(По случай 900 години от създаването им)

Иван Рашков

От епохата на византийското вла­дичество в България най-значителен паметник у нас е известната костни­ца на Бачковския манастир. Строи­телството на църкви-гробници[1] е би­ло разпространено през цялото Сред­новековие. Запазени паметници от този вид по нашите земи досега са Бачковската гробница, наречена ко­стница, църквата при Асеновата кре­пост и Боянската църква.

Бачковската костница е един от най-старите архитектурни и живо­писни паметници, създадени на бъл­гарска земя през византийското вла­дичество. Манастирът, към който е тази костница, е изграден в 1083 година от грузинеца византийски военачал­ник Григорий Бакуриани – велик доместик на западните войски на ви­зантийския император „Алексий I Комнин (1081-1118).

След окончателното покоряване на България от Византия последната трябвало да заздрави своята власт, заменяйки българските боляри и вел­можи със свои сигурни управители на отделни области. Византийските императори раздавали завладените земи на свои доверени привържени­ци, на чиятопреданост се крепи престолът. Така земите южно от Асе­новград (тсгава Станимахос), обхва­щащи и голяма част от Родопите, били предоставени на грузинеца Григорий Бакуриани, цариградски сановник и изявен военачалник. Но­вият владетел трябвало да установи в тях военноадминистративната си власт и същевременно да заздрави църковния авторитет сред местното население. За тази цел Григорий Бакуриани построил голямо рели­гиозно средище – манастира „Св. Богородица Петричка“ или, както днес се нарича, Бачковския манастир. Тук той построил и гробница за себе си.

В запазения устав (типик[2])на ма­настира, съставен от основателя му, се вижда, че манастирът бил основан само за монаси-грузинци и в който гърците, с изключение на манастир­ския секретар, не са могли да служат нито като чиновници, нито като мо­наси[3]. Този факт показва голямата независимост на грузинците във Ви­зантийската империя. Но въпреки изричната забрана в устава, векове по-късно изменените обстоятелства през османското владичество способствали за настаняването на гръцки монаси в манастира, които го управ­лявали дълги години.

В своята многовековна превратна история Бачковският манастир преминава периодически ту в рамките на византийската империя, ту в гра­ниците на България – при Иванко (втората половина на XII-ти век, Калоян (неизвeстно – 1207), деспот Слав, Иван Асен II (1218-1241). През XIV-ти век, когато влиза отново в границите на българската държава, той е особено покровителстван от цар Иван Алек­сандър (1331-1371), чийто портрет е запазен върху стените на манастир­ската костница. През много периоди от многовековното си съществуване манастирът се ползва от щедростта на богати дарители или става обект на стълкновения на различни църковни и политически интереси, докато в 1894 година окончателно минава под ве­домството на Бългрската екзархия[4].

От старите манастирски сгради е запазена само двуетажната църква-костница, намираща се около 300 метра източно от манастира. Въпре­ки че главният акцент на тази крат­ка статия пада върху историко-художествения анализ и оценка на стено­писите в костницата, все пак би било уместно до кажем нещо и за нейния архитектурен тип.

