Христо Стоянов Христов

Възникнал в началото на VII-то сто­летие като религия, формирана въз основа на заимстване и произволно, своеобразно свързване на елементи от християнството, юдаизма и древноарабските езически вярвания, ислямът (в буквален превод от арабски озна­чава „покорност на Божията воля“) бързо се разпространил и сплотил разединените племена от Аравийския полуостров, превърнал мюсюлман­ската община (умма) едновременно в религиозна организация и в полити­ческа корпорация и положил устои­те на мохамеданската теократична държава, която първоначално се ръ­ководила от самия Мохамед (около 570-632 година), самообявил се за пра­теник (расул) на Бога (Аллах), а по-късно – от султани (арабско-турско=власт, управител), предста­вяни като негови и дори (от X-ти век) на Живия Бог наместници на земя­та. При очертаното господство на ре­лигиозния фактор в духовния и об­ществения живот Мохамедовата док­трина се развила в тоталитарна идео­логическа система, която, като обе­щавала да удовлетвори всестранни­те потребности на своите последова­тели и да дари с райско блаженство както добрия мюсюлманин, така и нечестивеца (фасик) измежду моха­меданите, изисквала да ѝ се признае правото за пълен контрол върху всички сфери на човешката жизнена дейност, претендирала да бъде един­ствената истинска религия на земя­та и започнала безпощадна изтреби­телна война срещу християнството.

В наченатата (VII-ми век) епична борба с исляма, която, като се пренасяла често от бойните поля в завладени­те от мохамеданите градове и села, продължила близо тринадесет сто­летия, паднали стотици хиляди хри­стияни, загинали древни цивилиза­ции и велики държави, изчезнали и се претопили в мюсюлманската сти­хия малки и големи етнически групи. Изключителна по своята чис­леност и стойност обаче била кръвна­та дан, която платили народите от източния клон на християнското се­мейство. Техните летописи изобилстват с примери на пламенно от­стояване свободата на съвестта в ре­лигиозните дела и с мъченически под­визи в името на Христа Разпнатия, от които можем да извлечем доста­тъчно поуки и за съвремието, когато говорим за човешките права.

Източните християнски църкви, които преустановили в 1054 година каноническото си общение с допусналия догматически и обредови нововъведения западен църковен център – Рим, и създали под събирателното име Православие единно семейство за неотклонно съблюдаване и съхраняване в непроменен вид завещаното от Иисус Христос и апостолите богооткровено и спасително за човеците учение, доблестно посрещнали подновените в началото на XIV-ти век набези на мохамеданските орди и поели върху гърдите си смъртоносните им стрели. За оредялото паство на Православието, значителни части от което – Антиохийската, Иерусалимската и Александрийската патриаршии – отдавна вече били потопени в кървавото арабо-мюсюлманско море, настъпили съдбоносни дни и години. Срещу християните се възправила с цялата си военна мощ Османската империя, която дължала своето име и началото на историческото си битие на Осман I Газа (1258-1324 или 1326 година). Наследил от баща си Ертогрул (около 1281 година) незначителна област в Северозападна Мала Азия, Осман I я обособил в самостоятелно емирство и, благодарение възприетите и действено въплътени в него принципи на Мохамедовата теокрация, значително разширил границите му за сметка на Византия. Бързите и внушителни успехи на тази държава имали своите живителни корени в исляма, който, след като в създадените вече съюзи с Арабските халифати, с иконийския султанат и други бил проверил ефективността на своите методи – да придобива насилствено, с „аргументите на меча“ нови територии и верноподаници за Аллаха, успял за сетен път не само да докаже и напълно да реализира възможностите си за ползотворно сътрудничество с мюсюлманските държавни формации, но да улесни и ускори процесите на унифициране и вграждане различните расови и етнически групи в политическо-идеологическия организъм на зараждащата се империя.

