Христо Стоянов Христов

Седмото столетие е влязло в летописа на Христовата църква като епоха на монотелитския спор, с който започнала многолетната предистория и теоретичната подготовка на Шестия вселенски събор (680-681 година). Получила своите първи импулси от монофизитството[1], монотелитската ерес се появила подобно на неканен гост през управлението на император Ираклий (610-641)[2] и с привидно миротворческите си възможности и цели спечелила благоразположението и подкрепата на управляващите кръгове[3]. Компромисната доктрина на това лъжеучение за едно действие (μία ενέργεια) и една воля (εν θέλημα) в Богочовека Христа[4] не успяла обаче да изглади противоречията между източните провинции и централната държавна власт[5], а само задълбочила разделението сред народните маси, подложила на тежки изпитания православните и поставила началото на продължителни смутове и борби.

Дало повод за ожесточени спорове и причинило бурни сътресения в целокупния живот на тогавашния цивилизован свят, монотелитството е привличало вниманието на историците, които са правили опити за пълно и окончателно изясняване на неговия произход, същност и значение. Засега обаче съществуват две версии относно обстоятелствата, при които монотелитството се е появило на историческата сцена. В основата на първото стои писмото на Константинополския патриарх Сергий (610-641) до римския папа Хонорий I (625-638)[6]. Съгласно изложеното в писмото, монотелитското движение се зародило случайно и без участието на Константинополската църква, когато император Ираклий бил принуден да започне кръвопролитна война срещу персите (622 година)[7]. Военните действия се водили на границата с Армения и византийският василевс отседнал в град Теодосиополис (днес Ерзурум – Турция). Тук император Ираклий се срещнал с Павел Едноокия, едески епископ и водач на монофизитите-севериани, влязъл в спор с него по въпросите на вярата и, защитавайки вероопределенията на Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 година), употребил израза „μία ενέργεια“, който се превърнал в знаме на монотелитите[8]. По този начин патриарх Сергий приписал инициативата за появата на монотелитството изцяло на владетеля. Плановете на константинополския предстоятел сполучили – църковните власти запазили неопетнен авторитета си и, като прикрили успешно дейността на някои духовници, останали ненамесени поне в началната фаза на започналия христологически спор[9]. Сред общественото мнение и у папата се утвърдило впечатлението, че монотелитството било държавно-политическа акция и нововъведение с конкретни умиротворителни цели. Това схващане, подкрепено от официален документ – посланието на патриарх Сергий – залегнало и в съчиненията на някои изследователи, които са изтъкнали на преден план ролята на императора като основоположник на ереста[10]. В същото време те съвсем бегло са осветлили дейността на патриарха и, представяйки го само за съмишленик на владетеля, не са разкрили изцяло истинския му лик на подбудител и идеолог.

Втората версия за появата на монотелитството е изградена въз основа запазения в писмена форма диспут между преподобни Максим Изповедник (580-13.VIII.662) и бившия Константинополски патриарх Пир (639-641)[11]. Проведен през месец юли 645 година в Африка и то публично в присъствието на много епископи и на императорския наместник Григорий, този диспут убедително доказва, че родоначалник на монотелитското зломислие бил Константинополският патриарх Сергий. Няколко години преди срещата на императора с Павел Едноокия (622 година), патриархът се заел с теоретическата подготовка на новата ерес, като потърсил съмишленици в различните провинции, за да обсъди с тях своите планове. Така преди 619 година патриарх Сергий писал на епископ Теодор Фарански (град Фаран в Арабия) и, като му изпратил препис (вероятно фалшифициран) от посланието на Константинополския патриарх Мина (536-552) до папа Василий (537-555), го запитал за становището му относно съдържащото се в посланието учение за едно действие и една воля в Христа[12]. Утвърдителният отговор на Теодор Фарански, че смята за допустима употребата на израза „едно действие“ (μία ενέργεια), не успокоил напълно константинополския предстоятел. Сега той се обърнал с писмо до монофизита (павлианист) Георги Арсас и го помолил да му събере и изпрати патристични свидетелства в полза на μία ενέργεια[13].

Уверен, че с помощта на тази компромисна формула ще успее да приобщи към Църквата монофизитите-севериани, патриарх Сергий писал и на Павел Едноокия. Към своето писмо приложил посланието на далечния си предшественик патриарх Мина до папата, както и отговора на епископ Теодор Фарански. По този начин патриархът направил опит да трасира пътя на император Ираклий, преди още последният да е започнал преговори за уния с монофизитите[14].