Бачковската костница е двуетаж­на еднокорабна църква-гробница, дълга 21,20 метра и широка 7,30 метра, G полуцилиндричен свод и притвор, който е бил първоначално с отворени арки и на двата етажа. Горният етаж пред­ставлява същинската предназначена за богослужение църква, а долният етаж – подземие или крипта, където са събрани костите на манастир­ските братя. По своя архитектурен план и по различния градеж на двата етажа, долният – от недялани ка­мъни, горният – от сменяващи се редове изгладен бигор и тънки тух­ли, костницата наподобява старохристиянските църкви-гробници (мартириони – изградени вър­ху гробовете на мъчениците), извест­ни в Палестина и Сирия, и чиито изображения се срещат по коптските тъкани от първите векове на христия­нството. Въз основа на богат сравни­телен материал предимно от архи­тектурните църковни паметници на Византия, Сирия, Армения и Пале­стина Андрей Николаевич Грабар стига до извода за източния произход на този тип църковна сграда, в който се съдър­жа „зърно“ от най-древния тип кул­тово съоръжение, създадено в раннохристиянската епоха[5]. Николай Иванович Брунов[6]  допълва изследвания от Грабар материал с някои по-късни примери на подобни църкви-гробници от Ца­риград. Според него малката църква Джвари от VI-ти век в древната грузин­ска столица Мцхета може да служи като мост между древния тип църк­ви, издигнати върху подземни пог­ребения, и двуетажните църкви-гроб­ници[7]. Въз основа на по-нови изслед­вания[8] се установи, че малката църк­ва „Св. Кръст“ в Мцхета не е един­ствената от този тип в средновеков­ната грузинска архитектура. Извест­ни са редица различни по план и архитектурна конструкция, но сходни по тип църкви-крипти. Такива са: миниатюрната квадратна по план сграда в Череми, най-старата църк­ва в Некреси от третата четвърт на IV-ти век, църквата в Кацхи и Загани от IX-ти век, в Табакини и Касагина от X-ти век и много други. В повечето слу­чаи посочените като паралел църкви са от типа „зални“ църкви (еднокорабни и правоъгълни по план, като Бачковската костница), или трикорабни базилики, или куполни църкви. Никъде обаче не можем да откри­ем (поне засега) съвсем близък пара­лел на Бачковската костница. Необ­ходими са по-нататъшни конкретни сравнителни изследвания, преди да бъдат направени някакви по-определени изводи за връзката на Бачков­ската костница с грузинските сред­новековни църкви[9].

Онова, което създало славата на Бачковската костница и я поставя на едно от най-високите места между постиженията на изкуството от вре­мето на византийското владичество по българските земи, е нейната жи­вопис, вградена в общокултурните завоевания на Средновековието[10].

Стенописите в Бачковската кост­ница са правени в четири различни периода. От първия период, тоест в годината 1083, е живописта, изпъл­нена с техниката на мокрото фреско[11] в същинската църква на горния етаж и в самата гробница, на запад­ната стена на предверието и на свода на долния етаж. На източната стена на преддверието на долния етаж, както и върху южната и северната стена, композициите са от друга ръ­ка, изпълнени с темперна тех­ника. Според запазения надпис, ав­торът е иеромонах Неофит, който е живял навярно в средата на XII-ти век.

Основателят на манастира пока­нил и изтъкнат художник, свой съ­народник грузинец, който изпъл­нил първоначалната фрескова живо­пис в костницата. Авторът на стено­писите е оставил следния надпис: „Изобрази се този всечестен храм горе и доле чрез ръката на Иоан Иверопулеца. А вие, които четете молете се за мене, ради Бога[12]“. Пред­верието на горния етаж, което било първоначално, както и това на дол­ния, открита галерия, е затворено в XIV-ти век, по времето на цар Иван Александър и в една от така получе­ните ниши е бил зографисан портре­тът му. Стенописите на свода на дол­ното преддверие са надживописвани в още по-късно време. Те са изобра­зявали Страшния съд.

Тук ще се спрем по-специално вър­ху стенописите от 1083 година.

