Архимандрит Горазд

Както религиозното, така и политическото влияние на траките в живота на гърци и римляни е исторически факт. Силата на Одриското царство през V-ти век преди Рождество Христово е играла важна роля на Балканите и е определяла изхода на конфликтите между гръцките държавици Атина и Спарта. Нумизматичните и епиграфски данни от гръцки и римски произход хвърлят светлина както върху религията на траките, така и на нейното отражение в култа на казаните народи. Гръцкият град Абдера имал честта да даде жена на най-могъщия цар на траките Ситалк, сестра на Нимфидор от посочения град[17]. Гърците създали легендата, че Ситалковият тракийски род има връзка с древните божества на гърците, тоест Ситалк имал божествен произход. Ситалк бил влюбен в културата на религиозните учения на атиняните и пишел навсякъде по стените „Славни Атиняни)“.

Възприетият от гърците тракийски култ на Дионис се зародил в суровите условия на Родопите на планинска Македония, на Хемус (Стара планина). Както траките по тези места, така въобще и всички траки, дошли от общата индоевропейска родина, претърпeли влиянието на различни религии и култури. На Балканския полуостров те се натъкнали на мрачните култове на хтонически божества, които изисквали много жертвоприношения, за да бъдат умилостивени. Хтоническата религиозност е свързана със земята, с мрака, подземията и самите жертвоприношения били провеждани при мрачна тържественост, за да се привлече благоволението на божеството – властител на душите в подземния свят. Тези именно мрачни култове затъмнили светлата религия на траките, какъвто характер тя имала в тяхната прародина. Повече следи на тази индоевропейска светла религиозност намираме у траките, заселени на север от Балкана. Такова затъмняващо религиозното чувство и неговото обективизиране в култа упражнили условията на природата в споменатите планини: ту бляскаво слънчева, ту бурна и застрашаваща, тя изпълвала със страх и недоумение жителите на тези планини. Така у тях се породила нуждата от стихийно-бурно преживяване и отразяване на религиозните им чувства, с което те усещали посвоему някакво сливане с божеството. Така и контрастиращите изяви на природата – ту светло усмихната, ту мрачно застрашителна в планинските усои и пущинаци – се породил оргаистичният религиозен култ на тракийското божество Дионис. Оформила се в мистериите на Дионис и системата на необузданата, беснеюща религиозност.

Дионисиевата оргаистика навлязла в Гърция през VIII-ми век преди Рождество Христово, когато гръцкото общество преминава от примитивно към парично стопанство, когато започва оживена търговия и колонизация по бреговете на Бяло море, по Черноморието. Тази промяна в строя на обществено-икономическия живот променя и някои религиозни понятия и представи: боговете на Олимп били почувствани като доста отдалечени от нуждите на човешкото сърце, от неговите религиозни търсежи и законът за взаимодействието и взаимозависимостта между жизнените условия и духовната култура в дадено общество се проявява и в този случай, а именно: става преход към нови религиозни понятия и представи на гръцкото общество.

Гърците организирали общества от поклонници на бог Дионис, наречени тиаси. В един надпис от I-ви век преди Рождество Христово (12-9 година) намерен в Калатис (Мангалия) по Черноморието, издълбан на бял мраморен стълб, се говори за празнуването на Дионисиевите празници от чужденци и се сочи усърдната религиозна дейност на Аристон, който бил награден с венец за неговото благочестие и старания за благото на народа.

Професор Янко Тодоров пише: «Траките запазили своята самобитна култура… и… тракийската култура се отразила върху елинската… Още от дълбока древност траките хвърлили върху гръцката почва семената на буйната и мощна в своята първобитна естественост Дионисиева религия, със своето ново за гръцката мисъл индивидуално отношение към божеството и към безсмъртието на душата, и тези семена се разраснали в своеобразно, сложно и плодотворно по своето философско-религиозно съдържание развитие – в по-късната гръцка Орфика (Орфееви мистерии)[18].

