Иван Георгиев Панчовски

От всички социални институции и формации семейството е най-старата, най-съвършена и най-прекрасна човешка общност. От него изтича свежият и несекващ извор на човешкия живот, който се разлива по цялата Земя, внася в нея смисъл, придава ѝ завършеност, преобразява я непрестанно и я увенчава с нови съзидания. В семейството се отглеждат и възпитават строи­телите на обществения и националния живот, създателите на благá и цен­ности, двигателите на общочовешкия прогрес. От семейството излизат чле­новете на светата Църква, зидарите на Царството Божие на Земята, светците и праведниците, чиято духовна светлина прогонва мрака от душите и озарява пътя към вечността и блаженството. Неизброими и неизразими са благата и добрините, които се изковават в семейството и оттам оплождат общест­вото, народа, цялото човечество. Семейството представлява от себе си обще­ството в миниатюр: от неговата здравина и устойчивост зависят преуспя­ването и бъдещето на цялото човечество. Затова американският философ Джордж Сантаяна основателно нарича семейството „един от ше­дьоврите на природата[1]“. В очите на вярващите то наистина е шедьовър, който Всевишният е изваял със собствените Си ръце и в който е вложил неугасима искра от божествената Си любов, за да бъде образ на светата и животворяща Троица.

Колкото повече се съзнава величието на семейството, неговото високо предназначение и незаменимо значение, толкова по-дълбока и дори страшна изглежда кризата, която семейството изживява в наши дни. Световната преса непрестанно привежда наред с поразителни единични случаи на раз­руха в семейния живот статистически данни за все повече увеличаващия се процент на разводи, които рушат семейството – основната клетка на обще­ствения организъм и го заплашват с епидемично заболяване.

Все пак преобладава убеждението, че бракът е нещо красиво и възви­шено, свещен съюз, в който две души един вид се сливат в една; че съпру­жеската любов, която преминава през хиляди случайности, е най-прекрас­ното чудо; че семейството е кристалът на обществото; че семейната обич е не само най-разпространено и най-трайно, но и най-важното и благотворно от всички добри чувства на човека. Затова да заключим с думите на Виктор Юго: „Всяка социална доктрина, която се опитва да разруши семей­ството, е негодна и освен това неприложима[2]“.

Обречени да живеем и да се трудим в това време и да поемем цялата отговорност за благополучието и щастието на днешния човек, което да бъде основа и предпоставка за светлото бъдеще на идните поколения, за нас има само една алтернатива: да пазим семейството от разложение и да допри­насяме за неговото укрепване и процъфтяване! Но къде се намира ключът за изпълняването на тази трудна задача? Къде се крие разковничето, с което можем да отстраним кризата в брака и семейството днес и да ги предпазим от вредни и разложителни влияния? Този ключ и това разковниче се намират в добродетелността, респективно в семейните добродетели.

Може би това средство ще се стори някому идеалистично и неефикасно. Може би то ще прозвучи в ушите му моралистично и наставнически. Може би то ще му се стори неподходящо и непригодно за новото време, което въз­лага най-големи надежди върху научния и техническия прогрес, върху раз­витието на индустрията и разрастването на промишлеността. Тези фактори без друго играят огромна роля в живота на съвременния човек и допринасят много за благото на човечеството. Но ако те не застанат върху здрава мо­рална и социална основа и ако не бъдат впрегнати в служба на общочовеш­кото благо, навярно могат да се окажат разрушителни и гибелни сили. Когато днешната наука и техника са дали в ръцете на човека огромна мощ, която може да причини разрушения в планетарен мащаб, всичко зависи от нравствения светоглед и характер на човека, който се оформява и изковава на първо място в семейството. А тук добродетелта е най-голямата сила, защото чрез нея човек пламти от обич към доброто, желае го от цялото си сърце, устремен е към него с всичката си мощ и неотклонно го извършва. Градивната сила и преобразяващото въздействие на добродетелта са огром­ни. Още старогръцкият поет Менандър бе отбелязал: „Няма по-мощно оръжие от добродетелта[3]“. Благотворното въздействие на добродетелта пре­минава от личния живот в обществения, понеже по своята структура доб­рото е устремено да обхваща все по-голям брой хора, да разпростира своите благотворни въздействия върху цялото човечество. Ето защо вярна е ми­сълта на нашия голям учен и виден общественик Асен Златаров: „Личният морал освещава обществения[4]“. Ако семейството стои непоклатно върху основата на добродетелта, то никога няма да допусне в себе си дух на разложение и ще остане необуреваема крепост на здрав личен и обще­ствен морал, който ще се разпростре върху всички сфери на живота и ще допринесе за неговия развой и разцвет. Семейните добродетели са социални добродетели: от най-малката човешка общност те се отразяват благотворно върху цялото общество и бележат за него сигурен път на възход и благо­получие.

