Свещеник Иван Латковски

На 26.01.2003 година се навършиха 10 години от смъртта на доцент д-р архимандрит Серафим Алексиев. Думите на св. апостол. Павел: “Помнете вашите наставници, които са ви преподавали словото Божие и като имате пред очи свършека на техния живот подражавайте на вярата им” (Евреи 13:7), ни карат да си спомним с обич за отец Серафим. Със своя живот, посветен на Христа и неговата Църква, този Божи служител заема заслужено място в паметта на православните християни в България.

Повод за тези редове е и осемдесетата годишнина от основаването на Богословския факултет към Софийския университет “Св. Климент Охридски” (1923-2003 година)**. Обикновено юбилеите се използват за равносметка или за поглед назад към историята и предшествениците, а архимандрит Серафим е именно част от историята на Факултета и заслужава уважението на своите наследници – преподаватели и студенти, които, макар и десетилетие след неговата кончина, го помнят и ценят като забележителен богослов и духовен наставник.

Наистина, много е трудно да се пише за един човек, когото “познавам” само чрез книгите му и спомените на негови съвременници. В известен смисъл, и за моето поколение той бе съвременник, но за съжаление ние знаехме твърде малко или почти нищо за него. Сега, 10 години след неговата кончина, като негов “наследник” в катедрата по Систематическо и Практическо богословие в Богословския факултет съм длъжен да обърна поглед към човека, комуто православните християни в България дължат много.

В наши дни с особена тежест стои въпросът за връзката със светоотеческото предание, изразена и въплътена от богомъдри духовни наставници. Това важи, може би в най-голяма степен, за нас – православните християни в България, които не можем с лека ръка да отминем все по-настоятелното усещане за слабост и безпомощност в различаването на явленията от духовен порядък.

Един от основните критерии за състоянието на една поместна църква е “количеството и качеството” на нейното монашество. Именно от средата на монашеството се явяват тези истински духовни наставници – “старци”, които са в състояние да ръководят човешките души в благодатния живот на Христовото Тяло – Църквата. Истинското старчество е израз на изобилната благодат на Светия Дух, Който издига във всяка епоха достойни личности – съсъди на тази благодат, служещи за ориентир на православния Божи народ. За съжаление, безспорен факт е, че православното монашество (особено мъжкото) в България се намира в изключително нерадостно състояние, с почти пресъхнали личностни извори на светоотеческия духовен опит. Причините за това са много и разнообразни, но тяхното посочване и анализиране би било предмет на друго изследване.

Насъщната необходимост от духовно ръководство ни подтиква да търсим “нашите наставници”, да желаем ясно да чуем техния глас, който да бъде призив към покаяние и приемане на светоотеческата мъдрост. Утешително е, че не толкова отдавна Православната църква в България и българското богословие имат за свой верен служител личност, като отец Серафим Алексиев. Той е ярко доказателство, че дори в трудните времена на църковен упадък и духовна безизходност е възможно проявяването на такива дарби на Светия Дух като истинско православно пастирство и задълбочена богословска мисъл.

Биографични бележки

(Сведенията за живота на отец Серафим са взети главно от кратката му биография, написана от неговия духовен събрат отец архимандрит Сергий (Язаджиев) в края на книгата Беседи за живота след живота, т. ІІ, София, 1994, както и от запазените архивни материали от личното дело на отец Серафим в архива на Богословския факултет.)

В почти всяка издадена книга на отец Серафим, обикновено на последната страница или на задната корица, са отпечатани кратки биографични данни за него. Тук, в редовете посветени на живота му, ще се акцентира върху годините прекарани в Духовната академия, където той отдава своите сили на богословската наука и преподавателската работа.

