Професор Валерий Александрович Погорелов

За събитията, които са предизви­кали и придружавали покръстване­то на Русия, ние узнаваме от една обширна повест, твърде литературно съставена и влязла в първоначалната руска летопис за годините 6494-6496 (986-988). Тази повест днес вече се признава и за неточна, и за тенденциозна – и все пак във всички исторически трудове и учебници по­кръстването на Русия се излага съг­ласно с тази повест, макар че сведе­нията, които се съобщават в нея, да­леч не съответстват на известните нам исторически данни.

Тъй, ако се вярва на разказа на летописеца, то се оказва, че княз Владимир уж нямал никакви све­дения за християнската вяра до разговора си с гръцкия „философ“, както нарича летописта някакъв си византийски мисионер, и до връща­нето на изпратените от Владимир хора, които уж посетили редица страни, с цел да изучат различните религии. А между това ние точно знаем, че още при дядото на Влади­мир – княз Игор, в Киев е имало много християни, че те са имали своя църква в името на пророк Илия, за което свидетелства та­къв държавен документ, като дого­вора на Игор с Византия[1]. Бабата на княз Владимир, св. княгиня Ол­га, сама е била приела кръщение, имала е при себе си свещеник и горе­що, макар и безуспешно, е уговаряла своя син княз Светослав да приеме християнство то. При самия княз Вла­димир двама християни даже по­страдали за своята вяра.

Следователно, защо е било нужно на Владимир да праща хора чак в Цариград да се запознават с хрис­тиянското учение и богослужение, щом той е могъл в Киев, в същата църква на св. Илия, сам да види и чуе християнското богослужение? И неволно се натрапва още един въпрос: на какъв език е поучавал Влади­мир този гръцки „философ“? Княз Владимир, разбира се, не е знаел гръцки език, тъй като младостта си той прекарал в Новгород, дето е имало много варяги, но едва ли е имало гърци, а после, когато е бягал от брат си Ярополк, той е прекарал две години пак сред варяги, дето е могъл да се научи на един от северогерманските езици, но съвсем не на гръцки. Още по-съмнително е гръцкият „философ“ да е знаел рус­ки език.

По-нататък същата повест при­писва покръстването както на Вла­димир (в Корсун, тоест Херсон), така и на всички руси (в Киев) на гръцко духовенство: „Володимера епископ Корсуньский с попы Ца­рицыны (тоест с дошлите от Византия заедно с дъщерята на императора Анна, за която Владимир се оженва), огласив, крести“; от Херсон Вла­димир, заедно със свещениците-гър­ци, се връща в Киев и летописта продължава: „изыде Володимер с попы Царицыны и с корсуньскими на Дънепр, и сниди ся (събира се) бес числа люди, влезоша в воду…  попове же стояще молитвы творяху“. Ако е така, тогава трябва да прие­мем, че кръщението е било извършено на гръцки език. Според същия раз­каз, на гръцкото духовенство е била предадена построената от Владимир в Киев църква; в такъв случай и богослужението в тази църква е трябвало да се извършва по гръцки. След това летописта отбелязва съв­сем естествената грижа на Владимир да си подготви духовенство от сре­дата на новопокръстения народ: „За­почна да събира по-способни деца и да ги дава да се учат на книжно учение“. Но на кого е било възложено да учи децата на книга? Според повестта Русия е била кръстена от гръц­ко духовенство, новопостроената църква Владимир предава пак на гръцко духовенство; с всичко това повестта ясно иска да каже, че друго духовенство, освен гръцкото, в това време в Киев не е имало. Следовател­но само на него е могло да бъде по­верено обучението на руските деца; а оттук следва, че първите обучени на четмо и писмо руси е трябвало да се учат по гръцки книги и на гръцко четмо-писмо. Но какво са станали тези гръцки книги, тези гръцко-руски писмени паметници? Защото няма абсолютно никакви следи и доказателства, че в Русия някога е имало гръцки книги или че русите са употребявали гръцко писмо. Най-древните книги, които са били пре­несени в Русия и са запазени и до­сега, не са гръцки, а българ­ски: Савината книга – па­метник от източно-българска пис­меност (Преславската школа) от X-ти век; Супрасълското Еван­гелие – ръкопис от малко по-късно време; по-нататък: всички най-стари руски ръкописи са преписани от български оригинали: Изтъл­куваните пророчества, преведени, несъмнено, в България при цар Симеон, в началото на X-ти век, са преписани в Русия в 1046 година (тоест 58 години след покръстването на Русия) от поп Упир Лихий от глаголически оригинал; Остромировото Евангелие, ръко­пис от 1056 година, грижливо запазва всички особености на своя български оригинал; Изборникът на Светослав от 1073 година е точно копие на сборника, съставен за бъл­гарския цар Симеон, и така нататък и така нататък. Най-после и при самия княз Влади­мир се е употребявало славянско кириловско (с кирилица) писмо (а не гръцко), както ни свидетелстват сечените от него монети с надпис: „Владимир… сребро“, при което за българско влияние ясно говори самата форма на тези думи, без рус­кото пълногласие: Владимир, а не Володимир и сребро, а не серебро.