Във връзка с празника „Въведение Богородично“, който Светият Синод на Българската православна църква е определил за ден на християнското се­мейство, и с оглед на поставената тук за обсъждане тема пред нас стои кон­кретната задача: да разгледаме хартата на християнските семейни доброде­тели с оглед на тяхната морална ценност и обществена значимост.

Основната добродетел, която определя съдържанието и стила на живота в християнското семейство, е любовта – това най-възвишено и свято чув­ство, което върши чудеса, преобразява човека и възражда обществото. В нравственото Си учение Иисус Христос обяви любовта за основно начало на нравствеността и я посочи като белег, по който ще бъдат различавани Неговите последователи от всички други хора. „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици – казва Той, – ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:35). Поради нравствено ценностната си пълнота и като „свръзка на съ­вършенството“ (Колосяни 3:14) евангелската любов е универсално нравствено начало, което излъчва от себе си всички добродетели, определя всички от­ношения на християнина, вдъхновява и движи цялата му дейност. Затова блажени Августин казва: „Обичай и върши тогава каквото искаш[5]“. На­истина, който е обзет от обич, той може да върши само добро и да постъпва само добродетелно. Едва ли някъде любовта намира по-естествена и по-благоприятна среда за своето приложение както в семейството, понеже то и по своята природа и структура, и по Божие установление и назначение се съзижда върху любовта. Какво е всъщност бракът, върху който се основава семейството? Не е ли той съюз на любовта? Нали бракът без взаимна любов е нелепост. Има ли истинско семейство без съпружеска, родителска, ба­щинска, майчинска и синовна обич?

До християнски брак се идва единствено чрез най-чиста и възвишена любов, която Всевишният, като Бог на любовта (1 Иоан 4:8 и 16), е всадил в сърцата на встъпващите в него и която Църквата благославя, освещава и укрепва чрез благодатта на Светия Дух. Бракът е съюз на безкористно и без­пределно обичащи се. Именно по тази си морална структура християнският брак е образ на най-светия съюз – този между Христа и Църквата. В хри­стиянския брак за образец на съпружеската любов служи най-възвишената любов – тази на Иисус Христос към светата Църква. Св. апостол Павел изисква от мъжете да обичат жените си, както Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма нито петно или порок, или нещо подобно, но да бъде свята и непорочна (Ефесяни 5:23-27).

По силата на взаимната си любов съпругът и съпругата постигат по­между си пълно единство, без да се обезличава нито мъжът, нито жената. Според Свещеното Писание и на Стария, и на Новия Завет мъжът и жената в брака образуват „една плът“ (Битие 2:24; Матей 19:5; Марк 10:8;1 Коринтяни 6:16; Ефесяни 5:31). Тази спойка се извършва чрез тайнството на божествената любов. Известно е от Догматическото богословие, че запазвайки съвършените Си лични свой­ства, Лицата от Света Троица са единосъщни. Когато бракът се изгражда върху истинска любов и се оживява от нейната тайнствена сила, той никога не води към унищожаване, обезличаване и подтискане на единия или другия партньор в него. Затова неуместен е за християнския брак сатиричният израз на американския писател Хенри Луиз Менкен: „Когато се оже­нят, мъжът и жената стават един човек. Първата мъчнотия е да се реши кой от двамата[6]“. Създаваната от любовта духовна близост между мъжа и жената в християнския брак предпазва мъжа да вижда в съпругата си само жена и съпругата да вижда в съпруга си само мъж. Тази духовна близост подтиква мъжа и жената в християнския брак да се ценят като личности, да зачитат човешкото си достойнство и да се отнасят един към друг като чо­веци – по човешки, тоест човечно. Съпружеската любов, като всяка истин­ска обич, е най-благоприятната атмосфера за развитието и усъвършенст ването на човешката личност; тя винаги предизвиква уважение към своя партньор и зачитане на човешкото му достойнство. Християнската съпру­жеска любов, както и всяка истинска човешка любов, се основава не на ка­приза на чувството, на прищявката на сърцето и на моментното влечение, а на дълбоко съгледаното, открито и осъзнато богоподобие на всеки човек и на уважението на неговата личност, която в аспекта и опита на вярата е призвана за вечността.