Стоян Георгиев Алексиев е роден на 25 февруари/9 март 1912 година в село Горно Броди (Серско). Семейството му е бедно и благочестиво, с многобройна челяд. Историческите катаклизми през второто десетилетие на ХХ-ти век – Балканската и Междусъюзническата войни, принуждават семейството на бъдещия отец Серафим да сподели трагичната съдба на прокудените от родните места бежанци и да се пресели в София. Откърмен с чиста православна вяра малкият Стоян от ранно детство обиква Църквата и богослужението. Тази любов го отвежда в Софийската духовна семинария “Св. Иван Рилски”, където той се проявява като отличен ученик. Завършва Семинарията през 1932 година, след което веднага постъпва в Богословския факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”. След две години – през 1934 година е прехвърлен в Старокатолическия богословски факултет в Берн, Швейцария. Там Стоян Алексиев завършва богословското си образование и през 1937 година защитава научен труд на тема “Смисълът на изискванията на Иисус Христос в проповедта на планината”, който му носи присъждането на научната степен доктор на богословието.

Връщайки се в Родината младият богослов слага началото на дългогодишен труд в областта на образователната мисия на Църквата. Първоначално в Пловдивската, а впоследствие и в Софийската духовни семинарии Стоян Алексиев преподава немски и френски езици. Младият преподавател има своите духовни търсения и стремежи, които особено се засилват след като основен ориентир в личния му живот на православен християнин става личността на великия руски духовник архиепископ Серафим (Соболев). Руският владика безспорно е едно “светоотеческо явление” за православна България. (Позволявам си да употребя това определение по отношение на владика Серафим, с което преподобни Юстин Попович охарактеризира друг виден руски архиерей и богослов – първоиерархът на Руската Православна Църква зад граница Митрополит Антоний Храповицки (1863-1936) (Попович, архимандрит Иустин. Тайна личности Митрополита Антония и его значение для православного славянства). В живота на Православната църква винаги има личности, които са истински пастири, духовни наставници и богослови. Архиепископ Серафим (починал 1950) е с изключителен принос за възраждането на духовния живот в България, както и за развитието на православното богословие. Такъв именно истински пастир, проникнат от светоотеческия дух, става духовен отец на бъдещия отец архимандрит Серафим Алексиев. Посвещавайки последните 30 години от живота си на служение на Църквата далеч от Родината, архиепископ Серафим има основна заслуга за формирането православно църковно съзнание в широк кръг български духовници и миряни.

На 3 февруари 1940 година Стоян Алексиев тръгва по тесния път на монашеството – път на самоотречение и пълно посвещаване на Бога и Църквата. Негов небесен покровител в това поприще става св. Серафим Саровски, чието име приема младият монах. На Благовещение 1943 година той е ръкоположен за иеромонах, а в периода 1945-47 година е на длъжност протосингел в Сливенската митрополия. От 1947 година, вече в сан архимандрит, отец Серафим става началник на Културно-просветния отдел при Светия Синод в София.

Когато се описва жизненият път на дадена личност, необходимо е да се обърне внимание и на съответната историческа епоха, в която протича живота ѝ. И тъй като по-голямата част от живота на отец Серафим протича в периода на тоталитарния комунистически режим е нужно да се кажат няколко думи и за положението на Църквата през този период.

След 1944 година за всеки, който иска да служи вярно на Христа и Неговата Църква настават много тежки времена. С болка трябва да признаем, че ние – днешните християни – все още не сме направили почти нищо за разкриване, запазване и предаване на поколенията подвига на нашите предци, които в онези времена на гонения с цената на всичко, дори на живота си, отстояват православната вяра. За съжаление, всичко в България тогава става по съветски модел – Комунистическата партия в СССР има вече десетилетен опит в разрушаването на църковната структура чрез нечувани жестокости спрямо истинските православни християни и чрез подмяна на “ръководните кадри”, които са готови да служат на властта. Политическа сила със същата идеология и същото отношение спрямо Църквата взима властта и в България. Тя се опитва да унищожи Църквата, употребявайки всевъзможни средства, като на мястото на откровените физически репресии – смъртни наказания, лагери, затвори, изселвания – идва методът на “кадифените ръкавици”, тоест на привидно полезното за Църквата сътрудничество с атеистичната власт. Цели се постепенното изместване на Църквата от обществото, прекъсване възможностите ѝ за влияние върху хората и изграждането у тях на православно църковно съзнание. Започва постепенен процес на духовен разпад, макар външната, институционална страна на Църквата да изглежда все по-добре – вдигане на схизмата през 1945 година, възстановяване на Патриаршията през 1953 година. Все още предстои да се даде истинската църковна оценка на тези събития и изобщо на социалистическия период, защото безспорен факт е, че именно през тези тежки години на ХХ-тото столетие се извършва пълното подчинение на църковната власт на безбожниците.