Оргаистичният култ на Дионис с разпалената си чувствителност и необузданост се разпространил много сред гърците. Еврипид в драмата си « «Вакханки», написана в двора на македонския цар Архелай (413-399 година преди Рождество Христово), дава описание на празнествата в чест на бог Дионис. В тези празненства и в култа на Дионис се увлякла царица Олимпия, жена на Филип Македонски и майка на Александър Велики. Тя употребявала опитомени змии на вакхическите сборища. Филип Македонски и неговите близки приятели и сътрудници изпадали в ужас, виждайки множество змии да се вият по женските вратове и по венците приготвени за вакханките. Филип Македонски разстроил семейните си отношения с жена си Олимпия поради неудържимия и вакханализъм и считал, че тя му прави магии, които изпълвали сърцето му със страх.

Художествени мотиви в изкуството да се ваят грациозни, красиви вази с изображения на жени и змии, преплетени в различни пози, имат произхода си в оргаистичния Дионисиев култ, възприет от гърците. Съществувало е поверие, все във връзка с този култ, че пиенето на прясна кръв подновява тялото и приобщава човека с божеството Дионис. Поради това вакханките в неубоздана чувствена разпаленост нападали елени, козли, сърни и бясно ги разкъсвали, като след това пиели кръвта им. Чрез това приобщение те вярвали, че получават дарбата да пророкуват, както и жреците на Дионис. Оргаистичният култ се извършвал в тъмнина и обикновено нощно време. Най-разпространеното име на вакханките било менади, тоест бесни жени.

Софокъл извежда произхода на бог Дионис от траките и пише че той е син на тракийския цар Дриас и че бил вграден в скала, а Херодот съобщава, че сатрите (траки) са непобедени от никого, че живеят по върховете на планината, че «владеят прорицалището на Дионис», че и пророци на светилището там са беси, едно племе от сатрите.

Страбон, родом от Амасия на Понт (63 година преди Рождество Христово – 19 година след Рождество Христово), написал География от 17 тома, описва тракийските празници котитии бендиди, дава сведения за богинята Котис-Бендида и привежда думите на Есхил за тържествата на Дионис: «Един държи в ръце флейта, изкусно дело на стругар, и с пръстите си изпълнява песен, която подбужда към диви векове; друг пък гърми с медени кимвали!… Ехти весела песен… страшни мимики, подражавайки на бик, реват от скришно място; ужасният кънтеж на тимпана се разнася като подземен гръм».

На една ваза от половината на VI-ти век преди Рождество Христово Дионис е даден с голям съд в ръка, пълен с вино; той се считал за бог на жизнената сила, на природата и виното.

Фригите (траки, които според Ед. Майер дошли в Мала Азия през XII-ти век преди Рождество Христово, а може би и по-рано) практикували култа на Дионис.

Според Страбон, оргаистичният култ на Дионис стои в основата на музикалното изкуство на траките. «Поради мелодията, ритъма и инструментите, пише той, и цялата музика се счита за тракийска. Атиняните обичали чуждото както в другите отношения, така и в религията: те приели… много чужди свещенодействия… приели и тракийски, и фригийски»[19]. Когато гетите искали мир, те пращали при неприятеля посланици с китари. Гетският историк Йорданес разказва, че когато Филип Македонски нападнал Одесос (Варна), гетските жреци в бели дрехи и с китари в ръце излезли насреща и молили домашните богове да отблъснат македонското нападение. За най-стари в певческото изкуство се считали траките.

При война даките взимали вода от Дунав и полагали клетва, че няма да се върнат от бойното поле, преди да победят. Възможно е да са почитали Дунав като божество.

Музиката е била добре развита и култивирана у гетите.

В Илиадата се говори за тракийския певец Тамирис, чието родно място, Пиерея, по-късно гърците считали за отечество на музите и на Орфей. Очевидно, твърде рано траките имали песенно творчество, певци – изпълнители на лични и народни песни. Конано от времето на Октавиан Август изтъква траките като големи любители на музиката, свързва главно с религията им.

