Бистра Николова
След закриването на последното заседание на “Осмия” Вселенски събор в Константинопол, в началото на месец март 870 година, присъстващите духовни представители на църквите от Изток и Запад приели едно допълнително решение за учредяване на нова църковна епархия в Българското княжество. Този неоспорим факт ни е известен от ред византийски, латински и старобългарски съчинения от Средните векове. Той обаче се нуждае от разяснение в посока разкриване на вътрешните механизми, идеите и намеренията, движили институциите и личностите, ангажирани с учредяването на Българската архиепископия в 870 година.
Преди всичко появата на една поместна църква в рамките на Българското княжество е явление не само от вътрешно-политическо значение в края на IX-ти век. То се вместило в традиционни, заварени и насложени от векове взаимоотношения между църквите на Изток и Запад, чиито най-изявени наследници се явявали Константинополската патриаршия и Римската курия. Това обстоятелство тегнело върху, събитията, свързани с устройството на архиепископията и формиране на нейните институции в периода до, пък и след славянизирането на Българската църква.
Макар и решен в полза на Константинополската патриаршия в началото на VIII-ми век, въпросът за църковната принадлежност на Източен Илирик, споровете около него между Константинопол и Рим не секнали и през IX-ти век[1]. Учредяването на Българската архиепископия отново го извела на предна линия. По повод даването на статут на Българската църква преди и след 870 година римските духовници не пропускали да се позоват на древната принадлежност на Илирик към юрисдикцията на папата[2]. Византия на свой ред не отстъпвала от статуквото от VIII-ми век. По своя воля или не, дали съзнателно, или по принуда в този спор се вмесил и новопокръстеният български княз Борис-Михаил (852-889). Първоначално той изявил желание за самостоятелна църква начело с патриарх. Събитията след покръстването му дали да разбере, че може да получи не това, което желае, а само това, което определяли главните християнски църковни центрове, които определяли правилата на иерархичността и спазвали наложената традиция. Постъпвайки максимално разумно според това, което могъл да получи и което зависело от други, княз Борис се съгласил в крайна сметка на поместен архиепископ. Преговорите с Рим в тази насока очевидно не са довели до резултат, приемлив за княза. Преди всичко Борис многократно настоявал пред папа Николай I (858-867) и наследника му Адриан II (867-872) сам да избере лицето, което да бъде ръкоположено за архиепископ от Рим[3]. Повече от ясно е, че Борис в случая се придържал към практиката на избор на патриарх във Византия, при която императорът играел значителна роля. В Рим тези условия били неприемливи, още повече за църква, която граничела непосредствено с диоцеза на Константинополския патриарх. За папата на този етап желанието на Борис не било приемливо. Папата желаел сам да покаже, благослови и ръкоположи главата на Българската църква. Независимо че Анастасий Библиотекар пише, че в последна сметка папата приел условията на княз Борис[4], нямаме особени основания да се доверим на неговите думи. Наистина, ако отговорът на Рим е бил желаният от Борис, то защо до споразумение не се е стигнало? Анастасий Библиотекар пише: “А българският княз, като не могъл вече да понася протакането на желанието му…, изпратил при гръцкия император в Константинопол, заедно с други хора от свитата си, за да, разузнае кому най-вече трябва да се подчини България[5]”. От друга страна, Анастасий Библиотекар разказва за всички възможни исторически, църковни и юридически, както и актуални мотиви, изложени на събора от 870 година от римските духовници, с които те обосновавали претенциите за юрисдикция над българския диоцез, но нищо не казва за постигнато съгласие между папата и Борис по повод избор на архиепископ[6]. Въпросът за съгласието на папата да ръкоположи български архиепископ по начин, желан от Борис, е крайно съмнителен. Условията, поставяни от българския княз в тази насока, били по-приемливи в Константинопол, който освен това предоставил възможността това да стане на събор с участие на други християнски църкви.