Когато се говори за колаборационизма на църковните лидери с представителите на атеистичната власт, това положение нерядко се оправдава с аналогии дори от византийската история или от времената на Османската империя, когато Църквата също се е съобразявала със светската власт. Но тези аналогии са крайно неточни и неприемливи, тъй като тези власти от миналото не са безбожни и основната им цел не е да унищожат вярата и Църквата. Грехът на църковните водачи от времето на комунизма се състои в превратното разбиране на отношението между Църквата и света – Църквата се счита за служеща на света не в качеството си на укор и съвест, бидейки “сол на земята” (Матей 5:13), а в качеството си на придатък, чрез приспособяването си към света и в случая – чрез приемането на антихристиянски възгледи. Това е опит да се устрои Църквата в разрез с Божиите заповеди, да се направи Църквата (и по-скоро нейната външна, институционална страна) самоценност, без Духа и без Христа; опит да се замени Богочовека с човека.

В такова време на велики изкушения и съблазни за всички истински православни християни живее и работи отец Серафим Алексиев. Въпреки огромните трудности, като началник на Културно-просветния отдел на Светия Синод, той организира пастирски курсове, на които изнася своите вдъхновени богословски беседи. Същевременно все повече изпъква неговият писателски и поетичен талант. Той е един от видните сътрудници на църковното издание “Православен мисионер”, в което се публикуват повечето от неговите трудове. Активната му просветна дейност дава основание на Светия Синод да го назначи от 1.01.1961 година за старши преподавател в Духовната академия “Св. Климент Охридски”. Поверяват му лекциите по Догматическо богословие и История и анализ на най-дейните у нас изповедания и секти. Още през 40-те години младият иеромонах Серафим желае да работи целенасочено и усърдно в областта на богословието и участва в конкурс за доцент по Християнска апологетика с труда си “Пътят на човека към Бога у Паскал” (София, 1941 година), но тогава този негов опит е безуспешен. Трябва да изминат две десетилетия, за да бъде оценен богословският талант на отец Серафим и да бъде допуснат той до преподавателско място в Духовната академия.

Така започва един изключително важен период от живота на отец Серафим, когато той става част от колегията на висшата духовна школа на Българската православна църква и получава възможността да израсне в учителското призвание. Видният духовник поема тежестта и на това отговорно служение, помнейки добре предупреждението на св. апостол Иаков: “…недейте мнозина става учители, като знаете, че по-голямо осъждане ще получим, защото ние всинца много грешим” (Иаков 3:1). През осемте години преподавателска и научна работа в Духовната академия архимандрит Серафим свидетелства своята най-сърдечна привързаност към църковното богословие и стремеж към подражаване на светите отци и учители на Православната църква, като преподава на своите възпитаници опитно усвоеното светоотеческото богословие.

През есента на 1961 година Светият Синод обявява няколко конкурса за доценти в Духовната академия. Архимандрит Серафим кандидатства за мястото в катедра „Догматическо и Нравствено богословие“, чийто ръководител през този период е професор д-р Илия Цоневски. Ето какво пише самият отец Серафим за отношението към него от страна на колегията: “Благодаря на господа професорите, доцентите и преподавателите в Духовната академия, които при назначаването ми за старши преподавател ме приеха в средата си с радушие и благоразположение, с което не малко косвено ме насърчиха да взема участие в обявения конкурс за доцент…” (Серафим, архимандрит. Отговор на рецензията на професор д-р Иван Панчовски върху моя хабилитационен труд “Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария”, 1/14.10.1962, с. 17. В: Архивно дело-преписка за конкурса за доцент при катедрата по Догматическо и Нравствено богословие, 1962). Архимандрит Серафим представя хабилитационен труд със заглавие “Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария” с обем 390 машинописни страници***. Академичният съвет определя за рецензенти професорите Илия Цоневски и Иван Панчовски. Процедурата продължава близо година и през септември 1962 година двамата рецензенти представят своите отзиви. Професор Илия Цоневски дава положителна рецензия на хабилитационното съчинение на отец Серафим, докато професор Панчовски – отрицателна.

