Епископ Теофан (с мирско име Георгий Василиевич Говоров) е ро­ден на 10 януари 1815 година в село Чернавское, Елецка околия, Орловска губерния.

Неговият баща Василий Тимотеевич Говоров, след завършване на Орловската семинария, бил свещеник във Владимирската църква в село Чернавское и през целия си живот се отличавал с дълбоко благочестие. Бидейки известен и почитан сред духовенство пастир той бил назна­чен за архиерейски наместник, която длъжност изпълнявал в продълже­ние на 30 години, като заслужил ува­жението на началството и любовта на подчинените си (1, с. 10).

Майката на епископ Теофан – Татяна Ивановна произхождала от свещеническо семейство. Имала тих, кротък характер и обичливо сърце.

Първоначалното си образование малкият Георги получил в родния си дом. Благочестивите родители се стараели да му дадат възпитание в духа на християнската любов и църковност.

Още през детските години започ­нали да се проявяват ярки черти в характера на Георги: от баща си той наследил жив и чист ум, от майка си –  нежно, любвеобилно сърце, кротост, скромност и впечатлителност (1, с. 10).

В 1823 година Георги постъпил в Ливенското духовно училище. Ин­спектор на това училище бил тогава настоятелят на църквата „Св. Ге­орги“ протоиерей Василий Скрябин. Нравственият и духовен климат в училището бил много благоприятен.

Способният, добре подготвен юно­ша Георги лесно преминал курса на духовното училище и след шест години (през 1829 година), заедно с най-добрите ученици бил преведен в Орловската семинария. През това време възглавявал семинарията ар­химандрит Исидор – по-късно изве­стен иерарх на Руската православна църква (2).

Преподавали в семинарията нада­рени и усърдни хора.

По литература например тогава преподавал иеромонах Платон, впо­следствие Киевски и Галицки митро­полит. Философските науки препо­давал професор Евтимий Андреевич Остромисленски, който увличал юношите-семинаристи със своите забеле­жителни лекции.

Георги Говоров с голям интерес изучавал всички преподавани науки, но особено голям интерес проявявал към уроците по психология.

През годините на следването, след поклонническото си пътуване в Задонския манастир, където почитали мощите на още непрославения тогава светител Тихон Задонски, Георги започнал да проявява необикновено, постоянно увеличаващо чувство на благоговение към св. Тихон Задон­ски (3).

След завършване с отличие на се­минарията през 1837 година Георги Ва­силиевич Говоров получава назначе­ние в Киевска духовна академия, която през онова време била в цве­тущо състояние.

Киевският митрополит Филарет (Амфитеатров), който поради све­тия му живот наричали още приживе „Филарет благочестиви“ (4, с. 10), отделял изключително голямо вни­мание за развитието на вътрешния, духовно-религиозен живот на сту­дентите от академията.

Това било цветущо време както поради добрия нравствен стил, жи­вот в академията, така и поради та­лантливата професорска колегия. В академията се завършило образо­ванието и ясно се определила общата насока на нравствения живот на Георги Говоров.

В професорските характеристики той се атестира като студент, при­тежаващ много добри способности, отличаващ се с усърдие и притежаващ отлични успехи в науките. Най-обичани дисциплини на бъдещия архипастир били богословските пред­мети, особено Свещеното Писание и Църковното красноречие.

Заедно с отличните си успехи в науките студентът Говоров привли­чал вниманието и със своето поведе­ние. Инспекцията на Академията в лицето на архимандрит Григорий (Миткевич) (починал в 1881 година като Калужки архиепископ) и иеромонах Иоаникий (Горски) (починал в 1887 година като архиепископ Варшавски) по­стоянно му давали характеристики като човек „много скромен“, „с че­стно поведение)“, „отличаващ се с благонравие, стриктно изпълняващ своите задължения, обичащ богослу­жението“ и „даващ добър пример за другите“ (5, с. 23).

Всички тези добри качества на нравственото поведение на студента Георги Говоров предпочитали него­вия път към монашеския живот, към който той вероятно още от юно­шески години се подготвял.

Благодатно влияние върху Ге­орги оказали Киево-Печерската Лав­ра и други киевски паметници от свещената древноруска история, кои­то били красноречиво свидетелство за подвизите на руското монашество. Младият студент нерядко посещавал Киевската Лавра, където изживявал извисени религиозни настроения. Впе­чатленията от такива посещения били толкова дълбоки и силни, че свети­телят до края на живота си с въз­торг си спомнял за тях: „Киевската Лавра – това е неземна обител. Като престъпиш прага ѝ, чувстваш, че си влязъл в друг свят“ (6, с. 33).

Последната година от следването си Георги Говоров решил изцяло да посвети себе си на служение на све­тата църква като монах. На 1 октом­ври 1840 година, на празника Покров на Пресвета Богородица, той подал до ръководството на Академията мол­ба за приемане на монашество, в която писал: „Имайки постоянно усърдие към занимания с богослов­ски предмети и към усамотен живот, за да съединя едното и другото в предстоящото ми служение на цър­квата аз дадох обет да посветя жи­вота си на монашеското звание“(7, с. 422).