Достигнал още в 866-867 година до извода, че няма да получи църква със статут и титла на патриарх, а при всички обстоятелства диоцез, зависим от Константинопол или Рим, княз Борис потърсил най-изгодни условия, които могла да му предостави една поместна църква със зависим статут както за самото естество на тази институция, така и за естеството на неговата власт. Езическото минало на прабългарите не познавало рязко разграничение във функциите на хана и жреца в религиозния ритуал. Сакрална система на родовите и варварски общества познавала преминаването на божествената власт върху земната на доста примитивно равнище, при което често функциите на владетеля и главния жрец се смесвали. Християнството стои далеч от тези възгледи. В него сакрално-небесното и сакрално-земното са строго автономизирани както в литургично-свещената част от действията на Църквата, така и в институциите ѝ и отношенията им със светската власт на владетеля. Същевременно на определен етап светската власт могла да се вмесва в делата на Църквата, но това засягало земното тяло на Църквата, нейните институции. Вмешателството на владетеля в политиката на Църквата по начина, възприет във Византия, повече допадал на Борис, още повече, че като езически хан той имал широки правомощия на върховен владетел, военачалник и жрец, а като съсед на Византия познавал по-добре системата на функциониране на Православната църква. Това обяснява и предпочитанието, което в крайна сметка показал към подчинение на Константинополската патриаршия. Така като езически владетел с неоспорима власт, получена по Божия милост, Борис забелязал във византийската църковна практика значително по-удобни за неговата власт елементи на свобода на избор и политика в духовната област на живот. Затова, когато Рим не удовлетворил неговите желания за избор на архиепископ, князът се обърнал отново към старите си връзки с константинополския патриарх[7]. Така той създал една поместна Църква, която, свързана с източноправославната система от поместни и самостойни църкви, имала перспектива да се превърне постепенно в автокефална.

Княз Борис се спрял при своя избор за български архиепископ на Йосиф/Стефан, както това е казано в разказа “Чудото на св. Георги с българина“: “Той, Борис с Христова сила и кръстен знак победи твърдото и непокорно българско племе…, довеждайки архиепископа свети Йосиф и други учители и наставници…[8].” Първият български архиепископ бил наистина зависим от Константинополския патриарх[9], затова в 879 година папа Йоан VIII (872-882) поискал от патриарх Фотий (858-867, 878-886) да не изпраща в България знаците на архиепископската власт[10]. Фотий дал да се разбере, че не е сторил това, което означава само едно – към 879 година статутът на зависимост на Българската архиепископия от патриаршията не е променен, нито пък нов архиепископ е назначаван.
След 870 година в България пристигнали гръцки духовници с различни духовни степени – от дякон до епископ, които, както изглежда, придружавали Йосиф/Стефан[11]. Това заставило папа Йоан VIII, който виждал как практически Византия разширявала своите правомощия, да настои пред Борис всички пристигнали след 870 година гръцки епископи и свещеници да напуснат България, в противен случай ги заплашвал с отлъчване[12]. Фактът, че веднага след 870 година била учредена в страната архиепископия показва, че князът щом получил поместна църква, пристъпил към създаване на съответните църковни административни структури, при това ползвал помощта на византийското духовенство и подчинения му български църковен глава. Така от 870 година започва качествено нов период в историята на Българската църква – формиране на нейните структури, разпространение на християнството сред населението от местното духовенство на Българската поместна църква, изграждане географските граници на Българската църква. В това отношение тя повтаряла познати ѝ от Византия образци: както по отношение на разкриване на епархии, така и в църковната иерархия. При положение че Йосиф/Стефан бил глава на Българската църква с титла “Архиепископ на България”, то той имал свои подчинени епископи, които вероятно били първоначално гърци. Фактически българският църковен глава притежавал право на вътрешна автономия. Положението му на зависим от константинополския патриарх определяло и друг важен детайл в структурата на новата църква от първите години на съществуването ѝ – нейният териториален обхват, върху който тя упражнявала своята власт. След като Българската църква била подчинена на Константинополската патриаршия и възглавявана от архиепископ, неговата територия, върху която имал юрисдикция, не трябвало обезателно да съвпада с територията на българската държава. В това отношение учредителката на новата църква могла да определя условията и правата, при които функционирала поместната църква.
Проучването на всеки епархийски център от ранното българско средновековие, непосредствено след 870 година, показва два вида епископии на територията на България – подчинени на българския архиепископ, и зависими от Византия църковни престоли.
