Професор ставрофорен иконом д-р Николай Шиваров

Старозаветната концепция за мя­стото на човека в света

1. Човекът и човешко­то общество

Библейската концепция следова­телно е, че човекът е микрокосмос. Чрез своя състав той е средоточие на творението, място на среща на духа и материята. Като образ Божи човек е надарен със свободна воля и по желание на Твореца се радва на Неговото промислително ръковод­ство и има Неговата отеческа под­крепа. Изявявайки добра воля, той може да разгърне по такъв начин своите способности. Бог по Своята любов действа в света и чрез чо­века, като Негов образ и микрокос­мос, светът идва към Бога посред­ством теосис по благодат.

В своята дейност човек не е сам. Той е отделно същество, личност, но същевременно е поставен във връз­ка с другите хора, зависим е от своя­та общност и общество. В самия акт на сътворението прозира, че чо­век не може да бъде сам (Битие 1:27 и 2:18). Редица факти показват, че именно в общност той разгръща своите дарби и сили – от майчина люлка до завършване на земния жи­вот. Той гради върху постиженията на своите предшественици и е в зави­симост от трудовете на онова поко­ление или общество, от което сам е частица. С други думи, всеки човек е индивид, който трябва да разгръща своите таланти и сили не индивидуалистично, но в отношение с дру­гите хора, в колектив заедно със себеподобните.

Човек, лишен от връзките с дру­гите хора, е обречен да остане недо­развит и дори да загине. Той е со­циално същество. Той не може да се откъсне изцяло от конкретните усло­вия на своя живот и дейност – както по отношение на себеподобните, та­ка и на цялата заобикаляща го при­рода. Човек не е пасивен продукт на тази среда. Създаден по образ Божи, той е активна, действаща сила. В процеса на богоуподобяването той има за задача творчески да преобразува света, като расте ду­ховно в съзидателните си трудове[32].

Духовното усъвършенстване се постига както в познанието, така и в процеса на трудовата дейност. Сво­бодната воля на човека носи със се­бе си отговорност за извършваното, която има два аспекта: отговорност за нещо и отговорност пред някого. В първия случай тя се отнася за не­що поверено, което не е собственост, но се управлява от довереника, съоб­разно указанията на доверителя, кой­то е именно притежателят. Във вто­рия случай се подчертава отговор­ността пред някого в твърде широк смисъл – както за действия, така и за лица и материални блага [33].

2. Справедливост и мир

Отговорността на човека следова­телно е свързана с правилното, пра­ведното, справедливото отношение към Твореца, човеците и цялата окол­на среда. Старозаветното понятие sedeqa по своето съдържание не от­говаря точно на новозаветното δικαωσύνη и на латинското iustitia, с които се превежда съответно в Септуагинта и Вулгата. То има значе­ние на „правда“, „справедливост“, но не в смисъла на съдебна отсъда, съдържащ се в понятието iustitia известен с картината на правосъдие­то олицетворено от жена с превър­зани очи, раздаваща „неутрално“ на­града или наказание. В най-широк смисъл sedeq е световният порядък във всички области на живота в об­ществото и природата, който Бог е установил[34] и в който се отразява Неговата справедливост: в правото и плодородието, в култа и мъдро­стта и така нататък. Старозаветното открове­ние нееднократно утвърждава, че Божията справедливост е източник за човешката (срв. Псалом 26:9; 42:6; 71:1; 98:4 и други). При това би тряб­вало да се направи разлика мужду sedeq – „правилност, порядък“ и se­deqa – „поведение, което цели този, прав порядък“[35]. Тъй за „справедли­вост“ би могло да се говори както в божествената сфера, така и в човеш­ката. За отношението между Божия­та справедливост и човешката може да се съди и от „близнаците“ псалми, написани в акростих в оригинала, 110 и 111. В първия се прославя Божията правда, а във втория – човешката. И в двата случая няма статичност – правдата и справедли­востта се изявяват в съответни дела в полза на народа в завет с Него и на човешкия род (срв. 110:2, 5, 6) и спрямо другите човеци (111:4-5, 9) в изпълнение на Божиите запове­ди (111:1).