Потвърждение на версията за патриарх-Сергиевата подготвителна дейност в полза на монотелитството намираме и в актовете на Шестия вселенски събор. Отците на събора отбелязали, че „Сергий е положил началото и започнал да пише за това учение[15]“, подтикнал е с писмото си Теодор Фарански към заблуда и пръв е дошъл до идеята да използва формулата μία ενέργεια (едно действие) в Христа за помиряване на монофизитите с православните[16].

От направения кратък преглед на изворните известия може да се заключи, че най-късно до 619 година константинополският патриарх е бил вече завършил теоретическата подготовка на монотелитството, което през 622 година за пръв път провъзвестил император Ираклий. С това започнал първият стадий на монотелитската ерес като учение за едно действие (μία ενέργεια) в Христа[17].

Несполуката да приобщи северяните начело с Павел Едноокия към православната вяра[18] ни най-малко не разколебала византийския владетел, който неотклонно и последователно провеждал своята обединителна политика[19]. Принуден да води постоянни войни срещу чужди нашественици, той твърде много разчитал, че с помощта на предложената от патриарха формула ще успее да примири обхванатите от монофизитската ерес погранични области с Константинополския църковен център и да сплоти всички свои поданици за отстояване целостта на Византийската империя.

При поредния си поход срещу персите (626 година) император Ираклий отседнал в град Лазик (днес Колхида – Западна Грузия) и започнал разговори с епископ Кир Фазиски относно учението за едно действие в Христа. Първоначално епископът се възпротивил на новото учение, но, след като получил писмени уверения за неговата правилност и православност от патриарх Сергий, го възприел[20] и по този начин спечелил императорското благоволение[21].

Колкото и незначително да изглежда, приобщаването на епископ Кир Фазиски към монотелитството изпълнило с надежди императора, защото се увеличавал броят на неговите съмишленици и сътрудници за подето умиротворително дело. Последвалите събития ясно показали значението на този първи, макар и малък успех.

На 12 декември 627 година византийските войски удържали пълна победа над персийската армия близо до развалините на древния град Ниневия (на река Тигър). По силата на сключения мир в състава на империята отново влезли Сирия, част от Месопотамия, Армения, Палестина и Египет[22]. В този именно момент византийският владетел особено силно почувствал нуждата от духовници, които да приобщят и сплотят около столичния църковен център монофизитите от новоприсъединените земи. Особено наложително било да се предприемат такива мерки в Египет, където православните (около 300 хиляди) представлявали малцинство срещу огромното 5-6 милионно монофизитско население[23]. Затова след смъртта на Александрийския предстоятел Георги (620-630, 31 година) император Ираклий побързал да издигне на патриаршеския престол своя съмишленик епископ Кир Фазиски. Новоизбраният кириарх оправдал доверието на владетеля и незабавно започнал преговори за уния с местните монофизити, които вътрешно били разделени на няколко партии[24]. Най-сговорчиви се оказали монофизитите-теодосиани и на 3 юни 632 година те тържествено се присъединили към Православната църква[25]. В основата на унията залегнали девет анатематизми, които представлявали странна смесица от православни мисли с монофизитски термини, приемливи еднакво и за двете страни. Изключение правела седмата глава, в която се прокарвало учението за „едно Богочовешко действие“ в Христа[26].

Известието за станалото възрадвало твърде много император Ираклий и патриарх Сергий, които не пестели похвалите си за дейността на Кир Александрийски[27]. Удовлетворени от направените им отстъпки, теодосианите посвоему ликували и с приповдигнато самочувствие казвали, че Халкидонският събор дошъл при тях, а не те при него[28]. Това естествено оскърбявало православните християни, но те не придавали голяма стойност на документа с анатематизмите, който според тях бил написан с водни букви и украсен с воден цвят[29].

Постигнатият успех в Александрия импулсирал императора да продължи старанията си за обединяване на всички свои поданици под знамето на монотелитството. Този път неговите усилия били насочени към погранична Армения. В името на поставената цел той разпоредил всички арменски велможи и богослови, начело с духовния си ръководител – Католикос Езра, да се съберат в град Теодосиополис за разговори по въпросите на вярата. Пристигнала внушителна делегация, която императорът приел много любезно и сам поел ръководенето на диалога. След кратка размяна на мнения относно някои вероучителни различия между Константинополската и Арменската църкви, той връчил на Католикоса препис от вероопределението на Халкидонския събор с молба да бъдат посочени местата, които според арменците не са съобразени с православното учение. Три денонощия се съвещавали арменските богослови, но не могли да направят никакви съществени възражения. Въпреки това те дълго се колебали, но накрая се решили и влезли в общение с Константинополската църква. Така в 633 година била осъществена дългоочакваната уния е арменските монофизити[30].