За мнозина съвременници на събитията вероятно това не е изненада, тъй като взаимоотношенията на отец Серафим и професор Панчовски имат предистория. През 1944 година тогавашният млад учен–богослов Иван Панчовски издава своята книга “Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието”, която предизвиква оживена дискусия в църковните среди. Преобладава критичното отношение поради застъпените от Иван Панчовски становища, противоречащи на православната есхатология, в частност въпроса за апокатастасиса. Отец Серафим (тогава още иеромонах) също се включва в дебата с една своя критична статия, отпечатана в списание Православен мисионер, кн. 1 от 1946 година, със заглавие “Ще има ли зад гроба вечни мъки?”. Въз основа на Свещеното Писание и светоотеческите творения отец Серафим изобличава грешките на младия учен Панчовски. Разбира се, целта му е не да унижи опонента, а да му помогне да осъзнае заблуждението си. Той пише: “…Смеем да се надяваме, че след направеното от нас братско изобличение на неговите погрешни идеи, той ще съзре сам заблудите си и ще се откаже от тях в интерес на своето православие и спасение.”

Как са се сложили отношенията между двамата по-нататък не ми е известно, но 16 години по-късно утвърденият вече професор Иван Панчовски е в позицията на оценител на отец-Серафимовия научен труд. Рецензията му с обем от 27 машинописни страници е издържана в учтив академичен тон, като не са спестени много критични бележки, част от които, по признанието на самия отец Серафим, са твърде справедливи. Професор Панчовски критикува избора на темата, нейното формулиране и актуалност, самостоятелността на автора при разработването на плана, както и употребяваната от него научно-богословска терминология. Основната слабост на кандидатския труд, според рецензента, е в методологията и използването на наличната светоотеческа и по-нова литература по въпроса. Професор Панчовски заявява, че не може да открие в съчинението на отец Серафим “всички качества, изисквани за една хабилитация” и “не може да го признае за строго изследователски труд и научен принос в богословската съкровищница”. (Панчовски, Иван. Рецензия върху хабилитацията на архимандрит Серафим “Римокатолическият догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария” от 20.09.1962 година, с. 27. В: Архивно дело-преписка за конкурса за доцент при катедрата по Догматическо и Нравствено богословие, 1962).

Архимандрит Серафим изготвя писмен отговор на отрицателната рецензия на професор Панчовски, в който оспорва справедливостта на цялостната оценка, давайки необходимите пояснения. Така на заседанието, проведено на 24.10.1962 година, членовете на Академичния съвет трябва да дискутират научния труд на отец Серафим, двете рецензии и отговора на рецензията на професор Панчовски от страна на отец Серафим. Всички членове на Академичния съвет дават свои писмени становища, запазени в архивното дело на конкурса. Положителна оценка на представеното съчинение и на личността на архимандрит Серафим Алексиев дават Ректорът Макариополски епископ Николай, професорите Борис Маринов, Боян Пиперов, Димитър Пенов, доцентите отец Радко Поптодоров, архимандрит Сергий (Язаджиев) и отец Симеон Нанков.

