Тодор Събев

Увод

През VIII-IX век иконобор­ството разтърсило Визан­тийската империя и Цър­квата до степен, сравнима само с епохите на арианството и на монофизитството от предшестващите столетия. То създало цяло движение, чиито размери, радикални възгледи, стремежи и амбиции се отразили върху цялостния църковен и обществено-политически живот. По своя характер и последици иконоборството ос­нователно се сравнява с Реформацията от XVI-ти век.

Епохата на иконоборството се под­разделя на следните етапи: 1) поява и развитие при императорите Лъв III (717-­741) и Константин V (741-775), като тази фаза включва също иконоборския събор от 754 година; 2) отпор, оказан по време на Седмия вселенски събор (787 година) и начало на упадък; 3) възстановяване и опит за оживление (815-842); 4) утвърждаване на Православието и окончателно угасване на иконоборството (843-867).

Като официална доктрина и полити­ка на императорския двор иконоборството било провъзгласено с призива на Лъв III към народа (726 година) и първия декрет срещу иконопочитанието от 730 година[1]. През царуването на Константин V се засилило като религиозно и социално движение. Твърде скоро добило форма на тежко насилие и преследване срещу опозицион­но настроените манастири, включващо съ­що изземване на техни имоти и на подвиж­на собственост. Седмият вселенски събор (Втори Никейски) възстановил иконопо­читанието, единството и мира. Промяната във вътрешната и международната обста­новка, стабилизирането на армията и из­дигането на нейния престиж при Лъв V (813-820) довели до възстановяване на иконоборската политика и на враждебно­то отношение на държавата към иконопочитателите. В 843 година иконите били оконча­телно възстановени на местата за богослу­жение, а почитта към тях била тържестве­но обявена като православна вероизповед.

През целия този период религиоз­ни, социално-икономически и политичес­ки фактори играли значителна роля в произхода, оформянето и развитието на иконоборското движение. Същите трябва да се видят в обективна светлина, в тяхна­та взаимна връзка и в действителните им мащаби. Необходимо е да се избегне едностранността при изложението, да не се подценяват религиозните корени и същ­ност на иконоборството и то да се предс­тавя почти само като форма на изява на социално-политически интереси, противо­речия и борби. Заедно с това не трябва да се надценява и изолира личната роля на владетеля, нито да се омаловажават ико­номическите фактори и политическите це­ли, както и отражението на иконоборство­то върху социалния живот. – Това са твърде важни аспекти, на които е отделено съвсем малко място в църковно-истори­ческите изследвания. Те заслужават мно­го по-голямо внимание и съответна оценка с оглед и на актуалния характер на тези въпроси, на историческата им връзка с темата за единството между християнс­кия Изток и Запад, съвременния икуменически контекст и цялостно осмисляне на юбилейното честване на 1200-годишнината от последния Вселенски събор на “неразделената Църква”.

1.Византийската империя от 20-те до 40-те години на VIII-ми век

Царуването на Лъв III “Исавриец” (всъщност сириец) отбелязало завърше­ка от положителни промени в империята, която в продължение на две десетилетия била разстройвана от вътрешни размири­ци и от войни срещу силни и опасни съседи-съперници. Не маловажно място сред вътрешните трудности създавали и еретическите движения, макар че те вече затихвали в сравнение с предшестващата епоха. Проведените при император Лъв III административни, военни, икономичес­ки и социални реформи довели до консо­лидиране на темите в Мала Азия. По-късно военно-административната реорга­низация обхванала и поделенията покрай столицата. Укрепнала централната власт. Намаляло влиянието на сената и на сто­личните дими. Основните реформи срещ­нали подкрепа не само от различните прослойки на господстващата класа, но и в широките социални среди. Законода­телството (военен, мореплавателен и земе­делски кодекси) оказало значително вли­яние върху живота във Византия. Правни­ят сборник Еклога (Избор от закони) на императорите Лъв III и Константин V поставил нов важен етап в историята на кодификацията, отразяваща новото раз­витие в обществено-икономическата и ети­ческата област. Еклогата допринесла за по-нататъшния прогрес в тази сфера на живота, за утвърждаване на хуманността и за укрепване процеса на централизаци­ята. Военните успехи срещу арабите (740 година) и особено победите при Константин V в Северна Сирия и на Балканския полуо­стров се отразили благоприятно върху стабилността на Византия, както и върху престижа и популярността на самия импе­ратор Константин Копроним[2]. Социално- икономическият живот обаче се натъквал на трудности с важни последици върху вътрешното положение и външната поли­тика на страната. Всичко това дало отра­жение и върху отношенията между Църк­ва и държава през тази специфична епоха на феодализма и засилващи се тенденции на цезаропапизъм[3].