Разпределението на стенописите в Бачковската костница съставлява композиционно и тематично една строга иерархическа система, типич­на в развитието на византийската живопис от XI-ти век[13]. В гробното по­мещение на костницата, в конхата на олтарната апсида е изписан Хри­стос на трон, а от двете Му страни в молитвени пози св. Богородица (от­дясно на Христа) и св. Иоан Кръсти­тел (отляво на Христа), които се об­ръщат към строгия Съдия като за­стъпници за греховете на човешкия род. Те съставляват една компози­ция известна под названието „Дейсис“ (Застъпничество)[14], която пред­ставлява съкратен символичен ва­риант на Страшния съд. Иконографската схема на тази композиция, по­казваща нагледно застъпничеството на новозаветната (в лицето на св. Бо­городица) и старозаветната (в лице­то на св. Иоан Предтеча) църква пред Христа, се оформя под въздействието на една от византийските придворни церемонии[15]. Тази иконографска ком­позиция се среща по паметници още от предиконоборческия период. От писмени източници знаем за съще­ствуването на Дейсисна икона още през VII-ми век, но във византийските паметници от Цариградския кръг тази композиция се среща твърде рядко и няма определено място в де­коративната система на стенописната (или мозаична) украса на църквите от XI-XII век[16]. От трите фигури на тази композиция в костницата най-добре се е запазило изображе­нието на св. Богородица. Тази твор­ба заема едно от първите места в све­товното средновековно изкуство[17].Св. Богородица е изобразена (2,20 метра висока в ляво от Христа, обърна­та към Него с молитвено издигнати ръце и ниско наклонена глава. Фо­нът на композицията е тъмносин. Св. Богородица е в мантия в наситеночервен цвят, чиито дипли са за­щриховани, за да се получи по-пластично моделиране на дрехата. Та­кова защриховане е напълно рядка, може би единствена техническа проя­ва в живописта от онази епоха[18]. Из­разът на лицето, изваян от състра­дание, застинал на границата, където завършва човешкото и започва божественото[19], с невиждано един­ство на вътрешно съсредоточие и мо­литва, е поразително постижение на живописта. Линията на устата бяга навътре. Цялото лице е леко разкри­вено, като че е огледано в сферично огледало или като че е някакво безплътно отражение. Но то е много изразително, свято и неземно.

Срещу апсидата, на западната сте­на над вратата е композицията „Ви­дението на пророк Иезекиил“. Тази твърде рядко срещана по паметни­ците сцена е една от първите в све­товното изкуство от края на XI-ти век с такъв сюжет. В лявата част на ком­позицията е изобразена могъщата фигура на старозаветния пророк в пространствена и динамична поза. В ръцете си държи разтворен свитък с текст. В дясно от пророка е широ­ко поле с разпръснати по него черепи и кости, между които се изправят няколко фигури на възкръснали мър­тъвци. Тази апокалиптична сцена илюстрира стихове 1-10 на 37 гла­ва от книгата на пророк Иезекиил, където се казва: „Биде върху мене ръката Господня и Господ ме изведе чрез духа, тури ме всред полето – а то беше пълно с кости… И каза ми: изречи пророчество за тия кости и кажи им: „сухи кости! Чуйте сло­вото Господне!“ … И когато пророчествах, произлезе шум, и ето движение, и почнаха да се сближават костите, кост до своята кост. И ви­дях; ето, жили имаше на тях, и плът израсте, кожа ги покри отгоре… и влезе в тях дух – и те оживяха и се изправиха на нозете си – твърде, твърде голямо опълчение…“ Тек­стът на свитъка предава стих 5-ти от същата глава: „Тъй каза Господ Бог на тия кости: ето Аз ще въведа във вас дух и ще оживеете“. „Изтъквайки значението на тази композиция като алегорично изображение на възкре­сението на мъртвите и мястото ѝ в украсата на криптата, Андрей Николаевич Грабар со­чи като правел други два паметни­ка, илюстриращи същата тема – в миниатюра на едно сирийско Еван­гелие от VI-VII век и в известната заключителна миниатюра на прочу­тия ръкопис с омилиите на св. Григорий Назиански от IX-ти век-ти[20]. От IV-ти век насам илюстрации на този текст се срещат в различни паметници на християнското изкуство върху сар­кофази, златни чаши и в ръкописи, от които най-значителен е ръкописът с омилиите на св. Григорий Назиански. Най-ранното изображение на този сюжет срещаме в един от древ­ните паметници – синагогата в Дура Европос[21], построена и украсена към 244-245 година. Видението на про­рок Иезекиил заема долния регистър на цялата северна стена (дълга 7,5 метра) на така наречената Зала за събрания в сина­гогата. Внушителните размери на композицията говорят вече за изклю­чителната важност, която са прида­вали на този сюжет авторите на раз­пределението на живописта в сина­гогата. Тук пророчеството на Иезе­киил се интерпретира в контекста на месианските идеи (изразени и чрез други представени в синагогата сю­жети) като пророчество за възстано­вяването и завръщането на еврейския народ в родната си земя. Цър­ковният учител Тертулиан и св. Теодорит Кирски (както и други свети от­ци) тълкуват 37-ма глава от книгата на пророк Иезекиил като пророчество за всеобщото възкресение на мъртви­те. Въз основа на това тълкуване се формира и иконографията на този сюжет във византийското изкуство в нейния синтетичен вариант, който през IX-ти век е вече представен в посо­чения ръкопис с омилиите на св. Гри­горий Назиански. Богословската семантика в иконографията на този сюжет е да се изтъкне значението му като символ на бъдещата награда за онези, които следват християнските добродетели и остават твърди във вярата си, като обещание за бъде­щото спасение и вечен живот, пред­сказани от пророка, предначертани в Стария Завет и осъществени чрез въплъщението, кръстната смърт и възкресението Христово. Такъв е смисълът на това изображение и в Бачковската костница.