Приведеното показва, че понятието sedaqa би трябвало са се приеме функционално като обществено по­ведение[36]. Това понятие се употре­бява при трудови (срв. между Яков, и Лаван – Битие 30:33), социални (cpв. Амос 5:21 сл.) и икономически (правилна мярка, правилни везни и прочее – Левит 19:35-36) отношения. Няма мисъл за самозатворено бла­гочестие и правда, за праведност са­мо при изпълнение точно и акуратно на култовите предписания. Пророк Амос възвестява Божиите слова:„Мразя, отхвърлям празниците ви и не помирисвам жертвите ви през тър­жествените ви събрания. Ако Ми принесете всесъжение и хлебен при­нос, няма да ги приема и няма да погледна милостиво на благодар­ствената жертва от тлъстите ви тел­ци… Нека тече като вода правосъ­дието, и правдата като силен поток“ (5:21-22; 5:24).

В цитираните думи се съдържа ясно идеята в каква обстановка, при какви човешки отношения може да процъфти социалната правда. Тя не се осъществява в изобилие на земни блага за избрана част от обще­ството. Облагодетелстваните за сметка на останалите хора колкото и да търсят мир (šalom) с Бога чрез обилни благодарствени жертви (šelem, тоест мирни), няма да го имат. Господ ще отхвърли тези нечествиви опити за оправдание. Той изисква истински мир -мир, който е в хар­мония със социална справедливост. Псалмопевецът става изразител на тази жажда на човешката душа за деня, когато „милост и истина ще се срещнат, правда и мир ще се целунат (Псалом 84:11). В правдата изобилстват любов и милост към човека, а основа за нея е истината. В това твър­де стегнато изказване се намират важни основания и за съвременна активност, движена от жертвена обич за осъществяване на социална спра­ведливост в мир, като истината слу­жи за пътеводител, осветляващ со­циалните недъзи, за да бъдат опоз­нати от всички и с общи усилия пре­махнати. „Цялото благо в живота се създава, запазва и разпределя от обществото. Да се действа против обществения принцип поради това е лошо във всяко отношение, едно­временно злостност и нещастие, пре­стъпление и наказание“[37]. Послед­ното е закономерно следствие от сто­реното зло. От друга страна, нрав­ственото поведение и спасението са в причинна връзка и в самото поня­тие sedaqa се изясняват като средство и цел.

Различните аспекти на понятието „мир“ (šalom) в Стария Завет са богато осветлявани особено в последните десетилетия, когато християните все по-широко осъзнават своето миротворно предназначение. Тук е необходимо да се припомнят някои важни аспекти. 1. В думата šalom има две сродни представи: „мир“, „дружественост“ – често в противо­положност на „война“ и „вражда“ – и „благополучие“, „процъфтяване“, „щастие“[38]. 2. Šalom обхваща както вътрешния мир, така и външния. 3. Заветът с Господа е „завет на мир (berit šalom – Числа 25:12; Исаия 54:10 Иезекиил 34:25; 37:26). 4. Šalom се свърз­ва с sedaqa. Вслушването в Божиите промислителни заповеди би довело до всеобемлящо благотворно влия­ние на мира и справедливостта – „твоят мир щеше да бъде като река, и твоята прадва – като морски въл­ни“ (Исаия 48:18). Възвисяването на мира и правдата да властват за пълно благоденствие е не само жела­телно, но е и обещано от Бога да се изпълни (Исаия 60:17). 5. šalom – „мир“ е състояние, което е резултат от динамиката на преходни трудове.

В древната църковна литература често се цитират старозаветни места относно установяване на мир в све­та, като Исаия 2:3-4 и Михей 4:2-3, за превръщане на оръжията за братоубийство в средствата за благоден­ствие (мечовете – в орала и копията – в сърпове)[39]. В тази връзка св. Юстин Мъченик подчертава, че християните след отхвърляне на оръ­жията на злото, на агресията са „сега носители на благочестие, спра­ведливост, щедрост, вяра и на надеж­да, която идва от Отца чрез Него (Христа, скоби Николай Шиваров), Който беше разпнат“[40]. Премахването на мате­риалните оръжия е предпоставка за нови отношения между хората. За осъществяването на този идеал го­вори също Ориген: „В отговор на Иисусовите заповеди ние достиг­нахме да прековем умозрителните мечове на вражда и наглост в рала и да променим в сърпове онези ко­пия, които употребявахме по-рано да се бием с тях[41]“.

