Бистра Николова

След закриването на пос­ледното заседание на “Ос­мия” Вселенски събор в Константинопол, в начало­то на месец март 870 година, присъстващите духовни представители на църквите от Изток и Запад приели едно допълнително реше­ние за учредяване на нова църковна епар­хия в Българското княжество. Този неос­порим факт ни е известен от ред визан­тийски, латински и старобългарски съчи­нения от Средните векове. Той обаче се нуждае от разяснение в посока разкриване на вътрешните механизми, идеите и наме­ренията, движили институциите и личнос­тите, ангажирани с учредяването на Бъл­гарската архиепископия в 870 година.

Преди всичко появата на една поместна църква в рамките на Българското княжество е явление не само от вътрешно-­политическо значение в края на IX-ти век. То се вместило в традиционни, заварени и насложени от векове взаимоотношения между църквите на Изток и Запад, чиито най-изявени наследници се явявали Константинополската патриаршия и Римската курия. Това обстоятелство тегнело върху, събитията, свързани с устройството на архиепископията и формиране на нейните институции в периода до, пък и след славянизирането на Българската църква.

Макар и решен в полза на Константинополската патриаршия в началото на VIII-ми век, въпросът за църковната принад­лежност на Източен Илирик, споровете около него между Константинопол и Рим не секнали и през IX-ти век[1]. Учредяването на Българската архиепископия отново го извела на предна линия. По повод даване­то на статут на Българската църква преди и след 870 година римските духовници не пропускали да се позоват на древната принадлежност на Илирик към юрисдик­цията на папата[2]. Византия на свой ред не отстъпвала от статуквото от VIII-ми век. По своя воля или не, дали съзнателно, или по принуда в този спор се вмесил и новопок­ръстеният български княз Борис-Михаил (852-889). Първоначално той изявил же­лание за самостоятелна църква начело с патриарх. Събитията след покръстването му дали да разбере, че може да получи не това, което желае, а само това, което определяли главните християнски цър­ковни центрове, които определяли прави­лата на иерархичността и спазвали нало­жената традиция. Постъпвайки макси­мално разумно според това, което могъл да получи и което зависело от други, княз Борис се съгласил в крайна сметка на поместен архиепископ. Преговорите с Рим в тази насока очевидно не са довели до резултат, приемлив за княза. Преди всич­ко Борис многократно настоявал пред папа Николай I (858-867) и наследника му Адриан II (867-872) сам да избере лицето, което да бъде ръкоположено за архиепископ от Рим[3]. Повече от ясно е, че Борис в случая се придържал към практи­ката на избор на патриарх във Византия, при която императорът играел значител­на роля. В Рим тези условия били непри­емливи, още повече за църква, която гра­ничела непосредствено с диоцеза на Константинополския патриарх. За папата на този етап желанието на Борис не било приемливо. Папата желаел сам да покаже, благослови и ръкоположи главата на Бъл­гарската църква. Независимо че Анаста­сий Библиотекар пише, че в последна сметка папата приел условията на княз Борис[4], нямаме особени основания да се доверим на неговите думи. Наистина, ако отговорът на Рим е бил желаният от Борис, то защо до споразумение не се е стигнало? Анастасий Библиотекар пише: “А българският княз, като не могъл вече да понася протакането на желанието му…, изпратил при гръцкия император в Кон­стантинопол, заедно с други хора от сви­тата си, за да, разузнае кому най-вече трябва да се подчини България[5]”. От друга страна, Анастасий Библиотекар раз­казва за всички възможни исторически, църковни и юридически, както и актуални мотиви, изложени на събора от 870 година от римските духовници, с които те обоснова­вали претенциите за юрисдикция над бъл­гарския диоцез, но нищо не казва за постигнато съгласие между папата и Бо­рис по повод избор на архиепископ[6]. Въп­росът за съгласието на папата да ръкопо­ложи български архиепископ по начин, желан от Борис, е крайно съмнителен. Условията, поставяни от българския княз в тази насока, били по-приемливи в Кон­стантинопол, който освен това предоста­вил възможността това да стане на събор с участие на други християнски църкви.