Твърде рано гърците практикували култа към Дионис и в Сердика (София). В една мраморна група Дионис е представен прав, с високи обуща и в кожа от сърна през рамото. В дясната си ръка, дигната над главата, държи змия. До него са Пан, млад сатир и пантера.

Населението в Македония е било повлияно повече от религията на траките отколкото от тази на гърците, за което свидетелства силно развитият култ към Дионис по тези места.

Ксенофон съобщава, че след военните сражения убитите се погребват и започва голям пир и надбягване с коне. От един надпис в Ресилово (Македония) се вижда, че двама траки, Битис и Руфус, завещали на религиозното общество (Тиаса) 300 динара за Дионис (Тасибастенски), от дохода на която сума да се прави помен на гробовете им на празника розалиите и да се дава пиршество[20]

Робът гет при комика Менандър казва: «Всички траки, особено ние гетите, не сме твърде въздържани, защото у нас никой не взима по-малко жени от 10, 11, 12 и даже повече… който има четири той се смята за неженен, безбрачен[21]»

Пиянството и разпуснатостта на момичетата извикали реакция на религиозна почва: възникнали секти на благочестиви люде, подобни на тези на есеите преди Рождество Христово в Юдея. Йосиф Флавий пише за такава секта сред даките. Сектантите-траки водили целомъдрен живот, не пиели вино и не яли месо. Страбон пише, че сред мизите имало секти на благочестиви хора, наричани капнобати[22].

В тясна връзка с тракийския бог Дионис и неговия култ стоят култът към Орфей и орфиката, разпространени в Гърция, островите и Южна Италия от VI-ти век преди Рождество Христово. Херодот, Еврипид и Аколадор пишат за Орфей като очарователен по хубост и глас певец-тракиец. Страбон и Павзаний описват Орфей като историческо лице. С песните си той укротявал диви зверове и никой не могъл да устои на тяхното въздействие: дори боговете в подземния свят му се подчинявали. Очаровани от тракийския певец, боговете позволяват на Евридика да тръгне по Орфеевите стъпки за горния свят.

Орфей е представен от преданието като много надарен и самообразован. Той се издигнал над другите хора, а Страбон казва за него, че проявявал вълшебна сила и произлизал от тракийското племе кикони. Занимавал се с музика и предсказания. Орфей бил и реформатор на Дионисиевия култ, в който преобразувал много неща и затова по-късно обредите, свързани с този култ, били наречени орфически.

Павзаний пише: «Орфей е бил човек, който надминал своите предшественици по хубостта на поемите си, достигнали до голяма власт и се вярвало за него, че той открил обреди за боговете и очищения за нечисти дела, както и церове против болести и средства за запазване от гнева на боговете».

Изследователят на орфическото религиозно течение Ото Керн пише, че в чест на Орфей, бил той мит или религиозен мислител, поет или певец по родопските планини, възникнали множество орфически общини. Орфическото религиозно течение сред траките повлияло както на Платоновите идеи, така и на питагорейството в Южна Италия с учението си за метапсихозата, за преселението на душата в други човешки и животински тела; превъплътяванията, които напомнят кармата.

Главни просветни центрове на твърде жизненото религиозно орфическо течение били школите в Лейбера до Олимп, в Крит, Южна Италия и Гърция. Създала се религозна орфическа литература с теогония и антропогония, с мистерии и нравствени предписания за поведение и личен живот, за да се постигне безсмъртие. Проповядваните нравствени правила за въздържан живот били обществено противопоставяне на Дионисиевия култ на вакханалии. Орфеевите обреди се извършвали тихо, съсредоточено, с нежна музика. В обществата на орфистите били приемани хора, които искат да водят чист и свят живот; техните членове наричали бакхи. Те носили бели дрехи и не яли месо. Платон възхвалява нравствения живот на членовете на орфическите общества, но в книгата си «Република» критикува някои черти на орфизма, особено във връзка с жертвоприношенията и очищенията, чрез които, както се вярвало, се достигало до безсмъртие.