Радостта на императора обаче била краткотрайна, защото сключените на нестабилна основа унии започнали да се разпадат. Първите тревожни известия дошли от Армения, където Католикос Езра и останалите делегати били обвинени от местното население, че са продали и изменили на праотеческата вяра. Под влияние на общественото мнение, арменските богослови съставили и изпратили до император Ираклий послание, в което изразили несъгласието си с решенията на Халкидонския събор и ги отхвърлили. С това завършила кратковременната уния с Арменската монофизитска църква.

Междувременно заплаха надвиснала и над унията в Александрия. Намиращият се там палестински монах Софроний настойчиво помолил патриарх Кир да изхвърли от анатематизмите противоправославния израз μία ενέργεια, защото бил пропит с аполинариевски дух. Естествено Кир отхвърлил неговото предложение, тъй като единствено върху тази компромисна формула се крепяла цялата уния. За да се избави от Софрониевото присъствие, той го изпратил за обяснение в Константинопол. Патриарх Сергий защитил позицията на съмишленика си Кир, привел избрани места от някои свети отци и, като посъветвал младия ревнител на Православието да не разстройва църковния мир, получил обещание от него да не дискутира излишно по тези недостатъчно уяснени въпроси[31].

С избора на Софроний за Иерусалимски патриарх (634 година) обстановката съществено се променила. В „Синодално послание“, наричано „Съборно“ (επιστολή συνοδηκή), защото се изготвяло от епископа и се подписвало от всички членове на избирателния събор, Софроний трябвало да изложи своите позиции по веровите въпроси и вероятно щял да се спре и върху новопоявилото се лъжеучение за едното действие в Христа. Предвид тази опасност Константинополският патриарх Сергий побързал да осведоми и благоразположи, ако е възможно, папата към нововъведението. Римският епископ Хонорий I, въпреки че бил прославян от съвременниците си като изключителен богослов[32], се оставил да бъде подведен и се изказал в полза на моноенергитизма[33]. Така позициите на патриарх Сергий и на еретическото зломислие били отчасти заздравени с авторитета на папата, но не и подсигурени от критиката на православните. Както се и очаквало техните устои били силно разклатени от „Синодалното послание“ на патриарх Софроний (634), който в пълнота разкрил единствено правилното учение за двете естества и двете воли в Христа[34]. Така, докато бил жив, иерусалимският патриарх представлявал непреодолима пречка за развоя на опасното лъжеучение. Смъртта обаче споходила ревностния поборник твърде рано (637 година). Освободил се от неговото присъствие, император Ираклий обнародвал в 638 година така нареченото „Изложение на вярата“ (εκθεσις τής πίστεως), с което призовал християните „строго да се придържат към църковното учение и да признават във въплътилия се Христос само една воля“[35].

С появата на това произведение монотелитството навлязло в своя втори стадий и от моноенергистически се превърнало в същински монотелитски спор. Наскоро след това от историческата сцена слезли двамата най-авторитетни поддръжници на лъжеучението – един след друг починали патриарх Сергий и папа Хонорий I. Против „ектесиса“, признаван вече само от Константинополския патриарх Пир и Александрийския Кир, се надигали все повече гласове. Престарелият император загубил надежда да умиротвори Църквата и, предвид опасността от разцепление на империята, побързал да посочи автора на злополучния „ектесис“ – патриарх Сергий.

Смъртта отнесла император Ираклий (11.II.641), но неговото „Изложение на вярата“ останало да бъде норма за църковния живот, към която стриктно се придържал император Констанс II (642-668). Силната опозиция обаче на Изток и Запад принудила новия император да отмени „ектесиса“, но вместо него в 648 година той обнародвал „Образец на вярата“ (τύϖος περί πίστεως), който имал характера на едикт и забранявал всякакви спорове не само за действията, но и за волите в Христа. Нарушителите на разпоредбата се заплашвали със строги наказания[36].

Жестокостта на този закон засегнала най-вече ревностните поборници за православната вяра – папа Мартин (649-655), починал на заточение в Херсон, и преподобни Максим Изповедник, когото многократно измъчвали отрязали му дори езика и починал на заточение в Лазик.

Суровите мерки временно сломили упорството на монтелитските противници. След смъртта на Констанс II, убит от заговорници, дискусиите между православни и монотелити отново се разгорили. Новият император Константин IV Погонат се показал значително по-толерантен, въпреки че не отменил типоса на баща си. Когато споровете обаче станали твърде ожесточени, той се обърнал към папа Домн (676-678) с молба да изпрати двама-трима квирити (граждани) и до дванадесет западни епископи, които на съвместна конференция в Константинопол да обсъдят някои важни догматически въпроси[37].