Константинополската патриаршия свързала статута на българския архиепископ с град Дръстър (ранновизантийската епископия Доросторум) с цел да подчертае както от гледна точка на вътрешната си история, така и пред Рим приемствеността на старата византийска църква в Мизия с новосъздадената епархия[13]. Реалната столица на българския патриарх така и не станал Дръстър, а Плиска, където бил центърът на княжеството[14]. С изключение на Дръстър (останал епископия) и Плиска, в Североизточна България до 885 година (когато идват Кирилометодиевите ученици) имало само още една епископия, която принадлежала към диоцеза на българския архиепископ – Белград[15]. Територията, над която разпростирали правата си тези три най-ранни старобългарски епископии, трябва да е била много обширна. Иначе не е могло и да бъде. В ранния християнски период християнството не било толкова широко разпространено сред българите, да не говорим, че неговите обичаи, смисъл, все още оставали нещо ново и не винаги ясно за довчерашния езичник. При това колкото по-далеч били някои земи от големите градски центрове, толкова влиянието на християнството в 70-80-тте години на IX-ти век било по-слабо. Проникването на новата вяра на север от Стара планина в това време не било особено активно по друга причина. За разлика от земите на юг от планината, тук църковната мрежа на Византия претърпяла пълно разорение – не останала нито една номинална или реална епископия или църковна община. Така се получило, че този път българските градски центрове изиграли основна роля в разпространението на християнството сред едно почти напълно езическо население на север от Стара планина. Вярата се закрепила първо в Плиска, Преслав, после в някои ранновизантийски центрове, сега български градове като Белград[16]. Наред с геополитическите причини, за слабото първоначално проникване на християнството сред населението отдалечено от големите градски центрове имало и ред други. Свещениците, повечето дошли от Византия, говорещи гръцки, били малко. Макар те да пристъпили към обучение на българи, по принцип трудно общували със славяните, довчерашни езичници. Това затруднявало проникването на новата вяра сред преобладаващата част от населението – главно селяни-земеделци, при това тясно свързани с довчерашните си езически обичаи.

Въпреки очевидните трудности в разпространението на новата религия, създаването на Българска архиепископия в 870 година дало голям тласък на процеса, защото поставило начало на формирането на една стабилна и иерархически установена църковна мрежа на територията на княжеството, която стояла в основата на разпространението на християнството сред населението. До идването на славянските учители в България тази мрежа, макар и ограничена, действаща в условията на горепосочените неудобства, успяла да наложи нуждата от по-широко проповядване на вярата, показала необходимостта да се разшири географията на църковната мрежа от епископии. Това обаче станало възможно след 886 година. Именно тези възможности съзрял княз Борис в появилите се на границите на държавата му славянски учители.
След 870 година до 886 година в границите на българската държава освен посочените епископии имало още четири, принадлежащи към диоцеза на Константинополската църква – митрополия Моравия, епископиите Дардания, Ахридос, Тивериопол, чиито епископи присъствали на събора в 879 година във византийската столица в качеството на византийски тронове[17]. Названието на църквите – една славянска и три гръцки, при това отнасящи се към ранновизантийската църковна номенклатура на епархии, довеждат до извода, че се касае или за създадени преди покръстването на българите епископии, заварени от Борис след завладяването на техните територии, или за такива, образувани след покръстването. Понеже те са възникнали в изцяло славянска по население територия, за която през VIII-ми и началото на IX-ти век няма сведения за християнизация, следва да се замислим, дали не са били образувани във време, близко до покръстването. Възможно е първоначално да са имали само номинална власт, представена от техните епископи, но с времето (след 886 година) тя да станала реална. Спорът за Илирик в 865 година във връзка с появата на Българската църква само е ускорило необходимостта Византия да създаде на Западните земи на Балканите свои църкви.
В периода 870-886 година правомощията на българския архиепископ обхванали земите северно от Стара планина. Създаденото църковно двувластие на територията на България през 70-те и 80-те години на IX-ти век имало временен характер, който бил изживян постепенно след 886 година.