Орфическата литература получила силен тласък на развитие от V-ти век преди Рождество Христово. Един от най-важните ѝ представители бил Ономакрит, за когото пишат Климент Александрийски, християнският апологет Тациан и други (през I-ви век след Рождество Христово).

Дълбоката религиозност на траките личи и от разчетените надписи на сребърни блюда, ритони, златни пръстени, чаши и други, намерени в България. Академик Владимир Георгиев превежда някои от тракийските надписи по тези предмети така: «Земьо, пази (закриляй защити) ме!; могъщи (или бързи, животворни) помагай коннико, закриляй» Това са молитвени призиви на дълбоко преживяване на вярата у траките, на вярата им в безсмъртието на душата. Тя ги правила безстрашни, иебоящи се от смъртта, която ставала врата за тяхното вечно блаженство при божеството.

На четирите идентични надписа на сребърни съдове без дръжки, намерени при село Дуванлий, Пловдивско, се чете думата: «Даделеме». При сравнително езиково изследване тя значи: «Земьо (Деметро), пази ме!» Тракът се моли за своя блажен живот след смъртта. Херодот в «История на гръко-персийските войни» пише за траките: За безсмъртието си те така мислят: не вярват, че умират, но мислят, че починалият отива при Бога Залмоксис. Едни от тях го наричат също Гебелеизис. Всеки пет години избират с жребие измежду си едного, когото пращат пратеник при Залмоксис, като му поръчват това, от което всеки път се нуждаят[23]» А самият избор ставал така: хвърляли върху три копия евентуалния пратеник и, ако той се забоде и прободе от тях, то той е угоден на Залмоксис, ако ли не – не е угоден. Тук се прозира индивидуалното отношение на божеството към човека. Опитът с хвърляне върху копия се повтарял до успех за да се открие угодният пратеник.

Тази непоколебимо твърда вяра в безсмъртието се потвърждава и от надписа на пръстена, намерен в 1912 година в местността «Пържинака» на югоизток от село Езерово при град Първомай, в една тракийска надгробна могила. Надписът гласи: «Ролистене, ас Неренеа Тилтеа ниско араксеа до меа теледзиптам, ии ерадз илта», което на български език значи: «Ролистене, аз, Неренеа Тилтеа, умирам спокойна до (теб), моя блаженопочивши, (аз) която децата отхрани (отгледа)»[24].

Понятията блажен, блаженство, блаженопочивши са свързани с идеята за живущи и починали с вяра в отвъдния живот, където се осъществява в пълнота блаженното състояние на вярващия, блаженство в сферата на самото божество. Тази увереност карала всяка от жените на починалия трак да доказва, че тя е била най-обичана и молила тя да бъде избрана и погребана заедно с покойния. И това било висока чест за избраната, но голяма скръб за останалите жени на трака-покойник. Херодот, който е оставил сведения за погребалните обичаи на траките, пише: «Тия, които живеят над крестонците постъпват така: всеки има много жени; когато някой от тях умре, става голям спор между жените му и приятелите му полагат големи усилия да узнаят коя от жените му е била най-любима. И тази… се посича на гроба от най-близкия си роднина и се погребва заедно с мъжа си[25]»

Тази вяра давала дълбок отпечатък върху мирогледа на траките. Тя била определящ фактор на психиката им, на тяхната бойкост, мотив на героичното, на характерностите в бита им, в изкуството им, в цялата им култура. «Тозе странен обичай – погребването на най-обичаната жена на трака-покойник с него, пише Владимир Георгиев, не е могъл да не остави следи в тракийските надгробни могили, където откриваме толкова скъпоценни (златни и сребърни) предмети. В подготовката на погребението е взимала дейно участие и самата съпруга, която знаела, че ѝ предстои да бъде погребана заедно със своя съпруг[26]».