Ето мнението на професор Боян Пиперов: “Като имам предвид: 1) положителната оценка на професор д-р Илия Цоневски върху хабилитационния труд на архимандрит Серафим; 2) изказаните от професор Иван Панчовски положителни качества на хабилитацията – “че не се установяват основни грешки” и че в нея “има много ценни мисли, разсъждения, изяснения и аргументации”; 3) дадения от архимандрит Серафим обоснован отговор по същество върху посочените от професор Панчовски отрицателни страни в хабилитацията…, който отговор аз напълно споделям и затова не ще отбележа нищо друго; 4) убеждението ми, че няма научен труд без малки грешки от оня вид, който посочва професор Панчовски и 5) че за правилната разработка и проникновеното вникване в проблемите на догматично-обличителното богословие се изисква силна вяра и будно православно съзнание, каквито притежава архимандрит Серафим; намирам че той би станал един добър научен работник в своята област и го препоръчвам на Академичния съвет да бъде избран за доцент при катедрата „Догматическо и Нравствено богословие“ при Духовната академия.” (Препис-извлечение от Протокол № 4 от заседанието на Академичния съвет на Духовната академия “Св. Климент Охридски”, 24.10.1962 година, с. 12-13). В тези думи на уважавания професор личи една безпристрастна аргументация в полза на отец Серафим.

По-различно, но особено показателно е изказването на тогавашния доцент отец Радко Поптодоров, в което можем да съзрем болезнени проблеми на колегията в Духовната академия, до известна степен идентични със сегашното състояние на Богословския факултет. Поради изключителното красноречие, проявено от обичният ни отец професор Радко Поптодоров, си позволявам да приведа малко по-пространен цитат от неговото изказване по време на дебата:

“Още като студент в Духовната академия, когато ми се е случвало да мина покрай… мястото, където заседава Академичния съвет, чувство на благоговение е изпълвало душата ми, защото съм си представял, че тук 10-15 души не просто седят, а свещенодействат! Аз съм си представял, че членовете на Академичния съвет на Богословския факултет, на Духовната академия, когато влизат в този салон със задача да оценяват научни трудове… и да вършат избор на преподаватели, седят на столовете около зелената маса не толкова със своите 60-70 кг. физическа маса, а с целия свой нравствен авторитет и тежест, бидейки през цялото време на обсъждането и дискусиите морални стълбове, непоклатими нравствени канари, нравствени великани, за които по-горе и над всичко стои научната и морална истина и правда! Аз съм си представял, че лицата…, които носят пред имената си титлите професор, доктор, д-р хонорис кауза и прочее винаги и навсякъде в живота си, но най-вече когато говорят от катедрата или когато в Академичния съвет обсъждат, критикуват и горещо спорят върху качествата на хабилитационни трудове, имат високото съзнание, че в тоя момент вършат една крайно отговорна пред народа, Църквата и Бога работа и затова се ръководят… само и единствено от гласа на своята съвест, чрез която Бог говори, само и единствено от изискванията на нравствения свой дълг и императив!

В моята лична съдба – като участник в конкурси в Духовната академия – аз не видях подобно нещо от страна на някои членове на Академичния съвет: изживях много огорчения и неправди, но тъкмо затова дадох обет пред себе си и пред Бога – ако някога ми се удаде да седна на този стол и да бъда съдник на конкурси… – да се ръководя само от изискванията на истината и правдата, да слушам само гласа на моята съвест, да изпълня изискванията на моя нравствен дълг като преподавател в Духовната академия, като научен работник и служител на Църквата и Бога. … У един кандидат за преподавател в Духовната академия членовете на Академичния съвет трябва да преценят две неща: 1) личността му – неговият нравствен облик и нравствени качества и 2) научната му подготовка, годността му за научно-богословска и преподавателска работа… Не е достатъчно само първото, тоест “благочестието”… Но не е достатъчно… и само второто – знанието, научната кадърност, интелектуалната изостреност, научните трудове, без нравственост, без морал, без етика… Защото и дяволът знае много, ама е дявол!… Кандидат за преподавател в Духовната академия…, който няма етика в живота си, който няма християнска и църковна линия в поведението си, който няма смирение, който е двуличен, непочтен и така нататък – на такъв пет пари не струва науката му, без стойност са трудовете му, нула е изследователската и преподавателската му дейност… Архимандрит Серафим е известен на нашето църковно общество… като образцов душепастир и примерен във всяко отношение християнин… Между монашестващите в нашата Църква той се ползва с името на един от най-примерните, най-безупречните, най-добрите монаси. Той е известен както със своята силна вяра, така и със своите истински монашески добродетели. Монасите като него са били и са рядкост в нашата Църква… Според моята лична преценка, грешките, пропуските, недостатъците в труда на отец Серафим не са от такова естество, че да бъде оспорена или отречена способността му да бъде добър научен работник в полето на богословската наука. При това той владее добре немски, френски, английски и руски езици и си служи с класическите езици задоволително. Трудът му… отговаря на изискванията за качествата и достойнствата на една хабилитация… (Препис-извлечение от Протокол № 4…, с. 30-37).

