Димитър Пенов

Изкуството е една форма на религията (Огюст Роден)

Може да се каже, че от всички културни прояви изкуството стои най-близко до рели­гията. Защото докато моралът и науката само постепенно и след преодоляване безброй преч­ки ни възвеждат към Абсолютното, изкуство­то, подобно на религията, ни поставя изведнъж в атмосферата на това Абсолютно, пре­нася ни да Го съзерцаваме в някаква чиста, безметежна форма. По самата си същност изкуството е съзерцаване красота и предаване чрез външни образи и форми чувствата, предизвикани от това съзерцаване. Красотата не е в края на краищата нищо друго, освен идеал­ното, това, в което не забелязваме недостатък, съвършеното, тоест Абсолютното. Тук няма значение противоречието между нашите кон­кретни представи за красотата, обусловени от най-различни причини, защото и при това противоречие всеки отнася своите образи към една последна безпротиворечива Красота. Са­мо по силата на това той сам цени и от дру­гите брани собствените си представи и им придава безотносителен смисъл. На връзката между изкуството и красотата не противоречи и изобразяването на грозотата в живота, на отвратителното. Тук само по обратен, отрица­телен път се събужда копнежът по красота­та, изживява се болно нейната липса. Връзка­та на красотата с Абсолютното е в това, че едва в Него се осъществяват всички идеали и всяко съвършенство – отвъд разпокъсаността на околния живот[1]. Бог е не само абсо­лютното Добро и абсолютната Истина; Той е и абсолютната Красота.

1. Изкуството в религията

Колко тясна е връзката между религията и изкуството, ни показва вече основната роля, която изкуство­то играе в култа, в богослужението на исто­рическите религии. Достатъчно е само един празничен ден да присъстваме на богослу­жението в наша църква, за да видим застъ­пени всички основни форми на изкуството: самата храмова постройка е използвала архи­тектурното изкуство, а отвътре е украсена с живопис, църковните химни са поетични произведения, по-голямата част от които му­зикално са предадени от големи композитори и се изпълняват от хор. Тържественост, хар­мония и ритмичност обединяват цялата служ­ба в едно художествено изпълнение, чрез кое­то се въздигат душите. По самото си съдър­жание пък богослужението е най-великата богочовешка драма, която увлича и разтърсва до дъно цялото същество. „Особено в цър­ковните химни, казва философът Хьофдинг, ние като че ли слушаме възклика на чо­вешката душа, чрез който много хиляди люде в продължение на векове са изразявали своя страх и своята надежда, своята скръб и своята благодарност, своето падане и своето възраждане. Всеки отделен човек чувства, че тук има пред себе си великия общ спомен на хилядолетията в областта на вътрешния живот. Той намира тук основните принципи, с чиято помощ лесно осмисля собствения си опит. В църковния култ се разиграва великата драма на вековете и индивидът получава тук по-широк поглед за разбиране и оценя­ване на собствения си живот. Като участва в богослужението, той преживява велики­те основни противоречия на живота, неговите чувства се проясняват и идеализират, когато мисълта е насочена към спомняните събития и към почитаните от църквата като образци лица [2]“.

Самият свърхрационален характер на рели­гията, който прави невъзможно или поне не­достатъчно изразно средство за нея логиче­ските понятия, отваря широко вратите ѝ за изкуството в неговата най-благородна форма. Има наистина не само отделни лица, но и це­ли религиозни течения, които биха желали да „освободят“ богослужението от изкуството, понеже по тяхна преценка то материализирало, овъншнявало духовния характер на религията. Може да се каже обаче, че тези разбира­ния произлизат от недооценяване духовния характер на самото изкуство, от спиране поглед само на външните му форми. Срещу тях е на­сочено възражението на такива авторитети като големия философ Рудолф Ойкен. „Колкото ре­лигията е по-духовна, казва той, толкова по-малко ние сме в състояние да я обхванем, толкова по-необходими стават за нея карти­ната и сравнението, толкова повече се нуждае тя от помощта на фантазията и на изкуството. Протестантизмът е премахнал в това отноше­ние някои ценни неща, които не може да въз­станови едно изкуствено реставриране, а само едно основно преобразуване. Изкуството има в областта на религията една много съще­ствена и то неслучайна, а постоянна роля[3]“.