2.Някои религиозно-икуменически аспекти, социално-икономически корени и политически фактори в зараждането и оформянето на иконоборството

В течение на много столетия иконопочитанието беше (и е) ярък израз на християнско благочестие. Въпреки това, още от началото на IV-ти век мнозина иерарси, богослови и ревностни миряни считали християнството за “чисто духовна рели­гия”, в която няма място за особена почит и богослужебна употреба на свещени изоб­ражения и особено на икони[4]. Разпростра­нението на монофизитството, монотелитството и павликянството (V-VIII век) дали отрицателно отражение върху почитането на светите икони. Такива настроения се подх­ранвали също от юдейството и от мохамеданството. През първия етап на иконобор­ството духът на отрицание към свещените изображения преобладавал в някои райо­ни на Изток, особено в Армения и съседни области. В Мала Азия все повече се засилвали споровете по тези въпроси. Да­же преди 20-те години на VIII-ми век някои иерарси като например епископ Константин Наколийски (във Фригия), митрополит Тома Клавдиополски и митрополит Тео­дор Ефески посетили Константинополския патриарх Герман I (715-730) и пред­ложили да се вземат мерки против култа към светите изображения. Патриархът отка­зал, не приел тези внушения. В няколко писма той защитил православната тради­ция на иконопочитание. Това обаче не възпрепятствало споменатите архиереи да поддържат своите становища[5]. Някои злоупотреби и изопачения, неправилно отношение в изявите на почитта към светите икони, появата и култът към многобройни чудотворни и неръкотворни икони също допринесли за създаване атмосфера на обърканост и смущение[6]. В източните пре­дели на империята споровете и антагониз­мът по тези въпроси се засилили от юдейския прозелитизъм, монофизитското и павликянското влияние и съображенията от мисионерско-тактически характер спрямо арабите-мюсюлмани. Всичко това не е било чуждо на Лъв III, който идвал от район, повлиян повече от полъха на моно­физитството, отколкото на симпатиите и култа към свещените изображения. Хро­нистът Теофан Изповедник обвинява им­ператора, че “мислел като сарацините[7]”. Наред обаче с интелектуално-верското влияние върху императора, неговото иконоборско настроение се определяло и от дълбоки убеждения за църковни и дър­жавни интереси в онази конкретна обста­новка – от стремежа да се опази “чистота­та на вярата”, единството в Църквата, спойката и целостта на многоетничната Византийска империя[8]. Тук е играло роля и убеждението, че василевсът като “Божи наместник” на земята има правото и дълга да упражнява своята власт именно в така­ва насока[9]. Понеже голяма част от населе­нието в Мала Азия не била благосклонна към иконопочитанието, а и армията се рекрутирала и попълвала предимно от същите райони, императорът и неговото обкръжение били принудени да се съобра­зяват с верските чувства, ориентацията и интересите на тези поданици, за да се осигури единството, подкрепата и ефикас­ността на офицери и войници.

От друга страна, споменатите по-горе военно-административни и граждан­ски реформи изисквали здраво стопанско устройство и стабилна държавна хазна. През 727-728 година император Лъв III удвоил набора на редовните данъци. Десет годи­ни по-късно било решено да се събере допълнителен налог за възстановяване сте­ните на Константинопол. Осъществяване­то на тези планове довело до рисковани насилствени мерки срещу църковната соб­ственост и църковно-манастирските при­ходи. Всичко това хармонирало с интере­сите на армията, на част от държавната администрация и на мнозинството от бед­ните поданици, особено селяните. Императорските проекти обаче открили пътя към секуларизация, конфискация на църковно имущество и намеса във вътрешния живот на привилегированата дотогава Църква, на влиятелни и силни манастири. Освен това проектите засягали свещените тради­ции, духовно-богослужебния живот и пра­вославното богословие. Затова те срещна­ли противодействието на значителна част от църковните среди (защитници на иконопочитанието) и най-вече на манастирс­кото духовенство. Иконоборското движе­ние станало неразделна част от социална­та и политическата програма на императо­рите Лъв III и Константин V[10]. Техните иконоборски възгледи и ориентация не трябва да се считат обаче като изначално-антицърковно настроение, или първоп­ричина и основен извор на императорска опозиция срещу самото монашество. Неп­римиримостта и враждебността били съз­дадени главно върху основата на две раз­лични концепции и отношение спрямо иконопочитанието, и на различно схваща­не за църковно-обединителни, обществени и държавни интереси.

Несъмнено, императорската иконоборческа политика преследвала определе­ни политически и икономически цели. За почти едно столетие Църквата като инсти­туция станала “арена”, където народното недоволство и социалните проблеми наме­рили “път” и средство за най-ярка изява чрез иконоборството и иконопочитанието.

3. Социални и политически елементи в развитието на иконоборската ориентация

Освобождението на Църквата от да­нъчно облагане върху постоянно нараства­щата ѝ поземлена собственост довело до намаляване на държавните приходи. Сил­ното монашество, свръхнаселените обите­ли с десетки хиляди монаси и монахини[11] в социално-политическо отношение озна­чавало значително “изземване” на данъци от държавната хазна, загуба на потенциа­лни войници за византийската армия, на земеделски труженици и на администра­тивни работници. Манастирите се счита­ли “опасни средища” за формиране на обществено мнение и недоволство. Със своите чудотворни икони и други много от тях привличали огромен брой богомолци и поклонници, ктитори и дарители на всякакъв вид собственост. По този начин не само една голяма част от земята, но и от населението оставало извън ръководс­твото на византийската държавна адми­нистрация. От друга страна, чрез своето влияние върху образователното дело, въз­питателния процес и общественото мнение сред широки среди от народа монасите (отчасти и монахините) обладавали реал­на власт в държавата. При такива обсто­ятелства манастирите и иконите се оценя­вали от императорите иконоборци като препятствие по пътя за осъществяване на социалната реформация и военно-полити­ческия напредък.

