съгласието поради каквато и да било страст… Нищо не може да подбуди човеците, искрено почитащи Бога, така силно към единомислие, както съгласието в учението за Бога, и нищо така не води към раздор, както несъгласието с това учение (Св. Григорий Богослов. Слово 6 – За мира, гл. 11, 12).”

Архимандрит Серафим написва книгата “Православие и икуменизъм” в съавторство със своя дългогодишен верен съратник и духовен събрат отец архимандрит Сергий Язаджиев, с когото заедно споделят кръста на отхвърлянето от Духовната академия и от средите на Българската православна църква. Но тази книга наистина става дело на живота им, защото в нея те не просто аргументират личната си позиция, а дават един православен отговор на икуменическата ерес, “която иска да замени досегашната ни православна вяра с друг, чужд нам, нов и съвсем неправилен мироглед”. В структурно отношение книгата представлява поредица от 12 основания, дадени в отговор на въпроса: “Защо не сме и не можем да бъдем икуменисти?”.

Основната мисъл на авторите, която преминава през цялото съдържание на съчинението, е че “икуменизмът е ерес против догмата за Църквата”. Тази ерес размива границите между истината и лъжата; отхвърля делото на Светия Дух в Църквата, изразено особено ярко във вероопределенията и правилата на Вселенските и поместните събори; извращава основни догматически истини, подменяйки съответните богословски термини и дори унищожавайки ги, какъвто е случаят със самото понятие за “ерес” и прочее. След като привеждат много исторически факти и правят богословски анализ на високо ниво, двамата автори заявяват: “Ние решително се обявяваме против това да бъдем икуменисти, за да не участваме в непростимата хула против Духа Светаго!”

Особено болезнени за четене са страниците посветени на “гибелното влияние на икуменизма върху Православието” , тоест проблемът за участието на Поместните православни църкви в икуменическия диалог. Наистина голяма болка изпитва всеки истински православен християнин, когато, след като се е убедил в предходните страници, че икуменизмът е пагубна ерес, която отсича от съборното тяло на Христовата Църква, в края на книгата започне да се запознава с фактите относно отстъпленията, извършвани от православни епископи, свещеници, богослови, проникнати от духа на икуменизма. Съвсем естествено се появява и въпросът: възможно ли е участниците в икуменизма, независимо от техния ранг в църковната иерархия, както и общуващите с тях да продължават да са членове на благодатната общност на Църквата и бъдат считани за наистина православни християни? Отговорът на този въпрос, съгласуван със светоотеческото предание е ясен – категорично не.

Отец Серафим и отец Сергий заявяват: “Отделните поместни църкви могат да грешат, и в лицето на своите дори най-видни представители – клирици и миряни, да отпадат от Истината… Но това не значи, че като са се провинявали пред Господа отделни църкви, цялата Църква е преставала да бъде “свята и непорочна”… Тази Вселенска Църква, често обуреваема, се е криела понякога в катакомби и пустини, понякога в пещери и земни пропасти (срв. Евреи 11:38). Но тя е съществувала и в епохата на арианската експанзия, и в годините на монофизитската и монотелитската епидемии, и по време на тържествуващата иконоборческа чума… Макар и малочислена (Лука 12:32), светата Православна църква е оставала непобедима и е надживявала бурите на вековете. Тя и днес е в малцинство, но тя съществува… В нея са се спасявали, спасяват се и сега, а и до свършека на света (Матей 28:20) ще се спасяват истинските Божии чеда по цялата земя, сияейки скрито в безкръвно мъченичество за Божията истина и Божията правда!” Опитът на Църквата в борбата с изобретените от сатаната пагубни ереси показва, че с истините на вярата не може да се правят компромиси, че между истината и лъжата не може да има нищо общо, както и няма и не може да има общение между православни и еретици. Онези, които желаят и осъществяват такова общение сами се отсичат от тялото на Църквата и от нейните благодатни дарове.

В заключението на своята книга двамата архимандрити посочват, че има подготвена и нейна втора част, в която те пишат за скритото, тайно лице на икуменизма – неговата антихристиянска същност и задача да подготви идването на антихриста. За съжаление, неизвестно защо, вече 10 години след смъртта на отец Серафим, тази втора част не е издадена. Такива книги са крайно необходими днес, тъй като дават възможност на четящите ги с чисти сърца православни християни да поддържат у себе си бдителността и светоотеческата ревност за вярата, които да ги предпазят от отпадане от спасителната пълнота на Православната църква.

Накрая, за да се види истинското лице на православното богословие в творчеството на архимандрит Серафим, което всъщност представлява оделотворяване в живота на Евангелските заповеди и заветите на светите отци, следва да се приведе един от финалните пасажи от книгата “Православие и икуменизъм”, с който най-ясно се разкрива истинската позиция на православния християнин в наше време: “Живеем в страшното време на отстъплението… Всичко това става заради нашите грехове, по Божие допущение, но не без човешко произволение. Ние съзнаваме, че не можем с немощните си ръце да спрем страшната лавина на отстъплението, която шеметно се носи напред. Но ние можем – на това ни учи словото Божие (Откровение 18:4-5) – да се отстраним от нея, за да не бъдем причастни в греха на поруганието на Божията светиня. Ние сме убедени, че според неотменното обещание на Христа, Православната църква ще остане непоклатима до свършека на света. Макар и малобройна, но подкрепяна от Божията благодат, тя ще устои срещу коварните и силни нападения на нейните врагове. Бог, при неимоверно развиващото се отстъпничество от Него и от Неговата свята Истина, все пак ще запази за Себе Си остатък от верни Нему люде, които няма да преклонят колене пред икуменическия Ваал.”

