Ивайло Найденов

Не съм първият опитал се да събере образите на първосвещеникa и книжникa в една творба, но не съм го заимствал от речитативa на  Коледната оратория на Йохан Себастиян Бах: „Und liess versammeln alle Hohepriester und Schriftgelehrten“. Просто ми допадна метафората съотнесена към честваните юбиляри отец професор Шиваров и професор Вълчанов. Пък и как да е иначе, като единият от тях е поставил върху корицата на своя Lebenswerk „Библейска археология” изображението на първосвещеника, а вторият изповядва като свой житейски принцип: „Колко обичам Твоя закон! Цял ден размислям за него” (Пс. 118:97)[1].

В родната библеистика за института на старозаветното свещенство и обществото на книжниците е писано. В курса си Библейска археология отец професор Шиваров отделя два параграфа, съответно на първосвещеника и на книжниците и тяхната дейност[2], а в изследванията си „Господ Иисус Христос – единствен новозаветен Пастиреначалник и Първосвещеник” и „Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос (екзегетическо изследване на Йоан 17-та глава)” професор Желев анализира първосвещеническото служение.

Тук ще се опитам да очертая един по-малко познат образ на първосвещеника като политик – дипломат  в едно теократично общество, чуждо на околния свят, а книжникът – учителят, примирител на Закона с мъдростта, на празничното с ежедневното.

Идеята за култов ръководител, предстоятел в храм е налице в древност. В Угарит е познат термина  rabbu kâhinîma  (господар на свещениците), който се използва като титла за първия между култовия персонал в едно светилище. Тази практика е съществувала вероятно и в  Израил (например светилището в Сило, Ветил), но без да има конкретно наименование на свещеника предстоятел[3] и без тази разликата в статуса му с другите да се подчертава. „…И Амасия, свещеник ветилски, прати при израилския цар Иеровоама, да кажат…” (Ам. 7:10); „Цар Ахаз отиде да посрещне асирийския цар Теглатфеласар в Дамаск и видя жертвеника, който беше в Дамаск, и прати цар Ахаз на свещеник Урия образа на жертвеника и чертежа на цялата му направа. А свещеник Урия съгради жертвеник по образеца, който цар Ахаз прати от Дамаск; това направи свещеник Урия, преди да пристигне от Дамаск цар Ахаз” (4 Цар. 16:10-11). Изброените свидетелства  от ранния царски период описват  определен свещеник, който е с по-особен статут, който предстои пред другите служещи, но без това да е отразено в името, в титлата му.

В свещеническа литература, която отразява отношенията на служителите в храма, на върха на култовия персонал стои  великият или големият свещеник (Лев. 21:10), помазаният свещеник (Лев. 4:3,5), тъй като първосвещеникът се помазва със специален елей (Изх. 30:22-25, Лев. 21:10), или просто княза (СП – „глава” във 2 Пар. 24:6) или свещеникът par excellence (Изх. 29:30). Първосвещеникът отговаря за храма, култа и култовия персонал, и тъй като е един, с това се гарантира и единството на култа. Той е посредникът между Яхве и народа, и в това си качество първосвещеникът  пренася всекидневната жертва  (Изх. 29:42) и извършва богослужението на празник Очищение (Лев. 4:5; Лев. 16:2). Централизацията на култа след 621 година преди Христа означава при всички случаи една концентрация на власт в ръцете на йерусалимския главен свещеник, но едва в следпленния период, след отпадането на монархията се освобождава пътя му и той получава титлата hâkkohen hâggadol – Великият свещеник.