Трябва също да се има предвид, че привилегиите от различно естество започ­нали да привличат в манастирите и хора без призвание за истински монашески живот, духовен подвиг и стремеж към религиозно-нравствено усъвършенстване. Всичко това предизвиквало остро не­доволство в правителствените среди. То дало още основания на императорите ико­ноборци да бъдат подозрителни и недо­волни, да изковат нови аргументи за под­чинение на Църквата и за конфискация на манастирската собственост[12]. Тази политика срещнала симпатии и намерила под­крепа сред широки кръгове от население­то, принадлежащи към различни класи и социални групи (темната аристокрация, войската, търговско-занаятчийската сре­да, бедните селяни), доколкото пробле­мът засягал пряко техните интереси: спо­деляне на данъците, повишаване на собст­вения приход и прочее.

Социално-икономически характер и последици имала също иконоборската реп­ресия срещу “непокорната” Римска църк­ва. Отрицателното отношение на Рим към първите иконоборски стъпки и мерките за облагане, предприети от Лъв III в края на 20-те и началото на 30-те години от VIII-ми век, предизвикали силна реакция от страна на императора срещу Църквата на Запад. Увеличен бил с една трета данъкът на глава от населението в Сицилия и Калабрия, а патримониите (църковно имущест­во) “Св. апостоли Петър и Павел”, възлизащи на три и половина таланта злато, били присъединени към императорската хазна в Константинопол. Разпоредено било съ­що новородените деца от мъжки пол да бъдат вписвани в данъчните регистри[13]. Не само църквите в Сицилия и Калабрия, но и епархиите в Източен Илирик (Дакия и Македония), а навярно и в Крит били поставени под юрисдикцията на Констан- тинополския патриарх[14]. Очевидно, соци­ално-икономическият фактор наред със съображенията от църковно-канонически характер имали решаваща роля в тези събития. Теофан Изповедник[15] и преподобни Теодор Студит[16] свидетелстват, че в края на VIII-ми и началото на IX-ти век общин­ският данък бил отменен в Константино­пол и някои облагания – мита “внос” и “износ” били намалени. Щедрост била проявена в полза на манастирите. Но тези мерки създали затруднение и объркване във финансовото състояние на държавата. В своя стремеж да преодолее обедняване­то на държавното съкровище император Никифор I (802-811) възстановил стари­те данъци и налози. В 810 година те били реорганизирани по начин, който задължа­вал църковните земи и тези, които ги наемали за обработване, да поемат своя дял към общия фиск[17]. Постепенното уве­личаване на налозите в земеделските ра­йони, започнало при царуването на Конс­тантин V, изострило социално-политичес­ките борби и недоволство[18]. Гражданската война (буна) през 821-823 година започнала като социално-революционно движение и протест срещу данъчното бреме. Бунтът бил организиран от Тома Славянина, кой­то се провъзгласил за защитник на иконопочитателите[19].

4.Отрицателната роля на цезаропапизма

Когато оценяваме отношенията меж­ду Църква и държава в така наречената “след-Константинова епоха” (от IV-ти век насам), изкушаваме се от обобщителното твърде­ние, че това е било предимно време на “хармония”, взаимно доверие и съвместна дейност в името на общи интереси. Църква и държава не били толкова отделени и съперничещи си власти в едно общество, колкото една “християнска общност”, в която делата и компетенциите на Църква и държава тясно се преплитали[20]. Тази обобщителна оценка обаче трудно би мог­ла да се отстоява, когато се взема под внимание проблемът за цезаропапизма, изявен в пълна сила през епохата на иконоборството. Бидейки убеден, че е ед­новременно “император и свещеник[21]”, Лъв III се стремял към абсолютен конт­рол над църковните дела и дал пълен простор на иконоборския цезаропапизъм. Той внушавал, че Господ, поверявайки царуването на императорите, им възло­жил още да се грижат за Христовото духовно стадо – по примера на св. апостол Петър, първенствуващ сред апостолите. В тази концепция е намерил краен израз не само Юстиниановият (VI-ти век) принцип за “симфония” (съзвучие, хармония) между Църква и държава, но и “нова теократическа логика” и “иконоборски опит да се унищожи независимостта на Църквата и тя да се пригоди просто в рамките на (византийската) теокрация[22]”. Този це­заропапизъм, прилаган от всички импера­тори иконоборци, взел формата не само на грубо вмешателство във вътрешния цър­ковен живот, като например “поставянето” и “свалянето” на патриарси и на други архие­реи, създаването на нови епархии за при­върженици на иконоборското учение и прочее, но се стремял към цялостно подчинение на Църквата под императорска власт. При такива условия значителен брой епископи получили своите архиерейски катедри чрез симония и други нарушения на църковните канони. Всичко това създавало допълни­телно напрежение, недоволство и разделение. Църквата и особено манастирите пос­рещнали предизвикателството на иконо­борския цезаропапизъм с дръзновение и решителност да изпълнят своя дълг и да бранят своите интереси. Голяма част от православните вярващи-иконопочитатели следвали нейните указания[23].

5.Разделение сред клира

През цялата иконоборска епоха съ­ществували ярко разграничени “партии” на иконофили и иконоотрицатели, към които се числели иерарси, свещеници и манастирски братства. Двете “групиров­ки” били ангажирани в книжовна, апологетическа и пропагандна дейност за ут­върждаване на становища и позиции. В рамките на тази дейност се устройвали закрити и публични събрания, оживени дебати, процесии и други. Фанатичната бор­ба и ожесточение ангажирали Църквата и обществения живот в империята [24]. Харак­терът на споровете, противоречията и бор­бите в Църквата създал болезнени рани преди всичко в религиозно-нравствения живот. Но те били свързани също с поли­тически раздор и хаос в обществото.