Библиография

С цел всеки интересуващ се читател сам да се убеди в големия принос на доцент архимандрит д-р Серафим Алексиев в областта на българското православно богословие по-долу следва списък на неговите съчинения. В тази библиография не са посочени публикациите му в периодичния църковен печат (“Църковен вестник”, “Православен мисионер”, “Православно слово” и други), с изключение на критиката към книгата на Иван Панчовски, която освен в “Православен мисионер” не ми е известно да е публикувана на друго място, както и спомените му за чепеларския свещеномъченик отец Евстатий (Янков). Направен е опит за сравнително пълен опис на съчиненията му, отпечатани в научните издания (Годишник на Духовната Академия и списание “Духовна култура”) и като отделни книжни тела. За по-голяма прегледност, публикациите са изброени в съответни тематични групи.

а) Научно-богословски съчинения:

Смисълът на изискванията на Иисус Христос в проповедта на планината. София, 1938 (на немски език).

Пътят от човека към Бога у Паскаля. София, 1941.

Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на Св. Дева Мария. София, 1962 (хабилитационен труд – машинопис).

Два крайни възгледа на западните вероизповедания относно Пресвета Богородица. В: ГДА, т. ХІІ, 1962/63; София, 2001.

Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, римокатолическо и протестантско гледище. В: ГДА, т. ХІІ, 1962/63; София, 1999.

Изкуплението като дело на Божията любов и Божията правда. В: ГДА, т. ХІІІ, 1963/64; София, 1999.

Франц фон Бадер – един римокатолически философ и богослов в търсеж на Православието и неговата съборност. В: ГДА, т. ХІV, 1964/65.

Богомилската ерес от гледище на православните догматически устои на презвитер Козма и на православната догматика изобщо. В: ГДА, т. ХV, 1965/66.

Съединението на двете природи в Христа според Православието и нехалкидонските църкви. В: ГДА, т. ХVІІ, 1967/68.

Вероучението на Англиканската църква от православно гледище. ДК 5, 6/1966.

Единството на Христовата Църква според св. ап. Павел. ДК 7, 8/1967.

Св. Кириловото съчинение “Написание о правей вере” и св. Трима светители. ДК 1, 2/1969.

Православният възглед върху стария и новия стил на календара. София, 1972.

Православие и икуменизъм. Защо не сме и не можем да бъдем икуменисти?. София, 1992. (съавт.)

б) Агиографски теми:

Св. Иван Рилски и значението му за българския народ. В: Православен мисионер, кн.2, 1946; С., 1992.

Св. Димитрий Ростовски като душепастир и църковен писател. ДК 11/1959.

Митрополит Филарет Московски. ДК 1/1968.

Св. Серафим Саровски. София, 1957., 1992 (доп. изд.)

Житие на св. цар Борис – Михаил Покръстител на българския народ. София, 1965, 1992.

Достоверни ли са житията на светиите. София, 1992.

Оптинските старци. София, 1992.

Църковно-мисионерското дело на Константин Философ – св. Кирил. София, 1996.

Спомени за протойерей Евстатий Янков, ч. I и II – сп. Православно слово, бр. 3 и 4, С., 2002

в) Духовно-нравствени теми:

Ще има ли зад гроба вечни мъки? В: Православен мисионер, кн. 1, 1946.

Божиите следи в природата. ДК 6/1947.

Духовидство, спиритизъм, врачуване. ДК 9, 10/1949.

Болна и здрава мистика. ДК 9, 10/1952; 1993.

Духовният живот на пастира. ДК 3, 4/1956.

Наръчник на изповедника. София, 1955. (съавт.)

Нашата вяра (катехизис). София, 1991.(съавт.)

Нашата надежда (Беседи върху Блаженствата). София, 1957.

Нашата любов (Беседи върху десетте Божии заповеди). София, 1958.

Нашата молитва. София, 1994.

Гордост и смирение. София, 1995.

Вражда и помирение. София, 1994.

Смисълът на страданията. София, 1995.

Самозваните съдници. София, 1993, 2001.

Духовният живот на православния християнин. София, 1994.

Беседи за живота след живота. Т. 1, 2, София, 1994, 1995.

Православни ли са добросамарянските водачи? София, 1942.

Забравеното лекарство. За светото тайнство изповед. ДК 1,2/1953; 1995.

Пастирът като молитвеник. София, 1992.

Православие и инославие. София, 1992.

Молитвата на св. Ефрем Сирин в светлината на светоотеческото учение, (неизд.)

За Господнята молитва, (неизд.)

г) Стихосбирки:

“Надгробен плач”. София, 1957, 1991 (превод от църковно-славянски на похвалните погребални песни, които се пеят на Велики петък вечерта около св. Плащаница), “Прозрения”, “Песни за живота и смъртта”, “Избрани стихотворения”, София, 2001.

Едва ли има друг български автор в областта на православното богословие, който да е написал повече от отец Серафим, но въпросът не е в количеството, а по-скоро в качеството. Наистина богословското творчество на архимандрит Серафим Алексиев е изключително ценно духовно богатство за всеки православен християнин, който иска да се докосне до живота в Христа – живот, постигнат опитно от самия отец Серафим.

____________________________________________________

*Публикувано  в http://vseh-svjatih.blogspot.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993) и архимандрит Серафим Алексиев и архимандрит Сергий Язаджиев (1924-2008). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публликация – https://wp.me/p18wxv-frv