Достигнал още в 866-867 година до извода, че няма да получи църква със статут и титла на патриарх, а при всички обстоятелства диоцез, зависим от Конс­тантинопол или Рим, княз Борис потър­сил най-изгодни условия, които могла да му предостави една поместна църква със зависим статут както за самото естество на тази институция, така и за естеството на неговата власт. Езическото минало на прабългарите не познавало рязко разгра­ничение във функциите на хана и жреца в религиозния ритуал. Сакрална система на родовите и варварски общества познавала преминаването на божествената власт върху земната на доста примитивно равнище, при което често функциите на владетеля и главния жрец се смесвали. Християнство­то стои далеч от тези възгледи. В него сакрално-небесното и сакрално-земното са строго автономизирани както в литургично-свещената част от действията на Цър­квата, така и в институциите ѝ и отноше­нията им със светската власт на владете­ля. Същевременно на определен етап свет­ската власт могла да се вмесва в делата на Църквата, но това засягало земното тяло на Църквата, нейните институции. Вме­шателството на владетеля в политиката на Църквата по начина, възприет във Визан­тия, повече допадал на Борис, още повече, че като езически хан той имал широки правомощия на върховен владетел, воена­чалник и жрец, а като съсед на Византия познавал по-добре системата на функцио­ниране на Православната църква. Това обяснява и предпочитанието, което в крайна сметка показал към подчинение на Константинополската патриаршия. Така като езически владетел с неоспорима власт, получена по Божия милост, Борис забеля­зал във византийската църковна практика значително по-удобни за неговата власт елементи на свобода на избор и политика в духовната област на живот. Затова, когато Рим не удовлетворил неговите же­лания за избор на архиепископ, князът се обърнал отново към старите си връзки с константинополския патриарх[7]. Така той създал една поместна Църква, която, свързана с източноправославната система от поместни и самостойни църкви, имала перспектива да се превърне постепенно в автокефална.

Княз Борис се спрял при своя избор за български архиепископ на Йосиф/Стефан, както това е казано в разказа “Чудото на св. Георги с българина“: “Той, Борис с Христова сила и кръстен знак победи твърдото и непокорно българско племе…, довеждайки архиепископа свети Йосиф и други учители и наставници…[8].” Първият български архиепископ бил наистина зави­сим от Константинополския патриарх[9], за­това в 879 година папа Йоан VIII (872-882) поискал от патриарх Фотий (858-867, 878-­886) да не изпраща в България знаците на архиепископската власт[10]. Фотий дал да се разбере, че не е сторил това, което означава само едно – към 879 година статутът на зависи­мост на Българската архиепископия от патриаршията не е променен, нито пък нов архиепископ е назначаван.

След 870 година в България пристигнали гръцки духовници с различни духовни сте­пени – от дякон до епископ, които, както изглежда, придружавали Йосиф/Стефан[11]. Това заставило папа Йоан VIII, който виждал как практически Византия разши­рявала своите правомощия, да настои пред Борис всички пристигнали след 870 година гръц­ки епископи и свещеници да напуснат Бъл­гария, в противен случай ги заплашвал с отлъчване[12]. Фактът, че веднага след 870 година била учредена в страната архиепископия показва, че князът щом получил поместна църква, пристъпил към създаване на съот­ветните църковни административни структури, при това ползвал помощта на визан­тийското духовенство и подчинения му български църковен глава. Така от 870 година започва качествено нов период в историята на Българската църква – формиране на нейните структури, разпространение на хрис­тиянството сред населението от местното духовенство на Българската поместна цър­ква, изграждане географските граници на Българската църква. В това отношение тя повтаряла познати ѝ от Византия образци: както по отношение на разкриване на епар­хии, така и в църковната иерархия. При положение че Йосиф/Стефан бил глава на Българската църква с титла “Архиепископ на България”, то той имал свои подчинени епископи, които вероятно били първоначал­но гърци. Фактически българският църко­вен глава притежавал право на вътрешна автономия. Положението му на зависим от константинополския патриарх определяло и друг важен детайл в структурата на новата църква от първите години на съществуване­то ѝ – нейният териториален обхват, върху който тя упражнявала своята власт. След като Българската църква била подчинена на Константинополската патриаршия и въз­главявана от архиепископ, неговата терито­рия, върху която имал юрисдикция, не трябвало обезателно да съвпада с територи­ята на българската държава. В това отноше­ние учредителката на новата църква могла да определя условията и правата, при които функционирала поместната църква.

Проучването на всеки епархийски цен­тър от ранното българско средновековие, непосредствено след 870 година, показва два вида епископии на територията на България – подчинени на българския архиепископ, и зависими от Византия църковни престоли.