Пророк Иезекиил е с хубаво лице, обкръжено от бели коси и брада. Облеклото му – туниката и особено мантията се отличават с друга забе­лежителност – художникът е съумял да свърже по завиден начин плътта на тялото с гънките от материята на мантията, която обгръща фигурата. Това е рядък случай на изящно под­реждане на гънките в една мантия и художественото ѝ изпълнение. Пред пророк Иезекиил са предста­вени възкръсналите вече мъртъвци из огнената стихия. Силата и мистич­ността на композицията нямат равни на себе си между останалата живо­пис в костницата.

В преддверието на долния етаж по четирите му стени и по свода е из­пълнена обширната тема „Страшни­ят съд“. Тук тази композиция значи­телно се различава от по-късните изображения със същия сюжет. Това изображение повествува за съдбата на праведниците и грешниците при Второто пришествие на Христа – за това, как земята и морето изхвър­лят мъртъвците, как небето се свива като свитък, как ангелите тръбят и призовават възкръсващите, как се приготвя престолът за Христа (Етимасия[22]) и отделянето на праведниците от грешниците.

Сцената „Страшният съд“ се състои от редица епизоди. В центъра на сво­да е Христос в мандорла (сияние[23]),което вероятно е било придружено със символите на евангелистите. Вър­ху северния и южния склон на свода са представени двете групи на апосто­лите и ангелите в свободни и непри­нудени пози. Редом с групите на апостолите и ангелите в източната част, на северния и южния склон на свода са представени св. Богоро­дица и св. Иоан Предтеча в молитве­ни пози обърнати към Христа, така че те образуват композицията малък „Дейсис“. Праведниците, които оти­ват в рая в деня на Страшния съд са разпределени в няколко групи. Шествието започва с групата на апо­столите. Следват епископите и мъче­ниците и накрая групата на монаси­те и праведните жени. Типовете на лицата са извънредно характерни и следват разпространените в тази епо­ха образци. Раят е разделен на три сюжета. В центъра на входа е св. Бо­городица с двама архангели, които представят небесната църква. Отля­во е лоно Аврамово, отдясно – бла­горазумният разбойник и ангелът с везните който претегля душите на умрелите. Изображението на ада и адските мъки липсват. По всяка веро­ятност то е било разположено върху южната стена, където стенописите са разрушени. Изобразяването на Страшния съд в християнското из­куство не съвпада с възникването на самата идея за Второто пришествие на Христа, за възкресението на мърт­вите и за съда, загатната още от про­роците. Тя се явява много по-късно, след като тази идея е вече широко разработена в богословската есхатологическа литература, където тема­та за Страшния съд получава широ­ко разпространение[24]. Формирането на иконографията на тази компози­ция е бавен и продължителен процес, чието начало трябва да търсим в раннохристиянската епоха.

Стенописите на източната стена на предверието са заключителната част от общата композиция на Страшния съд. В нишата над вратата за гроб­ното помещение е дадена цялата фи­гура на св. Богородица, седяща на трон. Тук липсва изображението на младенеца Христос в нейния скут. Св. Богородица е седнала във фас, но художникът е нарушил симетричността на позата ѝ – десният крак е изнесен напред, а левият е присвит навътре. Миловидният израз на ли­цето, изразяващо достойнство и дъл­бока духовна зрелост, е другият ан­типод на св. Богородица от апсидата на гробницата. Конструкцията на класическата форма на лицето, забе­лежителният тон, постигнат с голя­ма сложност посредством два обик­новени цвята – охра и червено, кои­то са подведени вещо в подходяща градация, изграждат един емоцио­нално наситен и меко моделиран с елинистически маниер образ.