Насилственото отстраняване и пре­местване на поредица патриарси, митро­полити, епископи и игумени (иконопочитатели и иконоборци) с тяхната борба и съдба, ревностни последователи и под­дръжници, също създавали напрежение и дълбоки последици от обществено-поли­тическо естество. Някои от тези духовни­ци били известни със своята всеотдайност към църковната мисия и се ползвали с големи симпатии и авторитет в широките църковно-обществени среди. Мнозина пре­ди своето ръкоположение били високооб­разовани и обаятелни миряни, обучени и опитни в държавно-административни служби и с привилегировано положение в императорския двор. Те имали своето влияние в църковните институции, били готови на компромиси с държавната власт и способни да оказват въздействие върху народа. Други, като например игумените и монасите в древния Студийски манастир, се оказали непреклонни даже по отноше­ние на православните Константинополски патриарси, които се стремели да устано­вят мир и единство в Църквата и общес­твото чрез прилагане принципа на “иконо­мѝя[25]”.

Иконоборският събор, състоял се в императорската резиденция в Хиерия (близо до столицата) в 754 година, бил църко­вен форум на 338 духовници. Неговите организатори имали амбицията да го вклю­чат в историята на отбраните Вселенски събори. В името на “учението на всички свети отци и шестте Вселенски събори” еписко­пите в Хиерия осъдили почитането на религиозните изображения като еретическа практика и трасирали пътя към жестоко гонение на своите противници. Съборът отлъчил ръководителите на пра­вославната – иконофилска – “група”, вклю­чително патриарх Герман Константино­полски, св. Иоан Дамаскин и св. Георги от Кипър[26]. В продължение на три десетиле­тия иконопочитателите трябвало да обор­ват богословските основания и решенията на събора от 754 година[27]. Седмият Вселенски събор възстановил древната православна традиция относно почитането на светите икони. Той отхвърлил иконоборството, издигнал бариера за неговото развитие и предупре­дил еретиците с низвержение и отлъчва­не[28]. Но дори и по това време, както и през следващите десетилетия се чувствало известно разцепление и разномислия сред самите православни, произтичащо от раз­личното становище на умерени иерарси и на радикално настроени монаси-зилоти по дисциплинарни, канонически и етически въпроси[29]. Иконоборският събор в 815 година отрекъл валидността на Втория Никейски (787 година) и потвърдил решенията, взети в Хие­рия (754 година[30]). Така безпокойството и смущението продължили да разтърсват Църква и общество почти навсякъде във Византийската империя.

До известна степен това положение се отразило и върху отношенията с други поместни църкви в християнския Изток[31].

6.Разделение между християните, предизвикано от борбите между
иконопочитатели и иконоборци

Голяма част от вярващите сред обик­новения народ не били в състояние да намерят своя път и място чрез теоретичес­ки аргументи и богословско проникнове­ние, основано на Библията и светоотеческата литература[32]. Много често тяхната принадлежност към едната или другата “група” се мотивирала от социално-об­ществени и политически фактори, както и от влиянието на местни църковни ръково­дители или от позицията на държавните власти. Популярността на победоносни държавни дейци – военачалници, и разо­чарованието от злополучни императори също играло важна роля в процеса на приобщаване към иконопочитателите или иконоборците. “Предаността към Правос­лавието” като благословение и път към църковен и обществен възход била девиз, ръководен принцип и аргумент на двете групировки. Това се отнася особено за времето на царуване на Константин Копроним и началото на IX-тото столетие, когато Византийската империя била изправе­на пред редица неблагополучия: войни, нашествия и бунтове[33]. Всякакъв неуспех на иконофилски владетел бил в състояние да разклати неговия авторитет и да съдейства за възобновяване на иконоборските настроения. В тази насока лесно се въздействало на съзнанието и сърцето на обикновения гражданин. А понякога раздвоението върху същата основа дости­гало и до византийската армия[34]. Иконоборски акции на няколко пъти предизви­кали ожесточения на Балканите и на За­пад или били придружени от народни вълнения и тежък конфликт с отражение върху Църква и държава[35].

Злоупотребите и неправилното раз­биране на почитта към светите икони (например почит, изразена във форма, която напомня идолопоклонение; благоговейно отноше­ние по-скоро към материалната субстан­ция на иконите, отколкото към първооб­разите и прочее[36]) също предизвикали споро­ве и несъгласия в Църквата и обществото.

7.Радикална политическа изява на конфликт и враждебност

Наскоро след като бил публикуван първият декрет против иконите (в 730 година) избухнало въстание в Елада. Макар че това било уникално събитие от такъв род, опозицията срещу иконоборството създа­ла потенциал за възникване на политичес­ко движение. Бунтът в Гърция, предприе­тите мерки в Италия за изгонване на императорските чиновници, строгата отсъда на Запад спрямо еретическата мисъл и насилствените действия на иконоборци­те били ярки белези на този потенциален борбен дух в защита на Православието. Революционната атмосфера и бунтът на Тома Славянин в началото на 20-те години на IX-ти век заемат важно място в серията на тези събития[37].