След вавилонския плен Юдея е част от персийското царство, като управлението е предоставено на свещениците начело с първосвещеника. Вследствие на това те формират един затворен аристократичен кръг, който се заема с управлението на сатрапията[4]. В историята на изграждането на първосвещеническия институт след плена има много неясни моменти и не е лесно, библейските свидетелства да се съгласуват със сведенията на юдейския класик Йосиф Флавий и Талмуда. Липсва опис (хронология) на всички първосвещеници, откъдето да се направят някакви изводи за отношенията и наследяването, да се търсят някакви тенденции в предаването на властта. Определено обаче впечатлява техния дипломатически усет и верен политически нюх. Както Йосиф Флавий (Ant. IX 8, 4-5), така и равинската литература съобщават за среща на Александър Велики с тогавашния първосвещеник Ядуа. Според Йосиф Флавий първосвещеникът изчаква царя пред града, за да избегне опустошаването му. Противно на очакванията Александър е благосклонен към града, помилва го и позволява на жителите му да живеят по „отеческите закони”. Талмудическото повествование не споменава за посещение на царя в Йерусалим, а за среща на двамата в Kfar Saba близо до крайбрежието[5], което звучи по-достоверно. Гръцките историци свидетелстват само за един поход на Александър Велики по крайбрежието на юг и именно тогава и тук първосвещеникът е потърсил контакт с царя, за да регламентира отношението на юдейската общност към империята и да получи разрешението за живот по законите на отците.  Което от двете да е достоверно, то определено изпъква ролята на първосвещеника в тази политическа комуникация.

За поведението на йерусалимския първосвещеник след смъртта на Александър Велики, по време на войните на диадохите[6] античните извори не споменават нищо.  Разказ от 1 Мак. 12:7 сл. обаче свидетелства за сключен мирен договор между първосвещеник Ония I  и царя на Спарта Арея (Areus) I,  във взаимен политически интерес на двете страни в борбата им срещу диадохите[7]. След Ония I  следва сина му Симон I, внукът му Ония II и правнука му Симон II (219-199 година преди Христа), чиято слава е възпяна от премъдрия Сирах (50:1-26).  Те са последвани от Ония III, който е убит несправедливо (2 Мак. 4:33 сл.). Това са и последните първосвещеници, които свързват произхода си с линията – Аарон-Елеазар-Садок. След това титлата се дава на най-платежоспособния, както е случаят с Менелай, който нито произлиза от Аароновия род, нито е левит (2 Мак. 4:23-29). Негов наследник е Алким, непризнат от макавеите  и след седем години заменен от Йонатан, въпреки че и последният не е от първосвещеническо семейство (1 Мак. 10:20). След него следва Симон, основателят на хасмонейската династия, по времето на която до смъртта на Йоан Хиркан II (40 година преди Христа) първосвещеническото служение става наследствено. В този период първосвещеникът председателства синедриона и има сериозно политическо влияние. Може би и поради това Ирод Велики си присвоява правото сам да определя първосвещеник, а неговият пример по-късно е последван от римляните. Първият споменат първосвещеник в Новия Завет (Лука 3:2)  е Анна (6-15 след Христа) с петима наследници – синове и зет му Каиафа. Ако в новозаветните писания става дума за повече от един първосвещеник, то вероятно става дума за членове на семейството (рода) на първосвещеника, важни храмови служители или бивши, все още живи първосвещеници, на които в разрез със Закона по политически причини е отнета първосвещеническата титла[8].

***

Както бе споменато по-горе, след Вавилонския плен свещениците са заети с управлението на областта, както и с подновяването на култа, което води до занемаряване на учителните им функции. Левитите, притиснати от тежките обстоятелства, също абдикират от отговорностите си – няма прехрана за тях поради трудното събиране на десятъка. С нелеката задача се заема едно младо ентусиазирано общество, чиито членове били наречени sôferim (форма за множествено число). Съществителното име „sôfer“  е qotel форма на глагола sāpar и въз основа на кореновите радикали си има своя морфологичен еквивалент в аккадското šāpirum – даващ указания, издаващ наредби. Тази морфологическа близост не означава непременно етимологическо сходство – šāpirum не означава писар или книжник. Възможни са различни интерпретации на етимологията на думата soper: denominativ от sepær, като би означавало издател или писар на списъци, таблица и други; deverbal от sāpar –  броя или пиша, като се има предвид, че второто значение е в употреба доста по-късно; или думата да произхожда от šāpirum, като се има предвид една историческа или социално обоснована промяна от даващ указания и наредби към писар, книжник.