На противоположната позиция относно стойността на хабилитационния труд (освен професор Панчовски) са професор Тодор Поптодоров и доцент Тодор Събев. Изказването на професор Тодор Поптодоров е доста дълго (заема 10 страници от протокола) и е изцяло полемично, насочено срещу основните идеи, застъпени от отец Серафим в неговия хабилитационен труд за римокатолическото учение за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Той казва: “…Всъщност доводите, които отец Серафим привежда, са толкова слаби, колкото са слаби и доводите на противната страна, защото нито в Свещеното Писание, нито в светоотеческата литература,… нито в богослужението, нито в здравия човешки разум е казано ясно и недвусмислено как точно се е родила Божията Майка… Ние сме длъжни да мълчим по този въпрос, тъй като светата Вселенска църква официално още не се е изказала с конкретна догматическа формулировка… Моето религиозно чувство е смутено много сериозно, че се е намерил у нас един православен духовник, който е изпуснал толкова важни неща и актуални догматически въпроси и се е заловил с въпрос, по който едва ли и ангелите на небето… дръзват дори и да помислят… Смятам, че тоя труд на архимандрит Серафим е един напразен труд, който никого не ползва, а може само да причини вреди. Най-малко той може да ползва вярата и благочестието в Църквата… От този труд не може да се съди за богословската ерудиция на автора, особено в областта на догматиката, където се изисква идеална прецизност и действителна богоозарена мъдрост.” (Препис-извлечение от Протокол № 4…, с. 13-23).

В своето изказване доцент Тодор Събев споделя големите си очаквания от кандидата, които обаче той не е оправдал, представяйки своя научен труд. Освен повторение на критиките от отрицателната рецензия на професор Панчовски, доцент Събев прави интересна забележка относно богословското образование на отец Серафим. Той изтъква “една формална “пречка” за кандидатурата на отец Серафим – изискването на Устройствения правилник (параграф 14): кандидатите за доценти да имат завършено висше православно богословско образование. Разбира се, никой не се съмнява в православното верую на отец Серафим…, но неговата диплома за висше богословско образование… е във формално противоречие със споменатото изискване на Правилника.” (Препис-извлечение от Протокол № 4…, с. 30).

Накрая, в съгласие с Устройствения правилник, Академичния съвет препраща цялата преписка по конкурса в Светия Синод за решение. След две седмици, на 6.11., след като се запознават с всички подробности около проведения конкурс, архиереите от Светия Синод взимат решение архимандрит Серафим да бъде назначен за доцент в Духовната академия. Като изключим чисто емоционалната и личната страна на въпроса, дебатът по хабилитацията на отец Серафим показва интересни страни на академичния живот, сблъсъци на становища и проява на будна богословска мисъл.

Особено интересен е спорът около термина “непорочно зачатие”, който голяма част от колегията счита за неудачен, дори неправилен. Изказва се дори мисълта, че този получил популярност термин може да доведе съзнанието на вярващия човек до смущение и съблазън. Професор Цоневски пише в рецензията си: “… като се приеме формулировката “римокатолическо учение за непорочното зачатие на св. Дева Мария”, а се отхвърли самият догмат, ще излезе, че щом приемаме, че не е зачената непорочно, като че ли приемаме, че е зачената “порочно”… А допуснем ли да се говори за “порочно” зачатие, а оттук и раждане, с това вече като че ли признаваме, че бракът и раждането сами по себе си са нещо порочно, греховно.” И двамата рецензенти изтъкват неточността на превода на латинското понятие “macula”, което преди всичко означава “петно”, а не “порок” и изразът “immaculata conceptio” следва да се преведе като “неопетнено зачатие”.