Императорското писмо било връчено на приемника на Домн – папа Алатон (678-681), който се отнесъл сериозно към доброто начинание и свикал събор в Рим. За заседанията, които се провели около Пасха 680 година, пристигнали 125 епископи[38], които под председателството на папата изработили послание[39] и избрали делегатите за Константинопол[40]. При отпътуването си те взели послание и от самия папа, в което се излагало, въз основа преданията на Римската църква, учението за две воли в Христа [41].

Римските делегати пристигнали на 10.IX.680 година в Константинопол и били тържествено приети от императора. Същия ден Константинополският патриарх Георги получил разрешение от императора да свика на събор подведомствените си митрополити и епископи, както и да извести за това Антиохийската, Александрийската и Иерусалимската патриаршии[42].

На 7.XI.680 година съборът бил открит в присъствието на 43 епископи. Въпреки че бил замислен като съвещание, съборните отци още на първото заседание го нарекли вселенски, защото противно на очакванията на него присъствали представители от всички църкви[43]. Броят на делегатите постоянно се увеличавал и на осемнадесетото заседание под протоколите се подписали 177 отци[44]. Императорът присъствал от първото до единадесетото и на осемнадесетото заседание. Характерното за събора е, че държавната власт не се е месила в работата на отците. Още при откриването му императорът заявил, че е свикал отците да изяснят истината, а не да служат на някакви политически цели.

Макар и да председателства заседанията, в които участва, императорът при подписването на Съборното определение не използвал употребяваната от отците формула („като определих, подписах“), а след подписа си вметнал: „ние прочетохме и се съгласихме с това[45]“ .

Разсъжденията по спорните въпроси се водили съвсем внимателно, като всичко се проверявало документално, а формулировките на вселенските събори и патриотическите цитати се сверявали по най-добрите ръкописи.

Като отявлени защитници на монотелитството се изявили Антиохийският патриарх Макарий и неговият ученик-монах Стефан, които били поддържани от епископ Петър Никомидийски и епископ Соломон Кланейски (от Галатия). Техен съчувственик бил Константинополският патриарх Георги[46]. След откриването на събора, римските делегати се обърнали с реч към императора, в която споменали за предизвиканите от монотелитството смутове в Църквата и, като отбелязали безуспешното противодействие на римските епископи, поискали обяснение от източните епископи за появилото се преди четиридесет и шест години сред тях нововъведение. На този упрек отговорил Макарий Антиохийски, като подчертал, че източните са се придържали към учението на светите отци и Вселенските събори. След това се решило да бъдат прочетени актовете на III-ти, IV-ти и V-ти Вселенски събори. На четвъртото заседание отците се запознали с посланието на папа Алатон, както и това на римския събор, а на петото и шестото заседание били прочетени събраните от патриарх Макарий и други патристически свидетелства в полза на монотелитството. Съборните отци обаче установили, че приведените цитати са подбрани недобросъвестно, като  умишлено са изпуснати най-важните места. Изобличен в нечестие, патриарх Макарий бил изложен. На негово място съборните отци избрали Теофан за антиохийски патриарх[47].

Едно след друго се изнизвали заседанията и все по-очебийна ставала монотелитската заблуда. Завършили с догматическите въпроси, отците се занимали и с по-главните дейци от времето на монотелитското господство – патриарх Софроний бил единодушно признат за напълно православен, но Сергий, Кир, Хонорий, Пир и други били предадени на анатема[48].

На последното заседание (16.IX.681 година) тържествено било провъзгласено и утвърдено съборното вероопределение, че съгласно учението на светите отци в Христа има и „две естествени воли или желания, и две естествени действия неразделно, неизменно, неразлъчно, неслитно[49].“

Съборът завършил и отците се завърнали по домовете си с чувство на удовлетворение. Най-ясно обаче значимостта на тяхната епохална съборна дейност и боговдъхновено вероопределение се очертава върху фона на двадесетвековната история на Христовата Църква, в която Шестият вселенски събор е бил и остава преломен момент, сложил край на многолетните колебания и компромиси по отношение на монофизитите, утвърдил авторитета на Четвъртия вселенски събор и издигнал бариера пред христологическите ереси, като цялостно разкрил догмата за Богочовека.

___________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1982, кн. 2, с. 12-18. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Carl Joseph v. Hefelе, Conciliengeschichte, 3. Bd., 2. Aufl., Freiburg im Breisgau, 1877, S. 122.