Вильям Джеймс още по-подчертано изтъква зна­чението на изкуството за религията. Като сравнява протестантството и католицизма в това отношение (православието той изобщо не познава) и като оценява високо протестант­ската естественост (той сам е протестант), той все пак признава: „В сравнение с величестве­ната сложност на тържественото богослуже­ние, гдето постоянното движение никак не вре­ди на хармонията на цялото, гдето никоя по­дробност, колкото и да е скромна, не изглежда незначителна, тъй като тя е част от велико цяло – какъв безцветен изглежда евангел­ският протестантизъм, какъв изсушен изглежда религиозният живот на тези уединени хора, които се надяват, че сред пустош ще срещнат Бога. Реформацията е дръзнала да превърне в прах цялото това построение. Но на човек, привикнал към съзерцаване на огромни изгле­ди на величие и слава, разголената схематичност на евангелизма прави такова впечатле­ние, както ако от дворец биха го завели в ковачница… Католицизмът представя на въображението такива разкошни пасища, та­кива дивни сенчести места, в него има тол­кова много ядки с различни видове мед и той е така снизходителен в своите многообразни призиви към човешката природа, че протестантизмът винаги ще изглежда в очите на като­лика като някаква пустиня“[4].

Не по малко е значението на творческото въображение и на изкуството за самото съз­даване и изграждане на историческите рели­гии като цялостни стройни системи. „Осно­вателите на религиите, както справедливо из­тъква Ойкен, никога не биха могли да спече­лят сърцата и да владеят умовете на хората, без помощта на царствена фантазия, която облича в конкретни живи образи съзерцава­ната духовна дълбочина и която допринася да се свърже цялото световно многообразие в стройно цяло. Възвестяваното ново царство не остава само мъгляво начертание и празни надежди, а застава като живо – така наглед­но, близко и изпълващо цялата душа, че пре­връща целия околен сетивен свят в призрак и сянка и му придава ценност и смисъл само чрез съзерцавания по-висш порядък на битие­то. Такава близост и наложителност новият свят може да достигне само благодарение на това, че една царствена фантазия противопо­ставя на забъркаността на живота една картина, която го надвишава и придава на тази картина най-силни очертания и най-светли краски. Така тя изпъква пред човечеството със завличаща сила, която го откъсва от непод­вижността на всекидневния живот, обединява го чрез една обща цел, произвежда бурни устреми чрез тържествени обещания и стра­хотни заплахи, постига немислими иначе ре­зултати. Това пробиване път в царството на невидимото, това не на шега, а с всичката сериозност създаване нова действителност, то­ва преобразяване световете, което прави чо­века чужденец за околното сетивно битие, а пък царството на вярата превръща в негова родина – това е най-великото, каквото из­общо е предприемано и постигано от хора. За да постигнат това, основателите е трябвало да бъдат велики мислители, нещо повече от мислители – велики художници, нещо повече от художници – титани на делото[5].

2. Религията в изкуството

Изтъкнатата служба на изкуството по отношение на рели­гията в нейните конкретно-сакраментални и мистични форми оправдава мисълта на Шлайермахер, че „изкуството е език на религията“. Възможността пък за известно отъждествяване на двете се дължи на религиозните основи на изкуството.

По своя исторически произход изкуството във всичките си видове се е зародило и раз­вило около храмовете, в служба на религията. Ако проследим по-нататъшното му историче­ско развитие, ние пак го виждаме свързано с религията. Заличим ли от историята имената на религиозните творци, премахнем ли рели­гиозните произведения, от цялата история на изкуството ще остане само сива, безплодна пустиня. Няма тогава катедрали и оратории няма повечето симфонии и възторжени химни; няма Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаел и Данте; няма необозримата пълнота от мотиви, раздвижвали през хилядолетия сър­цата[6].

И това е във висша степен естествено. Защото правено е обект на художествено пре­създаване това, което е вдъхновявало и ув­личало; а вдъхновявало е и ще вдъхновява винаги преди всичко величавото, изключител­ното, което извиква възторг и благоговейно преклонение. Него пък намираме преди всичко в онаpr област, гдето лежат изобщо съкровените тайни и гдето човешкото същество намира до­косната най-интимната си същност – в област­та на религията, Така историческият произ­ход на изкуството е неизбежно свързан с пси­хологическия произход, който в основата си е религиозен.

Анализираме ли изкуството по съ­щество, откриваме същата заснованост в религията.