На тази критична бележка отец Серафим отговаря: “… трябва да кажа, че не пръв аз употребявам този израз и не аз съм го измислил. Той е добил гражданственост в Обличителното богословие. Лично мен терминът “непорочно зачатие” никога не ме е смущавал, защото е terminus technicus, добил съвсем ясно определено значение, така както никога не ме е смущавал … медицинският израз “порок на сърцето”. Трябва… да се отклони човек съзнателно от линията на праволинейното логично мислене…, за да дойде, при водене на разговор от областта на медицината и при употребяване на израза “порок на сърцето”, до представата за греховно, порочно сърце или да казва, че здравите сърца, които нямат порок, трябва да се считат за непорочни.” Тази “терминологична” дискусия не успява да повлияе отрицателно на преобладаващото мнение относно способността на отец Серафим за научно-преподавателска работа и че той е подходящата личност, която да заеме отговорната длъжност доцент по Догматическо богословие в Духовната академия.

С утвърждаването на архимандрит Серафим за хабилитиран преподавател българското богословско образование придобива един свой ярък представител, отличаващ се с твърди православни убеждения и то във време, когато Българската православна църква тръгва по пътя на модернизма и икуменизма. (През 1961 година, не без вмешателството на атеистичната власт, Българската православна църква последва своята “по-голяма сестра” – Московската Патриаршия и става член на Световния съвет на църквите – основната икуменическа организация). По време на своята научно-богословска кариера архимандрит Серафим написва и публикува свои задълбочени изследвания по различни въпроси в областта на догматическото и сравнителното богословие. Такива са: “Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, римокатолическо и протестантско гледище”, “Изкуплението като дело на Божията любов и Божията правда”, “Франц фон Бадер – един римокатолически философ и богослов в търсеж на Православието и неговата съборност”, “Богомилската ерес от гледище на православните догматически устои на презвитер Козма и на православната догматика изобщо”, “Съединението на двете природи в Христа според Православието и нехалкидонските църкви”, “Вероучението на Англиканската църква от православно гледище”, “Единството на Христовата Църква според св. апостол Павел”. Наред с научно-изследователските си занимания, отец Серафим служи редовно в академичния параклис, изнася сказки и публични лекции по различни поводи и води упражнения по догматическо и сравнително богословие.

За съжаление доцент д-р архимандрит Серафим Алексиев не успява докрай да осъществи призванието си на научен работник и преподавател в Духовната академия. Престоят му в тази висша църковна школа продължава едва до пролетта на 1969 година. През тези години процесът на отстъпление от православното светоотеческо Предание все повече набира скорост и отделни личности като отец Серафим, които добре разбират пагубността му, не са в състояние да повлияят решително на събитията. След като през 1961 година Българската православна църква официално се включва в икуменическото движение, чиято основна цел е безпринципното обединение на всички християни в една “църква” без покаяние за ересите и отстъпленията от Христовото учение от страна на инославните, само въпрос на време е появата на безсмислени нововъведения, влизащи в противоречие с живота на Православната църква. Именно такова нововъведение е приемането на така наречения “поправен Юлиански календар”, тоест честването на неподвижните църковни празници става по папския, “Григориански” календар, докато празнуването на Пасхата и свързаните с нея подвижни църковни празници остава по древноцърковния “Юлиански” календар. Това съвсем не е маловажен проблем, тъй като този “литургичен синкретизъм” води до сериозни нарушения на богослужебния устав (типикон).