Християнската любов в семейството има безброй аспекти и всеки от тях излъчва много светлина и благоухание, радост и щастие. На първо място да споменем за два вътрешно свързани и преливащи се един в друг аспекти на съпружеската любов в християнското семейство: постоянство и вярност!

В своя химн на християнската любов св. апостол Павел между другото казва: Любовта е дълготърпелива и никога не отпада (1 Коринтяни 13:4 и 8). Християн­ската любов не е моментен изблик на чувство, което бързо възниква и още по-бързо отлита; нито е мимолетно явление в живота на човека, което въл­нува сърцето само в предбрачния период. Християнската любов е чувство живо и непомръкващо, твърдо и постоянно: то не само се запазва през целия живот на съпрузите, но и непрекъснато се укрепва, възвисява и усъвършенства. Постоянството в любовта е неотлъчно от верността. Като най-чисто и силно чувство любовта е несъвместима не само с неверността, но и с поми­съл и пожелание за изневяра. Християнската вярност достига до гроба, но не се прекратява с него, а прораства във вечността. Християнската лю­бов, която винаги се проявява в постоянство и запазва вярност между съ­пруга и съпругата, укрепва брачния съюз и го прави неразкъсваема връзка. Относно брака изрична Божия заповед гласи: Това, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва (Матей 19:6; Марк 10:9). В тълкуванието си на тази Божия заповед св. Иоан Златоуст изтъква, че разводът е „про­тивно дело както на природата, така и на закона: на природата, понеже се разсича една и съща плът; на закона, защото се разделя това, което Бог е съединил и е заповядал да не се разделя[7]„. Обаче ако любовта в брака угасне безвъзвратно и бъде нагло потъпкана, ако брачната връзка се оскверни с изневяра и се поругае с прелюбодеяние, тогава се допуска развод от гледище на светото Евангелие, на Християнската етика и на Църковното брачно право. По думите на Спасителя „който напусне жена си, освен поради прелюбодея­ние, и се ожени за друга, прелюбодействува“ и „ако жена напусне мъжа си и се омъжи за друг, прелюбодействува“ (Матей 19:9; Марк 10:11-12). Не е безинтересно да се отбележи, че съвременните научни изследвания по свой път идват до аналогичен извод. Например Фридрих Енгелс, който е направил специално изследване върху произхода на семейството, между другото казва: „Ако нравствен е само основаният върху любов брак, то остава нравствен само оня, в който любовта продължва да съществува[8]“.

Един от най-скъпите плодове на съпружеската любов са децата. Зна­чението на децата е толкова голямо, че според някои мислители, напри­мер Александър Иванович Херцен, „семейството започва едва с децата[9]“. Разбира се, това твърдение преувеличава значението на децата в семейството. Едностранчивото подчертаване на родителската функ­ция в брака пред неговата съпружеска функция не е оправдано от библейско и богословско гледище. Тайнството брак освещава не родители, а съпрузи и на първо място и непосредствено се отнася до брачната връзка и до съпру­жеската любов и едва на второ място до бащинството и майчинството. Есте­ствено бракът и по природа, и по Божие назначение и благословение е насочен и към раждане на деца и продължение на човешкия род. Но липсата на деца в брак, обусловена не от нежелание, а от независeщи от съпрузите причини, не обезсилва брака и не го лишава от смисъл и значение. И тогава бракът допринася за осъществяване първата и основната му цел: взаимно подпомагане на съпруга и съпругата в нравственото усъвършенстване, в общественото служене, в освещаването и спасението. Все пак децата слу­жат за венец на брака и съдействат както за неговата пълнота, така и за по-лесното осъществяване на споменатата негова първа и основна цел. Чрез децата съпружеската любов не само се усилва, но и получава нови и по- високи нравствени и социални измерения: от нея се развива родителската любов, майчинската и бащинската обич – едни от най-скъпоценните перли на семейната добродетелност. „Когато бракът е действителен брак и съпру­жески съюз – казва св. Григорий Богослов, – той е придру­жен от желание да се продължи родът; тогава бракът е добър, защото той умножава броя на онези, които благоугаждат на Бога[10]. В най-висш религиозно-нравствен аспект децата могат да повлияят на родителите си не само в нравственото им усъвършенстване и в общественото им служение, но в освещаването и спасението им. Това сотириологично значение на децата изрично е отбелязано от св. апостол Павел в думите му: „Жената ще се спаси чрез раждане деца, ако пребъде във вяра, в любов и в светост с целомъдрие“ (1 Тимотей 2:15).