В горния етаж на костницата както в преддверието, така и в самата църква стенописите са също повре­дени. Великолепната композиция на „Св. Богородица Ширшая небес“ заема свода на апсидата. Тук вели­чествената фигура на св. Богороди­ца е дадена в трети тип, откроена върху син фон. Тя е представена се­дяща на трон, а в скута ѝ е изобра­зено детето Иисус, Което тя придър­жа с дясната си ръка. От двете стра­ни на св. Богородица са представе­ните величествени фигури на архан­гелите Михаил и Гавриил. Онова, което извисява особено таланта на живописеца, е неподражаемо нари­суваните образи, изразът и колоритът на архангелските глави, тъмните ко­си на които рамкират светлите лица иконтрастират със златистите орео­ли.

Под композицията „Св. Богороди­ца Ширшая небес“ е представен фриз от бюстови изображения на светци в четири квадратни и четири кръгли медальони. Една интересна иконографска особеност в този фриз гово­ри за запазване на антични тради­ции. Рамките и медальоните са снаб­дени с нарисувани гвоздеи и окачалки-халки, така че те имитират раз­пространените в елинистическото из­куство така наречени „окачени“ портре­ти[25] – нещо, което е много рядко в православната иконография.

Под тези „окачени портрети“ е представен един от най-ранните във ви­зантийската живопис варианти на композицията „Поклонение на жерт­вата“ (ο μελητμός) в гръцката ико­нография): четиримата велики свети отци на църквата, леко наведе­ни и обърнати към центъра на олтара с разгънати свитъци в ръце – св. Василий Велики, св. Григорий Богослов (от юг) св. Иоан Златоуст и вероятно св. Кирил Александрий­ски (надписът с името му е изцяло унищожен) откъм север. В центъра на композицията „Поклонение на жертвата“, възникнала към средата на XII-ти век, първоначално се изобра­зявала „Етимасия“ (Приготвяне на престола), както това е в Нерези (1164 година) и във Велюса (XI-XII век) – в Бачковската костница са за­пазени само образите на ангелите. Мястото на тези четирима свети отци в олтарната иконография[26] се обяс­нява с това, че те са автори на ли­тургии или на отделни молитви, кои­то влизат в химнографията на светата Литургия, която се извършва в светия олтар. Към края на XII-ти век този аб­страктен символ на Христовата жерт­ва се заменя с конкретното изобра­жение на младенеца Христос (поста­вен най-често на дискос, както го срещаме в долния слой стенописи в Боянската църква – 1259 година). Бого­словско-догматическото съдържание на тази иконографска тема се състои в следното: светата Литургия е само символ на небесната Литургия, служена от ангелите, както и на прет­воряването на хляба и виното в Тя­ло и Кръв Христови. Тук изображе­нието символизира учението на Цър­квата, че осветеният при евхаристийната служба „Агнец“ се приема от вярващите чрез светото причастие като „истинско тяло Христово“, кое­то макар и да се раздробява, е вина­ги цяло[27].

Апсидата е с три прозореца, в кои­то дебелината на стената са декори­рани с разнообразни орнаменти[28], а между прозорците са нарисувани два големи свещеника, символизира­щи „слънцето на Правдата“, идващо от Изток.

Сложната иконографска компози­ция „Света Евхаристия“ (Причащаване на апостолите) тук е разделена на две части – на южната стена – „при­частието с вино“, а на северната – „причастие с хляб“. Фигурата на Хри­ста, стоящ зад престолната маса, е даден два пъти. Аналогично предста­вяне на „Св. Евхаристия“ в отделни композиции срещаме в църквата „Св. Апостоли“ в Печ (в днешна Югосла­вия) от XIII-ти век[29].

На пиластрите по стените са пред­ставени светци-стълпници в допоясни изображения върху колони, по­даващи се от капители-чаши. Това са св. Евтимий Велики, св. Данаил и св. Симеон.