Преди всичко за да имаме изкуство, необхо­дими са художествена дарба, художествен талант, художествено вдъхновение. Самите понятия „дарба“, „талант“ и „вдъхно­вение“, обаче, вече говорят за съучастието на една по-висока от човека сфера на художе­ственото творчество. Затова проявите ѝ се явяват дар, вътрешно възпламеняване и озаряване на художника. Той бива вдъхновен. Всички велики художници са признавали, че в такъв момент те са се виждали увлечени и носени от някаква свърхчовешка стихия; че способностите им са се поставяли като по­слушно оръдие в разположение на тази сти­хия и макар съзнанието да е било във върховно напрежение и то е било покорно, като че ли очаровано и омагьосано. Вдъхновението идва от равнище, което е по-високо от ума[7]. То е именно вдъхновение, обдаряване на цялото съ­щество така, че художникът ясно долавя една безусловност и категоричност, една чиста не­заинтересованост да действа в него и чрез него.

Ние сега сме се твърде много отдалечили от разбиране първичната дълбочина и значе­ние на понятията, но те все пак много ясно свидетелстват за връзката на изкуството с висшата, духовна, религиозна сфера, то ни иде отгоре даром от Бога[8].

Щом веднъж са налице дарбата и вдъхно­вението, тяхното действие по-нататък се про­явява в проникновено търсене, долавяне и из­разяване една дълбочина отвъд безразлично стоящите наоколо предмети и явления. Пла­тон говореше за възпоминание (anamnesis), което движи душата и я води към идеалното царство на абсолютната красота. Там тя е предсъщесувувала, оттам е дошла, а и на­татък винаги се стреми всред раняващата я болно разпокъсаност на живота.

Съвременните автори придават още по-голяма пълнота и обоснованост на това инту­итивно долавяне, което виждаме у Платон. Художникът действително ни се показва във висша степен битийствено устремен, способен да ни изтръгне от собственото ни биологично, твърде много заинтересовано и користно същество, да очисти нашето духовно „аз“ и да го улесни по този начин в неговото изживя­ване на върховно упоение от Красотата. Автори като Бергсон, Кроче и Бродер Християнсен различават в човека едно повърхностно и едно дълбоко „аз“. Докато повърхностното е вплетено в сложните взаимоотношения на живота и е, поради това, твърде много прак­тически обусловено и ограничено, дълбокото „аз“, нашата самост, съкровената ядка на личността ни е свободна поради своята ду­ховност. В нея ние притежаваме последната си неприкосновеност и цялост, нераздробеност от никакви противоречия и препятствия.

Художникът е именно този, който долавя и в природата такава двойственост: и в нея той разкрива от една страна повърхностни без­различно наредени явления, а от друга страна – под тях скрита дълбоко стои мировата душа, която и е именно самата действителност на природата. Чрез разместването или по-скоро оживеното, одушевено раздвижване и оживя­ване на външно наредените неща художникът спомага да се покаже за нас дълбокото „аз“ на света, към което нашето собствено дъл­боко „аз“ винаги се стреми и в чието съзерцаване изявява собствената си пълнота и вър­ховно щастие.

Окото на обикновения човек долавя външ­ните черти, но ги вижда само наредени една до друга, без да долавя типичното, индиви­дуалното, особеното, вътрешно обединява­щото ги. Художникът и за себе си долавя и на другите спомага да съзерцават вътрешния живот на нещата, дълбоката им същност през техните форми и цветове. Той отключва област­та на духовното, сгъстява и съсредоточава ду­ховна енергия, прави като че ли отвор към само­то безусловно битие сред многообразието на явления; в творбите му прозира и звучи самата вечност[9]. Под тяхно въздействие ние изпадаме в захлас, в екстазно упоение, в някакво дълбоко унасяне, когато като че ли цялата околна дей­ствителност отсъства: самите ние се усе­щаме като обезплътени, увлечени лекокрило в сферите на идеален свят. Дори собственото ни дишане е в състояние да ни разсейва и дразни, да дращи противоестетично на нашето съзерцание. Затова с притаен дъх и пълно съсредоточаване се отдаваме на лъчистия поток, някакво ангелско крило тихо преми­нава и раздвижва ефира – люлее ни в обятията на Вечното. Ние сме упоени.

Този унес, тази „мека тъга, обхванала ду­шата“ (Шопенхауер), тази носталгия по един­ствената последна родина не противоречи на съдбоносните решения, които могат да бъдат взети под нейно влияние. Хора са отивали на барикадите, навлизали са в покосяващи битки, решавали са се на самоубийство под завли­чащата сила на изкуството. Защото в момента на съзерцанието са оголили своята идеална личност, съблекли са я от всякакви условно­сти и после – почувствали противоречията на околното или на собствения живот с идеала, са се втурвали да го приведат в хар­мония с този безусловен идеал.