С разрешение на академическото ръководство и висшето духовно на­чалство на 15 февруари 1841 година той приел постриг с името Теофан (8). Чинът на пострижението бил извършен в църквата „Свети Дух“ в Киево-Братския манастир от рек­тора на академията архимандрит Иеремия (9), който по-късно станал Нижегородски архиепископ.

От април 1841 година инокът Теофан бил ръкоположен за иеродякон от същия Иеремия (вече епископ Чигирински, викарий на Киевския ми­трополит) в големия Успенски събор на Киево-Печерската Лавра, а на 1 юли – за иеромонах.

По време на тази важна промяна в своя живот иеромонах Теофан про­дължавал следването си в академия­та и писал курсово съчинение на тема „Обзор на подзаконната рели­гия“. Той успешно издържал изпи­тите, а курсовото му съчинение, като едно от най-добрите, било изпратено от академическия съвет за разглеж­дане в Светия Синод. Постоянният член на Светия Синод Московският митропо­лит Филарет, строг ценител на бо­гословските съчинения, със своя мъ­дър и проницателен поглед спрял внимание на надареността и трудолю­бието на отец Теофан.

В 1841 година иеромонах Теофан като първенец завършил академията със степен „магистър“. Започнало време на неговата служебна дейност на учебно възпитателно поприще.

На 27 август 1841 година иеромонах Теофан бил назначен за ректор на Киево-Софиевското духовно учили­ще (10, л. 2), намиращо се под не­посредственото наблюдение на Киев­ския митрополит Филарет.

Кратко време обаче се трудил отец Теофан в Киевското училище; на 7 декември 1842 година той бил назначен за инспектор на Новгородската се­минария.

Три години иеромонах Теофан пре­карал в Новгород. През този кратък период той съумял да се прояви като талантлив изпълнител и прекрасен преподавател по психология и логи­ка.

Висшето духовно началство висо­ко оценявало нравствените качества и забележителните умствени спо­собности на иеромонах Теофан и за­това на 13 декември 1844 година (10, л. 2), той бил преведен в Петербургската духовна академия на длъжност бакалавър на катедрата по Нрав­ствено и Пастирско богословие.

Съзнавайки голямата отговорност пред Бога в делото на духовното въз­питание на юношеството, отец Тео­фан се стремил да въздейства на бъдещите пастири с подчертаната си добрина, обич и кротост. Въз­гледите си за духовно-педагогическа дейност той изразил по-късно със следните думи: „Възпитателят тряб­ва да премине всички степени на християнското съвършенство, за да може после в дейността си да бъде способен да забелязва насоките на тези, които възпитава и така да въз­действа върху тях с търпение, ус­пешно, силно, плодотворно. Това трябва да бъдат хора най-чисти, богоизбрани и свети“ (11, 72).

Към преподаваните предмети ие­ромонах Теофан се отнасял с голямо внимание. Като се отказал от фило­софско-умозрителните методи на ра­бота, младият богослов се облягал на аскетическия и психологическия опит. След Свещеното Писание и творе­нията на светите отци главният източник на неговите лекции били житията на светиите и психологията.

На 1 февруари 1845 година отец Тео­фан бил назначен за помощник-инспектор на академията, а от 20 май до 4 август 1846 година изпълнявал длъжността инспектор. За ревно­стното изпълняване на тези задъл­жения, както е засвидетелствано от академическото ръководство, ие­ромонах Теофан за втори път бил удостоен с благословението на Светия Синод, а на 25 май 1846 година – и със звание съборен иеромонах на Александро-Невската Лавра (10, л. 3).

Иеромонах Теофан бил дълбоко привързан към важното дело на хри­стиянското възпитание, обаче при­вличало го и друго, а именно – усамотеният монашески живот. Учеб­ната му работа се съчетавала с административни и стопански гри­жи, към които не изпитвал никакво влечение, и затова вътрешно той не бил удовлетворен от служебната си дейност. Неговият дух се стремил към сродната му сфера на монаше­ското житие и молитвеното общуване с Бога.

Скоро се отдал случай за задоволя­ване на духовните потребности на отец Теофан. На 21 август 1847 година, по собствено желание той бил назна­чен за член на духовната мисия в Иерусалим.

За ръководител на Руската духов­на мисия бил назначен архимандрит Порфирий (Успенски), изключително добър познавач на Изтока, известен църковен археолог (12). Освен ие­ромонах Теофан, като сътрудници към мисията били назначени и двама студенти, завършили Петербургската семинария – Н. Крилов и П. Соловьов.

На 14 октомври 1847 година мисията в пълен състав отпътувала от Петер­бург за Палестина.

Шестгодишното пребиваване на Из­ток имало за иеромонах Теофан голямо духовно и нравствено зна­чение. Като посещавал древните оби­тели, той неуморно изучавал тво­ренията на светите отци по древните ръкописи, запознавал се с устава и житията на древните подвижници от източните монашески обители и Света Гора. Младият аскет влязъл в близък духовен контакт със свето­горските старци, които оказали бла­готворно влияние върху насоката на духовния му живот и по-късно подпомагали издаването на негови­те съчинения.

Тук, на Изток, отец Теофан ос­новно изучил гръцки и френски език, запознал се с основите на еврейския и арабския език.