В християнското семейство децата са желани и обичани, понеже чрез тях се изпълнява Божието благословение, дадено на първата човешка двойка в рая: „Плодете се и множете се“ (Битие 1:28). Нещо повече, Свещеното Писание поучава: „Наследие от Господа са децата, награда от Него е плодът на утро­бата“ (Псалом 126:3). Затова възпитаните в християнски дух съпрузи и съпруги ценят високо децата и ги обграждат с всяка обич и грижа. В това отноше­ние те изпълняват дадената чрез св. апостол Павел Божия поръка да обичат децата си (Тит 2:4).

В Библията са отбелязани много примери на свята, безкористна и все­отдайна майчинска обич към децата, която достига до саможертва. Да при­помним поне за саможертвената обич на Моисеевата майка Иохаведа, която запазила рожбата си с риск за собствения си живот, като неизпълнила из­ричната заповед на фараона (Изход 1:22): цели три месеца при смъртна опас­ност тя криела в дома си новородения Моисей. Най-висш пример на беззаветна майчинска обич представлява пресвета Дева Мария, пречистата Божия Майка, която обградила родения от нея чрез осенението на Светия Дух Спасител на човечеството с най-нежна и топла грижа. Предмет на безкрайно възхищение и на несекващо поетическо, художествено и музикално вдъх­новение са нейните майчински страдания под Голготския кръст. Гьоте въз­пява Матер Долороза като Девица, чиста в любовта, и Майка пресвята, като царица първа и вечна на света, издигнала се на божествена висота; с пламъка свят на любовта тя сияе с корона от звезди в небесните висоти; пред нея всеки прекланя глава възторжено и нежно; тя неспирно буди в нашата гръд обич безметежна. Към нея издига поглед и отправя молитвени слова всяка християнска душа, която е обзета от тежка грижа и непоносимо страдание с думите:

О, Майко жална,

многострадална,

със обич взор склони над мойта скръб.

     –––––––––––––––

Спаси ме ти от гибел и позор[11]“.

Бащинската обич не стои по-ниско от майчинската в ценностно, морално и обществено отношение. Свещеното Писание я сравнява с отеческата любов на Бога. Псалмопевецът говори: „Както баща милва синове, тъй и Господ милва ония, които Му се боят“ (Псалом 102:13). Като отблясък на безпределната Божия любов към всички човеци бащинската обич е всадена в самото сърце на бащата и е естествена проява на неговата богоподобна природа и нрав­ствена потребност. Имайки това предвид, Иисус Христос пита: „Кой баща от вас, ако син му поиска хляб, ще му даде камък? Или, ако поиска риба, ще му даде змия вместо риба?“ (Лука 11:11; срв. 7:9-10). Известен е покър­тителният разказ на Библията за скръбта на патриарх Яков по загубата на син му Иосиф. Патриархът раздрал дрехата си, препасал с вретище кръ­ста си и оплаквал сина си много дни… нищо не могло да го утеши. Той казал: „Със скръб ще сляза при сина си в преизподнята“ (Битие 37:34-35). Не по-малка била радостта му, когато след години узнал, че Иосиф е жив, и се срещнал с него в Египет (вж. Битие 45:28; 46:30).