Константинополската патриаршия свързала статута на българския архие­пископ с град Дръстър (ранновизантийската епископия Доросторум) с цел да подчертае както от гледна точка на вътрешната си история, така и пред Рим приемствеността на старата византийска църква в Мизия с новосъздадената епар­хия[13]. Реалната столица на българския патриарх така и не станал Дръстър, а Плиска, където бил центърът на княжес­твото[14]. С изключение на Дръстър (оста­нал епископия) и Плиска, в Североизточ­на България до 885 година (когато идват Кирилометодиевите ученици) имало само още една епископия, която принадлежала към диоцеза на българския архиепископ – Белград[15]. Територията, над която разп­ростирали правата си тези три най-ранни старобългарски епископии, трябва да е била много обширна. Иначе не е могло и да бъде. В ранния християнски период хрис­тиянството не било толкова широко разп­ространено сред българите, да не говорим, че неговите обичаи, смисъл, все още оста­вали нещо ново и не винаги ясно за довче­рашния езичник. При това колкото по-далеч били някои земи от големите град­ски центрове, толкова влиянието на хрис­тиянството в 70-80-тте години на IX-ти век било по-слабо. Проникването на новата вяра на север от Стара планина в това време не било особено активно по друга причина. За разлика от земите на юг от планината, тук църковната мрежа на Византия пре­търпяла пълно разорение – не останала нито една номинална или реална еписко­пия или църковна община. Така се полу­чило, че този път българските градски центрове изиграли основна роля в разп­ространението на християнството сред ед­но почти напълно езическо население на север от Стара планина. Вярата се закре­пила първо в Плиска, Преслав, после в някои ранновизантийски центрове, сега български градове като Белград[16]. Наред с геополитическите причини, за слабото първоначално проникване на християнст­вото сред населението отдалечено от голе­мите градски центрове имало и ред други. Свещениците, повечето дошли от Визан­тия, говорещи гръцки, били малко. Макар те да пристъпили към обучение на бълга­ри, по принцип трудно общували със славяните, довчерашни езичници. Това затруднявало проникването на новата вя­ра сред преобладаващата част от населе­нието – главно селяни-земеделци, при това тясно свързани с довчерашните си езичес­ки обичаи.

Въпреки очевидните трудности в раз­пространението на новата религия, създа­ването на Българска архиепископия в 870 година дало голям тласък на процеса, защото поставило начало на формирането на една стабилна и иерархически установена цър­ковна мрежа на територията на княжест­вото, която стояла в основата на разпрос­транението на християнството сред населението. До идването на славянските учи­тели в България тази мрежа, макар и ограничена, действаща в условията на горепосочените неудобства, успяла да на­ложи нуждата от по-широко проповядва­не на вярата, показала необходимостта да се разшири географията на църковната мрежа от епископии. Това обаче станало възможно след 886 година. Именно тези въз­можности съзрял княз Борис в появилите се на границите на държавата му славян­ски учители.

След 870 година до 886 година в границите на българската държава освен посочените епископии имало още четири, принадле­жащи към диоцеза на Константинополската църква – митрополия Моравия, епископиите Дардания, Ахридос, Тивериопол, чиито епископи присъствали на събо­ра в 879 година във византийската столица в качеството на византийски тронове[17]. Наз­ванието на църквите – една славянска и три гръцки, при това отнасящи се към ранновизантийската църковна номенкла­тура на епархии, довеждат до извода, че се касае или за създадени преди покръства­нето на българите епископии, заварени от Борис след завладяването на техните те­ритории, или за такива, образувани след покръстването. Понеже те са възникнали в изцяло славянска по население терито­рия, за която през VIII-ми и началото на IX-ти век няма сведения за християнизация, следва да се замислим, дали не са били образува­ни във време, близко до покръстването. Възможно е първоначално да са имали само номинална власт, представена от тех­ните епископи, но с времето (след 886 година) тя да станала реална. Спорът за Илирик в 865 година във връзка с появата на Българ­ската църква само е ускорило необходи­мостта Византия да създаде на Западните земи на Балканите свои църкви.

В периода 870-886 година правомощи­ята на българския архиепископ обхванали земите северно от Стара планина. Създа­деното църковно двувластие на територи­ята на България през 70-те и 80-те години на IX-ти век имало временен характер, който бил изживян постепенно след 886 година.