Внушителна е и композицията на „Сретение Господне“ – първата от сцените на южната стена. В горния пояс на северната и южната стена на църквата са представени сцени от цикъла на 12-те големи празници. В източната част на южната стена е изобразено Сретение, следвано от Кръщение Господне и Възкресяване­то на Лазар, а на северната стена запад към изток – Вход Господен в Иерусалим, Оплакване и Жените мироносици на гроба. Успение Бого­родично заема горната част на за­падната стена, а над него личат фраг­менти от Преображение Господне. Цикълът на празниците, илюстриращ от литургична гледна точка най-съществените от тях, става задължи­телен за византийската монументал­на живопис от XI-ти век нататък[30]. В Бачковската костница липсва сцена­та Рождество Христово, с което този цикъл обикновено започва, Тайната вечеря, Слизане в ада, а също и Благовещение, които според Андрей Николаевич Грабар вероятно са били изобразени в свода на църквата. От иконографска глед­на точка сцените на празниците поч­ти не се отличават от иконографските формули, създадени във византий­ската живопис от края на XI-ти и XII-ти век[31].

Под изброените празнични компо­зиции е запазен ред с изображения на светци, пустинници и монаси. Силно впечатление прави групата на „Всех святих“ – плътно нарису­вани един до друг множество светци, от които на преден план стоят по три­ма души, а на останалите се виждат или само главите, или само ореолите.

На южната стена, до западния ъгъл са изобразени фигурите на пустиножителите св. Павел Тивейски и св. Макарий Египетски.

На западната стена, над вратата е изобразена най-голямата компо­зиция в църквата – Успение Бого­родично, чиято ширина е 5 метра. Интер­претацията на основния сюжет на Успение Богородично се отличава със сдържаност и простота, като ху­дожникът явно следва установените през XI-XII век традиции. Харак­терна особеност на тази сцена в Бачковската костница е изобразяването на двама прочути сирийски химнографи, св. Козма Майюмски и св. Иоан Дамаскин от двете страни на композицията, леко обърнати към центъра ѝ. Образите на сирийските поети от двете страни на Успение Богородично се срещат за първи път в Бачковската костница. По-късно те се срещат значително по-че­сто и макар че ги виждаме и в някои византийски паметници, те стават отличителен белег в иконографията на Успението предимно в български­те паметници от XIII-ти, XIV-ти и XV-ти век – Бояна (1259), Беренде (XIV-ти век.), Калотино (XIV-ти и XV-ти век), както и в Поганово (1500 година) и други. Включване­то на св. Козма Майюмски и св. Иоан Дамаскин в сцената Успение, макар че не са съвременници на това събитие, се обяснява с това, че те са известни като автори на многобройни проповеди, посветени на св. Бо­городица и нейното Успение.

Художникът е свел до минимум колоритната гама в композицията. Тук е успял да постигне неподражае­мо съгласуване между малкото цвето­ве и благодарение на голямата си ху­дожествена култура да ги свърже със забележителен вкус. С голямо май­сторство той е свързал плътта на телата с обвиващите ги драперии, постигнал е правилна съразмерност между фигурите, правдиво е изразил душевното състояние на участва­щите в събитието.

В нишата над вратата в предверието на горния етаж е допоясното изображение на св. Богородица Одигитрия (Пътеводителка) с младенеца Христос. С лявата си ръка Майката Божия прикрепва Младенеца, с дяс­ната си сочи към Него. Този иконографски тип на св. Богородица се гради върху думите на Христа: „Аз съм пътят и истината и животът“ (Иоан 14:6). Сочейки с дясната си ръка, св. Богородица показва пътя – Христос, чрез Когото и в Когото можем да се спасим. От двете страни са нарисувани архангелите Михаил и Гавриил. До тях са изобразени св. св. апостоли Петър и Павел.

На северната стена, както и на за­падната и южната, се виждат също така остатъци от медальони с гръдни изображения на светци и пророци. Между тях на западната стена е „Св. Убрус“ – Христос неръкотворен образ.