Мирът не е само отсъствие на война или само една духовна нагласа. В светоотеческите писания той се свързва със социалната правда. Св. Васи­лий Велики подчертава на­пример необходимостта и полезност­та на живота на човеците в общност. „Никой от нас не самозадоволява телесните си нужди, но се нуждаем един от друг в общение,[42]“ подчер­тава той. Благата не трябва да се избягват и отхвърлят като че ли са лоши, но при използването им вина­ги трябва да се помни, че Творецът е техният собственик, а всеки човек е само техен управител, който е длъ­жен правилно да ги насочва и раз­пределя[43]. „Каква е тогава причината за безпорядъка и разстройството в обществения живот”, пита св. Васи­лий, за да подчертае в отговор, че алчността и социалната несправедли­вост са причината на бедствията, за жестокостта към социално слабите хора, която е по-голяма от свирепостта на зверовете [44]. „Наистина крайно нечовешко е, казва той, че един тряб­ва да търси най-основни необходими неща да облекчи своя живот, докато друг не се задоволява с главница­та (капитала), който той има, но из­мисля пътища за увеличение на свое­то благосъстояние за сметка на бед­ния“[45]. Затова и светителят преду­предително извисява глас: „Човече, размисли, кой ти дава (тези блага). И спомни си сам – кой си ти, на какво си управител, от кого си полу­чил… Ти беше направен служител на милостивия Бог, управител на твоите съслужители. Мислиш ли, че всички тези неща са приготвени за твоя корем? Благосъстоянието, което ти държиш в ръце, принадле­жи на други“[46].

Подобни проникновени изяснения дава и св. Иоан Златоуст, който убеждава християните да жи­веят във взаимност и справедливост. И той подчертава, че „Бог ни е дал едно местоживелище – този свят; Той е разпределил създадените неща поравно.“ В отговор на въпроса „тогава откъде идва голямото нера­венство в живота“, св. Иоан Зла­тоуст посочва, че това е следствие „от алчността и измамата на богатите“ и призовава: „Но братя, това повече да не става[47]“ – един пламенен при­зив за необходимостта от радикална промяна в обществения живот и за установяване на справедливост в него.

Въпросът за справедливостта и по-специално за справедливото разпре­деление на благата е многократно тема за светоотечески размисъл в Църквата не само на Изток, но и на Запад. „Никоя добродетел не произ­вежда по-изобилна полза от безпристрастността или справедливостта, която поставя човека повече в отно­шение с другите, отколкото със себе си, като пренебрегва собствените си изгоди и предпочита общото добро… Справедливостта е най-важната доб­родетел, защото представлява съг­ласуване на всички други доброде­тели… Справедливостта не е де­лима на части[48]“. В размишленията си относно нарушението на порядъ­ка в света св. Амвросий Медиолански спира специално внимание и на политическата част като инструмент в обществения жи­вот. „В началото хората упражняваха политическата си власт, дадена им по природа, следвайки примера на пчелите, тъй че труд и достойнство бяха общи. Индивидите се научиха да споделят техните задължения и да поделят тяхната власт и възнаграж­дения, тъй че никой не беше изклю­чен или от чест, или от труд“. Този начин на съвместен живот е несъмне­но в съответствие с Божията воля. Независимо от това, дали в това твър­дение на медиоланския архипастир има идеализиращи нотки за начално­то човешко общество, трябва да се подчертае, че то отговаря на съвре­менни научни мнения. За съжаление, светият отец вижда в съвременното си общество нещо съвсем друго, нещо заслужаващо укор от християнска гледна точка. Последвало е отклоне­ние от творческия Божи замисъл. По-късно „хората, в тяхната жажда за сила, започнаха да претендират незаконно за власт и не желаеха по­вече да отдават това, което придоби­ваха“. Насилието навлязло в човеш­кото общество и създало само труд­ности. „Така непрекъснатата рабо­та и покорност (въведени чрез наси­лието, скоби Николай Шиваров) се насочи към раз­рушаване участието в добитите неща и в любовта[49]“.