8.Отрицателни последици от противопоставянето между
армията и монашеството

През VIII-IX век манастирите във Византия се ползвали с обаяние сред вярващия народ. Те били центрове на духовно-културен живот и на социално-хуманна дейност. Поради това държавни и обществени дейци също се отнасяли с почит към тях. Рязка промяна настъпила при императорите иконоборци, които се стремели да намалят икономическата си­ла и политическото влияние на манастири­те за сметка на войската и офицерите – предимно земевладелци[38]. Войсковият със­тав се формирал от различни етнически и религиозни групи, най-често с отрицателно отношение към почитането на свещени образи и символи, преданост към импера­торите-иконоборци и готовност да служат всеотдайно на тези свои покровители.

Докато армията била най-фанатичният и ефикасен орган на иконоборското движение, монашеството, вдъхновявано от богословските възгледи на св. Иоан Да­маскин и организирано от духовни ръко­водители като св. Теодор Студит, създа­ло църковно-политическо движение в ши­роки мащаби в защита на светото Православие. Срещайки силно противодействие в мона­шеската среда, императорите и мнозина ръководители на военни поделения кон­фискували и разрушавали манастири, тран­сформирали ги в казармени помещения, изземвали земите и имуществото им, из­гаряли някои книги, включвали монасите във войнишки регистри и прочее[39]. Не било трудно да се намерят и аргументи за прилагане мерки срещу избягали в манас­тири граждани, които тук се стремели да избегнат наложените от държавата за­дължения. Хронистът Теофан Изповед­ник съобщава, че пратеници на Михаил Лаханодракон – стратег на темата Тракезион, “продали всички манастири… заед­но със свещените съсъди, книги и ста­да… [40]. Получените по този начин парични средства се отправяли в държавната хаз­на. Някои имоти се използвали при осъществяване поселническата политика на императорите и снабдяване на селяните със земя.

Преследвайки по този начин раз­лични цели, мотивирани от дълбоко про­тивоположни възгледи и интереси, които се отстоявали в страстна борба, импера­торската армия и манастирите във Визан­тия също допринасяли за обществено-политическото разцепление.

9.Изповедничеството и мъченичеството на православния
извор на напрежение и разделение

Още след издаване на първия едикт (730 година) срещу иконопочитанието, успо­редно с конфискацията на имущество, започнали да се прилагат тежки физичес­ки наказания и насилие над православни­те. Повече от едно столетие иконофилите били подлагани на унижения, преследва­не, малтретиране, осакатяване и други жес­токости; претърпели затвор, заточение и всякакъв вид страдания. Много предста­вители на духовенството последвали при­мера на древнохристиянските изповедни­ци и мъченици[41]. Някои от тях, като например св. Стефан Младши, св. Петър, св. Анд­рей, св. Павел и други били убити, понеже отстоявали докрай православната си вероизповед[42]. Духовници иконопочитатели би­ли заставяни да “маршируват” в хиподру­ма, изложени на присмех пред тълпата, тероризирани да се отрекат от монашески обети и да напуснат манастирите. Мнози­на избягали в Южна Италия, Кипър, Сирия, Палестина и северното крайбре­жие на Черно море, където създали миси­онерски и културни средища – предни постове на византийската цивилизация и Православието. Несъмнено, тези събития също оказали влияние върху атмосферата на разочарование и фанатичност, чувства на симпатии и решимост да се застане на страната на унижените и страдащите[43].

10.Последици от борбата за власт в императорския дворец

Страданията от насилията, жесто­костите и опасността за религиозния и обществено-политическия живот, кратко характеризирани по-горе, били до голяма степен отражение и последица от това, което ставало в самите дворцови среди. През цялата епоха на иконоборството повечето от императорите се стремели към придобиване и утвърждаване на сво­ята власт. Те не се колебаели да отстраня­ват с всякакви средства пречки и прегради по пътя на самодържавието. Личният мо­рал, социалната етика и църковните кано­ни често били съвсем пренебрегвани. Нис­кият семеен морал, разводи и други добавя­ли нови елементи на напрежение и разде­ление[44]. Борбата за власт довеждала до конспирации, узурпиране на престола, кър­вави заговори и енергични мерки срещу всички противници. Членове на импера­торското семейство и техни приближени били опозорявани, ослепявани, насилстве­но отправяни в манастири или затвор и прочее. Атмосферата на потисничество, интриги и вероломство разклащала взаимното дове­рие и симпатията на населението към високите държавници. Всичко това имало трайно отражение върху политическия живот[45].

11. Последици на иконоборството върху отношенията между християнския Изток и Запад