С това ние засягаме въпроса за значението, за задачата на изкуството. Обикновено, като вземат предвид от една страна упоението от из­куството и от друга страна – етичните действия под негово влияние, говорят, че задачата на изкуството е да доставя наслада или да служи на преки обществени, понякога дори партийни програми. Във връзка с това се по­ставя въпросът за тенденциозността и чисто­тата на изкуството. Погледнато по-дълбоко, трябва да се каже, че всъщност няма тенден­циозно изкуство, а има само степени кон­кретно-индивидуални, конкретно-обществени и конкретно-исторически форми в реализирането на едно и същото, вечно по идея и задача, чисто изкуство. Хубавото за едного не е ху­баво за другиго. В това отношение изкуството повече от всяка друга културна проява бива вулгаризирано, опошлявано, свеждано до рав­нище, гдето дори е трудно да се различи на­личността на художествен идеал. И все пак дори на това равнище човекът жадува да се приобщи към красотата, търси някакъв на­чин — проявява своята неунищожима битийственост, закотвеност във Вечното. Затова, по­искаме ли да разберем значението на изкуст­вото, трябва да тръгнем от момента на съ­зерцание и на обезплътено преживяване. Тук  именно се крие не само същността, но и зна­чението на изкуството.

Като ни увлича в един свърхреален висш свят, то ни спомага да опознаем себе си от­към собствената си дълбочина и безусловност. Защото ние не бихме могли да бъдем увле­чени, ако в самите нас не лежеше дълбоко потисната и на самите нас непозната нашата идеалност. В този смисъл изкуството служи на нашето самопознание и оттам – на на­шето себеосъществякане.

Бродер Християнсен в това и намира приз­ванието на художника – да освобождава ду­шите от оковите на живота и да помага на мълчанието в нас да заговори, за да можем да го чуем и се открием сами на себе си. Изкуството е следователно „самооткровение на безусловното в човека[10]“.

Едва оттук произтичат всички по-нататъшни често изтъквани следствия от въздействието на изкуството. То доставя върховна наслада и отмора, успокоява, защото издига над про­тиворечията на околното, над неговите страстни желания и борби. То облагородява, вътрешно преражда и обновява, защото представя пред погледа една идеалност, в която и собстве­ната ни личност участва. Най-сетне, като отстранява всички претенции на повърхност­ното ни „аз“, изкуството спомага най-много за нашата обществена сговорчивост, друже- любност и братство. „Естетичното съзерцание е идеална литургия, сиреч приобщаване на широк брой хора с ценности от много висок, свърхсетивен характер; това състояние пре­махва раздялата между хората, преодолява самотността и слива личността с другите[11]„.

Както виждаме, цялото значение на изкуст­вото произтича от способността да докосне и възпламени душата с лежащата в нея иде­алност чрез образи и звуци, идващи от една по-висша идеалност: настоящето се възвисява чрез вложената в човека жажда към последна хармония и съвършенство. Затова не само правдива, но и направо наложителна е ми­сълта на Владимир Соловьов за пророческия, есхатологичен смисъл на изкуството. Всяко истинско изкуство в най-дълбоката си същина и значение е винаги пророческо предвиждане на бъдещето, зов към човека из дълбочините на самата Вечност. Само поради това, че е възпоменание и зов за Царството Божие, из­куството може да приласкае човека и да го възвиси: то му спомня за неговата вечна ро­дина[12].

Не от предубедено религиозно гледище, а от чисто естетическо гледище виждаме по този начин навред религията да лежи в про­изхода, същността и значението на изкуството и да ги обуславя. Затова ако службата на изкуството в религията ни дава право да го наречем език на религията, ролята на религията в изкуството ни дава още по-голямо право да я наречем душа на изкуството.

С това ние отведнъж изразяваме и връз­ката им, но същевременно и тяхната разлика. Душата има, както знаем, своя език, но има и върховните моменти на своето дълбоко благоговейно мълчание, на своето абсолютно смирение и безмълвие. Отвъд езика стои не­посредственото тръпно съзерцание. Това никой не ни казва по-добре от самите най-велики художници. Човечеството не познава по-велик художник от Микеланджело, а ето че той, както сам изповядва, непрекъснато на върха на своето творчество при величието на своите смайващи постижения, е болно изживявал чувство за нищожество и непотребност на из­куството изобщо и особено на собствените си творби. „Лъжите на този свят, пише той, ми крадяха времето, дадено за съзерцание на Бога… Рисуване и дълбане не успокоява душата: тя търси любовта на Бога, която от кръста протяга ръце да ни обгърне… Нищо смъртно не може да успокои копнежа на човек, който е почувствал това“. „Няма съмнение, казва Зимел, след като привежда горните признания: най-дълбокото и горчиво изживя­ване за него беше това, че той в края на краищата не е виждал повече в своите про­изведения вечните ценности, че той виждаше как пътят му е вървял не в посоката, която единствено истински задоволява. Изповедта му сочи, че в изкуството, което е творил, и в красотата, пред която се прекланя, лежи Нещо Свърхсетивно, което единствено им придава цена. Той говори веднъж за даряващата ща­стие красота на изкуството, но прибавя, че ако бурите на времето разрушат произве­денията на изкуството, тогава „отново литва нагоре вечната Красота и възвежда жадната душа към по-високо царство[13]“.