В 1853 година започнала Кримската война, на 3 май 1854 година членовете на Руската духовна мисия били от­зовани от Иерусалим и се завърнали в Русия.

За своите трудове в мисията ие­ромонах Теофан бил възведен на 4 април 1855 година в архимандритско достойнство, на 12 април бил на­значен в Петербургската духовна академия като бакалавър на катед­рата по Каноническо право, а след половин година заел длъжността рек­тор на Олонецката духовна семина­рия.

Като ректор на семинарията ар­химандрит Теофан трябвало да се заеме с много дела и грижи.

Олонецката духовна семинария през това време била съвсем неустроена, дори нямала собствена сгра­да. Архимандрит Теофан се заема с организирането на строежа на сгра­дата за семинария (13, с. 5). Обаче главната грижа, отговаряща на из­висените стремежи на душата на отец Теофан, било възпитание на учащите се в Олонецката семинария.

Освен семинарията, на архиман­дрит Теофан били възложени и мно­го други епархийски дела поради отсъствието на Олонецкия архиепи­скоп Аркадий, който бил извикан в Санкт Петербург за участие в заседания­та на Светия Синод.

Като изпълнявал тези поръчения той бил длъжен да се запознава от­близо с живота и дейността на ено­рийските свещеници и духовници. На 17 октомври 1855 година отец Теофан бил определен за член на Олонецка­та духовна консистория. Архиман­дрит Теофан се грижил за подобря­ване проповедническата дейност на енорийското духовенство и изработил редица мерки за борба с разколниците, които се утвърдили във фор­мата на даниловщина, филиповщина, аристовщина и странничество (14, 651).

В 1856 година архимандрит Теофан бил назначен на длъжност настоя­тел на посолската църква в Цари­град.

Изборът на отец Теофан за толко­ва важен и отговорен пост несъмне­но бил обусловен от обстоятелството, че той бил добър познавач на право­славния Изток и напълно подготвен за тази длъжност.

Цариградската църква през това време преживявала големи трудно­сти във връзка с гръцко-българския спор. Руското правителство и Светия Синод, загрижени за скорошното уреждане на този проблем, дали по­ръчение на архимандрит Теофан, като добър познавач на Изтока, да събере сведения, които биха могли да хвърлят светлина върху гръцко-българския спор (15, с. 180). Отец Теофан изпълнил възложената му мисия и представил през 1857 година (9 март) отчет за движението сред българите и за състоянието на Ца­риградската патриаршия (16, с. 42). Този отчет впоследствие имал голямо значение при обсъждане гръцко-бъл­гарската разпра от Светия Синод на Руската православна църква.

Със своята симпатия към българ­ския народ, със съчувствието си към законните му искания, с искреното си желание да му помогне, отец Тео­фан спечелил голяма обич от страна на българите. Загрижен поради слож­ната ситуация в Българската църква, архимандрит Теофан не прене­брегнал да се погрижи и за благото на Цариградската църква. Той от­близо се е запознал с вътрешния ѝ живот, със състоянието на нейния Синод, положението на патриарха, епископите, свещениците, с църкви­те и духовенството. Пред него се разкрила бедствена картина. Всич­ко това отец Теофан изложил в своя отчет, призовавайки на помощ „великодушна“ Русия, която „не трябва да оставя своята майка по вяра в това безпомощно състояние“ (16, 55).

По време на своето пребиваване в Цариград архимандрит Теофан се грижил и за живеещи тук руси и предложил на руското правителство да се открие в Цариград болница за руските моряци и поклонници и молил също така за основаване на „братство с църква“ (14, с. 662).

Живеейки в чужбина, отец Тео­фан още повече задълбочил знанията си по гръцки език, които практиче­ски оползотворил в по-нататъшните си трудове. Тук, в православния Изток той събрал множество скъ­поценни перли от светоотеческа, пре­ди всичко аскетическа писменост. Обаче престоят на архимандрит Тео­фан в Цариград не бил продължи­телен: предстояло му ново, по-отго­ворно поприще в служението на Църква и Отечество.

На 13 юни 1857 година със заповед на Светия Синод архимандрит Теофан се назначава на длъжност ректор на Санкт Петербургската духовна акаде­мия.

Подчинявайки се на Божия про­мисъл, той в продължение на две години възглавявал висшия разсад­ник на духовното просвещение в Санкт Петербург.

Като ректор архимандрит Теофан посещавал лекциите на професори­те, присъствал на изпити, контро­лирал целия ход на учебното дело в академията. Специално внимание той обръщал на възпитателната работа в поверената му академия.

На поста ректор на Санкт Петербург­ската духовна академия отец Тео­фан усилено се занимавал също така с редакторска и богословска работа. Своите съчинения той публикувал главно в журнала на академията „Христианское чтение“, който изли­зал тогава под негово наблюдение.

Времето на ректорството на архи­мандрит Теофан съвпаднало с от­празнуването на 50-годишнината от откриването на Петербургската ду­ховна академия. За отпразнуване на юбилея, което се състояло на 17 февруари 1859 година, ректорът трябва­ло да извърши голяма подготовка. Светият Синод наградил отец Теофан с орден „Свети княз Владимир“ III степен.