Значително уголемена с превземането на множество стратегически важни византийски крепости (в Мала Азия: Бурса през 1326 година; Никея, днес Изник – 1331 година, Никомедия, днес Измит – 1337 година, а на европейския бряг: Цимпе – 1352 година; Калиопол, днес Гелиболу – 1354 година, Димотика, днес Димотикон, и Адрианопол, днес Едирна – 1361 /1362 година) и своевременно реорганизирана от Орхан (1324/26-1362 година), който я разделил на три административни области (санджаци), Османската държава непрекъснато подобрявала международните си позиции, планомерно налагала своята власт над по-малките турски емирства, и, като анексирала техните територии, достигнала такава военно-политическа и икономическа мощ, че Орхановият приемник Мурад I (1362-1389 година) сметнал за необходимо да приеме отговаряща за високото му положение титла и пръв от турските владетели се нарекъл султан. Той продължил както завоевателната външна, така и съзидателната вътрешна политика на своя баща, преместил столицата от малоазийския град Бурса в европейския Адрианопол и, като превърнал насилствено помохамеданчените си военнопленници в еничари (турски yeni=нов, млад+çегі=войска), подновил и умножил агресивните си начинания срещу балканските страни и народи. Подпомогнати от пагубните вражди между християнските държави и настъпилата в тях феодална раздробеност, османските султани-завоеватели[1] сломили съпротивата на балканските народи и покорили последователно Търновското (1393 година) и Видинското (1396 година) български царства, Византия и Константинопол (1453 година), който станал столица и на Османската империя под името Стамбул, Сърбия (1459 година) и Босна (1463 година), албанците (1468 година) и Чер­на гора (1499 година). Скоро тяхната не­радостна съдба споделили Антиохийската (1516 година), Иерусалимската (1517 година) и Александрийската (1517 година) църкви, където се сменило само името на поробителите-мохамедани, а хри­стиянското изпълнение имало вече достатъчно голям опит от неколковековния стаж под арабска, селджукска и друга власт. Следователно в на­чалото на XVI-ти век почти всички източнохристиянски страни (включи­телно Влашкото и Молдавското кня­жества – васални на османските турци от 1395 година) се оказали в ръцете на Мохамедовите приемници и единстве­но православна Русия останала извън обсега на издевателствата, които вър­вели ръка за ръка с османските поро­бители. Според сведения на малцината преживяли събитията очевидци-хри­стияни (Иоан Шилтбергер[2] – шестнадесетгодишен участник в Никополската битка през 1396 година, и византийския историк и държавник Георги Френцес[3], живял XV-ти век и пленен при падането на Константинопол в 1453 година) османските султани, независимо дали – както в случая – се наричали Баязид I Мълниеносният или Мехмед II Завоевателят, в еднаква степен давали воля на своята груба азиатска природа, в резултат на което понякога били избивани безпричинно до десетина хиляди пленници дневно, навред в победените земи се ширили злини и страдания и се носили плач и ридания, стенания и вопли. С пожари и пепелища, с трупове и страдания завършили военните походи на турската експанзия, които оформили първия етап от взаимоотношенията между Православието и Османската империя.

Покъртителните сцени на мюсюлмански издевателства обаче не били заменени от естествения декор на радостта и мирния труд дори и през втората фаза от принудителното съжителство на християнството и исляма, която обемала столетията на пълно османско господство над православните народи. Наситена с тъмни краски, картината на тази епоха изобразила Православния свят като най-обикновен, суров материал, попаднал между чука (меча) и на османците и наковалнята на исляма. Очакванията, че завоевателите, които се отнасят враждебно и жестоко към непокорените все още християнски народи, ще сменят тактиката си и ще бъдат по-дружелюбни към станалите техни поданици друговерци и чужденци, не се оправдали. Османските султани неотклонно се придържали към установената през годините на завоеванията практика и продължили да третират военнопленниците като свои роби, използвали техния безплатен труд за всякакъв вид работа или ги предлагали като работен добитък за продан на създадените за целта пазари в Цариград – общия за роби „Йесир пазар“ и предназначения само за робини „Аврат пазар[4]“. За съществуването на поробвания и за процъфтяването на търговията с хора свидетелстват не само пропитите с тъга български народни песни, в които трогателно са описани масово практикуваните от турци и татари отвличания на млади българки и тяхната раздяла с бащино огнище и близки[5], но също така и множество западни пътешественици – френският рицар Бертрандон де ла Брокиер, който при обиколката си из османските владения на Балканите (1433 година) видял в околностите на Адрианопол турци „да водят християни в окови, за да ги продават“ и установил, че навред има „множество християни, които насила служат на турчина – гърци, българи…, албанци, словенци, жи­тели на Рашката земя и на Сърбия, както и власи“[6]; Ожие Бусбек, пратеник на австрийския император Фердинанд I (1503-1564), съ­що отбелязал, че е наблюдавал как турците откарвали „каруци, пълни с млади момчета и момичета“ и при­нуждавали „нещастни християни от всички възрасти да вървят вкупом или оковани във вериги, по същия начин, по който водят на пазара коне, навързани един след друг за опашки­те“[7]; опозналият добре турската дей­ствителност немец Ханс Дерншвам (1494-1568), който съобщил редица интересни подробности за живота в империята и други[8]. Тези оби­чайни за цялата империя прояви на груба сила и незаконни поробвания обаче просъществували до самия край на османското владичество, защото, по достоверни данни на свещеника при Британското посолство в Турция Рийд Уолш, в 1872 година турските войници все още допълнили доходи­те си от търговията с роби, като до­ставяли за пазарите най-вече пленени или отвлечени християнски деца (момчета и момичета между 3 и 9-10 го­дини[9]). Сред живата стока на роб­ските тържища естествено попадали и чужденци, които не били напълно осигурени от своеволията на разюз­даната турска армия. Понякога такива злодеи в униформа, които спо­ред пътешественика Ханс Дерншвам „са предимно бедни войници“ нападали, ограбвали и продавали в робство дори и чужденците[10].