През XIV-ти век манастирът е бил въз­становен, а с него и костницата – по времето на цар Иван Александър. Тогава нишите в долното и горното предверие са били зазидани и в тях са изрисувани в долното предверие фигурите в цял ръст на ктиторите на манастира братята Григорий и Абасий Бакуриани. Те са представени един срещу друг в еднакви пози, държа­щи в ръце модела на построената от тях църква-костница. В съседната ниша са портретите на други двама църковници Георги и Гавриил – прави с повдигнати молитвено ръце. Бихме могли да допуснем, че неиз­вестните Георги и Гавриил са съвре­менници на възстановяването на кост­ницата през XIV-ти век. Лицата и на четиримата портретирани са почти напълно унищожени.

В една от нишите на горния етаж е нарисуван и портрета на цар Иван Александър в цял ръст. В сегашния си вид това изображение е почти изця­ло реставрирано.

Живописта в Бачковската кост­ница далеч не е само документ за културната ни история. Тя запазва и днес ненакърнена естетическата си ценност, значението си на висок об­разец на художествено майсторство. Бачковските художници придават особено емоционално звучение на всеки сюжет, на всяка композиция. Тяхното внимание е съсредоточено върху сложната и източна интерпре­тация на духовната страна на обра­зите. В емоционалната изразител­ност на силуета, в ритмиката на линиите и цветовите петна зографите откриват все нови и нови възможно­сти за предаване на душевните дви­жения и специфичната изразител­ност на всеки образ. Понякога слож­ното вътрешно съдържание на тези образи се разкрива чрез трудно уло­вими отсенки на тяхната трактов­ка. Досега не е открита равностойна живопис от онази епоха в сегашните граници на нашите земи. Високото майсторство в интепретацията на иконографските теми и сюжети, без­крайното богатство на емоционални оттенъци и на духовно съдържание в рамките на установените от кано­на решения са достойнства, с които стенописите в Бачковската костница се нареждат на едно от първите ме­ста не само в балканската църковна живопис, но и в съкровищницата на световната художествена култура.

_____________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1983, кн. 11, с. 23-32. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. За строежа на църкви-гробници виж подробно: Андрей Николаевич Грабар, Български­те черкви-гробници, Избрани съчинения, т. 1, С., 1982; Йордан Иванов, Асеновата крепост над Станимака и Бачковският ма­настир, ИБАД, II, 1910-1911; Андрей Николаевич Грабар, Роспись церкви-костницы Бачковского монастыря, ИБАИ, II, 1923-1924; A. Grabar, La peinture religieuse en Bulgarie, Paris, 1928; Николай Иванович Брунов, K вопросу o болгарских двухэтажных церквах-гробницах, ИБАИ, IV, 1926-1927; Никола Мавродинов, Старобългарска­та живопис, С., 1946; Асен Василиев, Бачковската костница, С., 1965; Сава Н. Бобчев, Любен Динолов, Бачковската костница, С., 1960; Krsto Муatеv, Bulgarie, Peintures murales du Moyen age, UNESCO, 1961.

[2]. L. Petit, Tvpikon de Gregorie Pacurianos pour le monastere Petritzos (Backovo) en Bulgarie, BBp, t. XI, (1904).

[3]. Никола Мавродинов, пос. съч., с. 58.

[4]. Елка Бакалова, Бачковската костница, С., 1977, с. 7.

[5]. Андрей Николаевич Грабар, Българските черкви-гробници, с. 40-42.

[6]. Николай Иванович Брунов, пос. съч., с. 135-145.

[7]. Елка Бакалова, пос. съч., с. 37 и сл.

[8]. Георгий Николаевич Чубинашвили, Архи­тектура Крахетии, Тбилиси, 1959, с. 37, 164, 184, 207, 258; Б. Цинадзе, Кацхский „столп“, Сообщения Академии наук ГССР, т. VII, 8, 1946, с. 587; Д. Гордеев, К вопросу изучения двухзтажних грузинских култовых сооружении, Бюллетень Кавказкого историко-археологического института, 6, Тбилиси, 1930, с. 2 и сл.

[9]. Елка Бакалова, пос. съч., с. 38.

[10].Асен Василиев, пос. съч., с. 9.