3. Човекът и природата

С появата на човека идва качествено ново същество на нашата планета. В съвременната наука това се характеризира като преход в историята на земята от биосфера в ноосфера[49^а].Налице е вече нова система – „чо­век-природа“, в отношението на чиито компоненти се забелязват две страни: обективна – реалното взаи­модействие между тях, и субективна – възприемането и осмислянето на това взаимодействие. Древният из­точен човек в митологическото си мислене възприема себе си като част от общността на хората, от социума, а социума той вижда не като нещо отделно от материалния свят, но включен в самата природа и оттук зависим от космическите сили. За­това природата в нейното възприе­мане е за него „ти“, докато в ново време човек гледа на заобикалящото като на „то“, третолично. За древния човек природните явления и небес­ните тела са отделни божества (бог на земята на плодородието, на буря­та, на смъртта, на морето, на слън­цето, и така нататък). Процесът на демитологизиране на природните сили и на планетите води до осъзнаване и ос­мисляне на човешкото битие по от­ношение на заобикалящия го свят. Но оставен на самотек впоследствие, този процес стига до крайно дистан­циране на човека от природата и до отчуждаването му от нея[49^б].

В Стария Завет има съзнание за едно специално положение на човека спрямо природата – намиращата се в непосредствена близост с него или по-отдалечена околна среда. При­родата се схваща като автономна спрямо човека. Тя не е негово създа­ние и има свои закони за развитие. В този смисъл съществува дистан­ция между него и нея. Усещането, което е налице в органическата при­рода, е развито в човека в познавателно самосъзнание, което е основа за неговия обществен и културен жи­вот: за отношенията между отделните хора, за религията, за изграждане на езика, изкуството, културата, науката и така нататък. Но човек е същевре­менно част от природата чрез своето тяло, поставен е да живее в нея и тя е в сферата на отговорното му пове­дение. Той е на „ти“ със заобикаля­щия ги свят като Божие творение, каквото е и той самият. Едновремен­но той не се слива, но изчезва в зао­бикалящото го, спрямо което като „то“ е и на дистанция. С други думи човек е „ипостас на земния космос[50]“,микрокосмос и затова встъпва в най- тясна връзка с природата. Неговата съдба е неразривно свързана с ней­ната. „Природата като че ли връчва себе си на човека, а на човека се възлага отговорност за нейната съд­ба[51]“. Неговата греховност оказва влияние върху нея (Иезекиил 36:18). Осквернената земя ще се обърне про­тив нейните обитатели (Левит 18:25 сл., 28), а богоуподобяването на чо­века води до усъвършенстване и на заобикалящия го свят.

В тази светлина трябва да се раз­глежда господстващото положение на човека в света. Като образ Божи той получава благословението да ов­ладява органическа и неорганическата околна среда, цялата природа (Битие 1:26, 28). Това поставя една универсална задача, която е обща за всички хора. В изпълнението ѝ човешката природа става видимо ефек­тивна. Като образ Божи, като пред­ставител на Твореца, Господаря и Промислителя на целия космос, чо­век може да се богоуподобява имен­но в отношенията си със заобикаля­щите го човеци и целия околен свят. „Пред човека е поставена двойна за­дача: възраждайки и усъвършенствайки себе си, той е длъжен в същото време да въвежда към съвършенство и цялата твар. Такъв двуединен про­цес се предвижда в самия творчески замисъл“[52], когато на човека са пре­доставени свободна воля, познава­телни възможности и способности за съзидателен труд. По думите на Владимир Лоски, „космическият Адам отдавайки изцяло себе си на Бога, би му предал Неговото цяло творение и би получил от Него във взаимността на любовта – по благодат – всичко, което Бог обладава по природа, така в преодоляване първичното разделение на тварно и нетварно би се извършило обóжението на чо­века и чрез него – на целия кос­мос[53]“.