“Иконоборската разпра” с нейното отражение върху фиска и църковната юрис­дикция в Южна Италия и Източен Илирик отдалечили Рим от Константинопол[46]. Новите юрисдикционни граници между двата църковни центъра постепенно се превърнали в “стени на разделението”, които маркирали съответно “източно” и “западно” влияние. Този процес започнал още с поместния събор в Рим (731 година) срещу иконоборското учение[47]. Непрек­лонното отношение на император Конс­тантин V и опасността от лонбардите допринесли за политическото сближение между Рим и франкския владетел. През 70-те години Северна Италия станала про­винция към франкската държава, а папата – светски владетел в Римската област. Три десетилетия по-късно папско-франкският съюз достигнал своя апогей: в 800-та година Карл Велики бил коронясан за император[48]. Създаването на “Свещената Римска импе­рия” – в дълбоко противоречие с визан­тийските интереси и претенции за импера­торската титла и власт – издигнало още повече бариерата между Изтока и Запа­да. Започнал необратим процес на поли­тическо и църковно охлаждане в отноше­нията между Рим и Константинопол. Се­рия от събития довели до сериозни изпи­тания на църковното единство. Те разкла­тили древната “Имперска Църква” и ця­лата империя – икумене. Всичко това било “предизвикателство” както спрямо уни­версализма на Църквата, така и на Визан­тийската империя, и отбелязала нов етап в европейската, а оттук и в световната история. Натрупващите се елементи и фактори на разделението, свързани с вза­имни обвинения през 60-те и 70-те години на Х-тото столетие достигнали критична точка на развитие. Оттук вече лесно и бързо се дошло до печалната схизма меж­ду Рим и Константинопол (1054 година), а чрез тях – между целия християнски Изток и Запад[49].

12. По пътя на мъдростта и единството. Положителната роля на Седмия вселенски събор

При царуването на император Лъв IV (775-780) “привържениците на пра­вославното благочестие постепенно отново спечелили доверие[50].” Едно след друго препятствията били премахвани, за да се създадат и необходимите условия за отк­риването на Седмия вселенски събор (28 септември 787 година). Тук участвали голям брой епископи, игумени и други монаси от различни обители. Богословски отмерени и ясни, основани върху здравата традиция и църковното учение от предшестващите столетия, решенията на Събора утвър­дили единството и мира. Точността в терминологията, разграниченията между “почитане”, “поклонение” и “обожаване” на светите икони, между “благоговейна по­чит”, “поклонение” и “обожаване” (προσκύνησις) на един образ и на съответния първообраз, както и огромна­та разлика между религиозна почит, прос­лава и молитва към канонизиран от Цър­квата светия, богопочитане – култ (λατρεία) единствено към Господа се оказали от огромно значение за правилно­то разбиране и отношение на християните към свещените изображения[51].

Толерантността, проявена към бив­шите иконоборци (които се отказали от ереста), открила сърцата за духа на вза­имната християнска любов и братското общуване (κοινωνία). Приетите на Събо­ра 22 църковни канона[52] също допринесли за оздравяване на раните от предшестваната епоха, за укрепване на дисципли­ната и възстановяване на нормалния жи­вот в манастирите. Така например някои от тези канони предвиждали възстановяване на църкви и манастири, пострадали от иконоборското гонение (канон 13[53]), охра­няване на доходните имоти, които се счи­тали неотчуждаеми и могли да се дават за обработване само на клирици или на бед­ни земеделци (канон 12[54]); назначение на икономи – клирици, за обгрижване на църковното имущество (канон 11[55]); отс­траняване на “симонията” и свързаните с нея злоупотреби (канони 3-5,19[56]) и прочее.

За съжаление, политическите обс­тоятелства, неефикасността на съобщи­телните средства, нееднаквата предишна традиция в християнския Изток и Запад относно мястото и ролята на иконите и изобщо на християнското изкуство в ре­лигиозния живот възпрепятствали не­забавното възприемане на съборните ре­шения в Римската църковна юрисдикция. Това се отразило върху по-нататъшното възрастване на духа на икуменизма, единството и сътрудничеството[57].

13. Съборът от 843 година. “Триумф на Православието” и призив към
помирение – побратимяване

Иконоборството се оживило отново в началото на IX-тото столетие. Неговите главни поддръжници и сега идвали главно от византийските правителствени и ар­мейски среди. На Връбница 815 година хиляди монаси с икони в ръце участвали в тържествено шествие в столицата Конс­тантинопол. Отново започнало кърваво преследване. През следващите десетиле­тия обаче трудностите от социално-иконо­мически и политически характер с тяхно­то въздействие върху общественото мне­ние променили съотношението на силите в полза на Православието. Така през 842 година иконоборското движение почти оконча­телно затихнало. Започнала нова епоха на Православието[58]. Бил свикан църковен съ­бор (843 година) да потвърди правилната вероизповед и да утвърди единството[59]. На 11 март 843 година, в първия неделен ден от Великия пост, иконите триумфално били внесени в столичния храм “Св. Софѝя”. Константинополският патриарх тържест­вено обявил възстановяването на светите ико­ни и на почитта към тях. Оттогава тази паметна Неделя се чества на Изток като исторически “Триумф – тържество на Православието[60]”, тоест на “вярата на светите апостоли” и светите отци на Църквата, която “поддържа християнската вселена” (οίκουμένη[61]).

Празникът на Православието, уста­новен по онова време[62], трябвало да стане повратен момент към помирение – побра­тимяване и обединяване на силите в общо свидетелство на християнския Изток и Запад. Историческите обстоятелства оба­че не позволили Рим да бъде пряко свър­зан с “Тържеството на Православието” и по този начин да се улесни пътят на сближението и сътрудничеството.