Описаните престъпления не могли да смутят нито официалната осман­ска власт, нито „правоверните“ (мю­сюлмански) поданици, след като сами­те султани смесвали твърдостта с жестокостта и вместо примери на мъ­жество давали уроци по кръвожадност и безчовечност. За безсърдечие­то на почти всеки от тези наместници на Мохамед и на Аллах са запазени легенди, но това, което е разказал Якобо де Промонтирио де Кампис за прищевките на Мехмед II Завоевателя, надхвърля всички граници на садизма и вар­варството. Назован от западния автор нов Нерон, Мехмед II веднъж се раз­гневил, че някое от собствените му три момченца изяло първата диня в неговата градина, но от страх не искало да си признае. „Като видял това, той повикал палачи и заповя­дал да започнат да им разпарят поред стомасите, за да се види вътре. Слу­чило се, че след като разсекли и вто­рото дете, изядената любеница се намерила вътре в неговия стомах. Иначе, той щял да продължи своята ужасна игра, докато намери тая лю­беница[11].

От примера на Мехмед II, който считал, че единственото наказание, подходящо за неговите заклети вра­гове, е те да бъдат живи изяждани от трима-четирима „ужасни палачи“ и сам да присъства на отмъщението [12],се учели всичките му приемници. Жестокостта на споменавания от ня­кои историци с почит Завоевател напълно допадала на собствения им азиатски манталитет, а наред с това отговаряла и на техните планове от­носно спокойствието и просперитета на империята. С оглед на далечните си цели всеки следващ султан в по-голяма или в по-малка степен коравосърдечно действал за физическото разредяване и намаляване на немохамеданското население, като преселвал или безмилостно изтребвал значител­ни части от християнските поданици. По подобие на Мехмед II, който като разделял немюсюлманското населе­ние на бедни, средни и първенци, оста­вял първите да обработват земята, вторите поробвал и ги разда­вал като плячка на войниците си, а третите избивал или изселвал, сул­тан Сюлейман I Законодадел (или Великолепни, 1520-1566) из­бил значителна част от жителите на Белград и околностите му (1526 година), а множество души преселил в Мала Азия и Константинопол[13]. В резул­тат на това запустяла цялата област и до 1550 година около Белград все още нямало никакви села[14]. Сходна била съдбата и на голям брой семейства от градовете на „Романия“, тоест на Тракия и Македония, които същият султан, наричан неизвестно за какви „добродетели“ от западните автори „Великолепни“, преселил в Египет и разни други места, населени с турци[15]. С името пак на този султан са свързани страшните грабежи, кланета и пожари, които османските орди извършили след битката при Мохач (30.VIII.1526 година). Тогава в пламъците загинала значителна част от град Буда, както и около 200 хи­ляди маджарски воини и жители, а всички евреи от Буда, Пеща и Алба Регия били преселени в Кавала, Сяр и Трикала[16].