Всички тези факти съвсем неоспо­римо свидетелстват, че християнст­вото и вървящата заедно с него писменост са дошли в Русия не от Византия и не чрез посредството на гръцко духовенство, а от България, която е несравнено по-близка за ру­сите и географски, и по език, и по племенен произход. И учители на русите са били българските духов­ници, които са донесли със себе си богатата църковно-славянска пре­водна и оригинална литература на Симеоновия златен век.

Казах, преди всичко – географ­ски, тъй като според самата летопис селищата на българските славяни в устието на Дунав тясно се допирали до селищата на руските славяни[2]. Вследствие на това, наред с известния воден път от варягите към гърците, е съществувало и сухопътно съобще­ние на Южна Русия с Балканския полуостров, по което са ставали търговските и военните сношения на Русия с българите. Тъй, когато княз Игор, тръгнал в поход против Византия, то отправил част от вой­ската си „в лодьях“ (в лодки), тоест по море, а част „на коних“ (на коне), тоест по сух път през България; за­това във Византия бързо било съоб­щено за морските му приготовления от херсонците, и за сухопътните му – от българите: „Това като чуха херсонците, изпратиха да кажат на (им­ператора) Роман: идат руси с без­брой кораби; също и българите из­пратиха съобщение: „идат руси и са наели със себе си печенеги“. За да си отмъсти, „Игорь повеле печенегам воевати болгарьску землю“ (Лаврентиевата летопис стр. 44-45). Неговият син Све­тослав два пъти нападал България, столицата на която – Преслав на Дунав, даже е искал да направи център на своята държава: „Тук да е средата на земята ми, защото тук се събират всички блага: от гърците злато, вино и различни овошки, от чехите и угрите – сребро и камъни, а от Русия – кожи и восък, мед и добитък“. От последните думи се вижда какви именно стоки са изна­сяли русите за България.

За оживеността на тези сношения твърде е съдействало племенното и еднакво родство, което е било осо­бено близко между българските сла­вяни, от една страна, и Киевска и Новгородска Русия – от друга. Няма основания да се мисли, че при Владимир сношенията на Русия с България отслабнали. Напротив, има данни, на които досега малко е било обръщано внимание, които свидетелстват, че българското влия­ние проникнало и в самото семей­ство на княз Владимир.

Нека обърнем внимание на някои факти от живота на княз Владимир, отбелязани в първоначалната лето­пис. В началото на своето князуване Владимир е ревностен езичник: „И започва да князува Володимер сам и постави кумири на хълма вън от тъмничния двор: Перун дървен, а главата му сребърна, а мустаците му златни, и Хърса Дажьбога, и Стрибога, и Симарьгла и Мокош. И им принасяха жертви, наричайки ги богове, и докарваха синовете си и дъщерите си и ги принасяха в жертва на бесовете, и оскверни се от кръв руската земя“ (ibid., стр. 77). Като езичник, Владимир бил и многоженец: „Беше Володимер побежден похотью женскою … И бе неcыт блуда … бе бо женолюбец“. И действително, едва се оженва за Рогнеда, той в най-скоро време си взема за жена и вдовицата на брат си Ярополк: „Володимер же залеже жену братьию грекиню, от нея же родися Святополк“. Но по-на­татък в летописта ние виждаме, че той е имал още една жена-чехкиня, от която е имал най-стария си син Вишеслав.