14.Заветите на Втория Никейски събор; към пълно единство

Събитието от 843 година поставило край на една разпра, която дълго време изто­щавала силите и смущавала живота на Църква и общество. Настъпил траен мир по един проблем, който отново ще дойде на историческата сцена едва през епохата на Реформацията. Въпреки това, нито Седмият вселенски събор, нито “тържеството на православната вяра” успели да станат непоклатим мост между Изтока и Запада, особено за преодоляване на трудностите по такива въпроси като папските патримонии, правата на църковна юрисдикция в някои райони, положението, авторитета на властта на Рим и Константинопол (вклю­чително употребата на титлата “Вселенс­ки патриарх”) и прочее[63]. Забъркването и противоречията, внесени от “Libri Carolini” относно православния дух и значението на съборните решения от 787 година, споровете за юрисдикция в България, патриарх-Фотиевите обвинения за “нововъведения” в Западната църква и взаимните отлъчва­ния през XI-ти век имали фатални последици за Църквата и обществото, за културния, икономическия и политическия живот в Европа.

Някои от тези въпроси бяха и про­дължават (пряко или косвено) да заемат важно място в икуменическия диалог и в широката проблематика на икуменически организации. Те изискват нов подход, дух на толерантност, самокритичност, взаим­на почит при оценката на историческото развитие (епохите на разделението) и търсене на верен път към тържеството на единството в наши дни. Икуменическото движение дойде с нови призиви и надеж­ди, с нови изисквания за общи усилия, съвместно свидетелстване и преданост към заветите на древната “неразделена Църква” на Вселенските събори.

Юбилейното честване през 1987 година на Седмия вселенски събор постави отново пред всички поместни църкви, свързани с традициите на християнския Изток и За­пад, актуални проблеми, като например исто­рическата и сегашната роля на “недоктриналните” елементи и обществено-поли­тически фактори в междуцърковните отно­шения и стремежа към верско единство. Юбилеят идва със свещените завети на “неразделената Църква” за удвояване на обединителните стремежи – към пълнота на съборното братство (κοινωνία)и видимо единство в истина и любов, в свобода и многообразие. Това единство на Църквата ще съдейства и за осъществяване на икуменическия идеал за обнова на цялото човечество по пътя на мира, справедли­востта и братската солидарност между народите.    

_____________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1994, кн. 1, с. 3-14. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Cf. Theophanes, Chronographia.- Ed. de Boor. Vol. 1-2, Lipsiae, 1883, 1885, p. 404.

[2]. Вж. подробно A. A. Vasiliev, Histoire de l’Empire Byzantin.Traduit du russe par P. Brodin et A. Bourguine, t. I, Paris, 1932, pp. 324 sq.; George Ostrogorsky, History of the Byzantine State. Trans­lated by Joan Hussey, Oxford, 1956, pp. 138 ff.; C. W. Previté-Orton,The Shorter Cambridge Medieval History, Vol. I, Cambridge University Press (1977), pp. 245 f.

[3]. Cf. ibid.; подробно у Димитър Ангелов, История на Византия, II изд., т. I, С., 1959, с. 205 сл., 259 сл.

[4]. Cf. N. Н. Baynes, The Icons before Icono­clasm.- Byzantine Studies and Other Essays (Lon­don, 1955), pp. 226-239.

[5]. Срв. Кореспонденция на Константинополския патриарх Герман по този въпрос, в: Migne, PG, Vol. XCVIII, col.147 sq., 163 sq.

[6]. Cf. Alexander Schmemann, The Historical Road of Eastern Orthodoxy. – Ed. St. Vladimir’s Seminary Press, Crestwood, NY, 1977, p. 204; C. W. Previté-Orton, op. cit., p. 247.

[7]. Cf. Theophanes, op. cit., p. 405.

[8]. Вж. тук, бел. 6; A. A. Vasiliev, op. cit., p. 338 sq.

[9]. A. Schmemann, ibid., pp. 210, 224.

[10].“La fête de l’Orthodoxie au Phanar”. Homélie dumétropolite Constantin de Derkos. – Episkepsis, Nr 374, 15 mars 1987, p. 3.

[11]. Срв. Иван Дмитриевич Андреев, Герман и Тарасий, Константинопольскиe патриархи, Сергиев Поссад, 1907, с. 79.     

[12]. Cf. С. W. Previté-Orton, op. cit., р. 247; A. Schmemann, op. cit., pp. 210 f.

[13]. Ibid.; Theophanes, op. cil., p. 405; Fr. Dölger, Regesten der Kaiserurkunden des Oströmischen Reiches von 565-1453, München-Berlin, 1924, NN 324, 327, 333, 337; cf. Homélie du métropolite Constantin de Derkos, p. 3.

[14]. Theophanes, ibid., p. 410; Fr. Dölger, ibid., N 300.    ’

[15]. Fr. Dölger, ibid., N 301.

[16]. Op. cit., p. 475; cf. pp. 486-487.

[17]. Ер. I, 6. – Migne, PG, Vol. XCIX, col. 929 ff.

[18]. C. W. Previté-Orton, op. cit., p. 251.

[19]. История Византии в трех томах, т. II, М., 1967, с. 60.

[20]. losephus Genesius, Reges. – Rec. C. Lachmann, Bonnae, 1834, pp. 30-46; Theophanes Continuatus, Chronographia.-Rec. 1. Bekker, Bonnae, 1838, р. 53; cf., 64-66.

[21]. Deno John Geanakoplos, Byzantium. Church, Society and Civilization Seen Through Contemporary Eyes, Chicago and London, 1984, p. 131.

[22]. J. D. Mansi, Sacrorum conciliorum nova et amplissima collectio, Vol. 12, col. 975.

[23]. A. Schmemann, op. cit., pp. 212, 214.