[11].Алфреско (ит.) – техника, използвана в стенописта, при която живо­писта се изпълнява с бои върху прясна още незасъхнала (мокра) хоросанова мазилка.

[12]. Професор протоиерей Иван Гошев, Нови данни за историята и археологията на Бачковския манастир, ГСУБФ, т. VIII, 1930-1931, с. 28.

[13].  Асен Василиев, пос. съч., с. II; професор протоиерей Иван Гошев, Бележки за строежа и зографисването на православ­ните храмове у нас, ГДА, т. II, 1951-1952, с. 15-18; История на българското изобра­зително изкуство, БАН, т. I, С., 1976. с. 158; проф. д-р Васил Иванов Пандурски. Църковната живопис в България и нейното културно възпитателно значение, ГДА, т. V. 1955-1956, с. 14 и сл.

[14]. Анатолий Николаевич Кирпичников, Деисус на Востоке и Западе и его литературные паралели, Журнал министерства народного просвящения, Спб., 1883, с. 1-26; Виктор Никитич Лазарев, Два новых памятника руской станковой живописи XII-XIII веков. Краткие сообщеиия ИИМК, XIII, М., 1946, с. 72-75.

[15]. Виктор Никитич Лазарев, Мозаики Софии Киевской, М., 1960, с. 30-31.

[16]. Елка Бакалова, пос. съч., с. 42-45.

[17]. Асен Василиев, пос. съч., с. 11.

[18]. Пак там, с. 12.

[19]. Assеn Тsсhilingirov, Die Kunst des christlichen Mittelalters in Bulgarien (Architektur, Malerie, Plastik, Kunsthandwerk), Berlin, 1977, S. 49.

[20].Андрей Николаевич Грабар, Роспись церкви-костницы…, с. 25-26.

[21]. Кратък преглед на иконографията на този сюжет вж у Сarl Hermann Кгаеling, The Synagogue. The Excavation at Dura Europos, Final Report VIII, New Haven, 1965, p. 179.

[22]. За иконографията на този сюжет в сложната композиция на Страшния съд вж. Н. Sachs, Е. Вadstübnеr, Н. Neumann, Christliche Ikonographe in Srichworten, Leipzig, 1980, S. 123.

[23]. За начина и възможностите да се представи Божието естество колкото се може по-близко до Неговата същност чрез изразно-художествени средства в право­славно-християнската живопис виж по­дробно у Андрей Николаевич Грабар, Изобразяване на интелигибилното в средновековното византийско изкуство, Избрани съчинения, т. 1, С., 1982, с. 221-233.

[24]. За иконографията на Страшния съд виж подробно у D. Мilosеiv, The Last Judgment, Recklinghausen, 1963.

[25]. По-подробно за „окачените пор­трети“ във византийската живопис вж. у Ев. Акрабова. За „окачените пор­трети“ в живописта на една църква от XII век. Разкопки и проучвания, IV, С., 1949, с. 1-16. Освен посочените в цитираната ста­тия примери подобни „портрети“ или изоб­ражения на икони и монументалната живо­пис се срещат още в „Св. Софѝя“ в Охрид (XI-ти век), но най вече през XII-ти век: в Джурджеви Стубови, в Кириловския манастир в Киев, църквата „Св. Георги“ в Стара Ладога, в Митрополията в Костур, в църква­та „Христос Антифонитис и „Панагия „Του Αράκον“ в Лагудера на остров Кипър и други.

[26]. Професор протоиерей Иван Гошев, пос. съч., с. 16.

[27]. Пак там, с. 17.

[28]. Кръстю Миятев, Декоратив­ната система на българските стенописи, в Сборник в чест на Васил Николов Златарски, С., 1925, с. 136-137.

[29]. Елка Бакалова, пос. съч., с. 78.

[30]. За историята на „празничния“ ци­къл вж. Виктор Никитич Лазарев, Система живописной декорации византийского храма X-XI в., в Сборник Византийская живопись, М., 1971, с. 96-110.   

[31]. Специално за сцените от този ци­къл вж. Андрей Николаевич Грабар, Роспись церкви-костницы…, с. 28-40.

Изображение: авторът Иван Рашков. Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-f0I