Очевидно липсата на каквито и да било душевни смущения у жената, която ще бъде съсечена и погребана, участието ѝ в подготовката на погребалната церемония и пълната увереност, че нищо не ще липсва в отвъдния свят, давали естествено отражение в идеите, мисловността, поведението в строежите на гробниците, в художествената им украса: определяли типичпото в бита, културата, култа и изкуството. Християнският апологет Христофор Ернст Лютард в своя труд «Апология на християнството» пише: «Религията е най-старото огнище на изкуството[27]». Думите на Лютард изцяло покриват историческата истина за люлката на изкуството, а в случая: религиозната мотивировка на бита, културата, поведението и изкуството на траките. При първоначалното му развитие изкуството служи почти изцяло на религиозни цели, а след това преминава в бита, мисловността и естестическата изява на многоплеменния тракийски народ, като облагородява и култа му. В книгата си «Тракийски царе»[28] Янко Тодоров, като изтъква военно-политическата роля на образуваното през V-ти век преди Рождество Христово Одриско царство сочи на богатството от нумизматични и епиграфски останки от това царство, като на многоценни паметници за изследване на религиозните характерности на траките. Както посочените от Янко Тодоров исторически паметници, така и надписаните на пръстени, ритони, блюда и чаши молитвени обръщения, в които божеството се окачествява като «животворящо», «закрилник», бърз помощник свидетелстват за основното отношение на вярващия човек към божествената сила.

Траките възприели култа на гръцката богиня Артемида и я нарекли Бендита. Тя е богиня-майка, която властва над подземни сили и над всички творчески сили на земята. Свещеното животно, което я символизира, е свинята. На лов Бендита възсяда елен, но заднешком. При траките-едонци тя е наречена Котис. Жертвените дарове на Бендита като на закрилница на плодородието, се поднасяли обвити в слама. Тя е още насърчителка и покровителка на майчинството. Затова е наречена и велика богиня майка. Траките я считали за женската половина на конника-божество. Демостен обвинява майката на Есхил и самия Есхил, че участвали в шумния оргаистичен култ на Бендита с песни, тайни свещенодействия и танци.

В съчинението си «Полития» Платон прави описание на празниците «бендиди». Те са и живо, и безспорно потвърждение на закона на религиозната устойчивост и опазване на старинното-първично в сложния процес на религиозното преживяване и традиции, както и на социологическия закон за подражанието, с който се обясняват много обществени явления.

Върховният сирийски бог Домихена (по името на града Домихе-Комаген) бил почитан от римляните. Траките възприели от римляните неговия култ и той бил особено разпространен в Тракия и Мизия. Те организирали общества за честването на това божество и членовете на обществото се наричали братя. В негова чест си устройвали свещени трапези. Намерената бронзова плоча при село Ясен, Видинско, която има триъгълна форма и е публикувана в австрийско годишно списание[29], е исторически документ за организираното честване на това сирийско божество и от траките.

В село Драгоево, окръг Шуменски, за бога Домихена бил издигнат жертвеник за здравето на римския император Гордиан III (238-244).

От два надписа, намерени при село Рила, окръг Софийски, се узнава, че жертвени посвещения траките правили за бога Сабазий и членовете на организираните в негова чест се наричали спортилини. Спортилини се наричали и вноските, които членовете правили в касата на сабазиевото общество.

Празниците на бога Сабазий (Бакх) били шумно чествани с много религиозни обреди и шествия.

Тракийското племе тои, което населявало Атон, не назовавало боговете си със собствени имена, а с прилагателни. Чужденците считали, че това племе има особени богове[30]

Сред траките е била разпространена и така наречената сакрална медицина, която издигала на висока почит лекуващите божества Асклепий, Хигия и Телесфор, чиито светилища били построявани главно при минерални извори.