[24]. Cf. ibid.; вж. подр. The Cambridge Medi­eval History, Vol. IV, part. I, ed. by J. U. Hussy, London, 1927, pp. 71 ff.;G. Ostrogorsky, op. cit., pp. 144 ff., 152 ff., 179 ff. ‘

[25]. Cf. G. Ostrogorsky,. ibid., р. 154 and the sources; Vita Theodori Studitae IIa, LXXVIII.

[26]. Вж. тук, бел. 24 и 25; C. W. Previté-Orton, op. cit, pp. 245 ff.; срв. История Византии…, c. 61.

[27]. Cf. ibid.; Theophanes, op. cit., p. 437; Mansi, op. ed., Vol. 13, col. 252, 257-260, 323 sq., 327, 346, 354, 355; Fr. Dölger, op. cit., N 300.

[28]. The Cambridge Medieval History, pp. 75 f.

[29]. Вж. съб. Acta, в: Mansi, op. ed., Vol. 12, col. 951-1154; Vol. 13, col. 1-485.

[30]. Mansi, ibid., Vol. 14, col. 13, 29; V. Grumel, Les Regesles des Actes du Patriarchat de Constanti­nople, Vol. I-II, Istanbul, 1932-1936, NN 363-381.

[31]. Вж. съб. Acta, в: G. Ostrogorsky, Studien zur Geschichte des Byzantinischen Bilderstreites (Breslau, 1929), S. 48-51; cf. idem, History…, pp. 179 f.; V. Grumel, ibid., NN 408,409.

[32]. Вж. текста на меморандум на Александрийския, Антиохийския и Иерусалимския патриарси, в: Migne, PG, Vol. XCV, col. 345-386.

[33]. Cf. A. Schmemann, op. cit., р. 205.

[34]. Ibid., рр. 202 ff.; C. W. Previté-Orton, op. cit., pp. 247 ff.

[35]. Cf. Theophanes, op. cit., pp. 498, 501; G. Ostrogorsky, History…, pp. 158 f.

[36]. Вж. тук, бел. 34, 35.

[37]. Тук, бел. 34.

[38]. Пак там; История Византии…, с. 63 сл., 71.

[39]. C. W. Previté-Orton, op. cit., р. 252; срв. Димитър Ангелов, пос. съч., с. 292-295; вж. също тук, бел. 20.

[40]. Cf. Theophanes, op. cit., p. 486; Leo Philosophus, Tactica. – Ed. R. Vari: Leonis Imperatoris Tactica, Vols. I-II, Budapestini, 1917, 1922, pp. 48­50.

[41]. Theophanes, ibid., pp. 440, 443, 445; Fr. Dölger, op. cit., NN 324, 327, 333, 337.

[42]. Cf. ibid.

[43]. Вж. тук, бел. 41 ;Theophanes, ibid., pp. 409, 438.    ‘

[44]. Vila S. Stephani junioris. – Migne, PG, Vol. C, col. 1069-1186; Theophanes, ibid., pp. 404, 409, 427, 437, 438, 440, 445, 446; Nicephorus Patriarcha, Breviarium. – Ed. C. de Boor: Opuscula historica, Vol. I-II, Leipzig, 1880, pp. 71 f.; V. Grumel, op. cit., NN 408 f.; Theophanes, ibid., pp. 436, 438.

[45]. Cf. G. Ostrogorsky, History…, pp. 148 ff.; D. Obolensky, The Byzantine Commonwealth, East­ern Europe, 500-1453, Weidenfeld and Nicolson, 1971, p.174.

[46]. Theophanes, op. cit., pp. 464, 486, 487; V. Grumel, op. cit., NN 368-369, 377-381; Theodorus Studites, Epistolae, 1, 21, 22, 24, 31. – Migne, PG, Vol. XCIX, col. 969-988, 1012.

[47]. Вж. подробно G. Ostrogorsky, History…, pp. 148 ff., 178 ff.; Димитър Ангелов, пос. съч., c. 259-298 и посочената там библиография.

[48]. Theophanes, op. cit., р. 410; Fr. Dölger, op. cit., N 301.

[49]. Mansi, op. ed., Vol. 12, col. 299-300; Ph. Jaffe, G. Wattenbach, Regesta Pontificum Romanorum ab condita Ecclesia ad annum post Christum natum 1198, Vol. 1-2, Leipzig, 1885, 1888, N 2233.

[50]. Theophanes, op. cit., рр. 473, 475.

[51]. Cf. ibid.

[52]. Theophanes, ibid., 455.

[53]. Cf. ibid., p. 461 f.

[54]. Mansi, op. ed., Vol.13, col. 373-379; особено col. 377 f.

[55]. Ibid., col. 420 ff.

[56].Ph. Jaffé, G. Wattenbach, op. cit., NN 2448, 2449.

[57].Migne, PG, Vol. XCVI, col. 1215 f.

[58]. Mansi, op. еd., Vol. 12, col. 1055-1075, 1127­-1146.

[59].Cf. J. Bury, The Imperial Administrative System in the Ninth Century, London, 1911, pp. 94, 141.

[60].История Византии…, c. 54, 58, 63.

[61].Димитър Анге­лов, пос. съч., с. 304-306.

[62]. Ph. Jaffé, G. Wattenbach, op. cit., NN 2448, 2449.

[63]. Theophanes, op. cit., рр. 473, 475.

Изображения: авторът Тодор Събев (1928-2008). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-f7f