На първия човек в началото на неговото битие му е възложена актив­ност, в която се ангажира цялото му същество: да обработва и да пази заобикалящата го природа (Битие 2:15). Още от самото начало светът съще­ствува на безсмислена експлоатация на някакви идеални дадености и ме­ханизми, за да се създава още по-безсмислено наслаждение на човека. Трудът се издига като важна и по­четна потребност в живота. За съжа­ление, дълго време е съществувало неоправдано мнение за някакво про­клятие на човешките трудове след грехопадението. В Битие 3:17 се из­тъква единствено несъответствието между полаганите усилия от човека и резултатите от трудовата дейност, когато грехът тегне. В Стария и Но­вия Завет трудът е високо ценен. В четвъртата Божия заповед той е означен като изискване за всеки вяр­ващ в едничкия Бог (Изход 20:9). Трудещият се е достоен за своята награда (срв. Иезекиил 31:16). Резултатите от труда дават основание за радост и празненство (Еклесиаст 5:18; Изход 23:16). Почивката в седмия ден сочи, че човек не е роб на труда си, а по­добно на Бога е в състояние да оце­нява трудовете си и резултатите от тях (срв. Изход 20:9 и разказа за Тво­рението в Битие 1-ва глава).

Природата следователно не е окръ­жаваща човека декорация. Тя го съпровожда и в нея се отразяват не­говите дейности и опит, неговите съ­зидателни способности, които водят към преобразяването ѝ. Човек е част от природата, храни се от нея, но е и застрашен и предизвикван от нея. В разказа за творението се посочва, че природата и човекът са надарени със сили и постоянни възможности. Дали тези способности и сили ще довеждат до правилно и общополез­но развитие зависи до голяма степен от изпълнението на задачата по опаз­ването на природата, когато човек се вмесва в нея (когато „я обработва“) и, вследствие на това, изменя. Не всеки труд, дори когато в даден мо­мент принася полза, е действително благословен и полезен и нататък. „Трудът на праведника води към жи­вот, успехът на нечестивеца – към грях“ (Притчи Соломонови 10:16). Творението не е игра на каприз и преобразяването му в никакъв случай не трябва да бъде в услуга на капризи на отделни хо­ра, съсловия, народи или общества, които търсят моментната си изгода. Св. Василий Велики из­тъква именно социалната функция на природните богатства и човешкия труд. Той призовава да се продражава на природата в социалното раз­пределение. „(Земята) принася свои­те плодове не за собствено удовол­ствие, но за услуга на тебе (човече); ти можеш да събираш за себе си плода с цяло великодушие, защото наградата за добрите дела се връща на онези, които са ги пожертвали“[54].Св.Григорий Богослов съ­що така отправя внимание към при­родните блага, дадени от Твореца, и в самото им предоставяне за всич­ки той вижда пример за трудовете на хората и разпределението на при­добитото за всички. Творецът „е раз­прострял земята с нейните извори, реки и гори за всички сухоземни; Той е дал въздуха на крилатите жи­вотни, вода за водните твари и на всички обилни средства за живот, не доминирано от някаква сила, нео­граничено от някакъв закон, без да се пропуска от граници. Не, всички тези неща от първа необходимост (за живот) Той е поставил на разполо­жение за всички и в изобилие, тъй че на никой не би липсвало нещо от това. По този начин той удостоява равенството на природата чрез равен­ството на дара и в същото време изя­вява изобилието на свята благост… Бедност и богатство, свобода… и робство и други подобни имена бяха внесени доста по-късно в историята на човечеството като вид общи боле­сти, следващи несправедливостта и нейните изобретения“[55].