В края на 1968 година Светият Синод на Българската православна църква въвежда в богослужебна употреба новия календар, като от 6/19 декември – Никулден се преминава направо на 20 декември (нов стил) – Игнажден. В официалното изявление по този повод се казва съвсем ясно, че промяната е наложена от икуменическите стремежи на Българската църква. Освен това се изказва и очевидната за всички лъжа, че промяната се прави по желание на мнозинството православни българи. Истината е, че църковната върхушка постепенно престава да бъде изразител на православното църковно съзнание и започва да служи на безбожната комунистическа власт, която не е без участие и в налагането на календарната реформа и изобщо в икуменическата обвързаност на Българската православна църква.

Архимандрит Серафим е категорично несъгласен с въвеждането на новия стил и икуменическата политика на Синода. Подкрепя го неговият единомишленик и духовен събрат доцент архимандрит Сергий (Язаджиев), преподавател по Свещено Писание на Новия Завет. Днес можем само да предполагаме какво коства и на двамата противопоставянето на “официалния курс”. Сривът на научните им кариери е неизбежен, но те не могат да направят компромис със своята православна съвест.

На празника на богословската наука – Св. Трима Светители през 1969 година архимандрит Серафим прави вероятно последната си публична изява в Духовната академия и в Българската православна църква като цяло. Той чете своя доклад “Св. Кириловото съчинение “Написание о правей вере” и св. Трима светители”. Два месеца по-късно, на 29 март 1969 година, отец Серафим моли Светия Синод да го освободи “от длъжността доцент в Духовната академия, тъй като е сериозно заболял и експертната лекарска комисия го е представила за пенсиониране по болест”. Официално, архимандрит Серафим Алексиев е освободен от Духовната академия “поради стабилизирана инвалидност”. Според тогавашната практика, решението на Синода се докладва от Ректора епископ Николай на заседание на Академичния съвет (от 8.04.1969 година). В дебата, отразен съвсем накратко в протокола, се изказват само Ректорът и ръководителят на катедрата професор Илия Цоневски. И двамата изразяват “своето и на преподавателската колегия съжаление, че един добър колега е бил принуден поради сериозно заболяване да се пенсионира преждевременно”.

“Болестта” на отец Серафим идва точно навреме, за да се отстрани той по благообразна причина. Истинският конкретен повод, обаче, е съвсем очевиден – неприемането на календарната реформа. По същото време от Духовната академия е освободен и другият “несъгласен” – архимандрит Сергий, като този път мотивът е по-решителен – “поради непригодност”. Тягостни събития, които не се нуждаят от коментар…

След напускането на Академията отец Серафим се установява за постоянно в руския девически манастир “Покров Богородичен” в квартал Княжево, където календарната реформа също е отхвърлена. Не след дълго, обаче, на 17 юни 1969 година на “непокорните” духовници архимандритите Серафим, Сергий и Пантелеймон е наложено запрещение. Изминава повече от година и през септември 1970 година те получават разрешение от църковната власт да служат по стар стил, но “при затворени врати”.

Последните две десетилетия от живота си архимандрит Серафим прекарва в манастира. Там той продължава своята богословска работа, като написва много съчинения с догматически, духовно-нравствен и църковно-исторически характер. Въпреки че достъпът до манастира е ограничен, мнозина търсещи души намират в лицето на отец Серафим истински духовен наставник.

С напредването на годините телесните му сили постепенно отслабват и накрая отец Серафим е много болен. На 13/26 януари 1993 година, на 81-годишна възраст, той тихо предава душата си на Божието милосърдие.

Следва…(виж тук).

_____________________________________________________

Публикувано  в http://vseh-svjatih.blogspot.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Статията e публикувана в четвъртък, 22 април 2010 година.

***Вж. хабилитацията относно римокатолическия догмат за непорочното зачатие на св. Дева Мария от архимандрит Серафим Алексиев тук в блога в Съдържание 1, под № 19.

Изображения: архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993) и архимандрит Серафим Алексиев и архимандрит Сергий Язаджиев (1924-2008). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публликация – https://wp.me/p18wxv-fqW