Но изведнъж в неговия живот става преврат: той съвсем се отвръща от езичеството, изслушва, според думите на летописта, разказите на мисионери от разни религии: мохамеданската, еврейската, православ­ната и най-после, спира се на пра­вославието. При това обаче летописта съвсем не ни посочва причините за този преврат, не ни обяснява какво е предизвикало този внезапен пре­лом във възгледите и в цялата душа на княза. Обясненията за този пре­лом трябва да потърсим в други места на летописния разказ. Именно: ле­тописта ни дава списъка на синовете на Владимир по реда на тяхното старшинство: „Бе бо у него сыновей 12: Вышеслав, Изяслав, Святотополк, Ярослав, Всеволод, Святослав, Мстислав, Борис, Глеб, Ста­нислав, Позвизд и Судислав“. Тук ние виждаме, че след двамата горе­споменати сина: Вышеслав (от чехкинята) и Святополк (от гъркинята), и след четиримата сина от Рогнеда: Изяслав, Ярослав, Всеволод и Мсти­слав, следват двамата братя Борис и Глеб, които, според свидетелството на летописта и отделните жития на същите, са се отделяли от всички синове на Владимир със своята религиозност, любов към четене на Свещеното Писание и които, както за това, така и вследствие на своята мъчени­ческа кончина, са станали първите руски светии. Причината за тази тях­на религиозност обяснява кратката бележка на летописеца че те били „от болгарыни“, тоест от бъл­гарката! Следователно, след Рогнеда и другите свои жени, Владимир се е оженил и за българка. Нито името ѝ, нито други някакви подробности ле­тописецът не ни съобщава, но тази българка несъмнено е била християн­ка, тъй като българите 100 години преди това са били приели християнст­вото. Затова очевидно тя и децата си е възпитавала в строго религиозен християнски дух. По всяка вероят­ност тя, подобно на княгиня Олга, си е имала и свещеник (самó по себе си се разбира българин), който е извършвал богослужението си на български църковно-славянски език по български книги. Свидетелството на летописеца за произхода на тази княгиня се потвърждава и от това, че нейният син получил и българ­ското име Борис, очевидно в чест на българския княз св. Борис, който бе покръстил България. Летописе­цът отбелязва особената любов на Владимир към този свой син: „Любим бо бе отцем своим паче всех“ („баща му го обичаше повече от всички“). Трябва да мислим, че тази любов към сина е била пренесена върху не­го от жената – майка му, че тази жена е имала особено влияние над Владимир и затова е могла да пре­дизвика в него и религиозен прелом и даже, най-после, да го убеди да приеме християнстото, да се по­кръсти. Подобно явление на жени-християнки върху мъже-езичници не­веднъж е било отбелязвано в исто­рията на разните народи (срв. например: историята на св. Клотилда, която обърнала мъжа си – краля на франките Хлодвиг). В такъв случай тайнството кръщение, разбира се, е извършил български свещеник, а не гръцки и тогава на­пълно се обяснява и този факт, че в Русия не е имало и няма никакви следи от гръцко богослужение и гръцка писменост и че върху моне­тите на княз Владимир се оказват български надписи.