Скоро след това събитие на всеблагия промисъл Божи било угодно да го възведе в епископски сан, за да бъде за всички търсещи спасение „светилник горящ и светещ“.

На 29 май 1859 година се състояло на­речението на архимандрит Теофан за епископ Тамбовски и Шацки. В словото, и при наречението той сравнявал своя живот и многостран­ната дейност с кълбо, без много шум, търкалящо се натам-насам, по посо­ка натам, където го тласнат. Отец Теофан изразил своята покорност пред Божията воля, своето смирение и недостойнство. В същото слово, обръщайки се към сонма на архипастирите, той споделил, че има тай­но желание за висши подвизи на до­бродетелта. „Не скривам, казал отец Теофан, че не би било чуждо за сър­цето ми, ако ми падне такова място, където бих могъл свободно да се пре­дам на занятия по сърце“ (17, с. 4-5).

На 1 юни митрополит Григорий със събора на епископите в Троицкия храм на Александро-Невската Лав­ра извършил неговата хиротония.

Служението на Преосвещения Тео­фан в Тамбовска епархия продължи­ло само четири години. Обаче през този кратък срок, благодарение на изключително кротък характер, ряд­ка деликатност и разполагащо вни­мание към нуждите на своето паство съумял да спечели всеобща, най-искрена и дълбока обич от страна на своите пасоми. Епископ Теофан из­явил себе си като ревностен служи­тел във всички сфери на църковния живот (4, с. 74-75). Много грижи и трудове понесъл владиката при управ­лението на Тамбовска епархия.

Епископ Теофан се изявил като ревностен проповедник. Почти вся­ко богослужение той придружавал с проповед. Неговото слово, изви­ращо из сърцето и изключващо дъл­боко убеждение, привличало многобройни слушатели. Като плод на ревностното му проповедничество станало издаването на два тома с негови слова към тамбовското па­ство (всичко 109 слова). „Дълбоко знание на всички вътрешни движе­ния на човешкото сърце и духовните му потребности, опитност в духов­ния живот, обширни познания в областта на Свещеното Писание и светоотеческите творения, естествените на­уки, историята и други високи до­стойнства – с това се отличават словата на Преосвещени Теофан към тамбовското паство, които при не­обикновена яснота, живот и достъп­ност на изложението правили извън­редно силно впечатление на слуша­телите“ (4, с. 107).

Епископ Теофан се грижел и за външното благоустрояване на ду­ховните учебни заведения, като убе­дил например ръководството на Тамбовската семинария да извърши ре­монт на семинарския храм.

С цел да се повиши нивото на на­родното образование, при съдей­ствието на Преосвещени Теофан били открити много училища към църквите (14, с. 818), неделни учи­лища и частни школи за ограмотя­ване, а също така било открито епархийско женско училище с шест­годишен срок на обучение.

Епископ Теофан се грижил в съ­щото време и за повишаване на об­разованието и на самото духовен­ство. Благодарение на неговото хо­датайство пред Светия Синод от 1 юли 1861 година започнали да излизат „Тамбовские епархиальные ведомости“.

Като оставял съвсем малко време за сън, епископ Теофан изцяло от­давал себе си на служението на свое­то паство. В дни на скърби и радо­сти той бил любвеобилен баща за всички.

При всичките си многобройни и разнообразни дела и грижи по управ­лението на Тамбовска епархия, епи­скоп Теофан все пак намирал време и за научно-литературна дейност. Към този период се отнася богослов­ският му труд „Писма за християн­ския живот“, който предлага цяло­стна система на християнско нрав­ствено учение.

В целия му по-нататъшен живот все повече се задълбочавала склон­ността му към усамотение. По вре­ме на едно от пътуванията си, с цел да оглежда храмовете и манасти­рите от своята епархия, епископ Теофан посетил Вишинската пусти­ня, която му харесала със строгия монашески устав и красотата на околностите. Назначавайки за игу­мен на тази пустиня иконома на архиерейския дом игумен Аркадий, Преосвещеният епископ на изпраща­не пророчески му казал: „Замина­вайте, отче игумене там, а после, ако е рекъл Бог, и аз ще дойда при вас“ (18, с. 51).

В 1861 година епископ Теофан изживял голяма радост. По решение на Светия Синод той взел участие в тържество­то по откриване мощите на епископ Тихон Задонски. Това събитие на­правило голямо впечатление на Тамбовския архипастир, „послужило ка­то особено благодатно освещаване на собственото му служение“ (4, с. 102).

Немного време обаче Тамбовската епархия била управлявана от Преосвещения Теофан. На 22 юли 1863 година той бил назначен да управлява древ­ната, по-голяма Владимирска ка­тедра, на мястото на освободения на покой епископ Иустин. В сино­далния доклад било казано, че Преосвещения Теофан „със служението си придобил необходимата опит­ност, за да управлява толкова голя­мо паство“ (19, 46).

Непродължително било служението на епископ Теофан и във Влади­мир, но и тук се проявил като ревно­стен архипастир и успял да заслужи всеобщо уважение и обич (7, с. 426).