Родителското сърце дълбоко страда, когато не намира ответна обич от челяд. Да не говорим за дълбоката и постоянно кървяща рана в душите на майка и баща, причинена от неуважение, незачитане, обида и оскърбле­ние от страна на собствени деца! Синът винаги намира милост у баща си, дори когато той е възстанал срещу него (срв. Матей 10:21; Марк 13:12) и е вдигнал ръка върху него. Колкото и да се накърнява и да изглежда, че из­чезва, родителската обич и тогава се запазва и никога не губи всяка надежда. Да споменем за нежните чувства на пророк и цар Давид дори към син му Авесалом, който не само не се покорявал на баща си, но и се разбунтувал против него и повел въоръжена борба срещу него, за да го свали от престола и да се възцари вместо него! Когато съобщили на Давид, че въстаналият Авесалом загинал в сражението, той не се зарадвал, а дълбоко се натъжил. Библейският летописец разказва по-нататък: „Смути се царят и отиде в стаята над портите и плака и, когато отиваше, думаше тъй: Сине Авесаломе! Сине, сине Авесаломе! О, да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой, сине!“ (2 Царства 18:33).

Родителската обич към децата се проявява най-пълно и дава най-добри плодове, когато се полагат грижи не само за отглеждането, задоволява­нето и благополучието на децата, но и за тяхното възпитание в дух на вяра и благочестие, на честност и справедливост, на родолюбие и човеколюбие. Св. апостол Павел поръчва на родителите да възпитават децата си в учение и наставление Господне“ (Ефесяни 6:4). Посочените осветени от Бога и Църквата възпитателни задължения на родителите са най-важни и сериозни, страшно отговорни и съдбовни. За тяхното неизпълнение родителите отговарят пред обществото и пред Бога. Но и самите родители се подхвърлят на тревоги и страдания от невъзпитаните си деца. Докато възпитаните деца са най-добра награда и утеха за родителите им, невъзпитаните са срам и позор за тях. „Момче, оставено без грижа, посрамява майка си“ – четем в Притчи Соломонови (29:15). И другаде в Свещеното Писание има указания за тежките по­следици от невъзпитанието на децата не само за самите тях, но и за роди­телите им. „Раждането на невъзпитан син е срам за бащата, а дъщеря невъз­питана се ражда за унижение“ – свидетелства премъдрият Иисус, син Сирахов (22:3).

Най-доброто възпитателно средство е личният живот, поведението и при­мерът на родителите. И не бива да мислим, че ние възпитаваме детето само когато разговаряме и беседваме с него, когато го поучаваме и назидаваме, когато му даваме съвети и наставления. Ние го възпитаваме във всеки мо­мент с това, което то вижда и наблюдава у нас. Дори най-малките промени, в тона детето забелязва или чувства, всички нюанси на нашите мисли достигат до него и се запечатват в сърцето му по невидими за нас пътища. Стара и общопризната педагогическа истина е, че детето по-трудно се при­вежда към доброто с нравоучения, а по-лесно с пример; примерът всякога въздейства по-благоприятно и по-силно, отколкото думите, проповедите и заплахите. Оттук е обяснима и оправдана високата оценка на човека, който дава добър пример, както и тежката отсъда за онези, които служат за съ­блазън. Иисус Христос казва: „Който съблазни едного от тия малките, които вярват в Мене, за него е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина. Горко на света от съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на онзи човек, чрез когото съблазън дохожда“ (Матей 18:6-7; срв. Марк 9:42; Лука 17:1-2).

Прекрасна добродетелна проява на християнската любов в семейството е обичта на децата към родителите им. Тази обич, както уважението и почитта към родителите, „без всяко съмнение е свято чувство“, както се изра­зява бележитият руски литературен критик и философ Висарион Григориевич Белински[12]. Оправдано любовта към родителите се счита за основа на всички добродетели: индивидуални, семейни, обществени и религиозни[13]. Наистина, който не обича най-близките и най-скъпи за него същества – родителите си, как може да обича по-далечните и чужди нему хора, как може да обича Бога, Когото не е видял (срв. 1 Иоан 4:20)? Пре­красни мисли е изказал по този проблем видният педагог Фридрих Фрьобел. Той между другото казва: „Ние искаме да бъдем и да станем чеда на Бога, а още не сме синове на нашите бащи, на нашите родители. Бог трябва да бъде наш Отец, а ние още не сме бащи на нашите деца; ние искаме да вникнем в Божественото, а човешкото, което ни води към Него, оставаме без внимание [14]“.