Нерядко като повод за започване поредното гонение и изтребление на покореното православно население служели войните и особено пораже­нията, които някои християнски дър­жави (Австрия, Русия и други) нанасяли на Османската империя. Непривикнали все още на загуби, султан Селим II (1566-1574) и неговите приближени, които нямали достатъч­но време да се нарадват на неотдав­нашната си победа (1570 година) над ре­публика Венеция и да се насладят на благата на завоювания от нея остров Кипър, посрещнали почти трагично известието за погрома на турската флота при Лепанто (Йонийско море[17]). Достигнала до широки­те народни слоеве, новината за побе­дата на съюзени венециански и испан­ски кораби над османската флотилия от около 260 бойни съда и за освобож­даването на 12,000-15,000 роби-християни, предизвикала сред пра­вославните народи удовлетворение и тайна радост, но сред мохамеданите – ярост и ненавист. За да възстановят господарското си самочувствие, фанатизираните мюсюлмани в Египет подложили на люто гонение местни­те християни и според Александрий­ския патриарх Мелетий Пигас само в един ден отрязали ези­ците на 3,900 християни[18].

Жестоки насилия над православ­ните били извършени и по време (XVII-XIX век) на многобройните вой­ни между Османската империя и зао­бикалящите я християнски държави. За последвалите при такива събития издевателства над християните свидетелстват преписките на българ­ски и сръбски книжовници, запазе­ни в славянските църковни ръкопи­си. Така в 1683 година поп Илия от село Караагач (днес село Брестник, Плов­дивско) е отбелязал, че при похода на султан Мехмед IV (1648-1687) срещу немците, когато стиг­нал под стените на Виена, но бил разбит от силите на „Свещения съюз“, османските войски са причинили го­леми нещастия на християните[19].Плач и ридания се съдържат и в редовете, оставени от неизвестен сръб­ски летописец, който разказва за второто превземане на Белград (1690 година) от турците следното; „Ох, горко ми! Голям страх и беди имаше тогава – майка от деца разделяха, а баща от син; младите поробваха, а старите посичаха и давеха… проклети турци и татари. Горко ми! Неизмерима тъга!“[20]

Яростта на османските войски сре­щу православното население на Бал­каните станала още по-необуздана през Руско-турските войни, чийто главен боен театър често била Се­верна България. По свидетелството на английския пътешественик Уилям Хънтър, който посетил Турция през 1792 година, султанските вой­ски ставали неописуемо нагли и без­отговорни при всяка бойна операция. Под покровителството или дори с участието на своите началници, какъвто бил случаят при поредната война срещу Австрия и Русия (1787-1791 година), те изнудвали дребни и заможни тър­говци да им дават стоката си безплат­но или в най-добрия случай – срещу една трета от нейната стойност. За съжаление за оплакване място не можело да има, защото всяка жалба се наказвала със смърт[21].

Последователни в провеждането на своята подтисническа политика – да отнемат всяка възможност за съп­ротива, османските завоеватели още при покоряването на съответните страни поголовно избивали или по друг начин (с преселвания или потурчвания) отстранявали духовните во­дачи и по-видните личности като евен­туални ръководители на православ­ните народи. Пръв обект за изпитва­не ефективността на мюсюлмански­те предохранителни мерки били бъл­гарите. След превземането на Търново (17.VII.1393 година) турският управител повикал на някакво мнимо съвеща­ние българските първенци и избил явилите се в патриаршеската църква „Св. Възнесение“ без оръжие и нищо неподозиращи 110 боляри, като оста­вил труповете им „за храна на пти­ците небесни[22]“. За назидание на на­селението смъртното наказание на последния Български Патриарх св. Евтимий, който ръководел и отбраната на столицата при послед­ната турска обсада, трябвало да се изпълни публично. Светецът бил из­веден на крепостната стена, но пред кроткия му вид и достойно държание трепнала и се втвърдила ръката на закоравелия палач и публичното заколение било заменено със заточе­ние някъде в Тракия – може би в Бачковския манастир. С това бил сложен край на българската духов­на независимост и на Търновската патриаршия, диоцеза на която пре­минал под юрисдикцията на Цари­град.