Предвид на това, необходимо е да признаем за повече от недостоверен разказа на летописта за изпитването на разните вери и за участието на гръцко духовенство както в покръст­ването на Владимир, така и в по­кръстването на Русия. Но ако Вла­димир не е бил покръстен от гръцко духовенство, то очевидно – невярно излиза свидетелството на летописта и за това, че той е бил кръстен в Корсун. И твърде любопитно е, че такова подозрение в достоверността на този факт (тоест покръстването в Корсун) предизвиква самият лето­писец, защото споменава, че в негово време е имало и други разкази за покръстването на Владимир: „Се же несведуще право глаголют, яко крестился ест в Киеве, инии же ре­ша: в Василеве; друзии же инако скажют“ („Тия, които не знаят доб­ре, казват, че се е кръстил в Киев; други казват: във Василев; други пък инак ще кажат“). Тук е особено ин­тересно да се спрем на названието на град Василев. Очевидно то произлиза от собственото име Василий, както по-късно се явява названието на град Юрьев от собственото име Юрий (кръстното име на Владимировия син Ярослав); също така е очевидно, че до приемането на християнството в Русия това название, произведено от християнско име, не е могло да се яви, а ако ние си припомним, че кръстното име на Владимир е било именно Василий, то за нас ще стане особено убедително това опроверга­вано от летописеца сведение за това, че покръстването на Владимир е станало действително там, във Ва­силев, тоест че княз Владимир е нарекъл мястото на своето кръщение на кръстното си име, както на името на св. Василий той построил и църква на същото онова място, дето някога поставял езически идоли: „И по­стави церковь святаго Василия на холме, идеже стояше кумир Перун и прочии“, казва летописецът („И издигна църква „Св. Василий“ на хълма, дето стоеше идолът Перун и другите идоли“).

Всички тези съображения ни до­веждат до заключение, че мисълта за приемане на християнството се е появила у Владимир под влиянието на жена му – българката, майката на св. св. Борис и Глеб, че покръства­нето му е станало в Русия в този град (близо до Киев), на който той впо­следствие и дава названието Василев, че то е било извършено от българско духовенство, както българско духо­венство е покръстило и цялата тога­вашна Русия; пак то е донесло в Ру­сия славянското кириловско (бъл­гарско) писмо и е обучило на него децата, които за тази цел е събрал княз Владимир; чрез това именно българско духовенство е била пре­несена в Русия всичката богата цър­ковно-славянска литература, която се е запазила почти изключително в Русия.

Трябва дълбоко да съжаляваме за това, че летописта не ни е запазила нито името, нито някои други сведе­ния за тази княгиня българка, майка на първите руски светии, тъй като нейната заслуга за просвещаването на Русия с Христовото учение ве­роятно е не по-малко велика от за­слугата на княз Владимир. За това руският народ ѝ дължи дълбока благодарност.

Що се касае до въпроса, как и защо е възникнала летописната повест, която съдържа лъжливи данни за участието на гръцкото духовенство в покръстването на княз Владимир и на Русия, следва да посочим това, че нейната цел, както целта и на други подобни произведения (срв. например Въведението в така наречения Устав на княз Владимир), е била чисто политиче­ска – да се докаже и обоснове пре­тенцията на Византия за управляване на Руската църква и да се създаде оръжие за борба с онези, които от­стоявали самостоятелността и сла­вянския характер на руската църква.

Че такава борба между двете пар­тии (гръцка и славянска) действител­но е съществувала, за това ние на­мираме указания в същата летопис, която споменава, че руското насе­ление противодействало да се на­значават гръцки митрополити и епис­копи на руските катедри. И може би първа и най-рязка проява на тази борба на гръцкия елемент със сла­вянския е било убиването синовете на българката (Борис и Глеб) от сина на гъркинята (Святополк).

___________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1987, кн. 11, с. 29-33. Същата статия е въпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Тази статия е напечатана във вестник „Православная Русь“ (Словакия, № 15-16 от 25 декември 1943 година) откъдето я превежда архимандрит Методий.

[1]. Вж. Лаврентиевата летопис за 6453 (945) година. „Ние пък, колкото от нас бяхме кръстени, клехме се в църквата „Св. Илия“, съборната църква“… По-нататък: „А християните от русите положиха клетва в църквата „Св. Илия“.

[2]. Лаврентиевата летопис, стр. 10: „Словеньску языку живущу на Дунаи, приидошла от Скуф, рекше от Козар, рекому Болгаре и седоша по Дунаеви и насельници Словеном быша… а Улучи и Тиверьци седяху по Днестру, приседяху к Дунаеви“.

Изображение: професор Валерий Александрович Погорелов (1872-1955). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация  – https://wp.me/p18wxv-elV