Така в примера на Микеланджело нами­раме по отношение на изкуството същото, каквото в примера на Сократ намираме по отношение знанието: признаване тяхната ус­ловност и изживяване болно отдалечеността им от Безусловното. Този е именно моментът на вечно напрежение, на вечна диалектика между религията и цялата останала култура: твориш култура от религиозна жажда и съще­временно изживяваш чувството на нищожност на всичките ти усилия в сравнение с Идеала.

Мнозина, които спират очи само на втория момент на резигнация, обявяват религията за противокултурна. Всъщност точно тя е в истински смисъл културотворна, защото само тя винаги държи идеала пред очи, чрез неговото присъствие преодолява критически всички постижения и води към все по-нови въз­ходи по пътя към Абсолютното – към Бога.

Казаното за отношението между религията и изкуството бихме могли да подкрепим с мнението на един от най-великите художници, Огюст Роден. В своята книга „Изкуството“ той казва: „Религията, това е чувството за тайната в света. То е обожаването на нез­найната сила, която поддържа световните за­кони и която съхранява всички същества. Ако религията не съществуваше, аз бих почув­ствал нужда да си я създам. Истинските художници са изобщо най-религиозните от всички смъртни. Мислят, че ние живеем само с нашите сетива и че външният свят ни е достатъчен. Взимат ни за деца, които се опи­яняват от ярките бои и забавляват с формите като с кукли. Разбират ни зле. Линиите и нюансите са за нас само белези на скритата същност. Като преминават видимото, нашите погледи отиват чак до душата, и когато после възпроизвеждаме контурите, ние ги обогатя­ваме с душевното съдържание, което те об­гръщат… Навсякъде великият художник чувства мировата душа да се разкрива пред неговия дух. Где ще намерите вие по-религиозен човек?… Мистичното в света е създало най-хубавите произведения на изкуството. Те изразяват наистина всичко, което геният е открил в природата. Те изобразяват всичкия ѝ блясък и величие, достъпни за ума, но не­волно те се сблъскват също така с безкрай­ната неизвестност, която обгръща от всички страни малката сфера на известното.

Всички големи художници се докосват до преградата на Неизвестността… Боите и формите са за тях средства да помогнат на човешката душа да литне отвъд материята към духовното царство на истината и на без­граничната свобода. Тъкмо тук е всъщност мистичното, което ме вълнува… Изкуството е една форма на религията[14]“.

________________________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1956, кн. 3, с. 24-28. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Фридрих Паулсен. Система на етиката, т. II, изд. II, стр. 51.

[2]. Гарольд Гëффдинг . Философия религии, стр. 348.

[3]. Rudolf Еuсkеп. Wahrheitsgehalt der Religion, 4 Aufl. S. 408.

[4]. Вильям Джеймс. Многообразие религиозного опыта, стр. 449-450.

[5]. Rudolf Еuсkеп, пос. съч., стр. 254.

[6]. Срв. за конкретни примери у професор Борис Маринов. Опиум ли е религията за човеш­ката душа и за народите? Годишник на Богословския факултет, т. XXI, 1944, стр. 18-20.

[7]. Николай Райнов, Вечното в изкуството, стр. 5.

[8]. Христофор Лютард. Апология на християн­ството, т. 1, стр. 155.

[9]. Цв. Минков и Еню Николов. Тео­рия и история на поезията, стр. 11.

[10]. Николай Райнов, пос. съч., стр. 75

[11]. Николай Райнов, пос. съч., стр. 92.

[12]. Николай Райнов, пос. съч., стр. стр.17, 101 и нататък.

[13]. Georg Simmеl. Philosophische Kultur, 3 Aufl., S. 170.

[14]. Огюст Роден, Изкуството, София, 1919, глава 9: Мистичното в изкуството (101-107).

Изображение: авторът Димитър Пенов (1903-1983). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-ecD