Зловещата ръка на палача обаче не отминала и венценосния Констан­тинов град. След като оплячкосали византийската столица, османците обезглавили в един ден всички дър­жавни сановици и видни граждани, попълнили със знатни дами и краси­ви девойки харемите на своя госпо­дар и на неговите приближени, опленили и превърнали в роби около 60,000 византийци[23]. От кошмара на пого­ловната сеч единствено Цариградска­та патриаршия излязла невредима и, въпреки че всички храмове били раз­грабени, а много от тях – обърнати в джамии[24], не само запазила авто­кефалния си статут, но и придобила още по-широки църковни, граждан­ски и съдебни пълномощия. Сам Мехмед II, който съдействал да се намери приемник на оттеглилия се (вероятно в 1451 година) Атанасий II и разрешил на овакантения престол да застане ученият монах Генадий Схоларий (1454-1456), въздигнал Цариградския патриарх във върховен началник (миллетбаши=народен глава) на всички пра­вославни християни – поданици на султана[25]. Получил по този начин място сред султанския елит, Цари­градският патриарх се ползвал с правата на висш феодал, произвол­но налагал и събирал данъци, разда­вал правосъдие и дори могъл да на­казва със затвор, заточение или катор­жна работа непокорните си пасоми[26].Подведомствените му епархийски ар­хиереи, които също имали граждан­ска и съдебна власт над духовенст­вото и над православното население в своите епархии, утежнявали поло­жението на народа с допълнителни данъци, забранявали родния език в църквите и училищата и клеветели местните първенци пред безскрупул­ните турски власти. Запознали се с дейността и злоупотребите на фенерските владици, пътешественичките Мюр Макензи и А. П. Ирби дошли до заключението, че Ца­риградската Патриаршия и осман­ската върхушка съвместно се подпо­магали в подтискането на българ­ския и другите християнски наро­ди[27].

Следва…(виж тук).

_____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1987, кн. 9, с. 9-23. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право  и сродните му права.

[1]. Мурад I (1362-1389), Баязид I Мълниеносният (1389-1402), Мехмед I (1413-1421), Мурад II (1421-1451), Мехмед II Завоевател (1451-1481), Баязид II (1481-1512) и Селим I Жестокият (1512-1520).

[2]. „След завършването на сражението султан Баязид… видя там колко много от неговите войници са убити… , заплака от жал и се кълнеше, че тяхната кръв не ще остане неотмъстена. Той заповяда най-строго на войниците си да доведат на следващия ден пред него своите пленници. И наистина, всички на другия ден се явиха пред султана със своите пленници…

След това Баязид заповяда всеки да убие своите пленници… Тогава взеха и моите другари и им отсякоха главите…

Тия кръвопролития продължаваха от сутринта до вечерта… Смяташе се, че през този ден бяха убити до 10,000 души“. (Срв. Филипп Карлович Брун, Путешествия Ивана Шильтбергера по Европе, Азии и Африке с 1394 года по 1427 год. Записки Новоросс. университета, г. I, т. I, вып. 1 и 2, Одесса, 1867, с. 5-6; Положението на българския народ под турско робство. Документи и материали. Съставил и редактирал Николай Тодоров, София, 1953, с. 24-25).

[3]. „Така, на третия ден, в осем и половина часа сутринта, на 29 май 6961 (1453 година) неприятелите станаха господари на целия град. Те се спуснаха да грабят и плячкосват, а победените им противници бяха подложени на изтребление. На някои места не се виждаше земя от трупове. Гледката беше страшна – навред вопли и безмерна робия. Турците безмилостно извличаха из църквите за плитките, косите и къдрите благородни госпожи, моми и посветени Богу девойки, които надаваха викове… В Святая святих, над жертвеника и светата трапеза те ядяха и пиеха, като задоволяваха с жени, девойки и деца необузданите си желания и страсти. Кой не би те оплакал, свети храме! Навред имаше само злини и всяко сърце страдаше. В къщите – плач и ридание, по кръстопътищата – викове, в храмовете – стенания, вопли на мъже, стонове на жени, отвличане, поробване, разделяне, насилия…“ (Вж. Положението… , с. 25-26).

[4]. Иван Снегаров, Турското владичество – пречка за културното развитие на българския народ и другите балкански народи, С., 1958, с. 40.