Поради голямото жизнено, нравствено, социално, културно и рели­гиозно значение на синовната обич и почит на децата към родителите им тази добродетел е предмет на специална Божия заповед. Декалогът пове­лява на всекиго: „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и да жи­вееш дълго на земята“! (Изход 20:12; срв. Второзаконие 5:16; Матей 15:4; 19:19; Марк 10:19; Лука 18:20; Ефесяни 6:2). Синовната обич се проявява в послушание към родителите и в грижа за тях, когато са в нужда и беда, когато са обзети от слабост и немощ. Св. апостол Павел наставлява: Децата да бъдат във всичко послушни на родителите си и да им се отплащат, защото това е добро, спра­ведливо и угодно пред Бога (Колосяни 3:20; Ефесяни 6:1; 1 Тимотей 5:4). Едва ли ня­къде другаде във всемирната литература са обрисувани толкова правдиво и изразително положителните последици от синовната обич и отрицател­ните сетнини от неуважението и непочитането на родителите както в Биб­лията. Там четем: „Господ е възвисил бащата над децата и е утвърдил май­чин съд над синовете. Който почита баща си, ще се очисти от грехове, и който уважава майка си, е като оня, който придобива съкровища. Който почита баща си, ще има радост от децата си и в деня на своята молитва ще бъде чут. Който уважава баща си, ще дългоденствува, и който слуша Го­спода, ще успокои майка си. Който се бои от Господа, ще почете баща си и като на господари ще послужи на тия, които са го родили. С дела и думи почитай баща си и майка си, за да ти дойде от тях благословия, защото ба­щина благословия утвърдява домовете на децата, а майчина клетва разру­шава до основи. Не търси слава в безчестието на баща си, защото безчестието на баща ти за тебе не е слава. Славата на човека е от честта на баща му, и майка в безславие е позор за децата. Синко, прибери баща си в ста­ростта му и не го огорчавай през живота му. Ако и да е отслабнал по ум, имай снизхождение и го не пренебрегвай, когато си в пълна сила, защото милосърдие към баща не ще бъде забравено; въпреки всичките ти грехове твоето благосъстояние ще се увеличи. В деня на твоята скръб ще си спомнят за тебе: както лед от топлина, тъй и твоите грехове ще се разтопят. Който остави баща си, той е също като богохулник, и проклет от Господа е оня, който дразни майка си“ (Премъдрост на Иисус син Сирахов 3:2-16).

В Свещеното Писание са отбелязани много примери на добри деца, които са проявявали обич, уважение, почит и синовна грижа към родителите си. Между тях особено привлекателен е образът на Иосиф, който повикал пре­старелия си баща от Палестина в Египет, отишъл с колесница да го посрещне отдалеч и щом го видял, хвърлил се на шията му и дълго плакал. Той доста­вял храна на баща си и на целия си бащин дом според нуждите на всяка че­ляд. Той изпълнил и последното желание на баща си: да го погребе не в Египет, а в родната Ханаанска земя при отците му. „Битие“, първата биб­лейска книга, разказва също за дълбоката скръб на Иосиф по случай смъртта на баща му: „Иосиф падна върху лицето на баща си, плака над него и го целува“ (Битие 45:9-11; 46:29; 47:12 и 30; 50:1-13). Разбира се, както във всяко друго отношение, така и относно синовната обич, най-добър образец и пример за християните е Богочовекът Иисус Христос. Според разказите на светите евангелисти Той във всичко се покорявал на земните Си родители, винаги им бил послушен и всякога изпълнявал волята им. Дори сред непоносимите кръстни страдания на Голгота Той не оставил без внимание пречистата Си майка, а я поверил на синовните грижи на обичания Си ученик Иоан (вж. Лука 2:21; Иоан 2:1-5; 19:26-27).