На тези божества-лечители на телесни и душевни заболявания траките посвещавали дни на тържествено честване, правили жертвоприношения и молитвено търсили тяхната помощ. Както в Тракия, така и в Мизия са открити много оброчни релефи на божествата-лечители: Асклепий, Хигия и Телесфор, които датират главно от II-ри и III-ти век след Рождество Христово. Тези оброчни плочи са намерени главно при минералните извори, където се е развил култа на тези божества.

При светилището, наричано Салдобиса или Салдокела, имало нарочна стая за доведените болни и техните придружители, където пренощували. Болните обаче предпочитали да пренощуват в самото светилище при извора където насън, както те вярвали, могли да получат знак, че ще оздравеят. Това пренощуване с вяра, че болният ще оздравее с помощта на боговете, се наричало инкубация. При светилището имало книга, където се записвали станалите излекувания на болни.

Асклепий бил изобразяван, като благ старец, подпрян на жезъл, по който се обвивала змия. Понякога Асклепий държал в дясната си ръка яйце, което подава на змията. Това означавало че змията е носителка и въплъщение на душата, а яйцето – жизнената сила, здравето. Тази композиция се среща най-често в запазените тракийски паметници.

В светилището при Глава Панега[31] са открити 31 релефа, посветени на Асклепий, Хигия и Телесфор и 33, посветени на тракийския конник.

Християнството по закона на взаимовлиянието и по силата на високата си божествена духовност оказало влияние върху траките-беси в Родопите, които Страбон нарича страшни и буйни разбойнишки племена и още – диви планински вълци, приели християнството по проповедта на епископ Никита Ремисиански в IV-ти век. Св. Павлин от Нола, проповедник на Христа сред същите тези беси, се изказва за тях като хора с «корави души, обитаващи корава земя, никога ненадвити при война».

В житието на монах Теодосий (починал в 529 година) се съобщава, че той съградил на източния бряг на река Йордан манастир с четири параклиса: първия за гърците, втория за бесите, в който бесите възнасяли Богу молитва на своя език.

Неизследван е още животът на траките, преди да влязат в съприкосновение с гърците и тяхната култура. Поради това на историците-изследователи на първобитната култура предстои да изяснят първичните религиозни представи и копнежи на траките, останали без своя писменост до времето на техния досег с гърците и след този досег.

Горещо пожелаваме на изследователите на тракийския народ и неговата култура, при условията на организиран научен подход за опознаване на миналото им, да осветлят с нови данни ролята на религията в живота на траките и самата им религия в нейната обща конструкция и в нейните местни разновидности, с която те усещали и преживявали света, чрез която се въодушевявали и творили своето художествено изкуство, бойната си техника, така бляскаво възхвалявана от Омировия епос. Религията им наложила да разширят писмеността, макар и на елински език и чрез нея да опазват и развиват самобитната си култура, чиито останки извикват нашия сериозен научен интерес и нашето дълбоко възхищение.

Бележки

[17]. Thucid. II, 29, I.  

[18]. «Българска историческа библиотека», год. II, т. II. 1929, стр. 28.  

[19]. Янко Тодоров, «Предхристиянски религиозни течения в нашите, земи»

[20]. Д-р Г. Кацаров, «Битът на старите траки според класическите писатели», Сборник на БАН, кн. 1.  

[21]. Xenoph., «ANAB», VI, 2, 38.  

[22]. Tromach. II, I, 15.  

[23]. Херодот, «История на гръко-персийските войни», IV, 93.

[24]. Владимир Георгиев, «Тракийският език», София, 1957, стр. 18.  

[25]. Пак там.

[26]. Пак там.

[27]. Христофор Ернст Лютард, «Апология на християнството», София, 1889, III, стр. 170.  

[28]. Янко Тодоров, «Тракийски царе», София, 1933.  

[29]. Österreich. Yahrschr. XXVII, 168.  

[30]. «Sondergöter».  

[31]. «Известия на народния музей», I, 1907.

____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1974, кн. 3, с. 1-15. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права и представлява доклад, изнесен на Първия световен конгрес на траколозите в София на 7 юли 1971 година.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eCH