Първата грижа на архипастира на Владимирската епархия било спа­сението на поверените му души чрез назидание, чрез проповядване на словото Божие. Той поучавал на­рода от църковния амвон на храмо­вете на своя епархийски град, „об­хождайки градове и селища на ми­лионното си паство“ (20, с. 5).

След проповедническата дейност следва тясно свързаната с нея – мисионерската. Този вид дейност намерила в лицето на Преосвещени Теофан изключително ревностен привърженик. Епископ Теофан пред­приемал пътешествия в разколнически центрове на епархията си, където произнесъл цял ред проповеди, а в края на 1865 година основал в село Мстера (Вязниковска околия) Богоявленско православно братство (21).

Най-усърдните грижи на епископ Теофан обаче били посветени на църковните училища и духовните учебни заведения в епархията. Той завършил започнатата от неговия предшественик постройка – обще­житие за учениците от Владимир­ската духовна семинария, открил училище за момичета от семействата на духовни лица. От началото на 1865 година започнали да излизат по ходатайство на епископ Теофан „Владимирские епархиальные ведомо­сти“.

За усърдната и плодотворна архипастирска дейност за благото на Църквата на 17 април 1857 година Преосвещени Теофан бил награден с ордена „Св. Ана“, II степен и на 19 април 1864 година – с ордена „Св. Ана“, I степен (10, с. 21).

Но широката практическа дейност по епархийското управление не била истинско призвание и копнеж на душата на архипастира. Както вече беше казано, от съвсем млади годи­ни той се стремял към усамотен живот и идеала на монашеството си представял в отричането от всич­ки житейски грижи. И ето сега, след двадесет и петгодишно служение на църквата в различни поприща, Преосвещени Теофан намерил за благовременно да осъществи своето от­давнашно и никога незаглъхващо в него желание.

След като се посъветвал с от­давнашния си духовен ръководител митрополит Исидор, той подал до Светия Синод молба за освобождаване на покой с право да пребивава във Вишинската пустиня в Тамбовска епархия. Ходатайството на владиката било удовлетворено и на 17 юли 1866 година той бил освободен от управле­нието на епархията и назначен за игумен на Вишинската пустиня, къ­дето прекарал живота си като учен монах в научни трудове.

Но не възможността да се предаде на покой привличали сърцето на владиката манастирските стени; те го викали при себе си за нов духо­вен подвиг. „Аз търся покой, писал епископ Теофан на митрополит Иси­дор, за да се посветя на желаните занятия, с непременно намерение да има и плод от трудовете, полезен и нужен за Божията църква. Имам намерение да служа на Божията църква, но да служа в друг образ“ (22, с. 11).

Епископ Теофан пристигнал във Вишинската пустиня като неин игу­мен. Свързаната с много житейски грижи длъжност на игумен наруша­вала неговия вътрешен покой, за­това след кратко време той подава нова молба – да бъде освободен от тази длъжност. Св. Синод удовле­творява молбата му. Дългоочаква­ното усамотение, към което така на­стойчиво се стремил светителят, най-после, по милост Божия, дошло.

Като вътрешно устройство Вишинската пустиня представлявала общежитиен манастир. Нейният ус­тав и обичай се отличавали с голяма строгост.

Епископ Теофан до края на живота си се чувствал тук напълно ща­стлив. „Вие ме наричате щастлив. Аз наистина съм много щастлив – писал той – и моята Вишинска пустиня няма да я отстъпя не само за Санкт Петербургската митрополия, но дори и за патриаршество – ако патриаршеството се възстанови у нас, и биха ме назначили за патриарх(23, с. 35).

През първите шест години от свое­то пребиваване във Вишинската пу­стиня Преосвещени Теофан не се усамотявал напълно. Той ходил за­едно с други монаси на всички цър­ковни служби, а в неделни и праз­нични дни извършвал литургия в съслужение с братята.

Външната обстановка напълно съответствала на духовните потреб­ности на епископа-подвижник. Той с желание приемал посетители – роднини и почитатели, търсещи ду­ховните му съвети, вразумления и наставления, излизал от килията си за разходка.

В началото на своя живот във Ви­шинската пустиня епископ Тео­фан изживял борба с такива помис­ли, които му внушавали съжаление за ранното напускане на катедрата.

В 1872 година духовното началство му предлагало отново да приеме управ­ление на епархия, дори на Москов­ската, а след това, през същата го­дина – предлагало му да заседава в съдийското отделение на Светия Синод.

В 1879 година отец Николай Касаткин поканил чрез Светия Синод епископ Теофан в Япония.

Но епископ Теофан се отказал от всички тези предложения.

След пасхалните дни на 1872 година започнал да води затворнически жи­вот. Той прекъснал всякакви кон­такти с хората, престанал да ходи в манастирския храм за богослужения и се усамотил в отделна къщичка. От това време насам той приемал само настоятеля на пустинята – духовника игумен Тихон и килийника си отец Евлампий.

Към това време епископ Теофан устроил в своите килийки малка църквичка „Кръщение Господне“, в която служил св. Литургия през всички неделни и празнични дни, а през последните 11 години – еже­дневно.

В богослужение и молитва, в подвизи – духовни и телесни – преминавала по-голямата част от затворническия живот на архипастира.