Както синовната обич, така също братската и сестринската любов е много близка до духовно-нравствената природа на човека: тя е живо есте­ствено чувство, елементарно изискване на нравствената потребност и общо­призната естествена добродетел, засвидетелствана и във философската етика. Според Сократ братята и сестрите са създадени, за да си пома­гат, а не да си вредят. Когато виждам братя, които враждуват помежду си – казва философът, – „струва ми се, че виждам двете ръце, които Бог е съз­дал, за да си помагат взаимно, да забравят назначението си и да се стремят да си пречат една на друга, или двата крака, създадени по Божия воля, за да действат в съгласие, да пренебрегват назначението си и да действат един срещу друг[15]“. Християнството засили братската и сестринската обич, като ѝ придаде религиозно освещение и Божия санкция. Още в Стария Завет се изисква братска обич и се забранява враждуването против брата. Старозаветният законодател и пророк Моисей казва: „В сърцето си не вражду­вай против брата си“ (Левит 19:17). В „Притчи Соломовови“ е отбелязано, че брат обича във всяко време и ще се яви във време на злочестина (Притчи Соломонови 17:17). Пророк Захарий предава поръката на Господ Саваот: всеки да про­явява милост и състрадание към брата си (Захарий 7:9). В Новия Завет на братолюбието се придава висока ценност и универсален обсег. Според св. апостол и евангелист Иоан Богослов „който обича брата си, той пребъдва в светлина, и в него няма съблазън. А който мрази брата си, той се намира в тъмнината, и в тъм­нината ходи, и не знае накъде отива, защото тъмнината е ослепила очите му“. Същият апостол и евангелист отива по-нататък в характеристиката на обичта, респективно на омразата, към брата и в посочване техните сетнини. Според него който обича брата си, е преминал от смърт в живот; а който не обича брата си, пребъдва в смърт. Всеки, който мрази брата си, е човекоубиец; в него няма вечен живот, който да пребъдва в него (1 Иоан 2:10-11; 3:14-15). Като изисква от християните да проявяват братолюбие (Евреи 13:1) и да бъ­дат един към друг „нежни с братска любов“ (Римляни 12:10; срв. 1 Солуняни 4:5), св. апостол Павел конкретизира проявите на братолюбието в семейството в след­ното предупреждение: „Ако някой не се грижи за своите, а особено за домаш­ните си, той се е отрекъл от вярата и е по-лош от неверник“ (1 Тимотей 5:8).

Като пример на братска обич може да се приведе поведението на Иосиф към братята му, които го продали на мадиамски търговци. Когато се из­дигнал в Египет и там случайно се срещнал с братята си, той заплакал от радост, приел ги радушно, простил им злодеянието и се грижил за тяхната прехрана и за прехраната на семействата им (Битие 45). В Новия Завет тро­гателна сестринска обич проявили Марта и Мария за брат си Лазар, която толкова развълнувала Спасителя, че Той го възкресил (Иоан 11:1-44).

В обсега на любовта в християнското семейство са включени и остана­лите негови членове: старите родители, дядото и бабата и другите сродници. Още Моисеевото законодателство изисква: „Пред побеляла глава ста­вай, почитай лицето на старец“ (Левит 19:32). По-младите членове на семей­ството дължат на по-възрастните всяко уважение и голяма почит, а също така са длъжни да бъдат снизходителни към техните слабости и недостатъци и да се грижат за тях с всяка услужливост, понеже старостта понякога по­мрачава разума, отслабва силите и прави човека безпомощен. Но и старите родители, дядото и бабата, упражняват в християнското семейство високи добродетели: обич и всеопрощение, приветливост и отзивчивост, сериозност и трудолюбие, смирение и търпение, мъдрост и благоразумие. Св. апостол Павел съветва старците да бъдат трезвени, почтителни, целомъдрени, здрави във вярата, любовта и търпението; да се държат свещенолепно: да не бъдат клеветници, да не се пристрастяват към вино, да поучават на добро (Тит 2:2-4). В този съвет се съдържа цял каталог от възвишени добродетели, които християнската вяра внушава и възпитава в старите членове на семейст­вото. Френският писател Андре Мороа отбелязва в духа на Християнската етика: „Изкуството за остаряване се състои в това: за младите да си опора, а не препятствие; утешител, а не съперник; разбиращ, а не равнодушен[16]“.

Изтъкнатите дотук добродетели на християнското семейство не изчерп­ват в пълнота неговите нравствени и социални прояви, които по богатство се равняват на самия живот. Използвайки едно сравнение от образната реч на преподобни Авва Доротей, може да се каже, че християнското семейство е душевен дом на добродетелите, в който не е пренебрегната и занемарена нито една страна на сградата и всеки ден се прибавя към нея по нещо от всяка добродетел. Основата на тази сграда е вярата, защото според думите на Свещеното Писание „без вяра не е възможно да се угоди на Бога“ (Евреи 11:6). Стените, камъните, спойките, въобще всички градивни мате­риали на тази сграда са останалите добродетели, а нейният покрив е любовта, която е съвършенство на добродетелите, както и покривът – връх на жилището[17].