4. Човешкият грях в ов­ладяване на природата

В овладяването на природата в те­чение на хилядолетията може да се отбележат някои важни моменти, тъй като в историята се изменят характе­рът, направлението и мащабите на човешката дейност. Отначало човек взима голямата част от средствата, които са били необходими за съще­ствуването му в готов или почти го­тов вид от околната среда. Въпреки появата на занаяти (грънчарство, ковачество и други), културата е свър­зана с ритъма на природата – дено­нощен и сезонен. Този спомен е за­пазен и в Битие 4-та глава. Едва в ново вре­ме развитието на машинното произ­водство изисква материал не само в първичния му вид, но и в прерабо­тен, нов, който не може да се вземе от околната среда направо. Това свидетелства, от една страна, за по­степенното усвояване все повече бо­гатствата на природата, а от друга, за разкриване все повече на основни структури и сили, вложени в материалния свят, които може да се из­ползват творчески за създаване на нови неща. По този път, след настъп­ване на научно-техническата рево­люция, в експлоатацията на приро­дата и нейните ресурси човек се при­ближава до критически точки в овла­дяването ѝ, които отново напомнят, че той не може да бъде самовластен и безпределен господар, че е по-скоро управител на земята и трябва не само да експлоатира, но и да полага в еднаква степен грижи за нейното запазване. Следователно настъпва­нето на екологическата криза не е резултат на научно-техническия про­грес, а е следствие от неразумното вмесване в природата. Мащабите на необходимост от енергия, суровини и материали изкушават за неразумно и дори хищническо използване на природните ресурси на много места. Това се отнася не само за използва­нето на петролните и въглищни за­лежи, за подземните богатства. Това се отнася и за някои ресурси в при­родата, които са били източник и за далечните ни прадеди. Още тогава и в следващи хилядолетия са нанасяни вреди, но сега локалната, ограниче­на опасност може да прерасне дори в световна. Горите намаляват еже­годно и то в бърз темп. В развива­щите се страни залесяването е 10-20 пъти по-малко от изсичането. Над 54% от световното производство на дървесината отива за отопление. Окол­ностите на градовете като Дакар (Сенегал), Уагадугу (Бурхина-Фасо) и Ниамей (Нигер) са превърнати в пущинаци. Сериозен признак на екологическо навреждане има и в Ла­тинска Америка, където например са заплашени от гибел 11% от 3812 ви­да птици, 11% от 1234 вида млекопитаещи. А само на остров Мадагас­кар (на който единствено се намират 7 хиляди вида растения в света) мно­го от 12-те хиляди са пред унищоже­ние. Наистина изчезване на видове от животинския и растителния свят е имало винаги в историята, но не в подобни застрашителни мащаби. По­стави си се това в светлината на надаряването на природата със сили на възпроизводство, на растеж (Битие 1:20, 24), несъмнено заключението е, че човек в този случай действа против Божията воля и вместо да опазва природата, той греховно я руши. Към тези безпристрастни дан­ни на фонда на ООН за дейност в областта на народонаселението, за съжаление би трябвало да се доба­вят и мрачните прогнози, че ако ов­ладяването на природата продължа­ва по такъв начин, към 2000 година в целия свят ще загиват ежедневно 100 вида животни[56]. А междувремен­но човешкото население расте неи­моверно бързо. Гладът ще отнема живота на все повече милиони хора.

Грехът спрямо околната среда ви­наги е имал пакостни следствия. Римските легиони при бойни дей­ствия са изсичали безжалостно го­леми площи гори. През османското иго в Близкия Изток, а и в нашата страна, оголването на природата и рушението ѝ имало големи размери. Днес вредите са с глобален характер.

В библейския разказ за потопа се съдържат важни указания за Божие­то поръчение човек да запазва цело­стта и неповредеността на природата и да служи за нейното развитие и усъвършенстване. В природата ня­ма зло. То се появява в резултат от злоупотребата на човека със сво­бодната му воля. Както казва св. Максим Изповедник: „Зло­то не се съзира в природата на създа­нията, но в погрешното им и нера­зумно движение[57]“. Поради злото, сторено от хората (Битие 6:5), следва наказание за тях и заобикалящата ги природа. Привнесения ѝ грях от човека в природата носи със себе си катастрофата. Бог желае обаче спа­сението на човешкия род и заобика­лящия го свят. Ной, който проявява в живота си правда (Битие 6:8-9), провежда това Божие желание. След като водите на потопа се оттеглят и Ной принася всесъжение, Бог из­разява отново Своята воля – светът да бъде запазен от катастрофата в бъдеще (срв. 8:21-22). В този разказ Божията любов, милост и благодат се поставя във връзка с човешкото праведно отношение към околния свят. Първата е предпоставка, вто­рото и поръчение, което трябва да се осъществява[58]. С други думи, чо­век носи винаги съдбоносна отго­ворност не само за себе си лично, но и за природата, за да не навлиза в нея рушителното зло чрез неговите действия, и тя да бъде запазена в целостта ѝ като жизнен спътник на човека и източник на неговото бла­годенствие. Човекът като разумен управител на природата трябва да положи глобални усилия с помощта на науката за спасяването на окол­ната среда, тъй като в противен слу­чай ще понесе следствията на греха спрямо нея. Тя ще го хвърли (срв. Левит 18:25) и той ще се окаже безпо­мощен пред настъпилата катастрофа.