В свободно от духовни подвизи време той се занимавал с научни литературни и богословски трудове, писал множество писма до различни хора, които се обръщали към него с въпроси и недоумения, с молби за помощ и наставление. Като се отказал от света и почти не се срещал с хора, епископът-отшелник не пре­ставал да се интересува от живота на църквата и на своята родина. Той получавал много списания, из­лизащи по онова време. В кабинета му имало огромна библиотека (24). При написване на своите произведе­ния светителят използвал много ли­тература на руски и на чужди езици. Всичко прочетено той молитвено из­живявал, преживявал вътрешно, и постепенно от неговото перо излиза­ли творения, равни на които по раз­нообразие на тематика и дълбочина на осветляваните въпроси могат да се намерят твърде малко.

В подвига на духовно-литератур­ното творчество епископ Теофан виж­дал велико служение на Божията църква. За това той говори в едно от своите писма: „Да се пише – това е нужна за църквата служба“ (25, с. 11).

Твърде разнообразни са темите и съдържанието на произведенията на Вишинския Затворник. Почти нито един детайл от духовния живот не се изплъзнал от дълбокото му, внима­телно наблюдение. Но главна тема на всичките му многобройни съчи­нения е темата за спасението в Христа. При това, както отбелязват изследователите, творенията на Вишинския подвижник „изпълнени с духовно-благодатно помазание … във възможната пълнота и близост отразяват духа на Христовото и апостолското учение“ (26, с. 253). Самото изброяване на тези творения (27) предизвиква благоговейно чув­ство пред великото трудолюбие, пред голямата нравствена сила и духовна опитност на епископа-затворник. „Ние имаме пълно право, пише един от биографите на епископ Теофан, да го назоваваме велик мъдрец на християнската философия. Той е пло­дотворен както светите отци от IV-тото столетие“ (28, с. 9).

За основа на богомъдрите му писа­ния служили почти изключително творенията на източните църковни учители и аскети. „Учението на епископ Теофан е много близко до учението на стареца Паисий Величковски. Това особено силно се забелязва в разкриването на теми за старчеството, за умните дела и молитвата“ (29, с. 66).

Като дълбок познавач на аскетическата литература, Преосвещени Те­офан не само отразил нейните осо­бености в своите творения, но и ги въплътил в живота си, като проверил истинността на светоотеческите аскетически предпоставки със собстве­ния си духовен опит.

„В своите произведения светите­лят Теофан, според думите на професорската комисия от Петербургската духовна академия (30), се представя като самостоятелен дълбок православен богослов – мислител от съзерцателно направление; та­къв богослов, при който богослов­ските православни понятия дълбоко проникнали през съзнанието, прие­ли оригинална форма и получили своеобразна система“ (31, с. 2).

Епископ Теофан се старае да из­бягва „формалистиката и схоластицизма“ (4, с. 275), изразявайки свои­те мисли ясно и достъпно за широк кръг читатели.

По съдържание съчиненията на епископ Теофан могат да се разделят на три основни групи: нравоучителни, тълкувателни и преводни.

Особено голяма ценност за бого­словската наука представляват многобройните трудове на светителя по християнска нравственост.

В своите нравоучителни произве­дения Преосвещени Теофан изо­бразил идеала на истинския хри­стиянски живот и пътищата, воде­щи до неговото постигане.

В съчиненията на светителя Тео­фан се излагат основите на светоотеческата психология.

„Всестранно образован, архипастир-учителят проникнал в най-дълбоките тайници на човешката душа. В своите съчинения той съ­четава дълбочината на психологи­ческия анализ и богословието с до­стъпността на изложението“ (29, с. 66).

Анализирайки душевните и духов­ните способности на човека, Прео­свещени Теофан дълбоко прониква във вътрешния му свят. Това про­никване е следствие на щателни самонаблюдения и големия духовен опит на светителя. „Авторът като че­ ли слиза в тъмни преплитащи се лабиринти на духа и независимо от слабата светлина на кандилото, на­всякъде успява да различи в тях най-тънките прояви на нравствено­то начало“ (31, с. 4).

Сред творенията на епископ Тео­фан почти не се срещат трудове със специален догматически характер, но понеже нравственото учение на християнството стои в неразривна връзка с християнските догмати, на различни места в неговите трудове може да се види и разкриване на дог­матическото учение. Догматическият елемент в творенията на светителя е особено важен затова, че разясне­нията на автора касаят най-високите и най-трудните теми на християн­ската догматика.

Един от най-важните резултати от жизнения подвиг на Преосвещени Теофан – това са забележителните му трудове по разясняване на сло­вото Божие, които представляват ценен принос в руската библеистика (32, с. 397).

В тясна връзка с всичките трудове на епископ Теофан в богословската област стои и неговата преводаче­ска дейност. Като извор на духовна опитност били не само личните му вътрешни преживявания, но и аскетическата литература, от която той винаги подчертано се интересу­вал.

Най-важната от преводаческите ра­боти на светителя бил преводът на „Добротолюбието“, главната тема на което са писанията за духовния жи­вот на основателите и великите учи­тели на християнския аскетизъм.