Но никоя добродетел, най-малко любовта, не е състояние, което остава затворено в душата на човека. Добродетелта е насоченост към добри дела с все по-богато социално съдържание, към общочовешкото благо и неговото постигане във все по-широки размери. Този е смисълът на отправения към вярващите призив на св. апостол и евангелист Иоан Богослов: „Нека любим не с думи, а с дела и истини ! “ (1 Иоан 3:18). Съответно на това християнското семей­ство като душевен дом на добродетелите, в който всичко се вдъхновява, импулсира, движи и извършва от любов, никога не се изолира от обществото и не търси смисъла на живота, пълно удовлетворение и непомръкващо ща­стие само в тесните си граници. То живее с нуждите и болките на народа и човечеството и само в служенето за тяхното благополучие намира висшия си смисъл и изпълнява същинското си предназначение. Съвременният хри­стиянин има трезвен и реалистичен поглед; той не споделя нито упадъчните модернистични увлечения относно семейството, нито остарелите романтични, патриархални и сантиментални разбирания за него и неговата пълна автаркия. Според дълбокото му убеждение цялото човечество образува едно уни­версално семейство, чийто глава е Небесният Отец. В него отделните семей­ства са вградени като живи членове. Затова, ако човек би живял само за собственото си семейство, той би проявил животински егоизъм и би се про­винил пред обществото, пред човечеството и пред Бога, Който изисква да обичаме всички човеци, да живеем за тях, да се трудим за благополучието и спасението им. Следователно с всичката си добродетелност, със здравия си дух и с всекидневното си служение за благоденствието на обществото, за разцвета на нацията и за изграждане общочовешкото благо – утвържда­ване мира в света, постигане социална правда за всички човеци и изкова­ване светли бъднини за цялото човечество – християнското семейство се вгражда като положителен и съзидателен фактор в съвременното общество.

Бележки

[1]. Цит. по Владимир Воронцов, Симфония разума, Москва, 1976, с. 418.

[2]. Цит. по Н. Я. Xоромин, Энциклопедия мысли, Киев, 1918, с. 367.

[3]. Цит. по М. Григоров и К. Кацаров, Блясъци на остроумието, София, 1969, с. 124.

[4]. Асен Зла­таров, Морал и справедливост. (Избрани произведения, 2 изд., София, 1975, с. 629).

[5]. „Dilige, et quod vis, fac“ – Augustinus, In Epistolam Joannis ad Parthcs, Tractatus VII, 8. (J. P. Migne, PL, t. 35, col. 2033).

[6]. Цит. по M. Григоров и K. Каца­ров, пос. съч., c. 333.

[7]. Joannes Chrysostomus, In Matthaeum, Homilia LXII, 2. (J. P. Migne, PG, t. 58, col. 597).

[8]. Фридрих Енгелс, Произход на се­мейството, частната собственост и държавата. Прев. Ив. Георгиев, 2 изд., София, 1949, с. 89.

[9]. Цит. по Владимир Воронцов, пос. съч., с. 427.

[10] Gregorius Theоlogus, Oratio XXXVII, 9, (J. P. Migne, PG, t. 36, col. 294).

[11] Goethe, Faust, Universal-Bibliothek, Leipzig, o. J., I. Teil, S. III; II. Teil, S. 217.

[12]. Цит. по Владимир Воронцов, пос. съч., с. 441.

[13]. Цицерон казва: „Любовта към родителите е основа на всички добродетели“ – Цит. по Владимир Воронцов, пос. съч., с. 441.

[14]. Friedrich Wilhelm August Fröbel, Die Menschenerziehung, die Erziehungs, Unterrichts und Lehrkunst, Verlag von Philipp Reclam jung., Leipzig, o. J., S. 168.

[15]. Xenophon, Memorabilia, lib. II, cap. III, 18. Вж. превода на Ив. Ел. Тимошенко, Киев, 1883, с. 89.

[16]. Цит. по Владимир Воронцов, пос. съч., с. 575.

[17]. Abbas Dorоthеus, Doctrina XIV. (J. Р. Migne. PG, t. 88, col. 1771).

______________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1978, кн. 11, с. 8-17. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът Иван Георгиев Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-edr