Категорията книжник, която е възприета в синодалния превод  е всъщност превод на гръцкото γραμματεύς, еврейското sôfer и арамейското sāfar. Първоначалното многообразие на sôfer в Стария Завет, предадено на български език в духа на източната традиция чрез писател, учител, секретар, писар и γραμματεύς с колебливо значение  при Флавий и Филон, подчертаващо на моменти чисто професионалния елемент – секретар, записвач, летописец (Flacc 3; Bell I, 479.529; Ant. XI, 26. 248.), както и в Деян. 19:35 преминава в късното юдейство с тенденция към специфична  употреба  на sôfer/γραμματεύς в смисъл на разяснители на Писанието. Синоними при Флавий в еленистически стил  са σοφιστής (Bell I, 648; II 118. 433), както и смисловите описания като „тълкувател (έξηγηταί) на законите на отците (Ant. XVII, 149), а в новозаветните книги наименованията νομικός (Лука 7:30; 11:45, Мат. 22:35 и други) и νομοδιδάσκαλος (Лука 5:17; Деян. 5:34) – просветен в Закона.

В равинската литература във времето на танаитите  категорията  sôfer е заменена от hākām (мъдрец), а sôfer остава като „запазена марка“ за по-старото поколение книжници, живели преди Христос. В първия християнски век само новозаветното Писание се явява свидетелство за употребата на γραμματεύς в смисъла на книжник.

Титлата  sôper се среща 53 пъти в старозаветните книги – 13 пъти във Второзаконие, Исаия 3 пъти, Йеремия – 12 пъти, Йезекиил -2, Естир един път, както и в псалмите, а в класическите исторически книги – 20 пъти. В свидетелствата от ранната царска епоха  (2 Цар. 8:17; 20:25 и 3 Цар. 4:3) синодалният превод представя sôper с писар и го нарежда в списъците на царските служители. Подредбата на тези служители е различна – някъде писарите са преди военачалниците, другаде след тях.  Съобщава се за писари, синове на писари, което свидетелства за приемствеността на професията в семейството. В по-късния царски период остава традицията sôper да е ръководител на царската дворцова канцелария. Пророк Йеремия съобщава за „… стаята на писаря” Йер. 36:10, а в 37:15 дори за „къщата на писаря“.  Според 4 Цар. 18:18, 37 сравнено с Ис. 36:3, 22 писарят, заедно с началника на двореца и летописеца образуват делегацията изпратена от цар  Езекия при асирийския цар Сенахерим.

Произходът на института на книжниците в късноперсийския или ранноелинестическия период намира своя прототип в образа и служението на Ездра, книжникът, с акцент върху изследването на Тора в контекста на една обществена и култува реорганизация. Наред с чисто административната титла  sôfer , в смисъл – държавен секретар (Ездр. 7:12 сл. и Неем. 8:1; 12:26, 36)  дадена на Ездра, той е и книжник: „… този Ездра излезе от Вавилон. Той беше книжник и знаеше закона Мойсеев, даден от Господа, Бога Израилев. Царят му даде всичко по желанието му, защото ръката на Господа, неговия Бог, беше над него” (Ездра 7:6).

Ездра е прототип на института на книжниците, който се заражда и развива в свещенически среди, понятно от факта, че грижа за преданието и интерпретация на Закона принадлежат първоначално на свещеническото служение (Второз. 33:10). За хасмонейския и следхасмонейския период, за които свидетелстват есеите от Кумран изследването на писанията и Тората е задача за садокейското свещенство, което развива хипотезата до 70 година след Христа в храма  да е имало един свещенически писар[9]. Това важи и за времето на Втория храм, когато левитите са тези, които продължават тези дейности (Неем. 8:7). Тяхното образование обхваща теология, право и философия, състои се в заучаването наизуст на текстове и според късни източници завършва с ординация (Mischna, Sanh. I, 3 a), а задачите, които имат са: да изследват, поучават и отсъждат. Най-добрите от тях стават учители на студенти, вид школи (Деян. 22:3) и членуват в синедриона (Мат. 2:4; Деян. 4:5)

Историческото развитие на институцията  обаче тръгва и в друга посока. Решаваща роля за това изиграва първият след Ездра неанонимен книжник –  Премъдрия  Сирах. От една страна Иисус син Сирахов , макар и не самият той свещеник, свързва свещенството и книжовността. От друга страна описанието на книжникът е лишено от свещеническите характеристики и документира с това раздялата  на книжника от първоначалната връзка с храма и свещенството. Предпоставка за служението на книжника  не е вече свещеническото потекло, а действително, научно придобитите знания  от Писанието. На мястото на една наследствена аристокрация се появява една образована аристокрация. Току-що скицираното развитие не е еднозначно и еднолинейно. Така в ранното юдейство наравно с номологичното, ориентираното към Закона тълкувание на Писанието е налице и феноменът, в духа на пророческата традиция, харизматично-есхатологическо интерпретиране (Ездра, Варух, Енох). Най-ранното свидетелство за това е самият Сирах (Сир. 24:32 сл.; Сир. 39:1, 6-8).