____________________________________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1994, кн. 1, с. 24-28. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. L. Douchesme, L’lllyricum ecclesiatique, BZ, I, 1892, 531-550; Пьотр Иванович Лепорский, История Оессалонийского эксархата до времеви присоединения его к Константинополскому патриархату, СПб., 1901; Francis Dvornik, La lutte entre Byzance et Rome á propos de l’lllyricum aux IX s. Mélanges Charles Diehl, v. I, 1930, 61-80; Milton V. Anastos. The transfer of Illyricum, Calabria and Sicily to the juridiction of the Patriarchate of Constantinople in 732-733. Studies in Byzantine Intelectual History. V. R. London, 1979, 15-31.
[2]. ЛИБИ, II, c. 137, 144-148, 156-159, 191, 196-201, ГИБИ, IV, 115-117.
[3]. ЛИБИ, II, 111, 186, 193-194.
[4]. ЛИБИ, II, 194.
[5]. ЛИБИ, II, 194.
[6]. ЛИБИ, II, 190-193.
[7]. Васил Гюзелев, Княз Борис I. България през първата половина на IX-ти век, София, 1969, 241-248.
[8]. Хрисанф Мефодиевич Лопарев, Чудо святото Георгия с болгарина, ПДП, 1894, ч. 100, 19. Иван Снегаров, Неизвестен досега препис на разказа “Чудото на св. Георги с българина”, ИИБИ, 3-4, 1951, 295-296.
[9]. Евгений Евсигнеевич Голубинский, Краткий очеркъ истории православных церквей Болгарской, Сербской и Ромынской, Москва, 1871,254-256; Иван Снегаров, Учредяване на Българската православна църква, ИП, 1932, 35-39; Ivan Dujcev, Il patriarcato bulgaro del secolo X, MBS, III, Roma, 1971, 251-254; Tодор Събев, Самостойна народностна църква в средновековна България, София, 1987, 226-232. А. Р. Vlasto, Entry of the slavs into Cristendom. Cambridge, 1970.
[10]. ЛИБИ, II, 169; ГИБИ, IV, 117-118.
[11]. Theophanis Continual, Cronographia, СВ е Bonnae, 1838, 342.7-19. ЛИБИ, II, 147, 151-154, 156-157; Victor Swoboda, L’origine de l’organisation de l’église en Bulgarie et ses rapports avec Patriarcat de Constantinople (870-919), BB II, 1966, 72, 74-75.
[12]. ЛИБИ, II, 156-157.
[13]. Васил Златарски, Българските патриарси-архиепископи през Първото българско царство, ИИД, VI, 1924, 71-76; Същият, История на българската държава през Средните векове, София, 1971, 1/2, 216; Димитър Ангелов, Средновековният български град като църковен център. – В: Българският средновековен град, София, 1980, 67-70; Иван Снегаров, Първата Българска патриаршия (произход, патриарси, седалище), ГДА, т. I (XXVIII), 1950-1951, 5-10 – Дръстър според Снегаров станал църковен център при цар Петър.
[14]. П. Георгиев, За първоначалното седалище на Българската архиепископия. Сб. Средновековна България и Черноморието, Варна, 1980, с. 67-78. Вероятен представител на епископия Дръстър бил епископ Николай, от надгробната плоча при Червен от 871 година; Нenri Gregoire, Une inscription datée, au nоm de roi Boris-Michel, de Bulgarie, Byzanlion, 1939, XIV, 329.
[15]. ЛИБИ, II, 147-151.
[16]. Станчо Ваклинов, Формиране на старобългарската култура VI-XI век, София, 1977; V. Ivanova, La grande basilique de Plisca, ИБАИ, 1938, XII, 365-375; Д. Димитров, Възстановяване на градските центрове в Североизточна България. – В: Българският средновековен град, 41; И. Бъчваров, Археологически паметници в общини Алфатлар, Главиница и Духово, Разградска област, Добруджа, 5, 1988; Нели Цанева-Дечевска, Църкви и манастири от Велики Преслав, София, 1980.
[17]. Mansi, Sacrorum consiliorum nova et amplissima collectio, Parisii, 1905, XVII-XVIII, 373, 377, 378; Ernest Honigmann, Studies in slavia chuche histiry, Byzantion, XVII, 1944-1945, 166-167; Francis Dvornik, Les Slaves. Histoire et civilisation, Paris, 1970, 94 n. 16.
Изображения: книги от Бистра Николова. Източник Гугъл БГ.
Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-fa7