Един особен вид литературни тру­дове на Преосвещени Теофан пред­ставляват неговите многобройни пис­ма, които той разменял с всички, които искали неговите съвети, под­крепа и одобрение. От всички краи­ща на Русия идвали във Вишинската пустиня писма до епископа-отшел­ник; нерядко пощата доставяла по 20-40 писма всеки ден. „Към него се обръщали за съвет, за разрешаване на недоумения, при него търсили утешения в скърбите, облекчение в бедите всички, като се започне от най-високопоставени – до най-про­стички хора от народа “(34, с. 207).

В писмата си епископ Теофан изразявал същите положения, както и в творенията си, но в по-достъп­на, ясна форма, винаги съобразена снравственото и общественото по­ложение на събеседника.

Светителят, тънко чувстващ ду­ховните потребности на своите ко­респонденти, не жалил сили и време, за да разяснява обстойно и любве­обилно всички въпроси и проблеми. Той някак си особено могъл да на­влезе в положението на тия, които му писали и веднага да установи с тях най-близка духовна връзка, при която доминирала пълна искреност и откровеност. Тази искреност и обич към хората светителят запазил през целия си живот, до блажената си кончина.

Чрез постоянно внимание към вът­решния си живот, духовно бодърстване подвижникът-отшелник достиг­нал висока степен на духовно съ­вършенство.

Всеотдайната любов към хората, която проличава от съдържанието на голямата кореспонденция на све­тителя била в него онази особена нравствена сила, която привличала към него съвременниците му и про­дължавала да привлича към памет­та му и към неговите творения след­ващите поколения християни. Про­славяйки Господ Иисус Христос и защитавайки Неговото учение и Неговата църква със своите творения, епископът-отшелник не по-малко ги прославил със своя подвижнически живот, като станал пример и образец за вяра и благочестие.

Всички Духовни академии на Рус­ката православна църква избрали епископ Теофан за свой почетен член, а Санкт Петербургската му при­своила през 1890 година званието „Доктор на богословието“ за многополезните му богословски съчинения.

При всичките си добродетели и високи достойнства епископ Тео­фан считал себе си по-недостоен от всички. „Ето ме – и книги чета, и пиша, говорил той, а не притежавам нищо приличащо на онова, което вършили Божиите угодници“ (4, с. 209). Той бил готов да счита всички хора за добри и свети: „Изобщо ми идва на ум мисълта, че хората не са съвсем добри просто случайно, а всъщност те са добри. Затова по-добре е всички да смятаме за свети“ (35, с. 30).

Свещта на живота на светителя-подвижник постепенно се стопявала и той, съзнавайки това, спокойно чакал смъртта. „Да се умира, писал владиката, това не е нещо особено. И трябва да се чака. Както бодърстващият през деня чака да дойде нощта, за да поспи, така и живее­щите трябва да виждат пред себе си края, когато отпочинат. Само да­рувай ни, Боже, да починем в Господа, за да бъдем с Господа ви­наги“ (36, с. 535).

На 6 януари 1894 година, около четири часа през деня, епископ Теофан мир­но починал в деня на храмовия праз­ник на своята килийна църква „Кръ­щение Господне“.

Когато тялото на покойния било приготвено за погребение и започ­нали да го обличат в архиерейски одежди, всички присъстващи видели, че „на лицето му просияла блажена усмивка“ (4, с. 220). Било ли е това прощално приветствие към опечалените братя на обителта или отражение на блаженото ликуване на душата – само Господ знае!

Опелото на починалия епископ-подвижник било извършено на 11 януари от Тамбовския епископ Иероним при огромно стечение на ду­ховенство и народ (37).

Тялото на починалия архипастир било погребано в Казанския храм на Вишинската пустиня в десния Владимирски притвор. Върху гро­ба на починалия с усърдието на игумена на манастира архимандрит Аркадий и почитателите на епископ Теофан било издигнато великолепно надгробие от бял мрамор с изобра­жение на трите книги на светите­ля: „Добротолюбие“, „Тълкувание върху апостолските послания“ и „Начертание на християнското нравоучение“.

В едно от многобройните си съчи­нения епископ Теофан Затворник пише: „Починалите продължават и на земята да живеят в паметта на тези, които живеят чрез добрите си дела“ (38, с. 38). Добрите дела на епископ Теофан – това са преди всичко неговите многобройни тво­рения.

Епископ Теофан, като посветил целия си живот на търсене на пътя към вечния живот, показал този път и за следващите поколения чрез богословските си трудове.

Епископ Теофан Затворник се пред­лага за канонизиране като подвиж­ник на вяра и благочестие, оказал дълбоко влияние за духовното въз­раждане на съвременното му обще­ство. С молитвения си съзерцателен подвиг, с чистотата на сърцето, це­ломъдрието и благочестието, запа­зени от младостта, светителят Тео­фан придобил дара на опитното по­стигане на светоотеческата аскеза. Този опит той като богослов и екзегет изложил в многобройните си творения, които имат значение за чедата на църквата като практически пособия в делото на християнското спасение.

Библиография

1. Игорь Корнильевич Смолич, Русское монашество: возникновение, развитие и существо (988-1917), Вюрцбург, 1953 (на немски език).

2. По-късно той станал Санкт Петербургски и Новгородски митрополит.