[5]. Вж. по-долу част от народна песен; срв. Г. Попиванов, Народни песни и приказки от Софийско и Ботевградско, С., 1949, № 25, 26, 27, 177, 182, 183, 894, 895.

„Даваш ли, даваш, балканджи Йово, Хубава Яна на турска вяра?

       – Море Войводо, глава си давам Яна не давам на турска вяра!

Отсякоха му и двете ръце,

………………………………..

  Отсякоха му и двете нозе,

…………………………………

Избодоха му и двете очи и го не питат, нито го разпитват,

току си взеха хубава Яна,

та я качиха на бърза коня, да я откарат долу в полето,

долу в полето, в татарско село…

[6]. Le voyage d’ontremer de Bertrandon de le Broquiére, publié et annotépar Schefer, Paris, 1820, p. 180-181, 224; Положение­то…, c. 29-32.

[7]. Откъсите тук са цитирани по съставе­ния от Николай Тодоров труд (Положе­нието… с. 34).

[8]. Hans Dernschwamms Таgebuch einer Resise nach Konstantinopel u. Kleinasien (1553-5), hrsg. von Fr. Babinger, München und Leipzig, 1929; Поло­жението…, c. 35-39, 127 сл. сл.; Чужди пътеписи за Балканите, т. 3. Немски и австрийски пътеписи за Балка­ните XV-XVI век. Увод, подбор и ком. Михаил Йонов С., 1979, с. 227-273.

[9]. Rev. R. Walsh, Narrative of a journey from Constantinople to England, London, 1828, p. 15; Положението…, c. 128.

[10]. Нans Dernschwamms Таgebuch…, 246; Положението…, с. 128; Чужди пътеписи…, с. 258.

[11]. Jасоbо de Promontirio dе Campis, Coverno et Etrante del Gran Turco. Stato del Gran Turco – 1475; Положението…, c. 34.

[12]. Ibidem.

[13]. Иван Снегаров, пос. съч., с. 45.

[14]. К. Jiгесеk, Die Heerstasse von Belgrad nach Constantinopel und die Balkanpasse, Prag, 1877, S. 124.

[15]. L. Lamouche, Histoire de la Turquie depuis les origines jusqu’a nos jours, Paris, 1934, p. 96-97.

[16]. Пиер Белон дьо Ман. Наблюдения на множество редки и забележителни неща, видени в Гърция, Азия, Юдея, Египет, Арабия и други чужди страни, С., 1953, с. 166.

[17].  L. Lamouche, op. cit., р. 131.

[18].  Χρ. Παπαδοπούλου, Іστορία τής εκκλησίας Αλεξανδρείας, Αλεξανδρεία, 1935, σ. 615.

[19]. Беньо Цонев. Славянски ръкописи и старопечатни книги на Народната библиотека в Пловдив, С., 1920, № 84, 66.

[20]. Иван Снегаров, пос. съч., с. 45.

[21]. W. Hunter, Travels in the year 1792 through France, Turkey and Hungary to Vienna, London, 1796, p. 122; Положението…, c. 122.

[22]. Григория Цамблака сло­ва – ГИМ, М., Син. № 384, л. 240; Александр Иванович Яцимирский, Григорий Цамблак. Очерк его жизни, административной и книжной деятельности, Спб., 1904, с. 17.

[23]. Иван Снегаров, пос. съч., с. 43.

[24]. По времто само на Мехмед II осем църкви били превърнати в джамии и към някои от тях имало медресета (духов­ни училища) — вж. Ив. Снегаров, Кратка история на съвр. православни църк­ви (Иерусалимска, Антиохийска, Алексан­дрийска, Цариградска, Кипърска, Синай- ска н Грузинска), т. I, С., 1944, с. 482 — 483.

[25]. Иван Снегаров, Турското владичество. , с. 32.

[26]. Алексей Петрович Лебедев, История греко-восточной церкви под властию турок. От падения Константинополя (в 1453 г.) до настоящаго времеви, 2 изд., Спб., 1904, с. 111-115.

[27]. Мюр Макензи и А. П. Ирби, Пътуване по славянските страни на Европейска Турция, превел от сръбски П. Иванов, Видин, 1891, с. 36.

Изображение: авторът Христо Стоянов Христов (1941-2000). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-etK