5. Съдбоносният избор

Правата на човека принадлежат към онези въпроси, които са все по­вече и по-силно в центъра на вниманието на съвременното човечество и в борбата за премахване несправед­ливите структури, които още светите отци посочват за привнесени в отношения­та между хората, в човешкото общество вследствие алчността за блага и власт. Човекът не е създаден да бъде сам, а да живее и да се развива в общност. От тази библейска истина, многократно утвърждавана в светоотеческата мисъл, произтича заключе­нието, че човешките права са израз на общочовешките интереси и стремежи. Осъществяването им следова­телно е възможно само в общността и то само при наличието на справед­ливи обществени структури, които осигуряват равни права на труд, управление, образование и разпреде­ляне на благата. Човешките права, в тяхната голяма разновидност, не са прибавки към обществото или ня­каква украса, но трябва да принад­лежат към основната му структура. В динамическото развитие на обще­ството те трябва да бъдат правилно разбирани и съблюдавани, като се помни винаги, че правата носят и общочовешки и лични отговорности както в самото общество, така и към околния свят.

Началото на новата фаза на науч­но-техническата революция чрез бър­зото развитие на високи технологии и масовото им прилагане в народостопанските структури поставя ре­дица много важни въпроси за разре­шение в светлината на общочовеш­ките интереси за осъществяване на човешките права в мир и социална справедливост. Особено остро са по­ставени те в развиващите се страни, чиито външни дългове от 74 милиар­да в 1970 година са достигнали през 1986 година огромната сума 1010 милиарда до­лара. А това са едногодишните раз­ходи за въоръжаване в света. Гла­дът, социалната нищета, болестите и невежеството (неграмотност и слабо образование) водят до отчаяние. Ядреното и химическото въоръжаване не само гълта огромни средства, но още днес замърсява природата. При това неразумни режими в Третия свят проявяват стремеж за притежание на ядрени оръжия, което още повече застрашава. Затова и от ден на ден по-остро се поставя въпросът за спиране на въоръжаването, за разоръжаване и преразпределение на освободените средства и за общественоструктурно обновяване.

Човек стои пред съдбоносния избор:

– ядреното въоръжаване и самоунищожение, или развитие на живота в мир и справедливост с помощта на творчески разкриваните природни богатства и сили;

– драматическото изостряне на слабото икономическо развитие, глада, болестите и безработицата в страни­те от Третия свят вследствие дей­ствията на мултинационални и дру­ги концерни, или спиране на над­преварата във въоръжаването и науч­но-техническо развитие;

– фатално замърсяване и навреждане на околната среда, или стремеж към екологическо равновесие чрез използване на високо развити тех­нически средства, които предпазват природата, благодарение на освобо­дени средства от разоръжаване и пре­махване на стремежа към печалбарство и експлоатация;

– благоуподобяване, или престъпно унищожаване на Творението.

Решението е в ръцете на човека. Запазване чистотата на образа Бо­жи в човека и целостта на Божието творение като първостепенна задача в богоуподобяването поставя пред православните християни и пред це­лия християнски свят належащ въ­прос за отговор в познавателен про­цес и ответ със слово и дела за спа­сяване живота, природата и човеш­ката цивилизация.

* * *

Разрешението на съвременните съд­боносни проблеми е в зависимост от правилното отношение между хо­рата и спрямо природата. Създава­нето на климат на доверие и разби­рателство в международните отно­шения, ликвидирането на ядрените оръжия до 2000-та година и всеобщо­то разоръжаване са важни неотложни предпоставки за това. Ясното осъз­наване на равното човешко достойн­ство на всички хора, които са образ Божи, и взаимната зависимост меж­ду човека и природата в Божия твор­чески план биха довели вярващите християни до активно съдействие за премахване социалните недъзи и ру- шителното въздействие върху окол­ния свят. Християнинът трябва като съработник Божи да даде своя при­нос за ново творение – за премах­ване на греха и греховните послед­ствия в света и за творческото преобразяване на човешкото общество, на природата и на самия него по Божия благодат. Ближният в свои­те нужди и стремежи се нуждае от разбиране и помощ. Околната среда също така трябва да се радва на осо­бено внимание – на разбиране и бла­горазумно управление, а не да бъде предмет на хищническо господство от човека. С нея трябва да се живее в мир и по отношение на нея трябва да се премахне всяка мисъл за завою­ване. Изпълнението на всичко това е същевременно важна задача в про­цеса на богоуподобяването, зададе­но при творческия акт.