Задачите на служението са формулирани от Ездра (Ездр. 7:6, 10; Неем. 8:7 сл.). Книжникът се грижи за ситуативно тълкувание и употреба на Закона при промяна на реалностите. Това проличава най-ясно при Сир. 24:30 сл.; Сир. 38:24 и Сир. 39:1 сл. където книжникът е онзи, който изяснява Писанието и най-вече Закона. Със своята богословско-херменевтична компетентност, а като следствие и юридическа грамотност, книжникът се стреми да актуализира преди всичко халахистичното предание, да го доразвие и да използва по подходящ начин.  И ако при книжниците есхатологисти съществува апокалиптични настроения да открива у книжника знаци за последните времена  в Свещеното Писание и да се центрира върху интерпретацията на   библейските пророчества, то номологиците книжници се съсредоточават в линията законодателни изводи на базата на законодателните текстове, проявяват се като съдии (Josephus, Ant. XI, 129 f). Именно в тази си функция те участват във върховните административни органи Синедриона и последващия институт γερουσία. След управлението на Саломе Александра (76-67 преди Христа) местата на книжниците, членове на партията на фарисеите е гарантирано.

Като тълкуватели на Закона  книжниците  са и учители и това е част  от партийната програма на фарисеите. В тази връзка се регламентира отношението на Закона към мъдростта, което ясно личи в книгата Премъдрост на Иисус син Сирахов. Това играе важна роля  и определя Закона като образователен фактор за инициирането на едно специфично юдейско училище, образователна система. Това е предпоставка във времето на Сирах да  се изградят школи за книжници. Дали този образователен процес в предравинско време 1-ви век след Христа е дотолкова институционализиран, за да се говори за едно регламентирано следване, гарантиращо професия след академична ординация е малко вероятна, тъй като  ординация във формата на ръковъзлагане semikāh от учителя върху ученика е засвидетелствана като равинска практика едва след 70 година след Христа.

Извънредно високия авторитет на книжниците фарисеи в равинското юдейство личи от факта, че се приравняват по достойнство думите на книжника (dibre soferim) и думите на Закона или казано по иначе  – тълкуванието на Закона чрез книжниците има същата стойност като самото Писание.

________________________________________________________ 

Публикувано в: Първосвещеникът и книжникът – старозаветни институции. В: Два стълба на храма, редактор/и:Найденов, Желев, Кънчева, издателство: Библейски колегиум, 2016, и в https://bible.dveri.bg/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Проф. д-р Славчо Вълчанов на седемдесет години.  Юбилеен сборник. Институт: Библия-Култура-Диалог, С., 2010,  с. 5.

[2]. Шиваров, Н. протопрезвитер. Библейска археология. София, 1992, с. 450 сл. и с. 525-527.

[3]. Die Religion in Geschichte und Gegenwart. 3 Aufl. Tübingen 1959, V. 427

[4]. Шиваров, Цит. съч., с. 525.

[5]. Около 20 км. от Лида на пътя от Дамаск за филистимските крайбрежни градове.

[6]. Диадохите са еленистическите владетели приемници на Александър Велики след неговата смърт – пълководците  Антипатър, Птолемей, Селевк, Лизимах, Антигон и др.

[7]. Schunck, Klaus–Dietrich. Hohepriester und Politiker? Die Stellung der Hohepriester von Jaddua bis Jonatan zur jüdischen Gemeinde und zum hellenistischen Staat. Vetus Testamentum, Vol. XLIV, 1994,

[8]. Bibel-Lexikon, Herausg. Von Prof. Dr. Herbert, Haag, Leipzig, 1969, S. 751.

[9]. Theologische Realenzyklopädie, Bd. XXX, Berlin/New-York, 1999, S. 512.

Изображения: авторът Ивайло Найденов. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-f6D