[2]. Василий Васильевич Болотов, Лекции по истории древней Церкви, т. IV, Петроград, 1918, с. 439.

[3]. Алексей Петрович Лебедев, История вселенских соборов, ч. II, Вселенские собори VI, VII и VIII веков, II изд., Санкт Петербург, 1904, с. 81.

[4]. Carl Joseph v. Hefelе, a. a. O., S. 124-125.

[5]. Димитър Ангелов, История на Византия, ч. I, IV изд., София, 1968, с. 148.

[6]. Jiovanni Domenico Mansi, Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio, t. X., p. 530.

[7]. Според някои изследователи в случая патриарх Сергий визира войната срещу персите от следващата 623 година (срв. Carl Joseph v. Hefelе, а. а. О., S. 124).

[8]. Василий Васильевич Болотов, пос. съч., с. 447.

[9]. Там, с. 439.

[10]. Алексей Петрович Лебедев, пос. съч., с. 81 сл.; Павел Иванович Малицки, История на християнската Църква, ч. II, C., 1929, с. 125-126.

[11]. Jiovanni Domenico Mansi, op. cit., t. X, p. 709-760.

[12]. Ibid., p. 742; Carl Joseph v. Hefelе, а. а. O., S. 125.

[13]. Jiovanni Domenico Mansi, op. cit., t. X, p. 741 sq; Василий Васильевич Болотов, пос. съч. c. 449.

[14]. Jiovanni Domenico Mansi, op. cit., t. X, p. 741 sci; Carl Joseph v. Hefelе, a. a. O, S. 125.

[15]. Jiovanni Domenico Mansi, op. cit., t. XI, p. 555.

[16]. Ibidem, t. XI, p. 526, 530; Carl Joseph v. Hefelе, a. a. O., S. 126.

[17]. Василий Васильевич Болотов, пос. съч., с. 451.

[18]. Carl Joseph v. Hefelе, а. а. О., S. 123, 131, 132.

[19]. Василий Васильевич Болотов, пос. съч., с. 452.

[20]. Jiovanni Domenico Mansi, ор. сit., t. XI, р. 558-559.

[21]. Василий Васильевич Болотов, пос. съч., с. 453.

[22]. Димитър Ангелов, пос. съч., с. 147.

[23]. Carl Joseph v. Hefelе, а. а. О., S. 130.

[24]. Ibid., S. 137.

[25]. Василий Васильевич Болотов, пос. съч., с. 458.

[26]. Carl Joseph v. Hefelе, а. а. О., S. 139.

[27]. Jiovanni Domenico Mansi, op. cit. t. X. p. 606.

[28]. Василий Васильевич Болотов,  пос. съч., с. 460.

[29]. Василий Васильевич Болотов, пос. съч., с. 459,

[30]. Там, с. 453-455, 460-461.

[31]. Там, с. 462.

[32]. Carl Joseph v. Hefelе, а. а. О., S. 146. В 1.

[33]. Ibid., S. 147.

[34]. Jiovanni Domenico Mansi, op. cit., t. XI, p. 461-508; Carl Joseph v. Hefelе, a. a. O., S. 160- 166.

[35]. Ibid., S. 180; Василий Васильевич Болотов, пос. съч., c. 475.

[36]. Jiovanni Domenico Mansi, op. cnt., t. X., p. 1029.

[37]. Carl Joseph v. Hefelе, a. a. O., S. 252-253.

[38]. Carl Joseph v. Hefelе, a. a. O., S. 252-253.

[39]. Jiovanni Domenico Mansi, op. cit., t. XI, p. 286-315.

[40]. Carl Joseph v. Hefelе, a. a. O., S. 254-255.

[41]. Jiovanni Domenico Mansi, op. cit., p. 234-286.

[42]. Carl Joseph v. Hefelе, a. a. O., S. 259.

[43]. Ibidem, S. 260.

[44]. Ibidem, S. 261; Василий Васильевич Болотов, пос. съч., c. 491.

[45]. Jiovanni Domenico Mansi, op. cit., t. XI, p. 656.

[46]. Василий Васильевич Болотов, пос. съч., c. 492.

[47]. Пак там.

[48]. Jiovanni Domenico Mansi, ор. сit., t. XI, р. 631.

[49]. Ibidem; Carl Joseph v. Hefelе, а. а. О., S. 285.

Изображение: авторът Христо Стоянов Христов (1941-2000). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-faZ

Бележка от автора на блога: във връзка с този материал тук, виж статията „Монотелитство, Шести вселенски събор“ от Тотю Коев на адрес: https://wp.me/p18wxv-bYW