__________________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1988, кн. 5, с. 1-18. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[32]. Проф. протоиерей Ливерий Аркадьевич Воронов, Основи социальной этики с позиции Православия в условиях советской действительности. – Журнал Московской Патриархии, 1966, № 10, с. 72.

[33]. Срв. Hermann Timm, Evangelische Weltweisheit. Zur Kritik der ökotheologischen Apokalyptik. – Zeitschr. für Theologie und Kirche, 1987, H. 3, S. 366-367.

[34]. Срв. Н. Н. Schmidt, Gerechtigkeit als Weltordung, Tübingen 1968, 69f, 92f, 104 u. a.

[35]. Cpв. A. Jepsen, sdq und sdqh im AT.- Festschr. für H. W. Hertzberg, Göttingen, 1965, S. 78-89.

[36]. Cpв. H. Cremer, Die paulinische Rechtferigungslehre im Zusammenhang ihrer geschtlichen Voraussetzungen, Greifswald 2. Aufl., 1909; W. Eichrodt, op. cit.. Vol. I., p. 161 s; G. v. Rad a. a. O._r Bd. I, S. 382-395.

[37]. К. Н. Fаllgгеn, sedaka mahestehende und entgegengeset zie Begriffe im AT_t 1932. – По K. Koch, sdq gemeinschaftstreu/heilvoll sein. – Theol. Handwörterbuch zum AT, hrsg. v. E. Jenni u. Cl. Westermann, Bd. II, München, 1976, Sp. 517.

[38]. G. Gеrleman, šlm genug haben. – Theol. Handwört, zumAT, hrsg. v. Jenni u. Westermann, Bd. II q Sp. 922.

[39]. Dialogus cum Triphone, 110. 3. – Migne, PG, 9, 727.

[40]. Ibid.

[41]. Contra Celsium, V. 33. – Migne PG, 11, 1232.

[42]. Regulae fusius tractate. 1. – Migne, PG, 31, 917.

[43]. Regulae brevis. Intearrogatio 92. – Migne, PG 31, 1145.

[44]. Hom. dicta tempore famis et siccitatis. 2. – Migne. PG, 31, 308-309.

[45]. Hom. II in Ps. XIV. 1. – Migne, PG, 29, 265.

[46]. Hom. in illud Lucae 2. – Migne, PG, 31, 264.

[47]. Hom. in Ioann XV. 3. – Migne, PG, 59, 102.

[48]. Corpus acriptorum ecclesticarum latino­rum (Vienna), 32. 1. 276.

[49]. Ibid. 32. 1. 178.

[49^a]. Владимир Иванович Веpнадcкий, Биогеохимические очерки, Москва-Ленинград, 1940, c. 158; Иоэл Песахович Вейнберг, Человек в культуре древнего Ближнего Востока, Москва, 1986, с. 53.

[49^б]. Срв. Иоэл Песахович Вейнберг, пос. съч., с. 53-58.

[50]. Владимир Николаевич Лосский, Догматическое бого­словие.- Богословские труды, т. 8, 1972, с. 154.

[51]. Михаил Степанович Иванов, Християнское отно­шение к природе, Журнал Московской Патриархии, 1972, № 2, с. 41.

[52]. Пос. съч., с. 42.

[53]. Владимир Николаевич Лосский, пос. съч., с. 158.

[54]. Hom. in illud Lucae. 3. – Migne, PG, 31, 265.

[55]. De pauperum amore XIV. 25. – Мigne, PG, 35, 889.

[56]. За рубежом, 25 септември 1987, с. 10.

[57]. Capita de caritate IV. 14. – Мigne, PG, 90, 1052.

[58]. Вж. Brigitte Kahl, Human Cul­ture and the Intergity of Creation. Bibli­cal Reflection on Genesis 1-11.— Ecu­menical Review, Vol. 39, Nr 2, 1987, p. 135f.

Изображение: авторът професор ставрофорен иконом д-р Николай Шиваров (1930-2022). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eqY