3. До края на своя живот епископ Теофан благоговеел пред паметта на св. Тихон, по­дражавайки му в живот и творения.

4. Профессор Иван Николаевич Корсунский, Преосвященный Феофан, бивший Владимирский и Суздальский, М., 1895.     

5. Иван Александрович Крутиков, Преосвященный Феофан затворник и подвижник Вышенской пустыни, М., 1895.

6. Собрание писем святителя Феофана. Випуск третий, М., 1898.

7. Владимир Петрович Рыбинский, Памяти Преосвященного Феофана, епископа Владимирскаго и Суздальского. – Труды Киевской духовной академии, 1894, т. I, март, с. 421-435.

8. В чест на преподобни Теофан Изповедник Сигриански.

9. Приемник на ректора архимандрит Инокентий. Отличавал се със строг аскетизъм. Умрял на покой в 1884 година в сан архиепископ Нижегородски.

10. Послужной список Преосвященного Феофана, епископа Тамбовскаго и Шацкого. – ЦГИАЛ, Ф. 796, ед. хр. 883, л. 1-16.

11. Епископ Феофан, Путь ко спасению. Краткий очерк аскетики, Спб, 1869, вып. I.

12. Умрял в 1885 година в сан епископ Чигиринский.

13. Семьон Алексеевич Лосев, Из прошлого Олонецкой духовной семинарии, Петрозаводск, 1905.

14. Аркадий Спиридонович Ключарьов, Преосвященный Феофан Затворник и его пастырская деятельность. – Православный собеседник, 1904, октябрь, с. 632-670.

15. Гавриил Захарович Любов, Епископ Феофан Тамбовский, как проповедник. – Вера и разум, 1916, Февраль, с. 161-199.

16. Федор Иванович Титов, Суждение Преосвященного Феофана, бывшего епископа Владимировского, о греко-болгарском вопросе и о состоянии Православной Церкви на Востоке. — Труды Киевской духовной академии, 1895, май.

17.Слова Преосвященного Феофана к Тамбовской пастве в 1859-1860 гг., Спб., 1861.

18. Архимандрит Клавдиан, Преосвященный Феофан, Вышинский затворник, ЖМП, 1953, январь, с. 49-54.

19. Тамбовские епархиальные ведомости, 1863, № 18.

20. Священник Симеон Никольский, Речь, сказанная при погребении пре­освященного епископа Феофана 12 января 1894 года, Сергиев Посад, 1895.

21. Открытие общества православного церковного братства в слободке Мстере Вязниковского уезда. – Владимирские епархиальные ведомости, 1865, неоф. часть, январь, № 3, с. 172-174.

22. Собрание писем святителя Феофана. Выпуск пятый, М., 1899.

23. В кельи затворника. – Душеполезное чтение, 1894, ч. I.

24. Собрание писем святителя Феофана. Выпуск четвертый, М., 1899.

25. Собрание писем святителя Феофана, Выпуск второй, М., 1898.

26. Никандр, епископ Нарвский, Речь, произнесенная на торжественном собрании членов „Общества распространения религиозно-нравственного просвещения, в духе Пра­вославной Церкви“, в память епископа Феофана. – Прибавления к Церковным ведомостям, 1894, февраль, № 8, с. 252-256.  

27. Вж. този опис в статията на иеромонах Георгий (Тертышников), Богословское наследие епископа Феофана. – Богословские труды, с. 16, М., 1976, с. 202-222.

28. Николай Депутатов, Ревнитель благочестия XIX века епископ Феофан Затворник. Кандидатское сочинение богословского факультета святого Владимира в г. Харбине, 1938. Типография Свято-Троицкого монастыря, Джорданвилль, 1971.

29. Иеромонах Георгий (Тертышников), Библиографический очерк. Памяти епископа Феофана. – ЖМП, 1973, № 3, с. 62-67.

30. Съставът на комисията: професор Александр Львович Катанский, професор протоиерей Александр Петрович Рождественский и доцент Теофан Алексеевич Тихомиров.

31. Преписка „О возведении преосвященного Феофана, бывшего епископа Владимирского, на степень доктора богословия“. – ЦГИАЛ, Ф. 796, оп. 171, ед. хр. 311.

32. Протоиерей Георгий Флоровский, Пути русского богословия, Париж, 1939.

33. Достоверно е, че само едно семейство в град Тамбов притежавало хиляда писма на све­тителя Теофан (2, с. 245).

34. Протоиерей Михаил Иванович Xитров, Преосвещенный Феофан, Затворник Вышинский. Изд. 2-е, М., 1905.

35. Епископ Феофан, Письма о христианско жизни. Изд. З-е, М., 1908.

36. Письма епископа Феофана к священнику в гр. Киеве. – Воскресное чтение, 1894, № 32, с. 511-516; № 33-34, с. 534-536.

37. При погребението на починалия светител участвали повече от 50 свещенослужи­тели.

38. Епископ Феофан, Краткие мысли на каждый день года, расположенные по числам месяцев. Изд. 2-е, М., 1894.

Превод от руски: Олга Чонкова

_________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1990, кн. 1, с. 20-31. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: епископ Теофан Затворник (1815-1894). Източник Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-eoO