____________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1994, кн. 1, с. 24-28. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. L. Douchesme, L’lllyricum ecclesiatique, BZ, I, 1892, 531-550; Пьотр Иванович Лепорский, История Оессалонийского эксархата до времеви присоединения его к Константинополскому патриархату, СПб., 1901; Francis Dvornik, La lutte entre Byzance et Rome á propos de l’lllyricum aux IX s. Mélanges Charles Diehl, v. I, 1930, 61-80; Milton V. Anastos. The transfer of Illyricum, Calabria and Sicily to the juridiction of the Patriarchate of Constantinople in 732-733. Studies in Byzantine Intelectual History. V. R. London, 1979, 15-31.

[2]. ЛИБИ, II, c. 137, 144-148, 156-159, 191, 196-201, ГИБИ, IV, 115-117.

[3]. ЛИБИ, II, 111, 186, 193-194.

[4]. ЛИБИ, II, 194.

[5]. ЛИБИ, II, 194.

[6]. ЛИБИ, II, 190-193.

[7]. Васил Гюзелев, Княз Борис I. България през първата половина на IX-ти век, София, 1969, 241-­248.

[8]. Хрисанф Мефодиевич Лопарев, Чудо святото Георгия с болгарина, ПДП, 1894, ч. 100, 19. Иван Снегаров, Неизвестен досега препис на разказа “Чудото на св. Георги с българина”, ИИБИ, 3-4, 1951, 295-­296.

[9]. Евгений Евсигнеевич Голубинский, Краткий очеркъ исто­рии православных церквей Болгарской, Сербской и Ромынской, Москва, 1871,254-256; Иван Снегаров, Учредяване на Българската православна църква, ИП, 1932, 35-39; Ivan Dujcev, Il patriarcato bulgaro del secolo X, MBS, III, Roma, 1971, 251-254; Tодор Събев, Самостойна народностна църква в средно­вековна България, София, 1987, 226-232. А. Р. Vlasto, Entry of the slavs into Cristendom. Cam­bridge, 1970.

[10]. ЛИБИ, II, 169; ГИБИ, IV, 117-118.

[11]. Theophanis Continual, Cronographia, СВ е Bonnae, 1838, 342.7-19. ЛИБИ, II, 147, 151-154, 156-157; Victor Swoboda, L’origine de l’organisation de l’église en Bulgarie et ses rapports avec Patriarcat de Constantinople (870-919), BB II, 1966, 72, 74-75.

[12]. ЛИБИ, II, 156-157.

[13]. Васил Златарски, Българските патриарси-архиепископи през Първото българско царство, ИИД, VI, 1924, 71-76; Същият, История на българската държава през Средните векове, Со­фия, 1971, 1/2, 216; Димитър Ангелов, Средновековният български град като църковен център. – В: Бъл­гарският средновековен град, София, 1980, 67-70; Иван Снегаров, Първата Българска патриаршия (произход, патриарси, седалище), ГДА, т. I (XXVIII), 1950-1951, 5-10 – Дръстър според Снегаров станал църковен център при цар Петър.

[14]. П. Георгиев, За първоначалното седали­ще на Българската архиепископия. Сб. Среднове­ковна България и Черноморието, Варна, 1980, с. 67-78. Вероятен представител на епископия Дръс­тър бил епископ Николай, от надгробната плоча при Червен от 871 година; Нenri Gregoire, Une inscription datée, au nоm de roi Boris-Michel, de Bulgarie, Byzanlion, 1939, XIV, 329.

[15]. ЛИБИ, II, 147-151.

[16]. Станчо Ваклинов, Формиране на старобъл­гарската култура VI-XI век, София, 1977; V. Ivanova, La grande basilique de Plisca, ИБАИ, 1938, XII, 365-375; Д. Димитров, Възстановяване на градските центрове в Североизточна България. – В: Българският средновековен град, 41; И. Бъчва­ров, Археологически паметници в общини Алфатлар, Главиница и Духово, Разградска област, Добруджа, 5, 1988; Нели Цанева-Дечевска, Църкви и манастири от Велики Преслав, София, 1980.

[17]. Mansi, Sacrorum consiliorum nova et amplissima collectio, Parisii, 1905, XVII-XVIII, 373, 377, 378; Ernest Honigmann, Studies in slavia chuche histiry, Byzantion, XVII, 1944-1945, 166-167; Francis Dvornik, Les Slaves. Histoire et civilisation, Paris, 1970, 94 n. 16.

Изображения: книги от Бистра Николова. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-fa7